Дорис Мортман
Пътуване за никъде (25)

Глава двадесет и четвърта

След като, прекара една ужасна нощ на автогарата „Порт Оторити“, Аманда си уреди да се срещне с Ани в едно заведение за хранене на Дванадесето авеню, от другата страна на кейовете на реката Хъдзън. Тъй като нямаше големи пътнически кораби на пристанището, те намериха мястото за подходящо. Седнаха в дъното, с лице към изгледа, но не твърде близо до прозореца, който гледаше към улицата. Над бърканите яйца и тоста Ани й разказа как бяха прекарали сутринта с Джимбо. Аманда не бе изненадана, че апартаментът й бе претършуван, но стомахът й се разбунтува, когато Ани спомена за кучето във ваната.

— Какво направихте с него? — попита тя, като отблъсна своите яйца и се зачуди дали щеше да може да живее отново в този апартамент.

Ани въздъхна.

— Пъхнахме го в един контейнер за боклук. Запазих бележката обаче, в случай че има отпечатъци.

— Добре — Аманда кимна окуражително, въпреки че се съмняваше, че могат да се открият отпечатъци. Всеки, който бе достатъчно умен, за да влезе в сградата и да проникне в апартамента й, без да възбуди подозрение, щеше да бъде и също толкова умен, че да не оставя пръстови отпечатъци.

— Донесох ти някои дрехи — трепна Ани. — Исках да изхвърля всичко, но след като ние…

— Не се тревожи за това — Аманда се насили да се усмихне и потупа приятелката си по ръката. — Освен това няма да ми отнеме много време, за да си подменя гардероба. Дрехите ми не бяха точно дизайнерска изработка, знаеш ли?

Тя очакваше смях или саркастична забележка за ограничения си избор и липса на вкус. Нищо подобно не последва.

— Какво става, Макс? — гласът на Ани бе рязък шепот, задавен от страх. — Разтревожена съм за теб — тя се замисли за миг, после промени становището си.

— Разтревожена и, да, ако трябва да знаеш истината, уплашена до смърт!

— И напълно основателно — Аманда сведе поглед и си поигра със салфетката в скута си. Без да вдига очи, тя каза:

— Стреляли са по майка ми.

— Какво! — ръката на Ани се вдигна бързо до устата й, за да възпре един писък. Нищо не можа да спре сълзите й, които се застичаха по бузите й.

— Стреляно е от кола в движение. Сега е излязла от хирургията, но все още положението й е критично.

— Къде е бил онзи човек, когото ти наричаше Чичо Сам?

Това бе добър въпрос.

— Считах, че той трябваше да я защити!

— Аз също.

Едно от последните обаждания, които Аманда направи по клетъчния си телефон, преди да го изхвърли, бе до Дан Конър. След като се извини, че не е възпрепятствала нарушението на мерките за безопасност от страна на Бет, тя попита как бе осигурена охраната на болницата, беше ли направено нещо и какво, за да бъде намерен и арестуван Хайме Бастидо, и защо не е в състояние да набере Сам. Дан я увери, че един отряд е изпратен в Сидърс Синай и че Службата и ФБР са поели случая. Полицейското управление на Лос Анджелис вече имало двама заподозрени, арестувани заради стрелбата по Бет. Не бе изненада, че и двамата се оказаха членове на бандата „Бяла смърт“. Що се отнася до Сам, Службата го е наказала за небрежност. Аманда запита дали последните му отсъствия са допринесли за обвиненията срещу него, но Дан не пожела да коментира. Той обаче повтори молбата на Карл Аманда да позволи на Службата да я защитава, докато Бастидо бъде заловен. Тя му даде същия отговор, който даде и на Щайнмец.

— Време е да получиш помощ! — Аманда все още не бе вдигнала главата си. Ани можа да почувства как расте една стена, изграждана тухла по тухла. — Ти си полицейски служител, дявол да го вземе! Тези момчета са твои приятели. Кажи им какво става — никакъв отговор. — Поне кажи на Пийт — все още нищо. — Или на Джейк.

Аманда погледна бавно към Ани. Не плачеше, но цялото й същество бе обгърнато от такава неизразима тъга, че сълзите биха изглеждали излишни.

— Джейк не иска да има нищо общо с мен — рече тя простичко.

Ани се усъмни в това и й го каза, но по тона на гласа на Аманда усети, че нещо ужасно се бе случило между тях — нещо, което поне за Аманда изглеждаше необратимо.

— Не искам да му се обаждаш — предупреди я Аманда. — И ако той ти се обади — не си ме виждала и не си разговаряла с мен — Ани бе заета с измъкването на късчета от средата на кифлата си. — Искам да ми обещаеш, че няма да кажеш нищо — Ани продължаваше да дълбае. Аманда й взе кифлата и я сложи настрани, за да може приятелката й да й обърне внимание. — Ани, нищо не може да стане между нас. Той ме разследваше.

— Не!

— От името на Памела Беърд.

— Какъв негодник! — Ани изкриви лицето си в един образ, изразяващ отвращение.

Аманда знаеше, че казаното не е цялата истина, но това служеше на целите й — да остави Ани да мисли по най-лошия начин за Джейк.

— И сега какво? — попита Ани, като мислено захвърли Джейк в същия контейнер за боклук, където бяха хвърлили кучето.

— Ще прегледам отново снимките, които ми донесе, ще преоблека дрехите си и…

— Като говорим за смяна на дрехите — прекъсна я Ани, — Джимбо ми каза да ти дам това — тя подаде на Аманда връзка ключове. — Той смята, че можеш да имаш нужда от място, където да се скриеш. Има студио на Осемдесет и осма улица и Първо авеню.

Аманда взе ключовете и преглътна бучката, която се бе образувала в гърлото й. Тя дори не познаваше този мъж.

— Много мило. А той къде ще отиде?

Ани се изчерви.

— При мен — тя хвърли поглед към Аманда и побърза да поправи едно очевидно недоразумение. — Не. Не сме гаджета. Просто малко бях изплашена тази сутрин. Той смята, че може би ще се чувствам по-сигурна, като имам канара като него при себе си.

Аманда се усмихна.

— Не знам за теб, но аз се чувствам по-добре сега, като знам, че си намерила бодигард — в минутата, в която го изрече, усмивката й изчезна. Лайънъл беше имал няколко души за охрана. Те не опазиха живота му.

— Да. Той е добро момче. И така, каква е следващата точка от дневния ред?

— Отивам в библиотеката.

Ани се облегна назад, потърка брадичката си и кимна, а изражението на лицето й говореше за явно недоверие.

— Разбира се. Хората разбиват апартамента ти, оставят мъртви кучета във ваната ти, разследват всяка твоя постъпка, а ти, вместо да отидеш в полицията, поемаш към библиотеката — тя кимна саркастично. — О, да! Това е наистина добър план. Бих искала да си помисля за това.

Аманда се засмя. Смехът й действаше добре.

— Отивам в библиотеката да изнамеря онова, което мога, за „Операция ден за изпиране“ — поясни тя. — Ако миналото ми е закачено за мен, по-добре да намеря всичко каквото мога за него. Може би тогава — додаде тя със свиване на раменете — ще бъда в състояние да го надхитря.

 

 

Холи прекара деня, като се измъчваше какво да прави. Поради някакво хрумване на съдбата тя щеше да стане притежателка на нещо изумително, но ако с него не се боравеше правилно, никога нямаше да може да се възползва от този удар, който тя искаше или заслужаваше. Този, който й се бе обадил — една заинтересована страна — твърдеше, че има жизненоважна информация за последните арести на оставащите трима от братята Еспиноза. Според нейния източник мексиканските власти ги бяха арестували два дни преди убийството на Хорхе Велес — специалист по пластична хирургия в Акапулко. Една история за залавянето на покритите с печална слава братя Еспиноза бе достатъчно сензационна. Холи се зачуди защо не бе видяла нищо за това в медиите, но причината, поради която й се бяха обадили, бе, че Велес бе хирургът, който бе променил външния вид на Хайме Бастидо — отдавнашния перач на пари за Раул Еспиноза, и един от мъжете, които Синтия Беърд бе изпратила в затвора през седемдесет и осма. След като бе освободен, Бастидо изчезнал. Появил се в Хуарес за малко, после отново изчезнал. Американските власти от Агенцията за борба с наркотиците до ЦРУ го търсеха. Този, който се бе обадил на Холи, твърдеше, че притежава нещо, от което те имаха нужда: снимките на Бастидо преди и след като си бе направил пластичната операция.

Причината, поради която й се бил обадил, е била, че я бил видял в „Нюз Лайн“ и се бе съгласил с това, което бе казала: „Програмата за защита на свидетелите“ бе създадена за хора като Синтия и Ерика Беърд. Той не само вярвал, че са живи, но ако бяха, бил сигурен, че Хайме Бастидо е по следите им да ги убие. Те, както и властите, трябвало да знаят как изглежда.

Холи трябваше да знае кой бе човекът, който й се бе обадил. По гласа му й се стори млад и изплашен, което тя разбираше, но както обясни, без значение колко вълнуваща бе тази следа, тя не можеше да изложи този разказ, преди да може да го подкрепи с факти. И тъй като той не можеше да й каже името си, отговори на достатъчно странични въпроси, които внушаваха доверие. Каза й, че е срещал Хайме в организацията на Еспиноза, че е счетоводител.

— В Хуарес наркотиците са бизнесът. Ти или работиш за тях, или нямаш работа.

Бил местен жител, особено способен по математика, и ето защо бил прикрепен към Хайме. Не било необходимо много време, за да се разбере колко разочарован бил възрастният мъж, колко изигран се чувствал от синовете на стария си приятел Раул, колко изморен бил от престоя си в затвора, с малък шанс да запази място на изтъкнат човек в картела. Една нощ след твърде много текила Хайме признал, че иска да напусне Мексико. Намекнал, че при известни обстоятелства един ден може да се върне с различна позиция в картела. Говорел за приятели, които бил срещнал в затвора, и събеседници, които намерил. Но те били в Щатите. Преди да може да отиде там и да изложи плана си, имал нужда да намери пластичен хирург.

— Моята приятелка работеше за доктор Велес.

Дори Холи бе чувала за Хорхе Велес. Млад, симпатичен и амбициозен лекар от голям мащаб, той бе известен сред кръга на знаменитостите с това, че подобряваше имиджа на холивудските звезди, и, както се шепнеше — на подземния свят на престъпниците.

— Бях пиян и направих грешка, като предложих да представя Хайме на доктор Велес. Три седмици по-късно, когато той напусна Хуарес, аз отидох с него.

Ако не го бил направил, братята Еспиноза щели да го убият. Знаел, че Хайме е тръгнал да отмъщава. Ако нещо се случело с един от братята или някоя пратка бъде открадната, или властите бъдат предупредени, или бизнесът западне по някакъв начин, фамилията Еспиноза никога нямало да повярват, че той не знае къде е отишъл Бастидо и че не е запознат с онова, което бил планирал.

— Когато бе арестуван първият от братята — довери той на Холи, — Амалита и аз дойдохме до Щатите.

— Защо Амалита е направила снимките?

— За застраховка.

— Срещу кого?

— Срещу фамилията Еспиноза. И Хайме.

— Къде са сега тези снимки?

Ако не ги вземеше скоро, имаше вероятност някой друг да разкрие тази история.

— Ще бъдат изпратени до вашия офис с куриер петнадесет минути, след като затворим телефона.

И наистина стана така. За Холи това, което следваше, бе да организира широко отразяване на историята. Естествено, „Телеграф“ щеше да отпечата първи историята, но трябваше да се размисли също и за националния си имидж. И отново интервюта. Първите два пъти, когато се обади на Трей Галахър, секретарката му пробута номера, че има съвещание и че ще се обади, когато се върне. На третия път Холи отказа да танцува такава румба.

— Или да вдигне телефона, или ще се обадя на конкурентите ви!

 

 

Клепачите на Бет потрепериха, когато започна да идва в съзнание. Една сестра се бе надвесила над нея, проверявайки стабилността на всички различни тубички и игли, които влизаха и излизаха вътре или вън от тялото й. Апаратите, които отчитаха всичко — от дишането й до движението на течностите в нея — издаваха различни звуци под зловещия акомпанимент на осцилиращите линии и разсейващите се точки, които танцуваха върху различните екрани. Това бе интензивното отделение, където бе шоуто от звуци, светлини и електронни сигнали, напомнящи за сложността на функциониране на човешката анатомия и крехкостта на човешкото съществуване.

Сам Бейтс бе застанал до леглото на Бет и държеше ръката й. Вклинен между един монитор, който показваше сърдечната й дейност, и един респиратор, той нямаше място да седи или да се движи, но отказа да напусне мястото встрани от нея. Беше с нея в линейката, през седемте часа в хирургията и почти еднаквото време в интензивното. Дори когато Дан Конър бе влязъл вътре и бе настоял за лична среща с него, Сам отказа да напусне мястото си.

Този час с Дан трябваше да бъде съкрушителен. Разкъсваше се между мисълта да загуби Бет и вероятността да му отнемат значката — това изглеждаше като малка цена за греховете му. Когато Дан го попита за закъснението, Сам изглеждаше толкова разстроен, че сподели за болестта на Гейл. Вероятно би могъл да спре дотук — Дан го съжаляваше — но душата му имаше нужда от здраво пречистване, така че той призна за това, че си е помогнал с шестдесет хиляди долара от сметките на Лайънъл, които той бе открил за Бет и Аманда.

Не се опита да представи нещата от най-добрата им страна, защото не можеше. Да заеме пари от сметката бе срамно поради няколко причини. Не само че се бе облагодетелствал от поверителна информация, но и се бе възползвал от поверените му свидетели, и още по-лошо бе измамил хората, които най-много обичаше и които му се бяха доверили. На времето си бе мислил, че няма друг избор.

— Възнамерявам да върна всичко до последния цент — обеща той на Дан — чрез лични заеми и чрез връщане на таксите, които би получил като човек, на когото е поверено управлението на сметките.

Когато Дан попита: „Мислиш ли, че Лайънъл е знаел?“, Сам потрепери и сви рамене, които увиснаха под тежестта на вината му.

— Той ме попита дали не може да ми помогне с някой заем — иронията в гласа му бе унищожителна. — Казах му, че вече съм се погрижил за това.

— Ами Бет? Тя знае ли?

Сам бе поклатил глава тогава и сега, докато се взираше в бинтованото й тяло, и се зачуди как щеше да се застави да им каже — на нея и на Макс — какво бе направил. И как щеше да им го обясни.

Сестрата го помоли да излезе от стаята, за да може да провери дали Бет е в състояние да диша самостоятелно. Ако можеше, лекарите щяха да изключат тръбите за дишане и да я отделят от респиратора. Неохотно, Сам се отдръпна във фоайето.

Сам в помещението, той седна на едно канапе. Не бе осъзнал колко е изморен, докато не седна. От часове бе на крака. Разхождаше се, стоеше до леглото на Бет, крачеше из коридорите, стоеше притихнал по време на операцията й. Не можеше да си спомни друго, освен кафе от апарата, да е минавало през устата му. Телевизорът бе включен, а звукът — намален. На практика не се интересуваше от нищо извън сградата, така че когато се взираше в екрана, образите преминаваха в мъгла. Когато почувства, че му се придрема, той взе дистанционното, намери бутона за силата на говора и го усили, за да се предпази да не заспи дълбок сън.

Внезапно той чу името — Хайме Бастидо. Скокна веднага, напълно разбуден. От екрана говореше привлекателна млада жена, обявена като Холи Брендъл. Сам се сети за името: за Бет тя бе Обществен Враг Номер Едно. Бързо, той увеличи звука точно когато образът на Брендъл бе намален върху един разделен на две екран. Разпозна незабавно и мъжа отляво: изплъзващият се Хайме Бастидо. Мъжът отдясно според госпожица Брендъл също бе на Бастидо — нов и подобрен чрез хирургическа намеса.

Преди да може да каже или да направи нещо, трима негови колеги влязоха във фоайето. Единият от тях говореше по клетъчен телефон. Сам го чу да се обръща към другия край на линията като шеф Конър. Подаде телефона на Сам.

— Шефе — каза той, с очи вперени в екрана. — Гледаш ли?

— Да. Сам — потвърди Дан с тон, който изискваше цялото внимание на Сам.

— Да, сър.

— Не трябва да напускаш болницата.

— Разбирам, сър — съвсем определено не разбираше, но Дан Конър бе висшестоящ и Сам не бе в положение да поставя на съмнение неговите пълномощия. Дан се бе показал достатъчно милозлив, като само го вписа в един доклад, след това, което би направил, би трябвало с него да е свършено.

— Щайнмец пътува за Ню Йорк. Той изглежда има някакви взаимоотношения с Макс. Надявам се, че ще може да я запознае с нещата.

— Това ще бъде добре, сър — Сам се сви при мисълта да каже на безпомощната Бет, че нещо ужасно се е случило и с дъщеря й.

— Как се казва този частен детектив, в когото ти каза, че е влюбена?

— Фаулър. Джейк Фаулър.

— А партньорът й в криминалния отдел?

— Пийт Дойл.

— Проверил ли си ги?

— Задълбочено. Ще сътрудничат. Бих опитал също и с Ани Харт.

— Опитахме се. Не отговаря на телефона нито на работа, нито вкъщи. Изпращаме някой да я посети. Може би един личен разговор ще бъде по-продуктивен — Дан направи пауза. Той съжаляваше за резкия тон на разговора им и за временното му отстраняване. Сам му бе като син, но когато децата не се подчиняваха, трябваше да се учат на дисциплина. — Погрижи се за Бет — приключи той. — Ние ще се погрижим за Макс.

Сам разписа документа за напускане, но знаеше, точно както и Дан и всеки един от Службата, че докато някой не се погрижеше за Бастидо, Бет и Макс оставаха мишени.

 

 

Джейк се бе облегнал на бара и пиеше кафето си. Докато мозъкът му копнееше за успокояващите свойства на уискито, главата и тялото му бяха по-убедителни в полза на кафето. Чакаше Пийт, който бе предал събраните от него улики в лабораторията и обеща да не си тръгне, докато не получи отговор.

През целия ден Джейк се опитваше да се обади на Макс и все неуспешно. Всеки път, когато си помисляше как си бе тръгнал от нея, сърцето го заболяваше. Реалистично, той прие факта, че би могъл или трябваше да знае коя наистина е тя. Но сега, след като смяташе, че знае, толкова много неща си дойдоха на мястото.

Обаждането от министерството на правосъдието тялото на Лайънъл да не бъде премествано. „Програмата за защита на свидетелите“ бе под егидата на Министерството на правосъдието. Може би Макс бе отправила молбата. Или майка й. Може би са търсели начин да го погребат по начин, по който те са искали, като са се противопоставили на болезнената шетня на хора, подобни на Памела Беърд.

Всичките спираловидни резервации в различни хотели около града, неизползваните стаи, ресторантите извън града, изглеждащите глупаво планове за пътувания, Медисън, щата Уисконсин. Те всички бяха това, което тя бе казала — прикритие.

Що се отнася до бележката, намерена в кошчето за смет на Лайънъл, Джейк си мислеше, че е разгадал и това. Бет вероятно бе майката на Макс. Ако Лайънъл е трябвало да попита как да й изпрати цветя, предположението на Джейк бе, че Бейтс бе човекът от Службата, който служеше за връзка между страните.

Ани Харт. Тя бе друго парче от мозайката, което най-накрая пасна. Докладът на ФБР, който лежеше на бюрото на Лайънъл, бе проследил живота на семейството й в същата община, където живееха Синтия и Ерика Беърд. Двете с Макс вероятно бяха приятелки от училище. Знаеше ли това Макс преди доклада на ФБР? Знаеше ли го сега?

После бе тази сдържаност в службата й. Тя държеше всички, включително и Пийт на една ръка разстояние. Джейк дори бе дочул някои приказки зад гърба й, че тя постоянно отказва на колегите си излизания след работно време и приятни събирания и не позволява на никого да научи нищо за личния й живот.

Също и отсъствието на снимки в апартамента й. Тя бе фотограф в края на краищата! Човек би очаквал тонове албуми и оградени в рамка спомени. И все пак нямаше никакви. Дори когато тя заснемаше снимки, отказваше да се появява на тях. Или ако го правеше — помисли си той, като си спомни нейната изложба в галерията — бе солидно преобразена. Всичко придоби смисъл, когато разбра, че тя е жена, която се крие, жена, чийто живот зависи от това да не позволи на никого да види твърде много или да се доближи твърде близко. Една жена, чиито най-добри фотографии — „Безрадостните образи“ — бяха най-смущаващите, защото бяха най-личните.

Той затвори очи и продължи да ги стиска, като напразно се опитваше да блокира физическата болка, която го нападаше, когато и да си помислеше за нея, и колко много й бе струвало да го пусне у тях и в своето сърце. Не можеше да си представи ада, през който бе минала, преди да се покаже на вратата му онази нощ. Да, тя искаше да му каже за Арчи — нещо, с което той все още не бе привършил изцяло. Но повече от това явно бе желала да му разкаже всичко за взаимоотношенията си с Лайънъл и ако нервността й и мизерният й вид бяха някакъв индикатор, да го помоли за помощ. Би могла също да обясни какво е правила, промъквайки се в библиотеката на Лайънъл — ако й бе дал шанс.

— Не е била тя.

Главата на Джейк се стрелна към посоката, откъдето дойде гласът на Пийт. Дойл дотътри тялото си до бара и изръмжа за едно уиски. Беше скапан.

— Лабораторните тестове говорят за животно, вероятно куче. В действителност въобще не ми пука. Доколкото кръвта в тази вана не е била човешка.

Той изля уискито в гърлото си, а очите му се насълзиха от опарването. Потуши пожара с малко вода и се обърна към Джейк.

— Не е била Макс и това е всичко, за което ме е грижа.

Джейк кимна. Едва можа да произнесе думите.

— Мен също.

— И така, къде е сега?

— Бих искал да знам.

За не знам си кой път през деня Джейк си поигра с идеята да каже на Пийт онова, което подозираше.

Не защото считаше Дойл за подмолен тип или за нещо друго, освен това, за което се представяше, и със сигурност не защото се съмняваше в привързаността на Пийт към партньора си и в неговата лоялност, но вътрешният глас на Джейк го предупреди да уважава решението на Макс. Ако тя бе искала Пийт да узнае, щеше да го въведе в тайните си. Джейк не можеше да бъде сигурен, че тя щеше да му разкаже нещо, ако Лайънъл не бе умрял и ако не се бе почувствала заплашена по някакъв начин. Може би когато узнаеше откъде идва заплахата, той щеше да се почувства свободен да…

— Включи това! — Пийт смушка Джейк отстрани и посочи към телевизора, който висеше в ъгъла над бара. — Това е онази мадама Брендъл.

Двамата наблюдаваха в съсредоточено мълчание, докато Холи излагаше историята за залавянето на братята Еспиноза. Едва бе свършила, когато Трей Галахър представи колегата си от Лос Анджелис, който очерта връзката между бандата „Бяла смърт“ и картела Еспиноза.

Фамилията Еспиноза бе най-големият износител на наркотика убиец, пропаин. Те го приготвяха извън Хуарес и няколко други места, пръснати из цяло Мексико, като използваха армия от мулета, за да пренасят наркотици през границата в Тексас и Калифорния. Бандата „Бяла смърт“ разпространяваше пропаина в Лос Анджелис, а техните сподвижници правеха същото в Ню Йорк. Репортерът съобщи, в опит да извлече максимални печалби, картелът Еспиноза снабдявал също и мощната фамилия Савиано, която пласирала дрогата в Ню Йорк, Чикаго и Бостън.

Галахър се опита да се впише в тази история, като показа списък с гангстерски убийства, за които се смяташе, че са част от битката за правата на разпространение, но Холи го възпря, като съобщи, че арестите на Еспиноза не се дължат на техните набедени сделки с наркотици.

— Те са били арестувани и обвинени в убийството на известен специалист по пластична хирургия от Акапулко — доктор Хорхе Велес.

Трей, като отстъпи водачеството, зададе очевидния въпрос:

— Защо група наркотрафиканти биха убили един хирург?

— За да му отмъстят за това, че е съдействал за бягството на един мъж, който е предал техния брат, Емилио, и когото те подозират, че е планирал да се пребори за контрола в техния картел — Хайме Бастидо. В случай че това име звучи познато, така и трябва. Хайме Бастидо бе скандално известният перач на мръсни пари, изпратен в затвора след свидетелстване от страна на Синтия Стантън Беърд.

Джейк си поръча уиски. Пийт се обади за кафе.

— Според моя източник Бастидо се е подложил на голяма пластична операция, така че да може да влезе отново в САЩ и да се разхожда свободно из нашите градове. Неговите точни планове са известни, но на няколко пъти той е бил чуван да казва, че има да разчиства сметки. Тези снимки могат да ви помогнат да изравните игралното поле.

— Това е мъжът, който накара Макс да изтръпне от ужас извън съда — изсъска Пийт, като посочи втората снимка на Бастидо. — Забеляза го да си шушукат с Малкия Рей Савиано и това я изкара от равновесие.

Джейк разучаваше снимката на Хайме Бастидо, като запомняше всяка характерна черта на ново моделираното му лице, просто за всеки случай, но описанието на Пийт относно поведението на Макс го разтревожи. Майката на Макс бе вкарала Бастидо и няколко от помощниците на Големия Рей Савиано в затвора, но това не би трябвало да я изкара от равновесие. Тя бе твърде въздържана за такива неща. Освен ако вярваше, че единият, или двамата, я е познал. Фотоапаратът в чекмеджето на Лайънъл. Вероятно там е имало лента, която да показва как в момента изглежда тя, вероятно и майка й. Нищо чудно, че тя изглеждаше така вкаменена. Нейното прикритие е било разрушено.

— Бастидо би могъл да бъде този, който е обърнал всичко с краката нагоре в апартамента на Макс — вметна Пийт.

— Не мисля така — Джейк поклати глава. — Какво е търсел?

— Какво ще кажеш за Макс?

— Не. Който и да е разпердушинил апартамента на Макс, е знаел, че тя не е там. Дошъл е да търси нещо и като не го е намерил, е оставил онова куче като предупреждение.

— Говорим за някой извратен! — Пийт изгълта кафето си, после погледна часовника си. — Мамка му! Трябва да се връщам на работа. Карам на две смени, така че не искам някой да ми дърпа ушите, ако си пропусна смяната тази сутрин.

— Май не спиш много, приятелю.

— Няма да ми бъде за първи път — той се изправи и тупна Джейк по гърба. — Слушай. Обади ми се, ако чуеш нещо. Аз ще направя същото.

Джейк обеща, че ще го стори, но гласът му съдържаше малко надежда.

— Хей, Фаулър — изведнъж подвикна Пийт, като се ухили през рамото му. — Не знам дали това прави нещата по-лесни, но тя наистина е хлътнала по теб.

Джейк се усмихна и големият мъж си тръгна, но това, че Пийт потвърди чувствата на Макс към него, само го накара да се почувства по-зле, като знаеше, че тя е там някъде, сама, и мислеше, че той не я обича, бягаща и криеща се от един господ знае какво. Хвърли няколко монети на бара и излезе навън в нощта. Не бе сигурен къде отива, но просто не можеше да седи там и да не прави нищо. Трябваше да намери Макс. И ако информацията на Холи бе вярна, трябваше да я намери бързо.

 

 

Аманда седеше в библиотеката вече часове, усамотена в хранилището в мазата, в търсене на безброй микрофишове за всичко, свързано с „Операция ден за изпиране“. Не за първи път четеше тези документи. Като студентка се бе възползвала от университетската библиотека и бе прегледала полицейски доклади, анализи на експерти, както и много от същите статии във вестниците, които преглеждаше и в момента. Откакто за първи път погледна снимките, които бе направила в къщата на Лайънъл, нещо се показваше на ръба на съзнанието й, давайки й усещането, че бе виждала всичко това преди.

Това именно чувство на нещо вече видяно я накара да се уедини в библиотеката днес. Веднъж завинаги възнамеряваше да разбере какво я бе убедило, че се е натъкнала на убийство, а не на самоубийство.

Като нямаше успех с описа на новините, тя се върна към картотеката, избирайки да атакува темата от друг ъгъл. Дузини книги бяха написани за „Операция ден за изпиране“ и други подобни инициативи. Няколко се съсредоточаваха върху прането на пари, като проследяваха методите, използвани в това разследване, с методите, които понастоящем се практикуваха. Няколко други преиначаваха материала, така че да могат да се възползват от хипнотизирането на обществото от организираната престъпност. Двама от прокурорите, водили делата — единият в Маями, а другият в Ню Йорк — бяха изложили своите версии за това как са били проведени процесите, как са били представени доказателствата и доколко ефективно бе съдебното преследване и как се бе отразило всичко това на обществото като цяло.

Някой ден — мислеше си Аманда — когато имам година или две, ще прочета тези работи. Точно сега обаче имаше нужда от нещо по-малко педантично, нещо по-специфично. Като се насили да се отдръпне за момент и да помисли, й просветна, че купчината материали в университета бе свързана с полицейските процедури. Ако някоя незначителна частичка информация бе настанена в някоя цепнатина на мозъка й, единственият начин да я открие, е като стесни областта и след това да се надникне отново чисто.

Бързо, почти трескаво, тя започна да прави справка за „Операция ден за изпиране“, като прелистваше през всяка възможна категория от гангстер до цикъл на изплакване и до отряд със специално назначение. Внезапно тя попадна на заглавие на книга с комплект от снимки, направени по време на процеса.

Ето! Тя буквално изкрещя от задоволство. Ето къде лежеше отговорът. Можеше да го почувства. Препусна нагоре по стълбите, нетърпелива да хване в ръце книгата, преди да затвори библиотеката. Когато я намери, побърза обратно към уединението на малкото помещение. Като си даде един миг, за да може да си поеме въздух и да се отърве от обременителните емоционални блокади, тя постави книгата върху бюрото и обърна задната корица, където бе картончето с данните за заемането на книгата. Като фотограф по съдебна медицина тя прие за естествено любопитството колко често една такава книга бе изнасяна от библиотеката. Не много често, бе отговорът: осемдесет и шеста, осемдесет и девета, деветдесет и трета, деветдесет и пета и април, тази година. Тя намери това за нещо повече от малка интрига.

Като обърна книгата с лицевата страна нагоре, тя започна своето пътешествие. Разгръщаше всяка страница бавно, като разглеждаше фотографиите внимателно и чакаше вътрешният й часовник да се обади. Тази, която търсеше, бе към края, но когато я намери, сърцето й спря. Това бе снимка от фотограф по съдебна медицина на Дъглас Уелч, една от няколкото, направени на мястото на самоубийството му. Той седеше на стол зад някакво бюро, а ръката му държеше пистолет, който висеше от едната му страна. Другата му ръка бе върху бюрото, близо до един вестник. Сърцето на Аманда тръгна от подобна на кома неподвижност до тупкане толкова бързо, че й се стори, че ще изскочи от гръдния й кош. Показалецът му сочеше към една снимка на самия него под заглавието: „ВИНОВЕН!“

Но това не бе най-лошото. Връзката на Дъглас Уелч бе втъкната прилежно, почти натрапчиво, в ризата му между второто и третото копче.

Тя постави глава върху книгата и потупа с ръка по бюрото, като ридаеше и ругаеше онзи, който бе направил това с баща й. Почти изразходена, тя вдигна глава и погледна отново снимката. Още отначало подозираше, че точно този начин бе отвратително дразнещ, сякаш потайно, стенографски бе предназначен да отправи едно съобщение, но сега вече знаеше със сигурност: Смъртта на Лайънъл бе нечие отмъщение. Но чие? На някой, който бе носил злобата в продължение на дълги години. На някой, който бе успял да си осигури взаимоотношения с Лайънъл, които му позволяваха да има достъп до библиотеката му. На някой, когото Лайънъл наричаше приятел. Или колега. Като се надпреварваше с времето, тя се върна обратно при микрофиша и потърси некролога на Дъглас Уелч. Имаше нужда от имена, членове на семейства, брат, чичо, племенник. Някой, който би могъл да обвини Лайънъл за смъртта на Уелч. Когато той се появи на екрана, дъхът й секна. Тя притвори очи, като се надяваше, че когато ги отвори, това, което видя първоначално, ще се окаже погрешно. Но не, ето го: Уелч, Дъглас… надживян от жена си, Ема Грейсън Уелч, и нейния син, Тайлър.

Тайлър Грейсън!

Тя се изви обратно към една вестникарска статия, която се бе появила в същия този ден, като описваше в подробности трагичния край на историята на дребния чиновник, който бе откраднал ценни книжа, за да плати дълговете си от хазарта на бандитите. Надолу един параграф. Още един. Ето… тялото е било намерено от сина на Уелч — тийнейджъра Тайлър.

Внезапно помещението се оказа твърде малко. Не достигаше въздух. Не можеше да диша. Тя се измъкна от ограниченото пространство, задържа се до стената и пое няколко дълбоки глътки въздух. Кислород. Ето от какво имаше нужда. Беше стояла тук в тази дупка в стената твърде дълго. Мозъкът й и правеше номера. Тайлър! Не беше възможно. Тайлър не можеше да…

— Не! — прошепна тя, неспособна да спре тялото си от тресене или да събере мозъка си около това, което изглеждаше очевидно и убедително. Не! — отказа да го повярва.

Като остави всичко върху бюрото, тя изтича, отчаяна да избегне една истина, която бе твърде ужасна, твърде противна, за да бъде разбрана. Беше правила любов с този човек. Беше й казал, че се влюбва в нея. Не би убил баща й. Онзи Тайлър Грейсън, когото тя познаваше, не би могъл да убие никого. Но неговият баща се бе самоубил. Убиецът на Лайънъл бе дублирал сцената на самоубийството на Дъглас Уелч. Тя се втурна навън от библиотеката, взе едно такси и се отправи към апартамента на Джимбо. Имаше нужда да бъде сама. Да сортира всичко това. Да мисли.

По време на целия път в посока на покрайнините умът й препускаше между мъглявата възможност и абсолютното отрицание, между един спомен, който потвърждаваше невероятната възможност Тайлър да е свързан със смъртта на Лайънъл, и друга, която отхвърляше и най-отдалечения шанс той да е въвлечен. До времето докато отвори вратата на малкото студио, тялото й конвулсираше, сякаш бе обзето от треска. С треперещи ръце тя включи светлината, залости вратата, подпъхна един стол под ръкохватката, освободи пистолета от кобура му и буквално проведе разследване на стаята. Внимателно провери банята и всички шкафове. Уверена, че никой не я следи, тя прибра пистолета си в кобура и си позволи да се строполи върху леглото.

На масата пред нея имаше букет цветя с бележка от Ани.

„Просто си спомни, че ние се намерихме.“

Аманда се усмихна, а емоциите й се разляха върху бузите й. Когато бяха деца, двете с Ани играха в една училищна пиеса. Облечени като скитници, те изпяха една песен, която се превърна в техен личен химн, една песен за приятелството между две изгубени души. Като единствени деца — едното осиновено, другото — на разведени родители — ето как най-често се чувстваха. Аманда се чувстваше така и сега — изгубена и сама, като изключим Ани. Тя избърса очите си. Усмивката бе изчезнала.

С горчивина взе в ръка една роза, като си спомни, че Тайлър й бе изпратил цветя. Те бяха там, когато Лайънъл дойде на вечеря. Тайлър дойде да я види след предполагаемото самоубийство на Лайънъл. Той бе толкова потресен онази сутрин, толкова обезпокоен от новината. Беше ли неговата угриженост искрена, или бе невероятно добра актьорска игра? Не би ли могло неговото странно държание просто да бъде приписано на естественото притеснение от свързването на едно убийство с друго? Да намери баща си вероятно е било травматизиращо за него, тя можеше да го разбере. Това вероятно бе един кошмар, който никога не се разсейва и никога не изчезва напълно.

Но тялото на Лайънъл бе поставено в същата поза, както това на Дъглас Уелч. Връзката му бе подпъхната в ризата а ла Уелч. И Тайлър бе посетил Лайънъл в къщата му. Същият ден. Само часове преди неговата смърт.

Последния път, когато вечеряха заедно, той бе признал, че двамата с Лайънъл са си разменили някои думи. Но не бе казал за какво. В други случаи Тайлър се оплакваше, че Лайънъл бе отказвал да отговаря, пред когото и да е, че е избегнал наказанието и критиката, докато другите страдали заради греховете му. Неведнъж бе казвал, че Лайънъл трябва да поеме отговорността за това, което е направил. Уелч бе признал за кражбата. Беше ли го Тайлър яд, че Лайънъл не се е застъпил за Уелч, за да го защити по някакъв начин? Беше ли решил Тайлър да отсъди според своето собствено разбиране за справедливост?

Дори и да го беше направил — и тя все още не можеше да заяви, че това е недвусмислен факт — как бе успял да накара Лайънъл да пъхне пистолет в устата си и да натисне спусъка?

 

 

Джейк пътуваше към центъра на града, когато клетъчният му телефон иззвъня. Преди надеждите му да ескалират, гласът на Дойл ги разби.

— Попаднахме на нещо, за което мисля, че трябва да знаеш — от страничните шумове Джейк предположи, че Пийт се обажда от монетен апарат. — Бандитска екзекуция. Мъж. Два куршума в тила. Ръцете и краката вързани. Гърлото разрязано. Трупът е влачен по Ийст Ривър, изхвърлен до Парк авеню бридж. Първоначалната идентификация посочва вкочанения като Хайме Бастидо.

Джейк подсвирна от учудване.

— Откога лежи там?

— Не мисля, че е станал да види физиономията си по националната телевизия, ако това имаш предвид.

— Бил ли е наоколо за последното шоу? — Джейк мразеше да си играе на игри с думи, но беше лесно някой да те подслушва по клетъчните телефони. Ако двамата с Пийт имаха трети човек, който е включен в линията, не искаше да се разприказва за всичко.

— Мисля, че по това време е бил зает с друго.

— Не знам дали това е добра, или лоша новина.

— Като говорим за новини…

— Нищо.

— Ще поддържаме връзка. Довери ми се…

— Да. Ти също.

Честно казано, тъкмо в този момент Джейк не можеше да се осланя на никого. Беше пребродил целия град в търсене на Макс. Мина с кола покрай къщата на Лайънъл, провери в апартамента на Макс и най-накрая, като си спомни процеса срещу делото на Лупе Васкес, посети „Прекършеното крило“.

Трябваше дълго да убеждава да бъде свързан със Сибил Уайтхол дори само да го изслуша, да не говорим за това да му каже каквото и да е за Аманда. Най-накрая силата на убеждението на Джейк и страхът за безопасността на приятелката му сломиха нейната необщителност. Тя каза на Джейк как е реагирала Аманда на историята по „Нюз Лайн“, но не можеше да му каже къде е в момента.

След като изчерпа всички алтернативи, той реши да се срещне с един човек, за когото бе сигурен, че ще има някаква представа как може да намери Макс.

Плати на таксито, слезе на кръстовището на Уест Хюстън и Бродуей и повървя пет или шест пресечки до сградата, в която живееше Ани Харт. Тя не отговаряше на телефона, но Джейк имаше чувството, че си е вкъщи. По един или друг начин тя щеше да разговаря с него.

Позвъни. Тя не отговори, но не му пукаше, възнамеряваше да виси на онзи звънец, докато или я подлуди, или я направи отстъпчива.

— Какво! — беше мъжки глас, силен и раздразнен.

— Трябва да се видя с Ани — отговори Джейк, като се зачуди дали говореше на приятел, или на враг.

— Заети сме. Знаеш ли какво имам предвид?

— Аха, добре, не сте ли късметлия? И все пак трябва да видя Ани. Кажете й, че става въпрос за отдавна изгубен приятел от детинството.

Бравата изщрака и вратата се отвори. Джейк влезе в асансьора и се изкачи до третия етаж. Когато вратите на асансьора се отвориха, беше извадил оръжието си. Приятелят на Ани бе огромен, но невъоръжен.

— Джейк Фаулър — представи се бързо, като пъхна пистолета си в кобура, докато го изричаше.

— Добре, Джимбо, познавам го — тя отстъпи неохотно.

Джимбо си помисли, преди да позволи на Джейк да влезе вътре.

— Какво искаш?

Тонът на Ани бе неочаквано рязък. Макс вероятно й бе разказала за ужасното му поведение миналата вечер, което, погледнато откъм добрата му страна, потвърждаваше неговата увереност, че се бяха виждали напоследък. Внезапно той погледна към Джимбо. Някой бе изнесъл онова нещастно куче от апартамента на Макс. Този мъж би могъл да тегли надолу по стъпалата и цял кон, без да се изпоти.

— Трябва да намеря Макс — каза той, като реши честно, че това е най-добрата политика.

— Мислех, че каза, че имаш новини за нея.

— Излъгах — толкова за честността. — Но ти звънях цял ден. Предположих, че единственият начин да пожелаеш да ме видиш, е, ако кажа, че знам нещо.

Ръцете й бяха скръстени отпред, а кракът й бе готов за военен марш. Ако погледите можеха да убиват, той щеше да бъде вече в ковчег, с букет от лилии на гърдите.

— Добре — кимна той, като отново даде възможност за честност, подправена този път със смирение. — Предполагам, че си чула за миналата вечер. Признавам, че не бях точно Господин Добрият Мъж. Не се гордея с държанието си, но това, че съм магаре, не означава, че не я обичам. А аз наистина я обичам!

Ани изсумтя недоверчиво. За негов късмет Джимбо стоеше облегнат на една стена — далеч, но бдителен, ако Джейк направи нещо, което не трябва.

— Тя ми каза нещо, което аз не исках да чуя — направи пауза, като се зачуди дали спокойствието, което чувстваше отвътре, е признаване на поражение или прекратяване на пренията. — Толкова се ядосах, че не чувах какво искаше да ми каже.

Потрепването с крак на Ани се забави. Наблюдаваше го предпазливо.

— Сложно е и бих искал да обясня какво се случи, но няма време. Макс е в беда. Ако мога да я намеря, ще мога да й помогна.

— Ще й помогнеш да направи какво? — стойката на Ани се бе смекчила, но слабо.

— Виж — намеси се Джейк безцеремонно, — вие и двамата знаете какво се е случило в апартамента й.

Ани се опита да го прикрие, но дъхът й заседна в гърлото й.

— Вие сте били там — настоя Джейк. — Домоуправителят каза, че двама водопроводчици са били в апартамента й — той й даде време да смели информацията. — А и е имало проблеми с ваната.

Джимбо се придвижи от стената, готов, желаещ и способен да смачка Джейк като орех.

— Мисля, че вие сте изнесъл един нежелан посетител от апартамента на Макс — продължи той, като насочи пръст към забележимо нервния Джимбо. Момчето се бе притеснило и Джейк го знаеше. — Това наистина е кавалерско от ваша страна, заради Макс, но полицията може да го разгледа като опит за укриване на веществени доказателства.

Той се обърна към Ани, като остави Джимбо да се свари от горещина.

— Имам непотвърден доклад, че Хайме Бастидо е мъртъв.

Ани ахна:

— Сериозно?

— Смъртта е винаги сериозна, Ани.

— Ние току-що гледахме съобщение по новините… — понечи да каже Джимбо.

— Което сега е неподходящо. Между другото, без да се обиждате, но нямате ли друго име, освен Джимбо? Не съм привърженик на прякорите.

— Не казвай никакво… — опита се да го възпре момичето.

— Бофор.

Протестът на Ани бе твърде закъснял. Джейк получи онова, което искаше.

— Успокой се — обърна се към Ани. — Няма да предам Джим или теб, в полицията — очите на Ани се разшириха. Никога дори не се беше замисляла върху това. — Но ти знаеш къде е Макс и предполагам, че ще ми кажеш.

— Няма.

— Сигурна си!

— Да.

Трети удар. Той извади един бележник, надраска номера на клетъчния си телефон и го подаде на една явно предизвикателна Ани Харт.

— Просто в случай, че тази временна амнезия избледнее.

— Радвам се, че те видях — процеди тя, като отвори вратите към асансьора. — Не идвай отново.

 

 

Пазачът се приближи до килията на Големия Рей.

— Имаш обаждане.

Рей погледна часовника си. Да му позволят да излезе от килията си по това време на нощта, означаваше, че някой е умрял или е арестуван. Оказа се, че и двете.

Обаждането бе от Дан Крочети — адвокатът на фамилията Фабиано: Малкия Рей бил арестуван за изнудване, и в допълнение, за убийството на Хайме Бастидо. Била му отказана връзка, но Крочети очакваше да го освободят след ден или два. Обвинението за изнудване бе неопределено и можеше да бъде оспорено. Обвинението за съучастничество в престъпление бе по-тежко. Имаше свидетел на място.

— Братята Еспиноза са се справили с Бастидо — каза Крочети. — И ни ограничиха, като извиха ръката на едно от момчетата на Рей, а той е поддал.

Крочети докладва също, че ФБР е заловило един тефтер, съдържащ имената на приятелите на фамилията — онези, които се бяха облагодетелствали от щедростта на фамилията в едно или друго време. И можеха да бъдат зависими до връщането на услугата.

— Това може да създаде проблем — предупреди Савиано.

— Нямаше да бъде така, ако човек си гледа работата.

Крочети настръхна. Много добре познаваше професионалната си характеристика, но пословичната глупост на Малкия Рей Савиано и неописуемата му арогантност правеха трудна защитата на него и сподвижниците му.

— Ще пледираме за невиновност и уредихме да бъде пуснат под гаранция вдругиден — от Крочети зависеше дали да остави по-младия Савиано да отмаря в затвора. — Когато ти се обади — а той ще се обади — бих оценил една твоя дума в моя подкрепа, Рей. Тази история с Бастидо може да се окаже доста сложна.

— Не ме послуша — промърмори Големия Рей, като затръшна телефона, а лицето му бе мораво от гняв. — Казах му да си пази гърба, но не ме послуша.

Крочети бе оставен да се чуди кой не го бе послушал — Малкия Рей или Хайме Бастидо.

 

 

Джейк излезе от сградата на Ани и се отправи към първата телефонна будка, която можа да намери. Беше късно, но не можеше да си позволи добро поведение. Набра домашния номер на познатата си от телефонната компания и се помоли да си е вкъщи.

— Здрасти — каза той и се втурна да се извинява, в случай че я бе събудил или прекъснал нещо важно. Тя каза, че е гледала някакъв стар филм. Не бил кой знае какво. — Имам нужда от телефонния номер и адреса на Джим Бофор. Едно, две, три. Това е спешен случай, скъпа.

— Добре. Но си ми длъжник, Джейк.

— Нямам нищо против. Нищо не харесвам повече от това да си изплащам дълговете към красиви жени.

— Лъжец!

Тя трябваше да се обади на неин колега от телефонната компания. Той й даде номера на телефона от будката и каза, че ще чака. Това бяха най-дългите десет минути в живота му. Когато окачи слушалката, изтича до ъгъла, за да вземе едно такси.

Той бе човек изпълняващ мисия и затова въобще не забеляза мъжа, който бе паркирал колата пред апартамента на Ани. Или колата, която го последва до апартамента на Джимбо.