Дорис Мортман
Пътуване за никъде (22)

Глава двадесет и първа

Аманда разговаряше по телефона с Томсън, когато се сети да се обади на Бет. Като се увери, че Томсън отива към подобрение и че след освобождаването му от болницата възнамеряваше да продължи възстановяването си в имението на Лайънъл в Хемптънс — придружен от полицай, който да го пази — тя вдигна слушалката и се обади на номера, който й бе оставила Бет. Той бе на една телефонна будка в хотел „Бевърли Уилшър“.

— Идвам до Ню Йорк — рязко съобщи Бет.

— Знаеш, че не трябва да го правиш — да се върне в определената „Опасна зона“, означаваше да наруши условията на меморандума за разбиране.

— Хайме Бастидо не трябваше да е в неизвестност. А Лайънъл не трябваше да е мъртъв.

Аманда нямаше намерение да каже на майка си, че е деветдесет процента сигурна, че Хайме Бастидо вече не е в неизвестност, а е жив и е добре и се разхожда из Ню Йорк с променена физиономия след хирургическа намеса.

Вместо това каза тихо:

— Разследвам смъртта на татко.

Бет бе трогната, че Аманда говори за Лайънъл като за татко. Звучеше странно, чудесно и тъжно в същото време.

— Не знаех, че си започнала да го наричаш татко.

— От време на време. Когато бяхме сами.

— Обзалагам се, че страшно му е харесвало.

Аманда сподави риданието си и преглътна трудно.

— Така беше.

Последва тежко мълчание, по време на което и двете жени потънаха в скръб.

— Толкова съм доволна, че дойдох в Ню Йорк и се свързах отново с него. Единственото ми съжаление бе, че чаках толкова дълго.

— Не прави така със себе си — смъмри я Бет. — Цени времето, което си била с него. Не го намалявай чрез съжаление.

— Обикнах го отново — прошепна Аманда. Вълнуващите спомени за отношенията между баща и дъщеря се върнаха с някаква сладостна болка: на пица в „Рудис“, вечерта, когато й подари златния часовник, многословното му възхищение от фотографиите й, неодобрението на работата й, онази последна тяхна нощ в апартамента й. Тя погледна малката ваза, в която бяха розовите камелии, които бе донесъл онази нощ. Те също бяха мъртви.

— Той бе ужасно добър с мен — промълви тя, после внезапно се засмя и избърса сълзите от очите си. — Толкова много се стараеше да навакса изгубеното време, че мисля, че би ме завел и в „Дисниленд“.

Бет се усмихна.

— Вероятно. Той те обичаше много, скъпа! Би ти дал всичко и би те завел навсякъде, където поискаш.

— Той се опита, но, както знаеш, аз не се интересувам от скъпи неща и вълшебни места, което го вбесяваше — тя се засмя отново, но гласът й бе разстроен. — Всичко, което исках, бе да прекарвам времето си с него. Не се интересувах дали ме води да опитаме китайска или италианска кухня. Той бе моят татко. И ми липсва.

— И на мен ми липсва — Бет рядко скриваше нещо от Аманда, но реши да не й споменава колко много време бе прекарала в страната на това, което можеше да бъде. — Ето защо идвам в Ню Йорк. Двете с теб трябва да се свържем отново и да разговаряме лице в лице.

Увереният тон на Бет не заблуди Аманда. Нейните антени най-после се бяха настроили. Тя бе уплашена.

— Какво мисли Чичо Сам за това пътуване?

— Не му казах.

— А защо не? — тревога се надигна в главата на Аманда.

— Първо на първо, нямаше да одобри. А освен това той отново е извън града. Вероятно на посещение при сестра си.

Когато Аманда разговаря със Сам за това да се свърже със следователя, той й каза за болестта на Гейл. Надълго и нашироко я уверяваше, че отсъствието му в никакъв случай не накърнява безопасността на Бет, че не трябва да се безпокои. Аманда знаеше, че при такива обстоятелства защитата бе автоматична. „Програмата“ бе гарантирана доживотно — при условие, че не се нарушават правилата.

— Дори Сам да е извън града, Службата ще знае.

— Един от прилаганите аспекти на „Програмата за защита“ обхващаше стриктното наблюдаване на телефонните обаждания и пощата на свидетелите.

— Не ти се обаждам от къщи. И твоят телефон не се подслушва.

— И въпреки това идването ти в Ню Йорк може да бъде голяма грешка — Аманда бе решена да не тревожи майка си, но ако я преследваха, а тя вярваше, че е така, най-лошото нещо, което биха могли да направят, бе да осигурят на враговете си възможността с един удар да уловят два заека. — Не трябва да бъдем на едно и също място по едно и също време.

— Изморена съм от всички тия трябва — изрече с досада Бет. — Имам нужда да те видя. Имам нужда да те прегърна и да се уверя, че си добре. Че и двете сме добре.

Аманда се бореше със сърцето и с разума си, като и двете й даваха противоречиви съвети.

— Добре — въздъхна тя най-накрая. — Резервирай полет до летище „Ню Арк“. Ще се срещнем в една стая в хотел „Мариот“. Ще прекараме няколко часа заедно, после ще те поставя на самолета обратно за Калифорния. Как ти се струва това?

— Страхотно — тя направи пауза, като се усмихна в телефона. — Защото вече имам билет за днес следобед, за полета в два и тридесет. Сменям самолета в Далас и пристигам на „Ню Арк“ в нула часа и тридесет минути.

През следващите няколко часа Аманда бе заета с основната си работа на детектив. Разучаваше фотографиите, които бе направила в къщата на Лайънъл за не-знам-си кой път. Както винаги, нещо я тормозеше и имаше чувството, че онова, което искаше да знае, се взира обратно в нея, но тя бе заслепена да го види. Чувстваше се така, сякаш бе взела книга, в която се разказваше история, която бе чела преди, но този път бе написана на език, който не разбираше. Раздразнена и разстроена, тя върна снимките на мястото, където ги криеше.

Като детектив и специалист по съдебномедицинска фотография Аманда оценяваше стойността на търпението, въпреки че невинаги бе посветена в изкуството му. Щеше да бъде хубаво, ако всяко едно физическо доказателство, събрано на местопрестъплението, бе солидна улика, която не само ще обвини заподозрения, но ще бъде и солидно представена и в съда. В повечето случаи много от това, което бе събрано, се оказваше изкуствено и несъпоставимо. Това обаче не позволяваше пестене на време. Повдигането на въпроси, подробното разглеждане на отговори, класифицирането на уликите, разследването на възможностите, създаването на правдоподобни хипотези, поддържащи тясно свързана верига от доказателства — всичко това бе част от процеса на разследване. За щастие съвременната технология правеше възможно извършването на голяма част от изнурителната работа чрез компютър.

Като се потопи в базата данни на полицейското управление на Ню Йорк и един файл, който Лайънъл пазеше за лични записи, и като потърси в други съответни уебсайтове, които бяха на разположение на онези, които прилагаха законите, тя направи проверки на домашния персонал на Лайънъл. Както се и очакваше, персоналът, който бе наеман и проучван от Томсън, се оказа чист. Дори допълнителните сервитьори и сервитьорки, които Томсън наемаше за специалните партита, бяха обслужвали Лайънъл от години и имаха безупречни досиета.

Ал Хефлин, най-новият член на охраната, беше бивш полицай, който Лайънъл бе описал като твърд мъж с голямо сърце. Той бил служител на реда в продължение на десет години, работил в един от най-трудните полицейски райони в Куийнс. Беше служил известно време тайно за отдела за борба с наркотиците, но след като бе загубил втория си партньор из бедняшките улици, напуснал. След напускането на полицейското управление на Ню Йорк Хефлин бе работил като шофьор охранител за един разведен богаташ в продължение на три години, а след това за едно семейство. Щял да остане с тях, но очевидно Лайънъл му бе направил предложение, на което не можел да откаже.

Освен изключително щедро заплащане Лайънъл бе обещал да направи дарение, равняващо се на половината от годишната заплата на Хефлин, на фонда за подпомагане на семействата на загиналите полицейски служители.

Тони Каландра бе най-старият от екипа. На четиридесет, със забележително телосложение и експерт по оръжията, той бе прекарал двадесет години в армията. Когато се пенсионирал, решил да допълни пенсията си с работа по охраната. Подал молба за работа към „Беърд, Натансън и Спелинг“ и за две години бе реорганизирал състава от петдесетгодишни мъже, които охраняваха сградата, в един ефективен екип. След като веднъж бе установил новия порядък и бе обучил своя персонал в агресивна бдителност, Лайънъл го бе привлякъл за своя лична охрана.

Аманда си спомни, че Лайънъл бе описал Тони като Шварценегер без акцент.

Бруно Витале беше също бивш военен, но неговата служба била много по-кратка от тази на Каландра. Постъпил в състава на флота веднага след завършване на университета и направил два рейса, преди да бъде уволнен. Аманда се опита да открие дали това уволнение не е било дисциплинарно, но не можа да се добере до такава информация. Досието на Лайънъл показваше, че Витале последователно бе упражнявал няколко професии след напускането на военните: служител на реда в заведение, шофьор на лимузина, санитар в болница, електротехник, работник в строителството. Вероятно бе намерил своята ниша и бе работил на няколко пъти като охранител, преди да го наеме Лайънъл. От тримата Лайънъл се бе чувствал най-сигурен, когато Бруно бе пазил гърба му.

— Той е разбойник, но е безстрашен, изпълнява заповеди, без да задава въпроси и е лоялен.

След като остана доволна от това, че няма нищо в биографиите на персонала на Лайънъл, което да събужда подозрение, Аманда се замисли над други възможни пътища на разследване. Сети се за две неща: споменаването на Томсън за среща с Тайлър Грейсън и нещо, което Лайънъл й бе казал — че записва на касета всичките си срещи.

Имаше ли записващи устройства в къщата или те бяха само в офиса? Тя се почеса по главата, сякаш това щеше да освежи паметта й. Беше сигурна, че тези устройства се активираха от гласове. Ако хората не знаеха, че са записвани, разсъждаваше Лайънъл, те казваха онова, което мислеха, вместо онова, което си мислеха, че ще звучи, ако е записано. Когато й показа устройството в офиса, той бе обяснил, че микрофонът има връзка с компютъра, както и с обикновен магнетофон. Ако срещата бе с кратковременно значение, Лайънъл изтриваше касетата, после и файла от компютъра си. Ако обаче чувстваше, че може да се позове на нея друг път, разговорът бе съхраняван в таен файл в компютъра, а самата касета биваше изтривана.

— Страхотно! — изсумтя Аманда, като размаха юмрук от разочарование. — Не знам паролата. По дяволите! Аз дори не знам има ли записващо устройство в къщата — а дори и да имаше, то беше без стойност, ако не можеше да отвори файла.

Внезапно погледът й се проясни. В библиотеката на къщата нямаше компютър. Ако имаше записващо устройство, то и касетата трябваше да се открият.

Имаше ли касета в папката със събрани доказателства на полицията? Не си спомняше да е виждала. Това не означава, че такава няма. Ако записващото устройство е добре скрито, както и вратата, полицията можеше и да не го е открила.

Трябваше да се върне обратно в кабинета на Лайънъл и да потърси тази касета. Ако някой го бе убил, неговият или нейният глас щеше да бъде върху нея. Ако Лайънъл се бе самоубил, може би беше казал нещо, което щеше да обясни защо.

— Това е рискована работа, момиче — предупреди сама себе си тя, когато умът й взе да крои планове кога и как да се промъкне вътре.

Друго нещо, което трябваше да направи, бе да посети библиотеката. Ненавиждаше Холи Брендъл, но последния път в това предаване с Чизъм тя бе повторила няколко пъти нещо, което за нея се превръщаше в химн: миналото бе убило Лайънъл Беърд.

Тъй като Аманда подозираше и намеса на духове, тя реши, че колкото и да се страхуваше от този план, може би щеше да бъде разумно да се порови в миналото.

Преди това минало да убие самата нея.

 

 

Аманда така и не успя да отиде до библиотеката. Тъкмо когато се канеше да излезе от апартамента си, се обади Тайлър и попита дали не може да я изведе на вечеря.

Ресторантът, разположен в една изискана градска къща в „Ийст Сайд“, бе малък и уютен. Тайлър я помоли да се настанят в задната част, където имаше изглед към градината. Когато седнаха, той поръча бутилка вино.

— На какво дължа това неочаквано удоволствие? — попита Аманда, като отбеляза привлекателния му вид на преуспяващ човек в своя фин костюм в морскосиньо по поръчка, със синята риза на тънки райета и синята вратовръзка, която променяше нюансите си от светлината. Тайлър олицетворяваше успеха. Само сенките, които помрачаваха очите му, го издаваха като човек, който не е съвсем сигурен кой е и къде е застанал.

— Последния път, когато те видях, се показах като голям глупак. Исках да разпръсна този образ, преди да стане постоянен.

Тя се усмихна, защото бе истински поласкана и все още изпитваше романтично увлечение към него, но пръстът на вината сочеше в гърба й. Миг преди той да се обади, си бе казала, че ще трябва да го види спешно. Не знаеше дали това е съвпадение, или просто знак за потвърждение на съждението: „Избирането на точния момент е всичко.“

— Да говориш за чувствата си не те прави глупак, Тайлър. Точно обратното. В сравнение със затворените страхливци като мен ти изглеждаш като емоционален Херкулес — той се усмихна на комплимента. — Освен това — додаде тя, като гладко премина към въпроса, който бе преобладаващ в мислите й, — ако си спомням правилно, ти бе разстроен за трагичния край на твоя шеф.

Преди Тайлър да успее да отговори, пристигна сервитьорът с виното и менютата. Аманда прокле вътрешно това прекъсване, но Тайлър не забеляза нейната натъженост. Той бе погълнат в ритуала на изучаването на вината: разклащаше, помирисваше, опитваше, преглъщаше и въздишаше. Най-накрая кимна, като одобри избора на „Совиньон Блан“. Сервитьорът наля малко в чашата на Аманда, прибави още към виното на Тайлър и се отдалечи дискретно.

— За Лайънъл Беърд — каза той, като вдигна чашата си. — Нека почива в мир.

Аманда си наложи чувствата й да не я издадат.

— Това бе хубаво, Тайлър — промълви тя, като отпи от виното си.

Той сви рамене и свъси вежди.

— Все още не мога да го проумея. Смъртта му изглежда толкова нелепа… — той повъртя прозрачната течност в чашата, като я гледаше така, сякаш тя имаше свойства да обясни необяснимото. — Но предполагам, че всички самоубийства изглеждат така. Особено когато не е оставена последна бележка.

Откъде знаеше той, че не е оставил бележка?

— Вие двамата бяхте доста близки — рискува Аманда. — Имаше ли впечатлението, че е изпаднал в депресия?

— Какво искаш да кажеш? — тонът му бе рязък и той бе почти смутен, сякаш го бе заварила в неподходящ момент.

— Всъщност нямам нищо предвид. Просто двамата с него работехте близо един до друг и не мога да си представя, че не си в състояние да забележиш мрачното настроение, което предполагам предшества едно самоубийство.

— Разговаряхме само за бизнеса. Нямах представа дали нещо в личния му живот го тревожи.

Това е истина.

— Приемам, че той не бе от този тип хора, които се доверяват на съдружниците си.

— Не. И се съмнявам, че е имал много приятели.

Аманда се притесняваше да признае, че Тайлър е прав, но доколкото бе запозната, Лайънъл нямаше тефтер с адреси, който да бълва с имена на приятели. Повечето от връзките му имаха нещо общо с бизнеса или — предположи тя — бяха интимни.

— Дори и така, бизнесът на Уолстрийт се разраства. Би трябвало да е доволен от това.

— Щеше да бъде, ако не бе заплахата от консолидация — Аманда изглеждаше озадачена. — Една или две от по-големите банки бяха купили брокерски къщи. Лайънъл бе загрижен, че това е тенденция. И че ако „Беърд, Натансън и Спелинг“ не бъде внимателна, би могли да бъде погълната от някой банков бегемот.

Аманда си спомни, че бе имала такъв разговор с Лайънъл. Той бе угрижен поради едно възможно враждебно поглъщане. Беше ли дочул нещо през този или през предния ден? Неизбежно ли бе сливането? Ако бе така, би ли могло това да предизвика самоубийство? И Тайлър ли бе носителят на тези лоши неща?

— Всъщност — продължи Тайлър, сякаш и той се опитваше да реши какво наистина се бе случило на Лайънъл — той и сенаторът Чизъм се бяха спречкали веднъж по този повод.

— Наистина ли? — Сърцето на Аманда тупкаше силно.

— Лайънъл и шефовете на повечето от другите големи брокерски къщи искаха от Чизъм да подкрепи един законопроект, който би предотвратил този вид конгломерация. Чизъм се бе съгласил да застане зад него, но после, преди няколко месеца, Лайънъл каза, че Чизъм го е оставил да отлежава и на практика го е спрял.

— Заради кампанията по преизбирането му?

— Не мисля. Първо на първо, Чизъм има приятели сред финансовите кръгове. Той също бе работил на „Уол Стрийт“. Знаеше колко унищожително може да бъде това консолидиране. Знаеше също, че въпреки бомбастичната риторика, повечето от хората от предишното му обкръжение въобще не се тревожеха от проповедите му за неморалността от изпирането на пари от наркотици. В действителност нищо нямаше да бъде направено. Те го знаеха. И той го знаеше — поклати глава, сякаш бе смутен от глупостта, присъща на сдружаването на политиката и бизнеса. — Трябва да се съглася с Лайънъл за това: промяната в Чизъм е на чисто лична основа.

Аманда сви устни. Памела Беърд.

— Би могло. Не беше ли сенаторът Чизъм сгоден за очакващата развод госпожа Беърд?

— Наистина. Само че сега тя е вдовицата Беърд.

Аманда се сви, когато си представи Памела, перчеща се в своите изработени по поръчка дрехи на вдовица. Тя не само че бе подала заблуждаваща информация на Холи Брендъл, но очевидно беше вдъхновителката на този опит да се намеси в ръководството на „Беърд, Натансън и Спелинг“. Нищо чудно, че Лайънъл бе толкова огорчен.

— Когато човек си помисли за това — продължи тя, като остави настрана враждебността си към Памела, — кампанията на Чизъм за Сената изглежда като предварително планиран замисъл за разгромяването на Лайънъл Беърд. Всеки път, когато си отвореше устата, той заклеймяваше господин Беърд. Вероятно е считал, че така ще извлече политически дивиденти. Мислех си, че когато се появяваше в медиите, звучеше дребнаво и отмъстително.

— Напълно — Тайлър изпразни чашата си. Изглеждаше обезпокоен. Махна на сервитьора да му налее още вино и да вземе поръчката им за вечерята. Аманда се отказа от виното. Искаше да запази ума си бистър.

Когато останаха сами, Аманда поднови разговора.

— Бих си помислила, че след бдението над мъртвеца Чизъм може да е оттеглил злословията си срещу господин Беърд. Поне от уважение, ако не от друго.

Тайлър изсумтя.

— Едва ли! Мъже като Джон Чизъм изпитват уважение само към броя на избирателите си. Ако той мисли, че натопяването на Лайънъл Беърд му донася допълнителни гласове, ще влачи мъртвото тяло на този човек до сцената на своите събирания и ще го държи там. Чизъм е прасе!

— Е, и онази репортерка, Холи Брендъл, не е по-добра. Точно миналата вечер тя каза в някакво предаване, че греховете от миналото на Беърд са довели до този край. Това ми звучи малко отвлечено. Ти какво мислиш? Би ли могло този „Ден за изпиране“ да е причината да се е самоубил?

Тя направи пауза, като му даде шанс да се намеси, но той не взе отношение. Вечерята им пристигна и вниманието му бе отклонено към червената мексиканска риба. Тя си поигра със своята храна минута-две, после опита отново.

— Отразиха ли се отрицателните статии в пресата на финансовите резултати на „Беърд, Натансън и Спелинг“?

— Малко, да, но на този пазар е трудно да се каже дали спадът е резултат от обща тенденция, или от нещо по-специфично.

— Но такъв спад е вероятно точно онова, което е искал Чизъм.

— Какво искаш да кажеш? — очите на Тайлър леко се разшириха. Той остави чашата си на масата.

— Те са съперници. За мъжете, чиято власт се основава на парите, ахилесовата пета трябва да е банковият баланс. Да направи голяма пробойна в бизнеса на Беърд, това сигурно е голямо постижение. Онова, което Беърд е трябвало да направи, е да отвърне на удара.

— Той отговори на обвиненията на Чизъм.

Аманда бе очарована да забележи, че колкото и често Тайлър да се оплакваше от Лайънъл, толкова и разкриваше възхищението си от този мъж, като вземаше неговата страна.

— Не — поправи го тя. — Той се защити срещу обвиненията на Чизъм. Би трябвало и да го контраатакува. Трябваше да поиска да узнае защо Чизъм не дава ход на този законопроект. Да направи задкулисните му маневри обществено достояние. Да накара Чизъм да се защитава.

— Абсолютно си права! — възкликна Тайлър, като смени маската си на сдържаност. — Казах му го, когато отидох онзи следобед у тях.

Бинго!

— Кой следобед?

Тайлър се изчерви, стреснат от осъзнаването, че е изпуснал нещо, което не е трябвало да споменава и няма как да се върне назад. Погледна Аманда внимателно и прецени надеждността й на човек, на когото може да се довери. Когато най-накрая заговори, гласът му бе толкова тих, че Аманда трябваше да се наведе по-близо до него, за да го чува.

— Срещнах се с Лайънъл няколко часа преди неговото самоубийство.

— Така ли? — тя успя да прозвучи подходящо изненадана, но запази спокойствие на гласа. — Ти си бил там? В къщата му?

Той кимна, а сивите му очи бяха тъмни и сякаш обитавани от духове.

— За какво разговаряхте?

— За бизнес. С него винаги сме разговаряли само за бизнес.

Аха, помисли си тя. Изражението на лицето ти показва, че този път нещата са били лични.

— Имаше ли новини за завземане на фирмата? Беше ли те помолил Лайънъл да помогнеш да се разработи стратегия, за да предотвратите това?

Той поклати глава и след това потърси спасение в кристалната чаша, хипнотизиран от образите, които се отразяваха в нея.

— За поста вицепрезидент ли беше? О, Тайлър! Ти ли беше победителят? — тя опипваше слепешком, но щом един бутон не работеше, трябваше да бъде натиснат другият. — Той ли те покани в градската си къща да ти съобщи добрата новина, преди да ти каже на другия ден.

Когато я погледна, брадичката му бе скована, очите му бяха черни и твърди като гранит.

— Не, Аманда, аз бях губещият. Той ме покани в своето леговище, за да ми каже, че няма да има вицепрезидент. Беше променил становището си. Беше решил да не се оттегля. Не сега, не и в непосредствено бъдеще — устата му се изкриви в асиметрична, иронична усмивка. — Беше се почувствал обновен, отново зареден с енергия.

На Аманда й се замая главата. Трябваше да приложи всичките си умения, за да задържи фасадата си на съжаление.

— Той уволни ли те, или те понижи? — попита тя възбудено, като почти се страхуваше от отговора. Отчаяно търсеше истината, но не искаше тази истина да включва Тайлър.

— Не. Пусна ме. Държеше се така, сякаш моите стремежи и стремежите на колегите ми са наш проблем. Като че ние бяхме измислили това състезание и трябваше само себе си да обвиняваме за нашите извратени амбиции. Той бе щастлив. Само това имаше значение — Тайлър се вторачи в чашата си. — Както винаги, Лайънъл Беърд бе изцяло откъснат и незаинтересован. Не беше виновен за нашите притеснения или обърканото ни положение. Не се интересуваше за конфликти и последствия. Беше управляващият монарх и не бе длъжен да отговаря пред никого за нищо.

Стомахът на Аманда се сви. Искаше й се никога да не бе започвала този разговор, никога да не бе идвала тук тази вечер. С всяко изречение Тайлър засилваше подозренията й, че смъртта на Лайънъл съвсем не бе случайна. Нещо по-лошо, той изглежда се бе замесил сам. Неговата враждебност представляваше мотив. Присъствието му в къщата часове преди самоубийството осигуряваше възможност — ако по време на посещението си е установил как да влезе в библиотеката и да излезе от нея, без да бъде забелязан, би могъл да се върне и по-късно. Оставаше единствено въпросът за средството. Да знае къде Лайънъл си държи оръжието, бе едно нещо, да го накара да го сложи в собствената си ръка и да натисне спусъка, бе нещо съвсем друго.

— Каза ли му как се чувстваш?

Той пребледня.

— Да.

— Той разтревожи ли се?

Тайлър сви устни и подръпна брадичката си.

— Много — очите му изглеждаха празни, сякаш се бе върнал в къщата на Беърд и преживяваше отново последното си посещение. — Скарахме се. Изрекох някои неща, които не трябваше да казвам.

— Като какви?

Сякаш бе щракнала с пръсти и го бе събудила от хипнотичен транс. Погледът му се проясни. Цветът на лицето му се възвърна, а устата му образува предпазлива усмивка.

— Няма значение — той отряза парче от рибата си и започна отново да се храни.

— Има значение, Тайлър. Скоро след като ти си си тръгнал, Лайънъл Беърд се е самоубил.

Той остави вилицата си и се наведе напред.

— Повярвай ми, Аманда, нищо от това, което съм казал, не е подтикнало самоубийството му. Нямах предвид дори ядът ми да повлияе на стомаха му, да не говорим за мотивиране на фатален отговор.

— Откъде знаеш?

— От самия него. Сега, моля те, вечерята ти изстива.

 

 

Тайлър я остави пред апартамента й в единадесет часа. За щастие не я попита дали да я придружи догоре.

Когато се обади на летището, й казаха, че полетът е по разписание. Тя бързо съблече роклята си, обу памучни панталони и пуловер, опакова една чанта с още един чифт дрехи, една перука и новия си комплект за маскировка, взе такси и се отправи за летище „Ню Арк“. Там слезе на нивото за заминаващите полети, влезе в терминала и се отправи към ескалаторите, които водеха до изхода. Когато се увери, че не я следят, тя си придаде безгрижен вид, слезе с ескалатора един етаж по-долу и излезе на нивото на пристигащите самолети. Махна на едно друго такси и помоли да я откара до хотел „Мариот“, където взе стая, резервирана на името на Джейн Робъртс. Половин час по-късно Бет почука на вратата.

Срещата им бе емоционална. Майка и дъщеря се притиснаха една към друга, сякаш физическият контакт бе всичко, от което имаха нужда, за да осигурят своята безопасност. Никоя не вярваше, че е толкова просто и ето защо те се гмурнаха бързо в действителността. Бет разказа за пътуването си: никой не беше я проследил, не беше се приближавал до нея и не беше се появил отново там, където той или тя не трябваше да бъде, не бе имало таксита, които да карат след нея, нито пътници, които да настояват да подхванат безсмислени разговори, никакъв безлицев странник, който да се нахвърли върху нея или да се навърта наоколо. Аманда я последва със собствения си разказ.

Това подробно проучване на всичко, което изглеждаше незначително, бе част от рутинно действие, което Аманда и Бет бяха установили като начин за кръстосана проверка на наблюдателните им умения и защита от възможни грешки. Едно от първите неща, които научиха, когато се присъединиха към „Програмата за защита на свидетелите“, беше, че бдителността им към всичко, което става наоколо, е жизненоважна за оцеляването им. Смъртта нямаше да дойде след среща лице в лице. По-скоро би се промъкнала иззад някой ъгъл или щеше да счупи някой прозорец, или щеше да се взриви непосредствено пред тях. Да се види невидимото през онова, което е видимо, е трудно, но възможно, ако сетивата са изострени. И ако човек остане постоянно бдителен и подозрителен.

Да си в състояние да се отпуснеш искрено само с едно друго човешко същество, бе неестествено, но както при повечето негативи, в това имаше и нещо положително. Принудителната им изолация позволяваше уникално чувство на равенство. Докато Аманда оказваше на майка си дължимото й дъщерно уважение, а ръководен принцип на Бет бе винаги защитата на детето й, от деня, в който напуснаха Маями, и двете разбраха, че в едно много важно отношение те бяха равни: техният риск бе еднакъв.

През годините Аманда и Бет се опитваха да намалят този риск, като се проверяваха една друга, разменяха си методи и идеи. Бет учеше своето деветгодишно дете да обръща внимание на подробностите, да гледа внимателно, а не повърхностно всеки в лицето, да запаметява по една отличителна черта, да забелязва цветове или тикове, или физически навици като накланянето на главата на една страна или търкането на ръцете една о друга, или прехапването на устните.

Аманда научи майка си да наблюдава тайно заобикалящата я среда: просто да спира от време на време и да задържа дъха си и да се ослушва за звуци, които изглеждат не на място, да усеща движенията там, където би трябвало да има неподвижност.

Имаше неподвижност сега, когато застанаха една срещу друга и се размислиха за трагедията, която ги бе довела до това място. Сплетоха ръце и разговаряха за Лайънъл, плакаха за внезапната му кончина и си позволиха редкия миг да се самосъжалят.

— Колко нелепо звучи това! — въздъхна Бет. — Искам да оплаквам, искам да нося черна дреха и чер воал, да седя в някой параклис и да слушам хората, които възхваляват мъжа, чието име носех навремето. Не искам да се преструвам, че не го познавам и че не ме е грижа, че е напуснал тази земя преждевременно. Аз го познавах. Аз го обичах. Тъжа за това, че вече го няма. И не искам да трябва да крия мъката си по начина, по който го направих, когато родителите ми починаха.

Бет стана от стола си и се приближи до прозореца. Навикът я застави да надникне от едната страна на завесите и да огледа улицата долу.

— Но не мога да го оплаквам открито — продължи тя, като оглеждаше движението на сенките по земята. — Ако го направя, мога да бъда следващата. И — додаде горчиво тя, като се обърна с лице към дъщеря си — тогава ти ще трябва да намериш начин да оплачеш мен.

Аманда отказа да обсъжда възможността да загуби майка си, затова смени темата.

— Направи ли Сам това, което поисках от него? Уреди ли тялото на Лайънъл да бъде задържано?

Бет се върна на стола си.

— Да. Накара един представител от министерството на правосъдието да се обади. По този начин в полицейското управление на Ню Йорк няма да знаят коя агенция е отправила молбата. Най-вероятно приемат, че това е ФБР.

— Майко, имаше ли някой си Грейсън, въвлечен в някое от делата по „Операция ден за изпиране“!

На Бет й бе необходимо известно време да се разрови из имена и места. Беше минало доста време.

— Не, не мисля.

— Някой от банката във Флорида? — Бет поклати глава. — Може би някой свързан с фамилията Савиано? — тя пак поклати отрицателно глава.

— Защо питаш?

— Спомняш ли си онзи мъж, с когото се срещах? Онзи от Италия.

Бет кимна предпазливо.

— Звънците?

Аманда се усмихна, като си спомни съвета на Лайънъл да пренебрегне съвета на Бет.

— Правилно. Е, истинското му име е Тайлър Грейсън. Той и Лайънъл никак не се харесваха.

— И?

— Тази вечер Тайлър ми каза, че двамата с Лайънъл са се скарали в деня на самоубийството — тя повтори разговора, като се опита да не остави нищо неказано. — Започнах да си мисля, че може би Тайлър е имал връзка с миналото.

— Ако е имал, не виждам къде е връзката. Доколкото мога да си спомня, никой на име Грейсън не е бил подсъдим, в който и да е от двата процеса — Бет скръсти ръце на гърдите си и се вгледа в килима. — Защо не потърсиш в хранилището за вестници или не се добереш до файловете на прокуратурата? Може би Грейсън е бил роднина на някой подсъдим.

— Вероятно не е — въздъхна обезсърчена Аманда. Логиката обяви още един край без изход. — Освен банковите служители от „Хъдзън Нешънъл“ повечето от подсъдимите имаха испански или италиански имена. Грейсън не е достатъчно етническо.

— Какво друго знаеш, което аз не знам? — погледна я стреснато Бет. След телефонния им разговор тя бе придобила чувството, че Аманда знае повече, отколкото й разказваше.

— Знам, че двамата със Сам имате проблеми.

Бет се усмихна.

— Наистина. И как разбра?

— Защото когато и да те попитам за него, ти звучиш сдържано и незаинтересовано. А когато попитам него за теб, той е нервен и сякаш се защитава. Какво става?

Бет въздъхна. Някои неща бяха твърде сложни, за да се разтворят в няколко думи. Тя опита с най-простото обяснение.

— Разстроена съм заради Лайънъл. Той е разстроен заради сестра си. И заради факта, че аз съм разстроена заради Лайънъл.

— Добре — Аманда прие това. Смъртта на Лайънъл бе усложнила също и нейния емоционален живот.

— Какво друго криеш от мен? — Аманда се престори на смутена, Бет не се хвана. — Казвай!

— Мисля, че Бастидо е в Ню Йорк.

Ако бе очаквала Бет да изхлипа, да припадне или да изглежда уплашена, тя бе разочарована. Майка й просто кимна и сви устни.

— Предполагах, че ще се появи.

— Не съм сто процента сигурна — Тя разказа на майка си за странния мъж на процеса срещу Васкес и за увереността на Ани, че той е претърпял пластична операция. — Освен тази болезнено изкривена усмивка не го погледнах отблизо. По това време не осъзнавах към кого гледам — Тя бе ядосана на себе си и това й личеше.

— Не се укорявай. Това е загуба на енергия — вметна Бет. Тази Бет, която приемаше нещата откъм логичната им и практична страна. Тя вярваше, че хората имат определен запас от емоционална енергия и че е по-добре да не се разпилява в догадки. Щеше да има достатъчно случаи, когато тази енергия ще им бъде необходима. — Какво правиш, за да се защитиш? Освен че се въоръжаваш с всяко оръжие, което притежаваш.

— Занимавам се с преобличане и маскировки — рече дяволито Аманда.

— Моля?

Аманда отиде за чантата си и извади козметичния комплект, който двете с Ани бяха приготвили заедно.

— Тя ми показа как да използвам гумени подплънки така, че да променям чертите на лицето си. Даде ми и дузина различни перуки и подплънки за тялото и всичко, от което имах нужда. Мога да се превърна в дебела възрастна жена, миловидна блондинка, бременна брюнетка, дори пъпчив младеж, ако пожелая — майка й изглеждаше развеселена, но остана скептична. — Знам, че това не е решение. Само временна мярка, но докато разбера какво се е случило, имам нужда да скитам свободно из града. Не мога винаги да се озъртам през рамо.

— Да, можеш — тонът на Бет бе строг. — И трябва.

— Права си. Така и правя. Просто имах предвид, че…

— Знам какво имаш предвид, но това не е детска игра — прекъсна я рязко тя, като стана и започна отново да се разхожда из стаята. — Гримът, подплънките и костюмите няма да заблудят Бастидо или неговите приятели задълго.

— Отново си права, но не знам какво друго да направя. Ако отида в полицията, ще трябва да им кажа коя съм, а не мога да го направя. С цялата тази преса, която заобикаля смъртта на Лайънъл, бих станала фокус на медийно преследване и още по-голяма мишена, отколкото съм вече.

— По общо мнение ФБР е поело случая, както и агентите от Службата — изражението на Бет издаваше, че тя вече е преживяла всичко това. — Не че това ще ни подобри положението.

— Защо го казваш? — попита Аманда, разтревожена от цинизма, който струеше в тона на Бет. — Не мислиш ли, че тези мъже искат да хванат Бастидо? Ако това, което видях извън съдебната зала, означава нещо, този мръсник работи за Еспиноза, като пласира наркотици и прави сделки с фамилията Савиано. Така както го виждам аз, в интерес на ФБР и на Агенцията за борба с наркотиците е да заловят този задник.

— А как ще го направят? Като ни хвърлят за стръв?

— Може би — отговори рязко Аманда със стисната челюст и унило настроение. — Но по-добре да бъда там и да направя нещо, за да приключи този кошмар, в който живеем, отколкото да бягам, да се крия и да се лишавам от истински живот, докато чакам като послушно малко момиченце да дойдат и да ме хванат!

Бет и Аманда се озоваха изправени в центъра на стаята и настръхнали една към друга. Бет се вглеждаше в разлютената си дъщеря дълго време. След това погледът й стана по-мек. Погали нежно Аманда по бузата.

— Доволна съм да чуя това — отрони тя и се усмихна.

— Какво? — Аманда бе напълно объркана.

— Очевидно ти най-накрая си намерила някого, с когото да изживееш живота си. Предположението ми е, че това е мъжът с чановете. Как се казваше той? Джейк, някой си.

— Фаулър — Аманда се изчерви, но призна. — Не знам дали сме се обвързали, за да живеем заедно, но не мога дори да опитам, докато тази зла и хищна маймуна е зад гърба ми.

— Каза ли му коя си?

Аманда поклати глава.

— Не мога. Все още не.

— Защо не?

Тя погледна дълбоко в очите на Бет и заговори честно.

— Защото не искам да го нараня. Джейк и аз не можем да имаме бъдеще, майко, докато не затворя вратата към миналото ни.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — предупреди Бет.

— Не — поклати глава Аманда, изтощена, но все още съсредоточена. — Нищо не може да бъде по-трудно, отколкото да живеем тази лъжа, която ти и аз наричаме живот.

Очите на Бет се навлажниха.

— Съгласна съм — прошепна тя.

Постоя така за минута, после избърса сълзите си и отдаде цялото си внимание на Аманда.

— И така, къде ще ходим и какво ще правим?

Аманда взе майчините ръце в своите и ги стисна.

— Ще си починем набързо. Ще те кача на самолета обратно за Лос Анджелис. И ще открия кой е убил баща ми — брадичката й потрепери, но тя остана силна. — Когато узнаем това, ще можем да отидем в полицията. Дотогава ще разчитаме на себе си.

— Разчитаме на себе си в продължение на двадесет години, скъпа, и въпреки отчайващите опити на фамилиите Еспиноза и Савиано и който и да е друг, който желае смъртта ни, ние все още сме тук — Бет прегърна силно дъщеря си. — Ще се справим и с това. Знам, че ще се справим.

— Ще постигнем и повече от това — обзаложи се Аманда. — Не само че ще оцелеем, но и ще намерим начин да затръшнем вратата на нашето минало и да я залостим завинаги!

Бет докосна с пръст устните на Аманда, после го целуна и го вдигна към небето.

— Амин за това!

 

 

След като Аманда остави Бет на летището, отиде на работа. Едва се влачеше, но навремето беше работила и на две смени. Някак си щеше да изкара една смяна след два часа сън. Ако имаше късмет, нямаше да са много натоварени и кафето от павилиона щеше да бъде горещо и прясно. За щастие поне последното бе вярно. Тя си взе голяма чаша, една кифла и една ябълка и се отправи нагоре по стълбите.

Когато влезе, намери купчина кафеникави пликове в пощенската си кутия от фотолабораторията в центъра на града — проявени снимки на случаите, с които се бе занимавала. Тя ги остави на бюрото си, бутна ги настрани и се посвети на кафето. Кофеинът едва успя да влезе във вените й, когато Пийт й извика:

— Повеждай, детектив. Имаме масово убийство в „Кухнята на Ада“.

През следващите седем часа Аманда и Пийт документираха остатъците от ужасяваща касапница в едно семейство — четири деца, баба им и майка им — на Десето авеню, едно намушкване с нож в „Уошингтън Хайтс“ и три деца под осемнадесет години в една изоставена къща на Авеню Б, които бяха починали от свръхдоза пропаин. Когато се завърнаха в службата, бяха изтощени. Пийт се отпусна на един стол и продължи да крои планове за очарователна вечер: бира, пица и букет от спортни събития, избирани чрез дистанционното на телевизора.

— Искаш ли да се присъединиш към мен? — той смигна и засука дълги щръкнали въображаеми мустаци.

— Ще имаш нужда от призовка — отряза го тя, като потърси убежище зад бюрото си. Щом изпразни първия от кафявите пликове и започна да разглежда снимките, Пийт изстена.

— Със сигурност няма да имаш достатъчно сили, за да прегледаш всичко това сега.

Наистина нямаше, но искаше той да си тръгне, преди да се отправи за дамската тоалетна, за да се маскира, преди да си отиде вкъщи.

— Няма да се забавя много. Ти тръгвай — предложи му тя една окуражителна усмивка.

Той повлече тяло към вратата.

— Сигурна ли си, че не искаш да си промениш решението?

— Не, благодаря.

Той поклати глава, изпрати й въздушна целувка и си тръгна. Тя прегледа набързо по веднъж другите снимки от пликовете. Сутринта, когато бе по-свежа, щеше да ги разгледа по-подробно.

Последният плик й се стори странен. Не си спомняше да е част от пликовете, които бе получила тази сутрин. Този бе по-тънък и бе адресиран до Детектив Аманда Максуел, но не бе изпратен по пощата или чрез каналите на полицейското управление на Ню Йорк. Аманда го разгледа внимателно. Беше тънък, като се изключат обезпокоителните издутини, които можеха да означават, че е писмо бомба. Все пак тя го опипа леко.

Като се увери, че няма да избухне в лицето й, отвори плика и изсипа съдържанието му върху бюрото си, като същевременно запази възможните отпечатъци.

Аманда бе шокирана от отвратителността на това, което лежеше пред нея. Втренчи се в зрителната отрова с разширени очи, твърде ужасена, за да се помръдне или да диша, или да изпищи. Лицето на Бет и нейното собствено, уголемени до размери тридесет на четиридесет сантиметра, се взираха в нея. Това бе една от снимките, които Лайънъл бе заснел в Уисконсин: в близък план, майка и дъщеря, прегърнати, с доближени глави и смеещи се пред обектива.

Но тази снимка бе драстично променена. Точно в средата на челото на всяка от жените се намираше истинска дупка от куршум, направена от истинско оръжие.

 

 

Аманда изтича до дамската тоалетна, а цялото й тяло бе в конвулсии от страх. След като излезе навън, тя натъпка себе си и дрехите си в малкото отделение, уравновеси голямата чанта върху тоалетната и обви ръце около тялото си, като се опита да потисне треперенето, което я бе обхванало цялата. Уплашена, че някой може да я чуе, тя притисна ръце към устата си и сподави риданията, които отказваха да останат затворени.

Хълцанията й рикошираха от студените плочки на стената, отеквайки с жалостивия звук на един крехък свят, който се сгромолясваше. Колко бе глупава да повярва, че би могла да заживее нормален живот: да бъде дъщеря, да има приятели, да обича някой мъж, да мечтае за бъдещето… Колко глупаво бе от нейна страна да си мисли, че може да живее като другите жени, които ходеха на работа, прибираха се вкъщи и си лягаха с твърдото очакване, че ще се събудят на другата сутрин… С треперещи пръсти тя измъкна обезобразената снимка от нещата си и се вгледа отново в това, което очевидно бе предзнаменование на бруталност. Да види собственото си лице пробито от изгарящата сила на куршум, бе обезкуражаващо. Но гледката на майка й със смъртоносна рана бе повече от това, което можеше да понесе.

Тя премина през всяка минутка от срещата си с Бет, като се измъчваше да си представи и да разследва всяка стъпка, която бе предприела. Беше почти сигурна, че никой не я бе последвал до летището. Ако бяха го направили, щеше да ги изгуби на път за хотела. Или поне така смяташе.

Бет я бе уверила, че е направила всичко възможно пътуването й до Ню Йорк да остане незабелязано и непроследено. Но можеше ли да се каже и за пътуването й обратно? Двете с Бет бяха разработили план, в който Бет щеше да лети до Сан Франциско, да остане там за през нощта, да отиде с кола до Сакраменто и да лети оттам за Лос Анджелис.

Но би ли могло да има нещо в библиотеката на Лайънъл, което можеше да издаде къде живее Бет? Той не би могъл да има телефонен номер или адрес, майка й не би дала нито едното, нито другото на Лайънъл, без значение колко силни бяха спомените за предишната им връзка. Аманда никога дори не бе намеквала за местонахождението на Бет. Това бе нещо, което никоя от тях не би могла да допусне. Толкова сложно бе тяхното саморегулиране.

Имаше ли Лайънъл телефонен номер на Сам? Като познаваше Сам, той би изнамерил някакъв начин за Лайънъл да се свързва с него в случай на нужда, но би ли оставил Лайънъл нещо толкова потенциално опасно да лежи някъде наоколо?

Аманда разтърка слепоочията си. Опита се да мисли, но не бе възможно. Съмненията никнеха като гъби и образуваха тъмни препятствия, замъглявайки всички опити за разсъждаване и умозаключения. Изведнъж Аманда не бе сигурна в нищо. Какво Лайънъл би могъл да мисли или да е направил? Какви инструкции може да му е дал Сам? Какво бе известно за нея или за Бет, или за Лайънъл? Дали те бяха преследвани, или не? Какво бе самоубийство и какво бе убийство? Единственото сигурно нещо бе, че Аманда бе в първия списък и нейните убийци знаеха къде работи. Ако не знаеха къде живее, вече слухтяха навън в очакване да ги отведе там. Изведнъж тя почувства, че я обзема клаустрофобия.

Като отвори уста за повече въздух, тя бутна вратата и провери дали е сама. Увери се, че е така, изтича до мивката и наплиска лицето си със студена вода. Бавно, тя повдигна глава и се огледа в полуочакване да види Хайме Бастидо да стои над нея. Вместо това се изправи срещу една тишина, дотолкова изпълнена с обещание за варварство, че бе еднакво ужасяваща.

Банята бе малка и стара, със сиви плочки, които изглеждаха мръсни секунди след като биваха изтъркани. До мивката, където бе застанала, имаше малък прозорец с изглед към прилежащия паркинг. Той бе с решетки, но точно в този момент решетките й се сториха подходящи.

През по-голямата част от живота си Макс се бе чувствала като пленничка на обстоятелства, заключена в едно съществуване, което не бе планирано от нея. Многократно бе възнегодувала срещу майка си за това, че ги бе поставила вътре в един затвор, който представляваше техния живот. Но сърденето й бързо се изпаряваше, защото само правеше нещата по-лоши. Двете с Бет бяха достатъчно изолирани. Да се чувства отчуждена, дори за един час, създаваше в нея празнота, която бе непреодолима. И нищо не бе по-важно, отколкото прекратяването на тяхното отчуждение.

Тъкмо така се чувстваше Аманда сега — изолирана, разделена от майка си, отчуждена от всичко, което символизираше безопасността и съединението.

Тя наплиска лицето си отново, като се сви от изплющяването на студената вода. Сгърчи я още един спазъм на уплаха. Хвана се с ръце за ръбовете на мивката. Затвори очи и се опита да пропъди лавината от ужасни мисли. Когато ги отвори, бе поздравена от някаква непозната: една млада жена с безцветна кожа, с разпилени коси и очи, които изглеждаха така, сякаш се възстановяваха от добре пласиран пробив.

Тя се наведе към огледалото. Нещо в непознатата бе обезкуражително познато. Аманда изтръпна.

Лицето в огледалото беше на Ерика Беърд, която в момента виждаше как къщата й експлодира върху телевизионния екран.

На Моли Тейлър, когато трябваше да съобщи на майка си, че е казала на класа си, че е живяла на място, където никога не е валял сняг.

На Джули Старк, която призна, че бе сбъркала и бе употребила името Ерика.

На Лара Куиър, която бе доверила, че е имала куче.

Лицето в огледалото бе на едно младо момиче с дузина други имена, което се бореше да запомни какво е била, без значение за коя се представяше. На едно младо момиче, което намираше за трудно да лъже, но разбираше, че истината би могла да бъде убиец.

Лицето в огледалото бе на Аманда Максуел — една пораснала жена, която като малко момиченце бе правила толкова много грешки и дълбоко в сърцето си вярваше, че ако нещо ужасно се случи на някого, когото обича, това щеше да бъде нейна грешка.