Дорис Мортман
Пътуване за никъде (6)

Глава пета

Пилотът съобщи, че са трети по ред за излитане и че ще потеглят за Чикаго след няколко минути. Аманда провери колана си, включи осветлението над главата си и отвори „Морнинг телеграф“, като се надяваше да си отпочине. Вместо това стомахът й се разбълника, сякаш самолетът бе попаднал във въздушна яма: „Сенатор обвинява мексикански наркокартели в пране на мръсни пари“

В статията се разказваше, че сенаторът Джон Чизъм вярва, че: Мексикански наркокартели са се поучили от миналото и перат мръсни пари чрез американски банки също като колумбийските картели през седемдесетте и осемдесетте години.

И по-лошо — бе цитиран той да казва — те вземат заеми от американски банки да закупуват компании, включени в бизнеса през границата. Възмутително е да се мисли, че камиони, за които е платено с американски пари, се използват за транспортиране на хероин и кокаин през нашите граници и по улиците на нашите градове.

Статията продължаваше да разказва как много от членовете на Конгреса допускат, че правителството на Мексико защитава своите наркодилъри от съдебно преследване, което заслужава порицание. Сътрудничещият репортер — една жена на име Холи Брендъл, твърдеше, че няколко от нейните източници — които настоявали да останат анонимни — са заявили, че за американското правителство би било лицемерно да критикува мексиканците, когато същата протекция се давала от нашето правителство на американските финансови кръгове, които значително се облагодетелствали от продажбата на наркотици.

„Докато повечето от гореупоменатите кръгове отричат подобни обвинения — продължаваше статията, — сенаторът Джон Чизъм, републиканец от Ню Йорк, смело излезе от строя, пристъпи напред и обеща да започне пълно разследване.“

Аманда прочете бегло останалото, но когато стигна до последното изречение, погледът й бе прикован от думите на сенатора:

„По-добре да прочистим улиците си сега, или ще трябва да направим още една гримаса, каквато направихме след «Операция ден за изпиране». И повярвайте ми, ние не искаме това. Стойността в долари и човешки животи е много по-голяма, отколкото всеки от нас е готов да похарчи.“

Погледът на Аманда се замъгли. Някои от нас вече похарчиха повече от определения им дял — помисли си тя.

 

 

На друго летище Лайънъл Беърд бе седнал във фоайето за първа класа в очакване да се качи на един самолет за Детройт. Той също бе заинтригуван от статията на Холи Брендъл, но реакцията му показа, че съвсем не взема нещата толкова навътре, както Аманда. Наистина беше цинично. Лайънъл разглеждаше статията като изблик на стартовата кампания за преизбирането на Джон Чизъм.

— Негодникът имаше нужда от публикация — промърмори Лайънъл на себе си. — И какъвто е алигатор, ще се храни от собствената си плът.

— Извинете, господине. Не сте ли за полет 555?

Лайънъл вдигна поглед. Вероятно е изглеждал объркан, защото жената повтори въпроса си бавно, сякаш си мислеше, че той е някой изкуфял чичко, който не може да си направи сметка за времето.

— На информацията съобщават за последно извикване — добави тя, като наблягаше на всяка дума.

Той искаше да й каже, че причината да не се взира съсредоточено в екрана за разписанието на отлитащите самолети като всеки друг трениран пудел в това така наречено фоайе, бе, че не е привикнал към извикванията за пътниците. На частния му самолет пилотът излиташе, когато той му наредеше. Искаше да й каже, че са изминали поне петнадесет години, откакто бе летял с пасажерски полети, и не е пропуснал нищо като опит. Но повече от всичко искаше да й каже, че дори в своята напреднала възраст той бе в състояние да запази пълен контрол над двигателните си и интелектуални умения и рядко, ако не и никога, приказваше глупости. Вместо това, като си припомни предупреждението на Аманда да не привлича внимание върху себе си, той й благодари учтиво, взе куфара си и се втурна към вратата.

След като се качи на самолета, той остави настрана засегнатото си честолюбие и се съсредоточи върху причината за пътуването си: беше се обадил Сам Бейтс и бе помолил Лайънъл да се присъедини към Аманда, Бет Максуел и него самия на някое безопасно място. Според агента бе възникнала ситуация, която изисква повишени мерки за сигурност. Лайънъл се съгласи без колебание, после настоя за подробности. Неохотно, Сам разкри, че Хайме Бастидо се е скрил в подземния свят. Въпреки че ФБР и Службата вярваха, че Хайме вероятно бе отпрашил за Мексико да предложи опита си по изпиране на мръсни пари на новите крале на тази търговия, Сам увери Лайънъл, че и двете агенции бяха решени да защитават Аманда и Бет. Той подсказа и възможността да прикрепи някого към Лайънъл.

— Ако Хайме и приятелите му знаят коя е Аманда, знаят кой сте и вие — бе казал рязко агентът. — Вашата видимост, известността на името ви в страната и възможностите на медиите ви правят изключително съблазнителна цел.

Лайънъл благодари на Бейтс за загрижеността му, но отклони предложението за охрана. Вече бе изградил на място своя сложна система за сигурност. Бейтс се възпротиви, като намекна, че вероятно Лайънъл е твърде небрежен.

— Службата не изпраща хора, които да ви предпазят от взлом. Нашата политика е да правим това предложение само ако считаме, че животът на някого е изложен на опасност.

Лайънъл пак му поблагодари, после търпеливо му напомни, че благодарение на тази политика в продължение на двадесет години той е вярвал, че жена му и дъщеря му са били разкъсани на парчета.

— Сигурен съм, че името ми фигурира в няколко списъка — додаде той сухо. — Парите изрисуваха мишена върху гърдите ми още преди години.

В онази нощ, скрити сред местните посетители в „Рудис“ — една пицария в Клостър, щата Ню Джърси, Лайънъл и Аманда обсъждаха обаждането от Бейтс.

— Благодаря ти, че се занимаваш с всичко това — каза тя, облекчена, че Лайънъл се бе съгласил да се срещнат в Медисън, щата Уисконсин. — И благодаря за това, че последва указанията на Сам, без да спориш.

Лайънъл кимна, сякаш съгласието му бе дошло естествено. И двамата знаеха, че бе необходим огромен контрол, за да си държи езика зад зъбите и да не настоява нещата да станат по неговия начин. Вместо да лети заедно с Аманда директно за Медисън в своя „Гълфстрийм“, което Лайънъл считаше за по-безопасно и по-целесъобразно, щеше да лети на северозапад, през Детройт. Полетът на Аманда бе определен да бъде през Чикаго. Бейтс и Бет щяха да летят от Лос Анджелис до Милуоки и да дойдат с кола да ги пресрещнат.

— Аз действително не държа на тривиални приготовления, Аманда — рече той и сви уста от вкуса на виното. „Рудис“ бе известно със своите пици, а не с виното „Пино Грижио“. — Вярваш или не — аз съм способен да водя съвсем обикновен живот.

Той подчерта това, като привлече вниманието й върху масите от двете им страни, на които се бяха настанили големи семейства, които поглъщаха лакомо спагети и пица, сякаш управлението за санитарен контрол на качеството на хранителните продукти току-що бе обявило скорбялата за еликсир.

— Това, за което наистина ме е грижа обаче, е твоята безопасност и, честно казано, не съм убеден, че властите действат правилно.

Лайънъл беше бесен, че никой не си бе и помислил да съобщи на Аманда за пускането на Бастидо от затвора. Фактът, че един агент бе прикрепен тайно към него, за да я защити, не потисна гнева му. Той обвини Бейтс, неговата служба, системата, силите на полицията и всяка друга организация, за която се сети. Когато съобщи, че възнамерява да наеме охранители за нея, реакцията на Аманда бе бърза и решителна.

— Абсолютно не! Нещата вече са достигнали до ръба. Не ги изостряй.

— Какво искаш да кажеш с това, че нещата са достигнали до ръба! — смути се Лайънъл. — Какъв ръб!

— Ако някои са по дирите ми, те вече са открили истинската ми самоличност, знаят как изглеждам, къде живея, къде работя и кои са моите приятели — тя направи пауза, като остави важността на думите й да се уталожи. — Аз, от друга страна, не знам кои са те, колко са, откъде идват и какво искат — тя сви безпомощно рамене и се огледа в претъпкания ресторант. — По дяволите! Те могат да седят до мен и аз не бих ги разпознала, докато не стане прекалено късно.

Беше права. Убийците не носеха знаци, които да рекламират тяхното присъствие. Те се спотайваха сред сивия, съмнителен свят на анонимността, наблюдаваха и чакаха момента, в който ще могат да нанесат удар и да изчезнат безнаказано. Тази мисъл накара Лайънъл да се изпоти.

— И не си мисли, че твоите охранители не могат да бъдат купени, Лайънъл, защото могат! — видя скептицизма в погледа му и я достраша за него. Привилегиите създаваха мехур от фалшива сигурност, която би могла лесно да бъде нарушена със съответни обещания за значително количество пари. За да подчертае мисълта си, тя додаде: — Не ме интересува колко им плащаш. Лоялността идва с чека. Някой предлага да плати повече, лоялността се сменя и ти оставаш със свален гард.

Аманда се бе надвесила над масата, така че можеше да каже онова, което иска, без да я чуе някой, с изключение на Лайънъл. Погледът й бе мек, но тонът й бе решителен.

— Не искам да те плаша, но аз съм водила различен начин на живот, така че съм научила различни уроци. Главният е, че има много малко хора на този свят, на които може да се довериш безусловно. Аз имам двама: ти и Бет — той я погледна въпросително. Тя знаеше какво си мисли. — Чичо Сам е онзи, който ме научи, че докато нечий живот не е неразривно свързан с моя, той не е на мушката и, следователно, не трябва да му се вярва. А това включва и него.

Лайънъл внезапно се почувства малък и нищожен, изправен пред смелостта на дъщеря си. Ръмжеше и тупкаше с юмруци, изригваше гръмки фрази, но в края на краищата можеше да направи много малко, за да помогне на нея или на себе си. Аманда разсъждаваше хладнокръвно и реалистично. Нямаше самохвалство в преценката й за положението, в което се намираше, нито пък перчене как възнамерява да се справи с това. Вероятно, предположи Лайънъл, защото Аманда бе живяла повечето от живота си със знанието, че някой ден този сценарий ще бъде изигран.

— И така, какво ще правиш? — попита той, изплашен от нейното хладнокръвие. — Как ще се защитаваш?

— Ще се възползвам добре от оръжията, които притежавам: достъпът до полицейските досиета. Детективските ми умения. И времето.

Лайънъл бе смутен.

— За преследвачите играта е да изтезават жертвата си капка по капка. Това, което трябва да направя, е да анализирам техния метод и да използвам игралното им време, за да ги разследвам.

— Какво ще търсиш?

Мускулите на лицето на Аманда се свиха.

— Кой би имал най-голяма полза да види майка ми и мен мъртви?

— Господи! — вълнението на Лайънъл ставаше все по-голямо. Аманда може би бе поуспокоила нервите му, но заради собствената му безопасност тя вярваше, че той има нужда да проумее колко много реална бе опасността.

— Свидетелстването на майка промени живота на много хора — продължи тя. — Федералното бюро се е прицелило в Бастидо като наша най-голяма заплаха, но аз не съм толкова сигурна, че е наистина така. Хората от картела очакват да бъде хванат и отстранен. Става въпрос за територия.

Обаче какво ще кажеш за служителите от „Хъдзън Нешънъл Банк“? Или за мъжа от „Натансън и Спелинг“? Или дори за семействата на дребните пласьори? Те не са били големи клечки, загребващи милиони долари, които са скътали за старини в офшорни банки. Това са мъже, които поемали големи рискове срещу дребно заплащане и загубиха всичко, когато майка ги е посочила. Ето защо те ме карат да се чувствам нервна. Те ни мразят. И не им е останало нищо, което да губят.

По време на полета си до Детройт Лайънъл възстанови в главата си този разговор, като мислено се разходи из него, за да може да го огледа от всеки възможен ъгъл. Това, което го тревожеше най-много, бе нотката на несигурност, която обграждаше цялата ситуация. Нямаше определени заподозрени, нямаше конкретен план, нито ясно изразена система за подкрепа. Само много ако и може би — думи, които за него бяха анатема.

Разтревожен, той се опита да разработи смислена стратегия. Разгледа ситуацията така, както би разгледал едно бизнес предложение. Като изключи емоциите си от процеса, той анализира положителните и отрицателните страни, външните влияния, закона на вероятностите, както и съществуването на непредвидимите възможности. Като съзнаваше, че този вид обстоятелства надминава сферата му на компетентност, той разпростря въображението си, доколкото можа и после отново и отново, като премина далеч зад обикновените граници.

Но угрижен, когато самолетът му кацна, той осъзна, че търсеше ясно, бързо и ефикасно решение. Нямаше да има такова, защото заключението на Аманда бе ужасяващо: най-очебийната заплаха бе най-малко вероятната. И най-малко заподозреният щеше да бъде най-труден за откриване, най-труден за спиране — онзи, който ще е в състояние да причини най-много злини.

 

 

В Уисконсин пролетта правеше неохотния си дебют. Беше началото на април, но снегът все още бе очертал заскрежена линия около двете големи езера, които бяха в центъра на тази столица на Средния Запад. Бушуващи ветрове духаха от север от Канада и смъкнаха температурите доста под точката на замръзване, като изпразваха улиците от всички, с изключение на няколко темпераментни граждани и издръжливи групи студенти по пътя им за библиотеката, общата спалня, или „Колидж корнер“ — един бар, повече известен като „КК“.

Лайънъл изведе наетата кола под наем от улицата пред хотел „Еджуотър“ до Уисконсин авеню. Зави наляво по „Ийст Горъм“ и се отправи на север. Планът предвиждаше всички да се срещнат в една къща, която Сам бе наел на брега на езерото Мендота, това бе лятна вила, притежавана от един чикагски бизнесмен, който от време на време вършеше услуги за Службата. Аманда бе отседнала в едно общежитие в онази част на града, близо до езерото Монона, и щеше да пристигне към четири часа. Указанията към Лайънъл бяха той да пристигне към пет.

Докато Лайънъл се ориентираше по системата от пътища, която опасваше това огромно езеро, сърцето му биеше по-силно от обичайното. Беше нервен поради ред причини: плановете, с които Службата предлагаше да защити Аманда, срещата със Сам Бейтс, и най-вече това, че щеше да се види с жената, за която все още мислеше като за Синтия Беърд.

Суета и рядко силна болка от несигурност го накараха да погледне бързо отражението си в огледалото. На шестдесет той все още изглеждаше добре, макар че кожата на шията му бе малко отпусната, а косата на главата му бе побеляла и отъняла. Бръчките на челото и подпухналите бузи ги нямаше на младини, с изключение на характерната трапчинка на брадичката, като на Кърк Дъглас — нещо, наследено от Аманда, макар и в леко омекотена форма — която все още му придаваше вид на развратник. Очите му — с малки торбички от възрастта, бяха все още блестящи и любопитни. Умът му бе все още остър, а тялото му възнаграждаваше неговите страсти.

Той се намръщи. Според Аманда бившата му съпруга и агентът бяха любовници, това терзаеше Лайънъл повече, отколкото искаше да си признае. Кракът му се вдигна от газта, за да намали скоростта и да сложи ред в чувствата си. Днес е ден за личната безопасност, а не за дребнава ревнивост — напомни си той. Нищо нямаше да излезе от тази работа. Искаше да се подчини на това, каквато и ревност да изпитваше.

Защо — чудеше се той — връзката на Бет с агент Бейтс ме разстройва толкова? В края на краищата те бяха разведени отпреди двадесет и пет години — заради него, въпреки че решението бе нейно. Нима живееше в свят, в който всичко се въртеше около името Лайънъл и той искрено очакваше жените да го търсят с фенер до края на дните си? Вероятно. Беше ли защото Бет Максуел бе влязла отново в живота му във време, когато Памела Беърд излизаше? Малко вероятно. Беше престанал да се интересува от Памела дълго преди това и никога не бе страдал от липса на общуване.

Или беше, защото Синтия Беърд бе отрязала Лайънъл от своя живот — и от живота на дъщеря си — без дори едно телефонно обаждане. Бейтс тогава бе един непознат и все пак тя бе потърсила неговия съвет и бе действала по негови указания. Лайънъл бе неин съпруг. Баща на детето й. Защо тези чувства не бяха значели нищо за нея?

Ставаше тъмно. Зад него някаква кола включи светлините. Лайънъл заостри внимание. Беше невнимателен и бе оставил ума си да блуждае. Откога го следваше тази кола? Беше ли някой преследвач, или невинен шофьор, който се прибира вкъщи след работа? Лайънъл не знаеше, но бе сигурен, че трябва да знае. Включи бързо светлините. Колата се приближи по-близо, намалявайки разстоянието между тях. Лайънъл ускори. Като го направи, погледна през страничното огледало, забеляза вида на колата и това, че има номера от Илинойс. Бръкна в джоба на сакото си и започна да записва цифрите от номера, когато колата сви от главния път. През следващата четвърт миля Лайънъл задържа дъха си, като наблюдаваше дали ще се появи отново.

Около миля по-нататък, точно покрай „Мейпъл блъф“, пътят извиваше. Лайънъл присви очи, сякаш да нагласи фокуса си както умствено, така и визуално. Спря на едно място около завоя, който насочваше пътя към езерото. Носът бе неговият ориентир. Почти бе пристигнал.

Разтърсван от странични мисли и подготвяйки се за неочаквани срещи, той следва указанията до голяма бяла къща, която бе застанала върху една скала с изглед към езерото Мендота. Когато се доближи до един навес за коли от задната страна, където му бе казано да паркира, забеляза с неохотно удивление, че макар и къщата да напомняше като част от някаква кооперация, тя бе отделена настрана и изглеждаше изолирана.

Той извървя разстоянието до предната част, като се възхити на гръцкия възрожденски стил на архитектурата, както и на градинската украса, която бе взела предвид суровите зими и показваше предпочитание към устойчивите борове и вечнозелени растения. Изпод купчините сняг, които покриваха земята, той забеляза нещо, което се оказа малка градинка отдясно, с лице на запад. От мястото си предположи, че е леха за разсад. Една по-голяма градина гледаше на юг и вероятно там се произвеждаха значително количество летни зеленчуци. Лайънъл може и да беше прекарал по-голямата част от живота си в Ню Йорк, но бе израснал в околностите на Кънектикът с майка, която определено бе опитна градинарка.

Той натисна звънеца и зачака, като подозираше, че приближаването му е наблюдавано. След няколко безкрайни минути, по време на които Лайънъл действително се забавляваше с мисълта, че мъжът в колата с номерата от Илинойс бе убиец, който някак си бе завлякъл Лайънъл тук, скрит в храсталаците, и щеше да го застреля, Аманда отвори вратата. Надяваше се, че облекчението му не е толкова очевидно.

— Добре дошъл във Форт Максуел — пошегува се тя, докато го приветства с нежна прегръдка и го съпроводи до всекидневната.

Това бе една прекрасна стая с красиви, бели дървени рамки на прозорците, с корнизи и камина. Бледожълтите стени придаваха свежест при тази сива зимна светлина, вероятно през лятото заслепяваха. Подредено с много вкус с постелки, грубо издялани дървени маси и семпли бели кушетки, мястото излъчваше приветливост, подпомогнато и поощрено от акценти от народно творчество и един приятен огън, който грееше щедро в камината. Тук и там Лайънъл забеляза керамични вази, пълни със свежи цветя — стилът на Бет.

Когато я бе срещнал за пръв път, тя държеше малка керамична ваза върху бюрото си. Всеки понеделник донасяше по един нов букет. В един понеделник той постави китка с лилии в една стъкленица. Картичка, прикрепена с лилава панделка, гласеше:

„Надявам се, че тези цветя ще разведрят деня ти. Ти би могла да разведриш моя, като се съгласиш да ме придружиш на вечеря.“

Тя винаги бе казвала, че това е най-сладкото нещо, което той е правил за нея. Един преглед на миналото сигурно би доказал, че си беше така.

— Здравей, Лайънъл.

Тя бе застанала до камината — висока, слаба фигура на жена в сиви памучни панталони и бледосин пуловер. Косата й сега бе къса, бретонът падаше леко на челото й, а отстрани косата й се спускаше леко зад ушите. Все още бе наситено кестенява, повече червена, отколкото кафява, но той предположи, че оттенъкът бе повече работа на някоя фризьорка, отколкото на Майката Природа. Изглеждаше същата, и все пак различна, по-възрастна, но със спокойствие, което той не бе очаквал. Предположи, че бе очаквал да намери една уплашена птичка, на която е необходимо силно рамо и утешителна дума. Може би тъкмо това бе искал да завари. Вместо това, жената пред него изглеждаше в равновесие със себе си и се владееше добре.

— Здравей… Бет.

Аманда се усмихна. Знаеше, че той мрази факта, че имената им бяха сменени. Лайънъл забеляза кратка мълчалива размяна на погледи между майка и дъщеря. По всяка вероятност Бет се бе обзаложила, че той ще настоява упорито да я нарича Синтия. Един на нула за него.

— Благодаря ти, че дойде — промълви тя, като се приближи грациозно до него.

Внезапно Лайънъл се почувства неловко и бе несигурен за това какво иска да каже или да направи. Не можеше да отговори: „За мен е удоволствие да бъда тук“, защото причината за това посещение нямаше нищо общо с каквото и да е, което дори най-бегло да попада в категорията удоволствие. Бет не го бе поканила да се отбие на чаша чай или за вечеря. Истината бе, че тя въобще не го беше поканила. Бейтс го бе направил. И още преди да се бяха разделили преди толкова много години, те си бяха противници.

Тя вероятно бе усетила неудобството му, защото без да чака за сигнал от него, го целуна по бузата и го прегърна топло. Когато се разделиха, тя остави ръцете си в неговите и заразглежда лицето му.

— Ти си все още един от най-елегантните мъже, които съм познавала.

Аманда се усети заинтригувана от избора на прилагателни на майка си. Елегантен. Ето какво бе казала на Джейк, че я привлича в един мъж. Сега тя се чудеше дали елегантността бе начело на списъка й от необходими изисквания, защото винаги именно по този начин бе описван мъжът, който най-забележимо бе отсъствал през живота й. И това бе празнотата, която тя търсеше да запълни.

— А ти, Бет Максуел, си все още най-сексапилната финансова аналитичка, която въобще съм срещал — отвърна Лайънъл.

Аманда трепна. Не беше ли я нарекъл Джейк умно гадже?

— А аз съм агент Самюъл Бейтс.

Лайънъл и Бет сякаш се смразиха като деца, които са били хванати да правят някаква пакост. Те се обърнаха към Сам, който бе застанал на вратата, а високата му яка фигура създаваше внушително присъствие.

Докато Бет пресече стаята буквално да издърпа Сам да влезе вътре, Лайънъл разгледа мъжа, сякаш се приготвяше за двубой. Лайънъл реши, че физическите данни на Сам заслужават уважение, както и умните му очи. Колосаната бяла риза, безукорно излъсканите му черни обувки и вечерните му памучни панталони в морско синьо съвпадаха с представата за човек на закона, но червените тиранти изглеждаха твърде нехарактерни, за да бъдат случайност. Може би те бяха символични — помисли си Лайънъл — знак за ранг или част от униформа. Морската пехота имаше зелени барети. Може би в Службата имаше корпус от суперагенти, известни като „Червените тиранти“.

— Приятно ми е да се запознаем, агент — каза Лайънъл, като протегна ръка.

Мъжете се здрависаха, размениха си любезности и внимателно се прецениха. Застанала отстрани, Аманда се отдръпна и наблюдаваше как майка й, баща й и Чичо Сам разговарят. Докато всички бяха изключително учтиви, извиняваха се взаимно и избягваха да засегнат чувствата на другия, езикът на телата им сочеше друго.

Бет, очевидно разкъсвана между двамата мъже, местеше тежестта от единия си крак на другия. Искрено се радваше да види отново Лайънъл и желаеше да прекара известно време, за да се запознае отново с бившия си съпруг, но не искаше Сам да се почувства измамен или като рогоносец. Сякаш преценяваше вниманието си и към двамата, като се опитваше да не отделя на единия повече, отколкото на другия.

Отначало Лайънъл отстъпи центъра на сцената и игра ролята на гост: слушаше, отговаряше, чакаше знак от някой друг. Не мина много време и той се измори от това и се възвърна към тип, миропомазан да бъде председател на борда, и предложи дневен ред, който бе съобразен изключително с неговите нужди, които в настоящия момент бяха съсредоточени около повторното установяване на връзките си с неговото — подчертано неговото — семейство.

Сам се чувстваше неловко. Трудно му бе и то не само защото жената, която обичаше, флиртуваше с друг мъж. Въпреки че носеше всички белези на приятелско вечерно парти, истинската цел на това събиране бе да се оцени нивото на риска, с който всеки един от тях можеше да се сблъска през следващите месеци, и да бъдат определени параметрите на противодействие. Той бе натоварен със задачата да направи всичко, което е необходимо, за да ги защити. Точно в този момент той се запита дали може да се справи с такава задача.

Когато за първи път бе алармиран за излизането на Бастидо от затвора, Сам се бе обадил на Дан Конър, който сега бе шеф на Службата. Призна му за своето емоционално увлечение към Бет — и Аманда — и попита Дан дали той самият да се заеме със случая. Сам не бе първият агент, който имал романтична връзка с поверено нему лице, и вероятно нямаше да бъде последният, но и Дан, и Сам знаеха, че това не бе тема, около която трябва да се вдига шум. Накрая Дан разреши на Сам да остане да отговаря за случая, защото вярваше, че привързването на Сам към Бет и Аманда работеше по-скоро за тях, отколкото срещу тях.

Аманда предложи всички да седнат. За нейна изненада майка й избра да заеме мястото до баща й. Като забеляза неудобството на Сам, Аманда му предложи той да налее на всички по малко вино, а тя отиде в кухнята и донесе един поднос с ордьоври.

Когато се настани отново на кушетката, Бет попита за Ани.

— Как е тя? Все още ли продължавате да си сътрудничите за онези твои портрети?

Странно, че името на Ани трябваше да бъде споменато, помисли си Аманда. През последните няколко дни въпросите за Ани и Джейк я бяха изтормозили. Беше ли ги преценила неправилно? Нима бе прибързала със заключенията? Не беше ли това онази, често прекалено активна радарна система, която ги караше двете с Бет да бъдат винаги нащрек и която бе придобила, като работеше неимоверно много? Аманда бе твърде предпазлива, за да остави съмненията да се изплъзнат от ръцете й, но съобщението на Сам, че я бе поставил под наблюдение обясняваше много.

— Тя е страхотна — каза Аманда, като се надяваше, че ентусиазмът й не изглежда пресилен. — Всъщност тя е жена на гребена на вълната.

Бет се усмихна. Не беше виждала никога Ани, но Аманда често говореше за нея и винаги с топли, грижовни думи. Гореше от нетърпение да чуе повече.

— Иска да произвежда нова козметична серия с марка „Ани Харт“. Тя е царицата на гримьорите на сапунените опери и през последните няколко месеца доста филмови звезди са се обърнали към нея, когато са идвали в Ню Йорк за публични изяви.

— Надявам се, че ще може да осъществи замисъла си на практика — кимна Бет. — От всичко, което си ми разказвала, Ани е талантлива, представителна и находчива, което в този бизнес е плюс.

— Съгласна съм.

— Не е ли тя онази, която те запозна с Лойд Франкс? — попита Лайънъл.

Сам свъси вежди. Не обичаше да слуша за хора, чиито имена не му бяха известни. В неговата работа непознатите можеха да бъдат прикрити агресори.

— Кой е Лойд Франкс?

Аманда разясни за художествената галерия и за предстоящата й изложба.

— Ще се открива след две седмици. Бих искала всички вие да дойдете.

— Не използваш името си, нали? — Сам буквално скочи от кушетката. — И не показваш нищо, което би могло да разкрие къде живее Бет или къде си живяла преди, или нещо, което…

— Не! Не! Не! — Аманда вдигна ръце, сякаш възпираше връхлитаща тълпа. — В списъка му от фотографи съм обявена като „Анонимната“. Аз няма да ходя на откриването. И — додаде тя с възмущение, — аз не съм идиот! Зная как да се грижа за себе си!

Сам преглътна онова, което си мислеше.

Лайънъл забеляза това, и странно, го разбра. Забеляза също, че Сам нервно разтърква пръстите си. За първи път той забеляза колко деликатно бе положението за агент Бейтс. Този мъж честно и съзнателно се грижеше за Бет и Аманда. Като федерален служител той се бе заклел да ги защитава и имаше цяла агенция на негово разположение да прави точно това. Но като мъж той се чувстваше по същия начин, както и Лайънъл: би убил с голи ръце всеки, който се опита да нарани тези две жени!

— Кой би подпомогнал финансово приятелката ти? — попита той, като смени темата, за да отнеме малко от разпалеността на Бейтс.

— Никой, засега — Аманда погледна Лайънъл. — Интересува ли те?

Той сви рамене.

— Може би. Нека да дойде да ме види и ще поговорим.

Аманда се ухили при тази перспектива. Разбра колко е развълнувана от мисълта да помогне на приятелката си. А Ани бе нейна приятелка според всякакво определение. Със сигурност тя бе направила повече за Аманда за краткото време, през което се познаваха, отколкото Аманда бе направила за нея. Внезапно, подтиквана от чувството си за вина, тя си спомни, че Ани се бе обаждала няколко пъти от онази нощ на тавана. Тя се надяваше, че натрапчивата й параноя не бе довела до непоправим разкол на приятелството им.

— Ще уредя първото — кимна Аманда.

Възражението на Сам бе незабавно и решително.

— Сега не е времето да се афишира твоята връзка с Лайънъл — намеси се грубо и рязко той. — Докато не разберем къде е Бастидо и неговата шайка и какво са намислили, колкото по-малко хора знаят за вашата връзка, толкова по-добре.

Лайънъл подозираше, че зад загрижеността за сигурността им Сам спотайва по-дълбоко, по-лично възражение: първоначално Аманда не трябваше да се свързва с баща си. Нима той си мислеше, че тя трябваше да остави Лайънъл да живее с мисълта, че дъщеря му е мъртва само от съображения за сигурност? Или това бе, защото благочестивият агент бе свикнал да мисли за Аманда като за своя дъщеря и с неохота можеше да я дели с други? Вътрешно Лайънъл бе кипнал, но контролираше противоположните си импулси. По-късно, когато всичко това свърши, щеше да има много време да се разправи с агент Бейтс.

— Само трима души трябва да знаят: Ани, Лайънъл и аз — Аманда открито се изправи срещу Сам, като прие поза, с която му казваше, че бе преценила всички последствия, бе анализирала ситуацията и бе стигнала до заключение. Нещо повече — тя възнегодуваше срещу намека, че проявява каприз. — Всичко, което правя, е едно запознаване. Лайънъл е изтънчен бизнесмен, добре обучен на изкуството на дискретност. И в случай че мислиш, че съм си загубила ума, и/или съм ужасно наивна, направи проверка на Ани… освен ако вече не си я направил.

Сам стискаше зъби толкова силно, че Аманда можа да види костите на челюстта му. Тя му се бе възпротивила. Не беше за първи път, но бе пред човек, когото той считаше за съперник. Може би тя постъпваше глупаво, но точно тогава я бе грижа повече да направи нещо добро за една приятелка, отколкото да си пази гърба.

— Разбира се, че ще трябва да дам обяснение как един детектив с нисък ранг познава могъщия Лайънъл Беърд — каза тя, като се извърна от критиката, която прочете в очите на Сам, към любовта в очите на Лайънъл.

Лайънъл се усмихна.

— Просто й кажи истината: Аз съм един от многото ти почитатели.

 

 

Когато се преместиха в трапезарията за вечеря, разговорът продължи в същия шизофреничен дух: лек и обикновен в една минута, задълбочен и зловещ в следващата. Ако Бет и Лайънъл не преживяваха отново миналото си, или когато майка и дъщеря не се прекъсваха взаимно, Лайънъл разпитваше Сам за Бастидо, какво е станало с контингента от осъдени, свързани със случая, и какво бе направено, за да се открият повечето от тях.

— Правим каквото можем — каза Сам с невъзможност да изтрие раздразнението от гласа си. Той не обичаше да бъде подлаган на разпит, особено от някой, който не само че не предлагаше решение, но и потенциално можеше да стане част от проблема. — Ако мислиш, че това е над нашите възможности, има само едно нещо, което може да се направи. Помоли Бет да бъде преместена и накарай Аманда да влезе отново в „Програмата за защита на свидетелите“.

— Не! — и двете жени отговориха бързо и разпалено, като се взряха в Лайънъл, сякаш той действително бе отправил тази молба.

— Не мога да го направя отново — заяви Бет, като не остави място за обсъждане. — Нямам сили да започвам пак.

Аманда бе на същото мнение.

— Нито пък аз. По-скоро бих предпочела да се издам, отколкото да премина през още една промяна на самоличността.

Лайънъл мълчаливо поздрави Бейтс. Една дума „Програмата“ — и той бе героят, а Лайънъл — злодеят.

— Вие не разбирате какво е това — пророни Бет с уплаха в погледа. — Преместване. Намиране на работа и място, където да живееш. Опит да си проправиш път в нова общност. Да намериш онези един или двама души, на които мислиш, че можеш да се довериш достатъчно, за да отидеш с тях на кино или да ги поканиш на вечеря. Да намериш начин да се чувстваш удобно в новата си кожа.

— Ще трябва да се откажа от работата си в полицията — Аманда се взираше в една точка на стената. Сякаш наблюдаваше някаква пиеса, която никой друг не можеше да види, гледаше в бъдеще, за което никой нищо не можеше да предскаже. — Всичко, за което съм се борила да постигна през последните няколко години, ще бъде изпразнено от съдържание. Ще съм на тридесет години, без биография.

Самотата се процеждаше в стаята, като заемаше място на масата като обичаен гост. Бет и Аманда не посрещнаха добре смутителката, но и не трепнаха при появяването й. Тя бе тяхна спътница през такава голяма част от живота им, че възприемаха присъствието й за нормално, като осъзна това, Лайънъл бе потресен много повече, отколкото ако бяха казали каквото и да е.

Бет поклати глава неутешимо.

— Не — въздъхна тя на никого и на всички. — Никога повече.

Аманда и майка й се спогледаха. Втренчените им погледи се заключиха и оставиха Лайънъл и Сам извън едно много лично място, където бяха складирали спомените си. Никакви думи не бяха произнесени, но много неща бяха казани за онова, което бяха преживели, какво им бе струвало, за да оцелеят, какво биха — и не биха — искали да изтърпят.

— Ще трябва да напусна Ню Йорк — продължи с горчивина Аманда. — Да изоставя приятелите си. Малкото, с които съм станала близка, това е — тя се обърна към Лайънъл. — И ще трябва да напусна и теб.

— Не съм предложил никоя от вас да се премества или да си променя името, или да прави нещо, което не иска — той устоя на подтика да изгледа гневно Бейтс, това не би решило нищо, без алтернативно решение щеше да изглежда нелепо. — Разтревожен съм, това е всичко — той намери ръката на Аманда и я задържа. Докато говореше, търсеше тази на Бет. Отчаяно се мъчеше тя да усети дълбочината на неговата загриженост. — Просто искам и двете да бъдете в безопасност.

— Знам, Лайънъл — кимна тя, — и оценявам това. Само дето… е, били сме там и…

— Е не искаме да се връщаме обратно — Аманда довърши изречението на майка си.

И двете погледнаха към Лайънъл.

— Аз също не го искам — смънка той.

Сам, като почувства, че те тримата биха могли да се възползват от този момент насаме, се извини. Преди да излезе от стаята обаче, той каза:

— Технически, Бет е все още в „Програмата за защита“ и следователно под наблюдението на Службата — той погледна директно към Лайънъл. — Независимо от това, което може да си мислиш, моите лични чувства никога не са и никога няма да компрометират нейната сигурност. Това е не само моя работа, Лайънъл, но Бет е любовта на моя живот. Довери ми се: никой няма да я нарани!

Когато Сам излезе от стаята, лицето на Лайънъл не изразяваше никакво вълнение. Вътрешно обаче ревността отново се появи, придружена със загриженост и страх.

— Последното нещо, което искам, е, някоя от вас да излезе от живота ми — изрече нервно Лайънъл, като наруши нервната тишина. — Изпитал съм го и не бих могъл да се справя отново — любов и болка блестяха в очите му.

— Толкова съжалявам, Лайънъл… — гласът на Бет бе шепот на разкаяние. Беше трудно да го погледне и да осъзнае, че тя бе отговорна за тази болка и сляпа за тази любов. — В онова време чувствах, че нямам избор. Чувствах, че бе по-безопасно за нас и…

— На твое място и аз бих направил същото — когато го каза, разбра, че действително го мисли. — Но нека да оставим миналото. Имаме настояще, за което се тревожим, и бъдеще, което да планираме.

Усмивката на Бет казваше: благодаря ти. Той отвърна със същото чувство и после додаде:

— Просто искам да помогна.

— Това че си тук, е помощ.

Аманда започна да изразява съгласие, но Лайънъл не слушаше. Изражението му се бе променило внезапно, като премина от носталгия към интрига. Той погледна от Бет към Аманда и после обратно към Бет.

— Когато се роди Аманда, открих две сметки под попечителство. Когато вие двете… умряхте… аз не ги закрих. Не можех — той преглътна трудно. — Мисля, че в сърцето си исках да вярвам, че вие сте все още живи, и че ако ги държа открити, един ден ще се върнете — той се опита да се усмихне, но емоциите му бяха твърде объркани. — Предполагам, че това се оказа вярно, защото ето ви двете тук.

Бет хапеше устната си и леко избърса очи, но не можеше да спре сълзите, които се стичаха по лицето й. През годините тя често се бе чудила дали Лайънъл си мисли за нея. Дали бе тъгувал за нея. Дали тя му бе липсвала. Сега вече тя знаеше.

— Тези пари са ваши ако и когато имате нужда от тях — продължи Лайънъл. Погледът му бе закован в очите на Бет. — В тези сметки има достатъчно и за двете да живеете в удобство до края на живота си.

— Това е много мило, татко — Аманда стана от стола си, приближи се до Лайънъл и го целуна по бузата. Не можа да се престраши да я погледне, но протегна ръка и поглади нейната буза. Тя никога не го беше наричала татко.

Бет се замисли.

— Какво има? — Лайънъл се страхуваше, че бе казал или направил нещо лошо. — Казах ви, че тези…

— В случай. Знам. Но само в случай на крайна необходимост. Впрочем, трябва да те попитам нещо. На чии имена са тези пари?

— На Синтия Стантън Беърд. И на Ерика Беърд.

За пореден път тази вечер Бет и Аманда си размениха погледи.

— Не можем да се възползваме от тях — обади се Аманда, като стресна баща си.

— Защо не?

— Защото Синтия и Ерика Беърд не съществуват.

Бет обясни.

— Ние нямаме свидетелства за раждане или шофьорски книжки или карти за социални осигуровки или каквото и да е, което една банка би изисквала, за да ни преведе тези суми. Нямаме никакви официални документи на тези имена — тя се протегна през масата и постави ръката си върху неговата. — Тези две жени са мъртви, Лайънъл.

— Тогава ще пререгистрирам сметките на имената на Бет и Аманда Максуел — изрече той бързо, с неравен глас.

Аманда му каза, че не може да направи и това.

— Ако го направиш, ще унищожиш нашето прикритие.

Лайънъл изпъшка и разтърка слепоочията си. Чувството на безсилие му причини главоболие.

— Някой иска ли кафе? — Сам се завърна и сложи на масата кана с кафе, от която се вдигаше пара.

Бет и Аманда станаха и разчистиха масата, като дадоха на Лайънъл време, за да възприеме онова, което му бяха казали. Когато се върнаха, той все още размишляваше.

— Какво ще кажете, ако прехвърля и двете сметки на някоя току-що учредена компания, която практически не може да се проследи? — предложи Лайънъл, като мислеше на глас. — Сътрудници Ийст Горъм. Самюъл Бейтс — президент.

Сам бе очарован от фокусничеството на Лайънъл и поласкан от тази рядка демонстрация на добронамереност, но каза:

— Аз също мога да бъда проследен и до Бет, и до Аманда.

Лайънъл се усмихваше.

— Знам — кимна той, като размаха пръст във въздуха с отблясък на гордост. — Започвам да схващам цялата работа.

— Да схващаш какво?

— Работата със защитата. Всичко е за пластовете. Махаш единия от върха на другия, за да се поддържа удобно разстояние между добрите момчета и врага.

Той потупа вдлъбнатината на брадичката си с показалеца. Другите приказваха, но той не слушаше. Мислеше трескаво. Когато идеята бе изцяло оформена, се обърна към Сам.

— Предполагам, че мога да разчитам на теб да направиш това, което трябва.

— Можеш.

— Така си и мислех — усмихна се той, като предложи на Сам словесна лула на мира. — Утре сутринта ще се обадя на личния си адвокат — човек, на когото бих поверил и живота си, а и — започна той, като погледна към Бет и Аманда — вашите. Ще го инструктирам да изготви документи за регистрация на „Съдружници Ийст Горъм“, като посочи Самюъл Бейтс за президент. Тогава ще трябва да го накарам да преработи сметките с горната компания като довереник. И на двете. В тази писмена документация не е необходимо да се появяват каквито и да са имена.

Той отново насочи вниманието си към Сам.

— Ще те помоля също да подпишеш отделен документ, в който ти потвърждаваш, че действаш от името на Бет и Аманда и че нямаш претенции към сумите във всяка една сметка. Въпреки че, ако или Бет, или Аманда имат нужда от пари, като довереник ти можеш да изтеглиш необходимите суми от сметките. В случай на моя смърт ти ще предадеш парите на Бет и Аманда. Естествено, ще бъдеш компенсиран за твоите услуги, както и всеки друг изпълнител — той огледа масата. — Това споразумение приемливо ли е?

— Повече от добро е, Лайънъл — рече Бет покорена от щедростта на бившия си съпруг.

Той премигна, благодарен за одобрението й.

— Придържа ли се то към стриктния кодекс от правила и указания на Службата?

— Трябва да проверя при моя шеф, но не виждам някакъв проблем — поклати глава Сам.

— А ти, Рики? — обърна се към дъщеря си Лайънъл, като наруши правилата, но не бе в състояние да се спре. — Ти имаш ли някакви проблеми?

Аманда го погледна така, сякаш се канеше да го сгълчи, но вместо това се засмя.

— Дали имам проблеми с твоя план да ми оставиш голямо количество долари? — той я погледна в очакване. — Не. Никакви!

 

 

По-късно вечерта Сам се върна в стаята си, като позволи на семейство Беърд тези мигове на уединение. Около единадесет клетъчният му телефон иззвъня. Само двама души имаха номера.

— Сам?

Чу гласа й и сърцето му спря да бие. С другия разговор щеше да бъде по-лесно да се справи, защото щеше да се отнася за работа. Този бе личен.

— Тук съм, скъпа — отзова се той, като говореше тихо, за да не го чуят. — Какво става?

— Със сигурност нищо хубаво.

Гласът й бе слаб и трепереше. Той затвори очи, като си представи образа й, така че да не се чувства толкова далеч, толкова изолирана.

— Говори ми.

— Лошо е, Сам. Нуждая се от теб тук. Сега!

— Не мога — изрече той, като се ненавиждаше. — Тук стават някои неща.

— При мен също стават някои неща — гневът й се сблъска с една въздишка, което я накара да звучи така, сякаш се задушаваше от думите.

Гръдният кош на Сам се сви.

— Знам. Искам да бъда там заради теб — той направи пауза, като събираше смелост да изрече това, което трябваше да каже. — Но не мога.

Мълчанието, което последва, бе ядрено по своята интензивност.

— Обичам те — настоя той. — Знаеш, че бих направил всичко за теб.

— Но не можеш — сряза го тя. — Не се тревожи за това, Сам. Разбирам. Винаги съм разбирала. Ти си щатски агент. Твоята работа е преди всичко. И преди всекиго. С изключение на нея, разбира се.

Ако бе стояла пред него и бе изстреляла куршуми, вместо обиди, той би ги поел всичките. Заслужаваше нейния гняв и недоверие.

— Обещах, че винаги ще се грижа за теб и ще го направя.

Тя се засмя, но смехът й бе безрадостен. От това го заболя повече, отколкото от звука на сълзите й.

— Ще дойда да те видя след няколко седмици — тържествено обеща той. — Междувременно направи това, което трябва да направиш.

— Сега е мой ред да кажа, че не мога — той почти виждаше лицето й, сгърчено от болката, че трябва да го моли за онова, което тя нямаше. — Не мога да си го позволя.

Сам помисли за Лайънъл и за сметките на доверител. Помисли си за жената на другия край на телефона: какво означаваше тя за него, от какво имаше нужда и какво й дължеше.

— Не трябва да се тревожиш за пари — изрече той с внезапна нервност.

— Откога?

— Няма значение — прекъсна я грубо той. — Това, което е важно, е, че попаднах на едно малко богатство и възнамерявам да го разделя с теб.

— И откъде, за Бога, дойде това богатство?

Сам хвърли поглед през рамо, сякаш имаше нужда да се увери, че никой не подслушва за коварството му.

— Нека просто да кажем, че преди двадесет години направих една инвестиция — той трепна, когато пристъпи една линия, която по-рано считаше за неопетнена. Искаше му се да вярва, че не е имал избор. — Е, тя току-що се изплати. Страхотно време!