Дорис Мортман
Пътуване за никъде (15)

Глава четиринадесета

Аманда започваше да си мисли, че е станала полицай от твърде отдавна. Редовният й сблъсък с престъпността и мрачните последици от нея я бяха програмирали да има песимистичен отговор за всичко, което бе дори мъничко извън обикновеното. Когато ставаше въпрос за нейната защита, Лайънъл бе досадно бърз. Нямаше нищо съмнително в това, че бе закъснял повече от час. Когато зави на ъгъла на Медисън и Седемдесет и седма улица и доближи градската му къща, забави крачка. Протегна ръка под якето си и напипа пистолета. Провери го и го върна в кобура. Всяко нервно окончание и частичка от нея бяха вдигнати по тревога. Очите й внимателно огледаха улицата от двете страни. Поглеждаше надолу около стълбищата и нагоре към прозорците, зад дърветата и пред сградите. От зоркия й поглед не убягнаха дори двама възрастни, които се разхождаха хванати ръка за ръка.

Тя напредваше бавно от отсрещната страна на улицата, като проверяваше прозорците на къщата. В библиотеката осветлението бе включено, както и на една от спалните на петия етаж. В неделя по-голямата част от персонала имаше почивен ден. Може би Томсън, който живееше в къщата, прекарваше вечерта в стаята си. Или може би това бе някой от охранителите му, който почиваше в стаята за персонала. Като не бе сигурна кой е и кой трябваше да присъства, тя набра номера на Лайънъл от клетъчния си телефон. Знаеше, че не трябва — че можеше да бъде проследена — но нямаше да влезе в някакъв капан, ако можеше да го избегне. Телефонът иззвъня няколко пъти, преди да бъде включен телефонният секретар. Аманда прекъсна връзката, без да остави съобщение. Бързо, тя набра главния номер. Ако Томсън бе в къщата, независимо дали имаше свободна вечер, или не, той не би допуснал да не отговори на някое обаждане. Лайънъл веднъж бе казал, че е сигурен, че ако го събудят посред нощ, първите думи на Томсън ще са: „Домът на Беърд“. След десет позвънявания тя прекъсна връзката.

Аманда си помисли да отправи анонимно обаждане в полицията и да остави дежурните да извършат проверка, но ако реакцията й бе малко параноична и той наистина бе загубил представа за времето, щеше да се почувства ужасно. Фалшивите тревоги водеха до загуба на време, пари и човешки сили. Размишляваше, докато изкачваше предните стъпала и докато натискаше звънеца, когато си спомни, че Лайънъл й бе казал, че има таен вход. Беше й обяснил, че предишният собственик имал любовница и бе изобретил това, за да могат да се срещат, когато либидото му се обади. Аманда се помъчи да си спомни подробностите. Влизаше се в къщата на нивото на мазата. Един скрит панел в малкото фоайе от външната страна на кухнята се отваряше към стълба, която водеше до фалшива стена в библиотеката. Тогава Лайънъл бе казал, че Аманда трябва да знае за него — просто за всеки случай.

Е, помисли си тя, тъкмо сега е време да го опитам.

Като надничаше през чугунената ограда, която пазеше стъпалата, водещи към служебния вход, тя забеляза с голямо удовлетворение, че кухнята е тъмна. Приготви ключа си и се протегна да вземе чифт гумени ръкавици от раничката си. Когато трафикът утихна, тя притича през улицата, като държеше тялото си приведено. Отвори бързо вратата, шмугна се вътре и я затвори след себе си. Една червена лампичка върху малък панел й подсказа, че алармата е включена. За щастие Лайънъл й бе дал кода: 1669. Беше лесно да го запомни, защото бе свързан с рождената й дата: 16 януари шестдесет и девета. Тя набра цифрите, отключи вратата и бързо се вмъкна вътре, затвори вратата и включи отново системата.

Фоайето беше тъмно, с изключение на разсеяната светлина от една близка улична лампа. Тя прилепи гръб към стената, така че да може да наблюдава прозореца и да види дали някой върви подире й или я наблюдава. Докато оглеждаше улицата, правеше широки движения с ръката си и търсеше пукнатина, която да можеше да е знак за някакъв отвор. Всеки път, когато преминаваше кола и светлината пронизваше сенчестото й прикритие, тя задържаше дъха си и се притискаше по-силно до стената. Най-накрая пръстите й напипаха нещо, което усети като шев.

Внимателно, но бързо, тя бутна силно, докато най-после вратата поддаде и се отвори към друг коридор, който мъжделееше в среднощния мрак. Прерови раничката си за малкото електрическо фенерче. Като държеше слабата му светлина насочена към земята, потърси слепешком перилата и се заизкачва по тесните стълби, напредвайки стъпало по стъпало. Все така пристъпваше прилепена плътно до стената.

Докато стигне края на стълбите, очите й се бяха приспособили към тъмнината. Държеше фенерчето пред себе си и усети една дръжка, която би трябвало да отваря вратата към библиотеката. На височината на очите си забеляза очертанията на малък четириъгълник с бутон в средата. Предпазливо опипа бутона. Както и подозираше, това бе шпионка. Дръпна я бавно, в случай че имаше някой от другата страна с гаубица, насочена в средата на това скривалище. За щастие никой не гледаше към нея. Библиотеката бе залята от светлина и от това, което тя можеше да види, изглежда нямаше никакво движение, но ъгълът й на наблюдение бе силно ограничен. Не можеше да види бюрото или вратата.

Тя напъха фенерчето и ключовете в джоба си, свали раничката от рамото си и я смота в ъгъла на площадката, така че да не се претърколи надолу по стълбите. Извади пистолета, застана стабилно, бутна вратата и нахлу в стаята с протегнати ръце и пръст на спусъка на нейния тридесет и осми калибър. Нужни й бяха само няколко секунди, за да обходи с поглед от ляво на дясно, само секунди, преди втренченият й поглед да стигне бюрото. Тя застина в ужас. Лайънъл седеше на стола си. Беше се облегнал назад. Изглеждаше като че ли дреме, но горната част на главата му липсваше. Парчета от кости и сива материя бяха залепнали на тавана и облицованата с лавици стена зад него. Тъмни петна кръв бяха оцветили подвързиите на ценните му издания и образуваха локва върху килима от Aubusson^[1] до краката му. Изхвръкнали пръски бяха зацапали кожената част на бюрото му в стил Луи Шестнадесети.

Изведнъж й се зави свят. Тя залитна и трябваше да се хване за един стол, за да не падне. Разтърсена до мозъка на костите, тя покри устата си с ръка и сподави един вик, докато се бореше да възвърне самообладанието си и по някакъв начин да проумее ужасяващата гледка пред себе си. Беше виждала това стотици пъти и все пак никога преди, защото жената, която бе влязла в тази стая, не беше хладнокръвният полицай, а една дъщеря, която не можеше да се стърпи да не вие от болка при вида на обезобразеното тяло на баща си.

Като се опитваше да не припадне, тя се помъчи да поеме дълбоко въздух и се облегна на стола, докато се почувства достатъчно стабилна, за да върви. Тялото й се тресеше толкова силно, че тя пусна предпазителя и пъхна пистолета си в кобура, уплашена, че може да стреля по невнимание. Като си поемаше дълбоко въздух и потискаше напъна да повърне, тя насили системата си да се успокои достатъчно, за да функционира. През това време мисълта й препускаше и всеки въпрос си играеше на прескочикобила с другите. Да се обади ли на полицията? Да извика ли линейка? Лейтенант Кларк? Бет? Сам? Ако позвънеше на 911, от чие име щеше да се обади? Защо бе тук? Как щеше да обясни връзката си с Лайънъл Беърд? Почти губеше съзнание от страх и нерешителност, но нещо й подсказваше да не се обажда още на никого.

Като се молеше да може да стои, без да падне, тя пристъпи напред към бюрото, с ръце автоматично сключени на гърба й, с поглед, замъглен от сълзи. Когато погледна към Лайънъл, към отворената му и окървавена уста, към разцепената му и размазана като пръснат пъпеш глава, тя сграбчи раменете си и изхлипа. Този мъж бе неин баща, нейният изискан, галантен, адски чудесен баща, с разпръснат мозък в любимата му стая, с панталони, напоени от съдържанието на пикочния му мехур и вътрешностите, кръвта му разплискана навсякъде по италианската му копринена вратовръзка и английската му риза, ушита по поръчка.

Столът му бе придърпан толкова близо до бюрото, че лявата му ръка все още стоеше там, почти естествено. Дясната висеше надолу, а неговият красив пистолет със златна инкрустация по дръжката бе закачен на отпуснатите му, окървавени пръсти. Нямаше нужда човек да е полицай, за да нарече това самоубийство, и все пак Аманда се въздържа. Инстинктът й крещеше и не искаше да повярва на очевидното, като пищеше опровержения, заличавайки всяка възможност за рационална мисъл.

Защо би направил това? Имаше ли признаци? Беше ли пропуснала нещо? Би ли могла да го предотврати? Беше ли тя по някакъв начин причинила това?

Не! — отговори си тя енергично. Тя го бе направила щастлив. Точно това й бе повтарял отново и отново. Точно това й бе казал миналата нощ. Беше донесла радостта в живота му. Не това. Не смъртта.

Тя се протегна да погали бузата на баща си, но погледът й долови гумената й ръкавица и инстинктът се намеси. Отдръпна ръка, като не искаше да компрометира местопроизшествието. Сърцето й биеше до полуда, но главата й започваше да се избистря. Лайънъл не би си направил това, реши тя. Той мразеше оръжията. Беше й го казал. Чувстваше се неудобно дори когато държеше оръжие. Как тогава би могъл да го сложи в устата си и да дръпне спусъка?

Дали бе в резултат на годините тренираност, или от натрупания опит по време на работа, или просто защото самоубийството беше безсмислено, Аманда се насили да се разграничи от емоциите от това мъчение и да започне да го разглежда през очите на специалист по съдебномедицинска фотография. Пое си дълбоко дъх, потуши мъката си и се пребори да се съвземе. Като избърса сълзите си с ръкав, тя върна вниманието си към тялото — не към Лайънъл, баща й, а към тялото на жертвата.

Кожата му бе възморава и приличаше на восък. Устните му и ноктите му бяха бледи. Тялото бе все още топло и нямаше много доказателства за rigor mortis^[2], само леко втвърдяване на клепачите и врата. Бяха плътни поради смъртта, която бе настъпила някъде в рамките на половин до два часа преди това. Като се върна към обичайните си действия, Аманда отиде да вземе фотоапарата от раничката си.

Не си направи труда да прави мрежа за перспектива или да записва в тефтер. Нямаше време. Ако имаше някой в къщата, би могъл да влезе. Въпреки че ако наистина имаше някой в къщата, защо не бяха чули изстрела? Някой би могъл да я е видял как влиза потайно в сградата и да е уведомил полицията. Доколкото знаеше, имаше тиха аларма, която би могла да бъде пусната, за да допълни главната система. Каквото и да става, тя вдигна своята „Минолта“ до окото си и изпълни основните процедури при заснемане, като щракаше поза след поза, лента след лента от всеки ъгъл, близък план на раната, ръцете му, бюрото и заобикалящите го предмети.

Помисли си, че ще е по-лесно да гледа към Лайънъл през обектива, да го види като образ, а не като човек, но гледката на това раздробено тяло разбунтува вътрешностите й. Нищо не можеше да осигури достатъчно разстояние, да я спаси от приливната вълна на печал, която заплашваше да я удави. Би могла да направи хиляди снимки с обектив за най-далечно заснимане и този мъж пак щеше да бъде неин баща. И смъртта му пак щеше да бъде нейна трагедия.

Сълзите размазваха образа върху визьора, но за първи път тя бе свързана с членове на семейството на жертвите, които снимаше. Никога не си бе мислила за тях, когато си вършеше работата. Никога не беше се чудила дали някой от тях повръща, или припада, или плаче, когато се срещне с любими хора, покосени от смъртта. Никога не си бе мислила как са се чувствали, когато са ги уведомили, или как са се чувствали дни или седмици, или месеци по-късно. Сега знаеше, че са се чувствали болни, уплашени, вбесени и виновни. Че стомасите им се бяха присвивали, телата им бяха треперили, сърцата им се бяха късали и умовете им бяха задавали милион въпроси, на които нямаше отговор. Сега тя знаеше как изглеждат кошмарите им.

Навикът я накара да провери часовника си. Беше престояла тук седемнадесет минути. Трябваше да си тръгне или рискуваше да я открият. Бързо събра екипировката си и я постави обратно в раничката си. После, въпреки почти двеста и петдесетте снимки, тя огледа за последен път стаята, като търсеше нещо, което би й казало защо Лайънъл е извършил това. Или защо някой друг го бе извършил с него. Съсредоточи вниманието си около бюрото. Логиката диктуваше, че ако имаше оставени някакви улики, те щяха да бъдат именно там.

Под лявата ръка на Лайънъл лежеше един вестник. Аманда го разпозна като тазсутрешния „Ню Йорк Таймс“. Имаше снопче листи близо до дясната му ръка, които се оказаха регистрационни документи за „Козметична компания Харт“. Друг лист се подаваше изпод тях, но Аманда не можа да види какво е то. Разтревожи се, че може да бъде нещо важно, но ако преместеше нещо, оперативната група, която поемеше случая, щеше да разбере това. Не можеше да рискува. Някой можеше да я свърже с Лайънъл — сервитьорът в бистрото, където трябваше да вечерят например — и щяха да й задават въпроси, на които тя нямаше да се осмели да отговори. По-късно, когато всички доказателства бъдат събрани, тя щеше да провери.

Заключеното чекмедже, в което Лайънъл държеше пистолета си, бе отворено. Къде ли е ключът? Аманда огледа набързо пода около тялото на Лайънъл. Не беше върху килима, нито върху бюрото, нито в ръцете му. Когато погледна да види дали не е паднал в чекмеджето, забеляза фотоапарата, който Лайънъл бе донесъл в апартамента й предната вечер. Ръцете й станаха лепкави под ръкавиците й. Ами ако тази лента беше все още във фотоапарата? Не беше. Задната му част бе отворена и в него нямаше лента. Беше ли го занесъл Лайънъл в Ню Джърси, за да го прояви, както бе планирал? Или някой друг я бе взел? И в двата случая Аманда беше в беда. Снимката й бе на тази лента. Както и снимката на Бет. Защо Лайънъл щеше да има лента с техни снимки, ако не бяха свързани с него по някакъв начин? Ако някой друг, освен фотолабораторията, имаше този филм, нямаше да мине много време и те щяха да разкрият истината.

Никак не искам да мисля за себе си в присъствието на мъртвия си баща, но животът е такъв — гневно си каза тя. Особено животът в „Програмата“, където самоопазването бе приоритет номер едно. Нямаше значение какво се случва — или с кого — човек трябваше да продължи да се преструва, че е онзи, който не е, за да може някъде там безличният враг да не открие кой си ти всъщност.

Главата й се пръскаше, както и сърцето й, но знаеше, че трябва да си тръгне. Като повдигна ръка към устата си, тя целуна върха на показалеца си и докосна с него хладните, бледи устни на Лайънъл.

— Сбогом, татенце — прошепна тя, като желаеше да му бе казвала това по-често. — Обичам те…

Нови сълзи обляха лицето й, когато се промъкна през тайната врата и се отдалечи от мъжа, който й бе дал живот. Докато вървеше на пръсти надолу по стълбите, тя продължи да размишлява защо той бе отнел своя. Продължаваше да твърди пред себе си, че това беше неразбираемо. Той бе щастлив. Говореше за бъдещето, за това как ще има зет, внуци, за деня, когато ще може свободно да разкрие връзката им пред обществото. Тя подозираше, че той си представяше и сближаване с Бет, може би дори подновяване на техния любовен роман.

Какво бе поставило онзи пистолет в ръцете му? Какво го бе накарало да дръпне спусъка?

Тя огледа улицата, преди да се измъкне от къщата. Беше тихо. Почувства се донякъде сигурна, приемайки, че излизането й не е наблюдавано от някого. Веднъж излязла навън, тя изтича до ъгъла на Седемдесет и седма улица и Медисън, където имаше телефонна будка. С върховете на пръстите си, все още с гумените ръкавици, тя набра 911.

— Мисля, че нещо нередно се е случило на Седемдест и седма, четиринадесети номер — каза тя, като преправи гласа си, говорейки през ръкава на пуловера си. — Чух изстрел.

Затвори телефона и буквално се сгромоляса от нерви. Като не искаше да бъде никъде около къщата на Лайънъл, когато пристигне полицията, оглушавайки карето, тя се отправи към Лексингтън авеню и бистрото, където бе оставила Ани. Не — помисли си тя, — не мога да отида там. Неистово започна да набира номера на справки от клетъчния си телефон, разбра номера на ресторанта и го набра. Сервитьорът бе доволен, че я чува. Попита дали всичко е наред.

— Всичко е наред — каза тя, като с мъка успя да запази гласа си равен. — Моята приятелка все още ли е там?

— Mais oui^[3] — помоли я да почака, докато отиде да я повика.

Стори й се, че измина цяла вечност, докато Ани вдигне слушалката. Когато го направи, Аманда усети страха в гласа й.

— Какво става? — попита тя възбудено.

— Да се видим на отсрещната страна на улицата.

— Добре. Да се погрижа ли за…

— Сигурна съм, че Лайънъл им е дал номера на кредитната си карта. Просто си тръгни.

— Добре. Веднага идвам.

Аманда почака пред вратата на една аптека, която бе затворена през нощта. Когато видя Ани да пресича улицата, тя излезе от сянката, махна й и се смеси с някакви хора, които минаваха наблизо. Зави надолу към Трето авеню. Ани я последва. Когато бяха извън видимост от бистрото, Аманда се спря и изчака Ани да дойде при нея.

— Какво се е случило?

— Лайънъл е мъртъв — дори когато го изрече, не можеше да го повярва. — Прилича на самоубийство.

— Какво? — Ани бе потресена и не можеше да осъзнае какво й казва Аманда. Но както и Аманда, и тя напълно отхвърли идеята, че той е отнел собствения си живот. — Не е възможно. Не би се самоубил.

— Пистолетът бе в ръката му — Аманда си помисли, че е по-добре да не описва сцената с повече подробности. Ани вече се гърчеше.

— Не ме е грижа — каза тя. — Той не го е направил. Нямаше причина да го направи. Защо някой с живот като неговия ще си тегли куршума?

Защо наистина, помисли си Аманда. Действително бе облекчена, че реакцията на Ани бе същата, както и нейната. Това затвърди подозренията й.

Една линейка наду сирените си покрай тях. Видът й хвърли Аманда в сълзи. Ани също заплака, като прегърна приятелката си и се опита да я успокои. И двете знаеха, че това успокоение е всичко, което някой можеше да й предложи. Нямаше начин да се обясни или да се разбере защо се бе случило всичко това.

— Ела с мен вкъщи — предложи Ани. — Можеш да останеш при мен тази вечер.

Аманда поклати глава и погледна часовника си. Беше десет без четвърт.

— Отивам на работа.

— Луда ли си? Ти си съсипана. Имаш нужда да се успокоиш. Трябва да вземеш успокоителни — тя погледна дълбоко в очите на Аманда и замижа от болката, която видя там. — И трябва да го оплачеш.

Аманда поклати глава и си пое глътка въздух, като се опита да спре сълзите си.

— Не. Най-доброто, което мога да направя, е да се върна към обичайните си задължения. Освен това ще бъда добре защитена, когато съм на работа.

Ани потрепери. Тя не бе в този свят от дълго време, но вече го бе намразила. Внезапно се запита какво ли й струва на Аманда.

— Как ще се справиш…

— Ще се справя — настоя Аманда, като видя пред себе си деформираното лице на Лайънъл, кръвта по главата му. — Защото трябва — вътрешният й поглед се премести към отвореното чекмедже и празния фотоапарат. — Ако това не е било самоубийство, някой ще разбере, че Лайънъл Беърд и аз сме се познавали. Няма да мине много време преди да разбере защо.

— Тогава трябва да се скриеш — каза Ани, а паниката пронизваше думите й.

— Знам — кимна Аманда, — но понякога най-безопасното място е да си изложена на всички погледи.

 

 

Първият случай, с който се заеха Аманда и Пийт, бе едно двойно убийство на „Лоуър Ийст Саид“. Двама членове на организацията „Бяла смърт“ бяха застреляни и лежаха в двора на едно училище. Поръсени бяха с толкова много пропаин, че изглеждаха като посипани със захар френски хлебчета.

— Какво стана с чистите екзекуции? — изсумтя Пийт, когато заобиколиха труповете.

Вместо обичайния единичен изстрел в главата, тези момчета бяха направени на решето с нападателно оръжие, вероятно с някой АК-47^[4]. Не само че лицата им бяха обезобразени и не можеше да бъдат разпознати, но и вътрешностите им бяха разпръснати из цялото баскетболно игрище на училището.

Аманда се зае да прави снимките си бързо и мълчаливо, изпълнявайки всичко машинално. Фокусираше, щракаше, правеше отметки в бележника си, фокусираше, щракаше и отново записваше допълнително. Пийт забеляза, че е по-тиха, отколкото обикновено, и вършеше всичко като автомат, но предположи, че всеки си има своето настроение. Може би сега бе времето й за такова настроение.

Докато наблюдаваше бавните й движения, той си спомни, че миналата нощ двамата с Джейк Фаулър бяха изпълнявали някакъв странен взаимен танц. Дойл присви очи, докато размисли над възможността Джейк да е направил нещо, с което да я нарани. Ако го бе сторил, по-добре да си пази задника. Пийт Дойл защитаваше приятелите си.

Като говорим за Дявола… — помисли си Пийт, като видя Джейк да слиза от едно такси и да се приближава към тях.

— Какво става с теб, Фаулър? Да не би да си далтонист? — извика той, като посочи към жълтата лента, която заграждаше района.

— Просто не мога да стоя далеч от теб, Дойл. Вероятно е заради онзи мъжки одеколон, в който се къпеш — Джейк повдигна лентата и се промуши под нея, без да е смутен от убийствения поглед на Дойл. — Вярваш или не, мой голям приятелю, тук съм по официална работа.

— Аха. А аз съм Брад Пит, който си търси роля.

— Дойл, Дойл, Дойл. Нямаш съвест — възпря го Джейк, като говореше на Пийт, но наблюдаваше Аманда. — В случай че си забравил подробностите от моята ценна биография, знам едно или две неща за начина, по който работят престъпниците. Аз ги преследвах. Докладвах за тях. И като частен детектив ги следих, гоних ги и ги шпионирах, за да знам кой кога ще оплеска гърнето — той огледа телата. — Тук се води война, Дойл. Висшите офицери са достатъчно умни, за да знаят, че имат нужда от всеки боеспособен войник, който могат да съберат под знамената си — той се ухили на Пийт. — А това, в случай че не знаеш разликата — каза той, като посочи към стегнатия си корем, докато се подсмиваше на закръгленото коремче на Пийт — е едно боеспособно тяло.

Пийт изсумтя и се зае отново за работа, а наблюдателният му поглед не изпускаше Аманда.

— Хей — каза Джейк, — как я караш?

Аманда се страхуваше да го погледне. Беше успяла да потисне емоциите си, но те бяха толкова близко до повърхността, че всичко можеше да я изкара от равновесие.

— Добре — измърмори тя зад фотоапарата, като се помоли да не се разплаче.

Джейк дори и да си бе помислил, че тя се държи хладно и отчуждено, не направи никакъв коментар.

— Приятно гледане на още един кървав епизод от „Семейство Фюд“ — той се отдръпна, като направи на Аманда място за работа, но погледът му остана върху телата на двете момчета, които никога нямаше да станат мъже. — Нападателни оръжия. Боже, Боже! Конфликтът загрубява, нали?

Преди Аманда да може да отговори, пристигна специалната кола, с която щяха да откарат телата, и тя побърза да направи последните си снимки. Когато свърши, но преди Джейк да може да я въвлече в разговор, Пийт се приближи до двамата. Изглеждаше обезпокоен.

— Току-що се обади Клийлънд — съобщи. — Познавате ли онзи известен мъж от „Уол Стрийт“, за когото се писа, че изпирал пари от наркотици, Лайънъл Беърд? Намерен е мъртъв тази нощ. Очевидно самоубийство.

Аманда се смрази.

— Лайънъл Беърд? — Джейк бе зашеметен, но докато възприемаше информацията и наблюдаваше последните жертви на войната за пласирането на наркотици, които откарваха в найлонови чували, мозъкът му започна да бълва бюлетини от новини и заглавия на вестниците. — Той не беше ли обвинен напоследък, че е свързан с фамилията Савиано по някакъв начин?

— Да — кимна Пийт. — Мисля, че беше така.

Спомените на Джейк станаха по-избистрени.

— Чизъм го бе обвинил, че е изпрал пари на някакъв мъж на име Делла Робиа, който се оказал оръдие на фамилията Савиано. Какво мислите — попита той Пийт и Аманда, която се бореше отчаяно да изглежда така, сякаш това е наистина новина за нея. — Може ли смъртта му да се свързва с това? — той посочи към заминаващата кола с телата на убитите.

Мисълта, че смъртта на Лайънъл е свързана с нещо толкова мръсно като гангстерска война на наркотрафиканти направо поболя Аманда. Тя мразеше да привлича вниманието върху себе си, но ако не седнеше, щеше да повърне или да изгуби съзнание. Отиде до оградата и приседна на земята, като държеше коленете си до брадичката и поемаше дълбоко дъх. Пийт и Джейк изтичаха при нея. Пийт бе особено угрижен. Това не бе Макс, която познаваше. Никога не я бе виждал толкова колеблива, когато правеха оглед, независимо от отвратителността на гледката. Макс бе винаги твърда като скала, поради което момчетата обичаха да работят с нея. Той се наведе към нея и я погледна в очите. Притисна челото й с ръка, като я провери дали има температура.

— Какво има, Макс? — попита той нежно. — Добре ли си?

— Не знам — промърмори тя, като скри глава в ръцете си и стисна очи, за да сдържи сълзите си. — Чувствам се малко неразположена. Само ми дайте минутка. Ще се оправя.

— Какво си яла тази вечер? — попита Пийт, поставил пръсти на пулса й.

Аманда изведнъж си спомни, че не бе хапнала нищо.

— Нищо — каза тя. — Не бях истински гладна. Бях обядвала обилно.

Знаеше, че това няма да задоволи Джейк. Пийт бе друга история. Според неговите разсъждения само мъртвите пропускат да се хранят.

— Фаулър, бъди полезен с нещо. Намери някой магазин и донеси на партньорката ми нещо за ядене.

— Слушам, капитане — Джейк удари токове, но кимна на Пийт, сякаш да му каже: Добър ход.

Той се отправи по посока на „Хюстън Стрийт“, където бе сигурен, че ще намери някой ресторант или магазин. Пийт се увери, че Аманда е добре и по нейно настояване се върна да продължи работата си. След няколко минути тя бе до него и преливаше от извинения.

— Съжалявам, Дойл. Не исках да създавам неприятности.

— Недей да съжаляваш, Макс. Бъди признателна — той й се изхили похотливо, като предизвика усмивка, което бе всичко, което наистина искаше.

Джейк се върна с един съд със зеленчуков бульон, половин италианско хлебче и информация, която не подобри апетита на Аманда.

— Смъртта на Беърд е горещата новина навсякъде. Точно в момента предават най-вече съвсем обща информация, но започват да лансират идеята, че вероятно е имало нещо вярно в онези истории, които са слагали Беърд на един кантар с наркобароните.

— Не вярвам на това дори и за минута! — отговори рязко Аманда. — Тези статии съдържаха с нищо неоправдани намеци, които нямаха друга цел, освен да служат за безплатна реклама на един отчаян политик и за национална известност на една наета драскачка-репортер.

— Успокой се, момиче! — възпря я Пийт, някак си слисан. Нормалното поведение на Аманда бе това на пълна уравновесеност.

Джейк също бе озадачен от резкостта на репликата й.

— Да, наистина. Това бе просто предположение, един вид запълване на времето. Но почакай докато се съберат данни за това какво се е случило тази вечер. Между тази разплата на хората на Савиано и това, че Беърд си е пръснал мозъка, човек трябва да се зачуди дали двете събития не са свързани по някакъв начин.

— Като как? — попита тя рязко.

— Не знам точно, но тези заглавия не идват отникъде. Може и да не са сто процента точни, но вероятно е имало зад тях достатъчна истина, за да си позволят „Таймс“ и другите вестници да застанат на печелившата страна.

Това бе същото, което, бе казал и Лайънъл. Сърцето на Аманда се сви. Опита се да контролира емоциите си, но всичко, което можа да види, бе лицето на Лайънъл, обляно в кръв.

— Предполагам — искаше й се да поспори с него, да защити доброто име на баща си, но нямаше сили за това.

Като се съобрази с присъствието на Дойл и желанието на Аманда за уединение, и все пак угрижен, Джейк сложи ръка на рамото й и я попита отново дали се чувства добре. За щастие Пийт не беше пълен досадник.

— Почти привършваме тук — каза той, като се отдалечи елегантно. — Защо аз да не приключа, докато вие с Фаулър отидете до колата и изядете онази супа. Честно казано, скъпа, не изглеждаш чак толкова добре.

Аманда се усмихна, благодарна заради приятелството му и за разбирането му.

— Мисля, че така ще направя — промълви тя смирено.

За известно време не разговаряха. Аманда се хранеше, а Джейк я наблюдаваше. Когато цветът на лицето й се възвърна и тя дойде малко на себе си, благодари му за супата и за това, че я бе представил на семейството си.

— Наистина прекарах чудесно.

— Радвам се.

Той се облегна на вратата на колата и изви тялото си, така че да може да я вижда по-добре. Изглеждаше му измъчена и съсипана. Този следобед, когато се бяха разделили, тя бе въодушевена, красива и жизнерадостна. Какво се бе случило между тогава и сега?

— Според Грейс имаш постоянна покана. А аз? Аз трябва да кандидатствам за място на масата. Не казвай на никого за това, но не съм сигурен, че ще получа достатъчно гласове.

Аманда се насили да се усмихне.

— О, мисля, че Бари и Бренда са на твоя страна.

— Вероятно, но не мога да разчитам на Джослин и Брад. Може ти да имаш решаващия глас, знаеш ли? — онази приятна, бавна усмивка се появи. — И така, какво ще кажеш? Ще застанеш ли зад мен, или ще гласуваш против?

— Зависи от настроението ми.

— Типичен отговор на жена.

Аманда го сгълча.

— Твърде много време се навърташ около Пийт.

Той се протегна за ръката й.

— Бих предпочел да прекарвам времето си с теб.

Тя издърпа ръката си. Не можеше да му го обясни, но сега не бе времето за флиртуване или за задълбочаване на любовната им връзка. Баща й лежеше в моргата с етикет на крака. Тя не можеше да го идентифицира или да приеме тялото му. Тази задача вероятно щеше да се падне на неговата измъчена от любов секретарка — Фреда Макдугъл. Едва не повърна, като си представи как Фреда се взира в обезобразеното тяло на баща й. Не искаше никой да го вижда в това състояние. Искаше й се и тя да не го бе видяла така.

Джейк не бе обезпокоен толкова от отдръпването й, колкото от изражението на лицето й. То бе тъжно, изплашено и изтерзано.

— Ако те притеснявам — каза той, — съжалявам, но не можах да се сдържа. Ти си просто най-прелестната жена, която съм срещал някога. Умна, упорита, нежна и смела. Мила с любопитните, прекалено покровителстващи майки, и нежна към очарователните, но палави деца. И ако, в случай че не си се поглеждала в огледалото напоследък, ти си страхотна, независимо дали лежиш до мен като гол модел на художник, или седиш в полицейската кола в синята униформа на полицейското управление на Ню Йорк.

Трогната до степен на невъзможност да изрече някакъв отговор, Аманда започна да плаче. Без да задава никакви въпроси, Джейк я придърпа към себе си и я задържа в прегръдката си.

Тя се опита да спре потока от сълзи, който течеше върху гърдите на Джейк, но това бе невъзможно. Беше твърде уязвима, твърде изплашена, твърде нестабилна, твърде съкрушена от битката, която бушуваше вътре в нея. За Аманда това бе познат сблъсък между инстинкта и нуждата. Нейната тренираност в „Програмата за защита на свидетелите“ я караше да излезе от колата и да си отиде сама, да оплаче Лайънъл самичка в апартамента си, да се измъкне от този мъж, преди да му е разказала неща, които не трябва. Но „Програмата“ не беше я научила как да се справя с намирането на безжизненото тяло на баща й или как да гледа пръснатата му глава, както изглежда, от неговата собствена ръка. „Програмата“ не беше я научила как да крие толкова всеобхватната й мъка или как да заличи толкова остра злочестина. В този момент сърцето й, макар и разбито и кървящо, имаше по-голяма власт над нея, може би защото раната в сърцето й бе толкова дълбока и толкова неописуема. То я умоляваше да не бяга, а да се остави и да продължи да се успокоява в ръцете на Джейк. Той беше обичливо човешко същество. Сама бе изпитала това и бе станала свидетел отново тази сутрин при семейството му. Беше мъж, който знаеше как се чувства човек, загубил баща си.

И така, докато инстинктите й продължаваха да излъчват предупреждения, Аманда се сгуши в Джейк и се предаде на нуждата си.

Аманда успя някак си да се стегне и да довърши смяната си, въпреки протестите на Джейк и Пийт. Джейк си тръгна, когато Аманда и Пийт бяха извикани да помогнат на колегите си при един случай на банков обир, който бе завършил лошо. Аманда обеща да му се обади на следващия ден. Когато свършиха смяната си, Пийт настоя да я придружи до тях. Беше девет часа сутринта, когато я остави пред апартамента й.

— Не смей да се показваш довечера, ако не се наспиш поне малко. Изглеждаш съсипана, Макс.

Аманда го целуна по бузата.

— Благодаря ти, Дойл — каза тя, като слезе от колата и крадешком огледа района около сградата.

— Няма защо — извика той след нея. Пийт забеляза бързия оглед, нейната уплаха и нервност. Остана упорито в колата, докато тя се прибере благополучно в сградата, после се разходи до края на карето за няколко минути, за да види дали някой странник не приближава към сградата.

Влязла веднъж в апартамента си, Аманда направи обичайната си проверка за подслушвателни устройства и нежелани посетители. Всичко й изглеждаше наред. Въпреки това Аманда остави оръжието до себе си. Разкопча ципа на раничката си и от един запечатан плик взе пластмасова торбичка, заредена с черни кутийки с ленти. Погледна я като хипнотизирана. Как бе успяла да направи толкова много снимки при една толкова ужасна гледка. Тренираност, шок, любопитство или може би дори противопоставяне — каквото и да бе, тя знаеше, че тези снимки щяха да й кажат какво се бе случило с баща й. Като остави торбичката настрани и с поглед, вперен в лентите, сякаш те съдържаха някаква зараза, която ако се пусне, би причинила епидемия, тя се отправи към тъмната стаичка.

Когато Аманда се премести в този апартамент, тя бе преустроила един необичайно голям килер в тъмна стаичка, достатъчно широка, за да работи в нея със затворена врата, и достатъчно широка, за да побере принадлежностите й, тя бе една от причините да наеме този апартамент. Преди да имаше кушетка или гардероб, тя купи и инсталира специален скрин, снабден със сгъваема масичка, лавици, място за складиране и специална част, която да държи увеличителя й, която боядиса матовочерна, за да намали до минимум отраженията. Единственото нещо, което нямаше, бе ваничка, където да обработва снимките, но кухнята бе само на няколко крачки по-нататък. Изкушаваше се да се появят снимките незабавно, но като знаеше какво ще види, когато прояви образите, тя заключи, че няма тази сила — нито емоционална, нито физическа. Затвори вратата, отиде до шкафа за бельо и напъха торбичката в една празна кутия от прах за пране.

Когато се върна във всекидневната, мигащата лампичка на телефонния й секретар я викаше. Ани се бе обаждала три пъти. Бет се бе обаждала, като бе използвала един от псевдонимите си. Беше много разстроена. Аманда предположи, че бе чула за Лайънъл. Тайлър Грейсън се бе обадил и също звучеше притеснено. Искаше да я види и настоятелно я молеше да отговори на обаждането му. Щеше да го направи, но по-късно. След като си вземеше горещ душ, силно питие и сън, от който имаше толкова голяма нужда.

 

 

Джейк също имаше няколко съобщения на телефонния си секретар. Майка му и сестра му искаха да го похвалят за Аманда. Областният прокурор искаше да си уредят среща, за да могат да продължат разговора си за ролята на Джейк в отряд със специално назначение към кметството. Холи Брендъл се чудеше защо не го е чувала от дълго време. Той се чудеше защо пък тя ще се чуди за това след цялото това време. Но съобщението, което го заинтригува най-много, бе спешното обаждане от Памела Беърд, която искаше да го види възможно най-скоро.