Дорис Мортман
Пътуване за никъде (27)

Глава двадесет и шеста

Повече от два часа Аманда безуспешно се опитва да влезе във файла. Опита фамилни имена, места, думи, свързани с любимите на Лайънъл голф, ски, изкуство, хубаво вино, както и странни названия, които биха, могли да бъдат свързани с името му, като имената на английски крале и американски президенти като Джеферсън, Линкълн и Рузвелт. Беше затруднена от изгубените години, по време на които някое събитие или човек биха могли да впечатлят Лайънъл по такъв начин, че да го превърне в лична парола.

Фреда изпълни ролята си на Цербер, като пазеше кабинета на Лайънъл с повишено чувство на значимост. От време на време тя носеше на Аманда кафе или сандвич, като използваше възможността да надникне над рамото й и да даде някой съвет. Веднъж, когато Аманда изрази своето разочарование, Фреда я потупа майчински по рамото.

— Той не говореше често за теб, но всеки, който го бе чувал, знаеше, че вашата… смърт бе единственият най-драматичен момент в неговия живот. Той никога не преживя загубата. Никога.

Това накара Аманда да се замисли. Може би тя бе паролата. С нови сили напечата ЕРИКА. Нищо. РИКИ. Нищо. ЧЕРВЕНО ВАГОНЧЕ. РОЗОВА КАМЕЛИЯ. БЕЙБИ. ЧЕКЪРС. Всеки път думите се появяваха, като й се присмиваха, сякаш се проверяваше нейната истинност, сякаш това бе тест каква дъщеря е. Стана да изпъне краката си и паметта си.

Кръвта нахлу в краката й и глезенът й започна да тупти. Беше държала крака си вдигнат и благодарение на най-новата си приятелка, с доста лед, но все още навехнатото й напомняше, че и времето е от значение. Когато закуцука към вратата да помоли Фреда да донесе един истински куб с лед, тя чу познат глас.

— Трябва да вляза в компютъра на Лайънъл — казваше Тайлър. — Утре има среща на всички вицепрезиденти. Лайънъл държеше файловете на някои от най-големите ни клиенти в неговия компютър. В тях може да има ценна информация, която да ни позволи да задържим тези Голиати във фирмата. Трябват ми за тази среща.

— Съжалявам, Тайлър, но не можеш да влезеш там.

— Фреда, това не е мавзолей. Това е кабинет.

Тонът му бе пропит от снизхождение, сякаш я наказваше за връзката й с баща му. Аманда все още се чудеше защо никога не й бе казал кой е. Най-малкото можеше да си спечели съюзник, някой друг, който бе обичал Дъглас Уелч и говореше за него с уважение. В най-добрия случай можеше да намери приятел.

— Съжалявам, че Лайънъл е мъртъв — продължи той, — но „Беърд, Натансън и Спелинг“ не е. Това е бизнес и ние трябва да го продължим. Трябва да прочета тези файлове!

Аманда чу леко тупване. Фреда вероятно се бе придвижила към вратата, за да блокира влизането на Тайлър.

— Полицията каза никой да не влиза там. Това включва и теб.

— Вместо да си губя времето с теб, ще уважа желанията ти… засега. Но възнамерявам да се върна, Фреда. И когато го направя, ще вляза и в този кабинет и в компютъра на Лайънъл.

— Не, докато не представиш бележка от съдия или представител на полицейското управление.

Нищо чудно, че Лайънъл я бе задържал като служителка толкова години — помисли си Аманда, когато закуцука обратно към бюрото. Налагаше се глезенът й да се излекува сам. Като дочу раздразнеността в гласа на Тайлър, се видя принудена да побърза. Тя се бореше с мисълта, че той има нещо общо със смъртта на Лайънъл, но по един или друг начин трябваше да разбере. Започна да набира отново.

„ЕРИКА БЕЪРД.

Р. БЕЪРД. ЕСБ. АКИРЕ.“

Спомни си нещо. Лайънъл я наричаше Рики. Когато първоначално се учеше да говори, тя се опитваше да го имитира, но не можеше да произнесе р-то. Изговаряше го Ики. В продължение на години Лайънъл я дразнеше за това. Дори напоследък.

Тя го набра и задържа дъха си.

„ИКИ.“

Изведнъж екранът се изпълни с дълъг списък от файлове, всеки с дата и име. Тя придвижи курсора към деня на самоубийството и натисна върху съответната фигура. Първият глас, който чу, бе на Бруно.

— Господин Грейсън е тук и иска да ви види.

— Добре. Да дойде.

— Ще имате ли нужда от мен тази вечер, господине?

— Не, благодаря ти, Бруно, ще вечерям навън.

Устройството се изключи и след това се включи отново, когато влезе Тайлър.

През следващия половин час Аманда слушаше със засилено внимание разговора между Тайлър и баща й. Беше дошъл да разговаря с Лайънъл за повишение. Лайънъл обясни, че няма да повишава в длъжност никого, защото няма да се оттегли от бизнеса скоро.

Тайлър й бе казал толкова по време на вечерята. Може би въображението й бе работило прекалено дълго. В края на краищата тя бе разсъждавала и над други възможности. Може би от съвпадения създаваше един убиец.

Спорът се разгорещи, когато Тайлър остро заяви, че заслужавал да бъде обявен за съдружник, независимо дали Лайънъл се оттегля, или не.

— И защо? — Лайънъл не изглеждаше да е сърдит. Всъщност сякаш бе развеселен. Но не за дълго.

— Защото ми го дължиш.

— Отново питам — защо?

— Аз съм син на Дъглас Уелч. Това достатъчна причина ли е?

Лайънъл не отговори веднага. Аманда би искала да може да види лицето му, да прочете мислите му. Беше ли го знаел до този момент?

— Не, Тайлър, твоят произход не е причина да станеш съдружник на „Беърд, Натансън и Спелинг“.

— Ти си знаел, нали? — попита Тайлър.

— Да съм знаел кое?

— Кой съм аз.

— Откъде ще знам, ако не си ми казал?

Точно каквото и Аманда си мислеше.

— Когато за първи път дойдох в „Беърд, Натансън и Спелинг“, получих обаждане от Големия Рей Савиано. Директно от „Джолиет“. Искаше да изпера пари за фамилията. Аз отказах.

Колко е разсърдило това Големия Рей, помисли си тя. Заплашил ли е, че ще разкрие Тайлър? Или че ще го накаже по някакъв друг начин?

— Постъпил си правилно. Браво!

Аманда би могла да твърди, че Лайънъл не бе доволен от връзката на Тайлър с Големия Савиано, без значение колко кратко бе то.

— Направих го, за да не може никой да каже: „Какъвто бащата, такъв и синът.“

Последва пауза. Аманда съжали Тайлър. Знаеше какво е да носиш греха на родителя, прехвърлен на дете.

— Без значение какво е направил, ти трябваше да застанеш зад него, Лайънъл. Само защото не си го направил, той се е самоубил.

— Баща ти бе пристрастен към хазарта, Грейсън. Той се самоуби, защото не можа да понесе срама от това, което бе сторил. Съжалявам за това и съжалявам, че си загубил баща си, но не мога да се виня за хазарта му или за смъртта му.

— Знаел си за натиска, който престъпниците са оказвали върху него. И си знаел за прането на пари, което се е извършвало в „Натансън и Спелинг“. Но не ти е пукало, доколкото тези печалби са подобрявали резултатите ти.

— И основната ти мисъл е…?

Аманда се сви при забуленото признание на Лайънъл.

— Трябва да си партньор, вписан в името на фирмата, за да стъпваш по гърбовете на хора като моя баща! Това е основната ми мисъл.

Раздразнението на Тайлър се бе превърнало в гняв. Аманда бе сигурна, че аристократичното хладнокръвие на Лайънъл само правеше нещата по-лоши.

— Баща ти бе обвинен за това, че е откраднал различни ценни книжа за стотици хиляди долари.

— Ти си гледал встрани.

— Не съм бил негов пазач, Тайлър. Дори не му бях и непосредствен началник. Не ми влизаше в работата да следя всеки негов ход. Знам, че това боли, но този мъж бе крадец.

Спорът продължи в същия дух в продължение на още няколко минути. Гласът на Тайлър стана по-висок и по-буен, докато настояваше Лайънъл да уважи доводите му.

— Давам ти шанс да направиш нужното обезщетение — изръмжа той, като звучеше отчаяно.

Лайънъл помълча за момент. Когато заговори, Аманда можа да усети, че той сдържа гнева си, за да не подстрекава повече Тайлър.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, преди да реша да не определям никого като съдружник засега, ти бе един от двамата, на които се бях спрял.

— Не ми подхвърляй кокали, Лайънъл — високомерно заяви Тайлър.

— Уверявам те, че не правя това. Казвам ти истината. Ти си талантлив мъж, Тайлър. Умен и проницателен. Нямаш нужда от заплахи, за да вървиш напред. Но трябва да те предупредя, че ако те продължават, твоето бъдеще в „Беърд, Натансън и Спелинг“ ще стигне до неприятен край.

Тайлър се оплаква още малко, докато Лайънъл позвъни на Бруно да го придружи навън.

Аманда седна на компютъра, изцедена и унила. Ако Тайлър бе способен на убийство и ако имаше такива, които вярваха, че всеки би могъл да бъде избутан до този позорен ръб, Лайънъл току-що им бе дал мотив.

Със свито сърце пробяга до последната част на този файл, един запис, направен два часа по-късно. Тя щракна, за да чуе последните мигове от живота на баща си.

Час по-късно Аманда излезе от кабинета на Лайънъл. Беше прослушала записа няколко пъти, като се увери, че това, което чу, установяваше истината, и планира онова, което трябваше да направи. Направи копие на доказателството, затвори файла и видя как Фреда слага записа в касата на Лайънъл.

— Не искаш ли да знаеш комбинацията на сейфа?

— Не. Така е по-безопасно. Има ли някъде, където можеш да отидеш, Фреда, когато всичко това свърши?

— Наистина след време ще ползвам отпуск — рече тя със смела усмивка.

— Помисли си добре — каза Аманда, като придружи предложението си с намигане. — Иди на някое екзотично място!

Фреда прегърна младата жена.

— Стой на безопасно място.

Аманда отвърна на прегръдката й.

— Ще се опитам.

След като довърши още някои неща в последната минута с Фреда, Аманда се отправи към асансьора. Беше твърде съсредоточена за следващия си ход и не забеляза Тайлър Грейсън да се спотайва зад ъгъла.

 

 

Грейс Фаулър имаше малък телевизор върху шкафа до бюрото си. Много обичаше да гледа новини и не желаеше да не е в течение със събитията. Обикновено звукът бе приглушен. Знаеше, че ако има бюлетин, погледът й щеше да го засече. Телевизионните мрежи не бяха толкова неуловими.

Около четири и тридесет дванадесетинчовият екран стана син. Думите пулсираха в червено, изисквайки вниманието й. Тя включи звука.

— Прекъсваме нашето редовно предаване, за да ви съобщим горещите новини.

След говорителя се появи водещият.

— Добър ден, дами и господа. Тук е Трей Галахър и ви предавам от студиото за новините в Ню Йорк. Рано тази сутрин Холи Брендъл — репортер на „Телеграф“ — бе сериозно ранена от шофьор, който я ударил и избягал. Според лекарите в болницата тя е излязла от операционната преди малко. Състоянието й се оценява като критично. Преди няколко вечери аз интервюирах госпожица Брендъл по въпроси, свързани с починалия неотдавна Лайънъл Беърд. По време на интервюто тя предположи, че вероятно първата жена на господин Беърд и дъщеря му не са били убити в експлозията, която разрушила тяхната къща, а са станали защитени свидетели. Честно казано, аз не бях съгласен с нея…

Грейс звънна на Джейк по домофона.

— Ела тук. Има новини за Макс! — той и останалите от екипа приближиха малкото телевизорче на Грейс.

— В студиото с мен е Ерика Беърд. Тя е била с госпожица Брендъл по време на инцидента.

Камерата се прехвърли върху Аманда. Джейк си помисли, че изглежда бледа, но забележително овладяна. Като я показаха по-отблизо, той се усмихна. Вероятно бе отказала да остави гримьорката да лепне някоя палачинка на лицето й. Беше с изчистено лице, като изключим любимото й розово червило, тънката линия на очите и съвсем лекото докосване с грим. До нея Галахър изглеждаше оранжев.

— Вярно ли е, госпожице Беърд, че вие и майка ви сте били защитени свидетели?

— Когато дойдох в Ню Йорк — поде Аманда, като целенасочено пренебрегна частта за майка си, — аз изгубих правото да бъда под федерална защита.

— Защо решихте да се разкриете сега?

Имаше стотици въпроси, които Трей искаше да зададе, но Аманда му бе казала, че ако се отклони от нейния сценарий, тя щеше да си излезе и да го осъди — него и станцията — за излагане на опасност.

— Баща ми, Лайънъл Беърд, не се е самоубил. Бил е убит. Мисля, че същият човек е отговорен за почти фаталния инцидент с Холи Брендъл. Смятам, че той се цели и в мен.

— Това е доста сериозно твърдение, госпожице Беърд. Имате ли доказателства, че баща ви е бил убит?

— Да.

— Имате ли някаква представа кой би могъл да го направи?

— Да.

— Предала ли сте неговото или нейното име на полицията?

— В процес съм на получаване на заключителни доказателства. Когато ги имам на разположение — а това ще стане скоро — ще отида в полицията.

Джейк се обади незабавно на деветнадесети полицейски район. Кейлеб потвърди най-лошите страхове на Джейк.

— Не знам за какво говори! Не знам кого преследва и от кого бяга — Кейлеб бе разстроен. Джейк знаеше, че той се чувства виновен за това, че тръгна по пътя на самотния преследвач. — Беше прав, Фаулър. Тя си е нарисувала голям червен кръг на гърдите и предизвиква убиеца да я хване.

— Знам — избуча Джейк, като автоматично се увери, че оръжието му е в кобура. — Което означава, че е по-добре да отидем да я намерим, преди да я намери убиецът.

 

 

Аманда бе записала интервюто в три и тридесет и излезе от студиото в четири — половин час, преди да бъде излъчено. Закъснението бе част от уговорката й с Галахър, така че можеше да се прибере вкъщи, преди да бъде пуснато.

Не бе сигурна защо се върна в апартамента си. Вероятно защото чувстваше, че без значение в какво състояние се намираше, той беше неин. Това бе нещо, което тя можеше да види, да докосне, с което да се почувства свързана. А точно в този момент връзката бе това, от което се нуждаеше най-много.

Преди да влезе, си мислеше, че е готова за хаоса. Не беше. Като видя мебелите си преобърнати и дрехите си разпилени, тя направо се вбеси. Освен чисто материалното опустошение тя почувства погрома и като ограбване на личността й. Това бе просто още едно оскърбление от дългия списък на обиди. Докато обикаляше, вземаше нещата и ги оправяше, се помоли това да е за последно.

Бяха я лишили от име, от семейство, от приятели, от правото да създава нови запознанства и приятели, от правото на самоличност. Е, този следобед тя промени това. Изправи се и обяви: „Ето коя съм аз!“ Последният път, когато бе правила такова заявление, като каза, че е Ерика Беърд, дъщеря на Лайънъл Беърд, бе, когато бе в четвърти клас.

Застанала сама във всекидневната, тя го направи отново:

— Аз съм Ерика Беърд, дъщерята на Лайънъл Беърд.

Беше чела толкова много статии и бе гледала толкова много интервюта, в които жените се оплакваха, че самоличността им винаги е свързана със самоличността на други, че те са нечии жени, дъщери, майки, а не толкова личности. Аманда ги разбираше, но нейният живот бе точно противоположен на техния. Нея я познаваха само по собственото й име, с професията й, с уменията й. Никой не я преценяваше по генетически или брачни връзки, защото те или не съществуваха, или оставаха непознати. Другите жени имаха възможности за избор. Аманда, чиято единствена роднинска връзка беше Бет, би се чувствала чудесно, ако имаше и още една.

Преди да отиде в студиото, се беше обадила на Бет. Бяха разговаряли за първи път след стрелбата. Аманда искаше да подготви майка си за това, което се канеше да направи, независимо от това какви странични последствия щеше да има. Бет слушаше внимателно разказа на Аманда за всичко, което се бе случило, и защо бе почувствала, че трябва да предприеме този риск.

— Ако не го направим, ще трябва да преминем отново през целия ад — каза тя. — А аз не бих могла да го понеса.

Бет бе физически слаба, но духът й бе силен както винаги.

— Направи това, което трябва да направиш — промълви тя в телефона. — Но бъди разумна и внимателна.

— Ще бъда — отговори Аманда. И двете знаеха, че обещанията бяха лесни, а гаранциите бяха невъзможни.

Аманда влезе в стаята си и я намери почистена. Леглото й бе оправено, дрехите й бяха сложени обратно в чекмеджетата и гардероба, а букетът от апартамента на Джимбо бе намерил пътя до нощното й шкафче. Отначало това я изнерви, но видя, че има и някаква бележка.

„Нямахме време да оправим всичко, но нищо! Върнахме също и играчките ти. ХХХХ“

Аманда се наведе и опипа под леглото. Нейната „Ремингтън“ беше там, където й е мястото. Изкушаваше се да я вземе със себе си, но товарът й щеше да бъде подозрителен и вероятно щеше да й пречи. Вместо това тя отиде до килера и остави амунициите си на рафта. Пъхна зареден пълнител в нейния деветмилиметров „Глок“, сложи го на предпазител и го пъхна в кобура. Прерови едно чекмедже да намери кобура, който се поставяше на крака, до глезена и зареди другия си пистолет „Чийф“. Възнамеряваше да бъде подготвена.

Телефонът й иззвъня. Тя побърза към всекидневната. Това бе още една причина да се прибере у дома — за да чуе отговора на своята малка психодрама. Нямаше намерение действително да говори с всекиго, но искаше да чуе кой ще се обади и какви съобщения ще бъдат оставени. Не очакваше никакви причудливи обаждания. Беше отказала да позволи на Галахър да се отнася към нея като към Аманда Максуел. Всеки, който се обаждаше, знаеше вече коя е тя, къде живее, както и телефонния й номер.

Джейк бе първи.

— Ти си пощуряла! Сега пък аз съм си изгубил ума, защото се тревожа за теб. Но те обичам. И ще те намеря. Ще се занимаем с това. По-късно.

— Аз също те обичам — прошепна тя.

Две минути по-късно се обади Памела Беърд. Направо си беше шок.

— Поразена съм! Нямах представа, че дъщерята на Лайънъл е жива. Колко чудесно е това!

Каква абсолютна глупост — помисли си Аманда, като се подсмихна, като слушаше Памела да лъже открито.

— Откъде дойде въобще? И защо аз не съм знаела? Майка ти също ли е жива? Наистина трябва да се видим и да поговорим. За Лайънъл, разбира се.

И за неговото завещание, разбира се.

 

 

Джон Чизъм се обади, за да изрази своето учудване и своето съжаление. Той също си мислеше, че би било чудесно да се запознае с единственото дете на Лайънъл.

И да разбере какви тайни Лайънъл ми е казал за него.

— Измъкни се жива от това и ще трябва да си купиш нови малки черни рокли — си каза Аманда, като се върна в спалнята, напъха се в едно черно поло и издърпа косата си на конска опашка. — Ще бъдеш празноглава светска красавица.

Тя намъкна чифт черни джинси и остави краката си да починат в чехли. Предпочиташе маратонки, но те идваха твърде високо до глезена, а той все още я болеше. Единственото удобство, което можеше да си позволи, бе да замени стягащия я турникет с превръзка.

Обади се и Чичо Сам. Тя си мислеше да разговаря с него, но промени решението си, когато разбра, че държи връзка поне с три правителствени агенции, чиито представители, въоръжени и ефективни, бяха готови да дойдат да я спасят. Не че не можеше да използва подкрепата им. Но не можеше да си позволи провал. Щеше да бъде близо до телефон. Когато установеше пълен контрол, щеше да се обади, където трябва.

— Забрави ли всичко, което те учих — че трябва да стоиш далеч от погледите на всички? — изрече той с глас, който издаваше раздразнение и угриженост. — Не знам какво смяташ да направиш, но вътрешното ми чувство ми подсказва, че това е рисковано и вероятно глупаво. Моля те, скъпа, обади ни се. Нека да ти помогнем. Ще го хванем, който и да е той. Обещавам.

Още едно обещание без гаранция.

Телефонният секретар изключи. Настъпилата тишина изпищя, приближавайки се към нея, като имитираше молбата на Сам за разсъдливост, като настояваше да преустрои плана й и да преразгледа мотивацията си. На героиня ли искаше да се прави, или искаше да залови убиеца? Ако бе последното, достъпът й до квалифицирана помощ бе безграничен. Тогава защо отказваше да допусне някой до себе си? Гордост? Когато бе на улицата, никога не биваше толкова самомнителна или толкова прекалено самоуверена, че да не се обади за подкрепа. Защо сега да изменя на това? Беше ли заради желанието й за отмъщение на мъжа, който бе убил баща й? Или това бе символичната й битка срещу безлицевия враг, който я бе преследвал през целия й живот?

Тя се опита да се отърси от думите на Сам, но където и да отидеше в апартамента си, без значение колко се опитваше да се разсее, те все се прилепваха към нея като нишките на паяжина. Отново се размисли дали да не се обади на Службата, на Кейлеб Грийн, на Пийт. Или на Джейк. Помисли си за това, което чу от лентата. И отново укори себе си. Трябваше да знае. През цялото време вътрешният й глас й го нашепваше, предупреждаваше я за предстоящото бедствие. Тя бе предупредила Лайънъл, но той не бе слушал. И сега Лайънъл бе мъртъв. Тя не бе послушала вътрешния си глас, когато Бет поиска да дойде до Ню Йорк, и сега Бет беше в интензивното. Не биваше отново да пренебрегне инстинктите си.

Вместо да запълни следващите няколко часа със самоизмъчване, тя атакува бъркотията. До шест и тридесет пооправи всекидневната, реорганизира кухнята, сложи в ред тъмната си стаичка, пакетира в една чанта всичко, от което щеше да има нужда, и бе готова да тръгне. Време беше. Слънцето намаляваше зад мрачната сивота на късния следобед. Без каквато и да е светлина неприятелски сенки нахлуха в апартамента й, като превърнаха познатите предмети в странници, приятната заобикаляща действителност в зловещо заграждение. Когато нагласи кобура за глезен и пъхна своя „Чийф“ мястото му, се зачуди защо още не се е обадил Тайлър.

Телефонът иззвъня. Тя се смрази, като едва дишаше и сякаш се страхуваше, че онзи, който се обаждаше, щеше да я види или да я чуе. Още едно позвъняване. Телефонният секретар се включи.

— Хей! Аз съм. Не съм тук в момента, но ако ми кажеш коя си и къде си, ще се върна за теб.

Телефонният секретар се изключи. Никакво съобщение. Аманда се усмихна. Точно както си мислеше: той проверява дали си е вкъщи. Беше сигурна, че ще се обади по-късно, просто за да е сигурен. За да увеличи шанса си, тя откачи телефона от розетката. Когато се обадеше по-късно, щеше да получи сигнал заето и да помисли, че си е вкъщи.

Когато се появеше в дома на Лайънъл, щеше да бъде изненадан.

 

 

Последния път, когато Джейк се чу с Кейлеб, Грейсън удавяше мъката си в един бар на Второ авеню и Седемдесет и трета улица. Опашката се мотаеше наблизо, в случай че господин „Крилатият Връх“ си вдъхваше кураж във формата на алкохол в подготовка на още един удар. Пийт бе в лабораторията и работеше отново по съдебномедицинския анализ на случая Лайънъл Беърд, като се надяваше да открие нещо ново, нещо определено зад факта, че някой бе инжектирал на Лайънъл паралитично вещество, после бе пъхнал оръжието в устата на жертвата и бе използвал пръста на жертвата, за да дръпне спусъка.

Джейк не бе толкова нетърпелив като другите, за да приеме безусловно идеята, че Тайлър е убиецът. Доказателството бе неустоимо, но Джейк не харесваше случайностите. По документи този случай бе решен. Трябваше да бъде в състояние да си почине. Грейсън имаше зад себе си опашка. Нищо нямаше да се случи, дори и без полицията да се занимава през целия ден с този мъж.

Но Аманда се бе появила по националната телевизия да се обяви за мишена. Би могла да се обади на Грейсън по телефона, да го покани на едно питие и да го поздрави с насочените пушки на целия деветнадесети полицейски район. Или би могла да отиде до неговия апартамент, също придружена от цял полк. Не го беше направила, защото Грейсън не бе стопроцентовия убиец.

Като знаеше, че часовникът тиктака неумолимо, Джейк се затвори в офиса с компютъра и списъка от „Златните Правила“, които Кейлеб му бе изпратил по факса, Джейк нямаше да елиминира Грейсън. Тези полицейски снимки на Дъглас Уелч показваха, че Грейсън е въвлечен — но поведението на Аманда го караше да търси другаде. Личната му антипатия към фамилията Савиано го накара да погледне първо там.

Той написа имената от списъка на Савиано срещу собствените си файлове на организираните престъпници, които бяха доста богати, както и списък на имената на онези, които са били в орбита около Лайънъл. Тъй като изглеждаше напълно възможно Големия Рей да е ръководил този удар, Джейк насочи вниманието си към неговите приятели, старите войници, които бяха убити в битка или изпратени в затвора. Тогава потърси във файловете си за техни синове или внуци, или братовчеди, като провери временните им местонахождения, проследявайки техните документи, и ги засече с картотеката за персонала на „Беърд, Натансън и Спелинг“.

— Хайде — подтикваше той компютъра си, като караше мегахерците му да работят по-бързо. — Давай! Давай!

Някои от тези списъци таяха доста недоволство срещу Лайънъл. Или поне една добра причина да направи онова, което Големия Рей поиска.

Име. Проверка. Списък на златните правила. Кръстосана проверка. Ново име. Нов файл.

Той препускаше по клавиатурата, неспособен да повярва, че не може да открие нищо. Тогава го направи. Не беше идеално, беше почти косвено, така че щяха да имат нужда от солидни доказателства, за да предявят обвинение, но за Джейк това бе достатъчно логично, за да бъде смъртоносно.

Въпросът сега беше къде планира Макс да устрои среща с убиеца на баща си. Трябваше да го разбере. И то бързо.

 

 

Беше девет и половина, когато влезе в къщата на Лайънъл. С гръб към стената и с насочено оръжие, той включи светлината на коридора и бързо направи полукръг с черния, с дълга цев пистолет. Изкачи предпазливо стъпалата, а ръката с пистолета бе в постоянно движение, оглеждаше напрегнато пред себе си и после назад. Не очакваше никого, но след изявлението на Аманда не пренебрегна възможността от посещение на полицията. Не че имаше някакво значение. Имаше дузина правдоподобни отговори за обясняване на присъствието си.

Истината бе, че ако тя не го бе вбесила, като обяви, че има доказателства, той въобще нямаше да се върне тук. Онази нощ беше ужасна. Нямаше желание да я преживява отново. Но какво би могла да има тя? Какво друго търсеше?

Той стигна до най-горния етаж и спря. Вратата към банята беше блокирана от жълта полицейска хартия. Беше измил душа, след като свърши, точно както изчисти всякакви следи от кръв по килима в коридора, но кръвта би могла и да изсъхне върху цимента, или да се смеси с водата, която се процежда надолу към мястото за оттичане. Разтревожен, той стисна дръжката и отвори вратата.

Паника премина през тялото му като въздушен мехур, прелетя през вените му, накара сърцето му да забие силно, а главата му почти да се пръсне. Цялата стая беше нашарена с цапаници и ивици пунктирани линии, които блещукаха в тъмното и сякаш го преследваха. Спомни си как бе изтичал оттук, с разбълникан стомах, отвратен до дъното на душата си. В бързината да се пъхне под душа, той бе разкъсал дрехите си, почти яростно, отчаяно търсещ да се отърси от доказателствата за пороците си. Беше измил тези стени, като премахна петната, които бе забелязал, но бе забравил за луминала — един химикал, способен да види онова, което той бе забравил да изтрие.

Неистово, той обърна гръб към дъгоцветния кошмар и затрополи надолу по стълбите. Трябваше да се добере до библиотеката. Като преминаваше през помещенията на къщата, той се зачуди отново откъде бе разбрала и какво доказателство имаше. Носил бе ръкавици. Не би могло да има отпечатъци. Беше откраднал касетата. Имаше ли видеокамера в библиотеката? Или в тайния проход?

Жълта лента блокираше също и вратата към библиотеката. Помисли си да използва тайния вход, но се отказа. Ако по някаква случайност бъде обезпокоен от полицията, не искаше да обяснява как е влязъл. Отстрани лентата и влезе. Както бе направил и онази вечер, затвори вратата зад себе си и я заключи. Включи осветлението и се вторачи. Тук нямаше нужда от луминал. Кръвта, която се бе разпръскала от главата на Лайънъл, още личеше под формата на гадни тъмнокафяви петна. В седмиците оттогава той се опита да мисли за това, което се бе случило тук, като за ритуал, за обред, който го пренася от един свят в друг. Но докато стоеше в помещението, всичко, което виждаше, бе просто една сцена на кръвопролитие.

Той си спомни как бе влязъл тук, с ръце на гърба, със спринцовка, напълнена вече със саксинилхлорин. Лайънъл никога не го бе виждал да удря. Бе сграбчил главата на Лайънъл и бе забил иглата в плътта му. Лайънъл бе завършил с ръце и бе пръснал, слюнки, озадачен и изплашен. След минутка бе парализиран, неспособен да се движи, но идеално можеше да види как собственото му оръжие се пъха в устата му. Беше жестоко, почти неописуемо. До края очите на Лайънъл бяха останали втренчени в него, като се чудеха защо, виждайки с ужас как се дърпа спусъкът и как животът му бива отнесен.

Той затвори очи и се отмести, поразен от спомена и знанието за това, което бе направил.

— Спомняш си как се чувстваше, когато го уби ли, Бруно?

Стреснат, той се обърна, моментално изгубил равновесие. Аманда бе наблюдавала през шпионката и бе изчакала, докато той се промъкне покрай тайната врата, така че тя успя да се промъкне зад него. Оръжието й бе насочено право в сърцето му.

— Той ти се бе доверил. Уповаваше се на теб. Многократно го предупреждавах, че не може да се доверява на никого. Че всеки си има цена. Каква бе твоята цена, Бруно?

Той понечи да достигне пистолета си.

— Ще те убия — предупреди го тя спокойно. — Ако мръднеш, ще те застрелям, без да мисля и секунда. Точно както ти направи с баща ми.

Той стоеше застинал като статуя, но не се заблуждаваше. Като животно, чакаше да се хвърли върху нея.

— Големия Рей няма да може да те измъкне от това — процеди тя и му се присмя презрително. — Записан си на касета, Бруно. Този твой баритон се чува съвсем ясно и силно.

— Лъжеш! — изкрещя той, вторачен в нея. — Не казах нищо.

— Направи го сега.

Той се хвърли върху нея, сграбчи я за ръката и се опита да избие пистолета от ръката й. Успя да я изтласка. Глезенът й поддаде и тя се срина на пода. Той се протегна за оръжието й. Докато се навеждаше, тя сви здравия си крак и го изстреля в превития му корем. Скочи на крака и се хвърли върху него с ръце, цепещи като секира.

Стоварваше върху него мощни странични ритници и точно насочени къси удари с ръцете, налагаше го с безпощадни юмруци по лицето и тялото. Но Бруно бе едър мъж, който можеше да издържи на атаките й. Изведнъж юмрукът му се стовари върху брадичката й и я простря върху пода. Той се хвърли след нея. Тя подложи крак и го спъна. Когато се облегна на стената, ръката му се плъзна към ключа за светлината и стаята се оказа в тъмни сенки. Единствената светлина идваше от уличната лампа.

Аманда се изправи на крака, като отчайващо се опитваше да докопа другия си пистолет. Преди да успее да го намери, той бе върху нея. Тя го одраска и заби лакът в лицето му. Разярен, ръцете му стиснаха врата й, но когато се изправи над нея и стисна по-силно, тя го ритна в слабините. Той се сгърчи и изкрещя от болка. Тя отскочи на крака, подготвяйки се за нов удар, събирайки онова, което бе останало от вътрешните й сили, за да го отблъсне.

Той тръгна към нея като гризли, с разперени ръце и извити като злокобни челюсти пръсти. Без да има време за нищо друго, тя се отдаде на инстинкта си. Като забрави за глезена си, тя се наклони, повдигна крак, скочи във въздуха и стовари крака си в рамото му. Той изпищя от ужасна болка. Тя рухна на пода. Беше го ударила с такава невероятна сила, че счупи глезена си. Скимтейки от болка, тя пропълзя по килима, като търсеше пистолета си. Пръстите й почувстваха студения метал, но той бе по-бърз от нея. Изтръгна пистолета й. Тя изгуби контрол над него.

Внезапно се чу силен трясък и вратата на библиотеката рухна на пода. Бруно се обърна. Аманда стисна зъби, вдиша глътка въздух, освободи пистолета и закова ръката му към пода. Не трябваше да прави нищо друго. Джейк бе върху Бруно и го халоса с такава сила, че по-едрият мъж бе обездвижен за секунди.

Джейк клекна над жертвата си и за сигурност опря пистолет във врата му, после погледна към Аманда. В мъжделивата светлина бе трудно да се разбере колко лошо е наранена.

— Добре ли си?

— Какво те забави толкова? — тя изпитваше такава болка, че едва можеше да говори.

— Не остави много трохички от хляб, Гретел. Беше трудно да намеря пътя през гората.

Слаба усмивка пробяга по устните на Аманда.

— Следващия път, Хензел, ще ти оставя карта.

Осветлението се включи.

— За Бога, Макс! — на Пийт му трябваха три дълги крачки, за да стигне до нея. Погледна към глезена й и се намръщи. — Свършила си страхотна работа, ти, чудно момиче. Ще бъдеш в гипс в продължение на седмици.

— Съжалявам, Пийт…

— Да. Разбира се. Продължаваш да правиш живота ми труден — ръцете му леко погалиха бузата й.

След секунди стаята бе изпълнена с полиция. Морън прочете правата на Бруно, сложи му белезници и го отведе. Кейлеб се надвеси над Аманда.

— Не трябваше да правиш всичко това соло — промърмори й той тихо. — Щяхме да те подкрепим.

— Знам — тя потрепери, когато един лекар от екипа за спешна помощ повдигна крака й и го постави върху възглавница, като го пристегна, за да не се движи. Трябваше й минута, преди да намалее изгарящата болка и да може да продължи. — Но трябваше да запиша признанието му на лента.

— Добре, това е, господа — обяви ръководителят на екипа за спешна помощ. — Тази жена трябва да постъпи в болницата. Часовете за посещение са от дванадесет до два и от шест до осем. Ще се видим тогава.

Повдигнаха я на една носилка и я изнесоха от къщата към линейката, която ги чакаше долу. Когато пъхнаха носилката в колата, Джейк скочи вътре и се настани до нея. Шофьорът се канеше да протестира, но Джейк го изгледа и той просто се настани на мястото си.

— Дори не си и помисляй, да ме накараш да сляза — изръмжа сухо.

— Откъде разбра къде съм? — попита Макс и направи гримаса, когато линейката зави на ъгъла и се отправи към болницата.

Джейк хвана ръката й, впери поглед в нея и се ухили.

— Брилянтна детективска работа.

Тя го възнагради с най-кратката си усмивка. Болката й бе явна. Той отмести един кичур коса от лицето й, като пазеше брадичката й, която вече бе морава.

— И — продължи той тихо и сериозно — бях мотивиран от отчайващото желание да се уверя, че нищо няма да ти се случи. Защото, в случай че не си обърнала внимание последния път, аз те обичам.

— Аз също.

Победена от умората, облекчението и болката, тя затвори очи. Едва тогава Джейк си позволи да смъкне маската си и да остави една сълза да се изтърколи по брадясалата му буза.

Когато отвори отново очи, беше утро, на следващия ден. Беше претърпяла операция на глезена, който сега бе в дебела обвивка и кракът й бе поставен на високо, а тя получи солидна доза успокоителни. След като я бяха измили с гъба, една сестра се бе погрижила да я облече в нова нощница и да поръча от кухнята кафе и тост. Заедно със закуската й пристигнаха и няколко пъстроцветни букета.

Аманда се усмихна на цветята и балоните, но не й се ядеше.

— Ще ви е нужна сила — отбеляза сестрата. — Чакалнята е пълна с хора, които искат да ви видят.

За да чуят изявлението ми — помисли си Аманда. Тя отстъпи, захапа тоста и изпи пълна чаша кафе. Имаше нужда от бистра глава, за да отговаря на въпросите, които щяха да й бъдат задавани.

Когато се почувства готова, роякът от хора нахълта. Джейк застана в далечния край на леглото й, като приседна отново на мястото, което сестрата каза, че е било заето през цялата нощ. Пийт също взе участие в това бдение около леглото й. Той влезе пред Грийн и Морън и пред колегите си я целуна за поздрав.

— Уоли и момчетата ще дойдат по-късно — съобщи той.

— Ани е във фоайето. С майка ми — добави Джейк с лукава усмивка. — Сам Бейтс е на път. Самолетът му каца след около час. Освен това говорих с майка ти. Уверих я, че ще се оправиш.

Устните на Аманда потрепериха, когато разбра какво бяха преживели тези хора с нея. Не беше свикнала с такова внимание и любов.

Кейлеб се приближи към леглото й. Тонът му бе приятелски, но бе сложил официалното си лице.

— Мразя да правя това, но готова ли си за няколко въпроса?

— Изстрелвай ги.

Той се усмихна.

— Спомням си, че когато Морън и аз поехме този случай, не виждахме нужда да сложим луминал в онази баня горе. И не си спомням да сме слагали лента пред вратите. Предполагам, че това е твое дело.

— Трябваше да го накарам да повярва, че или ти или аз сме се върнали и сме намерили нещо значимо.

— Щяхме да се върнем, ако знаехме, че е убийство — кимна Морън, като следваше мисълта й.

— И търсехте някой, когото да закопчеете за това престъпление. Когато направих изявление, че съм дъщеря на Лайънъл, това ми даде достъп до дома му и основание да претърсвам мястото за улики.

— Онзи мускулест мъж си мислеше, че може както си иска да се разхожда из къщата — рече Морън, като се ухили. — Явяването ти по телевизията вероятно го е накарало да се почувства като звяр в клетка.

— Както знаеше, че ще стане — добави Джейк, все още учуден, че тя се бе решила на такава стъпка.

Аманда нито изрази несъгласие, нито се извини.

Кейлеб погледна тефтера си и поиска да си изясни още някои неща.

— Снощи ти каза, че си подмамила Витале в къщата, защото си искала да изтръгнеш признанието му и да го запишеш на лента.

— Трябваше ми това признание, за да можем да предявим обвинение.

Джейк се усмихна. Няма що, тя бе страхотно ченге. Беше изпипала всичко.

— Разговаряхме с Фреда Макдугъл — продължи Кейлеб. — Тя каза, че си прекарала следобеда в кабинета на господин Беърд и си слушала касета, записана в деня на убийството. Останала с впечатление, че вече си знаела самоличността на убиеца, когато си тръгнала.

— Така беше, но не защото гласът му бе върху лентата. Бруно знаеше, че записващото устройство се задейства от човешки глас. Той е мълчал през цялото време, докато е бил в библиотеката.

— Тогава откъде си била сигурна, че е Витале, а не Тайлър Грейсън? — попита Морън.

— На записа единственото нещо, което Лайънъл изричаше, бе: „Ти защо си отново тук?“

— Това би могло да бъде и Грейсън.

— Би могло, но по-рано Лайънъл е казал на Бруно, че ще излиза за вечеря и че той е свободен за през вечерта. Това не е същото, което Бруно е казал на полицията. Освен това, когато бях в библиотеката, забелязах, че някой е проверявал една книга със снимки от полицията.

Джейк бързо вметна, че са видели книгата и снимките на Дъглас Уелч.

— Тайлър Грейсън не е имал нужда да гледа книга, за да види как е изглеждал баща му. Той е открил тялото. Човек не забравя такова нещо. Никога!

— Но защо ще слага Беърд… господин Беърд… да изглежда като Уелч? — сега, след като Пийт знаеше, че Макс е дъщеря на Беърд, той се почувства задължен да показва по-голямо уважение.

— За да посочи Тайлър като убиец на баща ми.

За първи път тя бе изрекла това на висок глас. Болеше я дори да си мисли, че би могло все още да има дори и нотка, която да сочи Тайлър като способен да извърши подобно ужасяващо нещо. Не можеше да си представи как ще се почувства, когато подробностите станеха обществено достояние.

— Големия Рей Савиано е помолил Тайлър да изпере пари за организацията му. Тайлър е отказал. Предположението ми е, че Савиано е притиснал Тайлър, като е казал, че ще издаде на Лайънъл кой е Тайлър. Когато Тайлър е продължил да устоява на натиска, Савиано го е поставил в списъка на враговете си.

— Като говорим за списъци — вметна Джейк, — списъкът на Малкия Рей Савиано посочи Витале. Неговият баща, Карло, е бил един от помощниците на Савиано. Бил е убит по време на покушение срещу живота на дона. Хвърлил се е пред него и е поел куршумите, предназначени за неговия бос. Проявявайки щедрост, Големия Рей още от онова време се е грижел за семейството на Карло. Оттогава изпраща на вдовицата всеки месец пари, платил е сватбата на дъщеря му и въобще ги е подкрепял. В случая на Бруно това включвало уволнение от армията за лошо поведение. Провиненията на Бруно винаги включвали юмруците му.

Аманда се усмихна.

— Лайънъл го наричаше главорез.

— Меко казано — изсумтя Морън. — Изтеглих досието му. Бил е наказван няколко пъти за упражняване на насилие.

Джейк бе на същото мнение.

— Изглежда се е опитвал да започне тук и там, като е използвал медицинското си обучение в армията, но обикновено е бил уволняван.

Никой не намери сили да погледне към Аманда. Ясно бе, че медицинските познания на Бруно му бяха дали идеята да използва това вещество с паралитично действие.

— Какво мислиш, това, че е работил за баща ми, идея на Големия Рей ли е била?

— Не — каза Кейлеб. — Разпитахме Витале за това. Очевидно е било нещастно стечение на обстоятелствата. Приел работата, защото била престижна. Майка му щяла да я хареса.

— И тогава, един ден, Големия Рей се е обадил — обобщи мрачно Пийт.

Тайлър се обади същия следобед. Беше разстроен, озадачен и не на себе си от това, че е бил под подозрение заради убийството на Лайънъл. Когато Кейлеб го бе извикал, за да го разпита, и разбрал защо е бил в кабинета на Лайънъл, се е почувствал засрамен от това, което бе казал в онзи фатален ден. Признал, че когато е помислил, че е самоубийство, е бил угрижен за ефекта от спора му с Лайънъл. Сега страхът му бе, че той въобще не е таял никакви чувства към Лайънъл. Чувствата му бяха объркани, но възхищението и уважението бяха част от тази смесица. Повече от всичко се тревожеше за нея. Разпита я за здравето й и я помоли да му прости.

По-късно вечерта на същия ден, след като всички си бяха тръгнали, Джейк се върна. Аманда беше задрямала. Когато се събуди, той поставяше някакви цветя във вазата й — розови камелии.

— Знам, че те имат специално значение за теб. Купих ги, защото са специални и за мен — наведе се и я целуна по челото. Брадичката й бе подпухнала и с морав цвят. — Как се чувстваш?

— Обичана — измърка тя, като се наслаждаваше на чувството. — И то не само от теб.

— Мисля, че съм ревнив — той се престори на разстроен.

— Недей да бъдеш. Ти си първи в списъка на любимите ми хора.

— Няма да се съглася да бъда втори — поклати глава.

— Знам — промълви тя, като сподави една усмивка. — Майка ти се пошегува, каза, че трябвало да те има след Джослин, но ти си настоявал да си нейния първороден.

— Имах намерение да поговоря с Грейс за това какво споделя и с кого.

— Майка ти е страхотна…

— Като говорим за майки, твоята ме покани в Калифорния, за да се запознаем — срамежливостта не бе дума, която обикновено се свързва с Джейк Фаулър. Аманда не можа да не си отбележи този момент. — Мислех си да отидем заедно. Когато оздравееш и всичко останало.

— Звучи ми като план.

— Като заговори за планове, какво ще правиш с името си? Ще запазиш ли Аманда Максуел? Или ще се върнеш към Ерика Беърд?

Аманда си бе мислила за това по-дълго, отколкото Джейк можеше да предположи. Още от деня, в който се бе свързала с Лайънъл.

— Не мога да бъда Ерика Беърд. Тя е мъртва. Освен това прекарах много време да създавам и да изграждам и да бъда Аманда Максуел. Тя ми харесва. Харесвам това, което прави, и мястото, където живее. Харесвам колегите й и приятелите й. И съм луда по мъжа, който е луд по нея.

Джейк действително се изчерви.

— В такъв случай как би се почувствала, ако смениш адреса си? И може би един ден — додаде той, като показа тези свои невероятни трапчинки — името си?

Тя си бе мислила и за това, и пак по-дълго, отколкото той можеше да си представи.

— Сменях името си прекалено много пъти — лицето му помръкна. — Как ще се почувстваш, ако ти си смениш твоето?

Той бе тотално смутен, като се страхуваше, че ако отвори уста, ще изрече нещо погрешно. На нея й беше страшно забавно.

— Добре, какво ще кажеш за компромис, с тиренце?

— Като Фаулър-Максуел?

— Или Максуел-Фаулър. Бих искала да преговаряме по въпроса.

— Е, бих се надявал! — усмихна се Джейк.

И двамата знаеха, че не бе необходимо да преговарят. Както и да го искаше тя, той бе съгласен.

— Ами адресът ти? — попита той. — Как ще се чувстваш, ако получиш нов?

Очите й се навлажниха. От дълго време се страхуваше, че това е нещо недостижимо за нея.

— Тук. Там. Някъде. Където и да е, ще бъде чудесно с теб!

Тя се засмя при мисълта за това. Чувстваше се толкова добре да бъде освободена от миналото си и да разговаря за бъдещето.

— Само и само да не сме по средата на „Ничията земя“ — промълви тя тихо. — Вече прекарах там достатъчно дълго време.