Дорис Мортман
Пътуване за никъде (5)

Глава четвърта

Аманда се взираше в силуета, докато натискаше спусъка на деветмилиметровия си Глок. Отново и отново. Всеки път можеше да чуе как инструкторът й от полицейската академия я съветва да не се упражнява, като насочва оръжието към целта.

— Запази самообладание, за да отговориш на една заплаха.

Бързо тя зареди отново, нагласи мерника си и изстреля още един пълнител. Ръката й трепереше, когато отпусна надолу пистолета си и свали от ушите си заглушителите, като ги остави да се люлеят около врата й като шалче. Натисна бутона, който задвижваше мишената напред, и заразглежда надупчената от куршуми фигура, която приближи. Появи се усмивка на задоволство: всичките й изстрели бяха улучили целта.

— Бедният негодник не е имал никакъв шанс.

Аманда се извъртя настрани с готов пръст на спусъка. Ръцете на Джейк Фаулър отхвръкнаха нагоре с жест, че се предава.

— Охо! — изграчи той, като се отдръпна. — Това бе комплимент, а не покана за дуел.

Аманда задържа стойката си за миг, преди да сложи пистолета си в кобура.

— Не обичам да ме изненадват.

— Ще го запомня, в случай че някога ме увещават да ви организирам честване на рождения ден.

Тя се извърна рязко и започна да прибира принадлежностите си.

— Като говорим за случаи, вие бяхте много убедителна оня ден, детектив Макс — заупорства Джейк. Лицето на Аманда остана безизразно. — Изправихте онзи негодник до стената.

— И това ви направи щастлив?

— Всъщност, да — гласът му бе мек, но една сянка помрачи погледа му. — Нищо не харесвам повече от това да пипнеш някой, който си е помислил, че може да се отърве след убийство.

Случаят, за който говореше Джейк, бе разстроил всички от двадесети полицейски район, както и криминалния отдел. Една млада жена бе изчезнала преди три години след свада с приятеля си. Дошла в Ню Йорк от Средния Запад преди малко повече от година и работила като секретарка в малка рекламна агенция. Според съквартирантката й тя бе имала малко приятели, без близко семейство. Полицията се досещаше, че е разиграна някаква мръсна игра и че приятелят й е замесен, но без тяло нямаше и случай.

Тогава един мъж извел кучето си на разходка между Западната магистрала и река Хъдзън. Кучето изглежда си играело, когато изведнъж изровило някакви кости, за които мъжът си помислил, че едва ли са зарити от друго куче. Извикал полицията, която разкрила скелет.

Въпреки че имаше явни доказателства, че това е тялото на изчезналото момиче, нямаше достъпна информация за кръвната й група, никакви сведения за зъбите и никакви рентгенови снимки. Всичко, което имаха, бе няколко снимки, дадени на полицията от нейната съквартирантка. Аманда я идентифицира посредством електронно наслагване на образи: Наслагването на образа на черепа върху снимките от лицето на жертвата показа идеално съвпадение между двете. Същите сравнения бяха направени с черепа и фотографиите на четиридесет други жени на подобна възраст и телосложение. Нито една не пасна така добре.

 

 

— Разбира се, ако бях адвокат на защитата, бих обявил резултатите за несъстоятелни поради тесния обхват на вашето уличаващо изследване.

— О, така ли?

— Разбира се — кимна той с напереността на някой, който вярва, че малко хора, ако въобще имаше някой, можеха да се съревновават с него и да спечелят. — Четиридесет жени едва ли съставляват достатъчна извадка от жените, които живеят в Манхатън, да не говорим за другите четири квартала.

— Тези жени не са избрани произволно — оспори Аманда, еднакво убедена в победата си. — Те представляваха всеки възможен размер на черепа и формата в рамките на възможността за възрастта на жертвата и физическите й характеристики.

Джейк присви очи, докато избираше между целесъобразността да разширява тази война на думи и варианта да сключи примирие.

— Разговарях после със старши съдебния заседател — каза той, като предложи моментно прекъсване на враждебността. — Според него вашите доказателства са били решаващи.

— За наше щастие съдебните заседатели не са били посветени за вашите резерви — сряза го рязко тя.

Джейк се ухили и поклати глава.

— Хей! Не се опитвайте да ме изкарате защитник. Аз разсъждавах хипотетично.

Аманда си помисли, че бе разпознала Джейк в задната част на съдебната зала, когато бе седнала на мястото за свидетели. Спомни си също, че се бе зачудила каква е връзката му с това дело.

— Какво правехте там, между другото? — попита го.

— Бях извикан като възможен свидетел по един мръсен развод. За щастие въпросните страни решиха да не си изкарват кирливите ризи на показ и да се споразумеят. Имах малко свободно време. Бях в сградата. Бях чул за това дело, знаех, че сте свидетел с експертна оценка, така че си помислих: какво, по дяволите! По-добре да послушам, отколкото да се върна и да се занимавам с бумащини в офиса.

— Радвам се, че сме ви оползотворили времето — промърмори Аманда и се накани да си тръгва.

— Наистина го направихте — когато тя не поде разговора, както бе очаквал, той я последва до стаичката с шкафчетата. — Вижте, късно е. Какво ще кажете да сключим примирие над една чаша кафе или нещо друго?

— Аз не…

— Чаша вино? Бутилка шампанско? Може би малко черен хайвер?

Когато тя тръгна да отваря вратата на женското отделение, той й препречи пътя.

— Истината е, че съм изгладнял и малките черни яйчица от риба също не ми звучат привлекателно. Какво ще кажете за един Биг Мак? Сандвич от кашер^[1]? Или може би парче пица? Как ви звучи това?

Небесносините му очи премигнаха със съблазнителна упоритост. Явно нямаше да си тръгне.

— Пица — реши тя, като се промъкна покрай него в стаята с шкафчета. — След двадесет минути.

— Петнадесет — уточни той, като си пъхна главата вътре. — Аз избирам мястото и храната.

— Както искаш! — тя го избута навън, затвори вратата и се усмихна на път за душа.

 

 

Ако някой помолеше Аманда да направи описание на самата себе си, тя бе сигурна, че параноик щеше да бъде първата дума, която ще излезе от устата й. Ето я сега, на изключително приятна вечеря с красив, чаровен — когато поиска да бъде — мъж, чиито бузи образуваха трапчинки, когато се усмихваше, и вместо да се наслаждава на вниманието му, тя се чудеше защо един зает частен детектив би прекарал цял свободен следобед в една мухлясала съдебна зала. Също и дали бе чисто съвпадение, или не това, че той е в същото стрелбище, както и тя, по същото време. Намеси се синдромът защита на свидетелите.

Синдромът защита на свидетелите бе името, което бе дала на болестта, която тя приемаше, че имат всички защитени свидетели. В основата си това бе предпазен механизъм, който заставяше иначе нормалния човек да барикадира мястото, където бе скътал чувствата си, и изцяло да се изолира дори и от най-малката възможност за интимност. Никакви приятели. Никакви любовници. Никакви тревоги. С една дума, синдромът защита на свидетелите.

Докато слушаше как Джейк се задява със сервитьора, тя си спомни, че напоследък, както често правеше, Лайънъл я бе разпитвал за любовния й живот. Тя вече му бе разказала, че бе имала кратко любовно приключение в Италия, и призна за няколко други краткотрайни истории. Този път, когато му каза, че понастоящем е необвързана, той измърмори нещо за глупостта от доброволната самота. Като се надяваше да избегне още една лекция, тя му разказа за синдрома защита на свидетелите. Отначало той се засмя. После стана сериозен.

— Била си в Ню Йорк и извън „Програмата“ в продължение на почти шест години — напомни й той. — Придвижила си се напред във всяка друга област на живота.

Както правеше винаги, когато двамата с баща си обсъждаха темата за любовта — или нейната липса — тя твърдеше, че е жертва на навика и повдигаше въпроса за доверието. Повечето пъти Лайънъл бе заявявал, че я разбира. Този път той каза:

— Ти дойде да ми се довериш, защото можеш да почувстваш колко много те обичам — тя кимна. Нямаше съмнение в това. — Ако отвориш вратата за тази възможност, някой ден някой друг ще те обикне.

Думите на баща й отекнаха в мозъка на Аманда, докато разучаваше мъжа, който стоеше срещу нея. Наблюдаваше го как опитва виното. Когато той отпи от него и го остави да се разлее по езика му, преди да го глътне и да го обяви за подходящо, това й напомни за Тайлър и за Италия и отново се размисли за случайната им връзка. Щеше да бъде хубаво да има някой, който да я обича — с това бе съгласна. Но най-трудната част бе да отвориш вратата.

— Аз съм голям почитател на „Ъпър Уест Сайд“ — бърбореше Джейк. — Имаш „Сентръл Парк“, Кълъмбъс Авеню, „Линкън Сентър“ след няколко пресечки. Нещо като най-доброто от всички светове, не мислиш ли? — когато Аманда не отговори, Джейк потропа по масата с долната част на вилицата си. — Здрасти! — Аманда се сепна от спомените си. — Ти живееш в този район, нали?

— Откъде знаеш къде живея? — дори в своите уши тя звучеше рязко, но не можа да се пребори. Това бе рефлекс.

Джейк поклати глава. Когато погледна към нея, се засмя.

— Човече, трудно ще ти бъде…

— Моля?

Той се приближи така, че лицето му бе само на сантиметри от нейното. Погледът му бе мек, а онези чудесни трапчинки се появиха отново.

— Аз съм частен съгледвач, детектив Максуел. Когато срещна някое умно гадже, аз го проверявам. Имаш ли проблем с това?

— Зависи какво си изровил.

— Нека да видим — започна той, като се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. — Ти си се дипломирала от академията summa cum laude^[2]. В случай че това не е било достатъчно да задоволи висшите офицери от полицейското отделение на Ню Йорк, изкарала си отлично магистърска степен по съдебна медицина.

— Добра студентка съм — сви рамене Аманда.

Джейк се засмя при очевидното й самоподценяване.

— Не си поела пътя на униформения служител. Не! За теб не е имало патрулиране на кон или завършване на обучението като контрольор по транспорта. Аха. Отишла си направо в криминалния отдел и си била изпратена в най-тежкия, най-мръсния полицейски район от всичките пет квартала на Ню Йорк — той се огледа да види кой би могъл да слуша и заговори с преувеличен театралнически шепот. — Не казвай на никого, че си го чула от мен, но вероятно си била изпратена в тридесет и втори, защото са искали да те проверят.

— И защо биха искали да го правят?

Джейк потупа брадичката си с пръст.

— Хмм. Дали не е заради това, че си от женски пол и горе-долу толкова умна като тях?

— Както и да е…

Аманда бе издържала тази проверка и двамата го знаеха. Не само че бе спечелила своята златна значка за рекордно късо време, но се носеха слухове, че е на път да я повишат в службата.

— Доколкото чух, ти си била едно от най-агресивните ченгета при патрулиране. Безжалостна всъщност. Щом веднъж си заподозряла някого, си го преследвала с отмъстителност. Истина ли е?

— Последното, което чух, бе, че преследването на престъпници е основна част от професионалните изисквания на детектива. Истина ли е?

Той се засмя, като се възхити на хладнокръвието на Аманда.

— Истина е, но не бъди толкова скромна. Според моите източници, когато и да си закопчавала някого, е имало достатъчно солидни доказателства за подвеждане под отговорност и ако окръжният прокурор не го отхвърли, е следвало осъждане. Нищо чудно, че Уоли Кларк те е отмъкнал в криминалния отдел. Ти наистина си добре дошла там.

— Но това е отегчително — прекъсна го рязко Аманда. Не й харесваше да й правят дисекция. — След като си толкова голям почитател на биографиите, защо не ми кажеш как си станал частен детектив?

— Не ми пасна тогата на съдия.

— Предполагам, че това е кодът за: Не ми харесваше да съм адвокат в съда.

Той почука по чашата си с ножа.

— Дайте на това момиче още едно парче пица.

— Не искам повече пица — стрелна го тя, като отмести настрани чинията си. — И недей да сменяш темата.

Дълбоките му сини очи я гледаха втренчено, като й се възхищаваха и я преценяваха. Аманда не трепна.

— Започнах като прокурор в министерството на правосъдието — съобщи той най-накрая, — но не можах да понеса бюрокрацията.

— И след като напусна правото?

— Ти си нахакано малко дяволче, знаеш ли?

— Аз също съм детектив, нали не си забравил?

— Предавам се — той се изхили. Тя бе предизвикателство. Харесваше му това. — След моето наказание в министерството на правосъдието отидох в „Таймс“ като репортер по криминалните престъпления.

— Предполагам, че и това не ти е допаднало.

— Отново си права — той изля своето Кианти^[3] в чашата си, преди да го изпие. — В действителност вероятно аз не им допаднах. Не си падам по спазването на правила.

— И аз така подочух.

Ъгълчето на устата му се повдигна в полуусмивка. Бе доволен да разбере, че тя бе разпитвала за него. Дори повече го зарадва фактът, че на нея не й бе все едно, че той знае, че тя е разпитвала.

— Отне ми известно време — поясни той, — но накрая разбрах, че ако стана началник сам на себе си, няма да ми се налага да нося костюми.

— Забелязах — тя погледна към жилетката му от кожа, пуловера му с висока яка и доста износените джинси. — Има ли началникът Фаулър някакви правила?

— Само за моя екип — когато очите на Аманда се разшириха, Джейк се усмихна. — Представяше си, че работя като Филип Марлоу, нали? Фирма с един човек. Секретарка, която съм обсадил. Препълнени пепелници с недоизгорели фасове. Мизерен кабинет със стъклена врата, слабо осветление, ръчни пишещи машини, старомоден телефон и бутилка уиски в чекмеджето на бюрото ми.

Аманда се засмя. Представяше си го точно по този начин. Той продължи:

— Е, моята секретарка определено е обсадена, но като изключим това, си далеч от истината.

— И така, кажи ми как изглежда фирмата в действителност.

— Хубава квартира. Пето авеню, центъра на града. Шест детективи на постоянна работа, около шест на часова ставка, две секретарки и жена, която приема клиентите и се занимава и със счетоводството — той млъкна и Аманда отново почувства, че я преценяват. — Тя ми е и майка.

Аманда бе озадачена. Джейк сви рамене сякаш това не бе кой знае каква работа.

— Тя е една от най-умните, най-способни жени, които познавам. Единствената, на която имам доверие да управлява парите ми, пък и няма да се оплаче, ако пропуснем да й платим.

Любовта и възхищението, което Джейк хранеше към майка си, струяха от него. Аманда намери това за мило и му го каза. Той я изгледа скептично, но не отрече чувствата си. Аманда го предразположи за това.

— „Фаулър и компания“ се занимава най-вече с общи неща — нелегитимни разводи, изчезнали хора и моя специалитет — дела, които полицията е прекратила, а някой иска те да бъдат подновени.

— „Фаулър и компания“ — повтори Аманда, като погълна всичко, което бе чула за своя събеседник. — Определено се коригирам. Това не е магазин.

— Не се увличай — каза. — Ние не сме точно Пинкертън^[4].

— Но не работиш и самичък.

— Започнах така, но за мое голямо съжаление открих, че не мога да свърша всичко сам. Тъй като обичам да се занимавам с много неща, наех минимален брой хора — той напълни чашите им, отпи глътка и й се усмихна. — Не се подвеждай по адреса в центъра на града или от визитката. Сигурен съм, че момчетата с полицейски значки ще ти кажат, че аз все още съм противният булдог, който бях, когато работех в министерството на правосъдието. Не харесвам престъпниците и ако има някакъв начин да ги пипна и да им довлека задниците до затвора, ще го направя!

Аманда бе завладяна от този мъж. Вероятно защото усещаше, че и нещо друго, освен амбицията го подтиква. Също и защото бе добър в укриването на истината толкова, колкото и самата нея. Беше й разказал свободно основните неща — как, къде, какво — но определено избягваше да разкаже защо.

— Защо стана ченге? — попита той, като смени темата, сякаш интуитивно прочете мислите й.

— „Хил Стрийт Блус“, кръстословици и фотография — каза тя, след като сякаш се замисли.

— Печелиш. Озадачен съм, не знам какво да кажа.

— Винаги съм била пленена от разкриването на престъпления, защото по същността си всяко от тях е една кръстословица, а аз обичам кръстословиците — както и по-голямата част от биографията й, този отговор бе внимателно репетиран. — Също, както може би си се досетил, обичам да правя снимки. Съдебномедицинската фотография изглеждаше естествено продължение.

— На мен също ми харесваха полицейските филми — каза той. Дори по-старите, но добри, като „Драгнит и Хавай — пет нула“. Но любимото ми бе „Магнум, частен детектив“.

— Представям си — кимна Аманда. — Той също никога не носеше костюм.

Джейк остана с отворена уста, сякаш тя току-що бе казала нещо ужасно дълбокомислено.

— Никога не съм мислил за това, но си права. Нищо чудно, че Селек бе моят идол. Харесват ли ги старите филми?

— Страшно. Особено онези, в които играе Хари Грант — Джейк изпъшка. — И Фред Астер.

Той се хвана за сърцето.

— Макс! Ти ме убиваш!

— Съжалявам — рече тя, като се смееше. — Мисля, че елегантните мъже ме привличат.

— Това ли е твоят начин да ме свалиш?

— Е… елегантността не е точно начинът, по който бих те описала — избъбри тя закачливо. — Пък и ти наистина ми предложи шампанско и черен хайвер.

— Да, направих го — потвърди той със самодоволна нотка. — Ти си тази, която избра пица.

— Грешката е моя.

— Виж какво — довери той, като даде знак за сметката. — Следващия път ще нося костюм. Ти ще бъдеш в рокля. И двамата ще бъдем елегантни.

Аманда изви вежди.

— Ще бъдем ли?

— Разбира се — засмя се той, хвана ръката й и я поведе към вратата. — Ще отидем вкъщи и ще се настаним. Ще сложа класическа музика на стереото, свещи и салфетки от плат върху масата и вместо да пъхаме парчета в устите си, ще използваме ножове и вилици. Не можеш да получиш нищо по-елегантно от това!

 

 

— Пица. Кожена жилетка. И чувство за хумор! Харесва ми описанието на този мъж — Ани нарисува тънка, почти невидима линия на горните клепачи на Аманда с остра четчица на художник. Когато приключи, тя избели веждите на Аманда и ги замени с полуизвита дъга от молив. — И така, какво мислиш? Ще го видиш ли отново?

— Не знам, и точно сега не ме интересува.

— Добре, добре. Успокой се. Караш ръката ми да трепери.

След като приключи с очите на Аманда, тя натопи една голяма топка за пудрене в купичка брашно и покри лицето на Аманда с него. После сложи руж върху бузите й и избърса перлената пудра в дълбоката цепнатина, образувана от бюстието, което носеше. Малко повече бяло брашно върху гърдите и шията на Аманда, леко полагане на розов гланц за устни и малко сенки отстрани на носа. Ани се изправи, за да види ефекта.

— Мисля, че сме готови. Нека да сложим перуката и да видим какво имаме.

Аманда намести бялата перука на главата си, като издърпа няколко къдрици върху челото си. Ани среса останалата коса на конска опашка и я изви на дебела плитка, която остана върху дясното рамо на Аманда, което бе голо благодарение на скандално ниско изрязания пеньоар, завързан под гърдите с оранжева панделка от шифон.

— Излегната така пред всичките тези завеси и пухени възглавници, самият Буше^[5] не би те разпознал — обяви Ани, докато Аманда наместваше бюстието, като повдигна още по-нагоре гърдите си.

Аманда провери осветлението и фотоапарата, после легна върху няколко възглавнички за канапе, които бяха покрити с парче от сиво-зелена дамаска. Като държеше богато украсено огледало в ръка, тя се изтегна върху елегантно маскирана облегалка на стол, повдигна брадичка, сви устни, докато образуват нацупена физиономия, която би накарала и Мадам Помпадур да й завиди, и после, когато Ани кимна, че всичко изглежда добре, натисна бутона.

Намираха се в кътчето на студиото на тавана на Ани в Сохо, като работеха върху последната фотография от серията „Огледални образи“ на Аманда: портрети на хора — както съвременни, така и от миналото — които се оглеждаха на огледало. Някои бяха исторически, подобно на Франсоа Буше — като субекта на днешните снимки. Други — подобно на един портрет на Елвис Пресли, който си наглася колана на прочутия си бял костюм, която Ани и Аманда бяха направили преди две седмици — изобразяваха съвременните знаменитости, които се грееха на отразената си слава.

У Аманда се бе породила тази идея, след като срещна за първи път Ани и чу за работата на новата си приятелка в театъра. Самата Аманда се бе маскирала и фотографирала от години, но тези черно-бели фотографии с размер осем на десет сантиметра приличаха на снимки, които всяко семейство би могло да притежава върху пианото или върху камината. Те бяха анонимни странници, които изглеждаха поразително познати, защото изобразяваха всички и никой в частност.

С помощта на Ани тя премина към цветно заснимане и пресъздаване на класически портрети от художници като Буше, Енгър, Рейнолдс и други, както и на творби на майстори на съвременната фотография като Хърб, Ритс, Ричард Аведън, Ани Лейбовиц и други колеги. Тя избираше един портрет — нямаше значение дали мъж, или жена — наемаше подходящ костюм, създаваше съответстващ декор и после се обръщаше към Ани и нейната кутия с прахове и бои.

Резултатите бяха зашеметяващи. Всички изглеждаха автентични, някои дори изглеждаха по-истински, отколкото са били в действителност. И тъй като всяко човешко същество има несъвършенства, всеки портрет бе оставен с очевидни дефекти. Във версията на Аманда на вездесъщата „Мадона с детето“ Мадона, домакинята, облечена в един от костюмите на Евита, държеше детето си в прототипната поза, но гърдата, от която детето сучеше, бе направена от разтопена пластмаса. Бакенбардите на един английски благородник от осемнадесети век избуяваха от едно гумено чело. И въпреки че меката шапка и усмивката бяха съвършени, Джими Дюрант на Аманда имаше нос, който бе очевидна измислица от мека глина и прах за полиране.

След като заснемането свърши и те бяха изчистили тавана на Ани, Аманда си взе душ и се преоблече и двете приятелки си устроиха лека вечеря — салата, хляб, макарони и вино — която споделиха седнали върху възглавници, наредени около голяма дървена маса за коктейли.

— В случай че не съм ти признала напоследък, ти си страхотна гримьорка — обяви Аманда, като вдигна чашата си с вино и я наклони към Ани за наздравица.

Ани прие жеста на благодарност с бързо кимване и широко движение на ръката си.

— Благодаря ти, моя публика — каза тя великодушно. — Може би един ден ще си в състояние да кажеш откога си ме познавала.

Аманда погледна Ани внимателно, а една усмивка на надежда се прокрадна по устните й.

— Получи ли предложение за някой филм?

— Не, но… — измънка тя, като разтегли напрегнатостта — разговарях с някои хора за създаването на моя собствена серия за гримиране.

— Чудесна идея! — ентусиазмът на Аманда бе мигновен и искрен. — Разкажи ми всичко.

— Всъщност няма кой знае колко за разказване. Предполагам, че това започна, когато героинята на моята сапунена постановка имаше халюцинации — завъртя очи и започна да жестикулира, сякаш самата тя бе подлудяла. — Тя имаше онези видения, че е живяла в други времена. Естествено, когато я пренасяхме обратно там, където била живяла последния път, аз трябваше да свърша моята работа.

— Нещо подобно на това, което правим с тези снимки.

— Точно така. Е, около тази история се вдигна шум. Постановката стана хит. Хората започнаха да ме забелязват. Името ми стана известно и изведнъж всичките звезди от други сапунени постановки започнаха да ми се обаждат, за да ме помолят да им проведа частни консултации по гримиране. Аз казах да, защото, хей, какво пък, по дяволите!

— Абсолютно! — Аманда почувства, че и нея я обзема въодушевлението на Ани.

— Но това не спря дотук. При всичките филми, които се снимат в и около Ню Йорк, моят агент прецени, че сега е времето да ме предложи за някой от тях. Така че работих в една или две продукции с малък бюджет, представих се добре в Емис^[6], придобих известна популярност, по една хвалебствена статия във „W“ и „Съблазън“ и…

— И сега си художник гримьор на звездите!

— Не съвсем — предупреди Ани, — но успехът на марки като „Боби Браун“, „Нарс“ и „Лорак“ доказа ясно, че е необходимо да имаш истински гримьори, които да развиват козметиката. Мисля, че бих я нарекла „Серията на Ани Харт“. Какво мислиш?

— Страхотно е. И така, какво си направила, за да започнеш?

— Не мога да направя нищо, докато не получа малко пари. Знам какво бих искала да инвестирам и как трябва да бъде пуснато на пазара, но имам нужда от някое Златно Татенце да финансира проекта.

— Банките?

Ани поклати глава.

— Традиционните заемодатели искат всевъзможни допълнителни гаранции. Огледай се около себе си — въздъхна тя, като привлече вниманието на Аманда към тавана й. — Какво имам аз, че да накарам банките да го признаят за допълнителна гаранция?

— Какво ще кажеш за някоя голяма козметична компания?

— Когато желаеш да им дадеш твоето име и твоите идеи безплатно, те не искат да имат нищо общо с теб. Когато започнеш да крадеш клиентите им и от печалбите им, те се нахвърлят върху теб и гледат да те купят. Така че прецени.

— Бих искала да мога да ти помогна — промълви Аманда.

— Знам — усмихна се топло Ани. — Само стискай палци и дръж очите и ушите си отворени — тя напълни отново чашата на Аманда и наля остатъка в своята.

— Като говорим за това да си държим очите отворени — продължи тя с лукава усмивка, — казвам ти, ако този мъж, Джейк, те е поканил, отивай, момиче.

— Знаеш ли какво харесвам най-много у теб? — попита Аманда, като се засмя. — Мислех си, че сложихме край точно на този разговор преди три часа.

— Така ли? — големите очи на Ани с цвят на еспресо станаха дори по-големи.

— Ти просто не можеш да се спреш, нали?

— Хей, когато преминеш тридесетте, не можеш да си позволиш да оставяш мъже като този да си отиват току-така.

Стомахът на Аманда се сви. Тя не си спомняше да е обсъждала възрастта си с Ани.

— Кое те кара да считаш, че съм на тридесет?

— Това, че сме на една възраст. Твоят рожден ден бе през януари. Моят ще бъде през август.

Аманда прерови паметта си. Тя рядко разкриваше възрастта си на някого и с изключение на деня, когато бе празнувала шестнадесетата си годишнина, и за да не се окаже подозрително, ако не го прави, никога не съобщаваше истинската си рождена си дата. Би ли могла да направи такава грешка? Нима се бе почувствала толкова приятно с Ани, че бе свалила гарда си по този начин?

— Ако си мислех, че това да чукнеш тридесетте може да те разстрои толкова — каза Ани, искрено загрижена, — никога не бих повдигнала въпроса.

— Не е това — сбърчи чело Аманда, като искаше да смени темата.

— Тогава какво е? Не искаш да споделяш нищо за този нов твой познат?

Ани побутна с крак Аманда под масата.

— Да не би да се страхуваш, че мога да се настаня на твоя територия?

Аманда се насили да разсее подозренията си и се засмя. Ани би могла да бъде съперница. Тя бе около петдесет и четири килограма, много приятна на вид, имаше кожа с цвят на слонова кост, разкошна коса, която носеше къса, затъкната зад ушите й, с изключение на един непокорен кичур, който се спускаше върху бузата й. Имаше сочни устни, които обичаше да държи с много гланц, и гардероб, който бе типичен за жителите на централната част на града — черно от главата до петите, нарушено само на места от шоколаденокафяво, тъмносиньо и обичайната бяла памучна фланелка.

— Нямам никакви претенции към Джейк Фаулър — сви рамене Аманда. — Нито териториални, нито други. Дори не знам дали ми харесва. Той е самоуверен, леко нахакан и любопитен.

Ани се засмя.

— Завъртял ти е главата, нали?

— Може би — съгласи се Аманда. — Но дори да го е направил, не е единствен на света.

Ани кимна, както сдъвкваше спагетите си.

— Правилно — рече тя, като след храната отпи малко вино. — Съществува и Господин Издокаран.

— Казва се Тайлър Грейсън.

— Извинете ме, ваше височество, забравих.

— Той е много приятен, Ани.

— Знам. Имала си страхотно преживяване с него някога — тя се облегна на дивана, протегна крака, отпи от виното и заразглежда приятелката си. — И после, разбира се, съществува и онзи възрастен мъж, който се навърта около теб.

Аманда почувства как кръвта се смъква от лицето й. Никога не бе споменавала нищо на Ани за Лайънъл. Беше сигурна в това.

— За какво говориш? — сърцето й щеше да се пръсне.

— Виждаш се с някого от месеци. Ако беше млад и ако приличаше на жребец и ако искаше аз просто да се измъчвам от ревност, щеше да ми кажеш името му, да му покажеш снимката му, да ни запознаеш. Вместо това ти си заета през цялото време с някакво анонимно конте, което те води по места, за които се изискват закопчани до горе малки черни рокли. Тъй като аз самата съм попадала в такава среда няколко пъти, предполагам, първо — Господин Загадъчен те води в скъпи ресторанти. Откъдето и по-изискания ти гардероб. Второ — той е вероятно женен и има име, което аз бих познала. Оттук и тази тайнственост. И трето — само някой по-възрастен, на когото не се налага да стои до късно в кабинета си, за да впечатли своя началник, би могъл да излиза с теб толкова често, както го прави този Ромео. Доколко съм далеч от истината?

— Не твърде далеч в действителност… — Аманда се опита да запази безгрижния си тон, но я притесняваше фактът, че Ани бе стигнала доста близо до истината. Двамата с Лайънъл трябваше да бъдат по-бдителни.

— Няма да попълниш пропуските ми, нали? — Ани погледна приятелката си право в очите и остана с надеждата, че може би този път Аманда ще й се разкрие. Но тя се затвори в себе си, както правеше винаги, когато Ани се осмелеше да навлезе в територията, обявена като частна.

— Не — каза Аманда с неотстъпчивост, която й бе твърде позната. — Няма.

Ани издърпа коленете си под брадичката. Хладината, която лъхаше от Аманда, бе осезаема.

— Какво ще кажеш да сменим темата?

— Добра идея.

Ани вдигна чашата си.

— Наздраве за предстоящото ти шоу в галерията на Лойд Франкс — тя се усмихна приветливо. — Гордея се с теб, Макс. Постигнала си доста.

Аманда чукна чашата си с нейната и се опита да изглежда в оптимистично настроение, но вътрешно синдромът защита на свидетелите заклокочи. Колкото и нелепо да изглеждаше — дори и за нея — Аманда се усети, че подозира Ани Харт, че всъщност не е онази, за която се представя. Внезапно нещата, които Аманда бе забелязала, но отхвърлила, започнаха да придобиват застрашителни размери. Като намирането на статии от „Маями хералд“ в кошницата за списания на Ани. Беше й обяснила, че там са заснемали постановката й и е искала да придобие повече местна информация. Но Аманда си мислеше, че Ани е осиновена. Произходът й бе латиноамерикански. Беше ли дошла от Маями първоначално, вместо да е коренячка нюйоркчанка, за каквато се представяше? Би ли могла да бъде свързана с някого от картела Еспиноза? Ами първата им среща? Колко странно бе да срещнеш някого в една морга и да поискаш да се сприятелиш с него. Освен това Ани бе инициатор на втората им среща, и на третата, и на четвъртата. Аманда никога не бе водеща във връзките си. Може би това бе част от някой план и Ани бе подставено лице? Не, каза си тя. Просто съм параноичка.

— Трябва да тръгвам — Аманда буквално скочи на крака. След минутки, без каквото и да е извинение или обяснение, тя си отиде.

Сама и разстроена, Ани се развихри в своя таван, като чистеше и се обвиняваше за безразсъдството си. Едно бе да я дразни за възрастния мъж и да се опита да накара Аманда да признае, че подозренията на Ани са се оправдали, но съвсем друго бе споменаването на рождения й ден, което се оказа сериозна грешка. Каквото и да бе подтикнало този гаф — виното, приятната обстановка, погрешно чувство на непогрешимост — Ани не можеше да си позволи това да се случи отново.

— Знаеш ли, следващият гаф — изрече тя с глас, примесен с отвращение — ще бъде да я наречеш Рики!

 

 

Някой я преследваше. Аманда усети опашката скоро след като си тръгна от апартамента на Ани. Като ускори крачка, тя свали раничката си от лявото си рамо и я постави на гръб, така че да освободи ръцете си, за да може да се добере до пистолета. Останала нащрек, за каквато и да е внезапна промяна на крачките или звука от някой съучастник, тя пое направо към спирката на метрото на „Хюстън Стрийт“, като се молеше перонът да не е празен. Когато мотрисата пристигна, тя се метна бързо във вагона, доволна, че мястото, което обичаше най-много — онова, близко до вратата, която свързва двата вагона — беше празно. С осигурен гръб и възможност да наблюдава целия вагон тя бе нащрек за всичко, което можеше да издаде човека, който я дебнеше, обаче, който и да бе той, явно бе достатъчно опитен, за да поддържа дистанция. На една спирка тя предположи, че той слезе от влака и се качи в друг вагон. Пътят от „Хюстън“ до Шестдесет и осма улица бе дълъг. Никой, освен нея не бе останал в същия вагон по време на цялото пътуване.

Аманда бе детектив, обучена от полицейското управление на Ню Йорк да се защитава срещу посегателствата на всякакви улични престъпници. Но ако някой я преследваше, той не бе просто гамен, наумил си да открадне портмонето й, или дори някой превъртял мръсник, решил да упражни силата си върху жените, като я изнасили. Ако тя бе мишена, стрелецът сигурно бе обучен убиец. А това бе съвършено различен вид животно.

Тя излезе от гарата на Бродуей и зави по посока към края на града, към Осемдесет и девета улица. След секунди чу как някой крачи точно по нейните стъпки. Като забеляза един магазин за напитки, тя влезе вътре и се престори, че разглежда внимателно рафтовете, докато погледът й бе закован на вратата. Когато стана ясно, че никой не я бе последвал вътре, тя купи бутилка с плодов сок, ако се наложеше, щеше да строши бутилката и да я използва като оръжие. Когато излезе от магазина, стъпките бяха изчезнали, но чувството за спотаено присъствие остана.

Влязла веднъж в апартамента си, Аманда провери ключалките на двата си прозореца и на вратата. Въпреки осезаемата тежест на трийсет и осемкалибровия пистолет, втъкнат в пояса й, тя извади деветмилиметровия от заключения сейф и го зареди. Като запали осветлението в спалнята, тя измъкна една „Ремингтън“ с къса цев от специалната поставка под леглото си. Зареди я, затвори я, постави я внимателно между леглото и нощното шкафче, после се върна във всекидневната. Като надничаше през цепнатина между дървените щори, огледа внимателно неясно осветената улица. В продължение на няколко минути не видя нищо. После една самотна фигура на мъж изникна от сенките, приближи се бързо до ъгъла и се обърна. Преди да изчезне, отблясъкът от уличната лампа го улови. Светлината докосна якето му и се отрази от него сякаш бе от пластмаса. Или от коприна.

Или от кожа.

 

 

Беше доста след полунощ, но Аманда бе съвсем будна. Изцяло облечена, тя лежеше на леглото в тъмното и се взираше в тавана, докато чакаше Сам Бейтс да отговори на позвъняването й. Телефонът лежеше от едната й страна, а деветмилиметровият й пистолет от другата. Беше сложила настрана нейния тридесет и осми калибър, но пушката й бе в готовност. Опита се да бъде търпелива, но да чака Сам да намери уличен телефон в центъра на Лос Анджелис, бе трудно. Въпреки че проверяваше апартамента си за подслушвателни устройства два пъти дневно, Сам бе решил, че когато и да се наложеше да говорят, поне единият от тях трябва да бъде на анонимна линия.

Тя си помисли да се обади на Лайънъл, но отхвърли идеята. Колкото и да се опитваше, той наистина не разбираше нещата. Щеше да накара Томсън да я вземе и да я заведе до градската му къща. Би се опитал да я успокои и вероятно би й осигурил някой от разузнаването да провери съмненията й. Но така или иначе щеше да възприеме предположенията й като подтик за действие, а това не бе приемливо в момента.

Звънът на телефона я сепна.

— Чичо Сам?

— Самият той.

Тя чу гласа му и автоматично я завладя спокойствие.

— Благодаря ти, че ми се обади толкова бързо — каза тя, като изведнъж се зачуди дали този среднощен зов за помощ не е свръхреакция. — Надявам се, че не те безпокоя. Искам да кажа, че това не е спешен случай или нещо такова.

— Какво има, Аманда? Случило ли се е нещо?

Аманда се стрелна нагоре и включи осветлението.

Тъмнината не беше повече съюзник. Очаквала бе обаждането й да го изненада, но това, което чу, не бе изненада или обичайната предпазливост на Сам. Беше безпокойство.

— Вероятно сензорите ми са свръхчувствителни — опита се тя да прозвучи игриво, но я полазиха тръпки — или нещо ми се привижда. Изведнъж започнах да подозирам всички и всичко.

Тя предаде опасенията си относно Ани и увереността си, че тази вечер я бяха проследили.

— Не мога да бъда сигурна, но мисля, че не е за пръв път.

— Твоите сензори обикновено са много точни, Аманда. Засили вниманието си.

Гласът, който я бе успокоил само преди минута, стана тревожен. На мястото на уверенията за безопасност тя усети безпокойство.

— Какво се е случило, което не искаш да ми кажеш?

Когато той се поколеба, тя се почувства така, сякаш арктически вятър бе нахлул в стаята й.

— Майка добре ли е?

— Да. Добре е. Но сме обезпокоени. Хайме Бастидо е бил освободен от затвора преди две седмици.

Аманда потрепери. Погледът й автоматично огледа всичко наоколо. Пръстите й сграбчиха глога.

— Защо не ми каза?

— Очаквахме да напусне страната, както направиха останалите от тайфата му.

— Кога бяха освободени?

Защо никой не й бе казал?

— Преди пет години — Сам разпозна гнева в гласа й. Натисна ухо до слушалката, за да прецени доколко Аманда бе наскърбена, но бе трудно да се долови от толкова дълго разстояние. — И двамата се върнаха вкъщи в Кали.

— И?

— Говори се, че са били убити в минутата, в която са стъпили на колумбийска земя.

— Ами Хайме? — попита Аманда и височината на гласа й се повдигна. — Той реши ли да се възползва от шанса си и да прегърне родината си?

Мълчанието на Сам изплаши и вбеси Аманда.

— Хайме е изчезнал.

— И нито ти, нито майка ми сте си помислили да ми разкажете за това! — тя се бе изправила и крачеше из стаята, а тялото й представляваше силно свита от негодувание пружина. — И кога точно планирахте да ме осветлите? След като Бастидо ме застреля? Аз съм тук на открито, Сам — процеди тя през стиснатите си зъби. — На прицел. Забрави ли?

Сам се опита да отговори, но Аманда бе твърде вбесена, за да го чуе.

— Осъзнавам, че загубих правото си на защита като дойдох в Ню Йорк, но глупавата аз, мислех си, че те е грижа. Мислех, че мога да разчитам на теб…

— Стегни се, Аманда! — гласът на Сам бе суров.

— Бяхме пуснали човек след Бастидо от минутата, в която излезе от затвора. Той отиде в Маями, завъртя се в Сан Диего седмица по-късно, после, преди два дни, изчезна. Мислим, че може би се е измъкнал към Мексико.

— Но може и да е скочил във влака за Ню Йорк.

— Проверихме летищата и гарите — звучеше неубедително и неефективно и той го знаеше. Опита се да я окуражи като смънка: — Ще се обадя на Службата и ще сложа някой в твоя подкрепа.

— Недей — гласът й бе тих и упорит. — Знам как да се грижа за себе си.

— Не искам да ти се налага да се грижиш за себе си.

— Може би не, но така стоят нещата.

Рядко се случваше Аманда да позволява емоциите да излязат на повърхността, но загрижеността в гласа на Сам — и нарастващото й усещане за опасност — предизвикаха неочаквано много сълзи. Сама и заплашена, тя ги остави да потекат.

— Добре ли си? — попита Сам.

— Добре съм — докато избърсваше очи, тя перна тапицерията на вратата. Години бяха нужни, за да достигне това ниво на самоконтрол, но Аманда гледаше на него като на необходимост. Ако миналото й не я бе научило на нищо, именно тази дебела кожа й служеше като предпазен щит. — Има ли нещо друго, което трябва да знам?

— Службата и Бюрото са обявили общонационално издирване. Не сме сигурни дали е пресякъл границата, но в случай че го е направил, ние се опитваме да получим малко информация с агентите на Агенцията за борба с наркотиците, които работят под прикритие в Мексико. Не се тревожи, скъпа. Когато Бастидо се появи отново, ние ще знаем. А в минутата, в която узнаем ние, ще знаеш и ти. Обещавам ти…

Аманда остана будна дълго след като си бяха казали дочуване по телефона. Защо да се тревожи за сън? Тя беше вече по средата на един кошмар.