Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (20)

19.

Предпазливият вътрешен глас предупреждаваше Филип да бъде внимателен с Мадилана. Но тази вечер, десет дни след като се бе запознал с нея в Дънун, той си задаваше въпроса, дали не е действал прекалено внимателно.

Прекоси всекидневната на жилището си на върха на „Макгил Тауър“ и се загледа разсеяно през прозореца, без да забелязва този път прекрасния изглед към пристанището, което толкова обичаше. Беше изцяло отдаден на душевните си терзания.

Инстинктът му подсказваше, че не бива да прибързва с Мадилана, защото бе разбрал, че тя знае за репутацията му на донжуан и й трябва време да приеме това. Ако се усъмнеше, че е поредното момиче за флирт, веднага щеше да се оттегли. А той мислеше за нея почти през цялото време. Тя бе завладяла изцяло ума му, а желанието му да я опознае по-добре създаваше такова вътрешно напрежение у него, че на моменти имаше чувството, че ще се пръсне.

Трябваше да направи нещо досега, разсъждаваше мрачно той, като си даваше горчива сметка колко много се е забавил и колко малко време му остава. Тя скоро щеше да се върне в Щатите. От друга страна, дори да беше решил да побърза, едва ли щеше да постигне нещо в присъствието на Пола.

Сестра му доброволно бе поела ролята на компаньонка на младата жена през уикенда в Дънун. В неделя не ги остави нито за миг сами. Където и да отидеха, тя също отиваше с тях, а след това отмъкна Мадилана за цяла седмица в Мелбърн и Аделаида, откъдето двете се върнаха едва в петък вечерта.

Докато ги нямаше, той реши, че трябва да разведе Мадилана из Сидни, като смяташе, че ще я опознае по-добре, макар и не така, както би желал. Но Пола ги придружаваше в обиколките из града и въпреки че беше приятно, той не можа да осъществи първоначалния си замисъл. Нямаше намерение да прелъстява Мадилана, но смяташе чрез лек флирт да изпробва почвата. Но при положение, че бяха трима, това се оказа невъзможно.

Припомняйки си последните няколко дни, Филип горчиво се усмихна. Докато Пола полагаше всички усилия да не ги оставя сами, майка му използваше всичките си способности да го тласка към Мадилана. Без, разбира се, да показва това външно. Но той бе схванал дискретните опити на Дейзи. За жалост нито един от тях не успя поради бдителността на Пола.

Най-сетне тази сутрин сестра му замина за Хонконг.

Той я закара с колата на летището и по пътя й каза, че смята да покани Мадилана на вечеря.

— Да, подозирах… — отвърна Пола.

Последва кратко мълчание и той възкликна:

— Тя е зряла жена на двайсет и седем години, Пола. Да не говорим, че е изключително интелигентна и способна да взема сама решения. Няма защо ти да мислиш вместо нея… не е честно нито спрямо нея, нито спрямо мен. И е толкова необичайно за теб, скъпа.

Сестра му веднага се извини, призна, че е напълно прав, и се опита да обясни поведението си.

— Аз държа на Мадилана — каза Пола. — Тя е една от най-прекрасните жени, които познавам, и няма да го понеса, ако точно ти й причиниш мъка. — И продължи да му разказва за миналото на Мадилана, за трагедиите, сполетели семейството й, за непрежалимите загуби. Филип остана дълбоко развълнуван. Обеща на Пола, че няма да направи нищо лошо на секретарката й, и реши да спази обещанието си.

Филип погледна часовника си. Осем без двайсет. Беше време да тръгва. Като се отдалечи от прозореца, който заемаше цялата стена от пода до тавана, той забързано прекоси огромната, модерна всекидневна, мебелирана изцяло в различни нюанси на бялото и кремавото, и със същата бърза крачка мина през мраморното фоайе. Най-сетне щеше да остане насаме с Мадилана и нямаше търпение да отиде при нея.

Докато слизаше с личния си асансьор, изведнъж му хрумна, че няма представа дали Мадилана се интересува от него. Поведението й не издаваше нито мислите, нито чувствата й; спокойните й сиви очи не му говореха нищо. Всъщност сигурно бе само едно — чувството, което той изпитваше към нея. Напълно възможно беше неговите опити за сближаване да й се сторят неприятни и тя да го отблъсне.

В решителните му сини очи проблесна същата горчива усмивка. Скоро щеше да разбере какво отношение има тя към него… ако изобщо има някакво отношение.

 

 

Апартаментът на Мадилана в хотел „Сидни О’Нийл“ се намираше на тринайсетия етаж. Беше ъглов и Г-образните огромни прозорци на всекидневната предлагаха панорамен изглед.

Тя стоеше пред единия прозорец, който гледаше към Операта на Бенелонг Пойнт чак до Сидни Харбър Бридж. Наближаваше осем часът и вечерното небе грееше от звездите и от безбройните светлини на града.

Внушителната гледка вече й бе позната и тя се чувстваше добре тук — беше очарована от Сидни и от хората. Много бързо австралийците й станаха симпатични, тя установи, че са трезвомислещи, открити и приятелски настроени, а с помощта на Филип разбра, че язвителното им чувство за хумор е просто една защита срещу всичко превзето и претенциозно. „Това се корени в миналото, в първите заселници, и по-точно в кореняците лондончани“, обясни й той.

Мадилана се отдалечи от прозореца и седна на канапето. Върху масичката за кафе бяха разпръснати снимките, направени миналия уикенд, когато обикаляха града. Тя взе да ги разглежда и да избира най-хубавите за албума, който си бе купила следобед.

Докато си припомняше уикенда, по лицето й се разля усмивка. Ето ги двете с Пола в зоопарка „Таронга“. Бяха застанали до едно кенгуру, чиято рожба се подаваше от торбата му; отново я порази приликата между кенгуруто и сърната с техните издължени, напрегнати лица и тъжни очи. Преди да отиде в зоопарка в събота сутринта, тя нямаше представа, че тези животни са толкова кротки. Снимката беше хубава и тя я отдели настрани, за да я сложи после в албума.

На следващата снимка бяха Филип и Пола — Мадилана ги бе снимала в резервата за птици в „Таронга“ и сега отново се възхити на яркоцветните папагали и на другите шарени, екзотични птици. И тази снимка непременно трябваше да отиде в албума. След това тя посегна към малката купчинка снимки, направени на „Сарабанд“, яхтата на Филип. Той имаше две яхти. Едната, която се казваше „Дънун“, по името на фермата, се използваше само за състезания; „Сарабанд“ беше предназначена за пътуване и забавление. Великолепно обзаведена и поддържана, с постоянен екипаж, тя можеше да приеме шест души на борда си.

За Мадилана най-хубавият ден от уикенда беше неделя. Разходката по крайбрежието, до къщата на Филип в Пойнт Пайпър и къщата на Дейзи и Джейсън в Роуз Бей, беше истинска наслада. За човек като нея, който толкова много обича морето, екскурзията беше прекрасна. Тя реши, че пътуването с яхтата трябва да заеме достойно място в албума, подбра няколко снимки, направени на „Сарабанд“, и ги разтвори като ветрило пред очите си.

Една снимка на Филип привлече погледа й, тя я отдели и се загледа в нея.

Пола не й беше казала почти нищо за него, преди да тръгнат от Ню Йорк, и малкото, което Мадилана знаеше, бе измъкнато от разни списания, където от време на време поместваха и негови снимки. Сега, взирайки се в снимката, тя осъзна, че нищо не е могло да я подготви за Филип Макгил Еймъри. Присъствието му беше завладяващо. Имаше нещо у него, което й въздействаше и я разтърсваше така, както никой досега не бе успял да го стори. От първия миг, в който го видя в Дънун, реакцията й към него бе много силна. В негово присъствие тя се чувстваше несигурна и задъхана, сякаш някой я бе ударил в корема.

Гледайки отблизо снимката, тя си мислеше колко непринуден и енергичен изглежда той, застанал на палубата на красивата „Сарабанд“. Белите дрехи подчертаваха тена и загорялото му лице. Неделя беше ветровит ден и черната му коса беше разрошена, а смеещите се сини очи — присвити срещу ослепителното слънце и блестящото море. Може ли някой да устои на такъв човек?

Той силно я привличаше, а това я смущаваше и тревожеше по ред причини. Беше брат на шефката й, но извън това едва ли проявяваше интерес към нея. Разполагаше с огромна власт и богатство, беше главозамайващо привлекателен и можеше да притежава, която жена пожелае. Репутацията му на плейбой само потвърждаваше този факт. Момиче като нея, което искаше да направи кариера в работата си и не принадлежеше към международните светски кръгове, в които той се движеше, едва ли бе подходяща кандидатура за неговите романтични интерлюдии. А и те не я интересуваха. Мимолетните авантюри бяха последното, което желаеше. Краткотрайните връзки не й допадаха. Не, Филип Макгил Еймъри не е мъж, с когото жена като нея трябва да се обвързва. Той е прекалено опасен и оставя след себе си само попарени надежди и разбити сърца.

Не ми трябват нови проблеми с красиви, трудни мъже, каза си тя, като си припомни неотдавнашните преживявания с Джак Милър. Сега на първо място поставям кариерата. Все едно, след десет дни заминавам от Сидни и край. За щастие предишния ден с Пола успяха да намерят управител на бутика. Младата жена, на която се спряха, отговаряше на всички изисквания на Пола и започна да работи първата седмица пробно. Ако всичко върви добре, тя скоро щеше да потегли обратно за Ню Йорк… далеч, далеч от мистър Еймъри.

Телефонът на бюрото иззвъня и тя отиде да го вдигне.

— Ало?

— Филип е — каза той. — Във фоайето съм.

— Слизам веднага — отговори тя и затвори. Взе си чантата, копринения шал, ключа от вратата и излезе.

Докато слизаше с асансьора, мислеше как ще премине вечерята. Прие поканата на Филип, без да послуша гласа на разума си, само защото той беше много внимателен и не прекалено настоятелен по телефона тази сутрин. Освен това той не беше кой да е и тя не искаше да го обиди. Но откакто ходиха на езда в имението, двамата не бяха оставали насаме и сега внезапно я обзе нервност.

Видя го в мига, в който излезе от асансьора.

Беше в тъмносин блейзер, бледосиня риза и връзка, сиви панталони. Сякаш изпълваше цялото фоайе с ръста си, с поразителната си външност, с вроденото си самочувствие и излъчващата се от цялата му фигура сила.

Като я видя, той вдигна ръка за поздрав и тръгна към нея.

Нервите й веднага се изопнаха, както стана първия път, когато го видя в галерията, и за малко не се препъна, докато крачеше по мраморния под. После се стегна, успя да се усмихне и когато застана срещу него сред фоайето и протегна ръка, щастливата усмивка все още грееше на лицето й.

Филип пое ръката й, стисна я леко и бързо я пусна. Отвърна на усмивката й и каза:

— Радвам се, че те виждам, Мадилана, както винаги ти си прекрасна. — И огледа одобрително набраната черна вълнена пола и бялата копринена блуза.

— Благодаря! Нали каза, че не трябва да съм официална.

— Да — промълви той, докато я съпровождаше през фоайето и обясни: — Запазил съм маса в „Дойл“… това е ресторант за риба на брега на морето. Непретенциозно място, много приятно, сервират най-хубавата риба с пържени картофи в Сидни, да не говорим за това, че предлагат най-прекрасния изглед към града.

— Звучи страхотно.

Излязоха на улицата. Виненият ролс-ройс беше паркиран точно пред хотела, Филип й помогна да влезе, после заобиколи откъм страната на шофьора, седна, включи мотора и се отдели от бордюра.

— „Дойл“ се намира на Уотсън Бей — обясни той. — Дотам има около половин час. Затова облегни се, отпусни се и послушай музика. — Докато говореше, пусна касетофона и в колата се разнесе гласът на Мел Торм, който пееше „Лунна светлина във Върмонт“.

Мадилана се опита да направи точно това, което той каза, дори не понечи да завърже разговор. Не й идваше наум какво да му каже. Неочаквано я обзе паника и гърлото й пресъхна. Страхуваше се, че няма да успее да се справи с положението тази вечер. Седнала толкова близа до него, тя изпита някакъв ужас и горещо съжали, че е приела поканата му.

— Отпусни се — каза той, сякаш четеше мислите й.

Тя го погледна с крайчеца на окото си и нервно се засмя.

— Отпуснала съм се.

— Не, мисля, че не си.

Тя замълча. Само прехапа устни.

Сега беше негов ред да се засмее, но и неговият смях прозвуча не по-малко нервно.

Накрая той тихо каза:

— Знам, че и двамата работим много и че днешният ден е бил много напрегнат и за теб, и за мен. Човек не може да се отпусне изведнъж… трябваше да проявя по-голяма съобразителност. Трябваше първо да пийнем нещо в бара на хотела.

— Не, аз се чувствам добре — отвърна Мадилана и си даде сметка, че отчасти това е така. Паниката полека я напускаше. В края на краищата тя се държеше глупаво. Филип нямаше как да знае колко силно я привлича. И слава богу. През последните няколко дни тя си бе наложила да ходи с безизразно лице и непроницаемо изражение, особено когато разговаряше с него. А той очевидно проявяваше само любезност и внимание към нея заради Пола. Без съмнение шефката й го бе помолила да я заведе на ресторант тази вечер. Пола бе толкова внимателна и грижлива към нея.

 

 

Фасадата на „Дойл“ напомняше по много приятен начин за викторианска постройка. Горните балкони на двуетажното заведение от червени тухли и бежов камък бяха украсени с красиви дървени бордюри в бяло, същият мотив се повтаряше и на портала. Вътре помещенията бяха светли и приветливи, семпло мебелирани и всичко това създаваше непретенциозна атмосфера.

Когато влязоха, имаше много посетители, но Филип бързо бе насочен към една маса в тих, остъклен ъгъл с изглед към плажа и тъмното море, чезнещо в мъглявия хоризонт. Той настоя Мадилана да седне на стола, който гледаше към града — беше прав, че изгледът към Сидни от Уотсън Бей с „Макгил Тауър“, извисена в небето, беше възхитителен.

Той поръча бутилка „Pouilly Fuisse“ — сухо, студено и освежаващо вино, и докато отпиваха, я попита за новата управителка на бутика и за Голямата Разпродажба. Говорейки за работата, тя се почувства в свои води, двамата продължиха да си приказват и тя усети, че се отпуска още повече; същото се отнасяше и за него. Той отговори на въпросите й за опаловите мини в Кубър Педи и Лайтнинг Ридж, разказа й как се добиват опали и се впусна да й обяснява подробно от кои компании се състои гигантският конгломерат, който той управлява. „Макгил корпорейшън“ я изумяваше и тя го слушаше много внимателно, заинтригувана, както винаги, от големия бизнес. Така, неусетно и за двамата, измина цял час.

— Мисля, че трябва да поръчаме — напомни Филип, когато сервитьорката се появи за трети път край масата им.

— За мен — каквото поръчаш за себе си — каза Мадилана, като хвърли бърз поглед на листа с менюто.

— Пържена риба и пържени картофи… как ти звучи? — засмя се той.

— Съвсем добре. Благодаря.

След като поръча вечерята, той я попита какво точно работи в нюйоркския магазин на Харт и тя му разказа за работата си, за това, как е подготвила и организирала най-различни изяви по случай шейсетгодишнината на магазините.

Когато тя свърши, той се разсмя и поклати глава:

— А аз си мислех, че Пола работи като луда! Боже мой, ти си била по-зле и от нея!

— Сигурно е така — съгласи се Мадилана и също се засмя, радостна, че е насаме с него; първоначалните й опасения бяха изчезнали.

— Кажи ми тогава как успяваш да имаш личен живот, след като работиш така? Приятелят ти не се ли сърди?

— Нямам приятел.

— Ооо — вдигна той черните си вежди. — Момиче като теб… толкова красиво… толкова умно… — И не довърши думите си, а само внимателно я изгледа.

Без да обръща внимание на комплиментите му, тя тихо каза:

— Просто прекъснах връзката с един човек.

— Съжалявам.

— Не е нужно. Така е по-добре… бях преценила грешно някои неща.

— В какъв смисъл? — смръщи той черните си вежди.

— Смятах, че външността отговаря на характера.

— О, ясно — каза той, доволен от точния й отговор. Но изведнъж, изпита силно любопитство да разбере какъв е този човек, с когото тя до неотдавна е била свързана, и не се сдържа да попита. — С какво се занимава той? Искам да кажа как си изкарва прехраната?

— Актьор е. При това доста добър. Играе на Бродуей.

— Известен ли е? Аз дали го знам?

— Вероятно… възможно е, Джак Милър.

— О, разбира се, гледал съм го преди две години, когато бях в Ню Йорк. Мисля, че в една пиеса на Юджийн О’Нийл.

Мадилана кимна.

— И защо не вървяха нещата помежду ви?

Мадилана прехапа устна и отмести поглед встрани. Но след малко обърна очи към него и леко се усмихна.

— Баща ми разправяше, че алкохолът най-лесно може да убие любовта и да излекува една жена от илюзиите, които е хранела към някой красавец. Мисля, че по-верни думи от тези никой не е изричал.

Филип се усмихна, много му хареса внезапно появилата се южняшка интонация в гласа й. Думите прозвучаха меко, примамливо, много женствено.

— Сега наистина се разбира, че си от Кентъки — каза той. — И трябва да призная, че съм съгласен с баща ти… по въпроса за мъжете, които пият.

— Не беше само алкохолът — додаде тя този път с нюйоркския си глас. — Джак се държеше някак странно с мен… искам да кажа по отношение на работата ми. По негово признание той е собственически настроен към жените и мрази работата им. Във всеки случай…

В този момент се появи сервитьорката с вечерята им, Мадилана смени темата и заговори за състезания с яхти. Тъй като това беше любимият спорт на Филип и единственото му истинско хоби, той ентусиазирано се впусна да говори за яхти. Когато накрая замълча, тя му каза колко много обича морето и как за първи път е карала ветроход в Нантъкет със семейство Смит.

— Запознах се с Патси първия ден, когато пристигнах в резиденцията, и веднага се сприятелихме. И макар че тя се върна в Бостън, още сме близки приятелки.

— Каква е тази резиденция? — попита Филип между две хапки риба. Тя му разказа за сестра Бронах, за другите монахини и за живота резиденцията след пристигането й в Ню Йорк.

Филип слушаше внимателно, кимаше и от време на време се смееше на нейните истории. Но не я прекъсна нито веднъж. За първи път тази вечер тя се разкриваше пред него и споделяше много неща и той искаше да я насърчи. Трябваше да знае всичко за нея. Тя бе влязла под кожата му.

 

 

По-късно, докато пиеха кафе, Филип изведнъж каза:

— Искаш ли да дойдеш в Дънун за уикенда, Мадилана? Ще ти се отрази добре след това търчане с Пола и след всичката работа. Няма да имаш друга възможност, тъй като заминаваш в края на другата седмица. Така ли е?

— Да, така е. — Тя вдигна чашата и отпи глътка кафе.

Той изчака малко и настойчиво продължи:

— Кажи, че ще дойдеш, Мадилана. Толкова много искам да дойдеш! — Нещо в интонацията му я накара да го погледне по-внимателно и тя забеляза някакъв особен израз в очите му, който не можеше да разгадае. Тогава инстинктивно разбра, че той проявява интерес към нея, и внезапно усети, че сърцето я стяга. Нямаше сили да заговори. Гърлото й отново се сви и пресъхна. Веднага разбра, че отиването в Дънун означава игра с огъня. Затова трябваше да отхвърли поканата. За да се предпази. Това беше единственото разумно решение.

— Да, с удоволствие ще дойда. Много ти благодаря, Филип — каза тя и още докато изричаше тези думи, се облегна на стола си, изненадана от себе си и от собствената си непоследователност.

— Може да вземеш самолета утре следобед — засия Филип.

— Не, не, не мога утре — бързо изрече тя. — Трябва да бъда в бутика. Преди събота е невъзможно.

— Петък — настоя той, без да отмества очи от нея. — Можеш да дойдеш в петък сутринта. В бутика всичко ще бъде наред. Не се тревожи толкова много.

Тя с мъка преглътна, чудейки се защо изобщо прие.

— Трябва да престоя поне два часа в бутика — опита се да постигне компромис тя.

— Добре, щом така искаш — съгласи се Филип. — Но Кен ще те вземе оттам в единайсет и ще те закара на летището. Самолетът ще те чака и ако тръгнеш от Сидни към дванайсет, ще бъдеш там за обяд. — Филип искрено й се усмихна, протегна двете си ръце и хвана ръката й.

Мадилана кимна, без да смее да проговори.