Дорис Мортман
Пътуване за никъде (7)

Глава шеста

Аманда се завърна от Уисконсин, обзета от странна жизнерадостност. Предвид на обстоятелствата тя трябваше да бъде предпазлива и нащрек — и част от нея наистина беше — но да прекара в компанията на двамата си родители бе такова невероятно радостно преживяване, че засенчи всичко друго. В продължение на два дни те бяха част от едно семейство. Наслаждаваха се на чудесни мигове в кухнята. Разговаряха за обикновени, всекидневни неща. Смееха се и се закачаха. Лайънъл дори си осигури помощта на Бет в насърчаването на Аманда да излиза повече.

— Искам дъщеря ни да има онова, което и другите дъщери имат — заяви той с най-добрия глас на глава на семейството и така авторитетно, сякаш двамата с Бет въобще не бяха се развеждали, да не говорим за това, че бяха разделени от двадесет години. — Съпруг. Деца — очите му се разшириха и той се засмя при мисълта. — Не би ли искала да си баба? — попита жена си.

— Би било чудесно — съгласи се тя.

Бет се засмя с него, но вътрешно остана замислена. Лайънъл се бе пренесъл в страната на вероятностите, за която тя знаеше, че може да бъде опасно място. Той си представяше едно внуче като някакъв шанс да започне отново да бъде родител, какъвто никога не бе успял да бъде. Какъвто си го познаваше, сигурно вече планираше какви играчки да купи, кои музеи или зоологически градини да посети и кога, евентуално, дори в кой колеж щеше да учи този наследник на Беърд. Не й се щеше да спука сапунения мехур на Лайънъл, но вълшебната му приказка никога нямаше да може да бъде изиграна точно по начина, по който той си я представяше. Служителите от „Програмата за защита“ не се грижеха за успешния бизнес на своите подопечни, те се интересуваха само от това дали хората са живи и здрави. Лайънъл не би могъл да има сърдечен разговор с бъдещия си зет или да бъде домакин на сватбата на дъщеря си, или да я поведе към олтара, или да се хвали със своите внучета на приятелите си.

Няма нужда да го разстройвам, помисли си тя. Ако и когато Аманда се влюби, ще има много време да обмислим подробностите.

— Е, ние няма да имаме никакви внучета, ако тази страхотна млада жена хей там отказва да излиза на срещи — казваше той.

— Въобще нямам такова време — протестираше Аманда.

— Организирай се — разпореди се Лайънъл.

— Разбрано, разбрано — избъбри тя, като отдаде чест. — Разбрах си мисията и ще се опитам да я изпълня. Преследването на съпруг ще започне в момента, в който се прибера в базата.

Лайънъл отвърна на поздрава й наперено и отсечено.

— Погрижи се за това — каза той, като се сгря от този миг. — Майка ти може и да е намерила тайната на предотвратяване опустошенията на времето, но аз с всяка минута ставам все по-стар. Ако не побързаш, ще трябва да ме буташ до олтара на инвалидна количка.

Аманда и Лайънъл си размениха погледи, което събуди любопитството на Бет. Знаеше, че двамата се виждат често — стига Аманда да останеше бдителна, Бет нямаше нищо против срещите им. И все пак изпитваше странно усещане, като си мислеше, че бяха станали достатъчно близки, за да имат само техни си шеги, или че Лайънъл би могъл да знае нещо, което тя не знаеше.

— Има ли някой на хоризонта? — полюбопитства Бет.

— Срещнала е един нов, но не иска да говори за него.

— Риск на професията — сви рамене Бет, като защити склонността на дъщеря си към тайнственост.

— Правилно. Забравих — Лайънъл поклати глава. — Всеки път, когато си мисля, че съм разбрал това, прецаквам нещата.

— Нужни са години, за да направиш този вид двойственост своя втора природа — каза Аманда. Тонът й беше безгрижен, но тя не се шегуваше.

— Избягваш темата — подразни я Бет.

— Добре! Срещнах един мъж чрез работата си. Той е умен, приятен на вид, на около тридесет и пет и има свой собствен бизнес. Изключително нахакан е — добави тя, като преднамерено се ококори на баща си, — но се отнася добре с майка си.

— Звучи чудесно — изрази мнение Лайънъл.

Сам, който дискретно се бе привързал към средата на семейното обединение, се включи в дискусията.

— С какъв вид бизнес се занимава?

Аманда се раздвижи на стола си.

— Частен детектив е.

Лайънъл не бе развълнуван и прецени от изражението на лицата им, че тази информация не бе добре приета от събеседниците му, но подхвана репликата от Бет и остави разпита на Сам. Нека той да бъде лошото момче.

— Този частен детектив има ли си име?

— Джейк Фаулър.

Сам погледна така, сякаш току-що бе вкарал това име в някой компютър.

— Как се запозна с него?

— Работеше по един случай, с който се занимавах и аз — Аманда не беше доволна. Джейк не бе любовта на живота й. Не кроеше планове за него. Той бе просто един мъж, с когото бе хапнала пица. Тя погледна намръщено към Лайънъл за това, че подхвана тази тема. — Беше случайна среща. Повярвайте ми, лейтенант Кларк не е нито сватовник, нито помощник на Хайме Бастидо. Може ли да оставим това засега?

Сам се съгласи, но Лайънъл бе уверен, че всеки миг от живота на Джейк Фаулър щеше да бъде разследван, за което той, впрочем, нямаше нищо против. Лайънъл се изкушаваше да попита за другия господин, за когото бе споменала Аманда — оня, с когото се бе срещнала във Флоренция и впоследствие се бе натъкнала на него в Ню Йорк — но тя бе изпаднала в състояние на раздразненост. Най-добре да не засяга темата.

— Сега, след като си обявила мъжете в забранения вход на твоя живот — каза той, като се движеше непрекъснато — нека да обсъдим мъжа в живота на майка ти — скръсти ръце на гърди и се обърна към Сам. — И така, господин Бейтс. Тъй като съм сигурен, че знаеш всичко за мен, включително и какъв размер шорти нося, защо не изравним нивото на игралното поле и да ми разкажеш малко за себе си!

 

 

До времето, когато всички си казаха довиждане, бе създадена приятна обстановка. Сам и Лайънъл не бяха приятели, но след като изоставиха ревността си, те намериха място за взаимно уважение, доверие и дори мъничко възхищение. Бяха дошли също до споразумение за настоящата криза: Сам щеше да ръководи плановете за физическата безопасност на Бет и Аманда, а Лайънъл — за тяхната финансова обезпеченост.

За Аманда, която наблюдаваше как тези двама мъже си взаимодействат, това бе изненадващ опит, особено когато влизаха в двубой за вниманието на Бет. Но нищо не можеше да се сравни с това да имаш двамата си родители на едно и също място, по едно и също време и почти на една и съща дължина на вълната. Това не стана незабавно. Трябваше да потърсят и да намерят мост над бездната, която ги разделяше, но изненадващо, те го направиха. Всъщност Бет и Лайънъл се бяха свързали по такъв положителен начин, че позволиха на Аманда да се отдаде на илюзията, обща за всички деца с разделени родители, че един ден майка и татко ще се съберат отново.

 

 

Що се отнася до сбъдването на техните мечти за сватба и внуци, Аманда трябваше малко да се забави с преследването на бъдещия си съпруг. След завръщането си в Манхатън тя трябваше да работи на две смени, от два следобед до осем на другата сутрин, което правеше ходенето на срещи трудно, но не и невъзможно.

Тайлър Грейсън прояви разбиране. Когато се обади да я покани на вечеря и Аманда му обясни ситуацията, той промени поканата си за обяд.

— Какво ще кажеш за дванадесет часа в „Уотър клъб“? — когато Аманда замълча, той бързо промени разстановката. — Или по-добре за единадесет и тридесет. По този начин ще имаш достатъчно време, за да хванеш такси и да се отправиш към онова място, което ти — любителката на страшни истории, наричаш дом.

Той можа да усети усмивката в гласа на Аманда, когато тя прие.

— Единадесет и тридесет е идеално. Ще има ли изисквания към облеклото, или мога да нося черната си пелерина и островърхата шапка?

— Както и да се покажеш пред мен, ще е добре — каза той с богат баритон, който навяваше някои много секси спомени. — Само се покажи.

Аманда почувства как бузите й се изчервяват.

— До скоро тогава — приключи разговора.

 

 

Както се и очакваше, ресторантът, който бе избрал Тайлър, бе внушителен. До самия бряг на реката, защитен от размерите на заплашителното архитектурно струпване на Манхатън посредством изградена наблизо магистрала, той заемаше наистина уникално място. Изолиран от претъпкания град, той сякаш плуваше по водния път, който разделяше единия квартал от другия. Ийст Ривър не беше Арно, а струпалите се на обяд в безупречно ушитите си бизнес костюми и идеални прически бяха твърде далечен отглас от групата в памучни фланелки и сандали, която се бе струпала за купичка спагети в една флорентинска trattoria^[1], но опитът на Тайлър да пресъздаде дори една малка част от магията на онова време не остана незабелязан. Когато Аманда бе придружена до масата на господин Тайлър, закътана в един ъгъл чрез стена от прозорци, тя се усмихна. Каквото и да се бе променило през годините, Тайлър оставаше предсказуемо пълен с изненади.

Част от това, което я очароваше в него, бе уникалната му способност да знае правилното нещо, което трябва да направи и да каже. Да бъдеш последователно точен — без да се повтаряш — както Аманда описваше собственото си внимателно поддържано благоприличие — бе талант, който тя предполагаше, че се придобива от домашното възпитание и посещаването на училища като „Дартмут“ и „Уортън“. Тайлър изглежда потвърди тази теория, когато тя го попита как успява да направи така, че всичко да изглежда сякаш постигнато без усилия. Отначало той твърдеше, че всичко е фасада и че нищо не е без усилия. Преди тя да може да изкоментира, той бързо пренареди отговора си.

— Изповеди от шлифовани реплики, ти си права за това откъде съм ги научил. Няма нищо като „Айви лийг“^[2], където да подсказват реплики за социално правилно поведение. И да, Аманда, аз съвсем определено съм продукт на моето възпитание.

Тя си спомни, че докато бе очаквала изражение, което да намеква за спомени, неговата безгрижна усмивка бе превърната в стегната линия, която говореше повече за трудни времена и трудни уроци.

Навремето това я бе обезпокоило, но когато се размисли по-късно тази вечер, тя осъзна, че не е трябвало да се тревожи — при Тайлър нямаше нищо едноизмерно. Всичко имаше пластове. И всеки имаше тайни.

Докато чакаше да пристигне Тайлър, тя наблюдаваше как слънцето танцува във водата, как блести на вълничките, образувани от минаващ наблизо скутер или от случайна баржа. Наподобяващо на началото на пролетта, слънцето бе хвърлило синьо-сив нюанс, който определяше светлината на зимата и се преобличаше в яркожълто, като цвета на лютиче, и изглеждаше толкова топло, колкото и се чувстваше. Една малка птичка се стрелна надолу и кацна върху ниска купчина наблизо. Аманда направи рамка с пръсти и доближи квадрата до очите си, за да разгледа почиващото си врабче.

Тайлър приближи към масата тихо, като не искаше да я стресне.

— Не ми казвай, че не си донесла фотоапарата си — каза той, като се наведе и докосна с устни бузата й. Ръцете му останаха нежно върху раменете й. Тя се извърна с лице към него. Сивите му очи се взираха в нея през дълги, жълтеникави мигли. Бяха достатъчно близко за целувка.

— Не мога да ти кажа това, защото не ходя никъде без него — отвърна тя, леко трогната от присъствието му и начина, по който я караше да се чувства. — Но го оставих настрани, заедно с някои други инструменти от занаята.

— Като пистолет например? — той изглеждаше ужасен при мисълта, че връчва на гардеробиерката оръжие.

Аманда се засмя при вида на лицето му.

— Ами да. Никога не се разделям с него.

— Не знам дали това е добре, или зле — смотолеви той, като седна и разгледа кожения калъф на колана й, черната дръжка, насочена към нейната страна.

— Нито едното, нито другото — сви рамене Аманда, сега по-успокоена, когато имаше разстояние между тях. — Просто е така, както си е.

— Значи трябва да свикна с него, това ли се опитваш да ми кажеш?

— Точно това.

— Добре — рече той игриво. — Ще се справя.

Един сервитьор се доближи до масата и ги попита дали желаят коктейл. Тайлър си поръча чаша бяло вино. Аманда се задоволи с вода. Сервитьорът кимна, поднесе им менютата и отиде да изпълни поръчката на Тайлър.

Аманда, за която той предположи, че не посещава често заведения по обяд, изглеждаше заинтригувана. Тя оглеждаше залата, наблюдаваше хората, които си бръмчаха един на друг в ушите и си разменяха думи шепнешком. Изглеждаше някак си развеселена от обстановката, която приличаше на кошер.

Тайлър се възползва от паузата в разговора, за да я разгледа подробно. За човек, който твърди, че няма влечение към скъпите безсъдържателности на модните тенденции, тя изглежда забележително стилна в лекия си пуловер от черна вълна, черни широко скроени панталони и тъмносиньо яке — помисли си той. От друга страна, когато някой притежаваше естествена красота като Аманда, етикетите нямаха значение.

— Харесва ли ти това място?

— Чудесно е! — кимна тя. — Харесва ми и днешният ден. Ти ли поръча синьо небе и разкошно слънце?

— Аз — призна скромно той. — Но само заради теб. Ако обядвах с някой друг, щях да се разпоредя за стандартното време през април: облаци, може би малко слънце и възможни превалявания.

Устните й в кафяво-червеникаво, което допълваше лъскавия цвят на косата й, се разтвориха в одобрителна усмивка.

— Е, благодаря ти, че си направил онази крачка в повече и сега всичко е толкова специално. Това ме връща назад в едно време, когато нещата бяха невероятно прости. И — додаде тя, като го погледна право в очите — просто невероятни.

— Бих могъл да ти говоря на италиански, ако това ще продължи доброто ти настроение — предложи той, като се протегна през масата и преплете пръсти с нейните.

— Единадесет и тридесет е — напомни му тя. — Тук сме за обяд.

Бавна усмивка пропълзя по устните му.

— Доколкото си спомням, обядът не беше единственото нещо, което правехме в единадесет и тридесет.

— Бихте ли искали да чуете какви специалитети имаме? — намеси се сервитьорът. — Или искате още малко време… да разгледате менюто.

— Вече знам специалитета — прошепна Тайлър невъзмутимо.

— Бих използвала още минутка… — Аманда се освободи от ръката му и зарови поглед в менюто.

През годините Аманда бе научила, че единственият начин да възтържествува над ръката на съдбата, бе да работи двойно по-усърдно, за да намали влиянието на „Програмата за защита“ върху живота си. Да — каза си тя. — „Програмата“ е колосално отрицание, но всички деца се срещаха с отрицанието. Разведени родители. Починали роднини. Приятели, които се отдръпват. Ставаха такива неща. И все пак в моменти като този тя се чудеше що за жена бе създала тази „Програма“. Израстването й като защитаван свидетел я бе направило достатъчно твърда, за да се превърне в много добър детектив в Ню Йорк, и достатъчно практична, за да възприеме лошата страна на човечеството, без да е постоянно заразена от това. Но усещаше, че не е стъпила здраво на краката си в романтично отношение, неспособна да се чувства удобно пред горещината на един мъжки поглед, или в безопасност, когато се изправяше лице в лице с напора на неговата страст. Още по-лошо — никога не бе способна да се почувства сигурна и да повярва, че някой би могъл да каже обичам те, без да има скрити подбуди.

Тайлър, след като разбра, че я бе смутил, извика сервитьора, даде му поръчката им и премина на по-неангажираща тема.

— Оня ден се срещнах с Лойд Франкс. Той е много развълнуван от твоето участие в предстоящата му изложба. Казва, че портретите ти са сензационни. Досущ като на Синди Шърмън.

Аманда засия от удоволствие. Синди Шърмън — фотограф, която винаги използваше себе си като образ, бе вдъхновението на Аманда. Тя бе на петнадесет години, когато видя за първи път произведенията на Шърмън в „Художествения музей“ на Сиатъл. Серии от черно-бели снимки, като всяка от тях изглеждаше смътно позната, и все пак пленително нова. След неколкоминутно разглеждане тя разбра: не само че всяка поза напомняше на сцена от стар филм от петдесетте години, но и звездата на всяка фотография бе същото това лице. И това лице бе на фотографа.

За Аманда това бе като да получи подарък. Тя извършваше горе-долу същата работа — при все че причините при нея бяха по-различни от художествената естетика. И все пак като гледаше какво е направила Синди Шърмън, това й даде импулс да продължи да експериментира с жанра, без да чувства, че трябва да обяснява защо не е използвала приятели като модели.

— Това бе доста добър комплимент — отбеляза тя скромно.

— Лойд казва, че си талантлива — тя се изчерви и Тайлър отново се удиви на несъответствието между онова, което правеше, и тази, която беше. — Ще бъде ли твърде смело от моя страна да те попитам дали мога да те придружа на откриването?

— Поласкана съм — рече тя с искрено съжаление, — но не мога да отида на церемонията по откриването. На работа съм.

Тайлър поклати глава. Знаеше, че прехвърля своята чудовищна амбиция върху нейните плещи, но все пак…

— Не можеш ли да си смениш дежурството?

— Бих могла, но точно сега, при последните орязвания от бюджета, криминалният отдел е претоварен с работа и персоналът не достига. Освен това ще се представям като „Анонимната“.

Откакто Сам я бе порицал, че е позволила фотографиите й да бъдат изложени публично, жълтата предупредителна светлина светеше непрекъснато в главата й. Противоположно на това, което повечето от художниците си мислеха по повод предстоящите представления, Аманда усещаше, че колкото по-малко знае за това, толкова по-добре. Тя отказа да предостави на Франкс списък от имена на приятели и колеги — не че имаше много от първите, или мислеше, че ще се заинтересуват много от вторите. И отклони поканата на Лайънъл да се появи на сцената, като му даде същото извинение, което току-що даде на Тайлър: тя трябваше да бъде анонимна. И такава възнамеряваше да остане.

— Аманда Максуел. Имаш ли някаква представа колко трудно е да те ухажвам? — изохка Тайлър, а отчаянието преливаше от него.

Поласкана, Аманда се усмихна.

— Ти ухажваш ли ме?

Тайлър вдигна ръце нагоре, после ги протегна отново към нейните.

— Опитвам се! — той се засмя, после стана сериозен. Потърси с поглед очите й и остана така, като почти изиска от нея да не отмества поглед. Когато заговори, гласът му бе пресипнал от вълнение.

— Никога не съм си мислил, че ще те видя отново — сведе очи и сякаш заразглежда колко си подхождат ръцете им. — Но като късмета ти се завърна в живота ми. И то точно навреме.

Изглеждаше неуместно да видиш някого в костюм на тънки райета да изглежда толкова неопитен, но в този момент уязвимостта на Тайлър бе изложена да я види целият свят.

— Стигнах критичен кръстопът — продължи той, като говореше тихо. — Не е лесно да го призная, но в момента имам нужда от някого, за когото да се грижа, и някого, за когото знам, че мога да се доверя, че ще се грижи за мен и ще държи ръката ми, докато избирам своя път.

Аманда искаше да го увери в постоянството си и в готовността си да помогне, каквито и решения да му се наложеше да вземе, но за него това бе възможно най-лошото време да влезе отново в живота й. Тя също бе на кръстопът, но не само че не можеше да покани някого да излиза с нея, но и не можеше да позволи на никого да се приближи до нея.

Тя промърмори нещо, което изглежда задоволи Тайлър, но преди той да може да настоява повече, един разговор на близка до тях маса ги разсея.

— Чизъм ще съжалява за това — заяви един мъж на доста висок глас.

— Кой си мисли той, че ще финансира кампанията му? Обикновените хора?

Трети мъж изсумтя:

— Мислех, че разбира правилата. Човек не хапе ръката, която го храни.

— Джон Чизъм играе по правилата само когато си мисли, че положението е овладяно и че ще изкара зимата — един странно познат глас бодна кожата на Аманда. — Моят въпрос не е дали ни е ухапал. Да го вземат мътните, той наистина го направи! Това, което искам да знам, е дали и ние ще отвърнем със същото? Или ще си затраем?

Аманда искаше да го пренебрегне, но това бе невъзможно. Като към магнит тя се обърна по посока на гласа. Погледът на Лайънъл се закова върху нея за най-краткия миг и се извърна бързо към събеседника си. Тайлър, чието внимание също бе привлечено от познатия глас, кимна. Лайънъл го разпозна, погледна отново към Аманда и се обърна към хората от неговата маса. Дланите на Аманда се потяха.

— Това — довери Тайлър шепнешком — е скандално известният Лайънъл Беърд.

— Наистина ли? — Аманда последва примера му и заговори с приглушен глас. — Не изглежда особено свиреп — но изглежда властен, помисли си тя, седнал на маса за шестима в средата на залата и ръководещ сбирка на могъщите от Уолстрийт. — Обаче наистина има вид на силен човек.

Тайлър се разсмя.

— Нямаш си представа!

— Защо са толкова разпалени?

— Знаеш кой е сенатор Чизъм, нали?

— Разбира се — кимна Аманда. — Не го ли даваха по новините напоследък?

— Точно така — съдейки по изражението му, Тайлър споделяше ниското мнение на Лайънъл за сенатора. — За да усили кампанията по преизбирането си, той е решил да лансира разследване в Сената на връзките между финансовите кръгове и трафикантите на наркотици.

— Има ли такова нещо?

Тайлър свъси вежди и заби пръсти в брадата си.

— След международните фондови операции и петролната индустрия прането на мръсни пари е третият голям бизнес в света. И по-голямата част от него идва от незаконната търговия с наркотици.

— Нямах представа — излъга тя.

— Повечето хора нямат, но повярвай ми, ние живеем в нарко икономика, която е превърнала трафикантите на дрога в най-влиятелната група със специални интереси в света. Всъщност парите, които идват от наркотрафикантите, са достигнали такива чудовищни размери, че има страни от Третия свят, които буквално биха изпаднали в колапс, ако не са парите, които правят от наркотици.

В речта на Тайлър имаше страст, която граничеше с фанатизъм. Интересът на Аманда нарасна.

— Не харесвам фалшивото разследване на Чизъм повече от тях — продължи той, като кимна с глава към масата на Лайънъл, — но те нямат право да го осъждат. Почти седемдесет процента от постъпленията от трафика на наркотици из света се изпират през американската и европейската банкова система. До астрономическите сто милиарда долара годишно. Тези хора правят състояния от наркотиците. Те са раздразнени на Чизъм само защото той се е раздрънкал.

— Защо се вживяваш толкова, Тайлър? В края на краищата ти работиш за „Беърд, Натансън и Спелинг“. Ако те се облагодетелстват, облагодетелстваш се и ти.

— Но на каква цена? Наркотиците пораждат една гадна война, в която се замесват много невинни хора — той сведе очи и сниши глас. — Включително и някои, които са доста близо до мен — измина дълъг миг, преди той да си позволи да срещне втренчения и поглед отново. — За мен е трудно да гледам на това по начина, по който те правят, като на маловажна тема. За мен то е лично.

Аманда искаше да извика: За мен също. Аз загубих чичо, баща, баба и дядо, свободата си, самоличността си… Но преди да успее да каже каквото и да е, заговори инстинктът й за самосъхранение.

— Мразя да правя това, но трябва да бягам — промърмори тя. — Случило се е нещо на няколко пресечки оттук — стана да си тръгва и се изненада, когато той я придружи.

— Имам сметка тук. Ще се погрижат за плащането. Искам да се уверя, че ще хванеш такси.

Тя го целуна по бузата, очарована от галантността му. Втурваше се към една ужасна сцена на престъпление, а той се отнасяше към нея като към принцеса, твърде нежна, за да може сама да си извика такси. Беше наистина впечатлена.

— Страхотен си — каза му.

— Да — кимна той, докато я превеждаше през лабиринта от маси. — Такъв съм.

Едва бе седнала на задната седалка на таксито, когато клетъчният й телефон иззвъня.

— Какво правеше с Тайлър Грейсън? — грубоватостта на Лайънъл бе обезпокоителна.

— Обядвах — отвърна тя, като се надяваше, че той ще долови раздразнението й. — Мислех, че ще си доволен. Той е съвършеният съпружески материал. Би трябвало до го знаеш. Избрал си го като един от онези, които е най-вероятно да те наследят.

Очакваше незабавно възражение. Когато разбра, че такова не ще последва, се зачуди дали връзката не е прекъсната.

— Съжалявам, сладурчето ми — изрече той най-накрая. — Не ми е работа да ти казвам с кого да се срещаш и какво да правиш.

Съжалението и извинението бяха толкова чужди на мъжа, когото Аманда бе опознала, че се трогна.

— Какво нередно има в това? Защо си толкова раздразнен, че се срещам с него?

— Не знам — призна й. — Просто се чувствам така. Може би защото работи във фирмата ни.

— Ако това ще те успокои, запознах се с него преди години. Преди да е работил за теб.

— В Италия? Той ли е човекът, с когото си се запознала във влака?

— Същият.

На Двадесет и осма улица таксито зави по Първо авеню.

— Може ли да довършим този разговор някой друг път? — помоли тя, като плати на шофьора и отвори вратата. — Трябва да бягам.

— Пази се — завърши Лайънъл. — Обичам те!

— Аз също.

Тя се усмихна набързо, като пъхна телефона в чантата и излезе от таксито. Жълта лента, поставена от криминалната полиция, блокираше тротоара пред някаква аптека, където един младеж на не повече от тринадесет години лежеше в локва от собствената си кръв. Тя се гмурна под лентата.

— Аманда Максуел — изрече тя, като показа значката си на дежурния полицай. — Криминален отдел.

 

 

Клийлънд Джоунс я посрещна на вратата на аптеката.

— Надявам се, че не се връщаш от обяд. Вътре е гадно.

— Хапнах леко.

Когато влязоха вътре и започнаха първоначалния си оглед, Аманда се опита да прецени обстановката. Беше малък магазин, който вероятно се гордееше с обслужването, което бе много по-индивидуално, отколкото това в големите като супермаркети дрогерии, които преобладаваха в последно време. Дървена ламперия формираше рафтове на двете стени и стопляше атмосферата. Имаше поздравителни картички и доста вещи, свързани с пътуването, а покрай едната стена — закачени върху дъска дрънкулки за коса. Тялото на една жена, в чийто гръден кош бе стреляно няколко пъти, лежеше в средата на магазина, на пътеката, около която бяха складирани лосиони за тяло и продукти за грижа за кожата. В ръката си тя все още стискаше едно бурканче. Втора жена бе простряна на пода пред гишето, където бе касата. Лицето й бе обезобразено. До нея, плувнала в локва кръв, лежеше чанта с рецепта за детски антибиотик.

— Открито ли е оръжието на убийствата? — попита Аманда, като сподави един напън да повърне.

Клийлънд кимна.

— Карабина с рязана цев. На пода, на около десет метра от гишето. Мръсникът сигурно я е пуснал, когато собственикът е насочил към него пистолет, който е държал на един рафт под касата.

— Къде е собственикът?

— В хирургията. Ранен е много лошо.

Огромни пръски кръв върху онова, което бе останало от стъклената стена, разделяха мястото на аптекаря от касата и изглежда потвърждаваха това. Струйки кръв се бяха стекли по останалите парчета стъкла по земята. Кървави отпечатъци от ръце разказваха тъжната история на един мъж, който се бе опитал да се защити, като е потърсил пистолета си, докато е бил ограбван от друг. Няколко от свободно стоящите рафтове най-близо до това гише се бяха прекатурили, като бяха разпилели по пода пластмасови шишенца с лосиони срещу слънчево изгаряне и един сешоар.

Далеч вдясно забеляза няколко окървавени следи, които водеха настрани от гишето, където бе застрелян собственикът. Като съдеше по стъпките, това бяха обувки с голям размер и с гумена подметка. Вероятно маратонки.

— Собственикът спомена ли нещо за втори стрелец? — попита тя, като прикова вниманието на Клийлънд към следите.

Клийлънд поклати глава. Аманда се обърна към един от колегите й от отдел „Убийства“.

— Някой да е споменавал за втори бандит или за изплашен клиент, който да е избягал отзад?

— Не сме завършили още щателната си проверка — отговори той, като оцени значението на следите, — но със сигурност ще попитаме. Благодаря ти, Макс.

Двамата детективи от отдел „Убийства“ си тръгнаха. Клийлънд излезе навън да поприказва с екипа от патолози, който току-що бе пристигнал. Аманда остави своята разграфена скица и се зае за работа. Тъкмо се беше задълбочила, когато близо до следите от стъпки забеляза тъмно петно на височината на рамката на вратата, която водеше към склада. Като го разгледа по-отблизо, Аманда предположи, че е било направено, когато някой се е хванал за вратата, бягайки навън, вероятно за помощ. Тя погледна надолу. Малки капчици кръв образуваха пътечка, която проследяваше хода на мъжа. Те бяха относително скорошни и това накара Аманда да потрепери.

Докато двамата с Тайлър бяха обядвали в Уотър клъб, докато бяха флиртували и се смели, някой бе дошъл в този магазин, решен да го ограби. Собственикът бе започнал борба. Извадени бяха оръжия. И след минути аптеката изглеждаше като кланица. Един младеж на пубертетна възраст лежеше мъртъв на тротоара. Неговият съучастник, друг младеж, който бе смятал, че оръжието го прави неуязвим, вероятно се криеше в някоя съседна маза или уличка, а животът изтичаше от тялото му. Две домакини, които бяха излезли да изпълнят списък от поръчки, бяха умрели. И един мъж, който бе отказал да предаде трудно припечелените си пари на уличните бандити, лежеше и се бореше за живота си върху операционната маса.

Аманда засне сцената с обичайната си ефикасност, но внезапно денят стана не толкова красив, колкото й изглеждаше само преди час.

 

 

Ако Аманда не чакаше да бъде извикана да свидетелства от името на властите на града или ако някой елемент на даден случай бе необичаен и можеше да я научи на нещо ново, тя не следеше отблизо резултатите от аутопсията. Докато в някои градове се изискваше фотографите по съдебна медицина да извършват аутопсия, същото не се отнасяше за Ню Йорк, а тежестта на нейните случаи правеше невъзможно бавното научаване. Двамата престъпници в нападнатата аптека обаче я интересуваха. Те бяха много млади — на дванадесет и на четиринадесет — но детската престъпност бе факт от живота в Ню Йорк. Фактите рисуваха картина на пълно незачитане на човешкия живот, но и това не бе нещо необикновено. Тя не можеше да определи защо точно е заинтересувана, но нещо я застави да помоли за копие от доклада на следователя при смъртни случаи.

Както и подозираше, вторият стрелец бе открит по-късно същата вечер на една алея на три пресечки от магазина. По него бе стреляно, но без фатални последствия, което бе накарало експертите по медицина да решат, че смъртта му е причинена от нещо друго. Следователят извърши аутопсия, която се оказа недостатъчна. Изследванията на токсиколозите обаче показваха друга история. И двете момчета бяха употребили кокаин скоро преди смъртта си. По-малкото — онова, което лежеше на тротоара — бе вдишало само малко, колкото да го хване, и бе умряло от прострелна рана в гръдния кош. Неговият приятел обаче бе смръкнал голяма доза кокаин, което ускори логичното заключение, че е редовен потребител. Тази доза обаче бе смесена с ПСП.

Докато Аманда четеше доклада, кожата й настръхна. Беше вече десетият младеж, чиято смърт бе следствие от кокаин, смесен с ПСП. Според колегите й от отдел „Наркотици“ това бе нов, силно действащ вид прах, който пристигаше от Мексико. Предизвикваше бързо опиянение, което го правеше желан, и следователно силно печеливш — но имаше фатални последствия, ако се вземе в големи количества.

Като използва този случай за прикритие, Аманда полюбопитства и разпита приятели в различните полицейски райони за това, което знаеха. Отговорите им накараха кръвта й да се смрази. Това бе най-употребяваният наркотик на улицата, особено популярен сред привържениците на кокаина, чиято нарастваща зависимост изискваше нещо с по-силно въздействие. Наричан пропаин от онези, които го пушеха, тази смъртоносна смес превръщаше потребителите й в насилници, като им създаваше илюзията, че притежават свръхестествена сила. И по-лошо, създаваше им ореол от недосегаемост — нещо, което неминуемо докарваше и свирепост.

Както казваше един от засекретените агенти по наркотиците: пропаинът ще бъде проклятието на нашето съществуване.

Не само че отделът трябваше да се справи с извършените престъпления от отчаяните пристрастени — казваше той, — но също и с ожесточените улични войни, които избухваха за правата за разпространение. Настоящи противници бяха няколко традиционни фамилии от подземния бизнес и една опасна латиноамериканска банда с корени в Лос Анджелис. Латиноамериканците искаха да установят контрол над пазара, като претендираха за родствени връзки с доставчика — един голям, добре организиран и застрашителен мексикански картел.

— Мексиканците са колумбийците на деветдесетте години — разказваше приятелят на Аманда. — Те опаковат и пласират. Те прекарват през границата онзи прах убиец по всякакъв начин и го доставят на улицата. Докато обикаляме и събираме мъртвите тела, те вече са седнали и си броят пачките.

— Кой е отговорен за това? — Аманда задържа дъха си.

Той сви рамене.

— Понастоящем градът се занимава със залавянето им. Две бандитски фракции спорят кой да е кралят на улицата, като се стрелят едни други и се опитват да вземат надмощие. В свободното си време се разправят един на един с момчетата на бялата смърт.

— Кой води шоуто на юг от границата?

— Носи се слух, че мексиканците са наели група калени ветерани, за да ускорят трафика.

Той изглеждаше отегчен и някак си примирен с това, че е от страната на губещите в една многогодишна битка. Полицията, Министерството на правосъдието, Националната служба за борба с наркотиците щяха да се борят на страната на добрите, но всички знаеха, че докато играчите и тактиките се сменяха, основното оставаше едно и също: Докато имаше търсене, щеше да има и предлагане.

— Нашите източници в Хуарес съобщават, че са надушили някакви важни клечки от Кали, които са водили обучение по мениджмънт на кокаиновите конгломерати.

Аманда положи усилия да остане безизразна. Не бе сигурна дали е успяла.

— За кои колумбийски наркобарони говорим? Те са толкова много.

— Вярно е, но те са потърсили сред най-силните, любимите на всички отрепки: хората на Еспиноза.

— Мислех си, че те са унищожени в началото на осемдесетте.

— Така смятаха и от Националната служба за борба с наркотиците. Всички си мислехме, че когато Раул Еспиноза бе застрелян в градината си, сме видели последния от тях, но очевидно малките момчета на Раул са се отегчили да бъдат дребни играчи в Колумбия и са решили да бъдат там, където има екшън. Според някои разследвания на Службата те са се появили в Хуарес преди пет години — той постави крака върху бюрото, приглади косата си с пръсти и скръцна със зъби от чувство на немощ. — Както обичаше да казва моят човек, Йоги Бера, всичко това вече е видяно. Фамилиите Еспиноза и Савиано леят кръв по улиците на Ню Йорк.

Аманда не можеше да си спомни как бе завършил техният разговор, какво бе правила през останалата част на деня или как се бе прибрала. Тя отключи входната врата на сградата, в която живееше, влезе вътре и веднага залепи гръб на стената на коридора, а потта от тревогата се стичаше по тялото й. Дишането й бе затруднено, виеше й се свят. Когато първоначалната вълна на паника утихна, тя извади пистолета си и се заизкачва по стълбите, като се опираше на стената. Всяка стълбищна площадка й се струваше като потенциална засада. Придвижваше се бавно и се ослушваше и за най-малкия звук — трепване, прошумоляване, изскърцване на дъска — всяко нещо, което би могло да издаде присъствието на враг. Когато най-после стигна до апартамента си, влезе вътре с насочено и заредено оръжие. Като се увери, че никой не бе нарушил покоите й, тя залости вратата и затвори прозорците. Сложи пистолета си в кобура, отиде в тоалетната и повърна.

Час по-късно, когато кризата й отмина и относителното й спокойствие се върна, тя се обади на Чичо Сам в Лос Анджелис.

— Имаме неприятности — каза тя.

 

 

Хайме Бастидо разучаваше лицето си в огледалото. Все още имаше остатъчна подпухналост, особено около носа и брадичката, но никой не би забелязал нищо. Той сви очи и се премести да разгледа по-отблизо оределите сиви косми и лекото набръчкване на кожата, което все още стоеше под брадичката му. Пластичният хирург бе искал да премахне тези нагъвания на плътта, но Хайме бе казал не. Една гладка кожа на мъж на неговата възраст би го издала. Като се обърна с гръб към голямото огледало и като държеше едно по-малко в ръка, той наклони глава надясно и после наляво, като се намръщи на едва забележимите бели белези, които образуваха линия там, където косата се срещаше с врата му. Докторът го беше уверил, че те ще изчезнат след няколко месеца, но Хайме възнамеряваше да влезе отново в САЩ след няколко дни. Той среса косата си и се погледна отново. Линиите бяха практически невидими. Хайме се усмихна. Два чисти реда от скоро облечени зъби му се усмихнаха обратно.

Той прибра огледалото, погледна часовника си и усмивката му изчезна зад нервно намръщване. След по-малко от час трябваше да се срещне с Пабло Контрерас в „Лос амигос“, едно кафене, което бе с изглед към пристанището на Акапулко. По време на обяда двамата с Пабло щяха да разменят два пакета: двадесет и пет хиляди долара за американски паспорт, шофьорска книжка от Ню Йорк и самолетен билет за полет от Акапулко този следобед за летище „Кенеди“, всички на името на Анхел Родригес. Но Хайме нямаше да напусне Мексико този следобед.

Въпреки че Контрерас имаше репутацията на дискретен човек, Хайме идваше от място, където синовете не вярваха на майките си, а какво остава на някой снабдител на фалшиви документи. Веднага след като свършеха работата си, Хайме възнамеряваше да вземе такси до летището, но нямаше да лети заникъде. Заради опашката си — а щеше да има такава — той щеше да влезе в главната зала, да се помотае малко, докато опашката му си отиде, и после щеше да вземе такси до някоя агенция за коли под наем. Там възнамеряваше да наеме кола и да се отправи към Мексико Сити. След като пренощува, щеше да се качи на самолет за Денвър, където отново щеше вече да остане за една нощ. На следващата сутрин щеше да лети за Далас, да сменя самолети и да се отправи за крайната си цел — летище „Нюарк“. Ако братята Еспиноза бяха наели убиец — а за това той можеше да се обзаложи — щеше да му се наложи да се потруди доста, за да изпълни поръчката си.

Хайме бе свършил с това да прави живота по-лесен за онези неблагодарници. Той бе влязъл в затвора заради техния баща, беше запазил мълчание, за да защити целостта на картела. Би могъл да се споразумее с властите, но бе отказал. Отново и отново по време на престоя му в затвора те бяха идвали при него да се пазарят за намалена присъда в замяна на имена, дати и свидетелски показания. Хайме не им издаде нищо. Беше лоялен към своите покровители, като вярваше, че верността му ще бъде щедро възнаградена. Какъв глупак беше само!

След освобождаването му от затвора той си бе проправил път към Хуарес, като очакваше младите Еспиноза да го посрещнат с отворени обятия. В края на краищата бяха го помолили да се присъедини към новата им организация. Изпратиха куриери и закодираха съобщения до затвора, като го молеха да дойде в Хуарес и да поеме ролята си на финансов съветник към картела. В замяна на таланта и експертната му оценка бяха обещали длъжност с висок статус и заплата, която изглеждаше прекомерно висока, дори и за техните раздути стандарти.

Скоро след като пристигна в Хуарес обаче, стана ясно, че са го излъгали. Вместо да го посрещнат както подобава, се отнесоха към него като с лакей, като изискваха да направи това или да се погрижи за онова без всякакви благодарности или проява на уважение. Унижението от всичко това вбеси Бастидо. Дори заплатата му, която наистина бе голяма, не можеше да потуши гнева му. Той не беше главен финансов ръководител на картела. Чисто и просто беше един обикновен счетоводител. Нямаше думата в управлението. Функцията му бе да се грижи за счетоводните документи, да следи за банковите им сметки в Мексико, Колумбия, Швейцария, Хюстън и Ню Йорк и което бе най-важното, да ги учи как да изпират пари посредством легални институции, без това да бъде забелязано. Мексиканците, казаха те, са твърде неопитни и твърде алчни, за да бъдат в състояние да управляват огромните печалби, които идват от износа на наркотици в Америка.

Заявиха на Хайме, че знаят, че могат да му имат доверие. Дадоха му да разбере, че ако не оправдае това доверие, последствията щяха да бъдат ужасни.

Може би беше така, но само след няколко седмици работа Хайме не се стърпя. Беше стар и изморен от това да бъде разносвач на фамилията Еспиноза. По своя преценка заслужаваше уважение, което се полага на по-възрастните шефове. Когато това не се случи, той започна да изразява възраженията си на висок глас и често. В отговор го заплашиха, че ще го издадат на американските власти, като пресече границата и като се свърза с други познати приятели, Хайме наруши дадената дума.

Подобни мерки може би щяха да свършат работа при някой друг, но Хайме бе имунизиран срещу заплахите им. Беше прекарал твърде много години из американските затвори, за да бъде стреснат от деца, които си мислеха, че могат да управляват една империя, като размахват бащиния си камшик. Те бяха претенденти за трона му. Ако всеки друг би бил твърде изплашен, за да оспори ръководството им, Хайме не беше.

Възмутен от факта, че го бяха довели в Хуарес с фалшиви обещания и се бяха отнесли към него с такова крещящо неуважение, Хайме реши да си отмъсти. Но не тръгна да действа веднага под влияние на чувствата си. Вместо това той ходеше на работа, изпълняваше задачите си и засвидетелстваше ежедневно подчинение към работодателите си. Но все така ежедневно обмисляше и планираше отмъщението си. Хайме бе научил две неща в затвора: често хората, които имат общ враг, стават най-добри партньори.

В края на краищата той се съгласи, че няма готовност да обяви повсеместна война. Изискванията за придвижването и разполагането на силите за извършване на такава операция бяха просто твърде високи. Но Хайме никога не се беше считал за генерал. Той беше бизнесмен. За него превземането на картела бе далеч по-привлекателно. А за потомците на Еспиноза да живеят с унижението, че са детронирани и лишени от права от един нископоставен счетоводител, щеше да бъде по-опустошително, отколкото това да приемат куршум.

Увереността на Хайме се засилваше и от знанието, че той бе осъществил някои отлични контакти в Щатите с мъже, които ценяха гордостта и лоялността, мъже, които разбираха, че водачеството не е нещо, което просто е предавано от баща на син без подходящи проверки и церемония по встъпването в длъжност. Хайме знаеше, че може би щеше да се наложи да се доказва, но нямаше притеснения от това. По-добре бе да направи услуга на някой приятел, отколкото да работи за онези, които се бяха превърнали във врагове.

И така, Хайме Бастидо, въоръжен с ново лице, ново име и нова цел, се качи на един самолет на „Аеро Мексико“ и се отправи за САЩ. Когато самолетът се вдигна във въздуха, Хайме затвори очи и заспа. Имаше нужда от почивка, защото трябваше да бъде бдителен.

Имаше да разчиства толкова много сметки.