Дорис Мортман
Пътуване за никъде (20)

Глава деветнадесета

На съдебните заседатели бе необходимо по-малко и от час, за да се произнесат, че обвиняемият е виновен. Хесус Васкес бе върнат обратно в „Райкърс айлънд“, където щеше да очаква присъдата. Хората от бандата му реагираха както можеше да се очаква. Дюдюкаха и съскаха, показваха юмруци на съдебните заседатели и отправяха заплахи, като че ли дванадесетте мъже и жени, които се бяха произнесли по делото, бяха объркали тези сатенени сака с някоя модна тенденция. Когато Хесус бе ескортиран навън, той също отправи заплахи, само че неговите бяха насочени директно към Аманда и Пийт.

Майк Шварц понечи да успокои двамата си свидетели.

— Не се безпокойте заради Хесус. Той ще излежава дългосрочна присъда. Що се отнася до неговите любимци, то тези клоуни имат да се занимават с далеч по-важни личности, че да мислят за вас двамата. Не че ви подценявам.

— Ние не сме се и засегнали — каза Пийт, като наблюдаваше как извеждат субекта на техния разговор извън съдебната зала. Двамата с Аманда бяха свидетелствали при стотици дела. Знаеха какво да очакват. — Не се безпокоя за отрепки като Васкес и бандата му. Ако бе така, не бих могъл да си върша работата. Нали, Макс?

Тя се съгласи, но слушаше само с половин ухо. Мислите й бяха насочени към Малкия Рей Савиано, който си бе тръгнал бързо, за да избегне сблъсъка с поддръжниците на Хесус, хората зад Васкес и мъжа с вдървената брадичка, който изглежда също бе изчезнал. Вътрешният й радар казваше, че той вещае беда.

— Знам, че е рано, но какво ще кажеш за една вечеря? — попита Пийт, когато тръгнаха надолу с асансьора.

— Скапана съм.

— Аз също, но човек трябва да се храни — той сложи ръка на рамото й, притисна я чувствено и прошепна в ухото й: — Обещавам да не те докосна.

Аманда се намуси.

— Как въобще ще изкарам цялата вечер?

— Е, ако настояваш…

— Забрави го! — каза тя, като се смееше докато излизаха от сградата на съда на хладния вечерен въздух. Винаги можеше да разчита на Пийт да разчисти някоя паяжина пред нея.

Докато Пийт обсъждаше дали да отидат до китайския квартал, или до Малката Италия, радарната система на Макс сигнализира. От едната им страна онзи странен мъж се бе свил до Малкия Рей.

— Кой е онзи мъж, който разговаря със Савиано? — попита тя, като насочи вниманието на Пийт към дясната им страна.

— Не знам — Пийт разгледа двойката внимателно.

— Никога преди не съм го виждал.

— Беше в залата. Когато свидетелствах, видях, че двамата си размениха сигнали.

Пийт я хвана за лакътя и я поведе към отсрещната страна на улицата.

— Може би е пристигнал от Лос Анджелис да приеме поста от Васкес.

— Възможно е, но си мислех, че фамилията Савиано и „Бяла смърт“ са във война. Тези мъже се държат доста свойски.

Пийт се сети за двамата младежи, които бяха открили в онзи училищен двор.

— Би могъл да бъде и някой помощник на Еспиноза от Мексико, който да е дошъл да види накъде отиват нещата — изхили се Пийт. — Не мога да си представя, че четиримата мексиканци са били особено щастливи да чуят, че нашето момче Хесус е обвинено в предумишлено убийство. На тях въобще няма да им пука, ако той пребие жена си до смърт, но те се занимават с търговия на наркотици. Не искат законът да се навърта, където и да е около тях.

— Мислиш, че Малкия Рей се опитва да осъществи някоя сделка с клана Еспиноза?

— Би могло. Той изпитва нужда да направи нещо.

— Какво искаш да кажеш?

— Според нашия човек в специалния отряд — каза той, като имаше предвид Джейк — Малкия Рей е колосален боклук. Ако не се размотава наоколо като паун, за да види сурата си по телевизията, той разбива черепи.

— Мислех, че това е, което доновете на мафията правят най-добре.

— Вярно е, но цялото това перчене е впечатляващо само ако имаш пари в банката. Говори се, че бизнесът на малкия човек е спаднал дотам, че фамилията практически е разорена. Ако не осъществи тази сделка за наркотиците, името Савиано може да бъде само история.

— Големия Рей вероятно е бесен — Аманда се надяваше, че е така. Той бе разрушил семейството й. Тя нямаше да плаче, ако някой разруши неговото.

— Това е меко казано — Пийт махна на едно такси и каза на шофьора да ги отведе до улица Мот. Целият този разговор за мафиоти бе убил предпочитанията му към италианската кухня. — Кой знае, ако нещата наистина се влошат, Големия Рей може да започне да дърпа конците от затвора.

Аманда бе размишлявала върху това, после го бе отхвърлила. Може би не трябваше да го прави.

— Той е затворен от дълго време и никога няма да излезе на свобода. Защо някой ще седне да го слуша?

Таксито спря пред „Ханън гардън“. Пийт плати и я поведе към вратата.

— Защото Големия Савиано бе дон на доновете, Макс. Можеше и да си прекарва времето в някое иглу на Северния полюс, това нямаше да има значение. Някой винаги щеше да се вслушва в него.

 

 

Джейк излезе от Мерит Паркуей, зави надясно и се отправи към Банксвил. По време на пътуването през града той разгледа отново фактите, които старателно и малко по малко бе събрал дотук, после се опита да ги подреди отново. В края на първата седмица на април Лайънъл бе пътувал с „Нортуест Еърлайнс“ до Медисън, щата Уисконсин, през Детройт. Беше взел кола под наем и бе останал в апартамент в хотел „Еджуотър“. Доколкото някой можеше да си спомни, бил е сам. През същия уикенд Аманда Максуел бе взела „Америка Уест“ до чикагското летище „Мидуей“, по пътя си за Медисън, щата Уисконсин. Нямаше следа от регистрация, в което и да е заведение за настаняване в града.

Фреда съобщи на Джейк, че няколко пъти през последните шест месеца бе резервирала стаи в хотелите „Пиер“, „Плаза“ и „Уолдорф“. Управителите на тези хотели потвърдиха резервациите, но казаха, че в действителност никой не бе престоял в тях.

— Възможно ли е господин Беърд само да ги е искал за час или два? — това бе плах опит за хитрост, но бе най-многото, което Джейк можа да попита.

В единия го информираха, че нищо в стаите не било докосвано — нито леглото, нито в банята. В „Плаза“ един от служителите на рецепцията наистина си спомни, че някаква млада жена, която съответстваше на описанието на Макс, е взела ключа за една стая, резервирана за Лайънъл Беърд. Бил е върнат на рецепцията на следващата сутрин, но никой не бе видял кой е оставил ключа, а дежурният администратор бе сигурен, че никой не бе ползвал стаята. Джейк се зачуди защо един служител на рецепцията би запомнил нещо толкова незначително.

— Тъкмо приключвах смяната по онова време — обясни той. — Връчих ключа на тази млада жена и я наблюдавах как поема към асансьора срещу рецепцията. Беше сама в кабината. Не знам защо гледах индикатора за етажите, но го направих. Показа, че асансьорът спира на втория етаж. Ключът за стаята, която й дадох, бе за петнадесетия. Само пет минути по-късно напуснах рецепцията и отидох да си почина. Тъкмо когато минавах покрай асансьора, тя излезе от него пред мен и излезе от изхода към Пето авеню. Бях любопитен, затова я наблюдавах. Тя изтича надолу по стълбите и се качи в чакаща я лимузина.

— Имаше ли някой в колата?

— Беше тъмно. Не бих могъл да кажа. Но след като бе взела ключ и после се качи в стаята, предполагам, че обърнах внимание, защото ми се стори странно.

Наистина. Любовна връзка ли имаше Лайънъл Беърд? Или бе измислил изтънчена хитрина да накара някой да си мисли, че има? И кой бе този някой? Памела? Защо да си прави труда? И защо да използва Макс? Джейк се опита да запълни някои празни места чрез Томсън, но не успя. Томсън може и да бе упоен от лекарствата, но не бе дотам дрогиран, за да съобщи на Джейк, че няма нищо за казване на Памела или на неин представител. Единственото нещо, което изглеждаше сигурно, бе, че единствената константа в живота на Лайънъл през последните шест месеца бе жена, която би могла да бъде двойничка на Аманда. Или самата Аманда.

В „Ла Кремайер“ Робърт предложи на Джейк място на бара и напитка. Беше късен следобед и залите за хранене бяха подготвени за вечерния наплив от хора. Докато Джейк повтаряше отново целта на посещението си, един сервитьор постави суфле от топъл ябълков пудинг, покрит с крем, после наля горещо кафе, от което се вдигаше пара, в една чаша от скъп китайски порцелан. Ароматът беше силен. Джейк опита и двете, като изпита голяма наслада.

— Беше ми казано, че господин Беърд е постоянен гост тук. Сега виждам защо.

Робърт изглеждаше доволен и все пак полюбопитства.

— Горд съм да кажа, че бе отдавнашен постоянен посетител и приятел — стойката на Робърт се стегна и общителната му натура замълча за минута от искрена мъка.

— Често ли се хранеше тук?

— За мъж, който живееше в града, да — беше ясно, че Робърт се бе радвал на тяхната връзка. — Когато имаше нужда да избяга извън града, идваше тук.

Джейк бе сигурен, че бе така. „Ла Кремайер“ бе типична селска странноприемница: пасторалното обзавеждане, ниските тавани, голямата камина, малките зали, многото старинни предмети и наклонен каменен под свидетелстваха за дълголетие. Нейният шик идваше от храната, френския акцент на сервитьорския състав и, както Джейк прие, нейната клиентела.

— Присъединяваше ли се той към някоя група от района? Или идваше с някой негов гост?

Усмивката на Робърт говореше за една антология от истории, които би могъл да разкаже.

— Господин Беърд никога не обядваше сам или на големи маси.

— През последните няколко месеца не беше ли негова спътница една млада жена? Висока, с кестенява коса, граничеща със съвършенство? Свързва се с името Макс.

Разпознаването проблесна в очите на Робърт, но той не бе готов да признае запознанството си.

— Защо питате?

— Нает съм от вдовицата на господин Беърд да се поогледам около обстоятелствата около неговата смърт.

— Вдовица? Мислех, че семейство Беърд са разведени.

Вероятно Памела бе адски досаждала на Робърт, защото неволно подсмиване се настани на устните му.

— Бяха в процес, но не е приключил, така че технически тя му е вдовица — сви рамене Джейк. — Това е дълга история. Нека просто да кажем, че онези, които ги е било грижа за него, се опитват да разберат защо би могъл да посегне на живота си.

Робърт не се разкри пред Джейк, така както той се бе надявал.

— Просто искам да задам на тази друга жена няколко въпроса. Това е всичко.

Робърт се примири, но неохотно. Потвърди, че Макс и Лайънъл бяха вечеряли поне пет пъти тук през последните шест месеца. Винаги пристигали поотделно, но си тръгвали заедно. Имали си любима маса, държали се за ръце от време на време, но никога не се прегръщали или умилквали един на друг. Робърт нямаше представа какво е фамилното име на Макс, къде живееше, с какво се занимаваше, ако въобще работеше някъде, и дали намеренията на Лайънъл са били почтени или непочтени.

— Той изглеждаше напълно доволен с нея и се чувстваше прекрасно.

Джейк привърши с последното парче от пудинга.

— Приемам, че сте я харесвали.

— Много — Робърт се огледа наоколо, сякаш някой, може би Памела, дебнеше наоколо и можеше да ги чуе. — Тя никак не си придаваше важност. Знаете ли, това е доста необичайно. Особено за жени, които общуват с мъже като Лайънъл Беърд.

Джейк искаше да каже: Да, знам, но думите замръзнаха на устните му. Започваше да осъзнава колко ужасно много неща не знае за Аманда Максуел.

 

 

След вечеря Аманда отклони поканата на Пийт да я остави до апартамента й и вместо това се отправи към апартамента на Ани. Не бяха се виждали от нощта, когато умря Лайънъл и Аманда се тревожеше за приятелката си.

— Бях се побъркала — каза Ани, като придърпа Аманда на тавана и заключи вратата след себе си. Те се прегърнаха и дълго останаха притиснати. — Добре ли си? Кажи ми какво става!

— След минутка — Аманда се придвижи бързо и крадешком през тавана, като надничаше през всеки прозорец, за да провери дали някой не я бе проследил.

— Не знам как живееш така — въздъхна Ани, като се втурна да отваря една бутилка вино. — Аз съм съсипана!

— Аз също, просто го прикривам по-добре — Аманда ненавиждаше факта, че Ани бе замесена в тази мръсна паяжина. В същото време с чувство на вина си помисли, че е чудесно да има на кого да се довери.

Настаниха се на кушетката и Аманда осведоми Ани за това, което бе чула около службата, както и онова, което двамата с Пийт бяха обсъждали по време на вечерята.

Очите на Ани станаха толкова широко отворени, сякаш ги бе нарисувал някой карикатурист.

— Това прави моите сапунени постановки да звучат като съвсем невинни приключения.

— Не придавай романтичен характер на тази работа, Ани — цъкна със зъби Аманда. — Тези бандити използват истински оръжия и жертвите им са наистина мъртви.

Смъмрена, Ани се вглъби в чашата си с вино, но само за миг.

— Не мога да повярвам, че Малкия Рей Савиано е бил сред публиката, когато си давала показания. Ох! Разкажи ми за твоите латиноамериканци… — тя изглеждаше наистина отвратена. — Той заради теб ли беше там?

— Не мисля. Изглежда, че повече го интересуваше този отвратително изглеждащ латиноамериканец.

Макс описа мъжа със схванатата челюст.

— Той или е имал имплантирана част и брадата му е била закрепена, или е претърпял сериозна пластична операция — обяви авторитетно Ани. Цветът изчезна от лицето на Аманда.

— Пластична хирургия?

— Разбира се! Защо? Какво има? Кой, мислиш, че е?

На Аманда не й бе необходимо да мисли. Вече знаеше кой е.

— Хайме Бастидо.

— Той е един от хората, които майка ти бе пратила в затвора — Аманда бе изненадана, че Ани разпозна името толкова бързо. Тя обясни: — Когато бях сигурна, че си тази, за която те мислех, прекарах един следобед в библиотеката и се запознах отново с подробностите от „Операция ден за изпиране“. Не исках да кажа погрешно нещо на погрешен човек и да рискувам нещо да ти се случи.

— Обичам те — възкликна Аманда, а в очите й напираха сълзи.

— Нямаш голям избор. Аз съм единствената ти приятелка!

— Нима това не е самата истина?

Те се засмяха. За Ани това бе вълшебен миг, защото й бе нещо познато. Двете с Рики Беърд обичаха да се смеят така през цялото време, Аманда Максуел не се отпускаше така. Когато смехът им отмина, Аманда погледна отблизо към смелата, но силно притеснена жена, която седеше срещу нея и, както често правеше, се зачуди каква жена щеше да бъде Рики Беърд.

— Добре, каква е историята с Хайме Бастидо? — попита тя, като отпъди настрана тези мисли.

Настроението на Аманда стана хладно и трезво.

— Излязъл е от затвора преди няколко месеца. Мислеха, че е отишъл в Мексико, и може би го е направил, но ако това, което казваш, е вярно, той е жив и е добре и живее в Ню Йорк — тя бе станала на крака, разхождаше се и разсъждаваше на висок глас. — Почувствах, че нещо става. Той и Малкия Рей си разменяха сигнали. И навън отново бяха заедно.

— Е, и какво от това? — попита Ани. — Те не знаят новото ти име или как изглеждаш.

Аманда изведнъж се смрази.

— Лентата! Ами ако е видял снимките?

— Каква лента? — попита Ани, а сърцето й щеше да се пръсне.

Аманда й разказа за фотоапарата в чекмеджето на Лайънъл, за снимките, които Лайънъл бе настоял да направи на нея и на Бет, и най-накрая — за липсващата лента.

— Ако мъжът в съдебната зала е бил Бастидо и е видял тези снимки… — Аманда почувства как мисълта й увисна, но след секунди тя събра сили и се завъртя като вихрушка из стаята, като прашна буря в Тексас, която разпръсква своите страховити възможности при преминаването си.

— Тогава той знае как изглеждаш и може да свърже името с лицето.

— Точно така — Аманда правеше все по-широки крачки и ставаше все по-възбудена. — И знае как изглежда майка ми.

Ани потрепери. Ръцете й бяха леденостудени, докато един ужасяващ образ се свързваше с друг.

— Той не знае името й, нито пък къде живее, нали? — Макс никога не й бе казвала къде е Синтия или какво бе нейното ново име.

— Не виждам как би могъл — тя се размисли за това какво лежеше върху бюрото на Лайънъл, когато го бе намерила. Не беше видяла нищо, което да издаде Бет. Но не знаеше какво пишеше на бележката в кошчето за боклук или какво би могло да бъде откраднато заедно с лентата.

— Той преследва ли те?

— Все още не — Аманда я беше яд на себе си, че не можеше да си спомни лицето му. — Партньорът ми счита, че Бастидо е дошъл в съдебната зала, за да се свърже със Савиано или да се представи на хората на Васкес — за миг тя застана по средата на всекидневната на Ани, безпомощна и отчаяна, в очакване да се случи някаква трагедия. — Ако Бастидо е видял тези снимки, то фактът, че ме е видял и в съда, му се е сторила като бонус — беше толкова ядосана, че буквално ръмжеше.

— Как се е докопал до тези снимки?

— Бих искала да зная.

Зловещо предчувствие изведнъж изпълни стаята, като позволи на едната от тях да го осъзнае. Ани пое тежестта.

— Възможно ли е Бастидо да е убил Лайънъл?

Аманда кимна. Главата й щеше да се пръсне при сблъсъка с тази мисъл.

— Възможно е.

— Как? — на Ани никак не й хареса накъде я водеше това. Колкото и да бе потискащо да се мисли, че Лайънъл се бе самоубил, убийството отваряше много врати, като всички от тях водеха към едно мрачно място. — Ти каза, че било самоубийство. Предварително подготвено. Нямало съмнение, че е самоубийство.

Аманда сви рамене.

— Знам. Това е, каквото видях. Това е, каквото оперативните работници от криминалния отдел видяха.

— Но ти не го вярваш.

Аманда усети скептицизма в гласа на Ани.

— Тук, вътре — каза тя, като потупа с ръка областта на сърцето си, — аз не вярвам, че баща ми ще насрочи вечеря с нас и ще се самоубие, вместо да се появи на нея.

— Възможно ли е скръбта да влияе на мисленето ти? — попита Ани, като стъпваше на пръсти.

— Възможно е — призна Аманда, като отново започна да обикаля из стаята. — Не казвам, че нещата от мозайката се нареждат, но достатъчно от тях кръжат наоколо, за да се наложи повторно разследване.

— Какво по-точно ще търсиш и къде?

— Направих стотици снимки на мястото. Някъде там е ключът. Просто трябва да го намеря.

Ани не можеше да понесе да гледа приятелката си в такава болка.

— Какво ще кажеш, ако се обърнеш за помощ към Джейк? Той е частен детектив, нали?

— И то много добър.

— И ти му се доверяваш, нали?

Ани нямаше и представа колко труден въпрос бе това. Като повечето хора тя вероятно разглеждаше доверието като нещо едностранчиво. Всъщност доверието бе нещо многопластово. Без да мислят за него, хората разделяха доверието според нуждата си: на кого да се доверят за телефонния си номер, за колата си, за името на фризьорката си, за парите си, за съпрузите си, за жените си, за децата си. Аманда имаше два отговора на въпроса: „На кого се доверяваш?“ На никого и на малкото, на които доверяваше живота си. За един защитен свидетел нямаше среден път.

— Да, но не искам да го замесвам във всичко това.

— Ако те обича, той вече е замесен — каза Ани, като постанови онова, което считаше за очевидно.

— Не знам какво прави той — каза Аманда, като лицето й порозовя.

— Какво казва той? — запита Ани. — Как действа, когато е около теб?

Изчервяването се усили.

— Не можем да си пуснем ръцете един от друг.

Ани се засмя при вида на хладния, спокоен детектив, който си тътри краката като деветгодишно момче на първия урок по танц.

— Добре, установихме сериозен фактор на страст. Страстта е добър признак.

— И той наистина ми каза, че се влюбва в мен.

— Ох! Колко си сдържана. Обади му се. Разговаряй с него. След като чуе, че Лайънъл ти е баща…

— Не! — сякаш някой звънец бе звъннал, за да я предупреди, че времето за приятни и неясни отклонения е отминало. — Никой друг не бива да знае за отношенията ми с Лайънъл!

— Права си. Съжалявам. Просто отчаяно искам да ти помогна.

— Знам — Аманда изглеждаше някак си разсеяна. Като гледаше през главата на Ани, тя разучаваше дългата маса с перуките и гримовете. — И мисля, че знам точно как можеш да направиш това.

Тя хвана Ани за ръката и буквално я завлече до другата страна на стаята.

— Онзи, който е откраднал онези снимки, знае как изглеждам, нали?

— Аха.

— Значи, не трябва да приличам на себе си.

Ани бе схванала и изцяло се включи.

— Добре дошла в „Дома за забавни лица на госпожица Ани“ — изхили се тя, като покани Макс да седне.

— Настани се удобно, докато ние направим с магия едно ново лице или две, или три, или седем.

През следващите няколко часа Ани обучаваше Аманда как да използва грим за актьори и да прилага меки гумени подплънки, за да промени чертите на лицето си. Определиха какво има нужда да носи със себе си, така че да може да прави бързи промени по време на работа или когато подозира, че я следят. Заедно с грима и перуките, щеше да има нужда от смяна на дрехите и обувките. Ани намери едно яке с две лица и кафява шапка, които счетоха, че могат да бъдат полезни, плюс чифт памучни панталони и една стара полиестерна рокля, която би могла да се сгъне и напъха в някоя чанта.

Когато Аманда си тръгна, носеше руса перука, по-дълъг нос, по-широка брадичка, по-силен грим и къса черна кожена пола и ботушки, които я правеха да изглежда като натурализирана гражданка, която и собствената й майка нямаше да може да я познае.

Което бе нещо съвсем добре, защото не майка й я чакаше извън апартамента на Ани. Аманда нямаше как да знае, че бездомникът, спотаен до вратата, когото тя отмина на път за станцията на метрото, бе Хайме Бастидо.

 

 

Дори цигулката на Ицхак Пърлман не можеше да успокои нарастващото чувство на Джейк за нещо ужасно. Колкото повече се вглеждаше в смъртта на Лайънъл Беърд, толкова по-загадъчна ставаше тя. Като оставим настрана всичко, което бе научил за връзката на Аманда с господин Беърд през последните месеци, Кейлеб бе оставил съобщение на телефонния му секретар да му се обади. През април Лайънъл бе вложил милиони долари в една сметка и указал „Съдружници Ийст Горъм“ като доверени лица по сметка. Кейлеб нямаше представа кои бяха и какво представлява „Съдружници Горъм“, но си помисли, че си струва да се провери.

Беше изпратил също и доклада на ФБР за Ани Харт. В основни линии той не съдържаше нищо важно. Тя нямаше досие за задържане, нямаше парични дългове, нито съмнителна история на семейството, нито пък причина дори да загатне за някакво внимание от страна на ФБР. Ани Харт не бе истинското й име, но това не означаваше нищо за Джейк. Веднъж бе сключила брак, за кратко, и бе решила да запази името на някогашния си мъж. Родителите й все още живееха в скромен дом в едно селище северно от Маями. Семейство Колон бяха от кубински произход и по-възрастни. Аня, както се бе наричала преди Ани, била осиновена. За миг Джейк се запита дали Лайънъл не би могъл да бъде биологическия й баща, но Аня бе дете на кубински имигрант, който бе починал на път за Америка.

— И така, защо дължимото усърдие на Лайънъл при започване на нов бизнес би включвало досие, изготвено от ФБР? — запита се Джейк, като разбъркваше листите, сякаш като ги разместваше, те щяха магически да образуват смислена картина. Какво общо имаше — ако въобще това бе възможно — миналото на Ани Харт със смъртта на Лайънъл? Кои, по дяволите, са „Съдружници Ийст Горъм“? И — промърмори той, като се опита да изхвърли образа на Макс от ума си — защо трябва да ме интересува всичко това?

Докато Аманда се прибере вкъщи, стана единадесет часа. Лампичката на телефонния й секретар мигаше. Надяваше се да е Джейк. Оказа се, че е Карл Щайнмец. Информираше, че може да му позвъни до полунощ.

— Твоите часове са лоши като моите — каза тя, когато се свързаха.

— Това е, защото сме от добрите. Лошите са в леглата си от десет часа.

Аманда се засмя. Чичо Сам харесваше Карл Щайнмец. Можеше да разбере защо.

— И така, какво става?

След днескашния ден се надяваше да чуе добри новини, въпреки че в случая с бащата на Джейк тя не бе сигурна какво би се считало за добра новина.

— Имам информацията, за която ме помоли.

— Работиш бързо.

— Бих искал да приема дълбок поклон и адски да те впечатля, но това бе лесна работа. Знаех къде да търся.

— Добре, изплюй го.

— Арчи Фаулър е мъртъв.

Аманда трепна.

— През седемдесет и седма ли е умрял, или напоследък?

— Седемдесет и седма. Той е бил мъжът, когото са намерили в багажника на онзи Додж Дарт.

— Защо не е могло да бъде идентифициран тогава?

— Научих всичко това от един доносник от мафията, който е в „Програмата“ — обясни Карл. — Той е бил шофьорът през нощта, когато Вито Албанезе е изпълнил поръчката над Фаулър. Според него, след като Вито застрелял Арчи, те изгорили краищата на пръстите му с киселина, за да изличат отпечатъците му. Друг един мъж закарал колата до Хобокън, където била смачкана, сплескана и сложена върху купчината скрап.

— Сигурен ли си за всичко това?

— Толкова сигурен, колкото можеш да бъдеш, когато получаваш информация от професионален престъпник — той направи пауза, като остави Макс да смели онова, което й бе казал. — Моят източник е един от мъжете, които се бяха забъркали в кашата с Големия Рей Савиано. Аз бях в екипа, който го вкара в „Програмата за защита на свидетелите“. Спомних си, че той бе разпитван за въпросното убийство, но навремето нямаше да издаде Албанезе.

— Савиано бе по-голямата риба — вметна Аманда.

— Точно така. Ако бе издал Албанезе, можеше да си спечели по-лека присъда, но доносниченето срещу Големия Рей го включи в „Програмата“.

Аманда мразеше факта, че двете с майка си имаха вземане-даване с убийци, наркопласьори, търговци на порнографски материали, сводници и други подобни.

— Благодаря ти, че се захвана в това, Карл. Надявам се, че не съм ти създала проблем.

— Никакъв.

— Чувам паузата ти — каза тя. — Хайде, изплюй камъчето! Кажи ми това, което искаш да ми кажеш.

— Искаше тази информация за приятел, нали?

— Считах, че той може би ще иска да узнае истината.

— Един съвет: понякога да кажеш истината на някого, означава да разбиеш надеждите му. Не всеки разглежда това като приятелски жест.

— Разбрах те — тя знаеше, когато се обади на Карл, че това ще е трудно. Сега, когато знаеше, че Арчи е мъртъв, трябваше да прецени кога, как и дали да каже на Джейк. — Между другото, Сам върна ли се?

— Дойде си преди няколко дни.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Казвай.

— Помоли го да ми се обади. Кажи му, че е важно.