Дорис Мортман
Пътуване за никъде (17)

Глава шестнадесета

Престъпната част от населението на Ню Йорк вероятно подражаваше на съботяните и бе спряла опустошенията си, защото в криминалния отдел денят течеше бавно. Когато Аманда се появи на работа тази сутрин, й казаха, че само ако имат нужда от тях навън, ще ги повикат, а иначе двамата с Пийт бяха определени да прекарат деня в отдела. За Аманда, която искаше да научи колкото се може повече за смъртта на Лайънъл, това бе добра новина. Като останеше в управлението, щеше да има достъп до документи, а и щеше да бъде в състояние да полюбопитства наоколо.

Друга добра новина бе, че Клийлънд Джоунс и Харпо Фоли — екипът, който работеше по случая, също бяха в отдела. И както бе очаквала, всички говореха само за този случай. Когато Аманда се върна в кабинета, след като се бе отбила до кафенето, Клийлънд вече захранваше своите приятели с подробности за нашумялото самоубийство. Балистичната експертиза показваше, че куршумът трийсет и осми калибър, който бяха намерили в една отливка на тавана, носи белезите на револвера в ръката на Лайънъл. Небцето и пръстите на дясната му ръка имаха обгаряния от барут, съпоставими с близък изстрел от оръжие. Пътят на пораженията, както и полетът на куршума, бяха също съпоставими с тези от пистолет, насочен към небцето му. Първоначалната токсикологична картина показа отсъствие на алкохол, наркотици и обикновени отрови. Тестовете за нещо по-екзотично изискваха специално разпореждане и допълнително време за изследване в лабораторията.

Докладът на полицаите от отдел „Убийства“ при деветнадесети полицейски район изглежда също потвърждаваше хипотезата за самоубийство. Входът към библиотеката бе заключен. Охранителната система бе включена. Жертвата бе единственият човек в къщата. Според персонала неделята бе почивен ден за всички, с изключение на един охранител, дежурен през тази нощ — Бруно Витале.

Пийт попита:

— Витале ли е този, който се е обадил на 911?

Клийлънд прелисти доклада.

— Не. Била е жена. Твърдяла, че е съседка, но разследването още не е разкрило някой, който да признае за обаждането.

Харпо — млад мъж с къдрава светла коса, сви рамене.

— Не съм изненадан. Никой не иска да се забърква в нещо мръсно, особено в тази част на града.

Благодарна, че никой повече не задълба по въпроса, Аманда се обади:

— Охранителят бил ли е в къщата? — беше любопитна за светлината в онази спалня на горния етаж.

— Не. Той се показа, когато пристигнаха униформените полицаи.

— И така къде точно е бил този нает Херкулес, когато Беърд си е пръскал мозъка? — Пийт гледаше с пренебрежение на високоплатените яки мъже в модни костюми, като ги сравняваше с горилите пазачи в евтин бар. Не беше единствен в това си мнение.

— Той каза, че старият мъж планирал да прекара нощта в работа и го помолил да отиде и да му купи храна.

Това пасва — помисли си Аманда. Лайънъл никога не водеше охранител със себе си, когато се срещаше с нея.

Хари Бенсън, който бе влязъл няколко минути преди това, изглежда бе скептичен.

— Това са петнадесет минути, най-много. Какво би направил Беърд? Моли Витале да купи нещо за хапване, пъхва оръжието в устата си и чака да се затвори вратата, преди да дръпне спусъка?

Клийлънд вдигна ръка да усмири коментарите, които достигаха до него.

— Витали е отишъл в един ресторант в Малката Италия.

— Малката Италия? — изкиска се Пийт с повдигнати вежди. — Нима всички пицарии на „Ъпър Ийст Сайд“ са били затворени поради отпуск? Или Витале е стачкувал за повишение на заплатата?

Клийлънд се опита да покаже безизразно лице.

— Отишъл е да купи любимото ядене на Беърд: наденички „Кортиле“ и пиперки.

— О, извинете ме…

— Запуши си устата, Дойл.

— Кои от колегите от деветнадесети район работят по случая? — попита Аманда.

Харпо отговори:

— Грийн и Морън.

— Разказът на Витале потвърждава ли се?

— Изглежда.

Това означаваше, че работата не е доведена докрай.

— Кой е направил снимките? — Аманда се молеше гласът й да звучи съвсем обикновено, като въпрос на един професионалист към друг.

— Искаш ли да дойдеш до тъмната ми стаичка и да се възхитиш на таланта ми? — похотливо я запита Харпо.

Тя го стрелна с такъв поглед, сякаш той току-що я бе залял с вода.

— Колко си жалък…

Като една от малкото жени от персонала тя приемаше някои неприлични коментари и похотливи погледи като част от обикновения ход на нещата. Не би поощрила това поведение от страна на никого, но знаеше мястото на тези момчета. Клийлънд, Хари Бенсън, Харпо и особено Пийт я считаха за приятел и уважаван колега. Имаше разлика между закачките и грубите шеги. Аманда знаеше кое какво е. Както и те.

— Снимките тук ли са, или в лабораторията? — Пийт бе любопитен, колкото и нея.

Харпо каза, че ги е получил обратно тази сутрин.

— За Бога, Фоли, нима имаш нужда от гравирана с името ти покана?

— Добре, добре — Харпо извади дебела папка от една купчина на бюрото си, разбута всичко друго настрана и започна да разстила снимките.

Аманда си наложи да бъде твърда, преди да се приближи до бюрото. Срещу нея бе Лайънъл, както го видя за първи път: от разстояние, с отпуснато тяло, с глава, превърнала се в мека, безформена маса, заобиколен отвсякъде с руините на тялото му. Тя застана до другите, като се опита да не показва повече вълнение, отколкото ако разглеждаха снимките на някоя непозната жертва. Беше почти невъзможно, но някак си успя.

Като знаеше, че е твърде пристрастна, за да анализира ситуацията ясно, тя слушаше внимателно размишленията на останалите. Те бяха професионалисти, без предубеждения или пристрастия. За нещастие техните заключения бяха същите, както и на колегите им от деветнадесети участък: самоубийство. Никаква бележка. Никаква явна причина. Никакъв знак, за какъвто и да е свидетел. Дори и при това положение, Харпо каза, че Кейлеб Грийн планира да посети отново местопрестъплението. Той не харесваше чисти, лесни случаи, дори самоубийствата, особено когато жертвите бяха видни личности, които имаха всичко, за да живеят добре.

— Какво търси Грийн? — каза Пийт. — Някой вторичен изстрел? Репутацията на Беърд бе тръгнала за боклука. Пресата го гонеше както кучето гони кокал. Ако е направил нещо мръсно и е знаел, че ще излезе наяве… Хей! Това може да бъде достатъчен мотив!

— Онази цинична статия на Брендъл го обвиняваше, че от дълго време е изпирал пари — Хари Бенсън, един от по-учтивите в службата, изглежда размишляваше на глас. — Ако може да се вярва на това, агентите на ФБР щяха да са отдавна по петите му. А те не са.

— Доколкото ти знаеш. Може би мрежата е щяла да се затвори — вметна Пийт.

Бенсън не беше убеден.

— Не я виждам тази Брендъл като някоя способна да проведе разследване репортерка. Тя е кариеристка, която е манипулирана от онзи въздухар — Чизъм.

— Добре, но защо един мъж, който има всичко, се самоубива?

Бенсън поглади брадичката си и разгледа снимките.

— Ние мислим, че той е имал всичко. Може би той не е мислил така. Спомнете си, човекът е загубил жена и дъщеря преди двадесет години в една наистина ужасна експлозия. Това е достатъчно да даде на някого силно чувство за вина. Умножете това по двадесет години и можете да получите истинската нелепа история — той сбръчка чело, когато си припомни живота на Лайънъл. — Искам да кажа, погледнете брачния му живот. Два развода и висящ трети. Не е живял точно в Рая.

— Някой разпитвал ли е скорошната вдовица госпожа Беърд? — Пийт огледа всички един по един. Изглежда никой нямаше отговор.

Клийлънд провери бележките си.

— Според Морън Памела Ричардсън Беърд напоследък е била на нож с Лайънъл. Процедурите по развода им не са били точно приятелски.

— Приятелски или не, ако не са разведени, тя е неговата вдовица.

Аманда изведнъж полюбопитства за местонахождението на Памела.

— Между другото, къде е била тя в неделя вечер?

Като съдеше по израженията на лицата им, всеки се чудеше за същото.

— Вероятно на някакъв бал с маски с хиляда свидетели.

Клийлънд погледна в бележника си.

— В действителност, Дойл, тя е била вкъщи — драматична пауза. — Сама.

Пийт скръсти ръце и хвърли бърз поглед, който означаваше: „О, да!“

— Звучи ми като съшито с бели конци.

— Някой посещавал ли е къщата на господин Беърд през онази вечер? — Аманда искаше да разбере дали някой любопитен съсед може да е забелязал влизането или излизането й от къщата.

Фоли поклати глава, като остави къдриците му да се раздвижат нагоре-надолу.

— Не, според разследването и според Витале, но той твърди, че не е застъпил дежурен преди пет.

— Кейлеб разпитва иконома и другите двама охранители.

Аманда отпи от кафето си, като се опита да остане в сянка, което бе трудно, защото имаше хиляда въпроса, като най-важният от всички бе: „Беше ли възможно Лайънъл да бъде убит?“. И тъй като никой не изрече точно тези думи, те прекараха сутринта, като се въртяха около тази възможност, ако не можеха да обяснят едно самоубийство, то тогава трябваше да бъде убийство.

Общото мнение бе, че статиите в „Телеграф“ не бяха достатъчно уличаващи, за да сложат оръжие в ръката на някой толкова могъщ като Лайънъл Беърд. Мъжете като Лайънъл имаха сили да изклинчат от арестите за рафинираните престъпници и да възкръснат дори след най-унищожителното сриване на репутацията им. И както посочи Аманда, той и преди е бил поставян на кладата от пресата.

Никой от тях не знаеше достатъчно за личния му живот, за да предположи дали едно разбито сърце е било достатъчен мотив, за да си пръсне мозъка, или не. Но изследваха и тази възможност. Чудеха се защо последният развод на Лайънъл се е проточил толкова дълго и какво си бе наумила Памела Беърд. Това доведе до предположението, че някоя любовница може да изскочи на преден план или други скрити подробности за сексуалния живот на Лайънъл, с които да бъде захранена жадната за скандали Холи Брендъл. Пийт разпердушини тези теории с друго свое класово осъзнато наблюдение: „Любовниците и скандалът са норма сред богатите и хората с благородно потекло.“

Аманда кимна в съгласие, но вътре в себе си не можеше да издържи да слуша как коментират Лайънъл по този начин, сякаш беше глава от някой учебник по психология, със стереотипни навици, проблеми и решения. Тя не вярваше, че има нещо за смъртта му, което може да се намери в учебниците, и ето защо силно желаеше да елиминира тези слухове за любовници, да отхвърли всеки намек за евтин скандал. Но не можеше. Точно както не можеше да жалее за баща си пред обществото, така не можеше и да го защити. Не можеше да обясни, че сърцето на Лайънъл бе широко, а не разбито. Че дъщеря му и първата му жена бяха неразривна част от живота му, а не болезнен спомен. И че той гледаше с надежда в бъдещето, а не оплакваше миналото си.

Всичко, което можеше да направи, бе това, което и другите правеха: да се взира в снимките и да се чуди: защо?

 

 

— Чувствам се доста неловко — каза Памела, като леко докосна ъгълчетата на очите си.

За една жена, която привидно бе в дълбока печал, Джейк забеляза, че маникюрът й е отскоро, както и че скоро си бе боядисала косата. Очевидно някои салони се бяха обадили да изкажат съболезнованията си.

— В много неловко положение съм поставена — тя въздъхна и се наведе напред, така че да може да постави ръката си върху коляното на Джейк. — Всичко, което ви кажа, е строго поверително, нали?

Джейк я увери, че естествено е така.

— Мисля, че моят съпруг е бил убит. Искам да намерите убиеца му.

Джейк бе озадачен, но не трябваше да бъде. Тя не бе единствената, на която бе трудно да повярва, че Лайънъл Беърд е посегнал на живота си, включително и Джейк.

— Полицията е съвсем сигурна, че е било самоубийство.

Той се бе отбил в деветнадесети участък и прекара няколко минути с Кейлеб Грийн, преди да се отправи за насам. Кейлеб бе споделил с него резултатите на медицинските експерти. Джейк обаче не изпитваше никаква нужда да ги споделя с Памела.

— Те не познават Лайънъл така добре, както го познавам аз — тя подсмръкна, но очите й бяха сухи. — Той беше твърде суетен, за да допусне някой да го намери така… разпилян.

Интересен възглед. Джейк си спомни вечерта в галерията на „Лойд Франкс“. Лайънъл Беърд беше безупречен, грижливо сресан, с вратовръзка, поставена точно по средата, с мека, добре поддържана кожа. Освен това, докато Джейк махаше на Холи и Памела Беърд, надаваше в същото време и ухо на разговора на Лайънъл с Франкс. Той бе невероятно прецизен за това къде иска да бъдат закачени фотографиите на Аманда, на колко сантиметра от тавана и навътре от края на стената, кога искаше да бъдат изпратени и от кого. Един такъв педантичен човек не би изпитал удобство, ако знае, че ще го намерят в такава каша. От друга страна обаче, когато някой достигне точката, когато иска да отнеме собствения си живот, той едва ли би се тревожил за това как ще изглежда, когато го намерят.

— И — додаде тя със стисната уста от срама от отхвърлянето — нямаше начин той да ме остави да спечеля.

— Моля?

— Както знаете, бяхме по средата на развод — устните й се свиха от киселия вкус, които тези процедури бяха оставили в устата й.

Джейк се помъчи да освежи паметта си.

— Оспорван, нали?

— Много.

— Съжалявам, но не си спомням да сте ми казвала някога основните неща.

— Подписах предбрачно споразумение без помощта на съветник. Лайънъл настоя, че е валидно. Аз бурно протестирах — вниманието й се отплесна за миг, като посети едно по-малко ядосано лице. — Никой не е съгласен с мен, но понякога мисля, че той протакаше тези процедури, защото в действителност не искаше развод.

Долната й устна потрепери, когато погледна към Джейк и мълчаливо помоли за потвърждение. Той я съжали. Изглеждаше разчувствана: добре поддържана жена на съответната възраст, заобиколена от официалната премяна на общественото положение и успеха, беззащитна, колкото всеки дребен подрастващ.

— Извинете ме за това, че ще се присъединя към тези, които отричат, но от това, което ми казахте по време на другите срещи, вашият развод е стигнал до точката, където е ставало въпрос само за пари. Разтрогването на брака е предшестващо заключение.

Жената кимна бавно и тъжно.

— Някога Лайънъл и аз имахме много страстна връзка — тя сведе поглед и замачка нервно краищата на носната си кърпичка. — Когато започна да позатихва, моят свят се превърна в една изгубена земя.

— Но тогава се намерихте със сенатора Чизъм — напомни й Джейк. Той мразеше да играе ролята на съдник, но понякога професията го налагаше.

Тя се хвана за репликата.

— Вярно е, но Лайънъл бе толкова ревнив като съперник, каквато бе и страстта му. Той можеше да продължава и да прави каквото си иска и с когото си иска и на мен не ми бе позволено да се оплаквам. Но когато намерих убежище в ръцете на друг мъж, особено такъв, който той счита за главен съперник, не бе особено щастлив — моментният й победоносен поглед заслужаваше да се види. — Ако исках свободата си, той щеше да ме накара да се боря за нея.

— Направихте ли го?

— Смело — тя повдигна брадичката си и задържа позата си, сякаш чакаше фотографът да хване правилния й профил за корицата на „Таймс“. Нейното властване като „Жена на годината“ свърши рязко, когато тя си спомни нещо. — Бяха ни определили още една среща следващата седмица.

— Да се приключи споразумението?

— Съмнявам се.

— И така, какво имахте предвид преди, когато казахте, че Лайънъл не би ви оставил да спечелите?

— Ние официално не бяхме разведени. Смъртта на Лайънъл ме направи негова вдовица.

— Което — довърши логиката на мисълта й Джак — ви прави наследница на две трети от имуществото му.

— Нещо, което той знаеше — тя изглеждаше опечалена като додаде: — Вярвате или не, господин Фаулър, като съдя по настроението му от последните ни срещи, Лайънъл никога не би позволил това да се случи — тя все още можеше да види категоричния отказ на Лайънъл в галерията. Можеше да чуе хладината в гласа му и да зърне отвращението в погледа му. — Без значение колко разстроен и объркан е бил, преди да сложи онзи пистолет в устата си, щеше да направи адски сигурно така, че онези документи да бъдат подписани, подпечатани и изпратени!

Памела се валяше в самосъжаление и преувеличено чувство за значимост, но тъй като смъртта на Лайънъл се оказа необяснима, всеки елемент бе важен.

— Дори да ви е отрязал от завещанието си — изрече Джейк, като разсъждаваше на висок глас, — бихте могли да го оспорите.

— Точно така. Законът не се интересува дали сме били щастливи, или не — нещо погъделичка паметта й. — Тъй като той няма деца, аз мога дори да предявя искания за останалата трета, въпреки че това е малко вероятно — гласът й спадна, когато, разхождайки се, тя се отдалечи. — Като познавам огромното его на Лайънъл, той вероятно е заровил повечето от парите си в някой неотменяем кредит, определен за крило на някоя болница или за музей, или някакъв друг разточителен начин да увековечи себе си.

Джейк бе сигурен, че е чул щракането на калкулатор, който събираше и изваждаше.

— Освен неговата суета и вашата увереност, че той не би оставил имуществото си уязвимо — запита той дипломатично, — кое ви кара да мислите, че това е нещо друго, освен самоубийство?

Тя го изгледа така, сякаш бе някой бавноразвиващ се или временно бе загубил усещанията си.

— Защото докато има много хора с причина да го убият, включително и аз, Лайънъл не е имал причина да иска да умира!

— Госпожо Беърд, господин Беърд е пъхнал оръжие в устата си, дръпнал е спусъка и е пръснал горната част на главата си. Няма никакви следи, че някой е бил в стаята с него, но дори и да е имало, той е имал зареден пистолет в ръката си. Би могъл да се защити.

Тя кимна и махна нетърпеливо с ръка. Беше мислила по това и го бе отхвърлила като несъвместимо. Джейк не виждаше как. Той продължи да настоява, като се опитваше да внесе малко от толкова необходимата логика в разговора.

— Бил е намерен само един куршум. Според следователя той е преминал през мозъка на Лайънъл, преди да се забие в тавана. Изстрелян е от пистолета в ръката на господин Беърд. Освен това е единственият куршум, изстрелян от този пистолет. Как свързвате тези факти с вашата хипотеза?

Тя не можеше, но вместо да я изостави — той допусна, че тя се отправя в друга, още неизследвана посока — предложи по-езотерично обяснение.

— Има и други начини да се убие един човек.

На Джейк му се искаше да изстене. Дамата ставаше твърде загадъчна. Джейк не се разбираше добре със загадъчните клиенти.

— Мисля, че някой е бил изправил Лайънъл до стената, като го е накарал да почувства, че няма изход.

— Други, освен вас и сенатор Чизъм? — не можа да се въздържи той.

Температурата в стаята спадна. Джейк я гледаше право в лицето въпреки хлада.

— Лайънъл разбираше, че коментарите на Джон са политически, а не лични.

— Съжалявам, госпожо. Аз гледах тази пресконференция. Той прие тези статии доста лично.

Тя се завъртя на стола си, сякаш нещо се бе разляло и бе намокрило полата й.

— Е, съжалявам за това — проговори тя най-накрая, — но Лайънъл бе свикнал да се бие на тази напоена с тестостерон арена. Нищо от този двубой не би подтикнало към убийство. Ако не друго, това поддържаше тонуса му — тя поклати глава. — Според мен той е бил притиснат за нещо по-важно, потенциално по-опустошително, отколкото бизнеса.

Като че ли вече щяха да стигнат до причината за това посещение.

— А това би могло да бъде?

— Неговата мъжественост — тя повдигна вежди, като се надяваше, че Джейк забеляза отклонението й. Той го забеляза. — Считам, че той е бил насилен от някой, който го е теглил за… неговата гордост.

Изражението на Джейк предупреждаваше, че ще има още.

— Лайънъл се срещаше с една млада жена. Много по-млада.

Джейк въздъхна. Памела бе като балон, пълен с хелий, който продължаваше да се приближава неразвързан. Тя щеше да отплава в далечината, той щеше да я издърпа обратно. Тя щеше да отплава отново. Щеше да му се наложи да я приземи отново.

— Не отхвърляйте това! — рязко му се сопна тя, раздразнена от очевидния му скептицизъм. Тя му плащаше. Би трябвало да й повярва автоматично. — Казвам ви, че имаше нещо странно в тяхната връзка. Първо на първо, той я държеше в тайна, а Лайънъл никога не е бил потаен за сърдечните си работи — горчивината направи устните й по-стиснати. — Доставяше му твърде голямо удоволствие, като ги навираше в лицето ми. Освен това тази малка нимфа бе по-различна от останалите му жени. По-обикновена, без абсолютно никакъв шик.

Ревността на Памела бе толкова явна, че накара Джейк да се почувства неудобно. Тя вероятно си бе помислила за това, защото бързо продължи напред.

— След като веднъж тръгна с нея, сякаш в него се извърши пълна метаморфоза.

Детективът в Джейк поиска да захапе.

— По какъв начин?

— Той промени навиците си, които бяха ненарушими. Предприе пътувания без секретарката му, Фреда, да е направила резервациите. Пътува без частния си самолет! Излезе без охранител. Предприе дълги пътувания, без да ползва личния си шофьор. Спря да посещава любимите си ресторанти. Беше склонен да приема покани за благотворителна дейност и вечерни партита и след това да не се появява. И през последните няколко седмици, както твърди Фреда, Лайънъл е разговарял с адвоката си по телефона по-често от обикновено.

— Може би вашите надежди са щели да се осъществят.

— Много мило от ваша страна, господин Фаулър, но според моя адвокат съгласуването не е било на дневен ред.

Всъщност нейният адвокат бе казал след кратък разговор с адвоката на Лайънъл, че по негово мнение Лайънъл не й е оставил и цент.

— Знам, че това е неприятно, но при цялото ми дължимо уважение, госпожо Беърд, Лайънъл бе с приятна външност, очарователен, образован и изключително богат. Няма нищо странно в това една млада жена да се влюби в един богат, по-възрастен господин, който обикаля ресторантите с нея.

— Романтичните връзки изискват секс, господин Фаулър — тя го удостои с едно кимване, предположи, че това му е известно. — Едно преживяване от май до декември със съблазнителна млада жена понякога подтиква по-старите мъже отвъд техните възможности — лицето й бе залято от тъжни мисли. — Може би Лайънъл не е бил в състояние да се представя на такова ниво.

Джейк считаше, че съблазнителни и млади са две квалификации, за които се знае, че възбуждат мъжете в напреднала възраст, но реши, че е по-добре да остави това неизречено.

— Дори и да не е могъл да… се представи, тогава какво? Ако тя не е била щастлива или доволна, можела е да го изостави.

— Тя няма неговото обществено положение — заяви авторитетно Памела. — Такива жени не изоставят мъже като Лайънъл. Тя го е съблазнила, разкрила е слабостта му и после го е измъчвала с неспособността му.

— До каква степен?

Тя сви безпомощно рамене.

— Докато го накара да приключи с развода си с мен и да се ожени за нея. Да се спазари за богат дял. Не знам. Ето това искам да откриеш.

Отчаянието в очите й бе обезпокоително. Която и да бе тази друга жена, за нея бе по-добре да си пази гърба. Памела Беърд бе на лов и бе тръгнала за мечка.

— Ако поне едно от тези две предположения е точно, защо тогава ще иска да убива Лайънъл? От нейната гледна точка и при двата случая е щяла да спечели. Или е щяла да се омъжи за богат човек и да има неограничена сума в кредитната си карта, или да направи голям депозит в банковата си сметка.

— Ами ако и двете не можеха да се случат? — продължи да настоява Памела. — Ами ако той й е казал, че ще получи развод, но няма намерение да се жени за нея? И няма намерения да й дава каквито и да са пари? Ами ако той е бил на път да я изостави? Би могла да го е заплашила, че ще продаде нейната потайна креватна история на таблоидите, или да напише книга, като онази отвратителна история на коняря, който издаде връзката си с принцеса Даян — очите й се навлажниха, но гневният огън в тях не бе угаснал. — Както жестоко ми напомни, Лайънъл бе вече затънал в калта. Може би не е могъл да се справи с още едно унижение.

Това бе една вероятност.

— Добре, но вие описвате възможни мотиви за самоубийство, госпожо Беърд, а не за убийство.

— По някакъв начин тя е сложила този пистолет в ръката му!

— Метафорично казано, разбира се.

— Както и да е! — тя трепереше от безсилие. — Предполага се, че вие сте детективът. Като такъв би следвало да търсите за оръжие, мотив и възможност. Оръжието бе на Лайънъл. Той го държеше в бюрото си. Тази жена бе негова любовница. Имаше достъп до дома му и достатъчно голяма възможност да сложи онзи пистолет в ръката му — метафорично или в действителност. И що се отнася до мотива — вие гледате нещата в твърде тесен аспект. Изглежда не желаете или не сте способен да разберете силата на парите върху някои хора.

— Особено върху онези, които ги нямат — вметна той сухо.

— Точно така! — отговорът й бе автоматичен. Когато осъзна какво бе казала, тя има доблестта да се изчерви, но само леко. — Алчността кара хората да вършат ужасни неща.

Не за първи път Джейк се зачуди дали тя не говореше за себе си.

— Вижте, госпожо Беърд, смъртта на господин Беърд бе един шок — гласът му бе успокояващ. — Съчувствам ви за вашата загуба, защото знам, че самоубийствата имат много жертви. Мога добре да разбера вашата нужда да се хванете за нещо, да намерите причина, поради която този енергичен мъж би могъл да посегне на живота си, но това не е… благоразумно.

— Грешите — Памела поклати глава. — Тя има пръст. Може и да не е натиснала спусъка, но има нещо общо с факта, че Лайънъл Беърд е мъртъв. Знам го!

— Откъде го знаете?

— Имам вътрешно чувство.

Джейк имаше усещането, че тя е повече за една изоставена жена, отколкото за мъж, който се е самоубил. После се сети, че, когато чу, че Лайънъл Беърд се е застрелял, неговата първа реакция бе: „Няма начин да го е направил.“

— Добре. Ще проверя — кимна той, като искаше да задоволи докрай нейното подозрение и любопитството си. — Знаете ли името на тази жена? Къде работи? Или къде живее?

Памела се вторачи в него, сякаш искаше да каже: „Това е твоя работа“.

— Лайънъл я е наричал Макс.

 

 

— Имаш посетител — съобщи Грейс, като подаде на Джейк снопче съобщения. Той се огледа в малката, добре обзаведена, но празна приемна. Грейс кимна с глава в посока на личния му кабинет и се подсмихна. Той веднага разбра кой е гостът му.

С достатъчна самоувереност Холи Брендъл се бе разположила в един ъгъл на кушетката му, скрита зад тъмни очила и с лице, забулено от голяма шапка, която покриваше косата й.

— Мата Хари, предполагам — каза той, като затвори вратата зад себе си.

— Къде, по дяволите, беше?

Джейк погледна внимателно лявата си ръка, приближи се до бюрото си, отвори горното чекмедже и направи малко шоу, прелиствайки страниците на календара си.

— Бре, няма венчална халка. Няма среща — лицето му бе сладникаво, отегчено. — Няма причина да трябва да се отчитам за местонахождението си.

— Бях обсадена със смъртни заплахи — тя свали очилата си, за да може той да види цялостния ефект на нейния смут. Очите й бяха подпухнали и около тях имаше тъмни кръгове. — Има хора, които ме намират отговорна за самоубийството на Лайънъл Беърд.

— А не си ли? — той се отпусна върху тапицирания в кожа стол и започна да чете съобщенията.

— Боже мой! Как можеш да говориш така? — Холи скочи от кушетката и буквално се хвърли върху бюрото му. — Всичко, което съм написала, е истина.

— Според кого?

— Не е честно, Джейк! Проверих онова, което ми подадоха Чизъм и Памела.

— И после раздуха пропорциите, така че да звучи повече криминално, отколкото е в действителност.

— Може би мъничко.

— Ако Чизъм бе толкова запален да спре потока на наркотици, защо не говори за гангстерската война, породена от правата за разпространението им? Защо не издигна глас против пропаина и това, което той прави на децата в града? Защо не поиска от федералното правителство да използва сила, да проследи мексиканците, които доставят този боклук в страната? — той се облегна назад и погледна Холи право в очите. — Защо единственото оплакване на Чизъм бе от Лайънъл Беърд, и то за някакво пране на пари, което може да е извършил, а може и да не е извършил сега или преди двадесет години?

Холи се смути. Мразеше, когато Джейк бе прав.

— Ако ти не бе толкова заслепена от идеята, че си човек, който качва и сваля крале, щеше да посветиш статиите си на самите наркотици, а не на парите, направени чрез наркотиците — лицето му изрази отвращение. — Вместо това раздуха историята за Лайънъл Беърд и даде на фамилията Савиано и на онази измет от бандите възможност да се разхождат свободно. Добре я караш, Брендъл.

Холи свали шапката си и се отпусна отново на кушетката като парцалена кукла, съсипана и злощастна.

— Бях по следите на една история. Нямах представа, че Беърд ще се самоубие заради нея.

В един неволен жест на уважение и двамата изпаднаха в почтително мълчание. Лайънъл Беърд бе титан. За разлика от простосмъртните, неговата смърт създаде не само заглавия във вестниците, но и празнота.

Има и други начини да се убие един човек. Памела Беърд вероятно бе разглеждала тази ситуация през леко разстроен кръгозор, но думите й не бяха изцяло лишени от основание. Имаше начини да убиеш някого, без да натиснеш сам спусъка. Повечето от хората считаха самоубийството като единствен резултат от гложденето на вътрешни зли духове. Доколкото това успокояваше съзнанието на онези, които познаваха жертвата, невинаги бе така. Често външните демони играеха важна роля, като разбунваха вътрешните зли духове, докато стените се затваряха и смъртта наистина се окажеше единственият път към смъртта. Джейк се чудеше кои бяха злите духове на Лайънъл и какви ръжени бяха използвали, за да разпалят пламъците на неговото страдание.

— Кой бе първичният ти източник на информация? Чизъм или Памела Беърд?

— Изглежда и двамата имаха лични користни цели. Памела ми предостави материала за Дъглас Уелч. Чизъм ми връчи сбитото съдържание на статията за Делла Робиа.

— Бяха ли тези материали достатъчно уличаващи, за да го убият?

Холи се изправи и се вторачи в Джейк.

— Нима питаш дали сенаторът Чизъм и Памела Беърд са натиснали спусъка, който уби Лайънъл?

Джейк сви рамене.

— Има и други начини да се убие един човек — засмя се на идеята си да цитира Памела, но ако лозунгът пасваше… — Те може да са подковали нещата или да са наели някого да го тормози, или може би един от двамата, или двамата са го заплашили, че ще разкрият нещо, което не можем дори да си представим.

Холи прекара това през мозъка си, като се опита да съедини предположението на Джейк с това, което знаеше за въпросните личности.

— Не знам. Чизъм определено отдавна таи омраза към Беърд, но, честно казано, мисля, че той искаше да си осигури мястото в Сената. Лайънъл бе просто средство към една крайна цел.

— А Памела?

— Лайънъл е бил любовта на живота й, а той е разбил сърцето й. Това е достатъчно, за да разстрои всяка жена — Джейк отказа да свърже двете неща. — Но не би го убила. Тя все още се осланяше на мечтата си, че той ще осъзнае грешката си и ще се върне обратно при нея.

— Това никога нямаше да стане.

Холи потрепери. Явно имаше предвид тях двамата.

— Защо ми задаваш тези въпроси? — нейните антени на репортер току-що се бяха настроили. — Полицията каза, че е самоубийство. Какво знаеш, което те не знаят?

— Нищо. Просто съм любопитен.

— Аха. А аз съм девственица. Какво има, Джейк?

— Нищо — той почука с молив по покритото с кожа бюро и се загледа в пространството. Тя зачака. — Какво знаеш за личния живот на Беърд?

— Според клюкарските колони на вестниците той беше бохем, който обикновено е мъкнел по някоя красавица, увиснала на ръката му. Според Памела той бе безразборен женкар.

— Казваш обикновено. Не ходеше ли той с някого през последните месеци?

Холи прегледа мисловния си екран.

— В действителност — не, и хората, които обичаха да клюкарстват, не бяха особено доволни от това. Лайънъл Беърд бе винаги добър материал за тях.

— Може би той и Памела са работили за тайно помирение?

— Тя определено работеше в тази насока, но мисля, че знаеше, че това е загубена кауза.

— А ако не е била загубена кауза, щеше ли да изостави сенатора?

— На секундата.

— Той знаеше ли го?

Властните мъже не обичаха да бъдат мамени. Заради такива неща ставаха дуели.

— Мисля, че не. Тя се бе увила около него като лоза.

— Но какъв бе проблемът на Чизъм?

— Лайънъл лазеше по нервите на Чизъм. Толкова е просто и сложно в същото време.

— Игра на превъзходство над другия?

— Улучи.

Като разсъждаваше върху теорията на Памела за — както Джейк я нарече — злонамерено подпомогнато самоубийство, Чизъм може би бе имал мотив, в зависимост от това кой е имал превъзходство в тази игра и с колко точки. Джейк възнамеряваше да провери това. Що се отнася до Памела, тя оставаше главната заподозряна. Разбитото сърце и възможността да наследи големи количества пари бяха исторически мотив за убийство. Въпреки нейните опровержения. И насочения й пръст към Макс.

Макс. Джейк бе извървял двадесетте пресечки от апартамента на Памела до своя офис. Имаше нужда от време, за да осмисли всичко онова, което бе казала, особено частта за жената, наречена от нея Макс, която имала любовна връзка с Лайънъл Беърд. Той затвори очи и ги покри с дланите на ръцете си, като искаше да изтрие образа на Аманда, лежаща под него, гола и обичаща. Тя не би могла да му се отдаде по такъв начин, ако бе увлечена по някой друг. Освен ако този друг не е бил някой богат мъж, когото тя е възнамерявала да задържи заради пари.

Не! Това не може да бъде — каза си той, като почувства пак тялото й до неговото, като я видя в колата, притисната до него, плачеща на рамото му… през нощта, когато Лайънъл бе умрял!

— Джейк. Какво има? Изглеждаш ми болен.

Джейк погледна Холи без наистина да я вижда.

— Не се чувствам добре.

— Искаш ли да те отведа до апартамента ти?

Джейк поклати глава.

— Не, благодаря. Ще се оправя. Но ако нямаш нищо против…

— Да. Добре — тя събра нещата си, но преди да си тръгне, се приближи до Джейк, погали го по бузата и го целуна нежно.

— Ако имаш нужда от приятел, знаеш къде съм.

Той кимна и я дари с усмивка.

— Също и ти.

Когато Холи си тръгна, Джейк намали осветлението, изтегна се на кушетката и прие любимата си поза, когато размисляше: ръце, подпрени зад главата, затворени очи, кръстосани в глезените крака, подпрени на страничната облегалка на кушетката. Вдишваше и издишваше през носа си, както неговите йоги го бяха учили, и се опитваше да освободи ума си от ежедневната врява, така че да може да мисли трезво, без изкуствено разсейване.

Толкова много въпроси: Възможно ли бе онази Макс, която познаваше, и Макс, за която Памела твърдеше, че е увлечена по Лайънъл, да са едно и също лице? Заболя го, като си каза защо не? В края на краищата колко добре познаваше Макс? Не много добре. Бяха излизали няколко пъти. Познаваха се чрез работата. Имаха някои общи неща. Бяха спали заедно само веднъж, въпреки че това бе впечатляващо преживяване. Беше я завел вкъщи да се запознае със семейството му, тя ги бе харесала, те я бяха харесали. Беше си помислил, че това е добре, че означава нещо. А може би не.

След това бе онази нощ, когато тя се бе сгушила в него в колата и бе плакала. Джейк си бе помислил, че сълзите й са поради това, че е преуморена и напрегната от работата си, от изблика на приятни чувства от миговете, в които правеха любов, от стреса — и радостта — от обяда със семейство Фаулър. Или че сълзите й са нещо друго, че тя е трогната, защото той е нежен и двамата се сближаваха.

Сега се чудеше дали тя не бе плакала, защото бе разбрала, че любовникът й е мъртъв.

 

 

Смяната на Аманда свърши в четири. До пет часа се затвори в тъмната стаичка, решена да се зарови във фактите и снимките от смъртта на Лайънъл. Телефонът й иззвъня, но остана невдигнат. Падна нощ, но и това остана незабелязано. Стомахът й куркаше, но остана празен. Аманда се впусна в неприятната задача с фанатично натрапчив импулс, като проявяваше лента след лента, създавайки десетки цветни листи и записваше основните данни за експонирането на всеки негатив в един тефтер.

Когато всичките снимки, които бе направила през онази ужасна нощ, бяха готови, тя остави листите върху масичката за коктейли. Със своя „Смит и Уетсън“ в кобура от едната й страна и с верния „Ремингтън“ близо до ръката й, както и с една кана с горещо кафе, тя раздели снимките на категории: общи, от близък план, заобикалящи предмети. Като използва лупа, тя прегледа всеки куп и отбеляза онези, които възнамеряваше да увеличи, и онези, които изискваха по-задълбочено изучаване.

Основното, което отдели от общите снимки, бе, че когато тайната врата е затворена, бе невъзможно да се установи къде е тя. Процепите бяха извънредно тесни. Спомни си за нощта, когато Лайънъл й разказа за нея. Беше я помолил да се опита да открие къде е отворът. Тя не можа да го направи тогава. Не можеше да го забележи и сега. Той й обясни как дърводелецът, който измайсторил библиотеката, старателно бе разделил един от декоративно издълбаните пиластри между секциите и отливките пред всяка от лавиците. Равнинността на махагоновото покритие, точността на резбата и майсторското закрепване, невидимото пасване — всичко бе толкова перфектно изпипано, че ако не беше се промушила от другата страна, никога нямаше и да знае, че съществува. Като съдеше от разговора в службата, колегите й от отдел „Убийства“ въобще не бяха я забелязали. Тъй като единственият начин вратата на библиотеката да бъде заключена бе от вътрешната страна, това означаваше, че ако тя бе права и Лайънъл бе убит, то убиецът му е знаел за тайния вход.

Тя избегна да гледа снимките с раната от близко разстояние. Не само че не можеше да понесе да ги гледа, но и нямаше спор за причината на смъртта. Физическото разрушение бе грубо, недвусмислено и обяснимо с изстрел от оръжие през небцето.

Вместо това тя посвети голяма част от времето да разучава мястото около жертвата. Как бе седнал Лайънъл върху стола, какво имаше близо до него, върху бюрото, на пода, под ръцете му, в скута му. Аманда щателно разглеждаше всяка снимка, сякаш точно тя щеше да й каже онова, което искаше да знае. Никоя не й даде отговорите, но те повдигнаха някои интересни въпроси. В кошчето за боклук тя забеляза смачкана бележка на хартия от бележника върху бюрото на Лайънъл. Офис принадлежностите му и тефтерите му имаха едни и същи гравирани отличителни знаци: малкото червено вагонче от електрическото влакче на Лайънъл — същото вагонче, което тя бе пазила с нея през всичките тези години. Какво пише на тази бележка? Тя си отбеляза да се опита да разбере от Кейлеб Грийн, Мики Морън или ако се наложи, като надникне при веществените доказателства.

Разбира се, имаше и това отворено чекмедже и фотоапарата. Фактът, че липсваше лентата, все още я безпокоеше.

След това бе вратовръзката на Лайънъл. Тя бе пъхната вътре в ризата му, между второто и третото копче. Аманда никога не го бе виждала да прави това, дори когато ядеше спагети с червен сос. Защо ще пъха вратовръзката в ризата си точно преди да се самоубие? Това не бе негов навик, затова вероятно бе резултат от съзнателна мисъл, от целенасочено действие. Ако не неговите, то на някой друг.

Също бе странно, че лявата ръка на Лайънъл лежеше върху заглавието на статия във вестника, в която се намекваше, че той е виновен за изпирането на пари. Показалецът сочеше името му. Това ли бе неговата бележка преди самоубийството? Неговият начин да каже на света защо бе сложил край на живота си?

Към десет часа тя бе загубила перспективата. Очите й бяха замъглени от разглеждането на толкова много снимки, беше вече твърде изморена, за да мисли. Каквото и да бе погълнала, трябваше й време, да го осмисли. Тя събра листите, пъхна ги в пликовете им и ги скри заедно с бележника в едно фалшиво двойно дъно, което бе направила в един от кухненските си шкафове.

Тъкмо се вглеждаше в празния си хладилник и се чудеше как ще успокои сърдития си стомах, когато звънецът я сепна.

— Кой е?

— Джейк.

Аманда се усмихна, но обичайната й предпазливост я накара да попита:

— Сам ли си?

— Да. А ти?

— От не много отдавна. Хайде, качвай се.

Провери бързо дали не е оставила нещо уличаващо, което да лежи наоколо, после отнесе ремингтъна и пистолета си в спалнята. След бърз поглед в огледалото вчеса косата си, приглади фланелката си и почака Джейк да изкачи трите етажа. Когато отвори вратата, той държеше кутия с пица в ръце и бутилка вино пъхната под мишница. Беше небръснат и изглеждаше изтощен.

— Бях гладен, а мразя да ям сам — обясни той, когато влезе в апартамента й, намери кухнята и се освободи от багажа си. Беше почти нацупен.

— Нямам нищо напротив, ако ти сложиш масата — каза тя, като се засмя и го последва.

— Тирбушон.

Той протегна ръка като хирург, който чака за скалпел. Тя порови из чекмеджето, намери това, което той искаше, и го пъхна в ръката му.

— Чинии — изкомандва лаконично, докато вадеше корковата тапа от бутилката.

Тя отвори един шкаф, взе две чинии в очакване на следващото му нареждане — две чаши за вино. Той разряза пицата, като остави по три парчета за всеки, връчи й бутилката и чашите и продължи, като занесе чиниите във всекидневната и постави угощението върху първото празно пространство, което намери, което се оказа масичката за коктейли.

— Да ви дам нещо друго, сър? — попита Аманда.

Той сподави една усмивка.

— Не. Не в момента — той се тупна на пода, пъхна крака под масичката и се облегна на кушетката.

— Ще дойдеш при мен, нали?

Развеселена, Аманда се подчини. Той наля и на двамата малко вино.

— Как се чувстваш? — попита я с пълна уста. — Разтревожих се за теб онази нощ.

— Много по-добре. Благодаря — тя постави върху парчето си една пръсната бучица сирене, после отхапа здраво. — Мммм. Умирах от глад, а това е вечно любимата ми храна! Господ да те благослови, Джейк Фаулър.

Джейк се усмихна. Тя изглеждаше като малко момиченце с кръстосаните си крака, със свободно пуснатата върху раменете си коса и с широко отворените си от удоволствие очи. Той отпи от виното, като се надяваше, че успокоително действащите му свойства ще потушат противоречивите мисли, които се надигаха в него. През по-голямата част от вечерта бе обмислял дали е разумно да се появи пред вратата на Аманда. В края на краищата нямаше избор. Трябваше да я види.

— Как така не си вечеряла? Късно е.

— Замотах се в тъмната си стаичка — каза тя, като се криеше зад чашата с вино. Избра да му каже истината, макар и не цялата истина. — Проявявах снимките, които направих, когато бях при майка ти. Искаш ли да ги видиш?

— Разбира се. Страхотно.

Тя си мислеше, че той ще е по-развълнуван от това. Измъкна се изпод масата и отиде в тъмната стаичка. Можеше да усети погледа на Джейк след нея. Като светна лампата, тя отвори вратата на долния скрин, издърпа едно чекмедже и извади голям кафяв плик. Изпразни от него снимките и върна плика на мястото му. Изгаси светлината, затвори вратата на стаичката и прошепна безмълвно благодаря на Божието провидение. Беше проявила тези снимки случайно. Когато изпразни раничката си, не разбра, че тази лента се бе смесила с другите, които бе направила в къщата на Лайънъл. Те не само че й бяха осигурили необходимия й отдих по-рано, но и даваха удобно измъкване от ситуацията сега.

Тя сложи тази, която харесваше най-много отгоре: една снимка на Джейк, Бари и Бранда в близък план. Бяха доближили глави и се смееха. Въпреки че гледаха към обектива, тяхната емоционална връзка един с друг бе доминираща на цялата снимка. Всичките изглеждаха толкова сладки, че тя бе направила и една за себе си.

— Хубава — кимна Джейк с усмивка на одобрение. — Много хубава.

— Правя снимки и на сватби и други тържества.

— Ще трябва да го запомня.

Аманда отпи от виното си, докато той продължи да разглежда снимките. Дори сега, абстрактно погледнато, любовта към семейството му бе ярка и всеобхватна. Като изпита странна ревност, тя разбра, че част от привлекателността му бе онази предпазваща аура, която той излъчваше като мирис, това послание, което той изпращаше толкова ясно: „Нищо няма да нарани никога хората, които са с мен.“

— Направих два допълнителни комплекта — каза тя, като искаше да бъде една от тях. — За Джослин и за Грейс.

— Ще им хареса. Благодаря — той напълни отново чашите им, отпи малко от своята и се вторачи в нея. — И така, какви са слуховете в службата ти по случая Беърд?

Смяната на темата бе толкова рязка, че на Аманда й секна дъхът. Тя възвърна самообладанието си бързо, но не достатъчно бързо. Джейк я бе наблюдавал и бе забелязал колебанието й. Той свъси очи.

— Това е самоубийство. Единствените приказки са за това защо ще се самоубива човек като него.

— Защо наистина! — той започна да барабани с пръст по масата. — Не го разбирам. А ти, Макс?

Аманда поклати глава, но имаше нещо нехармонично в начина, по който я бе нарекъл. Макс.

— От моя гледна точка той е имал всичко, за да може да живее добре.

Включително и теб?

— Грийн и Морън ще приключват ли, или ще се поровят още малко?

Тя сви рамене, като се престори, че е безразлична. Зачуди се откъде знае, че Грийн и Морън са се заели със случая.

— Не съм ходила в полицейския участък.

Изведнъж почувствала се неловко, тя стана и започна да разтребва чиниите. Джейк предложи да й помогне, но тя каза, че ще се справи сама. Той я наблюдаваше как влиза в кухнята, как се чуди дали да изчисти, или да се върне. Като не можеше да остане на едно място, той я последва. Тя бе на мивката. Погледът му пропълзя по тялото й, съблазнително и чувствено дори в най-обикновени дрехи. Противоречивите мисли, с които се бореше през целия ден, се върнаха, като изправяха едно срещу друго онова, което му бяха казали, и онова, в което искаше да вярва. Искаше му се никога да не беше отговарял на телефонното обаждане на Памела Беърд. Искаше му се никога да не бе отивал там, да не бе чул онова, което тя имаше да каже. Бързо, сякаш и най-малката физическа близост с Аманда бе всичко, от което се нуждаеше, за да заличи чувствата си на съмнение, той плъзна ръце около талията й, придърпа я назад към себе си и зарови нос в тила й, като се забрави в лимоновия аромат на косата й и приятната миризма на чисто на кожата й.

— Чувствам се ужасно — каза той, а желанието му надделя над съмнението.

Аманда не бе съгласна.

— Забравих да донеса десерт — той захапа леко меката част на ухото й и я прегърна по-силно. После устните му продължиха да изследват линията на врата й.

— Ако ми дадеш минутка да поровя из шкафовете, може и да намеря нещо.

Той я пусна, но разстоянието между тях остана минимално. Аманда се обърна. Бяха отделени само на сантиметри. Не му бе необходимо да се помръдва, за да я целуне, и той го направи. Само устните им се докоснаха, но тя се почувства погълната от него.

— Остана ли ни малко вино?

— Аха — той постави ръце на мивката зад нея, като я хвана като в клетка. Устата му отново се долепи до нейната.

Тя му се изплъзна, за да си поеме дъх.

— Ти се погрижи за виното. Аз ще видя какво мога да изровя оттук.

Неохотно, той се върна обратно във всекидневната. Допълни чашите им с вино, но бе твърде възбуден, за да седи. Разходи се из стаята, докато тя се присъедини към него, като носеше поднос с бисквитки.

— Далеч не е като твоето вино и бишкотите — каза тя, като го гледаше как снове из стаята, — но това е най-доброто, което можах да намеря.

Без да погледне какво бе донесла, той каза.

— Добро е.

Тя остави подноса върху масичката и зачака той да свърши обиколката си. Когато най-после спря пред нея, тя потопи една курабийка във виното си и я сложи в устата му. Той я възнагради с усмивка. Само ако знаеше как ми въздействат тези трапчинки — помисли си тя, — щеше да се усмихва по-често. Но настроението му се бе променило. Той се взираше в нея с мрачен поглед, а челото му бе толкова измъчено, сякаш се бе забъркал в раздразнителен спор. Взе я в ръцете си и я целуна, като притисна тялото й към своето толкова силно, че й взе дъха.

— Ето, това наричам аз десерт — измърка тя, когато се разделиха.

— Така ли мислиш? — едната му ръка продължаваше да я държи, докато другата се плъзна под фланелката й, намери гърдата й и после отново се върна към талията й.

— Доколкото знам — кимна тя, възбудена, но и нервна. Сините му очи я изпиваха, горещи от енергия, която не бе само сексуална.

Езикът му облиза долната й устна, докато ръката му потърси ципа на джинсите й. Тялото й се стопи в ръцете му. Той се протегна за една чаша и я поднесе към устата й, сякаш я умоляваше да вземе участие в някаква лична церемония. Без да знае какво иска от нея, отвъд очевидното, тя се съгласи. Защото му имаше доверие. Отпи от виното, като тайно се наслаждаваше на чудесното усещане, че има доверие на друг човек. Искаше й се да може да се обади на Лайънъл и да му каже колко прав е бил той за любовта и доверието и за това да си отворен и за двете. Но Лайънъл си бе отишъл. Бучка заседна в гърлото й, в очите й се събраха сълзи, когато спря втренчения си поглед върху Джейк.

Той взе чашата от нея, довърши останалото вино и я целуна отново, силно и почти отчаяно.

— Къде е спалнята ти? — попита, като обхвана устните й, както и джинсите й. Тя изстена, когато ръката му се плъзна вътре и я помилва.

— Много, много надалеч — пръстите й трепереха от нетърпение, докато разкопчаваха ризата му и я събличаха от него. Когато намериха токата на колана му, те станаха решителни.

— Отведи ме там — той разкопча сутиена й и ръцете му като пламък се плъзнаха по гърдите й.

— Вземи ме тук! — тя едва можа да произнесе думите.

След секунди бяха голи, на пода, а страстта им се разпростираше като искра към динамит. Тези двама души копнееха един за друг толкова лакомо, че желанието не се зарови дълбоко в тях — то цвърчеше на повърхността, горещо и вулканично. Сляха се бързо, експлозивно, сякаш килимът бе залят с нещо силно възпламенително. Ръце, устни, гърди, бедра — където и да се докоснеха, плътта им отговаряше, сякаш бе възпалена, и причиняваше болка и от най-малкия контакт. И все пак като магнити телата им изглежда бе невъзможно да бъдат разделени.

С Джейк Аманда изпита една пълнота, която направи секса нов за нея. Всяка от неговите милувки идваше облечена в толкова силно чувство, че не само възбуждаше тялото й, но също и сърцето й. За Аманда, която само час преди това бе потопена в смъртта, това бе всичко, нужно за потвърждаване на живота.

За Джейк това бе проверка. Цял следобед той се бе измъчвал от онова, което му бе казала Памела Беърд. Лайънъл я наричал Макс. Тя му бе дала едно физическо описание на млада жена, която бе изискала пълното внимание от страна на господин Беърд. Би могло да има повече от една — помисли си Джейк. В края на краищата това бе град с повече от осем милиона души. А Памела Беърд гледаше да уязви някого.

Но разумът му казваше, че неговата Макс, нейната Макс и Макс на Лайънъл бяха една и съща жена — същата, която се бе сгушила в ръцете му сега. Сърцето му крещеше, че в курса на големите неща това няма значение. Дори и наистина да бе познавала Лайънъл Беърд, това не означаваше, че са имали любовна връзка или че тя има нещо общо със смъртта му. Или че се бе отнесла нечестно с Джейк.

Той я погали по косата, като я остави да се разпилее между пръстите му. Очите й бяха затворени, но тя се усмихна със задоволство. Устните й бяха все още влажни от целувките му. Тялото й бе все още част от неговото. Той се наведе и я целуна отново, наслаждавайки се на чувството на мигновения й отговор. Защо да не може да се довери на онова, което бе точно тук, пред него? Защо да позволи на ревнивите бълнувания на Памела Беърд да застанат между него и тази забележителна жена?

Защото нещо го тормозеше. Нещо, което го караше да пожелае да попита: „Спеше ли с Лайънъл Беърд? Беше ли там в нощта, когато той умря? Знаеше ли какво се кани да извърши той? Можеше ли да го спреш? Възможно ли е ти да си го причинила? Интересуваше ли те това?“ И най-важното, той искаше да попита: „Интересувам ли те аз?“

Но не го направи. Не можеше. Не сега. Беше дошъл тук, защото имаше нужда да бъде убеден, че каквато и да е била връзката й с Лайънъл Беърд, след като веднъж тя е била с него, никой друг нямаше значение.

Ето, в това вярваше тази нощ.

Утре беше съвсем друг ден.