Дорис Мортман
Пътуване за никъде (24)

Глава двадесет и трета

След като, излезе от къщата на Лайънъл, Аманда потърси убежище в „Сентръл Парк“, като изчезна в тъмнината, която владееше отвъд тротоарите и алеите за велосипедисти и пътищата, които се извиваха през зеленото пространство на града. Тя не изпадаше често в паника, но след като сега бе сигурна, че някой бе убил баща й, като знаеше, че една лента със снимки на това как изглеждат двете с майка й бе изчезнала, че една касета с обвинителните доказателства също бе изчезнала, тя повече не можеше да си затваря очите пред факта, че силите на злото се приближават към нея и Бет. Имаше нужда от време да реши къде може да бъде следващото й убежище.

Като тичаше на север от Седемдесет и седма улица, откъдето влезе, и все пак придържайки се до натоварената Ийст драйв, тя се отправи към района на езерото Белведере. По това време на нощта целият район би трябвало да бъде тих и изолиран. Повечето от хората, които практикуваха джогинг, избягваха вътрешността, след като се стъмни и се придържаха към осветените алеи. За щастие беше пролет и дърветата бяха пищно покрити с листа, които осигуряваха възможности за прикриване. Като намери една група дървета, тя се обърна с гръб към езерото и към Обелиска и притисна тяло до стъблото на стар дъб.

Съвсем близо тя дочу едно туп-туп-туп от бързи стъпки по тревата. Напълни дробовете си с въздух и задържа дъха си. Към нея се приближаваха хора. Заслуша се внимателно. Двама, може би трима, но не в ритъм на бягане. Тя се притисна по-силно към стъблото на дъба, като се опита да се слее с него и се молеше никой от групата да не приближи към нея. Трополенето стана по-силно. Скоро стигна съвсем до нея. Ръката й стисна пистолета. Пръстите й бяха върху спусъка.

Отминаха и тя дочу смеха на деца, които вероятно се прибираха вкъщи отнякъде и бързаха. Аманда затвори очи, издиша и се отпусна с облекчение. За нещастие нямаше време да се наслади на момента. Самолетът на Бет би трябвало да е кацнал досега. С треперещи от страх пръсти и излишък на адреналин тя включи клетъчния си телефон и набра номера на апартамента на майка си. Когато никой не отговори, набра номера на Чичо Сам. Когато отново никой не вдигна слушалката, тя се обади на Карл Щайнмец и го попита дали е чул нещо за майка й. Той се поколеба. Аманда затвори очи. Сърцето й щеше да се пръсне.

— Майка ти е простреляна извън летището на Лос Анджелис — каза Щайнмец, като знаеше, че няма начин да се съобщи по-меко новина като тази.

Тя изхлипа и се свлече по ствола на дървото до земята, краката й бяха твърде слаби, за да я задържат.

— Жива ли е?

— Да. Намира се в болницата „Сидърс Синай“. В хирургията — от тона му разбра, че животът на Бет виси на много тънък косъм.

— Къде е бил Сам?

— Самолетът е кацнал по-рано. Сам пристигнал с няколко колеги на летището точно когато Бет излизала от него. Преди да може да стигне до нея, някаква кола преминала с бясна скорост и…

— Колко стрелци е имало?

— Един.

— Колко лошо е простреляна?

— В критично състояние е, Макс. Правят всичко, каквото могат.

Тя бе твърде изморена и отпаднала духом, за да задуши риданията си. Цялото й тяло се тресеше като реакция на немислимата възможност, че майка й може да умре. И еднакво ужасното знание, че това бе по нейна вина. Никога не трябваше да позволява на Бет да идва до Ню Йорк. Тя знаеше по-добре. Беше полицейски служител. Беше видяла Бастидо. Как бе могла да се съгласи на нещо толкова глупаво? Как можеше да повярва, че не е проследена до онзи хотел? Че опашката не се е прикрепила към Бет?

— Не обвинявай себе си, Макс — предупреди я Щайнмец, като знаеше, че не може да направи нищо друго. — Това е загуба на ценно време и енергия. Послушай ме. Така няма да помогнеш на майка ти, а би могла да си навредиш. Това, което трябва да направиш сега, е да се добереш до нашата служба в Ню Йорк. Знаеш къде е. Отиди там. Позволи ни да те защитим. Моля те!

— Ще се обадя да разбера как е майка ми. Ти не се опитвай да ми се обаждаш.

Тя затвори телефона, като не желаеше да слуша успокоения. Единственото нещо, което желаеше да приеме, бе това, че се нуждаеше да се добере до улицата. Както и от помощ.

Тъкмо тогава се обади на Джейк.

 

 

Преди да се отправи към мястото, където живееше Джейк, тя намери една обществена баня, където успя да се измие, да си смени якето с пуловер и да се съвземе малко. Някои задачи бяха по-лесни от другите. Когато пристигна в апартамента на Джейк, бе смъкнала камуфлажните си дрехи и защитна екипировка и сега се появи като привидение, смъртнобледа, с празен поглед и тяло, напълно лишено от дух. Косата й висеше на разбъркани кичури около лицето й. Устните й бяха сухи и напукани. Беше толкова изтощена, че едва можа да свали раницата от раменете си.

— Господи! — изохка Джейк, като пое обемистата раница и й помогна да влезе вътре. — Какво, за Бога, е станало с теб?

Слисан от това, което видя, той затвори вратата и я поведе към кушетката, сигурен, че всяка секунда ще припадне. Несъзнателно огледа тялото й за рани или петна от кръв. Толкова зле изглеждаше тя.

След като веднъж я бе настанил на кушетката, той натисна с пръсти пулса й, който бе ускорен. Наля й бренди, но тя не успя да го изпие. Ръцете й трепереха. Той вдигна чашата до устните й и буквално изля течността в гърлото й. Когато тя се почувства по-стабилно, той сложи вода за чай. Каквито мисли или съмнения да бе таил, те бяха изтласкани настрани. В момента всичко, което интересуваше Джейк, бе точно пред него.

Той седна до нея и я успокои в прегръдката си, като галеше косата й и я държеше, докато треперенето й намаля. Когато тя се поуспокои, й донесе чай и филия хляб. Тя не каза нищо, докато не изпи чая си. Не можа да изяде хляба.

— Благодаря ти — прошепна му.

Той я погали по бузата и се усмихна.

— Няма защо.

— Имам да ти разказвам много неща — промълви горчиво. Очите й гледаха уплашено. Гласът й бе приглушен. — Включително и неща, които трябваше да ти кажа преди известно време.

Планът й бе да му разкрие всичко: „Програмата за защита на свидетелите“, връзката й с Лайънъл, увереността й, че той е бил убит, и който го бе направил, се бе добрал до Бет и в момента навярно търсеше и нея — но преди да го направи, имаше нужда да му каже онова, което бе научила от Карл Щайнмец. Не само защото знаеше, че всяка новина за Арчи бе от върховна важност за Джейк, но и егоистично погледнато — за свое собствено оправдание, че е била потайна и нечестна — защото се надяваше, че той ще го приеме като услуга за услуга: тя щеше да му помогне да открие истината за баща си, а той щеше да й помогне да открие истината за нея.

— Преди няколко седмици се обадих на един мой приятел и го помолих да провери онази история за баща ти.

От всички неща, които той можеше да очаква от нея, че ще каже — а той имаше дълъг списък — това никога не беше му идвало наум. Той се отдръпна назад и я изгледа недоверчиво. Беше ли го забелязала пред къщата на Лайънъл Беърд? Беше ли това начин тя да покрие себе си? И ако това бе всичко, което имаше да казва, защо изглеждаше толкова объркана?

— Арчи е мъртъв, Джейк. Негово е било тялото в багажника на онази кола.

— И откъде знаеш това?

Стойката й се вдърви. Почти можеше да чуе защитните му механизми да изщракват. Той знаеше какво ще последва, знаеше го от години. И все пак не беше подготвен.

— Източникът на моя приятел е бил мъжът, който е возил Вито Албанезе в онази нощ, когато е убил баща ти — тя се протегна за ръката му. Той я издърпа.

— Съдебномедицинската експертиза не е могла да идентифицира със сигурност тялото.

— Този мъж е бил там, Джейк. Той казал, че мъжът в багажника определено е бил Арчи Фаулър. Че убийството е било за назидание. Онзи, Големия Рей Савиано е наредил тази разплата, след като разбрал, че Арчи е бъркал в кацата с меда.

Джейк поклати глава, бавно, но недвусмислено.

— Не ти вярвам.

Аманда искаше да има думи, които да направят това по-лесно за него. Тя отмахна кичур коса от лицето му, разстроена и раздразнена от своята неспособност да облекчи болката на Джейк.

Джейк се вторачи в нея. Не само че не можеше да повярва на онова, което току-що бе чул, той не можеше да повярва и на това, което току-що видя точно на линията на косата й имаше тънко като хартия парченце гума. Кръвта му замръзна във вените.

— Знам колко съкрушително е това — изрече тихо Аманда.

— Не се отнасяй снизходително към мен.

— Не се отнасям снизходително — защо ме гледа по този начин? — Предполагам, че не се изразявам много добре. Но Джейк, това е истина.

— Защо трябва да ти вярвам?

— Защото моят източник няма причина да лъже. Нито пък аз.

Той се бе вторачил в нея, а гневът му растеше като живак в термометър, който се изкачва бързо към точката на кипене.

— Ти ме излъга още от деня, в който те срещнах.

— За какво? — неговата реакция бе толкова буйна и нехарактерна, че я изплаши.

— За всичко! — той стана от кушетката, отиде до раничката й и буквално я дръпна да я отвори. Издърпа коженото яке, което й бе заела Ани, и го вдигна високо, като го размаха, сякаш бе неопровержимо доказателство за престъпление. — Къде бе тази нощ?

Сърцето й отиде в петите. Тя затвори очи и ги разтърка неутешимо. Когато ги отвори, вместо да види мъжа, когото обичаше, се сблъска с един непознат.

— Зададох ти въпрос, Макс! Къде, по дяволите, беше? — той хвърли якето на пода. Не можеше да търпи да го държи и миг повече.

— Защо искаш да знаеш?

— Била ли си в къщата на Лайънъл Беърд? — той не питаше. Той изискваше.

— Следил ли си ме?

— Не. Но те видях. Разпознах те, въпреки маскировката ти.

Ръката й се вдигна към лицето й. Пръстите й намериха заблуденото парченце гума.

— Ти се промъкна в къщата и аз искам да знам защо. Трябваше да вземеш нещо ли? Нещо, което си оставила там, може би при предно посещение?

Сините му очи бяха тъмни и предвещаваха буря. Трапчинките, които тя обичаше, не се виждаха никъде. На тяхното място имаше здраво стисната челюст. Бавно, заплашително, той започна да обикаля кушетката, като правеше кръгове около нея и я караше да се чувства като звяр в клетка. Очевидно знаеше повече, отколкото бе сметнала. Тъй като нямаше представа какво действително знаеше и какво си мислеше, че знае, тя се колебаеше какво да признае и какво да задържи в себе си.

— Защо мислиш така? И какво си правил спотаен пред къщата на Беърд? — попита тя, като избягна въпросите му, засипвайки го със своите собствени.

Крачката му стана по-бавна, но преследването продължи.

— Памела Беърд счита, че ти имаш нещо общо със смъртта на Лайънъл Беърд.

— Наистина ли? — изкарана леко от равновесие от думите му, й беше необходима минута, за да събере мислите си. Изглежда, че не знаеше истинските й взаимоотношения с Лайънъл, а просто правеше догадки. Тогава всичко й се изясни: Памела Беърд бе наела Джейк да я разследва. — Ами ти? — тя се зачуди до какво бе довело неговото слухтене. И защо той бе поел случая. — Ти какво мислиш?

Той се наведе надолу и доближи лицето си до нейното. Гласът му бе хладен.

— Мисля, че си познавала Лайънъл Беърд много по-добре, отколкото си даваше вид.

— Вярно е — беше дошло времето да му го каже. — Познавах го.

Въпреки че я бе притиснал за признание, когато то дойде, лицето на Джейк представляваше букет от емоции, като се почне от отвращението и се стигне до състраданието. Той спря да се разхожда и се вторачи в нея.

— Лайънъл бе…

Телефонът иззвъня, като ги сепна и двамата. Аманда спря, като очакваше Джейк да го вдигне. Той не се помръдна. Аманда започна отново, но дрънченето на телефона бе толкова силно и толкова обезкуражаващо. Очите на Джейк бяха толкова пронизващи, толкова обвиняващи. Тя сведе поглед и нави края на пуловера си на пръстите.

— Лайънъл и аз бяхме… трудно е да се обясни. Ние бяхме…

Телефонът звънеше настоятелно. Раздразнен, Джейк го вдигна.

— Какво!

— Добър вечер и на теб! — гласът на Холи бе толкова жизнерадостен, че прозвуча глупаво и не на място, като смях на погребение. — Гледа ли предаването? Бях ли фантастична, или какво?

— Бях зает — очите му не слизаха от Аманда. Позволи й да го погледне. Тя го направи, но не беше лесно.

— Поне записа ли го?

— Не. Забравих.

— Наистина, Джейк. Единственият път, когато те моля да направиш нещо — тя се изхили. — Е, може би не единственият път, но как можа да го пропуснеш? Беше невероятно!

— Сигурен съм.

— Твоята развълнуваност е най-малкото незавладяваща, но ти прощавам. Имам го на касета. В действителност имам няколко касети. В случай че искаш една за личната си библиотека. И бутилка шампанско. Искаш ли да наминеш към мен и да я гледаме заедно? — тя се изхили отново.

Без да си прави труд да отговори, той окачи слушалката и поиска от Аманда да довърши изречението, което бе започнала преди прекъсването.

— Ти и Лайънъл сте били какво! — когато тя се поколеба, той отиде при нея. — Не виждам защо изпитваш толкова притеснения да го изплюеш. Нямаше проблем да ми кажеш, че баща ми е мъртъв. Как така не можеш да кажеш Лайънъл ми беше любовник!

— Какво?

— Ти и Лайънъл Беърд. Любовници. Гаджета. Креватни приятели. По колко различни начина искаш да ти го кажа? Били сте любовници!

— Не сме били! Не знаеш какво говориш.

— Знам точно какво говоря. Оставила си следи от резервации за ресторанти и хотелски стаи.

Аманда изстена. Така се беше подредила!

— Дори държиш малко червено вагонче до леглото си. Колко затрогващо! — той не можеше да разсъждава разумно. — Това напомняше ли ти за него, когато правеше любов с мен?

— Не! О, Джейк, толкова грешиш…

Тя стана от кушетката и се запъти към него, но той се отдръпна назад, като вдигна ръка, сякаш да се предпази от нея. Тя уважи молбата му за разстояние, но отказа да си замълчи. За нещастие имаше толкова много да обяснява, че всичко се изсипа в един неразбираем брътвеж.

— Лайънъл и аз не можехме да бъдем любовници. Това, което си открил, бе прикритие. Не беше истинско. Не е това, което си мислиш. Ето защо дойдох тук тази вечер. Да ти кажа…

— Знам. Че баща ми е мъртъв. Това вече го направи — той отвори един гардероб и грабна сакото си.

— Джейк! — извика тя, като отчаяно се мъчеше да намери начин да се добере до него. — Трябва да знаеш как се чувствам.

— Какво ще кажеш за хваната в капан!

Той отвори входната врата. Тя изтича до него и го хвана за ръката.

— Джейк, аз…

Той се отърси от нея, сякаш се бе опарил на коприва и изръмжа:

— Каквото и да е то, не искам да го чувам! И не искам да те намеря тук, когато се върна.

Той изфуча навън и остави Аманда сама.

— Джейк — прошепна тя на празнотата около нея. — Обичам те!

 

 

Не трябваше да отива там, но се оказа прилепен до вратата на Холи.

— Здрасти — каза тя, отначало изненадана и радостна, че го вижда, но удоволствието й се разпръсна секунди по-късно, когато той мина покрай нея във всекидневната, хвърли сакото си и си сипа едно питие — уиски без лед. Глътна го и си наля още едно.

— Значи така, Джейк. Хубаво, че се отби. Налей си едно, защо не? Нямаш нищо против и аз да си налея, нали? И между другото, Холи, съжалявам, че така рязко затворих телефона. Няма проблеми, Джейк, обичам да ме отстраняват. И така, Холи, как си наистина? О, и как мина появяването ти по „Нюз Лайн“! Страшно добре? Толкова се радвам да го чуя.

Тя стоеше с ръце на хълбоците, бърбореше и потропваше с крак. Джейк отпи голяма глътка от второто си уиски, преди да се обърне с лице към нея. Облечена бе в къса нощница от бял сатен, а отгоре имаше също толкова къс пеньоар. Не знаеше дали тя го очакваше, или не. Изведнъж забеляза една бутилка шампанско да плува в съд с разтопен лед.

— Съжалявам за това — промърмори той, като кимна към неразпечатаната бутилка. — Ако нямаш нищо против, ще продължа с това — той вдигна чашата си с уиски и после я допи. — Изглеждаш чудесно, между другото.

Той се отпусна на нейното канапе за двама души — пухкаво и с дебели, заоблени облегалки за ръцете, висока облегалка отзад за гърба и гъсто сплетени ресни — изцяло в бяло, както всичко останало в апартамента й. Килим, мебели, завеси, драперии, цветя, декоративни възглавнички, свещи — мястото бе същинска азбука в бяло: алабастър, варовик, черупки от яйца, вълна, слонова кост, лилия, мляко, стрида, хартия, перла, сняг, лебед, цинк. Не бе необходимо да се казва, че Холи не можеше да се сдържи да не застане пред такава първична сцена, дори и в нейната бяла нощница.

— Благодаря — кимна тя, като го наблюдаваше внимателно. — Бих искала да мога да кажа същото за теб.

Тя си наля чаша вино — бяло, разбира се, и се разположи върху една табуретка с пискюли и ресни.

— Съжалявам, че не успях да гледам интервюто ти — додаде той. — Как мина?

Думите бяха правилни, но тонът бе грешен — сякаш бяха казани наизуст, неангажиращи, наподобяващи четене на театрална реплика.

— Много добре, благодаря.

— Сигурен съм, че си била страхотна!

Той подчерта комплимента си с бързо навеждане на главата, после отиде отново до барчето. Когато си наля още едно уиски, предприе обиколка на стаята. Извървяваше нещо, сякаш бягаше от него, изпиваше го, за да се отърве от него — това бе ясно. Толкова, колкото Холи искаше да знае какво го бе довело при нея, толкова и не искаше да знае. Каквото и да бе то, той бе дошъл тук да приключи с него, а в момента това имаше значение за нея.

— Имам касета, ако те интересува.

— Абсолютно! — промълви той, без да гледа към нея, без да спира разхождането си нагоре-надолу. — Нямам търпение да я видя.

— Да, разбира се.

Беше й забавно, но и любопитно. И беше предпазлива. Вместо да го притисне, тя отпи от виното си и продължи да го наблюдава как обикаля. Движенията му бяха дълги и отсечени, разтегът на краката му придърпваше панталоните и ги опъваше по бедрата му. Той гаврътна уискито си и остави чашата, а пръстите му се свиха в юмруци, когато възстанови обикалянето. Очите му ставаха мътни от алкохола, но въпреки това в тях бушуваше огън.

— Искаш ли да я изгледаш сега? — попита тя, като стана от мястото си и се приближи към него. Когато той не отговори, тя застана директно на пътя му, като го застави да я погледни. Това, което видя, я обезкуражи. Страданието му бе завладяващо.

Сложи ръце на раменете му и го хвана нежно.

— Искаш ли да ми кажеш какво те тревожи?

Когато му се обади по-рано, бе, защото тя бе разтревожена. Имаше нужда от приятел и стигна до Джейк, защото знаеше, че той ще постъпи честно с нея. Щеше да й каже дали наистина бе навредила на някого, или просто ще каже онова, което никой друг не бе мислил да каже. Но това беше тогава. Сега Джейк бе този, който имаше нужда.

— Има ли нещо, което мога да направя, за да помогна?

Не й отговори, но не се и отдръпна.

— Можем да разговаряме — той отговори, като махна ръцете й от него и си наля още едно питие. — Или не — добави тя, като въздъхна.

Въпреки мъглата в главата си, той чу унинието в гласа й.

— Нямам нищо, за което да говоря — каза той простичко.

— Може би има нещо друго, което би искал да правиш?

Той се извърна и я погледна, несигурен за това, което му предлагаше. За да се изрази по-ясно, тя развърза халата си, измъкна се от него и го остави да се свлече в купчина сатен на пода. Погледът му последва посоката на тъканта, после пропълзя лениво по тялото й, от босите й крака до голите й рамене и всичко между тях. Поглъщаше я жадно.

Тя пренебрегна мисълта си, че е пиян, очевидно смутен, и отговарящ повече на физическия инстинкт, отколкото на желанието. Предпочиташе да вярва, че би могъл да си остане вкъщи или да отиде в някой бар или в нечий друг апартамент. Той бе тук, защото искаше да бъде с нея.

Тя се приближи бавно към него и му даде шанс да промени мислите си. Той не изрече и дума. Просто се взираше в нея, а устните му бяха извити в усмивка, която я преценяваше по достойнство. Тя се протегна и го целуна. Езикът му имаше вкус на уиски.

— Довърши си питието — каза тя с дрезгав глас и се отправи по коридора към спалнята. — След това, ако искаш, ела при мен.

Джейк застана в средата на снежнобелия палат на Холи и гаврътна питието си. Главата му се въртеше. Знаеше, че се бе натряскал, но не можеше да спре. Опитваше се да остане сляп за гледката на Макс, която се показа на вратата му толкова раздърпана и уязвима. Опитваше се да остане глух за звука на гласа й, който му съобщаваше, че Арчи е мъртъв, че всичките му юношески надежди са мъртви, че мечтите му за помирение между баща и син са мъртви. Но повече от всичко се опитваше да остане ням за болката да я чуе да признае, че тя и Лайънъл са били нещо повече от покровител и човек на изкуството. Че са значели много повече един за друг, отколкото другите си представяха, особено Джейк.

На някакво ниво, на което мозъкът му все още функционираше, той знаеше, че е погрешно, задето дойде при Холи, но плътта му бе слаба. И желанието му — силно.

Остави чашата си и тръгна по коридора. Това, което го посрещна, бе пищно съчетание от светлина на свещи. Където и да погледнеше, гроздове от бели колони блещукаха в меко жълто. Въздухът бе напоен с познатия мирис, но обонянието му не можеше да различи фрезията от туберозата или ванилията. Поспря се на вратата, впечатлен от красотата на гледката, но погълнат от скрупули и нерешителност.

— Добре. В края на краищата не е да не сме го правили и преди.

Гласът на Холи се понесе през стаята, сякаш се бе закачил за полъх от парфюмиран бриз. Тя бе приседнала в леглото си и си почиваше сред купчината от възглавници, които от мястото, на което бе застанал Джейк, изглеждаха като бели ружи. Беше гола, но в странен жест на скромност държеше един чаршаф пред себе си.

Джейк се опита да я вземе на фокус, но гледката му беше мъглява. Пристъпи напред, но миризмата от свещите, както и китките цветя, които украсяваха различни части от помещението, се оказаха доминиращи. Той се хвана за вратата, за да се задържи стабилно.

Холи се изплъзна от леглото. Очите й бяха приковани в неговите и го задържаха в обсега си, когато се приближи грациозно до него. Без да позволи погледът й да се отклони, тя взе ръцете му в своите и ги постави на тялото си. Прокара ги надолу към гърдите си, задържа ги там, накара го да я почувства, използва ръцете му да я възбудят. Той понечи да я целуне, но тя се възпротиви, като плъзгаше ръцете му по кожата си, придвижи ги по-надолу, накара го да я докосне и да се наслади на горещината, която бе предизвикал. Като държеше все още ръцете му, тя го накара да се погали сам, докато и той се възбуди колкото нея.

Мълчаливо, тя го отведе обратно до леглото. Седна на ръба и привлече устата му към своята. Докато се целуваха, тя разкопча ризата и панталоните му. Той свърши останалото, като захвърли дрехите и задръжките си. Бутна я върху леглото и се възкачи върху нея, като едва свари да си сложи презерватив, преди да влезе в нея.

Холи се наслади на ласките на интимността им, на миризмата му, на усещанията й за него, радостта от това, че е близка с този мъж, който би могъл да я възбуди с поглед, да я опустоши с една целувка. За нея това бе точно както бе навремето, свежо и похотливо, диво и изобретателно, страхотно, възторжено преживяване, което се разпростираше с необуздана страст и неукрасен, първичен секс.

И точно както навремето, когато свърши, тя бе единствената, която бе влюбена.

 

 

Един бежов пикап спря пред скромната къща с кафяв облицовъчен камък на Осемдесет и девета улица, в близост до Кълъмбъс авеню. Като направи маневра до едно свободно място заради знака „Паркирането забранено“, шофьорът сложи предупредителен знак на предния прозорец, за да отклони всяка свръхревностна прислужничка, която можеше да се навърта наблизо. Един едър мускулест мъж със завидна физика повдигна голям сандък за инструменти от задната част, затръшна вратата и я заключи. Партньорът му бе по-нисък, но пъргав, като се съдеше по начина, по който се изкачваше по стълбите, вземайки по две наведнъж. Според логото, изобразено на гърбовете на бежовите им работни комбинезони, те бяха водопроводчици от една от компаниите в града.

От другата страна на улицата, иззад гладка стена срещу по-голяма къща, един мъж наблюдаваше как двамата изчакаха, после отвориха вратата към фоайето. Той предположи, че са извикани да поправят някоя повредена тръба или запушен тоалет и бяха допуснати вътре. Тъй като вратата към малкото фоайе бе със завеса, той не можа да види дали останаха на приземния етаж, или се качиха нагоре. Що се отнася до него, това нямаше значение. Той търсеше една стройна жена на около двадесет и седем, с кестенява коса. Никой от водопроводчиците не отговаряше на това описание.

Отегчен и раздразнен от това, че бе закопчан тук в продължение на няколко часа, той смъкна ципа на панталоните си, облекчи се и се отправи към ъгъла за поничка и кафе. Нищо нямаше да се случи тук. Бастидо бе казал, че курвата, която търси, е полицай. Кой полицай би бил толкова глупав, че да се върне в собствения си дом? Що се отнасяше до него, тази работа бе просто голяма загуба на време.

На третия етаж Ани Харт влезе в апартамента на Аманда. Приятелят й Джимбо — един от кинооператорите на сапунената й опера — отявлен почитател на бодибилдинга, пазеше гърба й. Тя запали една крушка и почти припадна. Мястото беше претършувано. Мебелите бяха съборени, чекмеджетата и шкафовете бяха изпразнени. Тъмната стаичка на Аманда бе унищожена съзнателно и със злоба. Вратите на скрина бяха извадени от пантите. Фотоувеличителят й бе разбит, както и останалата част от апаратурата й. Снимките бяха разпръснати на пода като есенни листа.

Ани премина на пръсти по коридора, ужасена от това, което можеше да намери. Спалнята на Аманда, нейната красива, задушевна малка градина също бе опустошена. Дебелото й, подплатено с вата одеяло бе разрязано, чаршафите й — смъкнати от леглото и съдрани, възглавниците й — изтърбушени. Всяко парче дреха, което притежаваше, бе изхвърлено от гардеробите и чекмеджетата и разпръснато като остатъци от приключила разпродажба.

Ани стоеше в центъра на това опустошение, парализирана от страх. Тя погледна към Джимбо, който също бе поразен като нея. Нещата ставаха по-лоши поради усещането, че не бяха видели всичко. Аманда я бе помолила да й донесе някакви дрехи, снимките, които бе направила в къщата на Лайънъл, пушката й, която трябваше да бъде на една поставка под леглото й.

След бързо съгласуване шепнешком, те решиха, че Джимбо трябва да вземе пушката, просто за всеки случай. Той легна на пода и се пресегна под дюшемето на леглото, като усети прикрепящата пружина.

— Тук е — промълви той, като измъкна пушката от мястото й бавно и много внимателно. Аманда бе предупредила Ани, че е заредена.

Въоръжени с оръжие, което се надяваха, че няма да им се наложи да използват, Джимбо и Ани се върнаха в коридора, бдителни за всичко, което би могло да им подскаже, че не са сами. Джимбо кимна към затворената врата отляво — банята. Ани прехапа долната си устна и затвори очи, като знаеше, че нещо ужасно лежи зад тази врата. Джимбо насочи пушката към средата на вратата. Застанала отстрани, Ани се пресегна и с трепереща ръка бутна и отвори вратата. Като го направи, тя прилепи гръб до стената, сякаш очакваше да ги блъсне огнен стълб. Вместо това бяха посрещнати от мъртва тишина и отвратителна миризма. Джимбо се извърна, което вероятно изплаши Ани повече от всичко.

— Не е Аманда — каза си тя, като се опита да събере смелост, за да погледне. Затвори очи и се помоли да й дойде сила. Тогава си пое дълбоко дъх, буквално преброи до три и отвори докрай вратата.

— О, Боже!

Във ваната лежеше куче — един черно-бял кокер шпаньол. Залепена на корема му, като платно на мачта, имаше бележка, закрепена на нещо като колче: „ШАХ И МАТ“.

Ани започна да плаче истерично. Джимбо я изведе от банята и я отведе във всекидневната. Изправи кушетката и я накара да седне. Натисна вратата, за да се увери, че е заключена, и отново провери пушката.

Сега осъзна защо Ани го бе накарала да й помогне. Джимбо беше добър приятел, дошъл от хълмовете на Кентъки. Той бе запознат с оръжията, което за този чешит бе ключов въпрос. Срещнал бе Ани в един бар преди няколко години. Тя се бе сприятелила с него и му бе помогнала да си намери работа, така че й бе задължен. Въпреки че след днешния ден смяташе, че дългът му е изплатен.

— Трябва да се измъкнем оттук — каза тя, като изви ръце. — И трябва да вземем това бедно животно с нас.

— Не можем ли да се обадим на някого?

Ани поклати глава. Аманда бе особен случай. Никаква полиция.

— Добре — кимна едрият мъж. — Аз ще взема кучето. Ти вземи останалото, за което дойдохме.

Като не намери думи да му благодари, Ани се повдигна и го целуна по бузата.

— Никога не съм и сънувала, че…

— Няма нищо, скъпа. Сигурен съм, че и твоята приятелка никога не е сънувала, че ще се натъкнем на такова нещо.

В действителност — помисли си Ани, — сигурна съм, че сънищата на Аманда са точно такива.

Джимбо се разтършува из кухнята, докато намери няколко големи торби за отпадъци. Той отиде до банята, за да се заеме с крайно неприятната си задача. Ани хлътна в кухнята да свърши онова, за което бе дошла.

Сърцето й щеше да се пръсне, когато се наведе надолу и погледна в шкафа до мивката. Всичко в него бе разхвърляно, но не това я интересуваше. Тя се тревожеше дали точно този шкаф бе изпразван и дали някой бе погледнал вътре и е забелязал, че дъното е малко по-повдигнато от другите.

— Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти — промълви тя към Всевишния.

Нищо не бе разбутано. Като следваше указанията на Аманда, тя протегна ръка към задната страна и опипа, докато накрая намери една малка дупка. Като пъхна показалеца си вътре, тя повдигна една дъсчица и изпразни тайното пространство, като поздрави приятелката си за изобретателността й, както и за дърводелските й умения.

Като пъхнаха материалите в големия сандък за инструменти, който бяха вкарали, тя се запъти към спалнята, като затвори очи, докато преминаваше покрай банята, която Джимбо почистваше. След като влезе веднъж в стаята, Ани се насили да изчисти главата си от грозотата около нея и да свърши работата си. Като затършува из бъркотията, тя намери бельо, няколко фланелки, чифт джинси, чер пуловер, подходящ за всяко време, и точно защото бе пред нея, една от малките черни рокли на Аманда. Уви ги в пакет, напъха ги в сандъка за инструменти и се огледа за нещо друго, от което Аманда можеше да има нужда. Вече бе ходила в магазина, за да вземе нов клетъчен телефон, Аманда бе сигурна, че Бастидо се бе докопал до онзи, който тя обикновено носеше.

— Готова ли си? — подкани я Джимбо, като я извика от коридора.

— Повече от готова.

Като отправи един последен поглед, чудейки се как щеше да каже на Аманда какво бе видяла, тя грабна сандъка за инструменти и излезе през вратата. Джимбо я следваше, като мъкнеше неприятния товар. Той бе сложил бележката в един по-малък плик, който Ани носеше в джоба на костюма си. Колкото до пушката, когато стигнаха до приземния етаж, той я изпразни, пъхна я под дрехите си, закрепи я с един колан и тръгна бързо към пикапа. След две минути потеглиха и за малко се разминаха с някакъв мъж, който пресичаше улицата и държеше чаша кафе в едната си ръка и поничка в другата.

 

 

Дрънченето на телефона разтърси Холи от съня й. Ръката й се плъзна през чаршафа към Джейк, но той си бе отишъл. Вероятно отдавна си е отишъл, помисли си тя, като смени посоката на ръката си и грабна телефона.

— Видях те в „Нюз Лайн“ — започна мъжки глас, след като тя вдигна слушалката. Говореше с акцент — испански, както й се стори. — Онзи човек направи така, че да те накара да изглеждаш зле. Имам нещо, което ще те накара да изглеждаш наистина добре. Искаш ли го?

Холи тъкмо се канеше да затръшне телефона, когато мъжът й каза онова, което имаше.

— Можеш да се обзаложиш. Искам го!

Внезапно тя се разбуди съвсем. А Джейк бе един приятен спомен.

 

 

Джейк разчиташе кафето да го отърве от махмурлука му. Като знаеше, че едно отиване до кухнята е всичко, на което бе способен, той отнесе кафеника и една двойна каничка в спалнята си. Преди да се върне в леглото, пъхна касетата на Холи във видеото. Считаше, че най-малкото, което можеше да направи, бе да изгледа това интервю. Почувства се като мерзавец, като се измъкна така от Холи и си прибра една касета на излизане, но мисълта да отиде до нея и да преживее последиците от тяхната nuit d amour^[1] бе по-болезнена, отколкото главоболието му.

Отпиваше от горещото кафе внимателно, като се съсредоточаваше, като че ли това щеше да ускори излекуването му. След една голяма чаша той си наля още една и натисна бутона, като се увери, че вече е в състояние да гледа и да разбира.

Той почти не обърна внимание на предварителните кадри за Лайънъл — беше слушал всичко това. В периферията на съзнанието си той наистина си отбеляза колко добре изглеждаше Синтия Стантън Беърд и колко сладка бе дъщеря му, Ерика.

Тя прилича на него, помисли си той, като гаврътна още кафе, а след него и тройна доза тиленол.

Превъртя касетата на бързи обороти до мястото, когато Трей представяше Холи. Тя изглеждаше добре, като зряла, сериозна журналистка, а не като сексапилно котенце от някой таблоид. Главата му бучеше, вероятно като отмъщение, че си бе мислил за нещо елегантно като това. Изглежда нямаше нищо против сексапилния й вид от изминалата нощ, както призна пред себе си с известно чувство на вина.

Като си наложи да обърне по-голямо внимание на записа, той се заслуша как дамата защитава атаките си срещу Лайънъл Беърд.

Фактът, че чуваше името на този мъж, правеше Джейк болен. Той почти щеше да спре касетата. Тогава чу Холи да намеква, че майката и дъщерята не са умрели в онази експлозия. Трей я натисна по темата. И защо не? Това бе възможност да блесне. Той го знаеше. Трей го знаеше. Беше сигурен, че и Холи го знае. Джейк изпи кафето си и прие, че тя е стъпила накриво и Трей щеше да премине към нещо друго. Тогава чу Холи да казва, че счита, че Лайънъл Беърд се е самоубил, за да не разкрие местонахождението на жена си и дъщеря си.

Тревога избухна в изсушения от алкохол мозък на Джейк.

Той пренави касетата и отново се заслуша как Холи се чуди на висок глас дали Синтия и Ерика Беърд са загинали в тази експлозия. Чу отново Холи да предполага, че Лайънъл е посегнал на живота си, за да защити живота на жена си и дъщеря си. Той затвори очи и чу отново Макс, която се опитваше да обясни връзката си с Лайънъл.

Лайънъл и аз не можехме да бъдем любовници. Не е това, което си мислиш. Трудно е да се обясни.

Той видя страданието върху лицето й. Спомни си колко ужасена бе, когато се показа на вратата му. И откъде е получила информацията за Арчи? Какъв приятел имаше, който ще познава шофьора на Вито Албанезе? Един агент от ФСЗСС би могъл да знае! Един служител, прикрепен към „Програмата за защита на свидетелите“, би могъл да разкрие нещо такова. Шофьорът на Албанезе бе свидетелствал срещу Савиано и никога повече не се бе чуло за него. Защото той е в Програмата. Също като Ерика Беърд. Наричана още Аманда Максуел.

Джейк скочи от леглото и грабна телефона. Касетката все още се въртеше. Той слушаше с половин ухо, докато набираше номера на Макс и се молеше тя да вдигне слушалката. Три позвънявания. Четири позвънявания. Седем позвънявания. Нищо. Нито дори телефонен секретар. Обади се на клетъчния й телефон. Никакъв отговор. Цепеше го глава, но болката бе нищо в сравнение с болката в сърцето му. Тя бе дошла при него за помощ, осъзна той сега. И вместо да й я даде, той бе излязъл и я бе оставил сама.

Хвана изражението на лицето на Трей Галахър, когато Холи се обърна към Синтия и Ерика Беърд да й се обадят.

Видя страха в очите на Макс, когато тя влезе в апартамента му. И нямаше нищо чудно: тя бе Ерика Беърд, Лайънъл бе неин баща. Което означаваше, че ако някой бе убил Лайънъл, Макс бе в списъка на жертвите.

Ужасен, той се обади в криминалния отдел.

— Детектив Максуел не е тук — информира дежурният, когато попита за нея.

— Пийт Дойл тогава.

— Само за минутка.

— Дойл.

— Пийт. Джейк Фаулър е. Макс там ли е?

Обикновено Пийт би се възползвал от такова начало на разговора и би отвърнал с някое остроумие, но нещо в гласа на Джейк му подсказа да не си прави шеги.

— Не, отсъства, защото е болна. Какво има?

— Знаеш ли къде е?

— Вкъщи, бих предположил.

— Обаждах се там.

— Може би спи. Или може би не иска да разговаря с теб.

— Би могло да е така — смънка съкрушено Джейк.

— Какво си й направил, Фаулър? Кълна се, че ще ти счупя шибания врат, ако я нараниш.

— Направи ми една услуга, Дойл. Върви до тях и провери. Веднага.

— Караш ме да се изнервям, Джейк.

— Аз сам се изнервям. Пийт, моля те, направи това, което те помолих. Не казвай на никого къде отиваш и защо, но върви. Ще се видим там след половин час.

 

 

— Господи! Какво, по дяволите се е случило тук? — Пийт вървеше на пръсти около разпилените предмети с ръце, сключени на гърба.

— Не знам, но съм доволен, че се обади възпалението на ставите на господин Циглер.

Когато Пийт почука на вратата на Аарон Циглер и помоли за ключа за апартамента на Макс, той ги подложи и двамата на строг разпит. Пийт му показа полицейската си значка и обясни, че Макс му е колежка, Джейк бе партньорът на Пийт. Макс била излязла извън града да работи по някакъв случай и оставила някакви важни снимки вкъщи. Пийт дошъл да ги вземе и да й ги изпрати по пощата. Той предложи на господин Циглер да ги придружи до апартамента й, но възрастният мъж отказа. Измъкна обещание, че няма да пипат нищо и че ще върнат ключовете, когато привършат. Пийт се съгласи и на двете условия.

— Очакваше ли това? — попита той Джейк, докато изправяше една маса, а тонът му бе смесица от объркване и обвинение.

— Предполагам, че да.

Не бе разкрил на Пийт истинската самоличност на Макс, самият той не бе сто процента сигурен. Това, което наистина му каза, бе една съкратена версия на истината: тя дошла до апартамента му миналата нощ и изглеждала ужасно разстроена. Казала му, че има неща, които да му съобщи. Започнала, като му казала, че баща му е мъртъв, скарали са се, той излязъл ядосан навън и когато се върнал, тя си била отишла.

Когато каза, че си е помислил, че тя се е държала странно, Пийт сподели колко нервна е била по време на процеса срещу Хесус Васкес, колко съсипана е била мри вида на прищипаното лице на някакъв латиноамериканец, който си шушукал с Малкия Рей Савиано. Пийт се чудеше дали някой от бандата „Бяла смърт“ не я бе заплашил. Джейк вметна, че не би изключил и фамилията Савиано.

— Когато прибираха Васкес, на момчетата му им е трябвало известно време, да се реорганизират. Времето е пари. И ако това, което чух за техните финанси, е вярно, Малкия Рей няма време за губене!

Двамата мъже продължиха с изключителна предпазливост. Не само че бяха нервни за това, което можеха да открият, но навикът диктуваше да пазят местопрестъплението. С насочени пистолети те се придвижиха в тандем по коридора. Пийт спря пред банята.

— Провери спалнята.

Косата на врата на Джейк настръхна при тона на Пийт, но направи това, което му бе казано. Когато се изправи пред останките от разбития апартамент, той се отдръпна ужасен. Макс обичаше тази стая. Спомни си колко доволна бе тя, когато той се бе почувствал прекрасно, заобиколен от цялата тази женска суета. И отново, докато лежеше в прегръдките й, когато тя го попита дали цветята го притесняват. В този миг едно легло от кактуси не би го притеснило.

Върна се да съобщи на Пийт какво видя — и не видя — но облекчението му, че не намери тяло бе кратко. Пийт се бе навел над ваната и събираше доказателства. Като използва един капкомер, той изсмука водата, която се бе събрала около отводнителната тръба, и после го изстиска в малко шишенце. Постави му етикет и го сложи настрана. Като използва едно стъргало, той премахна част от нечистотията, която бе образувала сив ръб около вътрешната страна на ваната. Това също отиде в едно контейнерче и получи етикет.

— Какво намери? — попита Джейк, като се страхуваше от отговора.

Лицето на Пийт бе изпито и безцветно.

— В тази вода има кръв. Като съдя по миризмата на това място, който и да е бил в тази вана, е мъртъв. Въпросът е: Кой е бил той? И къде е тялото?