Дорис Мортман
Пътуване за никъде (3)

Глава втора

Аманда обикна фотоапарата, когато бе на тринадесет години. Както повечето от нещата в живота й, връзката бе породена от необходимост. Двете с Бет живееха в малко градче в покрайнините на Спокейн, щата Вашингтон, в продължение на повече от година. Това бе най-дългият им престой, откакто бяха избягали от Маями, но не се чувстваха удобно. Четирите години в движение бяха заличили от тях всяко чувство за безопасност. Думите дом, семейство и общност вече не им говореха нищо, каквато и асоциация за сигурност да предизвикваха. Тя бе изтрита заедно със самоличността им.

Преди да се присъединят към „Програмата за защита на свидетелите“, Аманда и Бет бяха общителни, безкористно помагаха на другите и се забавляваха. Техните мъки ги принудиха да останат затворени в себе си, зад невидима черупка, която ги държеше разделени и далеч от всички, които биха се осмелили да се приближат твърде близко. Въпреки че и двете бяха много приятни и всяка си имаше кръг от запознанства — Бет от новата си длъжност като преподавател по математика в малък колеж, Аманда — измежду съучениците си — те никога изцяло не се обвързваха с някого, нито споделяха мисли за личния си живот, нито си позволяваха да влязат в някаква среда.

И как ли биха могли да го направят, когато дори най-невинната среща предизвикваше възможност за някакво нещастие? В един град Бет бе притеснена от времето и без да мисли, подписа чек, като използва името Синтия. В друг нещо подтикна Аманда да каже на съучениците си от четвърти клас, че е живяла в град, където никога не бе валял сняг. В друг един град някой забеляза оставена бележка за поправка на велосипед в Портланд, където бе предишният им дом. Всеки път те биваха премествани и им бяха подсигурявани нови документи. След смъртта на семейство Стантън и опитите за покушение върху тях никой не поемаше рискове.

Бет все още смяташе, че като предложи услугите си и свидетелства, постъпи правилно, но въпреки това вината, че го бе направила, я терзаеше. Заради нея баща й бе мъртъв, а двете с дъщеря си бяха заточени до живот в изолиран затвор. Бяха лишени от всичко, което изглеждаше или чувстваха като познато, принудени да взаимодействат с хора, които не бяха опознали истински. Всяка минута от всеки ден те се преструваха, че не са тези, които бяха, докато в същото време се преструваха на такива, каквито знаеха, че не са.

За Бет бе доста трудно да поддържа дневната фасада, както се изразяваше тя, но когато наблюдаваше как Аманда се опитва да се оправя, без да й причинява безпокойство, я заболяваше сърцето. За едно дете, което трябваше да лъже за името си, за семейството си и за историята на живота си, това изглеждаше прекалено.

Животът се превърна в серия от стресови усложнения, като дори най-обикновените случки причиняваха необичайно вцепеняване от ужас. Трябваше ли Бет да кара агентите да правят проверка, ако някой я поканеше на вечеря? Беше ли рисковано преподаването в горен клас? Трябваше ли да се разреши на Аманда да посещава клубове след училище? Можеше ли да си кани приятели? Щяха ли да се издадат, ако си купеха куче? Имаше хиляди подобни въпроси. А нямаше лесни отговори.

Всяко нещо изискваше обсъждане, дори нещо толкова безобидно като покана за дамско парти. Когато Аманда бе поканена на рождения ден на Бетси Фрай с пренощуване, незабавната й реакция бе да откаже. Бетси бе много мила с Аманда и двете бяха добри приятелки, които се черпеха по сладкарниците, но Аманда се стесняваше да присъства на повечето празненства, особено на онези събирания, където от всеки очакваха да разкрие и най-съкровените си тайни. В края на краищата какво би могла да сподели тя? Целият й живот бе една тайна. Въпреки че Бет я разбираше, все пак просто за нея бе непоносимо да мисли, че дъщеря й прекарва още една нощ сама вкъщи, докато другите момичета на нейната възраст се смееха, опитваха наркотици и въздишаха по някой тийнейджърски идол.

Решена да даде на Аманда поне вкус към нормалното състояние, Бет й каза да приеме и я убеди, че всичко ще бъде наред. През двата уикенда, предшестващи партито, Бет проведе репетиции на дамско парти, които имаха за задача да вдъхнат увереност на Аманда. Сред бюфета с чипс, снакс със сирене, кифлички и други разнообразни закуски те стояха и разговаряха, докато капнаха от умора. Повдигнаха всяка въображаема тема и зададоха всеки въпрос, който имаше вероятност да бъде зададен, колкото по-грубо и по-натрапчиво, толкова по-добре. После съчиниха правдоподобни истории за това кои са, откъде са и защо Аманда нямаше баща или дядо и баба, или любими животни, или фотоалбуми.

Мисленето за фотоалбуми правеше Аманда нервна.

— Ами ако някой ми направи снимка?

Бет кимна. Това можеше да създаде проблем.

— Какво ще кажеш ако ти направиш снимките? — предложи тя, внезапно вдъхновена. — По този начин ти ще си тази, която ще контролира нещата. Освен това то те слага в центъра на събитията и все пак…

— Не съвсем — очите на Аманда се разшириха и устните й се разтвориха в усмивка на надеждата, когато размишляваше над тази възможност.

На следващия ден отидоха в Спокейн и купиха един малък фотоапарат с автоматично фокусиране. Продавачът показа на Аманда основните неща, даде й някои указания как да прави непринудени снимки, продаде й една книга за фотографията, няколко ленти и й каза да се забавлява. В първия час след това Аманда направи точно това. Тя не само се превърна в хит сред момичетата, особено след като им подари проявените снимки, но и обикна процеса на запечатването на хората на филмова лента.

Аманда Максуел най-после си намери идеалния придружител: ако беше внимателна, фотоапаратът нямаше да я издаде. И ако трябваше да се преместват отново, нямаше да се налага да го оставя след себе си.

 

 

Художествената проява се провеждаше в събота, в Сохо. Изведнъж бе преместена в Челси. Тя започна, когато Матю Маркс — един млад търговец на предмети на изкуството с процъфтяваща галерия на Медисън авеню, реши, че има нужда от пространство, което ще му позволи да покаже огромни платна и тежки скулптури. Като не можа да намери това, което търсеше в Сохо, той взе смелото решение да преустрои един изоставен гараж на Двадесет и втора улица. Беше му казано, че никой не би дошъл до Челси, че районът е твърде рисков, твърде силно свързан с барове, тапицирани в кожа, и проститутки. Все пак той продължи напред и няколко месеца по-късно го откри с шоу на Елсуърт Кели, което привлече хиляди посетители.

Точно онази събота Аманда се бе отправила към Челси за откриването на една изложба на Филип-Лорка ди Корсиа. Беше ужасно студено, а мразовитият вятър правеше въздуха арктически. Като вдигна шалчето си над носа, тя излезе от таксито и зави към водата, впечатлена от наниз ледени късове, които се носеха по придошлата река Хъдзън. Пъхна ръка под палтото, извади фотоапарата и го долепи до окото си. Завъртя бавно обектива, като приближи централния изглед по-близо, и намали рамката, докато „Палисадите“ на Джърси и „Джуджето“ на Челси изчезнаха и автоматично елиминираха обозначенията, които можеха да определят някое специфично място. В полезрението се оказа част от тъмните води, по които се носеха дебели, подобни на ледници форми. Беше като рязко очертан контраст от черно и бяло, спокоен и все пак смущаващ. Впечатлена, тя изщрака дузина снимки.

Тъкмо се канеше да пъхне фотоапарата обратно под палтото си, когато забеляза на отсрещната страна на улицата импровизиран заслон от картон, който бе опрян на една ограда. Леко изпъкнала, до него стоеше купчина парцали, сред които, както Аманда предположи, лежеше един от бездомниците на Ню Йорк. Препълнена количка за пазаруване стоеше като пазач пред него, натъпкана с вещи на някой, който не живееше никъде и не принадлежеше към никого. Аманда се почувства привлечена от самотата и анонимния характер на картината. Тихичко, сякаш щракането на фотоапарата щеше да смути съня на несретника, тя запечата момента.

През годините Аманда бе създала впечатляваща колекция от изгледи от улицата — Безрадостни изгледи, както тя ги наричаше — снимки на души, забравени от живота, които бе заснела на различни улици и задни пасажи в няколко града. Тя запечатваше техните образи докато спяха или просеха, или бъбреха на някоя пейка в парка, или лежаха в затъмнените алеи и изпиваха своето нещастие. Като зачиташе уединението им, тя заставаше на разстояние и използваше телеобектив, което не би ги смутило или затруднило, или уплашило. Привличаха вниманието й, защото и тя се чувстваше една от тях. Не толкова опърпана и угнетена, но може би също толкова отчуждена.

Докато влезе в галерията, тялото й изстина, а настроението й бе сиво. Свали наушниците и ги напъха в джобовете си заедно с ръкавиците и шалчето и влезе вътре. Обикновено й харесваше да се изгуби сред тълпа от почитатели на изкуството и да подслушва различни предварително подготвени критики, но точно тогава тълпата се зададе като заплашителен рояк. Като се отдръпна, тя откри един уединен ъгъл, откъдето можеше да наблюдава фотографиите на ди Корсиа почти необезпокоявана.

На Аманда й се понравиха работите на ди Корсиа, защото той също бе открил драмата в обикновените моменти. Изложените фотографии бяха на пешеходци, които се разхождаха бавно по тротоарите на големите градове и които бяха уловени от любопитния обектив. Едната показваше човек с черна сламена шапка, който пушеше цигара, докато се шляеше по улицата в някакъв непознат италиански град. Очите му гледаха в обектива така, както някой би погледнал странник — любопитно и предпазливо, сякаш искаше да каже: Какво толкова гледате? Мрачните фотографии на Аманда бяха искрени наблюдения на човешките състояния, външната среда, която внушаваше вътрешна изолация, но запазваха почтително разстояние между фотоапарата и личността. Моментните снимки на ди Корсиа бяха повече противоречиви, надзъртащи в личните мигове чрез скрит обектив. В очите на Аманда очарованието на работите му бе, че всяка от неговите картини представляваше документална рамка от обикновените моменти от живота.

Тя се бе унесла в мисли за техниката на осветление в работите на ди Корсиа, когато Лойд Франкс, собственикът на галерията, я забеляза, махна й и чрез сигнали с ръце й каза, че иска да се срещне с нея по-късно. Тя кимна и се усмихна, но вътрешно стомахът й се сви. Преди няколко месеца приятелката й — Ани, бе насърчила Аманда да покаже своите фотографии на Лойд. Тя го бе направила и сега Лойд искаше да включи няколко от тях в едно групово изложение.

Навремето цялата тази работа изглеждаше безобидна, но сега тя се чудеше. Какво ме завладя? Парите, от една страна. Ани я бе съблазнила, като й припомни колко актуална е фотографията и колко пари можеше да изкара от продажбата на своите работи. При заплатата на Аманда бе трудно да се откажеш от възможността да спечелиш малко допълнителни долари. От друга страна, бе и егото й. Аманда считаше, че работите й са добри — поне толкова, а в някои случаи и по-добри от много от онези, които вече заемаха солидни позиции в небесната твърд на фотографията.

И все пак Аманда бе прекарала по-голямата част от живота си, като се криеше зад фотоапарата и избягваше показността. Когато Лойд прояви интерес, тя бе толкова поласкана и развълнувана, че се съгласи, без да премисли ситуацията. След като го направи, настоя да бъде представена като „Анонимната авторка“, връзката й с полицията бе извинението й. Очакваше, че той ще се противопостави на такъв каприз като на примадона и ще я отпрати с някакво извинение и учтив отказ. Вместо това Франкс се отнесе възторжено към предложението й като към ход на маркетингов гений.

— Нещо като това създава слухове — ликуваше той. — То е нещо като политически ключов роман за изборите през деветдесет и втора. Този, който го написа, стана хит в приемните салони.

Аманда се усмихна, като си представи реакцията на Ани към новината, че тя действително щеше да изложи своите фотографии. Със сигурност щеше да бъде на висок глас и изразителна — Ани никога не бе чувала за шепот — и придружена с изблик на буйни жестове. Щеше да има също и няколко Нали ти казах!, разпръснати между поздравленията й. Егото на Ани бе едно от най-силните, сред които Аманда бе попадала някога, но никога не се срамуваше, когато го усилваше още.

Аманда бе срещнала Ани Харт в моргата. Аманда нравеше снимки при една аутопсия. Ани каза, че се занимава с изследователска работа, или нещо такова, когато започна да й се повдига. Когато се прочисти и цветът на лицето й се върна, тя обясни, че е гримьор в една сапунена опера и бе дошла в моргата да види как изглежда един истински умрял човек, така че да може да пресъздаде изражението в своята постановка. За да благодари на Аманда за любезността й, Ани бе настояла да приеме поканата й за вечеря — някоя друга вечер, разбира се. Аманда се бе възпротивила, но Ани Харт не можеше да бъде разубедена. Заплаши да застане пред вратата на Аманда или на предното гише на помещението на криминалния отдел на Джамайка авеню в Куийнс, където Аманда работеше.

Вечерята изглеждаше по-приемлива. Това бе почти преди година.

— Белла синьорина. Красива госпожице. Не мислех, че е възможно, но ти си толкова красива през зимата, колкото и през лятото.

Раменете на Аманда настръхнаха, не й харесваше, когато хората се приближаваха зад гърба й. Но когато понечи да разпознае гласа, споменът, който той възбуди, бе топъл и приятен.

— Тайлър Грейсън! — името му се отрони от устните й, а устата й се разтегна в усмивка от изненада и за поздрав. Сламената му коса не бе толкова дълга, носеше мустак и бакенбарди, а дрехите му определено бяха повече градски, отколкото селски, но тя би го познала навсякъде.

— Самият той — той се наведе напред, хвана нежно ръцете й и я целуна по двете бузи. — Мисля, че те разпознах, когато влезе. Искам да кажа, кой друг носи „Никон“ вместо огърлица?

Аманда се засмя непринудено.

— Все още си страхотна — продължи той, а бледосивите му очи й се възхищаваха, — макар че вкусът ти по отношение на аксесоарите не се е подобрил много за пет години.

Аманда се изчерви.

— Ти също не си се променил. Все още си твърде чаровен, за да ти се вярва.

— Трябва да се чувствам обиден — изрече той с престорена сериозност. — И може би по-късно ще се обидя, но засега е хубаво да зная, че все още ме намираш за привлекателен.

— Винаги — кимна Аманда. — В края на краищата, ако не беше твоят неустоим чар, аз щях да бъда изхвърлена от „Пендолино“ и оставена да се грижа сама за себе си в огромната пустош на Тоскана.

— Бога ми! Съдба, по-лоша от смъртта — съгласи се той, като се смееше заедно с нея, и двамата изгубени във вихрушката на спомените. — Как стигна дотам, между другото?

Аманда се ухили.

— Взех такси.

— Добър ход.

— Виж — каза тя. — Научих се на някои неща за пет години.

Бяха се срещнали в Италия в един влак на път от Рим за Флоренция. Аманда имаше намерение да ходи във Флоренция, но в бързината на гарата в Рим се качи на влак, който заминаваше в обратната посока. Когато откри грешката си, на около час път от околностите на Неапол, един отзивчив кондуктор провери в книжката си с разписанието на влаковете и я осведоми, че ако слезе на следващата спирка, би могла да се върне в Рим навреме, за да се качи на „Пендолино“, скоростния италиански влак. Той я посъветва просто да се качи и да доплати разликата в цената на билета по-късно. Не бе толкова лесно, колкото го бе представил.

Тя успя да стигне до Рим, намери вярната следа към „Пендолино“ и купе със свободно място, но бързо откри, че е в първа класа, което изискваше резервация, и че не всеки кондуктор е толкова добър като Джанкарло. Тъй като никой не предяви претенции към мястото й, тя помисли, че няма да има проблем. Тогава кондукторът поиска да види билета й. Тя се опита да обясни какво се бе случило, но онзи не бе някой щастлив човек, който обича работата си. Въпреки че тя не можеше да разбере и дума от това, което той казваше, бе ясно, че не изпитва никакво съчувствие към нейното затруднение.

Тайлър седеше срещу Аманда, дочу разговора и когато изглеждаше, че може да стане напечено, предложи да се намеси. Аманда великодушно се съгласи. На съвършен италиански той успокои кондуктора и предложи лесно решение на проблема: кондукторът щеше да забрави непланираното пътуване на Аманда до и от Неапол.

Било е неволна грешка. Помислете за международното доброжелателство, което създава щедрост като тази — и просто таксувайте разликата между стойността на първа класа на „Пендолино“ и нейния оригинален билет за втора класа от Рим за Флоренция.

Прекараха останалата част от пътуването, като се смееха за безкрайното пътуване на Аманда, говореха за любезността на непознатите, за опасностите за една американка, която урежда пътуването си през Европа, и за безкрайната радост, която човек може да изпита от италианската храна и вино. Когато пристигнаха във Флоренция, Тайлър попита дали може да заведе Аманда на вечеря. Тя прие и през следващите три седмици те бяха неразделни. До този ден това остана най-романтичното изживяване в живота на Аманда.

— Обядвала ли си? — попита той, като прекъсна потока от спомени.

— Още не.

— В „Емпайър Дайър“ не правят италиански специалитети — предупреди я усмихнат. — И не сервират червено вино от кана.

Аманда сви устни и потупа с пръст брадичката си, размишлявайки.

— Супата гореща ли е?

— От нея се вдига пара.

— Хлябът пресен ли е?

— Изпечен е тази сутрин.

Тя кимна с голяма тържественост, после пъхна ръка под неговата и се засмя.

— Хайде да го направим!

Тайлър Грейсън и Аманда Максуел бяха през онова лято в Италия, за да избягат и да се лекуват.

Тайлър възстановяваше разбитото си сърце, както и разклатеното си его и имаше нужда да избистри главата си, преди да започне важна нова работа във „Волф и Саймънс“ — голяма брокерска фирма от Ню Йорк. Беше работил усърдно за това издигане — чак до маниакалност според думите на бившата му годеница. Той си мислеше, че тя разбира защо той прекарва късните вечери и уикенди в офиса, вместо при семейство Хемптънс. Мислеше, че инвестира в неговото бъдеще, също както и той самият, и бе готова да направи необходимите жертви. Очевидно бе мислил погрешно.

Аманда страдаше от изтощение от работа и живот, който бе станал твърде труден за нея, за да се справи с всичко. Пътуването й имаше за цел да изчисти ума й, да успокои душата й и да укрепи тялото й.

Когато Аманда завърши средното си образование, двете с Бет се преместиха в Лос Анджелис, така че тя да може да продължи в Калифорнийския университет в Ел Ей, а Бет да може да бъде близо до Сам, който сега бе шеф на дванадесети район. Само след три семестъра Аманда напусна университета и прескачаше от работа на работа, като се опитваше да намери професия, която да съответства на различните й наклонности. Започна в една филмова лаборатория в киностудио, но не й хареса да бъде техник. Получи работа като асистент на един от най-добрите модни фотографи в Лос Анджелис, но се отврати от непрекъснатото глезене на моделите. След още няколко месеца на безпътие реши да направи това, за което бе мечтала още от седемгодишна възраст: записа се в Полицейската академия.

 

 

Сам Бейтс мислеше, че на Аманда й приляга тази професия. Бет се противопостави. Тя знаеше, че първоначалното увлечение на Аманда по полицейската работа бе обвързано с чувствата й към чичо й Кен — чувства, които бяха засилени прекомерно след смъртта му. През годините тя предполагаше, че присъствието на Сам вероятно бе утвърдило схващането на Аманда, че защитата в действие на законите е благородна професия. Но Бет бе идентифицирала на времето тялото на брат си. Бет бе притисната от една власт, която се интересуваше повече от това да осъществи своите цели, отколкото да й позволи да изживее живота си. Бет трябваше да се пребори със Службата да удържат на обещанията си за осигуряване на подслон и работа. Бет беше загубила брат, един родител, кариерата си, възможността да има съпруг и близки приятели и може би дори други деца на законна основа. Не искаше да изгуби и дъщеря си.

Бет изрази възраженията си, а Аманда слушаше почтително, но на края обяви, че все пак това е нещо, което тя трябва да направи.

— Ако не ми хареса или ако не съм подходяща — добре. Но трябва да опитам.

Тя започна работа в полицейското управление на Лос Анджелис като доброволка, като се целеше да получи златна детективска значка. В един слънчев следобед в центъра на Лос Анджелис обаче амбициите й се смениха рязко. Двамата с нейния партньор извършваха рутинното си патрулиране, когато се натъкнаха на масово избиване. На тревната площ пред една малка къща бяха паркирали две коли. Отвън стояха четирима мъже и стреляха безразборно към къщата. Партньорът на Аманда, Роджър, им отправи по мегафона настоятелни предупреждения да спрат. Знаеха, че тези типове няма да се вслушат, но това бе процедура. Аманда извика подкрепление, после стреля по гумите на колите им.

След секунди четиримата стрелци се скриха зад ъгъла, започнаха да крещят и се оказаха пред отряд от тежковъоръжени полицаи, които се втурнаха да ги преследват. Аманда и Роджър се присъединиха към преследвачите. Когато Аманда преминаваше пред къщата, чу да пищи бебе. Спря само за миг, но в този момент изгуби поглед от преследвания субект. Един от членовете на бандата вероятно се бе вмъкнал в къщата, защото внезапно от един прозорец се показа дуло на пушка. Тя чу как Роджър й вика да залегне на земята. След това усети експлозия. Последва тишина.

Аманда прекара осем часа в хирургията. Лекарите казаха на Бет, че е имала късмет, че рефлексите й са били толкова бързи и че партньорът й е успял да избегне бързата стрелба, преди и той да стане жертва. Възстановяването й щеше да продължи известно време — имаше значително вътрешно кървене — но щяла да се оправи. Дупката в левия й дроб щеше да се излекува, до степен да чувства недостиг на въздух само след крайно изтощение. Други жизнени органи не бяха с дълготрайни увреждания.

Роджър загуби едното си око. Една жена, четирите й деца, които бяха на възраст от три месеца до шест години, и двама невръстни членове на бандата бяха убити. Други двама бяха заловени и щяха да бъдат съдени за убийство. Останалите трима се бяха измъкнали.

Докато лежеше в болничното си легло, Аманда направи озадачаващо откритие: беше прекарала живота си в озъртане през рамо и скачане в сенките в очакване на някои изпълнител от картела Еспиноза или бандит от Ню Йорк да я застреля. Иронията бе, че по нея бе стреляно, но нейният нападател не знаеше и не се интересуваше коя е тя. Нападението бе съвсем случайно, но то впечатли Аманда и тя отново разбра, че ужасните неща биха могли да се случат и щяха да се случват, ако тя се излагаше на такива места.

Когато физическите й рани бяха достатъчно излекувани, за да може да пътува, Аманда съобщи, че ще отстъпи и ще се отдаде на фотографията.

— Имам нужда от време, за да направя правилен избор — довери тя на майка си.

— Къде отиваш?

Аманда сви рамене.

— На някое място, където ще мога да си отпочина и да размисля как да прекарам остатъка от живота си.

Това място беше Италия.

 

 

Аманда стопли пръстите си, като обгърна с тях купата със супа. Тайлър бе облегнал брадичка върху ръцете си и й се усмихваше.

— Какво се хилиш? — изгледа го тя.

— Не мога да повярвам, че в един многомилионен град ние не само се натъкнахме един на друг, но и че ти не си омъжена и с две деца.

— Дори не съм се доближавала до женитба и деца — тя се засмя, доволна от облекчението, което озари лицето му. Тайлър бе първата страстна връзка на Аманда, от тогава тя не се беше влюбвала — в никого толкова силно. Зачуди се дали и той бе останал неангажиран по подобен начин.

— Все още ли си полицай? — той произнесе думата предпазливо, сякаш самият акт на говорене бе достатъчен да предизвика арест.

Аманда се усмихна.

— Вече съм детектив от криминалния отдел на полицейското управление на Ню Йорк. Специалността ми е съдебномедицинска фотография.

Тайлър вдигна ръце и поклати глава, сякаш тя приказваше твърде бързо, за да може да разбере какво казва.

— Какво, по дяволите, е съдебномедицинска фотография? И кога се премести в Ню Йорк?

Неизказано остана: И защо не ми се обади?

Аманда чу мълчаливия въпрос, но точно както той не го изрече на глас, така и тя не отговори. Бяха имали връзка, когато пътищата им се бяха пресекли. Бяха изживели пламенна любов, но се бяха срещнали на един от кръстопътищата на живота, когато всеки трябваше да вземе решения с далечни последици и никой не бе емоционално подготвен да се отдаде на нещо извън тогавашния момент. И двамата бяха достигнали до любовната си история разстроени и разколебани, но когато се разделиха на гарата, бяха възстановили чувството си на пълнота и сигурност и излъчваха увереност, която произлизаше от знанието, че са споделили нещо специално.

— Преместих се тук преди няколко години — каза тя. — Но университетът ме държеше твърде заета, за да се обадя на някого.

В действителност тя бе дошла в Ню Йорк не много след завръщането си от Италия. Минало й беше през ум да му се обади, но сериозна романтична връзка не влизаше в петгодишния й план. Твърде много щеше да й отвлече вниманието. Като наблюдаваше майка си, бе разбрала колко е трудно да изградиш кариера и установено положение в една нова общност.

Друго усложняващо обстоятелство бе и фактът, че Ню Йорк бе Опасна зона — място, което Службата предпочиташе тя да избягва. Маями бе другият град в техния списък: Не можеш да се прибереш отново вкъщи.

Като настоя да се премести в Опасната зона, Аманда загуби правата си на защита от „Програмата защита на свидетелите“. Не че бе изоставила чувството си за предпазливост. Беше решила, че е време да живее живота си, където и както й харесва. Както каза на Бет и агент Бейтс, щеше да внимава. Нямаше да предаде майка си или да разкрие нещо, което не бива. Но възнамеряваше да върши работата, която винаги бе искала.

— Получих степен бакалавър от училището по криминално правосъдие „Джон Джей“ и тогава продължих, за да взема магистърска степен по съдебна медицина, със съсредоточаване върху фотографските доказателства.

Тайлър се засмя.

— Ти все още си най-несъвместимата жена, която съм срещал.

— Моля?

— Повечето добре изглеждащи жени като теб прекарват дните си, като работят в елегантни офиси или пазаруват в елегантни магазини, а нощите си — като вечерят в старинни бистра или шикозни ресторанти. Те никога не пропускат да си направят маникюр. Считат, че едно полицейско помещение и моргата са декори за телевизионно шоу и рядко употребяват думата труп в обикновен разговор. Ти, от друга страна, си онова очарователно същество, което вероятно никога не е влизало в салоните за красота „Бергдорфс“, „Бендълс“ или „Триксис“. Защо да се тревожиш, когато прекарваш дните си — и вероятно и нощите си — като получаваш кръв по обувките и кой знае какво под ноктите си, като правиш снимки на мъртви тела… Не го разбирам…

— Обичам да работя с фотоапарат — поясни тя простичко, като знаеше, че никакво количество обяснения не можеше да направи работата й приятна.

— Това да правиш снимки на „Понте Векио“ при залез-слънце го разбирам. Но не и на някоя жертва, застреляна на зазоряване.

Аманда се засмя, след това се размекна.

— Залезите във Флоренция бяха впечатляващи, нали?

Тя затвори очи за миг, като си възстановяваше един образ: ярко жълтата дневна светлина, която се насищаше до оранжево, когато вечерта се настаняваше върху покривите от теракота на онзи град от петнадесети век. Много вечери двамата с Тайлър бяха свидетели на края на деня, когато се разхождаха покрай „Арно“. Тя почти успя да усети топлината на слънцето по лицето си и силата на ръката му около талията й. Когато отвори очи, бе ясно, че Тайлър също се бе върнал във Флоренция.

— Всичко, свързано с Флоренция, бе впечатляващо — промълви той тихо, а очите му я изпиваха.

Аманда завъртя лъжицата си в супата.

— Все още нося онази огърлица, която ми купи.

— Това ме радва — кимна Тайлър.

Отново между тях се настаниха спомените. През втората им вечер заедно те се разхождаха по „Понте Санта Тринита“, като гледаха надолу по реката към „Понте Векио“ — единствения от античните флорентински мостове, който бе избягнал бомбардировките на Втората световна война.

— Толкова е красиво — въздъхна Аманда, като се пресегна за фотоапарата.

— Бил е построен през хиляда триста четиридесет и пета, но месарите, работниците, които щавили кожи, и ковачите, които били първоначалните наематели, били изгонени от дук Еди-кой си през последните години на петнадесети век, защото вдигали твърде много шум. Също и защото използвали реката като бунище за смет и вонята била отвратителна. Работилниците били построени отново и отдадени под наем на златарите.

Очите на Аманда се разшириха, което предизвика смях от страна на Тайлър. Малко жени можеха да устоят на съблазънта на красивата бижутерия, дори тези, които носеха памучни панталони, фланелка и раничка. Той я хвана за ръка и я поведе към старинния свод, откъдето тя отправяше нежни погледи към всеки прозорец и всяка сергия като дете на някое вълшебно представление. Особено бе привлечена от изяществото на филигранните огърлици.

— Изглеждат като златни паяжини — рече възхитено тя.

През нощта преди завръщането си в Щатите той й подари тънка верижка от филигранно злато. Каза й да си мисли за него, когато я носи. Тя го направи.

— Връщала ли си се отново там? — попита я сега.

— Без частния си екскурзовод? — погледна го с усмивка. — Нямаше да знам къде да отида и какво да посетя. Ами ти?

Той поклати глава.

— Нямаше да бъде същото без твоя стимул да гледам отвъд онова, което виждам.

Тайлър имаше обширни познания по история и ги споделяше щедро с Аманда. Каквото и да разглеждаха, където и да отидеха, независимо дали вървяха по улиците, по които някога бе крачил Микеланджело, или се наслаждаваха на съкровищата в галерия „Уфици“, възхищаваха се на статуята на Давид или на архитектурното великолепие на катедралата „Брунелези“, Тайлър можеше да цитира факти и разказва истории, които вмъкваха вълнение, което иначе щеше да липсва. Нейният принос бе остротата на погледа й. Тя го учеше как да наблюдава красивите неща и как да открива основната им идея, независимо дали ставаше въпрос за сграда, картина, лъч слънчева светлина или цветовете на чаша вино.

— Освен това работата ми не ми осигурява лукса от време, което е необходимо за такова пътуване.

— Вероятно вече си станал крал на „Уол Стрийт“ — подкачи го тя.

Той се усмихна.

— Все още не. Точно сега работя по въпроса да бъда наречен „Коронования принц“ в „Беърд, Натансън и Спелинг“.

Годините практика позволиха на Аманда да не покаже изненадата си.

— Мислех, че щеше да работиш за „Уолф и сие“, или нещо такова.

— Да, и наистина работих, но след година работа там не някой друг, а самият Лайънъл Беърд ме помоли да се присъединя към неговата фирма като вицепрезидент.

— Придвижил си се нагоре във висшето общество.

— Не достатъчно високо.

В гласа му прозвуча позната нотка. В Италия, когато Тайлър заговореше за атмосферата на „Уол Стрийт“, беше в същите тези войнствени тонове. Когато тя изтъкна това, той обясни, че финансовото общество е арена, в която гладиаторите се бият до смърт. Когато Аманда предположи, че вероятно това му твърдение е преувеличено, Тайлър не се съгласи с нея. Само амбицията не е достатъчна — бе казал той. Нито пък талантът. Човек се нуждаеше от страст, себеотдаване и целеустременост, която властва над всичко останало. Аманда, която бе израснала с уверението, че амбицията би могла да доведе до разкритието й, намери робуването на една-единствена цел за нещо, което бе трудно да си представи.

— Но — додаде той с усмивка, която не се четеше в очите му — работя по въпроса.

— Кой въпрос?

— Да стана приемник на Лайънъл Беърд.

— Предполагам, че Лайънъл Беърд е най-главният вълк.

Тайлър кимна.

— Той е съвършен. Няма съмнение в това. Но в случай че се интересуваш: неговият вой е също толкова опасен, колкото и захапката му.

Аманда успя да покаже смутен вид, но Лайънъл й бе признал, че репутацията му на грубиян е съвсем заслужена.

— Предполагам, че човек не става толкова богат и властен като се прави на скаут, но този тип наистина изпитва удоволствие да къса крилата на пеперудите.

Аманда се намръщи. Да чуе такова описание на баща й бе болезнено.

— Наблюдавал съм го как сдъвква хора, които са се скъсвали от работа заради него — очите на Тайлър бяха изпълнени с тъга, която тя не разбра. — Дори да му дадеш всичко, което имаш, то не е достатъчно.

— Тогава защо не напуснеш?

— Добър въпрос — промърмори той, като се върна оттам, където бе отишъл. — Отговорът е: „Беърд, Натансън и Спелинг“ е най-доброто шоу в града. Там съм един от големите шефове и, без значение какви чувства изпитвам към Лайънъл Беърд, безсмислено е да напускам. Особено след като той вероятно ще се пенсионира след няколко години.

— Имаш ли шанс да го наследиш?

— По документи аз съм един от няколкото в най-добрата позиция да се придвижа нагоре и да стана приемник. Но това не означава непременно нещо. Като познавам Лайънъл, той ще превърне това в състезание между своите вицепрезиденти. Онзи, който може да донесе повече пари над долната граница, определена от Лайънъл, печели.

— Не ми влиза в работата — смръщи се Аманда, — но не звучи неразумно.

— Не, наистина — Тайлър я изгледа, като изведнъж разбра, че не се е изразил съвсем ясно. — Виж. Не вярвам в нещо за тоя дето духа. Но честните заслуги трябва да се възнаграждават, а аз не знам дали на Лайънъл Беърд може да се има доверие за това.

— Ти не го харесваш — констатира Аманда.

— Не. Не много.

— Защо?

Тайлър направи пауза, за да премери думите си.

— Той не мисли, че е отговорен на някого за нещо.

През последните няколко месеца Лайънъл бе нарушил практиката си и бе наваксал част от отсъствията си по време на онези ранни години, когато бе позволил на амбицията да надделее над задълженията му като баща. Но още веднъж в живота си Аманда бе чула Лайънъл да бъде описан точно по същия начин — от майка си.

— Това означава ли, че ще се оттеглиш и няма да се бориш за мястото?

Тъмните очи на Тайлър проблеснаха с решителност.

— Разбира се, че не! Ако се оттегля от това състезание, никога няма да получа втори шанс, където и да е. Всеки на Уолстрийт ни наблюдава. Така че, независимо дали ми харесва, или не, ще трябва да играя играта на Лайънъл.

Аманда сви рамене.

— Животът невинаги се върти около това, което харесваш или не харесваш. И невинаги ти дава възможност за избор.

Бавна, любопитна усмивка се показа на устните на Тайлър.

— Много умно от твоя страна — кимна той, като взе ръката й и я сгъна в своята. — Как стана толкова мъдра?

— Нямах избор — отговори тя тихо.