Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Betrayals, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 58 гласа)
Сканиране
chitatkla (2009)
Корекция
ehobeho (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Честни предателства

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“, София, 1996

Редактор: Ганка Петкова


Глава първа

Келси извади писмото от пощенската кутия. Нищо не й подсказа, че подателка е отдавна мъртва жена. Светлобежовият илик, ясно написания на ръка адрес и пощенската марка от Вирджиния изглеждаха съвсем обикновени. Толкова обикновени, че остави писмото заедно с цялата купчина върху старата масичка под прозореца във всекидневната и продължи да изхлузва обувките си.

Влезе в кухнята и си наля чаша вино. Реши първо да пийне, без да бърза, а после да отвори пощата. Питието не й бе нужно заради тънкия плик или рекламните проспекти, нито заради сметките и пощенската картичка с поздравления от една приятелка, предприела краткотрайно пътуване до Карибите.

Развълнува я дебелият пакет от адвоката й. Пакетът, който знаеше, че съдържа решението за развода й. Официалният документ щеше да я превърне от Келси Монроу отново в Келси Байдън, от омъжена в неомъжена, от семейна в разведена жена.

Глупаво беше да приема нещата по този начин и тя го знаеше. От две години се водеше само формално омъжена за Уейд — време, почти равно на истинския им съвместен съпружески живот.

Но документът правеше всичко толкова окончателно, беше много по-значим от всички спорове и сълзи, от раздялата, таксите за адвокати и юридическите маневри.

„Докато смъртта ви раздели“, мрачно си помисли Келси и отпи от виното. Ама че отживелица! Ако е вярно, трябваше да е мъртва още на двадесет и шест. Но тя си е жива, жива и здрава и отново се завръща в старомодната гилдия на момите.

При тази мисъл я побиха тръпки.

По всяка вероятност Уейд ще отпразнува събитието с блестящата си и винаги издокарана съдружничка в рекламната агенция. Тъкмо с тази съдружничка бе имал любовна връзка — връзка, за която заяви на смаяната си и разярена съпруга, че нямала нищо общо с нея или с брака им.

Добре, но Келси не приемаше нещата така. Макар да не смяташе за наложително да умира или да убива Уейд, за да се разделят, все пак вземаше на сериозно останалата част от брачната клетва. И отказа от всякакви други връзки стоеше начело в списъка й.

Не, тя смяташе, че наперената и наконтена Лари с добре оформено от аеробиката тяло и ентусиазирана усмивка я засяга във всяко отношение.

Изобщо не му даде втори шанс. Това негово подхлъзване, както Уейд се изрази, не биваше да се повтаря никога. Келси незабавно напусна прекрасната им къща в Джорджтаун и му остави всичко, придобито по време на брака.

Вярно че беше истинско унижение да се върне обратно в къщи при баща си и втората си майка, но гордостта си има различни степени. Също както и любовта. А нейната любов се изпари в мига, в който свари Уейд, спокойно разположил се в хотелската стая в Атланта, заедно с Лари.

„Да го изненада“, иронично си помисли тя. Е, наистина имаше трима силно изненадани, когато влетя в онази стая с пътната си чанта и глупавото романтично желание да прекара с него почивните дни в края на командировката му.

Може би наистина беше безкомпромисна, безмилостна, жестока и всичко останало, в което я обвини той, когато отказа да оттегли молбата си за развод. Но освен това, уверяваше се Келси, беше и права.

Допи виното и се върна във всекидневната на прекрасния си, взет под наем апартамент. В огряната от слънце стая нямаше нито един стол или нещо друго, присъствало в Джорджтаун. Пълно скъсване — това пожела и това получи. Цветовете и репродукциите, които я заобикаляха сега, си бяха само нейни.

Без да бърза, включи стереоуредбата, задейства механизма за смяна на дисковете и стаята се изпълни с Патетичната симфония на Бетовен. Любовта към класическата музика наследи от баща си. Това бе само едно от многото неща, които ги сближаваха. Всъщност и двамата изпитваха влечение към нови знания и преди да се захване с първата си по-сериозна работа във фирмата на Монроу, Келси бе осъзнала, че съществува опасност да се превърне във вечен студент.

Но дори и след това изпитваше непреодолима нужда да учи в различни курсове, чийто обхват се простираше от антропология до зоология. Уейд се шегуваше с нея, очевидно заинтригуван и развеселен от непрекъснатото й местене от един курс в друг и от една работа на друга.

Беше напуснала фирмата, когато се омъжи за него. С приходите й от наследството и неговите доходи нямаше нужда да работи. Искаше да се посвети на преустройството и преобзавеждането на къщата, която си купиха в града. Наслаждаваше се на всеки час боядисване, лъскане на пода или издирване из прашните антикварни магазини на най-подходящия предмет за най-подходящото място. Работата в малкото дворче, търкането на плочките, прекопаването на лехите и оформянето на традиционната английска градина й бяха доставили истинска наслада. Само за година къщата им бе станала образцово място, доказателство за нейния вкус, усилия и търпение.

Сега беше само имот, оценен и поделен между двамата.

Завърна се към учението, този академичен рай, където действителният живот можеше да остане на заден план няколко часа всеки ден. Същевременно работеше на непълен ден в Националната галерия, благодарение на завършения курс по история на изкуството.

Всъщност нямаше нужда да работи — не и заради парите. Наследството от дядо й по бащина линия й осигуряваше достатъчно удобен живот, за да може да се отдаде на различните интересуващи я области.

И така, тя беше независима жена — млада, помисли си Келси и, поглеждайки към купчината писма, без семейни ангажименти. С квалификация да работи от всичко по малко и нищо специално. Единственото, в което някога смяташе, че е по-добра — брака — се оказа пълен провал.

Въздъхна, приближи се до масичката и потупа с пръсти пакета от адвокатската кантора — дълги и тънки пръсти: бяха вземали уроци по пиано и рисуване, бяха се учили да пишат на машина, да приготвят изискани ястия и да програмират на компютър. Изключително компетентна ръка, на която някога имаше халка.

Келси остави дебелия плик, без да обръща внимание на слабия вътрешен глас, който й шепнеше, че е страхливка. Вместо това взе другото писмо, написано на ръка с почерк, странно наподобяващ нейния. И тя изписваше буквите със същите плътни и закръглени линии, четливо, но и малко натруфено. Съвсем леко заинтригувана, Келси отвори плика.

„Скъпа Келси, знам, вероятно ще останеш изненадана от писмото ми…“

Продължи да чете и неясното любопитство в погледа й се замени от удивление, а удивлението от пълен шок. После шокът премина в нещо, което много наподобяваше страх.

Това бе покана от мъртва жена. Мъртва жена, която беше нейната майка.

 

 

Откакто се помнеше, в кризисни ситуации Келси винаги се обръщаше към един човек. Любовта и доверието към баща й бяха единствените постоянни неща в неспокойната й натура. Той винаги беше на нейно разположение, не толкова като пристанище при буря, колкото като ръка, за която да се хване, докато бурята отмине.

Най-ранните й спомени бяха свързани с него, с красивото му сериозно лице, с нежните му ръце, с тихия му и безкрайно търпелив глас. Спомняше си го как връзва кордели в дългата й права коса и как сресва светлорусите плитки, докато от стереоуредбата звучи Бах или Моцарт. Той бе целувал раните й през детските години, за да минат по-бързо, той я бе научил да чете, да кара велосипед, той бе изсушавал сълзите й.

Боготвореше го и бе почти болезнено горда от длъжността му на ръководител на Катедрата по английски език в Университета на Джорджтаун.

Изобщо не го ревнуваше, когато се ожени повторно. На осемнадесет години дори бе доволна, че най-после е срещнал някого, когото да обича и с когото да споделя дните си. Келси намери място и в сърцето, и в дома си за Кендис и тайничко се гордееше със своята зрелост и великодушие при приемането на втората си майка и доведения си брат.

Може би й беше така лесно, защото дълбоко в сърцето си знаеше, че нищо и никой не може да накърни връзката между нея и баща й.

Нищо и никой, помисли си сега с горчивина, освен майката, която смяташе за мъртва.

Шокът от измамата се бореше с ледената вцепеняваща ярост, докато си пробиваше път през натовареното движение във върховия час към разкошните и величествени къщи в Потомак, Мериленд. Изхвръкна от апартамента си без палто и не си даде труд да включи парното в колата, но и не усещаше студения въздух на февруарския следобед. Гневът я разгорещи и добави розов оттенък на безупречната й порцеланова кожа и блясък в ясно сивите й очи.

Докато чакаше на светофара, Келси барабанеше с пръсти по волана, нетърпелива да светне зелено, за да може да бърза, да стигне по-бързо. Устните й бяха стиснати в упорита тънка линия, която скриваше пищната им форма, когато полагаше усилие да потиска мислите си.

Мисленето сега нямаше да й помогне. Не, нямаше да й помогне мисълта, че майка й е жива, жива и живее едва на час път във Вирджиния. Не бива да мисли за това, иначе ще се разплаче.

Ръцете й обаче започнаха да треперят, докато караше по красивата улица с три платна, където мина детството й, и докато свиваше по алеята към триетажната тухлена къща в колониален стил, където израсна.

Изглеждаше спретната и спокойна като някоя църква с блесналите си прозорци и чисти бели первази, напомнящи непорочна душа. Над комина се виеха кълба дим от запалената камина, а първите срамежливи минзухари подаваха нежните си стъбълца около стария бряст в предния двор.

Келси винаги си мислеше, че това е идеалната къща в идеалното обкръжение — спокойна, безопасна, изискана, само на няколко минути път от водовъртежа и културата на столицата и с онова особено лустро на ненатрапчивото и достолепно богатство.

Изскочи от колата, притича до входната врата и рязко я отвори. Никога не й се бе налагало да звъни в тази къща. В момента, в който се запъти по берберския килим, застлан върху белите плочки във фоайето, от всекидневната вдясно се показа Кендис.

Както обикновено беше безупречно облечена. Идеалната преподавателска съпруга в консервативна синя вълнена рокля и отметната над красивото й младолико лице боядисани черни коси, които откриваха семпли перлени обеци.

— Келси, каква приятна изненада! Надявам се ще останеш за вечеря. Поканили сме няколко човека от факултета и винаги мога да…

— Къде е? — прекъсна я Келси.

Кендис примигна, изненадана от тона й. Едва сега забеляза, че Келси е в едно от своите състояния на емоционална възбуда. Последното, от което се нуждаеше час преди къщата й да се изпълни с гости, бе някое от избухванията на заварената й дъщеря. Несъзнателно, тя също смени тона.

— Случило ли се е нещо?

— Къде е татко?

— Изглеждаш разстроена. Отново Уейд ли? — Кендис небрежно махна, за да омаловажи проблема. — Келси, разводът никога не е приятен, но пък не е и краят на света. Влез да поседнеш.

— Не искам да сядам, Кендис. Искам да говоря с баща си. — Ръцете й здраво се притискаха към тялото. — Ще ми кажеш ли къде е, или трябва сама да го търся?

— Здрасти, сестричке — изтича по стълбите Ченинг.

Притежаваше строгата красота на майка си и жажда за приключения, която според нея се бе появила незнайно от къде. Макар че бе четиринадесетгодишен, когато Кендис се омъжи за Филип Байдън, вродената доброта на Ченинг му осигури безпроблемно приспособяване.

— Какво става?

Келси внимателно пое въздух, за да не се разкрещи.

— Къде е татко, Ченинг?

— Професорът е в кабинета си, заровен в материала, който пише — многозначително вдигна вежди Ченинг. Той също разпознаваше признаците на ярост — блясъка в очите, червенината по бузите. На моменти бе готов да предложи услугите си, за да потуши огъня, но на моменти му доставяше удоволствие да раздухва пожара.

— Хей, Келс, нали не искаш да висиш цяла вечер с тия книжни червеи? Защо не излезем двамата да пообиколим някой и друг бар?

Келси поклати глава и се втурна по коридора към кабинета на баща си.

— Келси — настигна я гласът на Кендис, рязък и раздразнен — трябва ли да реагираш толкова бурно?

Да, помисли си Келси, докато отваряше със замах вратата на светилището на баща й. Да.

Затръшна я зад себе си и за момент остана неспособна да проговори, тъй като думите напираха в гърлото й прекалено горещи и прекалено необуздани. Филип седеше на любимото си дъбово бюро, почти скрит зад купчината книги и папки. В слабата си костелива ръка държеше химикал. Винаги поддържаше твърдението, че при интимния процес на писане най-добре се твори със собствената ръка и упорито отказваше да използва компютър за подготовка на материалите си.

Зад очилата със сребърни рамки, очите му гледаха с отнесения и невиждан израз, който се появяваше в случаите на пълно откъсване от заобикалящата го действителност. Постепенно погледът му се избистри и той се усмихна на дъщеря си. Настолната лампа хвърляше отблясъци в ниско подстриганата му сребриста коса.

— Ето я и дъщеря ми! Точно на време, за да прочетеш черновата на материала ми върху Йетс. Боя се, че отново съм прекалено многословен.

„Изглежда съвсем като обикновено“, беше единственото, което си помисли Келси. Напълно нормален, седнал тук със сакото си от туид и изрядно завързана вратовръзка. Красив, необезпокояван от нищо, заобиколен от книгите на поети и гении.

А нейният собствен свят, на който той бе ядрото, току-що се разпадна.

— Тя е жива — успя да изрече Келси. — Жива е и ти си ме лъгал през целия ми живот.

Баща й страшно пребледня и очите му се извърнаха от нея. Беше само за момент, за един нищожно кратък миг, ала Келси успя да види изписания в тях страх и ужас.

— За какво говориш, Келси? — Но добре знаеше, знаеше и трябваше да мобилизира цялото си самообладание, за да не прозвучи прекалено умоляващо гласът му.

— Недей и сега да ме лъжеш — рязко се приближи до бюрото му тя. — Не ме лъжи! Жива е. Майка ми е жива и ти си го знаел. Знаел си го през цялото време, докато ми разправяше, че е умряла.

Паниката, подобно на остър скалпел, разряза цялото тяло на Филип.

— Откъде ти дойде такава идея?

— От нея. — Бръкна в чантата си и измъкна писмото. — От майка ми. Сега ще ми кажеш ли истината?

— Мога ли да погледна?

Келси сведе глава и се вгледа в очите му. Погледът й го прониза чак до мозъка на костите.

— Мъртва ли е майка ми?

Той се поколеба с желанието да съхрани в сърцето си и лъжата, и дъщеря си, но разбра, че независимо колко силно го желае, ако иска да задържи едното, ще трябва да загуби другото.

— Не. Мога ли да видя писмото?

— Просто ей така. — Сълзите, които се мъчеше да потисне, изплуваха опасно близо до повърхността. — Просто едно не? След всичките тези години и всичките лъжи?

Само една лъжа, помисли си Филип и явно не достатъчно за дълго.

— Ще се постарая да ти обясня, колкото мога по-добре, Келси. Но бих искал да видя писмото.

Без да проговори, тя му го подаде. После, тъй като й бе непоносимо да го гледа, се извърна с лице към високия тесен прозорец — мракът се спускаше над последните светлини на кротката привечер.

Листът така трепереше в ръката на Филип, че той се видя принуден да го остави върху бюрото пред себе си. Почеркът не можеше да бъде сбъркан. Изпълваше го с ужас. Прочете писмото внимателно, дума по дума.

„Скъпа Келси,

Знам, вероятно ще останеш изненадана от писмото ми. Струваше ми се неразумно или поне нечестно да ти се обадя по-рано. Едно телефонно обаждане вероятно би изглеждало по-лично, но чувствам, че ще имаш нужда от известно време. Пък и писмото ти дава по-голям избор за отговор.

Сигурно са ти казали, че съм мъртва още когато си била съвсем мъничка. В известен смисъл това бе вярно и аз се съгласих с решението да ти бъде спестена истината. Изминаха повече от двадесет години и ти вече не си дете. Смятам, имаш право да знаеш, че майка ти е жива. Вероятно няма да посрещнеш тази новина с приятни чувства. Но въпреки това, реших да ти се обадя и не съжалявам.

Ако желаеш да ме видиш или просто имаш въпроси, които би искала да ми зададеш, винаги ще си добре дошла. Живея в имението «Трите върби», близо до Блумън, Вирджиния. Поканата ми е постоянна. Ако решиш да я приемеш, ще ми бъде приятно да останеш, колкото ти се иска. Ако не ми се обадиш, ще смятам, че не желаеш да поддържаме никакви отношения. Надявам се, любопитството, което проявяваше като дете, ще те изкуши поне да разговаряш с мен.

Искрено твоя:

Наоми Чадуик“

Наоми. Филип затвори очи. Мили боже, Наоми!

Бяха изминали почти двадесет и три години, откакто я видя за последен път, но си спомняше всичко до най-малка подробност. Мирисът, който се излъчваше от нея и му напомняше за тъмна, обрасла в мъх горска полянка, бързият й заразителен смях, след който всички обръщаха глави, сребристорусата й коса, спусната като водопад по гърба й, тъмните очи и гъвкавото тяло.

Спомените му бяха толкова отчетливи, че когато отвори очи, очакваше да я види пред себе си. Сърцето му направи безумен и мъчителен лупинг в гърдите, едновременно от страх и от дълго потисканото желание.

Но пред него, непреклонна и извърнала гръб, стоеше само Келси.

Как би могъл някога да забрави Наоми, помисли си той, след като бе достатъчно само да погледне дъщеря им, за да я види отново?

Филип се изправи и си наля уиски от кристалната гарафа. Държеше го за посетители. Самият той рядко се докосваше до нещо по-различно от глътка къпинов ликьор. Но сега имаше нужда от нещо по-силно, нещо, което да успокои треперенето на ръцете му.

— Какво смяташ да правиш? — обърна се към Келси.

— Не съм решила — продължи да стои с гръб към него тя. — До голяма степен зависи от това, което ще ми кажеш.

На Филип му се искаше да се приближи и да докосне раменете й. Но тя не би приела този жест сега. Искаше му се да се отпусне и да зарови лице в ръцете си, но това щеше да е само проява на слабост и нямаше да помогне.

Но още повече, много повече, му се искаше да се върне двадесет и три години назад и да направи нещо, каквото и да е, за да спре стремителния ход на съдбата, преобърнала живота му.

Ала това бе невъзможно.

— Нещата не са никак прости, Келси.

— Лъжите винаги са доста сложни.

При тези думи тя се обърна и пръстите му инстинктивно се впиха в оловния кристал. Толкова много приличаше на Наоми — небрежно отметнатите блестящи коси, тъмният цвят на очите и кожата, деликатно опъната над дългите и изваяни лицеви кости, която сякаш просветваше от вълнението. Някои жени изглеждат най-красиви, когато емоционалното им състояние достигне връхната си точка.

Така беше с Наоми. Така беше сега и с дъщеря й.

— Защото ти точно това си правил през всичките тези години, нали? — продължи Келси. — Лъгал си ме. И баба ме е лъгала. И тя е лъгала — Келси замахна към бюрото, където лежеше писмото. — Ако не беше пристигнало това писмо, щеше да продължаваш да ме лъжеш.

— Да, докато смятам, че така ще е най-добре за теб.

— Най-добре за мен? Как би могло да е най-добре за мен да мисля, че майка ми е мъртва? Как изобщо е възможно една лъжа да е най-доброто, за когото и да е?

— Винаги си била толкова сигурна кое е добро и кое лошо, Келси. Това е едно наистина чудесно твое качество. — Замълча и отпи от чашата си. — Но същевременно ме плаши. Дори още като дете моралните ти принципи изглеждаха непоклатими. Нещо толкова трудно постижимо за повечето простосмъртни.

Погледът й припламна. Думите му бяха близо, прекалено близо до онова, в което я обвиняваше Уейд.

— Значи аз съм виновна?

— Не, не. — Затвори очи и замислено потърка някаква точка в средата на челото си. — Ти не си виновна за нищо, но всичко беше заради теб.

— Филип! — След бързо почукване Кендис отвори вратата на кабинета. — Семейство Дорсет пристигнаха.

Насили се да изобрази уморена усмивка на лицето си.

— Забавлявай ги, скъпа. Имам нужда от още няколко минутки с Келси.

Кендис стрелна с поглед заварената си дъщеря. В него се четеше неодобрение, примесено с примирение.

— Добре, но не се бави много. Вечерята е за седем часа. Да сложа ли още един прибор, Келси?

— Не, Кендис, благодаря. Няма да остана.

— Добре тогава, но не задържай баща си. — И тя внимателно затвори вратата.

Келси шумно пое въздух и отново се напрегна.

— Тя знае ли?

— Да. Трябваше да й кажа, преди да се оженим.

— Трябваше да й кажеш повтори Келси. — Но не и на мен.

— Не ми беше лесно да взема такова решение. На никой от нас не му беше лесно. Наоми, баба ти и аз — всички смятахме, че за теб така ще бъде най-добре. Беше само на три годинки, Келси. Почти бебе.

— От известно време съм пълнолетен човек, татко. Жених се и се разведох.

— Нямаш представа колко бързо летят годините. — Отново седна като разклати чашата в ръка. Беше успял да убеди себе си, че този момент никога няма да настъпи. Че животът му е прекалено улегнал и спокоен, за да поеме отново онзи шеметен ход, подобен на спускане по стръмен наклон. Но Наоми, помисли си той, никога не се бе задоволявала със спокойствието.

Нито пък Келси. И сега дойде време за истината.

— Вече съм ти казвал, че майка ти беше моя студентка. Беше красива, млада, жизнена. Никога не разбрах какво я привлече в мен. Всъщност, всичко стана доста бързо. Оженихме се едва шест месеца след като се запознахме. Време недостатъчно и за двама ни, за да проумеем колко противоположни сме като характери. Живеехме в Джорджтаун. И двамата произхождахме от, ако мога така да се изразя, привилегированото съсловие, но тя притежаваше свобода, която аз никога не успях да постигна. Неспокоен дух, страст към хората, нещата и местата. И, разбира се, конете й… — Отпи отново, за да облекчи малко болката от спомените. — Мисля, че най-напред именно конете застанаха между нас. След твоето раждане, тя отчаяно искаше да се върне във фермата във Вирджиния. Искаше да бъдеш отгледана там. Моите амбиции и надежди за бъдещето обаче бяха тук. Работех върху доктората си и още тогава погледът ми бе насочен към мястото на ръководител на катедрата по Английски език в Джорджтаун. Известно време успяхме да постигнем компромис и аз прекарвах колкото можех да отделя от почивните си дни във Вирджиния. Но не беше достатъчно. Най-лесно е да се каже, че просто се отдалечихме. — По-безопасно е да се каже така, помисли Филип, загледан в чашата си. И със сигурност много по-безболезнено. — Решихме да се разведем. Тя искаше да останеш с нея във Вирджиния. Аз те исках при мен в Джорджтаун. Нито разбирах, нито се интересувах от света на конните надбягвания, в който тя се движеше — с комарджиите и жокеите. Двамата се карахме жестоко. След това наехме адвокати.

— Дело за попечителство? — зяпна от учудване Келси насреща му. — Съдили сте се за попечителство?

— Беше неприятна история, невероятно унизителна. Как е възможно двама души, които са се обичали, които са създали дете, изведнъж да се превърнат в смъртни врагове — наистина жалка проява на човешката природа. — Вдигна отново поглед и най-сетне се реши да я погледне. — Срамувам се от това, Келси, но в сърцето си бях убеден, че ти ми принадлежиш. Тя вече бе започнала да се среща с други мъже. Носеха се слухове, че един от тях има връзки с организираната престъпност. Жена като Наоми винаги е привличала мъжете. И като че ли парадираше с всичко това — пиршествата, начина си на живот, сякаш предизвикваше мен и останалите да я осъдим за дързостта й да върши каквото й харесва.

— Значи ти спечели — спокойно изрече Келси. — Спечели делото и мен и реши да ми кажеш, че е умряла. — Отново се извърна с лице към прозореца, вече напълно тъмен. В мрака видя собственото си призрачно отражение. — През седемдесетте години много хора са се развеждали. Децата са го преживявали някак си. Би трябвало да има право на посещения. Би трябвало да имам право да я виждам.

— Тя не желаеше да я виждаш. Нито пък аз.

— Защо? Защото е избягала с някой от мъжете си?

— Не. — Филип внимателно остави чашата върху малък сребърен поднос. — Защото уби един от тях. Защото прекара десет години в затвора за убийство.

Келси се извърна бавно, съвсем бавно, тъй като въздухът внезапно сякаш се бе сгъстил.

— Убийство. Искаш да кажеш, че майка ми е убийца?

— Надявах се никога да не ти го казвам. — Изправи се, почти уверен, че чува как костите му изскърцват в абсолютната тишина. — Ти беше при мен. Благодаря на бога, че онази вечер беше при мен, вместо във фермата. Беше застреляла любовника си, мъж на име Алек Брадли. Били са в спалнята й. Скарали се и тя извадила пистолет от чекмеджето на нощното шкафче и го застреляла. Беше на двадесет и шест, на твоята възраст сега. Признаха я за виновна за убийство втора стенен. Последният път, когато я видях, беше в затвора. Каза ми, че предпочита да я смяташ за мъртва. Закле се, че ако се съглася, няма да се свързва с теб. И досега удържа на думата си.

— Нищичко не разбирам от цялата история. — Келси притисна ръце към очите си и се олюля.

— Бих ти спестил всичко това. — Филип нежно я хвана за китките и смъкна ръцете й от лицето, за да я погледне. — Ако желанието ми да те защитя, е било грешно, ще призная, че съм сгрешил, но няма да се извиня. Обичах те, Келси. Ти беше целият ми живот. Недей да ме презираш заради това.

— Не, не те презирам. — По стар навик облегна глава на рамото му и остана така, докато в главата й се вихреха различни мисли и картини. — Трябва да помисля. Всичко ми се струва толкова невероятно. Дори не си я спомням, татко.

— Беше твърде малка — промърмори той, изпълнен с облекчение. — Мога само да ти кажа, че много приличаш на нея. Просто е невероятно колко много приличаш. А тя наистина беше много жизнерадостна и привлекателна жена, въпреки недостатъците си.

Един, от които е извършването на углавно престъпление, помисли си Келси.

— Има толкова много въпроси, но не мога да изрека нито един.

— Защо не останеш тази вечер? Веднага щом успея да се освободя, ще поговорим отново.

Изкушаваше се да се съгласи, да се затвори в безопасния уют на бившата си стая, да остави баща си да успокои и прогони болката и съмненията, както винаги го беше правил.

— Не, трябва да се прибера вкъщи. — Отдръпна се, преди да се е размекнала. — Трябва да остана за малко сама. А и Кендис вече ми се сърди, че те бавя да отидеш при гостите.

— Тя ще разбере.

— Естествено. Но по-добре да вървиш. Смятам да изляза през задната врата. Точно сега не ми се иска да се сблъскам, с когото и да е.

Филип забеляза, че блясъкът от вълнението е угаснал и кожата й изглежда бледа и нежна.

— Бих искал да останеш, Келси.

— Добре съм. Просто трябва да възприема нещата. Ще поговорим по-късно. Върви при гостите си, а по-късно ще поговорим отново за това. — Целуна го, колкото в знак на обич, толкова и за да го отдалечи по-бързо. Щом остана сама, приближи до бюрото и се загледа в писмото.

След малко го сгъна и отново го пъхна в чантата си.

Наистина адски ден, реши Келси. Беше загубила съпруга си, но пък се бе сдобила с майка.