Дорис Мортман
Пътуване за никъде (2)

Глава първа

Ню Йорк, двадесет години по-късно

Една млада жена лежеше на пода до неоправено легло. Тялото й — голо и изкривено — бе проснато в неудобна поза, с лицето нагоре. Краката й бяха широко разтворени, но в позата нямаше нищо привлекателно. Прясна кръв бе образувала тъмно петно под слабините й и бе изцапала бедрата й. Дузина дълбоки, възпалени разрези от нещо остро бяха обезобразили плътта й. Дългата й руса коса бе отрязана и затъкната в устата й като запушалка. Едната й гърда се бе килнала наляво, а другата бе зверски изрязана от садистичен касапин. Кръв обагряше стаята, разпръскана в зловещи очертания по стените, спалното бельо, мебелите и килима. Счупени лампи и обърнати столове говореха за борба. Всички светлини в апартамента бяха включени и от тонколоните, разположени върху един скрин във всекидневната, Вагнеровите „Валкирии“ ечаха в отвратителен акомпанимент.

Униформените служители, които бяха запазили непокътнати мястото на действие, и следователно доказателствата, дадоха кратка информация на детективите от отдел „Убийства“ от деветнадесети полицейски район, после излязоха в коридора да успокоят съседите. Когато оперативната група от криминалисти пристигна, те, заедно с детективите от деветнадесети район, започнаха първоначалния си оглед.

С ръце напъхани в джобовете или сключени отзад на гърба групата детективи изследваха мястото, като внимаваха да не докоснат, зацапат или разместят нищо.

След като всички бяха огледали местопрестъплението, детективите от бюрото се заеха да проучват свидетели и да събират информация, а специалистите по съдебна медицина започнаха усърдната задача да събират доказателства.

Един агент от службата по съдебна медицина беше застанал до асистиращия детектив от криминалния отдел, който се залови да скицира разположението на обектите във всекидневната. Детективът от оперативната група, на когото бе поверен случаят, стоеше до вратата на спалнята и провеждаше мисловен оглед на мястото, преди да се влезе с фотоапарат.

Висока и стройна в морскосиния си работен комбинезон, с лъскава кестенява коса, прибрана в една бейзболна шапка, поставена наопаки, Аманда Максуел работеше бързо, за да запази основната история на мястото на действие. Тя влезе вътре и започна общите снимки, като заснемаше от различни положения към и от центъра на събитието. Те щяха да осигурят на детективите, както и на адвокатите и на двете страни, изгледи от височината на очите, които биха установили относителното местоположение на доказателствата, които щяха да бъдат събрани.

След като завърши общите и от височината на очите снимки, тя се спря и определи първоначално зрително поле. След като го установи, постави около шестдесетсантиметров квадратен лист от фотографска матирана плака, която служеше за мрежа за перспектива. Като се увери, че мрежата лежи стабилно на земята, тя се качи върху едно малко столче, което бе част от екипировката й в чантата, постави нагоре светкавицата на фотоапарата си, така че светлината да се отразява от тавана, и най-накрая погледна към жертвата.

Приятелите й въобще не разбираха как може да прави това. Те се чудеха защо никога не й прилошава, защо не пребледнява или извиква при нечовешките последици от човешка проява на насилие. Тя се опитваше да обясни, но те не можеха да разберат: един обектив създаваше разстояние. Тя беше там, но преместена. Тялото — без значение в какво състояние е — бе субектът, мястото на убийството — фонът, фотоапаратът й — инструмент за събиране на доказателства. Колкото и да бе трудно за цивилните граждани да го възприемат, полицейската работа напредваше на основата на интелекта, инстинкта, обективността и упоритата настойчивост. Емоцията нямаше място в една криминална задача, тя разстройваше проницателността и изопачаваше фактите.

Докато колегите й наблюдаваха, тя фотографираше жертвата и околната обстановка. Като повдигаше фотоапарата, Аманда осигуряваше точност на мрежовите измервания, използвани от лабораторията, за да подготви мащабна карта. След като завърши общите снимки, започна изнурителната работа по документиране на мястото и престъплението, кадър по кадър. Първо обиколи тялото, като се движеше по посока на часовниковата стрелка от главата към дясната ръка, към краката, после към лявата ръка, като щракаше отгоре, отдолу и отстрани. След това се премести да заснеме отблизо раните.

Това бе най-трудната част от нейната работа. Да се устои на такова закоравяло и крайно насилие, бе ужасна задача, която никога не се превръщаше в по-лесна. Аманда си мислеше, че това е поради усъвършенстването на технологията на насилие и за това че изпълнителите на това насилие ставаха все по-изобретателни. Всеки ден се появяваха нови оръжия, нови отрови, нови и нарастващо ужасяващи начини да се измъчва плътта. Добре, че повечето хора рядко се срещаха със смъртта. Тъй като паметта бе състрадателна, след време образите, свързани със смъртта, без значение колко смущаващи или болезнени са били, се смекчаваха в мъгляви спомени за едно неподвижно и мълчаливо тяло, което е лежало в чисто легло или в ковчег, очертан със сатен. Онези, които виждаха смъртта всеки ден, знаеха, че тя е далеч по-сложна от това и по-грозна. Смъртта миришеше и обиждаше. Тя изискваше брутално нахлуване в дълбочините на човешката душа, което би било нечувано и безскрупулно преди прекратяването на живота. И тя премахва всякакви илюзии, които някой би могъл да има, за абсолютната, присъща доброта на човека, злото се спотайва и в най-добрите от нас.

Като се движеше с обиграна походка, Аманда се скри зад своя обектив и изщрака пози от всеки възможен ъгъл, като запечата всеки квадратен сантиметър, включително и миниатюрните подробности като прах върху едно нощно шкафче, едно скъсано парцалче за бърсане на прах, една поставена не на мястото си телефонна слушалка. След всяка снимка тя се спираше да я документира грижливо. Експониране 4,325 Е. Седемдесет и осма улица, апартамент 20-А. Спалня откъм южната стена. Жертва, над главата. Експониране 17,325 Е. Седемдесет и осма, апартамент 20-А. Гениталиите на жертвата от близък план. Експониране 45,325 Е. Седемдесет и осма, апартамент 20-А. Коремна област на жертвата. Ултравиолетов филтър. Експониране 52,325 Е. Седемдесет и осма, апартамент 20-А. Баня встрани от спалнята. Следи от кръв: под, тоалетна, мивка, завеса на душа. Широкоъгълен обектив.

Работеше бързо и грижливо, като сменяше перспективата и си водеше бележки. Чрез използване на набор от обективи и филтри нейните снимки включваха всичко — от копчетата върху стереоуредбата до храната в хладилника, от зеещата дупка, където дясната гръд на жената бе изрязана, до самата й гърда, която намериха чак в тоалета, захвърлена небрежно като използвана тоалетна хартия. Когато свърши с рутинната си работа, екипът от съдебна медицина очерта с тебешир контурите на тялото, отмести го и Аманда започна отначало процедурата. Като повтори същите пози с тебеширения контур — без хаоса, който винаги съществува, когато тялото все още е там — тя се увери, че притежава по един добър негатив от две снимки от същата поза.

— Хей, Макс! — измърмори нетърпеливо Пийт Дойл. Той бе скицирал останалата част от апартамента и бе направил измервания. Искаше да завърши тази част от работата си в спалнята и банята в съседство, но не можеше да започне, преди тя да е свършила. — Ще бъдеш ли готова по някое време през този век?

Аманда не се разбърза. Тя свърши лентата, прелисти бележките си и се огледа наоколо, за да се увери, че не е пропуснала нищо.

— Единственото нещо, което не си фотографирала, съм аз — изръмжа Пийт. — И, за Бога, вече ми пониква брада!

— Добре! Тъкмо ще покрие лицето ти — когато мина покрай него, тя игриво го щипна по бузата.

Той хвана върха на бейзболната й шапка на полицейското управление на Ню Йорк и я обърна напред.

— Ако ще носиш шапката, носи я правилно, по дяволите! Приличаш на някой бейзболен запалянко.

Аманда поклати глава и го погледна със съжаление.

— Забрави, Пийт. Никакво количество сладки приказки няма да ме накарат да легна с теб.

Агентът от службата по съдебна медицина и един трети детектив от криминалния отдел, който бе дошъл да замести Аманда, се засмяха. Нескритото сладострастие на Пийт бе повод за шеги в отдела. Пийт наближаваше четиридесетте и здраво се бореше сам да поддържа репутацията си на женкар. Аманда наближаваше тридесетте и още отначало беше дала ясно да се разбере, че не си устройва срещи там, където работеше.

— Макс! — Хари Бенсън от криминалния отдел й връчи лист хартия с адрес върху него. — Лейтенантът иска да се отправиш към седемнадесети полицейски район. Клийлънд е там. Заловил е един сериен убиец и помоли да отидеш на място с фотоапарата си.

Въпреки че всички в криминалния отдел бяха квалифицирани да заснемат сцени на престъпления, както и да събират други форми на съдебни доказателства, Аманда бе известна като най-добрия фотограф в отдела. Не беше необичайно да бъде викана, когато главният детектив по някой случай смяташе, че снимките щяха не само да помогнат при разследването на престъплението, но също и при обвинението на извършителя.

— Довиждане, момчета! — избъбри тя, докато събираше оборудването си, после метна една обемиста чанта на рамо, хвана в ръка друга и се отправи към вратата.

— Ще се видим отново в службата, Макс — подвикна Хари и се зае да работи, като пъхна в една торбичка окървавените бикини на жертвата. — И не се тревожи, след като свършим тук, ще оправим разбитото сърце на Пийт с няколко бири.

Аманда отправи към Пийт критичен поглед.

— Точно от това има нужда това тяло — от още няколко бири.

— Обичам те, бейби — въздъхна Пийт, като преглътна забележката и махна с ръка за довиждане.

Аманда се засмя и му прати въздушна целувка.

— Да, и аз също.

 

 

Кабинетът на Уолтър Кларк бе витрина на маниак. Нямаше нито прашинка, нито неподострен молив или разпилян кламер — никога. Стъклената преграда, която разделяше шефа на криминалния отдел на полицията на Ню Йорк от детективите, блестеше. Мебелите му винаги изглеждаха току-що полирани. И никога не биваха размествани. Дори и след събирания с много хора, всичко бе на определеното му място, сякаш Кларк го бе заковал на пода — нещо, което някои членове на отряда му мислеха, че наистина е направил. Той беше мъж, който вярваше в свещеността на реда. Един добре подреден дом отглежда един добре подреден ум бе любимата му фраза. Някои вярваха, че това е точно онази философия, която бе улеснила издигането му към върха и която бе направила от него толкова добър лейтенант. Други считаха, че тя го бе превърнала в човек, който лази по нервите на другите.

Когато Аманда наближаваше кабинета му, успя да види, че той е зает. При него бяха двамата районни детективи, които бяха работили по случая тази сутрин, както и един частен детектив, който бе виждала в няколко района. Стана й забавно да види някого с набола брада, кожено яке и разгърден, седнал отпуснато на един стол в светая светих, както наричаха стаичката на лейтенанта. Обикновено, когато някой преминеше през вратата на хигиеничната обител, стойките се изправяха до мирно, вратовръзките се пристягаха, движенията ставаха отривисти. Кларк я забеляза и й махна с ръка да влезе.

— Получи ли нещо, Макс? — попита той, като погледна дебелата папка под мишницата й.

Аманда премести поглед от шефа към мъжа, който бе излегнат на стола. Тя не обсъждаше работите на полицията пред непознати.

— Джейк Фаулър — представи го Уолтър, като разтълкува правилно мълчанието й. — Той е частен детектив, който вървеше по следите на жертвата.

Джейк Фаулър сви устни при снизходителния тон на Кларк. Той разбираше, че повечето детективи от съдебна медицина и от полицейските райони предпочитаха да работят без външно вмешателство и като цяло не бяха точно почитатели на частните детективи, но все пак.

— Вивиън Уейлънд бе богато момиче от Северна Каролина с необуздан характер и имаше проблем с пиенето — информира той, като насочи обяснението си изключително към Аманда.

Очите му имаха кралско син цвят, насочваха се рязко към някоя цел, после се спираха и се задържаха върху нея. Въпреки че цялостното му държание бе обичайно, Аманда усети, че това бе пресметната поза, предназначена да я обезоръжи. Той съвсем ясно я преценяваше, както и тя него.

— Родителите й бяха загубили връзка с нея и се тревожеха, че може да й се случи нещо лошо. Оказва се, че са имали право.

— Предварителните доклади на токсиколозите свидетелстват за проблем с пиенето — вметна Кейлеб Грийн, водещият разследването детектив. — Наличието на алкохол в кръвта й е огромно.

— Разполагаме със свидетели, които я поставят в някакъв каубойски бар на Тридесет и някоя улица в източната част на града. От сорта на боклукчийско свърталище, което с малко реклама става внезапно шик.

Партньорът на Грийн — Мики Морън, облещи очи. Той бе изискано момче, израснало в Куинс, което се ожени за годеницата си с висше образование, служи във флота, преди да се присъедини към полицията, посещаваше редовно родителите си, пиеше бира от бутилка, окачаше американското знаме пред дома си на националните празници и се гордееше, че е едно от добрите момчета. Той не разбираше от думи като шик, боклукчийски и други подобни.

— Би могло да се окаже, че си имаме работа със сериен убиец — каза Аманда.

Тя отвори папката си, измъкна няколко увеличени фотографии и ги постави пред Уолтър. Детективите се приближиха около бюрото, така че да могат да ги гледат от правилната страна. Фаулър остана на мястото си. Очите му шареха между фотографиите и жената, която ги бе направила. Беше му трудно да каже кое го очарова повече.

Аманда посочи към един блед четириъгълник в средата на това, което тя описа като коремна област.

— Тъй като този случай се представя като вероятно изнасилване, направих няколко снимки на тялото с ултравиолетов филтър. Често той улавя образи, които са иначе невидими следи от рани. Това — продължи тя, като проследи очертанията на четириъгълника — изглежда е отпечатък от катарама на колан. С мотив, характерен за западните щати — добави тя многозначително.

— Трябва да я е налагал твърде силно, за да остави такъв отпечатък — промърмори Кейлеб.

Мики изсумтя одобрително, отвори бележника си и прелисти записките си.

— Според един от свидетелите момичето е напуснало „Хичинг Поуст“ около три… и се е влачела с някакъв тип с яки мускули, около тридесетгодишен.

— С какво е бил облечен този тип? — попита Джейк. — Като служител от Уолстрийт? Като бачкатор?

Мики изсумтя.

— Почакай малко, Фаулър. С какво мислиш, че е бил облечен? С костюм с жилетка и бомбе? Бил е с джинси и ботуши. Точно както и останалите, които се правят на каубои.

Аманда сподави усмивката си. Мики открито толерираше частните детективи. Фактът, че не излезе на Джейк с обичайното си бълване на обиди, бе знак на уважение, макар и изразен неохотно.

— Добра работа, Макс — кимна Кейлеб, като все още разучаваше снимката. — Това произведение остава скрито.

Снимката беше силно доказателство. Тя не само можеше да доведе до убиеца, но би повлияла и на съдебните заседатели. Последното нещо, което искаше тази група, бе техният заподозрян да прочете за това във вестниците и да хвърли катарамата.

— Искаш ли една, Уолтър? — попита Аманда, като връщаше вече останалите снимки в папката си.

— Не. Кейлеб и Мики работят по случая. Продължавай с другите. Колкото по-малко знаят за това, толкова по-добре.

— Какво ще кажеш за мен? — протегна ръка Джейк.

Аманда погледна към Уолтър, който поклати глава, после се наведе над бюрото си, като доближи лице до това на Джейк. Очите му се свиха, а устните му изразяваха неговата решителност.

— Ако чуя дори шепот за това на улицата, Джейк, ще ти насиня задника и ще ти отнема разрешителното. Разбра ли ме?

Джейк натисна с ръце и се изправи от стола, отиде до вратата и сви рамене.

— Само се опитвам да помогна.

— Да, правилно! — изхили се Мики. — Не ни се обаждай, ще ти се обадим.

— На твое разположение съм, приятел — избъбри Джейк, като затвори вратата след себе си. Уолтър го наблюдаваше как си тръгва с усмивка, която се приближаваше до привързаност.

— Някой да иска да ме осветли? — попита Аманда, явно сконфузена.

— Джейк е каубой — обясни Кейлеб, като напълно съзнаваше иронията в това описание. — Той обича да язди до средата на някой проблем, да го реши самостоятелно, да вдигне пушилка и да изчезне от града.

— Човек не може да си го представи да работи в някакъв екип — добави Мики.

— Джейк е блестящ и талантлив, прекалено упорит, невероятно принципен и може да бъде доста приятен — когато пожелае — обобщи Уолтър.

Аманда ги изгледа един след друг заинтригувана.

— Но?

— Няма правило, което човекът да не е искал да наруши — каза Кейлеб.

Тънка усмивка се прокрадна по лицето на Уолтър.

— Което го прави един от най-добрите частни детективи!

 

 

Аманда забърза нагоре по стълбите на постройката с кафяв декоративен камък в „Уест Саид“, където живееше, а ключовете както винаги дрънчаха в ръката й. Тя отключи входната врата, изпразни пощенската кутия и се затича до третата стълбищна площадка от апартамента си. Бе имала дълъг и тежък ден. С удоволствие би се натопила във ваната, но времето можеше да й позволи най-много бърз душ. Тя издърпа три чифта чорапогащи от пръчката на душа, където се сушаха, пусна водата и започна да съблича дрехите си, докато изтича до всекидневната да провери съобщенията по телефонния секретар.

В спалнята отвори шкафа и изследва съдържанието му. Зачуди се кои от трите Малки черни рокли^[1] да облече тази вечер. Тази суетня около приятелските вечери напоследък започваше да показва големите празноти в гардероба й. Преди светският й живот не изискваше нищо от страниците на Вог^[2], минаваше със същите дрехи, които използваше за работа: памучни панталони, пуловери, фланелки и жилетки. През последните няколко месеца бе различно. Тя затвори очи, сграбчи една напосоки, занесе я в банята и я закачи на задната страна на вратата, за да изглади с парата евентуалните набръчквания.

За Аманда душът бе нещо повече от лукс, в края на всеки работен ден тя имаше нужда да изтърка миризмата, която я бе просмукала. Парфюмът не вършеше работа. Нито пък просто насапунисването на тялото. Миризмата пропълзяваше до корените на косата й и дълбоко в синусите й. За синусите тя държеше силни ментови бонбони в тъмната стаичка и ги дъвчеше през по-голямата част от деня. За косата си използваше шампоан с лек аромат на лимон.

За щастие дългата до раменете й коса бе лъскава, права и добре оформена, не се нуждаеше от безкрайно сушене. Тя не обичаше да си слага много грим и в това отношение имаше късмет. Кожата й бе чиста и мека, използването на козметика бе повече отстъпление към обичайната практика, отколкото от потребност. Тя наистина използваше леко розов руж, а за през вечерта очертаваше и слагаше сенки и грим на големите си очи с какаов цвят. Любимата й черта на лицето бе устата й: устните й бяха сочни и въпреки че й правеше удоволствие да ги червисва, имаше само четири червила — кафеникаво, виненочервено, розово и бледомораво. Тази вечер щеше да си сложи виненочервеното.

Тя се пъхна в роклята си — черно жарсе, с висока твърда яка, дълги ръкави. Добави чифт чортови обувки, перлени копчета и златен часовник, който все още изглеждаше странно на ръката й. Въпреки протестите й, той бе настоял да й го подари за рождения й ден, тя го носеше само когато се срещаше с него.

Долу тя извървя до ъгъла на Осемдесет и девета улица и „Калъмбъс“ и спря едно такси.

— Към хотел „Пиер“, моля. Шестдесета улица и Пето авеню.

Когато се отдалечиха от бордюра, тя се огледа, за да види дали някой не наблюдава заминаването й. С ъгълчетата на очите си й се стори, че видя някакъв мъж под един навес на ресторант да се обръща и да проследява потеглянето на колата. Бързо намери пудриерата си, отвори капачето и в огледалцето видя как той я наблюдава. Беше тъмно и той бе скрит в сенките. Би могъл да чака приятел. Или за такси. Може би търсеше подслон от студа. Или пък я дебнеше.

Таксито спря пред „Пиер“. Тя излезе от колата, бързо се приближи до входа и през фоайето до асансьорите. Сама в кабината, тя натисна бутона за четвъртия и за дванадесетия етаж и почака няколко минути, докато вземе друг асансьор надолу, откъдето можеше да излезе от хотела от страната на „Шестдесета улица“. Почака вътре, докато пиколото й повика такси, после изскочи от сградата и влезе в колата, като криеше с ръка лицето си от вятъра.

— Таверната на „Грийн“ — тя отново огледа улицата. Този път изглежда никой не й обърна внимание.

На паркинга на прочутото туристическо убежище тя излезе от таксито и незабавно се вмъкна в една лъскава черна лимузина.

— Добър вечер, госпожице Максуел.

— Добър вечер, Томсън. Къде ще ходим тази вечер?

 

 

„Ла Кремайер“ бе прекрасен битов ресторант, разположен на границата на Ню Йорк и Кънектикът. Бяха идвали тук преди, така че нямаше нужда Аманда да се представя. Робърт, собственикът, я посрещна възторжено и незабавно я придружи до една маса в предната зала, до камината.

Господинът, с когото бе дошла да се срещне, се изправи и я наблюдаваше как се приближава. Той бе изискан мъж с прошарена коса и такъв изтънчен вид, какъвто преобладаваше сред много богатите. Широка усмивка озари лицето му, докато тя се приближаваше. Прегърна я топло. Когато тя седна, той се засуети дали й е удобно. Един сервитьор й наля малко вино.

Тя отпи глътка, кимна одобрително към сервитьора и вдигна чаша към домакина си.

— Отлично! Както винаги.

— Сигурна ли си, че ти харесва?

— Сигурна съм.

— Имаше ли проблеми, докато стигнеш дотук?

— Никакви — намираше нервността му за очарователна. Като че ли той все още не можеше да повярва, че тя присъства в живота му.

— Изглеждаш много красива тази вечер — той протегна ръка през масата, намери нейната и я стисна. — И ти благодаря, че носиш часовника. Знам, че го мразиш.

Тя се засмя.

— Не го мразя. Аз просто… е, той не е съвсем в моя стил — каза тя.

— А какъв точно е твоят стил?

Аманда хвърли поглед към скъпия италиански костюм, ризата му, изработена по поръчка, копринената вратовръзка, дебелите златни копчета за ръкавели и съвършено поддържаните нокти. Почти инстинктивно тя погледна и към собствените си ръце, без маникюр и без украшения, с изключение на часовника. Роклята й, която бе отворила голяма дупка в сметката й, вероятно не струваше и колкото одеколона му.

— Семпъл, без украшения, пестелив и често с полицейски привкус — рече тя беззащитно.

— Ти си твърде специална жена, за да не слагаш украшения.

— Така съм свикнала. Аксесоарите ме карат да се чувствам неудобно.

— Би могла да се научиш да обичаш красивите неща — каза той нежно, като се стараеше да не я притеснява.

— Може би, но точно сега животът ми не се определя от кожи и скъпоценности.

— Това би могло да се промени, знаеш го. Всичко, което трябва да направиш, е да помислиш сериозно за предложението ми да навлезеш в бизнеса.

— Наистина го обмислих — погледна го тя.

— Сериозно?

Тя сви устни угрижена. Той бе стигнал до заключението, че тя ще приеме. Тази мисъл очевидно му доставяше удоволствие.

— Знам, че ти е трудно да го повярваш — каза му, като съжаляваше, че го разочарова, — но ми харесва това, което правя.

— Не те карам да се откажеш от фотографията. Твоята работа е наистина много впечатляваща. Тя е… полицейска — той буквално се смути.

Аманда се усмихна със съжаление. Не можеше да го обвини, че намира работата й за толкова неприятна. Защо някой би насърчил друг да прекара живота си сред компанията на трупове.

— Не съм отхвърлила изцяло идеята обаче. Четох материала, който ми даде, и изучавах бизнес страниците на „Таймс“.

— И? — подкани я той нетърпеливо.

— Заинтересована съм, но… — предупреди тя — не съм завладяна.

— Това просто означава, че трябва да работя по-усърдно с теб, за да те убедя.

— Нека да караме по-бавно с това, става ли? — тя се наведе напред и го погали по бузата. Той задържа ръката й там. — Засега бих предпочела да задържа вниманието си върху нас.

— Както искаш — каза той с глас, стържещ от вълнение.

Ако тя имаше нужда от време, той щеше да й го даде, беше благодарен, че го има, за да й го даде. И ако след време тя все още се чувстваше по същия начин, той щеше да предпочете да приеме решението й, а не да постъпи както обикновено, което бе да пренебрегне загрижеността й и/или личните й желания като неуместни. Въпреки че бе свикнал хората да му правят комплименти за способностите му, каквито вярваше, че притежава много, той бе наясно и с грешките си. Знаеше, че е арогантен, взискателен, егоистичен, често безцеремонен и доста нетърпелив. Също както и много мъже, които бяха достигнали удивително ниво на успех, той вярваше, че чувствата и мненията на повечето хора за него бяха второстепенни.

Но тази прекрасна млада жена не беше като повечето хора. Той бе Лайънъл Беърд. А Аманда бе неговата дъщеря.

Тя бе навлязла отново в живота му преди шест месеца в една душна августовска вечер. Той беше в бара на „Четирите сезона“^[3] и отпиваше от една много студена водка, докато чакаше отчуждилата се от него жена, Памела Ричардсън Беърд. Срещата им бе за шест и тридесет. Беше почти седем. Реши да я почака още малко, докато стане точно седем, после възнамеряваше да си тръгне.

Внезапно една млада жена се намести в стола срещу него.

— Съжалявам, но очаквам някого — каза той рязко.

— Знам.

— Е, тогава, ако не възразявате…

— Бих искала да се поразходите малко с мен — рече му тя тихо.

Той можа да види, че е нервна, но непоколебима. Това изнерви и него. Той притежаваше изключителна власт и бе доста известен. На този свят имаше твърде много ексцентрици. Доколкото схващаше, тя бе последователка на някакъв култ или някаква активистка на група, която прави добрини и която го бе избрала като техен злодей на месеца. Или това, или бе градска уличница, с уникален метод на заговаряне на мъже.

— Ако не станете и не се отдалечите от тази маса — изръмжа той, — ще сигнализирам на охранителя ми и той ще ви придружи до изхода. Уверявам ви, че това няма да бъде приятно преживяване.

Тя не трепна. Вместо това постави една свежа розова камелия пред него. Очите му се свиха. Няколко секунди по-късно един спомен го завладя. Той бе купил розова камелия само веднъж в живота си: за дъщеря си… последния път, когато тя бе в Ню Йорк.

— Коя, по дяволите, сте вие? И какво искате?

— Ще ви кажа коя съм — отвън.

— Не ходя никъде без охранителя си.

Тя сви рамене.

— Добре. Той може да върви след нас или пред нас. Не и с нас.

Завладян от любопитство — и впечатлен от факта, че тя въобще не се страхува от него — Лайънъл плати сметката, направи знак на Бруно да ги следва и направи това, което поиска младата жена. С бдителния, с квадратно тяло Бруно, който ги следваше на няколко крачки, те напуснаха ресторанта, завиха надясно и после отново надясно към Парк авеню. Тя нямаше вид на терорист с лятната си рокля, прилепнала към добре оформеното й тяло, и с косата си, която се вееше на лекия вечерен бриз. Но — припомни си той — опасността невинаги има грозно лице.

— Нека да си дойдем на думата, а? Имам среща.

— Не, нямате — каза тя. — Аз съм онази, която се обади у вас и съобщи на иконома ви, че госпожа Беърд иска да се срещне с вас.

Лайънъл се спря и я погледна.

— Коя сте вие? — настойчиво попита отново.

— Ще ви оставя да разберете — отвърна му тя загадъчно. — Но нека да продължим да се разхождаме. Не искам да привличаме публика.

Докато се разхождаха по Парк авеню, тя разказа спомени за неща, които само неговата дъщеря би могла да знае, защото това бяха моменти, споделени от него и дъщеря му: денят, в който той я заведе до „Янки стейдиъм“ и те почти хванаха една погрешно отправена топка, денят, когато той я учеше да се плъзга по скалите в Сентръл парк, денят, в който тя го доведе в училището в Маями, за да разкаже нещо на съучениците й.

— Исках приятелите ми да знаят, че наистина имам баща — промълви тихо младата жена.

Бавно, Лайънъл се извърна към нея. Остана бдителен, но тя бе приковала изцяло вниманието му.

— Ти ми купи онази розова камелия, защото каза, че подхождала на цвета на роклята ми. Това бе денят, когато за първи път ме заведе на балет. Гледахме Лебедово езеро.

Лайънъл я сграбчи за ръката. Трепереше от вълнение. Очите му проникваха дълбоко в нейните.

— Откъде знаеш тези неща?

— Знам, защото бях там — каза тя тихо. — Аз съм твоята дъщеря, Рики.

Лайънъл поклати недоверчиво глава. Гняв изпълни очите му.

— Какво е това? Някаква жестока шега! Дъщеря ми е мъртва!

Като чу гласа на Лайънъл, Бруно понечи да ги приближи.

— Кажи му да стои настрана — предупреди го тя.

— Как смееш да ми казваш какво да правя! — изгледа я гневно Лайънъл. Лицето му бе почервеняло от това предизвикателство и незачитане. Вътрешно в себе си обаче той бе уплашен, и то не защото вярваше, че тя представлява заплаха. Тази уплаха бе неясна и краткотрайна, като игла, която пробива кожата, но дълбоко в едно място, което бе изтръпнало в продължение на двадесет години.

— Няма да те ограбя или да те нараня — успокои го тя. — Сега му кажи да отстъпи назад!

Лайънъл се поколеба, после вдигна ръка и спря приближаването на мускулестия мъж.

— Благодаря ти — кимна тя.

— Просто карай по-бързо — нареди той.

Тя пъхна ръка в чантата си и извади малка играчка, която връчи на Лайънъл. Беше малко вагонче от комплект електрически влакчета. Лайънъл ахна. Беше й го купил, когато тя бе на около четири години. Бяха си приказвали за имената. Беше й казал, че са я нарекли Ерика на името на майка му, Фредерика. Когато тя попита той на чие име е наречен, й бе отговорил:

— На влаковете.

Когато тя не го разбра, той я отведе до големия магазин за играчки и й показа огромна колекция от електрически влакчета, всички с щампа с името Лайънъл. Тогава я остави да си избере, която количка иска. Тя си взе малкото червено вагонче.

— Не биваше да вземам нищо със себе си — обясни жената, която твърдеше, че е неговата Рики, — но накарах майка да зашие това във възглавницата ми. Беше с мен през цялото време.

Лайънъл помилва играчката в ръката си, като не желаеше да позволи на чувствата си да залеят лицето му. Когато погледна отново към нея, беше пребледнял.

— Имам нужда от едно питие — изрече с внезапно пресипнал глас. — И трябва да поговорим.

Върнаха се в „Четирите сезона“, където той уреди една маса в ъгъла на билярдната зала.

— Защо? — каза й, след като се бе подсилил с водка. — Защо ме оставихте да повярвам, че сте мъртви?

— Това бе единственият начин майка и аз да останем в безопасност.

Той остана мълчалив и очевидно се опитваше да погълне шока от появяването й отново, както и мисълта, че е бил изключен от това съдбоносно решение да изчезнат.

— Нима майка ти си мислеше, че не те обичам? — попита тихо. — Че няма да ми липсваш? Или че тя няма да ми липсва?

Аманда можа да види колко бе наранена душата му. И колко бе объркан. Не го обвиняваше, но не тя бе взела това решение. И нямаше да подлага на съмнение майка си, не и след всичко онова, което бяха преживели заедно.

— Бях съсипан, когато разбрах, че двете с майка ти сте загинали — изрече Лайънъл простичко.

Действително, мъката бе разстроила втория му брак. Нан не бе могла да разбере продължителността на неговата печал, защото не бе могла да си представи чудовищната му загуба, особено мъката му по Синтия. Въпреки развода им Лайънъл считаше Синтия и Ерика за свое семейство. Синтия бе и винаги щеше да бъде любовта на живота му, разводът бе неин избор, не негов. Нан винаги бе проводник за амбициите му. Всичко сега изглеждаше доста глупаво, но той разсъждаваше така тогава, въобразяваше си, че щом като получи висок пост на партньор в „Натансън и Спелинг“, Нан щеше да се изпари, той щеше да оправи нещата със Синтия, двете с Ерика щяха да се върнат при него и животът щеше да бъде прекрасен. Тогава, внезапно, в един огнен миг, който го разтърси из дъно, неговото семейство — и илюзията му — изчезнаха.

— Никога не можах да се оправя от това…

Дъщерята на Лайънъл се пресегна през масата и докосна ръката му.

— Ти също ми липсваше — промълви тя. — Всеки ден от живота ми.

 

 

В следващите месеци бащата и дъщерята се срещаха често. Лайънъл бе заинтригуван от всяка подробност от тайния живот на Аманда. Тя разясни за „Програмата за защита на свидетелите“ и как двете със Синтия се бяха озовали на северозапад и живееха като Бет и Аманда Максуел. Разказа му, че единствената връзка с миналото са писмата им до и от семейство Стантън. Дълго му говори и за шефа на Службата, когото тя бе свикнала да нарича Чичо Сам.

Не му съобщи фамилията на Сам, имената, които двете с майка й бяха използвали, или градовете, където бяха живели преди Вашингтон, с какво се занимава Синтия в момента или къде живее.

Лайънъл възприе това като знак, че тя все още не му се доверява и още веднъж измърмори, че трябва да му бъде казана истината, че Чичо Сам, който и да бе той, грешеше, че щеше да пази тайната им, независимо от това какъв натиск биха оказали върху него.

Друг път леко раздразнение в него предизвика и новината, че през годините Чичо Сам и Бет се бяха влюбили един в друг. Лайънъл изпита странна ревност.

Той потисна подтика си да зададе други въпроси, като какви бяха взаимоотношенията на майка й с този агент, била ли е Бет с някой друг, или Сам бе просто удобен и тъй нататък и вместо това попита за любовния живот на Аманда.

Аманда отговори доста сдържано.

— Нямам такъв.

— Защо?

— Човек трябва да се довери на някого, преди да го обикне, а както можеш да си представиш, аз не се доверявам лесно.

С ироничен, лишен от хумор смях, Лайънъл се съгласи. Той бе елиминирал доверието от своя емоционален репертоар преди двадесет години, когато бе наблюдавал един репортаж по новините за една къща в Маями, която бе избухнала в пламъци и която взе живота на една жена и едно деветгодишно дете, за които той бе уверен, че ще се спасят.

— Нито пък аз — промърмори той. — Ето защо вероятно ще се разведа за трети път.

— Е, поне този път няма да бъдеш сам — каза Аманда с топла усмивка, която огря устните й.

— Не, няма! Върнах си моята Рики и светът е прекрасен.

Внезапно усмивката й изчезна. На нейното място се появи силно раздразнение.

— Казах ти дузина пъти да ме наричаш Аманда, а не Рики. Не знам дали това е невинно умствено блокиране, или упорито его, но трябва да го преодолееш. Ако не го направиш, ще ни убият и двете! — той понечи да пренебрегне нейното безпокойство като една свръхемоционална реакция, но тя го спря хладно. — Те са там — заяви тя с неизменно убеждение. — И все още ни търсят.

Внезапно Лайънъл се почувства засрамен. И виновен. Не можеше да приеме идеята, че опасността изцяло определяше живота на дъщеря му и на бившата му съпруга, защото не можеше да си представи да живее по този начин. Това го караше да се чувства неудобно в прекалено много случаи и затова подсъзнанието му настояваше да се придържа към измисления разказ, че те бяха напуснали Маями, отишли в друг град и оттогава живееха щастливо и в безопасност. Аманда настоя, че не това е причината.

— Защо мислиш, че настоявам да запазим взаимоотношенията си в тайна? И да се срещаме на безопасни места? И да вземаме изключителни мерки, за да се уверим, че никой не ни преследва? Това не е игра, Лайънъл. Те искат да ни убият.

Гласът й бе нисък и смразяваше напрегнатостта си.

— Имали ли сте двете с… Бет някога някаква причина да мислите, че прикритието ви е разкрито? — попита той.

Аманда се замисли. Лайънъл може би бе взел колебанието й за незачитане на въпроса му, но бързо осъзна, че това бе механизъм на оцеляване. Заболя го, като видя колко автоматизирано бе това у нея.

— Те убиха Попи Стантън.

— Той загина при автомобилна катастрофа — каза тихо Лайънъл. Не искаше да й противоречи, но бе ходил на погребението. Беше видял докладите на полицията. Беше утешавал бившата си тъща. — Баба Стантън каза, че е загубил контрол над колата.

— Те са повредили спирачките му.

Лайънъл бе потресен от отговора й, лишен от всякакви емоции. Не говореше скръбта или параноята, това бе някой, който много добре знаеше фактите.

— Тази така наречена автомобилна катастрофа се случи две години след съдебния процес. Фамилията Еспиноза не бе сигурна дали наистина сме загинали при експлозията на къщата. Но ако бяхме живи, те искаха да ни изпратят съобщение: Тази смърт е преднамерена.

— Как една такава история е била опазена от вестниците?

— Баба и Попи бяха под слабо наблюдение. Когато местният началник на полицията научил името на жертвата, той задържал колата и се обадил незабавно на агентите от службата. Те изпратиха свои механици да прегледат колата — очите на Аманда пламнаха от гняв. — Тези мръсници дори не са направили опит да пипат по-внимателно. Просто са прерязали жилото.

Тя заскърца със зъби от наглостта им.

— Службата излезе с преработен доклад на механиците, който шефът им подаде на вестниците. Колата била наред. За нещастие шофьорът бил твърде стар, за да сяда зад кормилото. Рефлексите му били бавни. Загубил контрол и се блъснал в бетонна преграда. Край на историята. Не забравяй, че говорим за Южна Флорида. Такива неща се случват през цялото време.

— Баба ти знаеше ли?

Аманда поклати глава.

— Това би я ужасило. И така си беше достатъчно наплашена — внезапно няколко несвързани мисли се сблъскаха и истината стана очевидна. — Ти я изпрати в Аризона и я поддържаше докато почине, нали?

— Елеонор бе страхотна жена. Не исках тя да стане затворник в апартамента си, а точно това ставаше.

— Чарлз си бе отишъл. Също и ти, майка ти и Кен. Тя нямаше никого, за когото да се грижи, и нищо, с което да се занимава. Просто й дадох нов старт на ново място.

— На нея й харесваше там — пророни Аманда замислено. — Благодаря ти.

Лайънъл се усмихна.

— Няма защо — хубаво бе да бъдеш оценен за добро дело, а за Лайънъл това бе рядкост. — Присъства ли на погребението на Чарлз? — попита той, внезапно ужасен, че двете с Бет са присъствали и той не ги е забелязал.

— Не. Чичо Сам счете, че е твърде опасно — веждата на Аманда се свъси. — Освен това отново се бяхме преместили.

— Знам колко близка бе Синтия с Чарлз — промълви Лайънъл, неспособен да потисне известна горчивина за съдбата — и за Чичо Сам — които му отказваха подобна близост с дъщеря му. — Вероятно ужасно много е струвало на майка ти да не може да се сбогува с баща си.

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

Аманда трепна и се пъхна зад непроницаемата маска, която ставаше все по-позната. Тя като че ли отново преценяваше дали е разумно да разкрива част от миналото си.

— Когато баба Стантън почина, майка настоя да ни бъде позволено да присъстваме на погребението й. Чичо Сам изпрати няколко от своите висши служители да ни посетят, за да се опитат да я разубедят.

Ситуацията не беше забавна и все пак Лайънъл се засмя, като си представи пълна стая с агенти, които се опитват да убедят Синтия, че за нея ще е по-добре, ако не отива. Онази Синтия Стантън, която той познаваше, никога не би отстъпила, решеше ли веднъж, че е права, когато се отнасяше за семейството й, тя бе непоклатима като бетонен блок. Аманда, като разбра защо се смее Лайънъл, също се усмихна, но само за миг.

— Отлетяхме за Маями в деня преди погребението, само часове след като тялото на баба пристигна от Финикс. Службата ни осигури кола с номера от Южна Каролина, някакви туристически дрехи за топло време и ни насочи към един западнал мотел в покрайнините на Форт Лодърдейл. Чичо Сам дойде с нас. Няколко от неговите колеги от Маями бяха отишли преди това, за да се уверят, че мястото е безопасно. Регистрирахме се и останахме в стаята до тъмно. След това потеглихме за Маями до погребалното бюро, където трябваше да имаме частно посещение за половин час.

Гласът й бе спаднал с една октава и бе станал тих и злокобен. Лайънъл страдаше, докато я наблюдаваше как преживява отново тези моменти.

— Беше късно. Всички си бяха отишли. Алармата не се задейства и вратата не бе заключена, както би трябвало да бъде. Трябваше да използваме електрическо фенерче и това не бе точно начинът, по който искахме да действаме с майка, но осъществихме това посещение при баба. Чичо Сам и още един агент стояха на пост.

Когато бяхме готови да тръгваме, чичо Сам включи алармата и залости вратата след нас. И четиримата бяхме на паркинга, може би на тридесет метра от колата ни, когато изведнъж се чу силен шум и огнено избухване — очите й болезнено се свиха и тя потрепери. — Беше запалителна бомба. Другият агент покри майка. Чичо Сам се хвърли върху мен. Ударих настилката толкова силно, че си счупих носа и челюстта. Последното нещо, което чух, преди да изпадна в безсъзнание, бе как Чичо Сам ни вика да останем на земята. Когато се събудих, бях в реанимацията на „Джаксън Мемориъл“. Един специалист по пластична хирургия бе възстановил лицето ми.

Тъй като Лайънъл не я бе виждал от двадесет години, той въобще не си бе помислил да разгледа подробно чертите на лицето й, но сега го направи. Като дете тя поразително много приличаше на майка си, като единствената генетична прилика с него бе трапчинката на брадичката й. Беше доволен да отбележи, че хирургът бе запазил тази характерна прилика. Той забеляза също с трепване, че без хирургическата намеса, Аманда щеше да се превърне в копие на Синтия. За ирония — помисли си той — нескопосният опит на Еспиноза да я убие всъщност я бе защитил.

— Ами Синтия? — попита той, като се зачуди дали тя също бе претърпяла физическа промяна, която би я направила неразпознаваема.

— Тя пострада от някои изгаряния втора степен. Както и Чичо Сам. Но и двамата се оправиха.

— Кой е хвърлил бомбата? — настойчиво попита Лайънъл. — И как, по дяволите, е узнал къде ще бъдете и кога?

— Който и да я бе хвърлил, изчезна, преди да дойде подкрепление. Що се отнася до това откъде е узнал? — тя сви рамене. — Никой план не е безопасен.

— Хванаха ли човека, хвърлил бомбата, и разпитаха ли го?

— И да, и не. Два дни след инцидента едно тяло бе намерено покрай магистралата И-70, изгорено до неузнаваемост. Специалистите по съдебна медицина откриха, че е бил убит със същия вид запалителна бомба, като онази, хвърлена по нас.

— Не си е свършил работата, затова са свършили с него — заключи Лайънъл.

— Правилно — Аманда изведнъж осъзна за първи път в живота си, че се доверява на някой друг, освен на майка си и Сам. Чувстваше се странно, но добре. — Считаме, че Еспиноза е осъзнал, че е надхитрил сам себе си с Попи. Отсъствието ни от погребението не означаваше непременно, че сме мъртви. Повече бе вероятно да сме узнали за спирачките и да стоим настрана. Затова са изчакали баба да почине. Тогава са пратили някой на летището във Финикс, за да разбере къде откарват тялото й. След това са поставили някой извън мястото и са зачакали. Когато сме се появили, те са били готови.

Лайънъл взе ръката й в своята. Причиняваше му болка да мисли за всичките ужаси, които бе преживяла в краткия си живот. Нещо по-лошо, тези ужаси не бяха свършили.

— Те знаят, че си жива — промълви той, а лицето му бе пребледняло от осъзнаването на този факт.

Аманда кимна.

— Изминаха тринадесет години от този инцидент. Бяхме премествани няколко пъти, преди да ни заселят във Вашингтон. Чичо Сам бе преместен в друг район за няколко години. Но да, те знаят, че съм жива.

— Знаят ли къде живеете с майка си?

— Не — каза тя с мрачно спокойствие. — Ако знаеха, досега щяхме да сме мъртви.

— И така, какво ще правим?

Тя погледна към баща си и се зачуди дали бе жестоко да нахлуе отново в живота му. Точно в този момент лицето му бе сгърчено от страх. Искаше й се да може да натисне някое копче, да излезе и да върне живота му такъв, какъвто бе преди. Но не бе възможно.

— Ще правим това, което и те правят, Лайънъл — въздъхна тя. — Ще наблюдаваме. И ще чакаме.