Дорис Мортман
Пътуване за никъде (14)

Глава тринадесета

Докато пътуваха с метрото, Аманда направо извади душата на Джейк да й разкаже всичко, каквото трябваше да знае за всички, които щяха да присъстват на тази късна закуска. Той остана отчайващо сдържан, като й даде най-бегли сведения и я успокои, че няма за какво да се страхува от хората, с които щеше да се запознае. Майка му Грейс, сестра му Джослин, нейният съпруг Брад и двете им деца, Бари и Бренда, съответно на осем и шест години, не бяха хора, които се криеха зад измислени личности. Всичките бяха много открити и лесно разгадаеми. Освен това, каза й той, искал тя да си създаде собствени впечатления.

Слязоха на станцията на Седмо авеню в сърцето на „Парк Слоуп“ и вървяха две пресечки до къщата на Грейс от червеникавокафяв варовик. Аманда харесваше тази част на Бруклин. За нея тя бе като уникален кът от изисканост, придобил специфичен облик чрез комбинирането на интелигентността и измененията на живота в големия град със сливането в общини на жителите от предградията. На улицата имаше млади родители, които бутаха детски колички и държаха за ръка малки дечица на път за „Проспект Парк“, за да се възползват от този приятен изблик на пролетта. Към парка крачеха и възрастните — щастливи, че правят редовната си ежедневна разходка, махаха на приятели, кимаха на непознати. Вътре в разнообразните кафенета, които обсипваха булеварда, масите бяха пълни с хора, които се смееха и бъбреха приятелски на чаша кафе и кейк. Беше лесно да разбере защо Грейс никога не се бе преместила в Манхатън. И защо Джейк продължаваше да се завръща.

От мига, в който Аманда влезе в червеникавокафявото жилище на Грейс, се почувства като вкъщи. Боядисана в най-бледо жълто и очертана от огромен стар килим, всекидневната сякаш напомняше на онова, което някога се наричаше приемна. Имаше високи тавани и високи прозорци, които гледаха към една улица с дървета и събираха потока дневна светлина. Червени като корали завеси се спускаха от дебели релси с орнаментни топки в краищата. В камината, облицована и украсена с мрамор, няколко дънера търпеливо очакваха завръщането на зимата. Мебелите, всички тапицирани с различни, но подхождащи си материи на цветя, приканваха за спокойни, приятелски разговори. Навсякъде из стаята бяха поставени семейни снимки и ръчно избродирани декоративни възглавници, някои избелели от времето. Аманда забеляза, че повечето от фотографиите бяха на внуците, но пъхнати тук и там се намираха снимки на Джейк и Джослин като деца и на Грейс и Арчи от по-добри времена.

След като мина запознаването, семейството се премести в трапезарията, където изглежда всички имаха определени места на кръглата маса, отрупана с чинии и чаши и плата с храна. Аманда се настани на едно място, което й се стори непредназначено за никого, между Джослин и Джейк. Той беше прав, тук нямаше преструвки. Макар че бе гостенка, това не я освобождаваше от задължението да помогне в кухнята. Не се наложи Грейс да я подканя много да разлее в чашите кафето без кофеин и да подаде яйцата. Нито пък някой се опита да спре Бренда да настоява, че кака Манда е единствената, която може да маже мекото сирене върху нейната кифличка.

Не можеше да си спомни кога за последен път е била на такова събиране. Три поколения от едно семейство се бяха събрали около масата в очевидно редовен ритуал на обновление. Освен поглъщането на огромно количество храна имаше и време, когато те се осведомяваха взаимно за това как вървят работите при всеки един от тях. Бяха загубили Арчи. Грейс нямаше да им позволи да загубят контакт помежду си.

Децата се разхождаха напред-назад, като създаваха свой шум и безпокойство задругите. Възрастните обменяха новини и идеи, понякога се впускаха в мили, но горещи обсъждания на всичко — като се почне от това дали на Бари трябва да му бъде позволено да носи маратонки на училище и се стигне до текущите обществени събития. Бяха достатъчно учтиви, за да попитат за работата на Аманда, но не и за нещо много лично. Ако преценяваха квалификацията на Аманда за членство в клана Фаулър, те не го правеха явно или нетактично.

Джейк бе страхотен в отношенията си с племенника и племенницата си. Той бе техен съюзник, техен защитник и техен адвокат, в която и да е и от всички битки с врага — техните родители. Джослин и Брад приемаха тази роля като шампиони, почиващи на славата с добронамерена толерантност. Джослин обясняваше:

— Децата имат нужда от приятел. Джейк има нужда от това да бъде герой за тях, докато стане нечий баща.

От устата й думите прозвучаха съвсем простичко. Аманда, чиято рамка от препоръки бе толкова изкривена, когато станеше въпрос за това как трябва да функционира едно семейство, се възхищаваше от способността на тази жена да обхваща всичко до такава степен и от готовността на мъжа й да бъде толкова приспособим.

Децата бяха супер. Одобриха я мигновено. Разбира се, това можеше и да има нещо общо с факта, че когато отиде до пекарната да купи кейк с кафе за Грейс, тя взе и малки кейкчета, изпечени в съд с формата на клоун. Донесе също и един фотоапарат и като се върна назад в собственото си детство, се сприятели, като изщрака две дузини снимки: самостоятелно, заедно, с всеки от родителите им, с двамата им родители, с баба им, с чичо им — цялото семейство. Въпреки настойчивите им молби тя не си направи снимка с тях.

Другата приятна изненада бе колко лесно семейство Фаулър я приеха в своя ритуал. Грейс я посрещна така, сякаш присъствието на масата на Аманда бе нещо обичайно. Джослин и Брад бяха малко повече любопитни, но също се отнесоха топло и любезно. В един момент Аманда се зачуди дали това бе, защото Джейк водеше всеки път различна жена вкъщи и бяха свикнали да имат непознати, които да нахлуват по време на обяда им, или защото една приятелка на Джейк бе голяма рядкост, за да могат да водят борба с нея.

Единственият път, когато нещата станаха рисковани, бе, когато Брад спомена, че по-рано е гледал интервю с Лайънъл Беърд. Аманда се сви на стола си. Лайънъл не беше си направил труда да спомене, че интервюто му е записано. Вероятно не бе искал тя да го гледа. Според Брад Холи Брендъл започнала с очакваното: Поискал ли е Лайънъл оставката на Роскоу? Не. Хардинг е напуснал по собствено желание. Ще бъдат ли отправени обвинения към него? Това щяха да решат властите. Знаел ли Лайънъл истинската самоличност на Делла Робиа? Очевидно не. Как можело да не я знае? Нима той не бил ръководител на „Беърд, Натансън и Спелинг“ и следователно отговорен за цялата дейност, управлявана под неговите знамена?

— Помислих си, че ще я цапардоса — заяви Брад.

— Вероятно е трябвало да го направи — промълви Джослин, което прозвуча на Аманда така, сякаш по едно или друго време тя също е искала да цапардоса Холи Брендъл. Аманда се зачуди защо и доколко двете жени се познаваха.

— Не е ли отговорен и той? — попита Грейс. — Искам да кажа в края на краищата?

— Теоретично, може би — сбърчи вежди Джейк. — Но това е бизнес, в който се въртят милиони долари годишно. Няма начин сам да наблюдава всяка сметка. Това беше тъп въпрос.

Той се чувстваше неудобно, беше нетърпелив. Погледът му продължаваше да се стрелка от Джослин към Грейс, сякаш им предаваше съобщение по телеграфа, че иска да приключи този разговор. Те не му обърнаха никакво внимание.

— Той обвини Чизъм, че е пионка на мафията — каза Брад, като изви вежди, сякаш дързостта на обвинението го озадачи наново.

Въпреки очевидното си безпокойство Джейк се засмя.

— На Чизъм вероятно страшно му е харесало това!

Аманда забеляза, че гласът му прозвуча така, сякаш бе имал предчувствие какво е погъделичкало чувствителното място на сенатора. Тогава си спомни, че Лайънъл бе казал, че Чизъм и Памела са били в галерията на Франкс. Джейк махнал с ръка на блондинка, която стояла с тях, по-късно разпозната като Холи Брендъл. Тя бе потвърдила косвено подмятанията на Лайънъл за заговор. Сега се зачуди колко добре Джейк познава госпожица Брендъл. Също и кога се е запознал със сенатора и Памела Беърд и за какво са разговаряли. Внезапно съжали, че не е била на откриването на собствената си изложба. Очевидно, като събитие е било много повече, отколкото бе очаквала.

— Едва ли — отвърна Брад с приглушена убедителност. — Егото на Чизъм има нужда от постоянно подхранване. Не приема леко обидите.

Брад бе адвокат, който специализираше по проблемите на опазването на околната среда. Като партньор на мощна фирма с офиси в Ню Йорк и Вашингтон политическата активност бе съставна част от ежедневието му. Той или бе представител на групи за наблюдение на корпорации, които нарушаваха нормативните актове за опазване на околната среда, или лобираше за подходящо законодателство. Познаваше лично много политици. Тъй като бе нюйоркчанин, можеше да се приеме, че бе имал повече от мимолетно запознанство със сенатор Чизъм.

— Подкрепи ли Беърд обвиненията си с нещо съществено? — намеси се Грейс, като донесе нова кана с кафе на масата.

Брад се позамисли за минута, за да възстанови последователността на коментарите.

— Той цитира твърдението на Чизъм, че уличаващите документи са били предадени на него. Не знаеше от кого.

— Тогава е възможно да са дошли от някой информатор от бандитите — Аманда не искаше никак да се намесва в този разговор, но не можа да се сдържи. — Опитаха ли се сенаторът и госпожица Брендъл да удостоверят истинността на някой от фактите?

Джейк се усмихна.

— Формулира го като истински носител на Златната значка.

Тя го стрелна с поглед и насочи отново вниманието си към Брад.

— Тя сякаш замаза положението — сви рамене той.

— Замазването е нещо, което Холи прави най-добре — прекъсна го Джослин. Джейк я стрелна с поглед.

— Какво друго й подхвърли Беърд? — Джейк отстъпи пред волята на мнозинството. Не можеше да се бори с тях, затова реши да скочи и да се намеси точно в средата на разговора.

— Той атакува „Телеграф“ за това, че не е отразил някаква екзекуция сред бандитите. Според Беърд това се е случило в петък вечер и нямало и дума в съботното следобедно издание на вестника. Каза, че бандитите са подхвърлили тази история за него на Чизъм и Брендъл, за да държат медиите настрана от истински значимите събития, едно от които е разпространението на наркотици и войната, която се води по повод на дистрибуцията им.

Джейк погледна към Аманда. Никой не пропусна многозначителните погледи, които си размениха.

— Добре, какво става? — попита Брад. — Има ли основание Беърд?

— Бих казала, че да — Аманда запази самообладание. — Аз се занимавах с този случай и считам, че това е част от войната на подземния свят.

— Между кого и кого? — интересът на Грейс нарасна.

Аманда почака Джейк да й обясни, но той бе предоставил подиума на нея.

— Престъпната фамилия Савиано и една латиноамериканска банда с корени в Лос Анджелис.

Споменаването на името Савиано около тази маса бе такова светотатство, все едно да поканиш Дявола да пее пред олтара. Грейс и Джослин потрепериха от омраза. Брад поклати глава, сякаш искаше да каже: „О, не, не отново те.“ Само Джейк, който живееше с тази тема всяка минута от своето ежедневие, не промени изражението си. Враждебността му към фамилията Савиано бе толкова постоянна и лична, както и миризмата на собственото му тяло.

— Погледнете избирането на точния момент — продължи бързо Аманда, като се надяваше да насочи вниманието им другаде. — Холи Брендъл започва серията си от статии като атакува Уолстрийт от името на сенатор Чизъм. Господин Беърд контрира с пресконференция, която в най-добрия случай я прави да изглежда безотговорна, а в най-лошия — обслужваща собствените си интереси. Това също не допринася много за взаимоотношенията й със сенатора. Внезапно, от нищото, някой й изпраща един плик, натъпкан с храна за репортери. Без да провери достоверността на получените факти, тя атакува Лайънъл Беърд, докато наркотрафикантите се гърмят един друг за привилегията да продават пропаин на децата.

— Ако аз бях на мястото на Лайънъл Беърд — вметна Джейк с възторг, — бих те наел за частен детектив.

— Тя изглежда иска да направи пари от цялата работа — веждите на Брад бяха свъсени. — Като изключим Чизъм и Брендъл, чиито мотиви са очевидни, кой друг се облагодетелства от това нападение над Беърд?

— Фамилията Савиано — името се заплете в устата на Грейс, като че ли не можеше да премине през езика й, без да остави вкус на горчивина след това.

Докато Брад, Грейс и Джослин сипеха хули към извергите, за които считаха, че са убили Арчи, Джейк се отдръпна към едно място, което Аманда бе започнала да разпознава като негово мисловно гнездо. Нещо ново се бе случило с него, нещо, за което му трябваха няколко минути, за да си го изясни. Тя го наблюдаваше как организира мислите си и пренарежда фактите, създавайки нови комбинации, които предоставяха нови възможности.

— И така — попита тихо тя, като се наведе близко над него, сякаш да не смущава другите. — Какво й е на тази картина?

— Не буди никакво съмнение, че фамилията Савиано подучва този надут глупак какво да говори — изръмжа той, като разсъждаваше на глас. — Но кой от двамата Рей издава заповедите? Малкия Рей никога не е правил нещо умно в целия си живот. Той дори не може да произнесе думата изтънчен. Убийство, осакатяване, разбиване на няколко черепа — той би направил всичко, за да си види муцуната във вечерните новини. Както ти изтъкна, избирането на подходящия момент за изваждането на бял свят на тези тайни е добре планирано и добре насочено. Това е стилът на Големия Рей.

— Считаш, че той се опитва да възстанови контрола над войските си? — Брад подочу думите му и искаше да се включи в обсъждането.

— Защо не? — сви рамене Джейк. — Вероятно не е лесно да седиш в пандиза и да наблюдаваш как твоят син идиот опропастява труда на цял един живот.

— Той отдавна стои там и няма да излезе — напомни му Аманда. — Лоялността се променя.

— Вярно е, но Големия Рей натрупа доста благосклонност по време на царуването си.

— Онези документи на Делла Робиа не са се появили случайно — вметна Брад, като следваше потока на мисли на Джейк.

— Нито пък е съвпадение изчезването на Делла Робиа — намеси се и Джослин. — Било е услуга.

— Браво! Дайте бонбонче на малкото момиченце — усмихна се Джейк на сестра си.

Тя се засмя, почти тържествуващо.

— Предполагам, че това означава, че Лайънъл Беърд е прав. Холи Брендъл е маша на бандитите. Би трябвало това да ти хареса много!

Джейк я изгледа кръвнишки. Дали не си мислеше, че е непочтителна? Или недоволството му бе свързано с това, че тя отново бе простреляла Холи Брендъл? Но защо трябваше него да го е грижа?

Едва тогава Аманда си спомни за сладострастната блондинка на стъпалата на сградата, където живееше Джейк. Сега разбра защо лицето на Холи Брендъл й се бе сторило смътно познато, когато я видя на пресконференцията на Лайънъл. Като свърза злъчните забележки на Джослин, заедно с раздразнеността на Джейк, случайната среща на стъпалата, махането с ръка за поздрав в галерията на Лойд, Аманда със сигурност можеше да твърди, че Джейк и госпожица Брендъл, която се появяваше навсякъде, са имали нещо повече от кратко запознанство.

Изведнъж Аманда се почувства не на място. Джейк може би бе предусетил, че нещо се е променило, защото след няколко минути предложи да си тръгват.

Излезли веднъж на улицата, Джейк се изправи лице в лице с темата.

— Да. Някога с Холи Брендъл бяхме приятели. Както може би вече си се досетила, тя не допада особено на семейството ни. Всички бяха доволни, когато впоследствие се разделихме нещастно. Особено сестра ми — той се усмихна на откритото облекчение, което се изписа на лицето й. — Но виж, теб харесаха.

— И аз ги харесах — промълви Аманда, когато Джейк я хвана за ръка и те се отправиха към станцията на метрото.

— Как би могла да не ги харесаш — възкликна той, доволен, че Холи не се бе превърнала в клин между тях. — Те са страхотни!

Аманда не можеше да не се съгласи с него. Всъщност през целия ден тя бе толкова впечатлена от начина, по който те контактуваха помежду си, че не можеше да не помечтае да види и себе си омъжена, с деца, наслаждаваща се на неделен обяд с Бет, Сам, Лайънъл и бъдещия си съпруг. Като ново палто тя продължаваше да опитва, да види дали ще й отива, да разбере как ще се чувства в него. Нито веднъж през целия ден не се разтревожи за цената.

В действителност бе въодушевена да види колко лесно се приспособява към друго семейство. През повечето от времето се чувстваше така, сякаш бе хваната в капана на една фотография на Тина Барни, която изобразяваше типично емоционално разединяване и наследствена болест — две характеристики, които чувстваше общи за себе си и за образите на Барни. От друга страна, прекарването на деня със семейство Фаулър бе депресиращо, защото не виждаше как нещо от това би било възможно за нея. За когото и да се омъжеше, той щеше незабавно да бъде изложен на риск, както и роднините му. И как с чиста съвест би могла въобще да има деца, нито едно дете не би трябвало да изживее живот като нейния.

И все пак, мислеше си тя, нямаше ли право на нещо от това, което бе вкусила днес? Наистина ли бе осъдена вечно да е опряла нос в прозореца на живота?

Когато двамата с Джейк се отправиха към станцията на метрото, тя осъзна, че една от причините да е толкова завладяна от него, бе, че той я караше да се чувства така, сякаш всичко е възможно. Вероятно защото той самият продължаваше да вярва от все сърце в невъзможното. Не го интересуваше дали е единственият, който вярва, че Арчи е жив. Докато не получеше неопровержимо доказателство за противното, щеше да поддържа своя курс и да плава директно срещу вятъра. Не му пукаше дали другите остават затормозени от не би могло и парализирани от не може. За него всяка сутрин означаваше нов старт. И ако вечерта донесеше разочарование, крепеше го знанието, че щеше да има и друга сутрин.

Друга причина бе, че когато Аманда бе с него, тя имаше чувството, че също би могла да живее по този начин, че също би могла да се осмели и да се надява за неща, които предварително изглеждаха безнадеждни.

По пътя за Манхатън Джейк й каза, че трябва да побърза към офиса. Аманда нямаше нищо против. Беше дежурна тази вечер и би могла да използва времето си, като прочете вестниците. Той спря на неговата спирка, а Аманда продължи за „Уест Саид“.

Когато слезе на станцията на Шестдесет и осма улица, тя влезе в една телефонна будка и се обади на Чичо Сам. Семейство Фаулър се бяха отнесли чудесно с нея и тя бе решила да се опита да им направи една услуга, ако въобще бе възможно.

— ФСЗСС.

— Сам Бейтс, ако обичате. Обажда се Аманда Максуел.

— Господин Бейтс е извън града, госпожице Максуел. На телефона е агент Щайнмец. Мога ли да ви помогна?

Аманда бе разговаряла с агент Щайнмец достатъчно, за да не се притеснява. Той беше млад, държеше се приятелски и според Чичо Сам бе изключително талантлив.

— Имам един план, Карл. Случай на изчезнали хора, който е неизяснен в продължение на почти двадесет години.

— Не харесвам нищо повече от това да търся изчезнали хора — вметна Шайнмец. Тя почти можеше да чуе как устата му се изпълни със слюнка. — Кого търсим?

— Един мъж на име Арчи Фаулър. Бил е счетоводител, който живеел в Бруклин и имал хора от фамилията Савиано сред клиентите си. От онова, което е изровила полицията по този случай, той си е бил натопил пръста в тяхното гърне с мед. После един ден Арчи изчезнал. Седмици по-късно открили едно тяло в багажника на колата му, което никога не е било идентифицирано като тялото на Арчи. Специалистите по съдебна медицина били сигурни, че това е бил Арчи. Някои от членовете на семейството му не били съгласни. Няколко години след това неговата майка твърдяла, че го е видяла на една улица в Аруба. Никога не се е провеждало друго разследване, но синът му, който е частен детектив тук, в града, също се придържа към идеята, че Арчи Фаулър е жив и е добре. Те са приятни хора. Бих искала да съм в състояние да осигуря спокойствие за мислите им. По един или друг начин.

— Е, заинтригува ме — избуча Карл. — Дай ми подробностите и ще се заема веднага с това.

Аманда отговори на въпросите му, доколкото можа. Когато окачи слушалката, тя се запита дали бе постъпила правилно. Ами ако се окажеше, че Арчи Фаулър е мъртъв? Или още по-лошо, ако се окажеше, че живее друг живот с друга жена и друго семейство? Но няма предварително да си създавам главоболия — каза си тя и се отправи към къщи.

На ъгъла на Осемдесет и девета улица се спря пред един павилион и купи неделния „Ню Йорк Таймс“. Когато взе броя от купчината, бе поразена от заглавието:

„БЕЪРД НЕ ПОДБИРА СРЕДСТВАТА. НАРИЧА ЧИЗЪМ ПИОНКА, А УЕЛЧ — СТРАХЛИВЕЦ.“

Всички други вестници имаха подобни заглавия. Тя прегледа набързо „Таймс“.

„В едно телевизионно интервю, излъчено тази сутрин и взето от Холи Брендъл, Лайънъл Беърд обвини сенатора Чизъм, че се е оставил да бъде използван от престъпници. Той поддържа становището, че документите, предадени на сенатора и впоследствие предоставени на «Телеграф», са част от секретен план, който има за цел да отклони вниманието от кървавите гангстерски войни, които се водят по улиците на града.

Вместо да отразявате истинските събития — заяви той, като открито обвини госпожица Брендъл в пристрастност, — вие давате трибуната на един мъж, който е използван като пионка от престъпниците, но той до такава степен е настървен да спечели изборите и да опетни доброто ми име в този процес, че е способен да направи или да каже абсолютно всичко.

Като доказателство той постави въпроса за това, че «Телеграф» не е споменал за една екзекуция в гангстерски стил, която е станала миналата нощ в Източен Харлем и за която е предадена информация в този и е другите нюйоркски ежедневници. Според един наречен от него надежден източник това не било война между различните престъпни фамилии на мафията, а такава, в която няколко от фамилиите са предизвикани от местни групи на безмилостните южноамерикански банди от Лос Анджелис. Целта, според този неназован източник, е контрол върху рентабилния нюйоркски пазар на наркотици и върху правата за разпространение на най-новият наркотик убиец — пропаин.

Когато госпожица Брендъл попита дали историята не се повтаря, господин Беърд осъди нея и «Телеграф» за това, че желаят да компрометират общите журналистически стандарти заради увеличаването на продажбите. Когато бе притиснат да сравни предишните свидетелски показания за това, че господин Беърд е изпирал пари за наркобароните в края на седемдесетте години и обвиненията, направени понастоящем от информатора на сенатор Чизъм за подобни действия, господин Беърд отговори, че Дъглас Уелч и сенатор Чизъм имат наистина нещо общо: и двамата са лъжци. Разликата, заяви той, е, че сенатор Чизъм е привикнал към уклончиви отговори и следователно не изпитва неудобство от тях.

Дъглас Уелч беше нископоставен служител, пристрастен към хазарта, който излъга, за да се спаси от съдебно преследване. Когато никой не повярва на неговите голословни изявления и бе намерен за виновен в един процес, той избра пътя на страхливеца и се самоуби.“

Горе в апартамента си тя включи телевизора и потърси каналите, където предаваха новини. Измежду голфа, баскетбола и бейзбола чу същата история, която се повтаряше отново и отново. Всеки път коментаторът я представяше по различен начин, но основната идея бе същата, както и в заглавието на „Таймс“: Лайънъл бе нарекъл Чизъм лъжец, а мъртвия Дъглас Уелч — страхливец.

Едно интервю наистина привлече изцяло вниманието й, защото бе взето от този образец на лоялност и дискретност: Фреда Макдугъл. Когато я запитаха за отрицателното мнение на Лайънъл Беърд за неговия бивш служител, тя потвърди истинността на факта, че Дъглас Уелч е бил заклет привърженик на хазарта, който бил натрупал маса дългове.

— Откъде знаете това? — попита репортерът. Фреда едва успя да запази самообладание.

— Навремето имах интимна връзка с господин Уелч, така че имах достъп до факти, непознати за другите.

Тази стъпка като на фатална жена бе затрогваща. Аманда притвори очи. Не можеше да изтърпи да гледа екрана.

— Беше ли господин Беърд въвлечен по някакъв начин в кражбата на онези сертификати, както е твърдял господин Уелч по време на процеса?

Фреда сви устни и пое дъх толкова дълбоко, че ноздрите й се допряха.

— Разбира се, че не! Бедният Дъглас просто търсеше начин да се измъкне от едно ужасно затруднено положение. Той бе направил нещо лошо и знаеше, че наказанията за тези му действия щяха да бъдат сурови. Не можеше да разкрие имената на онези, които са му поръчали да открадне документите, затова натопи господин Беърд.

Фреда прехапа устната си, въздъхна и леко отметна глава. Аманда бе сигурна, че имитира нещо, което бе видяла в един филм на Бет Дейвис.

— Господин Беърд може да се ядоса, но никога не би убил, когото и да е. Дъглас знаеше това.

— Защо не сте споделила досега това?

Добър въпрос — помисли си Аманда.

— Защитавах семейството на Дъглас — тя се колебаеше. Също като Сюзън Хейуърд в „Задна улица“. — Той имаше жена и син, които го обичаха. Те трябваше да преживеят този процес и ненавременната му смърт. Не исках да им причинявам повече мъка, като направя връзката ни достояние на обществото.

Аманда изпъшка. Тя вършеше глупости. Може би дори се превръщаше в мишена.

Телефонът иззвъня. Аманда се опитваше да чуе края на интервюто, но гласът на Ани бе настоятелен.

— Ще намина към теб. Трябва да те видя преди вечерята ни.

— Каква вечеря? — Ани бе успяла да отвлече вниманието на Аманда.

— Не прослуша ли телефонния си секретар?

— Току-що влязох — смотолеви Аманда, като за първи път забеляза мигащата червена лампичка.

— Е, обади се Лайънъл Беърд. Иска да се срещне с нас на вечеря. Аманда, той ще подкрепи проекта!

Това означаваше, че проследяването на Сам е установило, че е чиста. Аманда изпусна въздишка на облекчение.

— Това е страхотно! Но — додаде тя, като погледна часовника си — застъпвам на смяна в дванадесет.

— Добре. Чудесно. Както и да е. Наистина трябва да поговорим. Веднага идвам.

Тя окачи слушалката, преди Аманда да може да се противопостави. Докато чакаше приятелката си, прослуша съобщението на Лайънъл. Както винаги, то бе завоалирано, без да бъдат споменавани имена — в случай че някой нахлуе в апартамента й. Тя се е обадила, но той бил зает. Казал, че ще се видят в седем и половина в един ресторант на няколко пресечки от дома му. Бил резервирал сепаре.

Докато изпразваше миялната си машина и прибираше чиниите от вечерята от предишната нощ, тя си мислеше за Ани. Би трябвало да е на седмото небе. Вместо това гласът й звучеше напрегнато. Вероятно бе нервна, затова че поема голям ангажимент. Кой би могъл да я обвини? Да управляваш собствена фирма е огромна отговорност, а, честно казано, на Аманда не й се искаше да трябва да докладва на Лайънъл за печалби и загуби.

Домофонът й иззвъня. Тя пусна Ани да влезе и почака докато я види през шпионката. Когато отвори вратата, беше озадачена от вида на Ани. Очите й бяха потъмнели, имаше сенки. Лицето й бе посивяло. Това не бе видът на жена на ръба на мегауспеха.

— Какво има? — попита Аманда, като наблюдаваше как Ани нахлу устремно във всекидневната и се отпусна на един фотьойл. Пръстите й бяха преплетени, но не стояха мирно. Аманда седна срещу нея на кушетката и зачака. Чувстваше се така, сякаш Ани тиктакаше и всяка секунда можеше да избухне бомба.

— Имам да ти казвам нещо и трябва да го направя сега — тя изглеждаше определено затормозена.

— Добре. Освободи се от товара — Аманда се опита да говори с безгрижен тон, но вътрешно бе със свито сърце.

Ани погледна Аманда в очите. Пръстите й спряха да треперят. Всяка част от нея изглеждаше като вцепенена.

— Знам коя си ти — прошепна едва чуто.

Бомбата избухна в гърдите на Аманда. Сърцето й започна да тупти с луда скорост, но някак си успя да запази лицето си безизразно.

— За какво говориш?

— Знам коя си. Ти си Ерика Беърд — Аманда просто поклати глава. Беше неспособна да говори. Едва дишаше. — Знам, защото аз съм Аня. Аня Колон.

Туптенето се бе преместило в главата й, като ехтеше толкова силно, че Аманда бе сигурна, че не е чула Ани правилно.

— Ти ми даде кучето си, Чекърс — продължи тази непозната, която твърдеше, че е нейна приятелка. — Аз се погрижих за него, Рики, защото ти го обичаше. А аз обичах теб.

Аманда отговори с празен взиращ се поглед. Вътрешностите й се преобръщаха, но устата й оставаше неподвижна и няма.

— Спомняш ли си деня, когато вървяхме през „Уошингтън Скуеър Парк“ и видяхме онова куче с бялото ухо? Аз ти го показах и споменах, че съм имала такова подобно. Очите ти се навлажниха. Когато те попитах защо, ти ми даде някакво уклончиво обяснение, че ти е влязла прашинка в окото.

Тя протегна ръка. Аманда се отдръпна.

— Добре, знам, че едва ли е от съществено значение, но имаше и други улики, които само някой, който е бил наистина близо до теб, може да улови. Като начина, по който разперваш пръстите си, сплитащ ги с тези на другата ръка и ги плъзгаш нагоре-надолу, когато си нервна. Или начина, по който ноздрите ти се разширяват, когато си сърдита. Или начина, по който разпалено обсъждаш всичко — мелодии по радиото, филми, телевизионни теми, реклами.

Аманда присви очи и се облегна на кушетката, скръсти ръце, а езикът на тялото й изразяваше пълен скептицизъм.

Ани продължи нататък.

— И нека не забравяме, моя стара приятелко, че аз съм специалист по грима. Работата ми е свързана с човешкото лице, а твоето съм гримирала десетки пъти. Минали са доста години, но дясното ти око все още има онова оранжево петънце в него. И въпреки операцията, която си претърпяла, онази малка трапчинка е все още върху брадичката ти.

Като по рефлекс Аманда скри с косата си едва видимите белези, които почувства, че я бяха издали. Призля й. Чувстваше се уплашена. Откъде можеше да знае, че тази жена не е подставено лице? Че не са я снабдили с цялата тази информация от някой предател от ФСЗСС или някой друг, който е успял да сглоби тези частички по време на годините преследване на Аманда и Бет. Бет! Беше ли добре тя? Трябва да се обади на Чичо Сам. Трябва да разбере дали майка й е добре. Но Чичо Сам бе извън града. Внезапно реши, че Лайънъл не бе получил доклада на Сам. Тя просто бе приела, че го е получил. Защо бе пуснала тази жена в апартамента си? Защо не носеше пистолета си?

— Ти се заблуждаваш — рече хладно тя, като най-накрая възвърна гласа си. — Ерика Беърд е мъртва от двадесет години. Не знам какво се надяваш да спечелиш със скалъпването на история като тази, но грешиш. Хиляди хора имат трапчинки на брадичката си и оранжеви петънца в очите си.

— Но хиляди хора нямат малка бенчица точно между двете си гърди — каза тя, като посочи към една бенка на гръдния й кош. Ерика Беърд имаше — лицевите мускули на Аманда не помръднаха, но зениците й се разшириха и издадоха уплахата й. Ани побърза да разсее тревогата й. — Когато двете с теб се запознахме и я подкарахме толкова добре, си помислих, че това е една от онези невероятни случайности. Когато станахме приятелки и тези неща започнаха да се наслагват, реших, че това е провидение. Бяхме най-добрите приятелки като деца. Станахме отново приятелки като възрастни. Това не ти ли говори нещо, Аманда?

Ани отказа да погледне настрани въпреки враждебния поглед срещу нея.

— Не мисля, че е било нещо постоянно и съзнателно, но чувствам, че като че ли съм те търсила винаги. И независимо от това каква кисела физиономия правиш, няма да ме разубедиш. Знам, че Ерика Беърд е жива и съм сигурна, че стои срещу мен — възкликна тя без всякакво усукване.

— Спести ми тази мелодрама — прекъсна я Аманда с глас, от който се процеждаше снизхождение. — Не искам да накърнявам чувствата ти, Ани, но твърде много работиш над сапунени опери.

— Достатъчно дълго, за да разпозная един щастлив край, когато го видя — контрира Ани, като отказа да отстъпи.

Аманда също остана непреклонна и мълчалива.

— Ако ми позволиш — додаде Ани тихо, — ще ти кажа откъде разбрах, че онова, което говоря, е вярно. Когато свърша, ще видиш, че можеш да ми вярваш.

Аманда се намръщи, но не отблъсна и не спря Ани от обяснението й.

— В онзи ужасен, ужасен ден двете с майка ми наблюдавахме вашата къща в очакване майка ти да се прибере вкъщи от съда. Приближиха се три коли. Едната спря на „Палмето Драйв“ пред вашата къща, а другата точно зад нея. Третата кола зави зад ъгъла и паркира напреки на „Ибис Лейн“, сякаш преграждайки пътя. Видяхме майка ти и агента да влизат в къщата. Няколко минути по-късно излезе онзи мъж, който поправяше басейна, качи се на колата си и замина. В същото време един друг мъж се измъкна от задната страна на къщата и влезе в една кола, която се намираше на алеята към съседите Паркърс — очите на Ани се разшириха и сцената се разигра отново. — Тогава внезапно се чу този ужасен звук и къщата ти изчезна в гневно оранжево кълбо.

Тя потрепери и притисна ръце около тялото си както вероятно бе направила, когато бе на девет години и къщата на най-добрата й приятелка избухва пред погледа й.

— Бяхме потресени и изплашени. Не знаехме какво да правим. Трябваше ли да се обадим на полицията? Да изтичаме до къщата? Да се съберем у съседите? Бяхме паникьосани и все пак си спомням, че видях мъжа да излиза от онази странно паркирана кола — тя разтри челото си, като спомогна образите да се фокусират по-добре. — По-късно осъзнах, че той бе поставил така колата си, че всеки минувач, който бе откъм Палмето, който наблюдаваше къщата или майка ти, или агентите, щеше да го пропусне това. Но двете с майка ми бяхме на прозореца в кухнята — онзи, който гледа към „Ибис Лейн“ — тя наведе глава на една страна и присви очи, сякаш наблюдаваше как миналото се плъзга покрай нея. — Бяхме се побъркали твърде много, за да го видим да се качва в колата, оставена на алеята за семейство Паркърс, но майка каза, че е чула вратата да се затръшва. След секунда колата, която водеше кервана на майка ти и блокира движението по „Ибис“, също избухна — тя преглътна трудно. — Не знам кога погледнахме отново към съседите Паркърс, но когато го направихме, колата, която стоеше на тяхната алея, бе изчезнала. Всичко бе изчезнало.

Сълзи се стичаха по бузите на Аманда. Лицето на Ани бе сухо, но бледо от преживяния отново шок.

— Вестниците писаха, че са открили телата на Ерика и Синтия Стантън. Родителите ми и аз отидохме на траурната церемония. Плаках с Нани и Попи, докато гледахме към гробовете, където по общото мнение бяхте поставени да почивате в мир. Но не мисля, че действително съм вярвала някога, че сте мъртви. Главно заради Чекърс.

Тя изглеждаше толкова озадачена, колкото вероятно бе изглеждала тогава.

— В нощта преди последния ден на процеса ти дойде при мен и каза, че майка ти ще ти позволи да отидеш в съдебната палата с нея. Помоли ме да се грижа за Чекърс. Казах добре. Обичах Чекърс и, разбира се, нямах нищо против идеята да прекарам деня с него, но си спомням, че това ми изглеждаше странно. Ти щеше да си бъдеш вкъщи следобеда. Защо няма да оставиш Чекърс вкъщи, както винаги правеше, когато излизаш? Той бе добро куче. Не гризеше мебелите и не събаряше саксиите или нещо подобно.

Бях на дванадесет години, когато гледах един филм, в който се разказваше за „Програмата за защита на свидетелите“. Изведнъж всичко намери своето обяснение. Вие с майка си не бяхте изгорели в онзи пожар. Бяхте се скрили. Нямаше да ви позволят да вземете Чекърс с вас, затова си ми го дала, за да се грижа за него.

— А ти погрижи ли се? — попита Аманда, а сърцето й се сви от миналата болка.

— Знаеш, че съм го направила — промълви тихо Ани. Тогава се отдръпна назад, сякаш една мисъл се бе превърнала в образ и после в реализация. — Двамата мъже, които са се отдалечили с бяг, са били агенти. Както и мъжете, които са стреляли с базука в къщата, и онази трета кола — каза тя, като сглоби последните парченца от мозайката. — Двете с майка ти не сте били близо до къщата, когато стана онази експлозия.

— Напуснахме къщата с майка онази сутрин, но останахме на едно друго безопасно място, докато се срещнем на летището — Аманда се спря по навик, но съмненията й относно Ани Харт се бяха изпарили. Можеше да си позволи да бъде искрена. — Онзи мъж по поддръжката на басейна всъщност бе майка ми.

— А Лайънъл Беърд, мъжът, когото мислех, че ти е любовник, е твоят баща.

Аманда кимна безпомощно към жената, която бе единствената й приятелка от повече от година, и видя ясно малкото момиченце, което бе най-добрата й приятелка преди толкова много години. Беше озадачена как със своя зорък поглед за подробностите бе могла да пропусне факта, че това е Аня: големи кръгли очи с цвят на еспресо, права и черна коса като сладниче, бяла като мида кожа. Но наистина отличителната й черта и тогава, и сега бяха тези устни: дебели, сочни, леко издути.

Същите устни се усмихваха срещу нея сега.

— Това наистина си ти, нали? — каза Аманда.

— Възможно ли е в мен да има повече от един човек? — отвърна Ани, като скочи от стола и пламенно прегърна Аманда.

Последваха сълзи и целувки и в продължение на няколко минути те се смееха и се закачаха. Тогава Ани рязко прекъсна играта им.

— Става късно. Трябва да се срещнем с Лайънъл — каза тя. — Преди да го направим, трябва да поговорим.

— Добре. Говори.

— Слушай, Макс, рано или късно щях да ти разкрия всичко това. Нямаше да мога да понеса да не знаеш коя съм аз. Но го направих тази вечер, защото не можем да позволим тази сделка да се осъществи.

— Защо не?

— Ако Лайънъл проведе старателно разследване за мен, а аз не мога да си представя, че няма да направи, той със сигурност ще разкрие факта, че аз съм Аня Колон — най-добрата приятелка на Ерика и съседка в Маями. Ако той може да свърже нещата, това означава, че същото могат да сторят и онези хора, от които се криеш толкова много години. Прекалено явно е, за да се успокояваме.

Аманда се отпусна на кушетката, сякаш отново бе притисната от появата на познат враг — реалността.

— Абсолютно си права — изпъшка тя.

Чичо Сам вероятно бе съставил някое досие на Ани, от което щеше да й се завие свят. Интересно — помисли си Аманда, — той не бе се обаждал да я разпитва за Ани. Можеше да си го представи как в минутата, в която направи връзката, щеше да я укори за безотговорността й, да я смъмри за това какво е направила или не е казала. И се сети, че от няколко седмици не бе имала вест от Сам. Карл беше споменал, че е извън града. Къде ли бе отишъл? Отсъствието му имаше ли нещо общо с Бастидо? Или с фамилията Савиано? Или с Ани? Тя потисна нарастващото чувство на паника, като си припомни, че той поддържа връзка с Лайънъл и че ще чуе резултатите от диалога им довечера.

— Но все пак ще се срещнем с Лайънъл и ще обсъдим всичко това — реши Аманда, като се отърси от евентуалните неприятности, които може би вече са се стоварили върху раменете й. — Не мога да допусна нелепостта на живота ми да съсипе онова, което би могло да бъде фантастична възможност за теб.

Ани категорично не бе съгласна.

— В никакъв случай, скъпа приятелко! Нужни ми бяха двадесет години, за да се свържа отново с теб. Ако си мислиш, че ще оставя моето рекламирано име и купищата долари печалба да вземат връх над приятелството ни, ти си откачена!

Аманда се засмя. Ани — и Аня — винаги бяха способни да я накарат да се засмее.

— Виж — поде тя, — Лайънъл е доста умен човек. Той ще измисли начин, по който да се реализира цялата тази работа — тя си мислеше за средствата, които той бе уредил да бъдат управлявани от Сам като доверител и начина, по който бе прикрил Бет и нея.

— Знам, че може би няма да искаш да ми кажеш това, но майка ти добре ли е? — попита Ани.

— Добре е, но не ме питай нищо повече за нея.

Ани се съгласи. Аманда я наблюдаваше внимателно.

— Аз трябваше да си сменя името. Защо ти си смени твоето?

Ани почувства тъгата, която изведнъж бе обгърнала стаята като дебела, сива мъгла. Това не бе неоснователен въпрос.

— В училище някои от децата решиха, че не харесват името Аня. Предполагам, че им е звучало прекалено кубинско и затова ме наричаха Ани. Аз не се противопоставих и така си и остана. Взех името Харт, защото… е, бях омъжена за минута и половина.

— Беше какво?

— Омъжена. Нали знаеш, вземаш ли този мъж за твой предан съпруг… — повдигна й се, сякаш спомените й я разболяха. — Той се казваше Джек Харт. Беше господин Прекрасен. Голяма кола. Големи мускули — тя свъси вежди. — Голям… навсякъде. Хей! Аз бях влюбена. Напихме се една нощ, избягахме и се омъжихме в Мериленд. Когато изчезна махмурлукът, той изчезна заедно с него.

Аманда се засмя.

— Не е съвсем като… докато смъртта ви раздели.

— Не, не беше такъв тип. Както и да е, отправих се за Ню Йорк с няколко долара в джоба и с ново име. То звучеше тежко и така, аз го запазих.

Усмивката на Аманда се изпари.

— Не те ли притесни това, че сменяш името си?

— Не. Както каза преди малко, имах избор — тя се спря, като потъна в размисъл. — Освен това като осиновено дете аз се срамувах от свързването на самоличността си с името Аня Колон, защото това не бе рожденото ми име. Това е името, което ми дали моите осиновители. Обичам ги до полуда. Те са единствените родители, които познавам, и единствените, които ще призная някога, но основното е, че аз съм нечие дете и докато не се появи някой, който да потвърди, че съм негова, аз никога няма да узная коя съм в действителност.

Когато бяха деца, Аманда и Ани никога не бяха обсъждали осиновяването й. Не им изглеждаше важно. През годините това явно бе придобило по-голямо значение.

— Името ми бе моята самоличност — промълви Аманда. — Ерика Стантън Беърд. То говореше откъде произлизам, на кого принадлежа и коя съм. Внезапно не можех повече да бъда същия човек. Трябваше да се превърна в някой друг — когато погледна към Ани, очите й бяха влажни. — Сменях името си шест пъти, преди да навърша петнадесет години.

— Как се справяш?

— Задържаш го в себе си. И се научаваш как да пазиш тайна.

Деветгодишна, Ани мразеше да остава самичка за дълго и бе неспособна да пази тайна за повече от ден. Нуждата да споделя и да се чувства част от някой друг бе просто твърде силна.

— Вероятно си се чувствала самотна — рече тихичко тя.

Устната на Аманда потрепери.

— И представа си нямаш.

Ани осъзна, че това е истина. Беше пораснала в къща, която бе наводнявана от роднини и приятели. Родителите й бяха бездетни твърде дълго и се престараваха в опитите си да обогатят живота на Ани. Където и да я водеха — в музеи, на концерти, на филми, по време на ваканции — вземаха и по някоя приятелка или две с нея. Имаше безброй пъти, когато децата оставаха да пренощуват, пищни рождени дни и тържества. Не можеше да си спомни някой уикенд без допълнителни места на масата за някой гост. Нямаше начин да може да проумее самотното съществуване на Аманда.

— Вероятно е чудесно да се свържеш отново с баща си — осмели се да попита Ани, като не знаеше доколко Аманда би искала или би могла да обсъжда това.

— Нужни ми бяха почти пет години да събера смелост да се изправя пред него — Аманда се усмихна, когато си спомни онази нощ в „Четирите сезона“ и нощите, които последваха. — Но, човече, радостна съм, че го направих — тя се размисли за розовите камелии, които стояха в една ваза върху нощното й шкафче, и колко мило бе, че бе дошъл на вечеря в апартамента й. — Не мога да ти опиша колко е приятен.

— Хей! Няма нужда да ме убеждаваш. Човекът беше пожелал да подкрепи финансово козметичната серия „Харт“.

— В момента желае — поправи я Аманда.

Ани поклати глава.

— Виж, последното нещо, което искам да направя, е да компрометирам безопасността ти.

Бучка заседна в гърлото на Аманда. Колко мило бе да имаш приятелка, която се интересува за твоята безопасност.

— Доколкото познавам Лайънъл би огледал нещата от всеки ъгъл, и това включва и проверка посредством агента, който отговаря за нас. Повярвай ми, баща ми няма да направи нищо, което да изложи теб или мен на риск.

 

 

Ресторантът представляваше едно малко френско бистро, пълно с мебели от бяла дървесина и тапицерия на синьо-бели карета. Строги столове с високи дървени облегалки с напречни като на стълба летви и с надиплени възглавници стояха чинно като стари моми около всяка маса. Медни съдове и топчести керамични животни украсяваха камината на едно огромно огнище в средата на стаята.

Грубо изсечени греди оформяха тавана, а по стените бе положена обилна мазилка. Ефектът бе такъв, сякаш бяха преместили в Ню Йорк някоя огромна селска кухня, животни и бъчва, в която ферментираше вино от някоя селска къща до брега на Dordogne^[1].

Аманда и Ани пристигнаха точно в седем и тридесет. Входът към сепарето бе през един къс мрачен коридор и нагоре по няколко стъпала, и въобще не се минаваше през главната зала, което изключваше възможността някой да ги види. Сервитьорът им предложи чаша от силното Бордо, което Лайънъл бе избрал. Ани го прие с удоволствие. Аманда отказа. Въпреки че до началото на смяната й имаше още няколко часа, тя не обичаше да пие преди работа.

Измина половин час. Лайънъл не се бе появил. Сервитьорът им донесе едно плато с разнообразни сирена и пастет. Ани изпи втора чаша вино. Аманда бе угрижена. Не беше в стила на Лайънъл да закъснява.

Към осем и тридесет Аманда бе сигурна, че нещо не е наред.

— Отивам у тях — обяви тя, като несъзнателно потупа пистолета си и се увери, че е в кобура.

— Ще дойда с теб — каза Ани.

— Не. Ще стоиш тук, в случай че се появи — докато разговаряше, Аманда претърси стаята за подслушвателни устройства, като плъзна ръка под лавиците, столовете и масата, погледна във фасунгите на лампите и зад гипсовите отливки, които ограждаха вратите и прозорците. — Нещо ми стърже под лъжичката — тя долепи гръб на стената и хвърли бърз поглед през прозореца, като огледа улицата за евентуални врагове. — Което — продължи тя, като повдигна възглавничката върху стола — би могло да се окаже нищо друго, освен глад — тя разбра, че така предава нервността си на Ани. — Вероятно съм в обичайното си параноично състояние и правя от мухата слон. Той каза, че ще работи върху някакви документи. Може би просто е загубил представа за времето или сигналите ни са се разминали.

— Добре — каза Ани и почувства как сгряващият ефект от виното изчезва и в стаята нахлу хлад. — Сигурна съм, че няма нищо.

— Стаята е чиста от подслушвателни устройства — съобщи Аманда, като повдигна раничката си на рамо и се отправи към стъпалата. — Няма да се бавя. Ще се чувстваш ли добре?

— Разбира се — излъга Ани.

Истината бе, че ужасно я беше страх. Застанала сама в тази стая, заобиколена от невидими заплахи, на нея й се стори, че тази вечер бе влязла през врата на един опасен свят на тайни, променени самоличности и отдавнашни отмъщения. Аманда знаеше правилата на тази извратена игра. Беше опитен играч, за когото бе станало втора природа да оглежда зад всеки ъгъл, през рамо и под леглото си. Беше полицай, който носеше оръжие и не би се поколебала да го използва. Ани не само че не знаеше как да се защити, но и не знаеше от какво или от кого да се пази.

Внезапно Ани се зачуди в какво се бе забъркала. И как щеше да се измъкне от това, ако въобще беше възможно.