Дорис Мортман
Пътуване за никъде (12)

Глава единадесета

В четири часа сутринта един мъж, който се връщаше вкъщи след късната смяна в болницата в Куинс, зави на ъгъла на Сто и осемнадесета улица и Лексингтън авеню и забеляза една кола с включени фарове и отворена врата. Той се спря. В колата изглежда нямаше никой. Все пак остана нащрек. Би могла да е някоя проститутка, която обслужва клиент. Или се извършваше сделка за продажба на наркотици. Двойка, която се бие. Деца, които правят секс. В интерес на истината не го бе грижа. Каквото и да бе, той беше изморен. Не искаше да се намесва или да си има разправии.

Той прекоси улицата и се придвижи бързо надолу по пресечката, като вървеше съвсем близо до сградите, далеч от светлината. Когато премина покрай колата, забави крачки. Едно тяло буквално висеше отпуснато на предната седалка. Той бе санитар и можеше да даде първа помощ, но и от мястото, където се намираше, се виждаше, че шофьорът е мъртъв. Като приближи на няколко крачки, забеляза друг човек на задната седалка, също безжизнен. Изтича обратно до Лексингтън авеню и се обади на полицията.

Докато пристигнат криминалистите, цялото каре бе отцепено. Светлини в синьо и бяло проблясваха, разсичайки тъмнината, която би трябвало да съпътства последните часове на нощта, но рядко се случваше в град с такива размери. Специалният автомобил на моргата бе паркиран до колата на жертвите, а чувалите за телата и санитарите бяха готови да получат своя товар. Служителите от двадесет и пети полицейски район вече извършваха щателна проверка. Когато Аманда и Пийт Дойл започнаха първоначалния оглед на местопрестъплението, един от детективите, натоварен със случая, заключи, че това е рутинна бандитска екзекуция. На пръв поглед изглежда имаше право.

Горната част на тялото на шофьора бе наклонена и леко извита настрани. Главата му бе в хоризонтално положение, очите и устата бяха завинаги замръзнали посред вика му. Изглеждаше така, сякаш все още бе озадачен, че нещо такова би могло да му се случи. Като се съди по замърсяванията около раната, убиецът вероятно бе стоял на не повече от тридесет сантиметра от жертвата си. Някак си Аманда не си представяше, че разговорът им е бил дълъг.

На задната седалка лежеше втори мъж, свит в десния ъгъл. Ако не беше дупката на челото му, човек можеше да си помисли, че е задрямал. Както и при шофьора, нямаше външни рани, което сякаш потвърждаваше теорията на детектива. Бандитските убийства с двадесет и втори калибър бяха често явление, този куршум не притежава достатъчна скорост, за да пробие черепа втори път. Той рикошира вътре в черепната кухина, като причинява значителни мозъчни увреждания и вътрешно кървене. Този мъж бе застрелян от страната на десния прозорец и от по-голямо разстояние, отколкото при спътника му, но не беше по-малко мъртъв.

Преди да направи снимки на жертвите, Аманда разгледа пространството около колата, за да могат двамата с Пийт да го претърсят за веществени доказателства. Търсеха гилзи, следи от кръв, разкъсвания от дрехи, нещо, което би могло да изпадне от някой джоб, или което престъпниците биха могли да оставят след себе си. Мястото бе поразително чисто, с изключение на една следа от обувка, която Аманда забеляза близо до вратата на шофьора, направена върху тънък пласт прахоляк. Беше едва забележима, съвсем не идеална, но всичко при мястото на едно престъпление е важно, докато не се докаже друго.

Тя постави апарата си върху триножник и го наведе надолу. От чантата й с принадлежностите извади чиста ацетатна линийка, която постави до отпечатъка, за да определи мащаба. Щракна няколко снимки от тази височина, после свали фотоапарата от триножника и направи няколко снимки от съвсем близко разстояние. След като свърши с това, тя напръска под полегат ъгъл отпечатъка със спрей с черна съставка като грунд. Образуваха се сенки, които помогнаха да се различат грайферите и шарките. След като засне обработения отпечатък от различни разстояния и ъгли, тя заобиколи бавно колата, като търсеше друга следа. Дойл взе проби от отпечатъка за допълнителен анализ.

Когато Аманда направи знак, че е готова с първата фаза на заснемане, специалният автомобил откара труповете. Предварителната идентификация от единия от детективите разпозна пътника като Вито Албанезе, един от шефовете по време на царуването на Големия Рей Савиано. Шофьорът оставаше неизвестен.

Аманда направи втората серия снимки, после се присъедини към Пийт в усърдната задача за събиране на доказателства. С изключение на кръв, такива имаше много малко. Аманда наистина намери едно мъничко парченце тъкан, което се бе затъкнало до хромовата дръжка на шофьорската врата. Жертвата може би беше натиснала да отвори вратата с намерението да се бие със своя убиец или да избяга. Вратата вероятно бе ударила убиеца, който бързо се е дръпнал, така че да се прицели и да застреля мъжа в колата. Тъкмо поставяше мъничкото парченце в специалния плик за веществени доказателства, когато един познат глас смути съсредоточеността й.

— Какво прави едно хубаво момиче като теб на такова място?

Аманда се извърна, както и партньорът й, който бе в колата и търсеше пръстови отпечатъци.

— На мен ли говориш, Фаулър? — извика Пийт.

— Едва ли — Фаулър се надвеси в колата и му отправи влюбен поглед. — Ти си хубав, Дойл, но не си моя тип.

— Дявол да го вземе. А аз си мислех, че тази вечер изглеждам пленително.

Джейк поклати глава.

— Има много думи, с които да бъдеш описан, мой човек, но пленителен не е от тях — той посочи към Аманда. — Ето, това е пленително.

— А това — каза Аманда, като се помъчи да не се изчерви — е място, където е извършено престъпление — тя погледна часовника си, а после отново Джейк. — Часът е пет сутринта. Това съвсем не е близко до мястото, където живееш или работиш. И какво, ако мога да попитам, правиш тук?

— Имам един приятел в отряда за борба с организираната престъпност. Той ме осведомява, когато се случва нещо с клана Савиано.

Аманда бе забравила за въвличането на Арчи Фаулър в бизнеса на фамилията Савиано. Каква извратеност — помисли си тя, — двамата с Джейк имаме нещо общо с една и съща престъпна фамилия. Зачуди се как ли щеше да бъде оценено това от списание „Космополитън“ в някой от техните тестове от вида „Каква съвместимост имате?“

— Той каза, че изглеждало като изпълнение по бързата процедура.

Аманда не бе толкова сигурна. Истина бе, че имаше признаци за екзекуция, рани от единичен изстрел в главата, липса на оръжието на престъплението, както и гилзи, нямаше отпечатъци, следи от коса или други лесно откриваеми веществени доказателства. Но повечето от убийците на мафията носеха гладки обувки с подметки от гьон. Отпечатъкът, който тя бе фотографирала, показваше плътно издуто стъпало от ботуши, които се носеха обикновено от младежи. Също и тази лентичка изглеждаше като една от онези лъскави синтетични нишки, които се намираха в издутите якета, които са толкова популярни сред уличните банди.

— Какво научи от предварителния оглед? Това просто пролетно почистване на мафията ли е? Или латиноамериканците са се намесили в представлението?

— Знаеш, че не ми е позволено да правя предположения.

— Аха — Джейк огледа мястото, като провери паркираната кола и отворената врата. — Познавали са убийците си — предположи той, като посочи колко внимателно бе спряла колата до бордюра. — Тази кола е спряла доброволно.

Аманда и Пийт бяха стигнали до същото заключение.

— Моето предположение е, че са чакали някого. Когато този някой е пристигнал, шофьорът е отворил вратата да връчи стока или да прибере някоя чанта с пари.

Аманда не бе помислила върху това, но в думите му имаше логика.

— И така, с кого е очаквал да се срещне нашият мъртвец? Някой господин Голям от друга фамилия? Или с представител на най-новите бизнес партньори на фамилията Савиано? — брадичката му стана твърда и гласът му напрегнат, сякаш се бореше да успокои порой от догадки. — Какво значение има? — додаде той твърде жизнерадостно, както си помисли Аманда. — И при двата случая това е една мръсотия по-малко, за която да мисли градът.

— Ако това няма значение — каза тя, като реши да направи лек сондаж, — защо си станал от леглото в този безбожен час, за да дойдеш на едно местопрестъпление? Какво търсиш, Джейк? Какво се надяваш да намериш?

— Не знам — той си пое дълбоко дъх и сви рамене в невъзможност да й отговори смислено. — Може би е някакъв съдбоносен и болестен порив, подсъзнателно омагьосване от убийците от бандите. Или може би е изопачено чувство за отмъщение. Нали знаеш — око за око, зъб за зъб. Хиляда от тяхна страна за баща ми — очите му бяха празни, като че ли пътуваха назад във времето и виждаха други лица, други убийци. — Някакви документи за самоличност? — попита той, когато се върна в настоящето.

— Мислят, че онзи отзад е Вито Албанезе.

Мускулите на челюстта на Джейк се стегнаха и той присви сините си очи. Когато се извърна от Аманда и погледна към колата, където кръвта на Албанезе бе напоила седалката, тя бе сигурна, че го чува да промърморва: Добре!

Беше застанала тихо отстрани и наблюдаваше как той, пъхнал ръце в джобовете си, разучаваше паважа, а десният му крак потупваше със силна възбуда.

— Албанезе бе стрелецът — каза той най-накрая, като изплюваше думите така, сякаш изгаряха езика му. — Той е застрелял онзи, когото намерихме в колата на Арчи.

— Мислех, че разправяше, че не са открили стрелеца. Че случаят на баща ти останал неразгадан.

— Официално, това е вярно. Научих това преди няколко години от доносници в организацията им — обясни Джейк. — Изглежда именно с Убийството в колата, модел додж дарт, както евфемистично е наричано то, се е издигнал Вито.

Аманда забеляза, че той продължаваше да свива и разпуска юмруци като боксьор, който отпуска ръце преди бой.

— Можеш ли да си представиш? Този шибан червей се е хвалил с това! За това колко е велик. За това колко лесно е да изпълниш този извратен, първоначален бандитски ритуал — той сви устни, сякаш бе вкусил нещо много горчиво. — Какво по-лесно от това? Просто фрасваш хладнокръвно някого, напъхваш го в багажника на някоя кола, оставяш го да изгние на дъното на някакъв боклукчийски куп. И бинго! Ставаш високоуважаван член на организацията.

Аманда взе ръката му.

— Джейк — промълви тя нежно, но по начин, който изискваше вниманието му. — Албанезе е мъртъв. Баща ти липсва от двадесет години. Време е да затвориш тази страница.

Джейк отскочи от нея, сякаш бе стреляла в него. Отърси се от ръката й, наведе се по-близо и я изгледа сърдито.

— Мъртви или живи, тези хора отнеха баща ми от мен. И можеш да бъдеш адски сигурна, че никога няма да им простя. Никога няма да забравя. И никога няма да затворя страницата за това, какво се е случило с Арчи Фаулър!

Бесен, той се отдалечи и явно имаше нужда от пространство, за да се успокои. Аманда съжали за това, което каза. Коментарът й не само че бе нетактичен, но бе и нечестен. Тя не беше затворила страницата за клана Савиано. Нито пък той щеше да я затвори. Как посмя да помоли Джейк да направи онова, което тя самата бе отказала?

Пийт се измъкна от колата и започна да събира принадлежностите си.

— Мисля, че свършихме онова, което имаше да се свърши, сладури. След като натоваря тези принадлежности, ще се отбия в службата, за да видя какво става там. Кой знае! Може би ще имаме късмет.

Аманда кимна. Имаха още три часа до края на тази смяна. Беше изнурителна нощ и тя бе скапана, но тъкмо в този момент бе твърде объркана, за да мисли за умората си. Трябваше да се извини на Джейк за нетактичността си.

— Съжалявам — каза тя, като се приближи зад него. — Прекалих.

— Да — изрече той, без да се обръща. — Аз също.

— Нямах право да казвам това. Особено след като се чувствам по същия начин, сякаш съм влязла в твоето положение.

— Не, не би могла — когато той се извърна, тя очакваше да види гняв. Вместо това изражението му бе трудно определимо. Около устата му се появиха същите бръчици, когато се усмихваше. — Би се чувствала нестабилно. Особено ако влезеш в моите дрехи и обувки. И — додаде той, като погледна първо към нейните крака, после към неговите и отново към нейните — вероятно малко глупаво.

Тя бе изненадана от собствения си смях. Не беше си мислила, че може да има сили за това.

— Кога те освобождават от твоя приют? — попита Джейк, като лошото му настроение продължаваше да се променя.

— В осем. И нито секунда по-рано.

— В осем часа. Добре — сякаш говореше на себе си, но очите му останаха вперени в Аманда. — Какво ще правиш днес следобед?

— Надявам се да поспя.

— Имаш нужда само от няколко часа.

— Това може и да е вярно за здрави мъже като теб — каза Аманда, като държеше очите си отворени с пръсти, — но едно момиче има нужда от сън, за да е красиво.

— За теб — час и половина. Най-много — Джейк пренебрегна намека, сякаш сънят бе толкова нелогичен за вида й, както и един крем за суха кожа. — Сега, след като изяснихме това, какви са плановете ти за следобеда?

Тя се засмя на твърдата му настойчивост. Когато и да бе близо до този мъж, главата й бълбукаше, сякаш той газираше въздуха. Вливаше й енергия и я изтощаваше едновременно.

— Не знам. Но предполагам, че ти имаш нещо предвид.

— Наистина имам! Ще те взема по обяд — тя въздъхна, а главата й се заклати от една страна на друга, като изтощен метроном. — Знаеш ли, изглеждаш страхотно, когато се опитваш да изглеждаш разчувствана — ококори се той, като предложи само минимално съчувствие за умората й. Тя отново въздъхна. — Е, добре тогава. Дванадесет и половина. Но това е последният срок.

— За какво?

— Какво-то няма значение, защото ако питаш За кого?, то това съм аз — той се ухили, като трапчинките му отново се появиха. — И никакви превзетости. Това е среща с джинси и фланелка.

— Да, да. Миналия път ти каза костюм и вратовръзка и излъга.

Той се размисли.

— Вярно. Е, този път ти казвам истината — прекръсти се, после вдигна ръка, сякаш бе скаут, който полага клетва. Докато правеше това, я огледа от глава до пети. — Така си добре. Разбира се, аз бих се издокарал с гумените ръкавици и с униформеното сако, но иначе, ела, както си.

— Може ли да си взема душ, сахиб?

Той се наведе близко до нея и помириса въздуха наоколо.

— Ще призная, че не съм почитател на този мирис.

— Не харесваш парфюма „Морга“? — възкликна тя, озадачена от липсата му на вкус. — Ще трябва да опитам нещо друго.

Безгрижна усмивка се появи на устните му, сякаш споделяха нещо интимно.

— Сега пък ти лъжеш. Ти не си слагаш парфюм.

Тя отговори на усмивката му, изненадана, че бе забелязал. Тя нямаше дори шише одеколон. При нейната работа парфюмът бе противопоказан. Би могъл да прикрие други миризми, които могат да доведат до разкриване на доказателство. Освен това миризмата на смърт бе всепроникваща. Нищо не можеше да се мери с нея или да й противостои, или да я елиминира.

— Кажи довиждане, Фаулър — Пийт обгърна с ръка рамото на Аманда и изви тялото й към колата им. — Аз и моята мацка трябва да се качваме на колата. Имаме още едно убийство в града. Някакъв мъж вероятно е считал, че жена му хърка твърде силно, защото размазал главата й с бухалка за бейзбол.

— Страхотно… — Аманда направи гримаса, докато мяташе чантата си през рамо.

— Дванадесет и половина — напомни й Джейк. Докато се отдалечаваха, Пийт се изхили:

— Първо, явява се Тайлър. А сега Фаулър. И така, Макси, кой от двамата те кара да произнасяш: мммммм?

Не бе необходимо Аманда да поглежда към него, за да види похотливата усмивка на лицето му.

— Не знам. Тайлър — каза тя, като натърти на правилното произношение на името му, в противовес на бебешката рима и интонация, която изглежда се нравеше на Дойл — е изискан и умен и много любезен. Три изпипани характеристики, които относно теб щяха да бъдат изброени на куково лято.

— Ами Джейк? — настоя Пийт, като отмина подигравката й.

— Джейк има онези безкрайни трапчинки…

При следващата червена светлина Пийт се извърна към нея, а лицето му изразяваше портрет на накърнено мъжко его.

— И аз имам трапчинки — рече жаловито. Аманда го целуна по бузата. Като го направи, тя прошепна:

— Обзалагам се, че имаш, но те не са върху лицето ти.

 

 

Точно в дванадесет и тридесет долният звънец иззвъня.

— Веднага слизам — каза Аманда, когато Джейк се представи.

Както бе обещала, тя носеше почти същите дрехи, с които Джейк я бе видял преди часове — бяла фланелка и износени сини джинси. Беше заменила маратонките с мокасини, униформеното си сако с жилетка и чантата си с принадлежности с кожена раничка. Беше си сложила и малко грим.

— Накъде? — попита тя, доволна да види, че този път той бе удържал на думата си и бе обут в износени джинси, риза от подобна материя и пуловер, който бе препасан около кръста му.

— Към Бронкс.

Без каквото и да е по-нататъшно обяснение, той я поведе към станцията на метрото на Осемдесет и шеста улица. Хванаха линия „С“ и слязоха на Сто шестдесет и първа улица, точно пред „Янки Стейдиъм“.

— Как би могла да пропуснеш първия мач на сезона срещу Бостън и да се наричаш нюйоркчанка? — Джейк бе толкова доволен от себе си, че направо сияеше.

— Предполагам, че не бих могла — въздъхна Аманда.

— Правилно!

Когато я хвана за ръка и я поведе през тълпата, Аманда почувства, че онова бълбукане започна да се надига вътре в нея. Преминаха през мрачния коридор покрай магазините за сувенири, пунктове за бързо хранене и тоалетни, докато накрая стигнаха до един широк портал, през който Аманда можа да види слънчевата светлина и огромен бейзболен диамант. Местата им бяха на долните редове, близо до третата база.

— Пази местата с цената на живота си — нареди той, като захвърли раничката й върху неговата седалка, за да показва, че е заета. — Ще се върна след няколко минути. Отивам да донеса провизии.

Аманда отдаде тържествено чест и се изхили, когато той заподскача нагоре по стълбите и изчезна. Тя си запълни времето, като разглеждаше „Домът, който бе построен от Рут“. Това бе огромен, достатъчно голям стадион, за да събере почти шестдесет хиляди запалянковци. Аманда наистина бе спортен запалянко, но бе изненадана като осъзна, че това е първият път, когато присъства на спортно състезание на живо.

Двете с Бет не бяха живели близо до някой голям стадион във Вашингтон. Когато се преместиха в Лос Анджелис, стадионът „Доджър“ бе твърде открит, твърде незащитен. Бет особено се страхуваше от всяка ситуация, която не осигуряваше надеждна защита и изход, до който може да се стигне веднага. Имаше също и собствена естествена преценка за тълпата. Когато Аманда се премести в Ню Йорк, да наблюдава игри по телевизията се превърна за нея в удобен навик, към който тя се придържаше щом имаше време. Никога не беше си помисляла да отиде на някой бейзболен стадион. Като седеше в един от тях сега, вече разбра защо толкова много хора го правят.

Беше фантастичен ден да си на открито. Слънцето стоеше високо в лазурното априлско небе и топлеше онези, които се бяха събрали в просторния колизеум. Тревата бе свежа и зелена, подстригана на пресечени ленти, които изглеждаха изключително правилни. Пръстта, която очертаваше линиите на базите, бе отскоро заравнена. Базите маркираха ъглите, всеки от които бе изчистен и подготвен. Изглеждаше като огромно място за пикник, каквото до известна степен и беше. Мъже в ризи на широки райета разнасяха всичко — от бира до фъстъци и вкусни сандвичи, като предлагаха стоките си на висок глас и с типичния си акцент от Бронкс. Навсякъде около нея хората викаха на продавачите, скачаха от местата си и сграбчваха покупките си, като се запасяваха с провизии с готовност за един дълъг следобед. Хора, които не се познаваха, си разменяха прогнози и взаимни анализи за хода на борбата през сезона, като се вълнуваха за ръката на някой питчър или за силата на някой удар. Мърмореха за намесата на собственика или за последната пресконференция на мениджъра, или за неправилния коментар на някой спортен журналист. Непоклатимата лоялност на запалянковците бе форма на приятелство, където се пресичаха възрасти, раси и икономическо положение. На Аманда й хареса страшно много.

Като една от много малкото жени в службата Аманда бе заобиколена от фанатични спортни ентусиасти. Тя не споделяше тяхната любов към футбола или хокея — за нея, ако някой трябваше да си слага подплънки на почти всеки сантиметър от тялото си, да защитава главата и лицето си с каска, това не беше спорт, а организирано насилие, а тя виждаше достатъчно от него по време на работата си. Но й харесваше да гледа мачовете на НБА и националното развлечение на Америка — бейзбола.

Тя предполагаше, че тези два спорта я привличат, защото, въпреки че за крайния резултат се изискваха усилията на цял отбор, приносът на всеки член бе важен и можеше да се види. Нямаше каски, които да крият смущението на питчъра, когато не можеше да намери зоната, или унижението на някой играч, който пропускаше някой удар или летяща топка. Нямаше подплънки, които да предпазят крака от нараняване от някоя летва, или да защитят някой крайник от заблуден удар. Точно както на баскетболното игрище, където нищо не омекотяваше падането върху твърдия под при някой фал. Човешкият характер бе на показ през цялото време. Аманда намираше това за безстрашно.

— Ето, заповядай — стресна я Джейк, когато се завърна на мястото си и нахлупи една чисто нова шапка с козирка върху главата на Аманда. Той се наведе ниско, постави двете си ръце върху козирката на шапката и леко я изкриви, докато достигна идеалната извивка. Той вече имаше шапка на главата, а козирката й бе извита колкото трябва. Като държеше ръцете си пред шапката, той предпази лицето на Аманда от всички, освен от себе си. Като й се усмихна, той се гмурна под шапката и я целуна.

— Нека играта да започне — заяви той с вперени в нея очи.

Аманда отговори на усмивката му, като се надяваше, че той няма да чуе бълбукането, което се бе превърнало в грохот.

Един мъж точно зад Аманда, с твърде голям корем, който висеше от твърде тесните му джинси, повтори думите на Джейк, но пожеланията му бяха насочени към онези невидими служебни лица, които отговаряха за организацията.

— Хайде, започвайте! — извика той и се зае да насърчава съседите си от същия сектор да подемат призива му. Те го направиха нетърпеливо и с пълни гърла. След минути, като че ли действително организаторите бяха отговорили на исканията на запалянковците, един глас изгърмя по високоговорителите със съобщението за строяване на днешните отбори. Отборът на „Янките“ излезе на игрището. След националния химн откриващият батер на Бостън дойде до плочата. И битката започна.

Аманда не можеше да си спомни кога за последен път се бе забавлявала толкова. Тя приветстваше и дюдюкаше, викаше срещу реферите, спореше с Джейк и си приказваше приятелски с хора, които никога преди не бе виждала. Пя песни със запалянковците, правеше с тях мексиканска вълна, ръкопляскаше неистово и тропаше с крака с разпалената страст на малко дете. Пренебрегна всички правила за добро поведение и се натъпка с холестерол, мазнини, захар, сол, химически добавки и оцветители за храна. Единственото нещо, на което каза не, беше бирата.

— Мразя я — призна тя по време на почивката преди седмия ининг.

Джейк поклати глава и цъкна с език.

— Ще посрещна храбро това — рече сериозно той, а лицето му изразяваше искрено разочарование от разгадаването на тайната му. — Каня се да те съблазня с пиячка, така че след играта да мога да пожъна успех. Схвана ли скритите ми намерения?

— Трудно е да се пропуснат — отвърна Аманда, като преглътна една усмивка.

Той се намръщи, сякаш наистина повярва, че флиртуването му не е било усетено.

— И така, какви са шансовете ми?

— Да ме съблазниш с бира? Слаби или никакви — разочарованието му бе очевидно. — С бутилка добро вино? — той я погледна с надежда — Не съвсем лоши.

Той плъзна ръка по талията й и се приближи достатъчно близко за една целувка. Вместо това обаче просто каза:

— Не мога да чакам.

Аманда се изненада от себе си, като се чу да казва:

— Нито пък аз.

 

 

Обратно в апартамента на Джейк, те се сляха в прегръдка в минутата, в която той затвори вратата, притискайки тела в изблик на взаимна страст. Докоснаха устни и сякаш факел лизна нервните окончания на Аманда, като усили всяко усещане до крайност. Тук нямаше предигра. Тази страст бе мигновена и катаклизмична. Езикът му намери нейния и тялото й се изви от удоволствие. Ръцете й се заровиха в косата му и той се притисна към нея, като я остави да почувства пълнотата на удоволствието му. Когато ръцете й се увиха около врата му, неговите обхванаха талията й и я притеглиха толкова близо, че и за двамата едва имаше място да дишат.

Изцяло слети в едно, Джейк придвижи и двамата в посока към спалнята, а устните му бяха впити в нейните, когато потърси пипнешком ключовете за лампите и дръжките на вратите. По пътя тя разкопча ризата му и я свали от раменете му. Той смъкна жилетката й, разкопча колана и смъкна ципа на джинсите й. Дрехи и обувки се разхвърчаха по коридора. Той започна да маха фланелката й, но устните му отказаха да се отделят от нейните. Прилепиха се един към друг толкова отчаяно, сякаш това бе първото, последно и единствено време, когато въобще щяха да опитат това ниво на възбуда, сякаш се страхуваха, че то ще изчезне, ако се разделят дори за миг.

Когато стигнаха спалнята, Джейк неохотно наруши прегръдката им. Въпреки че я гледаше с нескриван глад, той все още се поколеба, като попита тихомълком дали е сигурна, че иска. Тя не знаеше дали се влюби в него в този миг, но се приближи близко. Той бе предусетил, че тя не се отдаваше лесно, защото не се доверяваше лесно. Преди да продължат да правят любов, той искаше да се увери, че това наистина е любов. Искаше тя да знае, че желае тялото й. Но повече от всичко желаеше тя да му се довери.

Без да се бави, тя измъкна фланелката си през глава и я остави да падне на близкия стол. С очи, споени с неговите, разкопча сутиена си и освободи гърдите си. Плътта й бе гладка и с оттенък на слонова кост, свежа и стегната. Джейк тръгна към нея, но тя го спря. Събличането й бе повече от еротичен танц, то бе демонстрация на сигурност. Бавно, тя изу джинсите си и свали бикините си. Издърпа панделката от косата си, тръсна кестенявата си грива и я остави да падне върху раменете й. Когато остана съвсем гола, освободена от всякакво покритие и преправена външност, тя му се предостави.

Той я приближи с благоговение и преклонение, каквито беден молител би предложил на блестяща богиня.

Ръцете му докоснаха раменете й, после се плъзнаха надолу. Тя потрепери и зърната й се втвърдиха. Той постави длани на гърдите й и ги целуна поотделно. Аманда отметна глава назад, канейки го така да продължи пътешествието си. Устните му пропътуваха нагоре към шията й, по устата й, върху ухото й. Изгубиха се в сладката кожа под брадичката й, но ръцете му намериха гърдите й и им се наслаждаваха, галеха я по начин, по който изпитваше болка от желание.

Ръцете й трепереха, когато разкопча джинсите му и ги плъзна надолу по бедрата му и нежно очерта мъжествеността му. Той изрита бързо дрехите си и я повдигна с ръце. Задържа я така за миг, вторачен долу в женствеността пред него и се усмихна.

— Прекрасна си — прошепна.

Аманда отвърна на усмивката му, протегна ръце нагоре и привлече устата му към нейната, докато той я отнасяше до леглото и я поставяше в него. Очакваше от него да я вземе веднага, да я нагълта в изблик на сляпа страст, но вместо това тя откри, че се наслаждава блажено върху възглавница от нежност.

Стаята бе тъмна, осветена само от светлината от коридора. Прозорецът бе леко отворен, завесите бяха дръпнати, но Аманда нямаше желание да поглежда извън очертанията на това легло. Засега това бе целият свят, който искаше да опита, а тялото на Джейк — единствената територия, която искаше да изследва. Точно в този миг, точно този мъж определяше границите на нейното съществуване.

Когато легна върху пухените възглавници и ароматът на сандалово дърво, идващ от Джейк, изпълни обонянието й, тя се почувства така, сякаш бе в древен харем, а не в съвременен апартамент на един ерген. Усети хладината на чаршафите на гърба си, когато той нежно проследи сенките, които се бяха образували върху тялото й. Пръстите му пърхаха по кожата й като пухени перца и рисуваха прекъснати линии от едната й гърда до другата, от слепоочията до гърдите й, от пъпа до слабините й. Той не доближи местата, които крещяха за него, но въпреки това тя се чувстваше стегната и влажна и невероятно гореща. Устните им не се докосваха, но се изпиваха взаимно с очи. Толкова приковаващо бе привличането им, че само близостта му я караше да пулсира от желание.

Темпото им се ускори успоредно с желанието им. Той се движеше върху нея, сложил едната си ръка под тялото й, като повдигаше така бедрата й, и те се търкаха о неговите. Останала без дъх, тя почувства, че се люлее, отдадена на вътрешен хвалебствен химн, за който нямаше нужда от думи. Джейк танцуваше с нея, телата им се движеха и изпълняваха горещ концерт. Изведнъж той се отдръпна, но само лекичко, и остави място да се насладят един на друг, докато възбудата им започна да граничи с болка. Като усети, че не можеха да издържат повече разделени, той си постави презерватив и двамата се отдадоха на експлозията от чувства, и двамата ликуващи в прекрасния изблик, който идва с чувственото съединение.

Изразходвани, но задоволени, те легнаха един до друг и никой не изпита нужда да се завие. Джейк хвана ръката й в своята и двамата сплетоха пръсти. Аманда положи глава върху него, като замърка леко.

— Аз съм щастлив човек — каза той простичко.

Аманда се усмихна. Тя бе щастлива на „Янки Стейдиъм“. След като влязоха в този апартамент, тя бе катапултирана толкова далеч отвъд щастието, че загуби способността си да опише как се чувства. Което вероятно също бе добре: личното разбулване бе напълно против природата й.

Джейк се подпря на една възглавница и се вторачи в нея.

— Ти си ужасно тиха. Въпреки репутацията ми на фехтовач от световна класа, аз съм нормален човек, което означава, че се чувствам твърде несигурен, за да се справя с тишината в такъв момент.

Аманда го погали по бузата. Той взе ръката й, поднесе я до устните си и целуна всичките пет пръста.

— Моля те, кажи ми, че не бях сам в „Страната на чудесата“.

— Беше страхотно — увери го тя.

— Дочувам едно но. Мразя тези но.

— Отново излъга.

Той изглеждаше смутен, но само за миг.

— Абсолютно си права. Грешката е моя.

Той стана от леглото и изчезна към коридора. Когато се върна, носеше бутилка вино с две чаши. Беше се увил в една огромна хавлия и бе преметнал друга върху рамото си, която й подхвърли, когато освободи ръцете си.

Вместо да налее веднага виното, той се качи обратно на леглото.

— „Свети Емилиън“ има нужда да подиша мъничко — поясни той, като близна долината между гърдите й. — Честно казано, и аз.

Аманда трябваше да прехапе устни, за да не позволи на един стон да се изтръгне от нея. Не беше жена с енциклопедия от минали любовници, нито пък беше без опит. Изпитвала бе желание и страст с други мъже, но Джейк Фаулър събуждаше в нея нещо повече, нещо по-различно. Това бе странно усещане и за Аманда бе трудно да му намери място. Особено когато той бе толкова близо и бяха съблечени и тя можеше да почувства как кръвта й отново се упоява от неговото присъствие.

— Беше очарователна по време на мача този следобед — поде закачливо той, като я хапеше по меката част на ухото. — Някак си знаех, че изпод тази колосана униформа на служител от полицейското управление на Ню Йорк има една почитателка на „Янките“, която просто умира от желание да се измъкне от нея.

— Колко си ми умничък — промълви Аманда, като се изплъзна, когато ръката му пропълзя под хавлията й.

— Така си и мислех — когато устните му докоснаха леко нейните, тя усети усмивката му. — Какво ще кажеш за малко вино, за да отпразнуваме?

— Когато си тръгнахме, резултатът бе равен — напомни му тя и взе чашата, която той й подаде.

— Нямах предвид да отпразнуваме победата на „Янките“ — възрази той и изражението му стана сериозно. — Исках да вдигнем тост за нас.

Сладостта на това чувство завладя Аманда и я остави безмълвна. Джейк изглежда нямаше нищо против мълчанието й. Той го запълни, като отпиваше от искрящото червено вино и облизваше устните с искрена охота. Наблюдаваше как Аманда опитва виното си и се бори с емоциите си. Когато почувства, че е минало достатъчно време, той повдигна брадичката й, извърна лицето й към себе си и я погледна право в очите.

— Ти си невероятна жена, Аманда Максуел, и мисля, че се влюбвам в теб — видя, че очите й се навлажняват и че онази бавна усмивка, която тя обожаваше, започна своя танц по устните му. — Знам, че не е изискано да го казвам, но работя в една област, която ме кара да съм истински загрижен за времето — усмивката му избледня, когато той също се пребори с чувствата на любов и загуба и ограничения. — Не искам да загубя и минутка от някой час, през който мога да бъда с теб, Макс.

Сълзи се стекоха по бузите на Аманда, но тя не направи опит да ги избърше. Не се притесняваше от тях, беше възхитена. Те бяха резултат от изразено чувство, дадено, получено и върнато обратно.

— Тогава недей — прошепна тя, озадачена от това, че се предаде веднага.

Когато Джейк я взе в ръцете си, заедно с експлозията от страст, която докосването му запали, се възроди онова друго чувство, което Аманда не можеше да опише. Тя протегна ръце към него, защото често то изглеждаше достатъчно близко до нея, за да го грабне, но както една мисъл се плъзга по нечие съзнание, после изчезва и все пак никога не го напуска, то продължаваше да я дразни и да й се изплъзва.

Докато вечерта стана сутрин, сексът им бе прекъсван от сън и разговори и тихо общуване. Но именно в кухнята, докато приготвяха закуска и оживено разискваха дали е разумно невръстните престъпници да се изпращат в изправителни лагери, или в центрове за временно задържани, бе обзета от видение: това неопределимо чувство, това странно усещане, което я завладяваше, когато бе с Джейк и което никога не бе изпитала с никой друг, бе наистина нещо рядко и специално — беше чувство на взаимно проникване.