Дорис Мортман
Пътуване за никъде (19)

Глава осемнадесета

Аманда срещна за първи път Лупе Васкес, когато работеше като патрулиращ полицай в тридесет и втори полицейски район. Битовото насилие не бе непознато явление в тази част на града, но съпругът на Лупе — Хесус — бе едно животно, един избухлив мъж, който постоянно чувстваше нужда да демонстрира своята мъжественост като малтретира жени. Лупе бе дребна женица, която според приятелите й някога имаше жив дух и голямо сърце. В онези дни Лупе бе затворена в себе си и трепереше като клонка на вятъра, дори когато въздухът бе неподвижен. Преди Хесус да я обезобрази, тя бе приятна жена, с тъмни искрящи очи, високи скули и пълна, чувствена уста, която обикновено бе разтегната в усмивка. Благодарение на Хесус заприлича на боксьор, който се е бил твърде много рундове.

Запознаването на Аманда с Лупе бе в един апартамент на петия етаж на Сто тридесет и пета улица. Тя се бе свила в един ъгъл, носът й бе размазан и кървеше, кожата на шията и гърдите й бе опърлена от дълбоки изгаряния от цигара, а китката й бе счупена на три места. Една съседка бе чула виковете на Лупе и се бе обадила в полицията. По пътя за болницата Аманда учтиво предложи на Лупе да потърси помощ, но жената бе твърде изплашена, за да я слуша, а за другото предложение на Аманда — да повдигне обвинение срещу Хесус, не можеше да става и дума.

Аманда спаси Лупе още три пъти, преди да се измести от този район в криминалния отдел. Всеки път побоят бе по-жесток от предишните, а тялото на Лупе — по-увредено. И все пак нейната решимост да не накаже мъжа, който я биеше така, остана твърда. Тази сляпа настойчивост да се приеме неприемливото разстрои Аманда, защото не любовта или предаността я караха да мълчи. Това бе гласът на покоряването, усещането, че Лупе бе малтретирана толкова лошо и толкова често, че бе подчинила душата си на злонамереното господство на Хесус. Аманда искаше Лупе да се възпротиви.

Като разпита наоколо, Аманда откри един приют за онеправдани жени, който се помещаваше в сутерена на църква в „Уошингтън Хайтс“. Ръководен от двама опитни социални работници и персонал от мотивирани доброволци, приютът „Прекършеното крило“ бе импровизирана спасителна къща, богата на добри намерения и слаба по отношение на парични средства. Като протягаха ръце и призоваваха към самарянство, което все още съществуваше в много от човешките общности, те намираха начини да се погрижат за медицинска помощ, психологически съвети, юрисконсулт, временно настаняване и гледане на малки деца. Обвързани от силни сестрински чувства и съвест, основателите на „Прекършеното крило“ действаха на принципа, че ще приемат всяка жена, която почука на вратата им. Такива имаше много. За жалост имаше много други, които трябваше да дойдат, но не го правеха.

Тъй като много от жените, които посещаваха приюти като „Прекършеното крило“, се връщаха при своите грубияни, Аманда пожела доброволно да обучава онези, които искаха да се научат как да документират насилието над тях. Тя ги обучаваше — а често и техните деца — как да използват фотоапаратите Полароид за моментни снимки, за да запечатат насилието им. Въпреки че нараняванията можеха да бъдат фотографирани до пет дни след нападението, най-добре бе да се направят снимки колкото е възможно по-скоро. Ако бе използван някакъв предмет, той трябваше да се фотографира близко до натъртванията и после, ако бе възможно, направо над удареното място. Тя обясни, че документирането чрез фотография е мощно оръжие в разследването и съдебното преследване на битовото насилие.

— Ако снимките са достатъчно добри — казваше тя, впечатлена от ужаса, че това е нещо постоянно в очите на тези жени, — държавата може да заведе дело срещу тях без вашето свидетелстване — за жените, които се страхуваха за своя живот, това беше важно, защото репресиите от насилници от затвора бяха чести, обикновено унищожителни, а понякога и фатални.

Като знаеше, че нейните лекции не представляват нищо без принадлежностите й, тя организира една томбола, като събираше пари от жените, които работеха в полицейското управление на Ню Йорк, за да се закупят фотоапарати „Полароид“, които да бъдат връчвани на тези, които имаха нужда. Даде им също и телефонния номер на криминалния отдел. Ако някоя жена я викаше за помощ, тя обещаваше, че ще я изслуша.

„Прекършеното крило“ се превърна в нейна кауза. Когато имаше няколко свободни часа, тя посещаваше този приют, ако не за да обучава, то да сервира храна, да гледа изплашени деца, да се грижи за нараняванията, да забърше някой под или просто да утеши някоя жена, изпаднала в беда. С времето Аманда осъзна защо се грижеше толкова много за своя проект: тя намираше сходство с тези жени. И те като нея бяха загубили своята идентичност. Изолирани от приятели и семейство, отхвърлени от обществото, неспособни да споделят своята истина, те ставаха толкова потайни и контролирани от един кодекс на тайнственост, както и всеки в „Програмата за защита на свидетелите“.

Преди три години Аманда бе в „Прекършеното крило“, когато Лупе и синът й Мануел дойдоха в търсене на подслон. И двамата бяха жестоко бъхтени с юмруци. Лупе имаше толкова много счупени кости, че едва можеше да се движи, но отказа да отиде в болницата. Страхуваше се, че ще уведомят службите за детска закрила и че ще й отнемат сина. Тя не само че не можеше да понесе мисълта, че ще загуби Мануел, но знаеше, че никога няма да може да убеди Хесус, че това не е по нейна вина. Той със сигурност щеше да я убие.

Един от лекарите, който постоянно бе доброволец в приюта, гипсира ръката на Лупе, превърза ребрата й, постави превръзка на лявото й око, което бе посиняло и отекло и бе затворено. Той подозираше, че има вътрешни увреждания и помоли да я хоспитализира. Когато тя каза не, й предписа болкоуспокояващи лекарства и помоли жените, които се грижеха за нея, да я наблюдават. Ако забележеха каквито и да са признаци на остро изтощение, трябваше незабавно да извикат линейка. На този етап — каза им той — няма да има проблеми. Лупе няма да бъде в състояние да спори.

Мануел, който имаше два счупени пръста, три липсващи зъба и разместена челюст, винаги бе на страната на майка си. Негова бе идеята да дойдат в приюта.

— Чух за това място от един приятел — довери той на Макс. — Майка му идвала тук. Той ми каза, че майка тук ще е в безопасност.

Мануел бе десетгодишен, една опасно впечатлителна възраст, когато много от връстниците му започваха да си избират роли, някои започваха да образуват досиета в полицията. Често биваха завладени от загадъчността на бандите, привлечени от идеята за сигурност, когато са заедно, и от чувството на принадлежност. Когато главатарите на тези алтернативи на семейството изискваха извършването на престъпни деяния, за да участват в церемонията по приемането им в бандата, децата се подчиняваха, те жадуваха за признание и биха направили всичко, каквото е необходимо, за да го получат.

Оттам не бе голям скокът до сърцето на наркокултурата, която проникваше все повече и повече сред тълпата. Младежи, които имаха да задоволяват нужди, бяха лесно привличани и правеха експерименти с наркотици, за да докажат колко са мъжествени. За толкова много от тях в тридесет и втори полицейски район юношеството предоставяше избор в живота, който би бил труден за възрастните. И все пак всеки ден тези деца бяха принуждавани да избират между дългосрочните, но мижави награди и незабавното възнаграждение.

Аманда прекара повечето от времето си с Мануел до леглото на Лупе. Разговаряха за мечтите му да стане архитект и да проектира големи красиви къщи, в които да живеят семейства. Разговаряха за майка му, която той обичаше безумно и се чувстваше задължен да я защитава, както и за баща му, към когото хранеше двойствени чувства. Хесус бе местна знаменитост. От него се страхуваха, той беше безстрашен и изглежда джобовете му винаги бяха тъпкани с пари, които за много от тяхната общност се превръщаха във власт. Мануел се отнасяше с уважение към това и се наслаждаваше на факта, че е принц. Това, на което не се радваше, бе буйният нрав на баща му. Искаше да обвини за това навика на Хесус да взема наркотици, но дори когато баща му не бе вземал наркотици, той бе зъл.

Аманда усещаше, че това момче е на ръба. Той можеше да последва баща си в един живот на неразкайваща се престъпност, или да поеме по пътя, който щеше да го изведе извън гетото, населено предимно с испаноговорещи. За да направи последното, се изискваше смелост. И наставник. Точно тогава Аманда се обърна към Пийт Дойл иго помоли да стане по-голям брат на Мануел. Не бе изненадана, когато Пийт се съгласи. Децата бяха неговата слабост.

Пийт бе идеален за Мануел. Той не във всичко се проявяваше като строг и не се държеше наставнически. По-скоро бе като приятел на момчето — някой, който не му изнасяше лекции и не му определяше много правила. Ако разговаряха, то бе по време на някаква дейност, която и двамата харесваха, като хвърляне на халки по бутилки, ходене на кино или бягане по протежението на Хъдзън. Като човек на закона Пийт бе виждал десетки мъже като Хесус, така че знаеше, че трябва да бъде внимателен. Ако Хесус разбереше, че някой друг мъж се държи като баща със сина му, не само че Пийт щеше да се превърне в мишена, но Мануел щеше да плати скъпо за предателството си. Всяка седмица в продължение на три месеца, докато момчето и майка му живяха в приюта — и дълго след като го бяха напуснали — Мануел се обаждаше в криминалния отдел, за да му даде Пийт графика си. Ако Мануел можеше да се измъкне и Пийт не бе зает, те се събираха заедно. Често Пийт докарваше и своите деца при излизанията си с Мануел. Искаше децата му да познават хората, живеещи в различна среда, така че да могат да разберат колко голям и сложен е светът. Той искаше Мануел да знае, че дори и при едно разделено семейство може да намери приятели.

По време на престоя на Лупе в приюта социалните работници, подпомогнати от Макс и Пийт, непрекъснато я съветваха да подаде оплакване и да арестуват Хесус.

Един психиатър и един адвокат я увериха, че предявяването на обвинения е най-доброто, което можеше да направи за себе си и за сина си. Това, което тези съветници пренебрегнаха да вземат предвид, бе, че Лупе и Мануел бяха зависими от Хесус заради храната и подслона. Когато бяха излекувани и достатъчно силни, за да напуснат приюта, нямаха голям избор, затова избраха да си отидат вкъщи. Когато Хесус бе освободен от затвора, той също се прибра у дома. Когато делото му бе насрочено, Лупе отказа да свидетелства срещу него.

През следващите няколко години, когато срещите им бяха непостоянни и трудно можеха да бъдат уреждани, Пийт продължи да играе ролята си на наставник на Мануел, а Аманда поддържаше връзка с Лупе. Тази връзка се оказа благословена, когато преди шест месеца Мануел се обади на Пийт, като плачеше неистово и пищеше по телефона, почти неразбираемо в паниката си. Той молеше Пийт и Макс да дойдат веднага.

Намериха Лупе на една тясна уличка. Беше почти пред прага на смъртта. Далакът й бе засегнат. Лявото й око бе като размазано. Имаше фрактура на дясното коляно. Единият й дроб бе в колапс. Имаше вагинално кървене. А гърбът й бе набразден с широки морави ивици. Мануел каза, че са получени от един дебел крак на маса, който Хесус бе използвал в боя. После показа на Пийт кошчето за боклук, където Хесус го бе хвърлил.

Аманда направи няколко снимки на място, за да покаже как Лупе е била изоставена като някакъв боклук, но възнамеряваше да документира този побой напълно. По-късно през нощта или веднага щом Лупе бе в състояние, тя възнамеряваше да доведе един служител от районната прокуратура, за да проведе разпита. После щеше да фотографира всеки сантиметър от тялото на Лупе. Двамата с Пийт бяха решили, че ако трябваше дори да влачат Лупе до съда, щяха да го направят.

 

 

Аманда крачеше целеустремено в сградата на манхатънския районен съд, очите й бяха скрити зад слънчеви очила, а походката й бе бърза и решителна, въпреки високите токчета на обувките й. Като огледа навалицата от хора, които се бяха струпали — след побоя над Томсън беше особено бдителна — тя се отправи към асансьорите, нетърпелива да свърши тази работа днес. Беше извикана да свидетелства като свидетел експерт по делото „Държавата срещу Хесус Васкес“. Обвинението бе опит за убийство.

Пийт я чакаше в коридора отвън пред съдебната зала. Като Аманда и той носеше тъмен костюм и мрачно изражение.

— Радвам се, че областният прокурор не даде на този мръсник шанс да се измъкне — изсъска Пийт, докато ги придружиха до местата им от един служител от прокуратурата.

Не беше необичайно обвиняемите за физическо насилие и побой да се признаят за виновни, с надеждата да получат отлагане на присъдата посредством адвокатите си. Когато областният прокурор прочете заключенията на лекаря, той повдигна обвинение за опит за убийство, като елиминира всякакъв шанс за пледиране от негова страна и за избягване на затвора. По времето на нападението Лупе бе бременна от шест месеца. Хесус Васкес бе убил своето дете и почти бе успял да стори това с жена си. Становището на държавата бе, че той не може да обжалва присъдата.

Мануел и Лупе не бяха в съда, но около тях се въртеше всичко: качеството на живота им, физическата им безопасност, възможността им да продължат сами и да измъкнат някое зрънце щастие от порочната ръка, която ги бе довела до това положение. След като арестуваха Хесус, двамата живееха в един неразкрит сестрински приют в Куийнс. Мануел бе преместен в друго училище, където бе регистриран под друго име, Аманда го отведе настрана и разговаря надълго и нашироко с него за това как да се преструва, че е този, който не е. По време на възстановяването си Лупе освежи уменията си на шивачка, като вземаше работа от няколко пункта за химическо чистене в съседство. След като приключи процесът, се надяваше да си намери апартамент, да получи работа и да започне отново. Преди двамата с Мануел да могат да направят това обаче, трябваше да се уверят, че Хесус няма да бъде в състояние да ги открие. И да им стори зло.

По пътеката между редовете към местата им Аманда забеляза, че публиката в залата бе море от бял сатен:

„Бялата смърт“ бе представена в пълната си сила. По време на подготовката си за процеса с Майк Шварц — помощник областния прокурор, който бе ангажиран с делото, тя научи, че Хесус Васкес бе водач на нюйоркския клон на базираната в Лос Анджелис банда. Като знаеше тяхната връзка с клана Еспиноза, нейният инстинкт бе да помоли да се откаже, да каже на Шварц, че не може, че не би искала да свидетелства. Просто бе доста късно за това.

Сам бе съгласен. Чувстваше се неудобно заради показа й в една съдебна зала и за свидетелстването й по дело, което щеше да привлече пресата. И хората на Еспиноза.

— Ще обясня положението на областния прокурор — каза Сам. — Той ще бъде дискретен.

Аманда се разкъсваше между мислите за собствената си безопасност и вида на пребитото тяло на Лупе.

— Обещах й, че ще бъда там, когато тя предяви обвинение. Обещах същото и на други жени, които идваха в приюта. Ако не свидетелствам, ще бъда същата като мъжете, които ги бият.

— Въобще не е така! Ти защитаваш себе си от една много реална заплаха — смръщи се Сам.

— Може би е така, но посланието, което ще получат тези жени, е, че те нямат значение за мен. Не мога да им кажа това.

— Излагаш се на риск.

— Те също се излагат на риск, като повдигат обвинения срещу тези зверове.

След последния варварски побой Лупе се нуждаеше от изваждане на матката и седмици в гипс след операция на повредените прешлени на гръбначния й стълб. Лицето й бе излекувано, но бе цялото в белези, както и душата й. И все пак тя продължаваше да се държи твърдо, като печелеше доверието на Макс и на другите жени от приюта с осигуряване на мотивация да се оправи със собствения си живот: да се изправи срещу Хесус и да даде пример на Мануел.

— Ако е достатъчно смела да направи това — измъчваше се Аманда, — как мога да предам нея и Мануел?

— Това, което е смелост за един, може да бъде глупост за друг — предупреди Сам. — Нека Дойл да даде показания. Той е бил там. Може да потвърди обвиненията й.

— Аз направих снимките. Аз обещах. Освен това — додаде тя, като защитаваше решението си — безличните не знаят името ми, или как изглеждам.

Това бе преди три месеца. Преди Хайме Бастидо да бъде освободен от затвора. Преди Лайънъл да се самоубие. Преди някой да се опита да измъкне името и адреса й чрез побой над бедния Томсън. Преди някой да бе отмъкнал тази лента от фотоапарата.

— Какво ти става? — прошепна Пийт. — Изглеждаш така, сякаш те обливат горещи вълни. По-възрастна ли си, отколкото си мисля?

Тя се засмя и стисна ръката му.

— Само съм малко нервна. Да свидетелстваш срещу водач на една банда, когато неговите войници са вторачили поглед в теб, не е точно представата ми за приятно прекарване на времето. Знаеш ли какво имам предвид?

— Да, наистина.

Делото бе гледано бързо. Шварц представи своя случай като опит за предумишлено убийство. Хесус Васкес имаше досие за проявявано насилие, което бе продължавало много години. Точно в тази нощ той бе нанесъл побой на жена си с намерението да я убие. Пребил я бе изключително жестоко, прекъснал бе петмесечна бременност, почти бе счупил гърба на госпожа Васкес и бе предизвикал такова вътрешно кръвотечение, че единствената причина тя да не умре бе, че синът й бе успял да извика навреме помощ, за да я спаси.

Стратегията на защитата бе проста: Да, Хесус й е нанесъл побой, но е загубил контрол, защото е подозирал, че детето е от друг мъж. Никога, по никое време не е възнамерявал да я убие. Всъщност, ако съдът се съгласи, той щял да бъде щастлив да се подложи на консултации. Обичал жена си и сина си и искал семейството си обратно при него. Шварц каза на Пийт и Аманда, че адвокатът на Васкес се е опитал няколко пъти да постигне предварително споразумение за намаляване на присъдата. Било му отказано. От службата на областния прокурор отказали. Считали, че имат силни позиции. Също и Майер имал репутацията на строг, но справедлив съдия.

Докато адвокатите представяха встъпителните си аргументи пред журито, Аманда наблюдаваше Хесус. Погледът му обхождаше непрекъснато съдебната зала. Аманда се зачуди дали се оглежда за Лупе. Ако беше така, щеше да бъде разочарован. Тя нямаше да бъде призована в залата.

Сибил Уайтхол — една от социалните работнички, която бе основала „Прекършеното крило“, бе първата, призована да свидетелства. Под ръководството на Шварц тя описа първата си среща с Лупе и Мануел, като се позова както на физическото им, така и на духовното им състояние по онова време. Разказа за обсъжданията, които бяха имали с Лупе по време на тримесечния им престой в приюта, по време на който Лупе бе казвала, че се страхува за живота си.

— Защо не е взела сина си и не е напуснала господин Васкес?

— Защото той й е казал, че ако някога го напусне, ще я проследи и ще я убие. Но й казал също, че преди да направи това, ще я накара да гледа как ще убие Мануел.

— Протестирам! — адвокатът на Хесус скочи на крака. — Това са показания, които се основават на слухове.

Шварц се върна до адвокатската маса и взе лист хартия.

— С разрешението на съда бих искал да представя това като доказателство. Писмена клетвена декларация, която удостоверява, че госпожа Васкес действително е вярвала, че животът й е в постоянна опасност, ако остане при съпруга си, и особено ако го напусне.

След появяването на Сибил в съда последва цяло шествие от хора, които се бяха грижили за раните на Лупе, както духовни, така и физически. Всички рисуваха ужасна картина на постоянен тормоз. Аманда намери, че даването на тези свидетелски показания е трудно, но те не впечатляваха хората в залата. Лицата им казваха: каквото и да бе направил Хесус с Лупе, тя го е заслужавала. Разбира се, бе програмирано да застанат на страната на Хесус. Аманда повече се интересуваше от реакцията на съдебните заседатели. Засега изглежда симпатиите им бяха за Лупе. Всъщност, ако Аманда се осмеляваше да направи някакво предположение, подигравките и ръмженето на армията на Хесус нямаше да помогнат на делото.

Когато Пийт застана на мястото за свидетели, Хесус стана особено осторожен, което разтревожи Аманда. Двамата с Пийт бяха помолили Шварц да не споменава за отношенията на Пийт и Мануел. Колкото по-малко се кажеше за момчето, което се обръщаше към другите за неща, които трябваше баща му да осигури, толкова по-добре. И все пак някой би могъл да ги е видял заедно. Или Хесус може да е измъкнал това с бой от Мануел.

Шварц забави темпото и майсторски предизвика мъчителния отчет за намирането на Лупе на уличката. Отговорите на Пийт, въпреки че бяха кратки и в рамките на приемливите свидетелски показания, бяха нагледни и обезпокоителни. Дори някои от жените — членки на бандата — се почувстваха неудобно.

Чрез кръстосан разпит Хорхе Рамос — защитник на обвиняемия — си поигра на прескочикобила върху нараняванията на Лупе и атакува правдоподобността на Пийт като свидетел.

— Имате ли връзка с Мануел Васкес? — попита той високо и самоуверено.

— Протестирам — Шварц се изправи. — Липса на уместност. Това дело не включва Мануел Васкес, ваша чест.

Рамос погледна съдията.

— Може ли да приближим?

Майер покани и двамата адвокати да дойдат при него на разговор.

— Детектив Дойл е установил приятелство със сина на моя клиент, което, ние вярваме, създава предубеждение у него към господин Васкес — каза Рамос.

Шварц го изгледа недоверчиво.

— По какъв начин?

— Ние считаме, че той иска да поеме настойничеството над това дете. Ако господин Васкес бъде признат за виновен и затворен, той получава по-голям шанс.

— Ваша чест, това е абсурд! Господин Рамос иска да ни отвлече от главния въпрос, което — наблегна Шварц — е опитът за преднамерено убийство на Лупе Васкес.

Съдията се съгласи.

— Възражението се приема. Продължавайте, господин Рамос.

— Нямам повече въпроси, ваша чест.

Рамос зае мястото си, доволен. Беше успял да направи две неща: да отклони вниманието, което можеше да възпре съдебните заседатели от ровене над мрачните подробности от свидетелските показания на Пийт, както и бе повдигнал въпрос, за който бе счетено, че няма връзка с делото, и на който все пак не бе отговорено. Хорхе имаше нужда само от един човек, за да намери това за достатъчно странно, за да възбуди естествено съмнение.

Когато съдията обяви прекъсване за обяд, преди да бъде повикан следващият свидетел, Рамос се разходи наперено извън залата, убеден, че движещата сила се бе променила и той има предимство.

Веднага след обяда призоваха Аманда. Каквото и преимущество да си бе мислил Рамос, че е спечелил, бе загубено. На адвокатската маса Шварц имаше купчина подготвени снимки, огромни увеличения на противните рани, достатъчно големи, за да преминат в ръцете на съдебните заседатели от ръка на ръка за запознаване отблизо. На мястото, където заставаха свидетелите, срещу Рамос седеше една млада жена с впечатляващо спокойствие и безукорна репутация.

След като тя се закле, Шварц я помоли да се представи.

— Аманда Максуел, детектив втора степен към нюйоркския криминален отдел.

— Имате ли специалност, детектив Максуел?

— Съдебномедицинска фотография.

— Как и кога се запознахте с жертвата, Лупе Васкес?

Аманда разказа за срещите им по време на обиколките си из тридесет и втори полицейски район, сбито и без подробности. Тази информация бе второстепенна. Тя нямаше да осъди Хесус. На въпроса на Шварц за това какво е намерила на алеята, когато е пристигнала там във въпросната вечер, Аманда отговори стегнато и все пак с нотка на определено състрадание.

— Какво направихте, детектив, когато намерихте госпожа Васкес?

— Докато чакахме за линейката, направих първоначални снимки.

— С каква цел?

— Да покажа степента на нараняванията, незабавно, след като са били направени. И жестокостта, с която са били извършени — тя можа да усети горещината на гнева на Хесус. Искаше му се да скокне от стола си и да й прекърши врата. Погледна към адвоката, когато той избра първата снимка, за да я покаже и представи като доказателство.

Без други обяснения той я постави върху голяма стойка, за да могат всички в съдебната зала да я видят: черно-бяла буца плът, която лежеше сред отворени торби боклук. Остатъци от храна, оглозгани кокали, мръсни пелени и други нечистотии покриваха тялото на Лупе, но нищо не можеше да скрие отвратителната гледка на раните й. Две жени от състава на съдебните заседатели ахнаха. Няколко млади жени в залата извърнаха погледи. Дори младите жребци в наперените си сака от бял сатен изглежда изгубиха малко от цвета на лицата си.

Със съзнанието, че Рамос може да е разводнил свидетелските показания на Пийт със страничните си въпроси, Майк Шварц искаше да изследва тази територия. Започна тази фаза от разпитванията като накара Макс да направи преценка на контузиите на Лупе. След като на съдебните заседатели им бяха подчертани жестокостта, с която бе извършено това нападение, той продължи нататък.

— Посетихте ли госпожа Васкес, след като постъпи в болницата?

— Двамата с партньора ми последвахме линейката дотам. Видях я веднага щом лекарите я прегледаха.

— След хирургическата намеса? — Рамос може би искаше да обърка съдебните заседатели, като намекне, че много от натъртените й места са резултат от операциите й.

— Не. В стаята за спешни случаи. Преди да бъде предприета каквато и да е хирургическа намеса.

— Сама ли бяхте с нея?

— Не. Една сестра и един пациент от болницата бяха с нея през цялото време.

— През цялото време на какво?

— Беше ми разрешено да доведа един помощник от областната прокуратура да разговаря с госпожа Васкес.

— Правихте ли й снимки през това време?

— Да.

Като следваше предварително установения ред, Шварц поведе Макс нататък с фотографиите й. Той постави скандалните снимки върху триножника, тя описа какви процедури бе следвала и защо.

Поредица от снимки на главата и шията на Лупе бяха предоставени за разпознаване. Бяха показани също и гърбът й и областта по-надолу. След като бе установено, че Лупе Васкес е жертвата, показана на снимките, Майк се прехвърли на снимките от близък план. Първата бе заснела рамото на Лупе. Контузия с огромни размери и с морав цвят беше белязала горната част на ръката й. Една четвъртита карта, оцветена в сиво, бе поставена в добавка отстрани на снимката.

— Този четириъгълник — каза Макс, като използва показалка — е осемнадесетпроцентова сива скала, която поставих до ръката на госпожа Васкес, така че когато лентата бъде проявена, лабораторията да може да установи верните цветови нюанси на тялото.

— Това означава, че моравият цвят на тези натъртвания е точен.

— Правилно.

Майк показа няколко други снимки: дясното й коляно и бедрото в близък план, както и другата ръка и шията. Това бе показ на жестокостта.

— Бихте ли казали на съда как са заснети тези снимки?

— Използвах еднообективна рефлекторна камера и макрообектив. Намираме, че при случаите на битово насилие ни е необходимо минимално фокусно разстояние, така че да изпълним рамката с размера на раната без изкривяване.

Размазаното лице на Лупе се взираше в множеството, въпреки че бе ясно, че Лупе не вижда нищо с лявото си око.

— Ако погледнете лявата буза, можете да видите отпечатъците, съответстващи на онези, които се намират върху онзи тъп предмет — месинговия бокс.

Майк представи месинговия бокс, намерен в дома на Васкес, и го остави до снимката. Съответствието беше пълно, Макс свидетелства също, че кръвта върху бокса бе на Лупе. Когато описваше белезите на гърба на Лупе, Майк показа като веществено доказателство окървавения крак на масата.

— Натъртванията са се получили ето от какво. Ако поставите това парче дърво срещу тези рани — което Майк направи, — връзката между тях става ясна и неопровержима.

Когато правеше последното си заключение, Аманда се извърна към Хесус с триумфален блясък в очите. Неговите отпечатъци бяха навсякъде по онзи крак на масата и двамата го знаеха. Това бе единственият път по време на процеса, когато Хесус извърна поглед. Когато дойде редът на Рамос да я разпитва, той се придвижи иззад масата на адвокатите бавно. Крадешком, и както се надяваше той — заплашително — се приближи до мястото на свидетелите. В продължение на няколко минути се разхождаше напред-назад пред Аманда, като я дебнеше и я преценяваше. Ако си мислеше, че ще я накара да трепне, се провали. Очите й го следваха, разреждаха напрежението му с поглед, който граничеше с развлечение. Това бе представление, което Рамос разиграваше заради своя клиент и заради онзи, който щеше да замести Хесус в йерархията на бандата „Бяла смърт“, в случай че съдебните заседатели не обявят присъда невинен. Аманда срина представлението му.

Разгневен, Рамос застана точно до нея.

— Вие редовно ходите в приюта „Прекършеното крило“, нали?

— Да.

— Едно от нещата, които правите там, е да учите жените и децата на фотография. Нали?

— Да.

— Не просто каква да е фотография. Учите малките деца как да правят снимки на одрасквания и порязвания. Не е ли така, детектив? — той бе толкова близо до нея, че тя можа да усети в дъха му миризмата на чесъна, който бе ял на обяд.

— Уча децата, които се страхуват от побоищата, да документират насилието, което става в техните домове.

— Но ако те не свидетелстват по така нареченото насилие, детектив Максуел, наистина ли мислите, че децата ще знаят разликата между едно нараняване, което е причинено случайно, и онова, което е направено умишлено?

Аманда се извърна за миг, като насочи вниманието на съдебните заседатели към снимката с тялото на Лупе, което лежеше на алеята.

— Да, господин Рамос, така мисля.

Той се придвижи от дясната й страна, като закри с гръб снимката и попречи на заседателите да я гледат. Обърна се с лице към дванадесетте души, изми целия гняв от лицето си и постави ръка върху ръба, който оформяше мястото за свидетелите, и със свойски тон каза:

— Вашата работа ви излага на голям брой случаи на насилие, не бихте ли казали?

— Да, бих казала, че е така.

— Да виждате това ден след ден вероятно ви ядосва.

Това не беше въпрос, затова Аманда не отговори.

— Вероятно ви кара да искате да промените нещата, да оправите работата.

Аманда отново остави коментара му да виси във въздуха.

— Като цяло, мислите ли, че има повече насилие, насочено към жените, отколкото към мъжете?

— Да.

— Това безпокои ли ви?

— Разбира се.

Той кимна, сякаш току-що бе отбелязал точка.

— Казахте, че познавате Лупе Васкес от няколко години, така ли е?

— Да.

— Бихте ли казала, че сте приятелки?

— В известен смисъл.

— Да или не, детектив?

Тя знаеше, че той се опитва да изкара, че тя има предубеждения, но можеше да направи малко и затова отговори също така директно.

— Да.

— Бихте ли извадила от затруднение приятелите си? Особено онези, които са жени?

— Възразявам.

— Възражението се приема. Господин Рамос, не виждам тази линия на задаване на въпроси да има някаква връзка. Или уточнете, или давайте нататък.

— Да, ваша чест — сигурен, че ще нанесе парализиращ удар, той се обърна към Аманда: — Не е ли вярно, детектив, че като използва светкавица, човек може да изкриви снимките на натъртванията?

От съответните им места Майк Шварц и Пийт се усмихнаха. Рамос бе известен с това, че няма особено високо мнение за жените. Бяха предвидили, че Рамос няма да й отдаде необходимото уважение, което Аманда заслужаваше.

— Това е вярно, господин Рамос, ето защо използвах светлината, която бе на мястото, плюс един корекционен филтър „Кокин А.036“ за тази серия снимки. Освен това стаята, в която бяха направени тези снимки, имаше флуоресцентно осветление, което също може да измени цвета. Този специален филтър коригира всичко това. Снимките, които имате пред себе си, са напълно точни. Натъртванията са точно толкова ужасни, колкото изглеждат.

Съдебната зала зажужа. Рамос се изчерви и отправи гневен поглед към Аманда. Без да се уплаши от това, тя отвърна на враждебността му. Вбесен, Рамос се върна на мястото си, прелисти няколко бележки, като се опитваше да спечели време. Аманда хвърли поглед към колегите си. Пийт й изпрати бърз, ненатрапчив знак с вдигнат нагоре палец. Майк я възнагради с бързо кимване. Беше направила на пух и прах разпита на Рамос и на практика бе потвърдила обвинението. На устните й се появи усмивка и после изведнъж угасна.

Малкия Рей Савиано бе седнал в задната част на залата. Тръпки я полазиха по гърба. Кога бе влязъл? Като сподави надигащата се тревога, тя видя как един от разбойниците на Хесус се наведе напред и го посочи. Хесус се извърна от мястото си. Срещна погледа на Малкия Рей. Веднага пролича, че между тези двама мъже не съществува никаква любов. Те бяха на фронта на жестока подземна война. Техните организации водеха битката за контрола върху разпространението на пропаина. За тях лично тя бе заради собственото им его и гордост и властване над другите.

Хесус се присмя, отметна глава в противоположната посока и се обърна с лице към съда. Малкия Рей се излегна на мястото си, постави ръце върху ръба, който минаваше под реда, и също се засмя. Неговата веселост не се понрави на мъжете и жените в бял сатен. Почти като един те се извърнаха и му хвърлиха гневни погледи. Малкия Рей се засмя по-гърлено и по-високо. Съдията удари с чукчето си и призова за тишина. Бандата „Бяла смърт“ се подчини.

Аманда забеляза колко бързо изчезна усмивката на Малкия Рей. Сега вече сериозен, той погледна в срещуположния ъгъл на залата, където бе седнал един по-възрастен господин от испанско потекло. Аманда също не беше го забелязала преди. Той имаше странно изражение на лицето, измъчено, сякаш челюстта му бе завързана. Двамата разговаряха посредством поклащане на главата и сигнали с ръце. За миг тя бе сигурна, че главата на мъжа от испанско потекло се наклони в нейна посока. Кой бе той? И каква бе връзката му с Малкия Рей?

Аманда се почувства така, сякаш бе преместена по средата на един кошмар. Преди двадесет години майка й бе застанала на мястото на свидетелите в една съдебна зала и бе дала показания срещу членовете на една банда и картела Еспиноза. Нейният живот и този на Аманда се бяха променили завинаги. Сега Аманда бе в една съдебна зала, лице срещу лице с второто поколение на онези, които бе осъдила майка й. Аманда се молеше това кръстосване с наследниците им да е случайно съвпадение, а Малкия Рей извършваше рутинното си перчене и бе там, за да се подиграе на бандата „Бяла смърт“, а не да наблюдава нея. Щеше да бъде точно в негов стил да позлорадства чрез възможността да се надсмее над контрабандистите на тази банда и да се измъкне свободен, докато Хесус, който бе пребил жена си, бе изправен пред реалната заплаха да прекара времето си оттук нататък в затвора. Аманда се молеше фактът, че всичките те са в съдебната зала в едно и също време, да се окаже чиста случайност, а не повторение на историята отпреди двадесет години.

— Нямам други въпроси — обяви Рамос, признавайки поражението си.

Аманда не се помръдна. Беше като омагьосана.

— Детектив Максуел — изрече рязко съдията Майер, като измъкна Аманда от мъглата й. — Вие сте свободна.

— Да. Благодаря ви, ваша чест — тя си пожела да устои и да може да отида до мястото си, без да падне.

Пийт й прошепна поздравленията си и я потупа по ръката, но тя не чу и не почувства нищо. Беше онемяла от знанието, че чудовището, което бе живяло дълбоко в нея, се бе освободило от оковите си. Огромно и ужасяващо, чудовището се бе родило преди много години. Като разчиташе на страха, за да може да съществува, то бе подхранвано и поено чрез години бягане и криене и надничане през рамото й. През последните няколко години обаче Аманда се бе самоуспокоила, че чудовището бе заспало непробудно. Дори бе започнала да си мисли, че е мъртво.

Тогава Лайънъл се самоуби. Томсън бе малтретиран. Една уличаваща лента бе изчезнала от един фотоапарат. А сега злият дух на Големия Рей Савиано и Раул Еспиноза бе съживил грозната му глава.

Чудовището бе живо. И бе готово да я залови.