Дорис Мортман
Пътуване за никъде (26)

Глава двадесет и пета

Аманда си взе душ, изми косата си, сложи един костюм, който Ани, бе донесла, и си приготви купичка макарони. Не беше гладна, но енергията й бе изцедена и имаше нужда да се подкрепи. Два пъти се обажда в Калифорния, за да се осведоми за състоянието на Бет. Първия път, когато се обади, я свързаха с една медицинска сестра от отделението. Бет се считаше все още за пациент в критично състояние, но отиваше към подобрение. Когато Аманда се обади за втори път, на линията дойде Чичо Сам.

— Тя ще се оправи, но е травмирана — каза й. — И двамата сме много разтревожени. Дан ми каза, че си отказала да оставиш на Службата да те защитава.

— Не ми говори за защита, Сам.

— Аз бях там, Аманда. Тръгнах веднага, щом ме уведоми за ситуацията, но самолетът бе кацнал по-рано — имаше много неща, за които можеше да го обвинява и това не бе време за порицания, но някои истини оставаха. — Тя никога не трябваше да отива в Ню Йорк. И двете го знаехте.

Отговори му с каменно мълчание.

— Къде си?

— По-добре да не казвам.

Искаше му се да я притисне, но тя бе на клетъчен телефон, който бе несигурен.

— Била ли си някъде близо до телевизор?

— Не.

Той й разказа за появяването на Холи Брендъл по „Нюз Лайн“ и снимките на Бастидо.

— Трябва да вземеш допълнителни мерки, Аманда. Като види промененото си лице по новините, това може да го паникьоса.

Тогава ще се изравним, помисли си тя.

— Карл Щайнмец лети за Ню Йорк. Всъщност той вече вероятно е там. Моля те, обади му се — разтърка очи, но не умората ги бе навлажнила. Беше мисълта, че бе изоставил и Бет, и Аманда. — Знам, че си мислиш, че не можеш да ми имаш доверие, но, моля те, не постъпвай глупаво. Нека Карл ти помогне. Нека някой да ти помогне, Макс. От уважение към майка ти.

Аманда затвори телефона. Няколко минути по-късно тя го взе отново от уважение към баща си. Не знаеше дали Пийт бе на смяна или почиваше, но реши да рискува. Когато чу гласа му, бе залята от вълнение.

— Имам нужда да направиш нещо за мен — поде тя забързано, като се опита така да превъзмогне бучката в гърлото й.

— Първо ти направи нещо за мен — прекъсна я той, като сниши гласа си до ръмжене. — Кажи ми къде си, по дяволите!

— Не мога да го направя — очакваше от него да протестира, но чу наблизо други гласове. Нямаше да я отблъсне. Харесваше го заради това. — Добре. Какво става?

Тя преглътна трудно. Никога не се доверяваше лесно. Напоследък ставаше все по-трудно и по-трудно. Но нуждата бе майка на изключенията.

— Искам да се обадиш на следователя.

— И?

— Да го накараш да провери за белези от инжекция в черепа на Лайънъл Беърд или на тила му. Също така накарай го да направи и съответните анализи.

— Какво търсиш?

— Нервно-мускулно блокиращо вещество.

Под душа тя дойде до заключението, че единственият начин пистолетът на Лайънъл да попадне в устата му бе някой да го е упоил, така че да не може да оказва съпротива. Кураре, саксинихлонин или някакво друго вещество, използвано да обездвижи мускулите за хирургическа намеса, бяха далечна възможност. Те щяха да направят нещо повече от това да го упоят. Щяха да го парализират.

— Не бих те накарала да го правиш, ако не беше важно, Пийт.

— Знам — последва дълъг момент на тишина, докато Пийт се опитваше да разбере защо тя изведнъж се заинтересува от трупа на Лайънъл Беърд. — Между другото, Фаулър и аз се сприятелихме онзи ден.

— Наистина ли?

— Аха. Отидохме да посетим една приятелка. Въпреки че вероятно трябваше първо да й позвъним.

— И защо?

— Защото апартаментът й бе страшна каша. Разхвърляни дрехи навсякъде. Висящи неща от чекмеджетата. Един наистина гаден пръстен около ваната — той притисна слушалката до ухото си и я зачака да каже нещо.

— Направи това обаждане за мен, моля те — не можеше да говори, без да подсмърча.

— Как ще те намеря?

— Аз ще ти се обадя пак — тъкмо се канеше да затвори, когато той отново сниши гласа си.

— Джейк не е на себе си, малката. Обиколил е целия град да те търси. Наистина е много разстроен.

— Нима всички не сме разстроени? — отряза го тя и прекъсна разговора.

 

 

Звънът на телефона изненада Джейк. Той измъкна електронното чудо от джоба си, отвори го и го сложи на ухото си.

— Фаулър.

— Дойл.

— Нещо? — Джейк се облегна назад и притисна слушалката, като се стегна срещу потенциално лоши новини.

Пийт преразказа разговора си с Аманда, явно озадачен от молбата й. Джейк отново бе изкушен да го осветли по въпроса, но дори и да искаше, сега не бе времето, а и това такси не бе мястото.

— Недей да се обаждаш ти — каза той, като прецени, че, отправена от Пийт, молбата можеше да повдигне неудобни въпроси. — Ще се свържа с Грийн да го натоваря с тази работа — и без това трябваше да осведоми Кейлеб. — Какво е настроението й?

— Гадно.

Джейк се усмихна. Не бе изненадан от това.

— Радвам се, че се е свързала с теб, Дойл.

— Точица на екрана. Свързва се, а после по никое време се измъква. Наистина има сериозен проблем.

Това е защото хора като мен продължават да я предават — помисли си Джейк, когато стигна до Осемдесет и шеста улица. Преди да влезе в сградата на Джимбо, той се обади на Грийн. После вдигна един от съдружниците си от леглото.

— Имам нужда от всичко, което можеш да намериш за Хайме Бастидо и „Операция ден за изпиране“. И първите неща ги искам сутринта.

След като свърши с това, той се вмъкна в сградата, подготвен да разкаже някоя измислена история, която да му позволи да се промъкне горе до апартамента. Нямаше нужда да се тревожи. Нямаше портиер, само един изморен чистач на асансьора, който едва чакаше да му свърши смяната. Леко изразено съчувствие към мъжа и Джейк бе откаран до осмия етаж.

— Този. Краят на коридора, вляво.

Джейк остави една банкнота от пет долара в ръката на мъжа и му махна за лека нощ. Щеше да бъде хубаво, ако Макс се окажеше също толкова любезна, но се съмняваше. Вместо да легне върху звънеца, той почука лекичко. Когато не чу никакъв отговор, почука отново, този път малко по-силно.

— Аз съм, Джейк — каза той достатъчно силно, за да го чуе тя, и не толкова силно, за да привлече публика. — Знам, че си тук. Хайде — той похлопа с кокалчетата на ръцете си по металната врата. — Тук съм, за да ти предам моето важно, сърцераздирателно, дадено на колене, самообвинително извинение. Единственият начин да видиш това рядко и случващо се веднъж в живота явление е като ме пуснеш да вляза.

Той чу как тя отключва ключалките, четири на брой. Браво на Джимбо! Той бе огромен, но не и безразсъден. Когато му отвори вратата, стомахът му се сви. Бледа, напрегната, изключително предпазлива, тя държеше оръжие срещу него, докато той влизаше вътре. След като провери коридора, тя затвори вратата и заключи. Помисли си за минута, докато сложи пистолета си в кобура. Толкова бе наранена.

— Какво искаш? — беше му дала половин квадратен метър място, не повече.

— Да се извиня, че съм такава мижитурка. Въобще не трябваше да изфучавам навън по този начин. Просто…

— Извинението е прието. Сега, моля те, върви си — очите й бяха като черен лед, студени и тъмни.

— Не мога да го направя. Виждаш ли, дали искаш или не, но оказва се, че съм влюбен в теб — той се ухили и разпери ръце, сякаш искаше да каже ето, научи го. — И — продължи той, незасегнат от нейния отказ да отстъпи дори на сантиметър — нямам намерение да оставя нещо да ти се случи.

— Нищо няма да ми се случи, но ти благодаря за загрижеността.

— Бррррррр! — той потрепери, като показа отговора си на студения душ, който тя изливаше върху него. — Къде е това глобално затопляне, когато човек има нужда от него?

— Късно е. Защо не намериш някой, който ще оцени този закъснял акт?

— Като Холи Брендъл?

Тя трепна. Той не знаеше дали това бе, защото подозираше, че бе отишъл при Холи, след като я остави, или защото Холи бе раздрънкала историята на живота й навсякъде по ефира. Вероятно по малко и от двете.

— Приемам, че си видяла историята за братята Еспиноза, които са арестувани? — никакъв устен отговор, но тя повдигна едната си вежда. — Били са обвинени в убийството на специалиста по пластична хирургия, който е разкрасил лицето на този мъж, Хайме Бастидо.

Нито дори проблясък от разпознаване. Може би беше стигнал до погрешни заключения. Може би тя не бе тази, за която я мислеше.

— Бастидо бе главният перач на парите на Раул Еспиноза в Маями. Спомняш ли си Раул Еспиноза? Голям наркобарон през седемдесетте години. ФБР разби организацията му благодарение на един наистина смел свидетел и изпрати Бастидо в затвора.

Изражението й не се промени, но тя промени тежестта на тялото си от единия крак върху другия. Окуражаващо.

— Когато излязъл, той отишъл в Мексико и работил за братята, но изглежда Бастидо е бил алчен мръсник. Искал да завладее картела. Те казали не. Хайме решил, че трябва да си играе на криеница, така че си купил нова физиономия. Като съдя по снимките, не бих препоръчал този Велес. Снимките след операцията не бяха хубави. Прищипани устни. Схваната челюст. Очи, които изглеждат така, сякаш не могат да мигат.

Той искаше нейните да мигнат, но предположи, че този празен екран бе продукт на криенето на емоциите си през целия й живот.

— Но нищо от това няма значение вече — той направи драматична пауза. — Хайме Бастидо е мъртъв.

Това предизвика реакция, но не тази, която бе очаквал.

— Е, и?

— Значи, този мъж е вече история — скептицизмът се взираше в него. — Дойл се зае с този случай снощи. Два изстрела в главата и прерязано гърло. Ако не ми вярваш, обади му се.

— О, не трябва да се обаждам на никого за установяване на истината. Вярвам ти — гласът й бе пропит със сарказъм.

— Заслужавам го. Държах се ужасно с теб. Жестоко, в действителност. Но аз…

— Знаеш ли какво, Джейк. Не искам да го чувам. Казах каквото имах да казвам.

— Имаше да казваш повече. Аз излязох, преди ти да приключиш.

Тя поклати глава.

— Не. Приключих. Ти приключи тук — тя се отправи към вратата. — И всичко между нас приключи.

— Виж какво, Макс. Аз разбрах. Холи говореше по новините за възможността Синтия и Ерика Беърд да са в „Програмата за защита на свидетелите“. Тя каза, че може би Лайънъл се е самоубил, за да защити жена си и дъщеря си. Събрах две и две заедно и…

— И получи пет. Сега, ако не възразяваш, очаквам някого.

— Не, не очакваш! — той вдигна ръце от чувство на безсилие. Ти не си вкъщи, защото някой е опустошил апартамента ти и е оставил мъртво куче във ваната ти. Този апартамент принадлежи на един мечок, който е оператор в сапунената опера на Ани. За Бога, Макс! Знам, че нямаш причина да ми вярваш, но бих искал. Двамата с Пийт се опитваме да ти помогнем. Не можеш ли да разрушиш тази стена, поне мъничко?

— Лека нощ, Джейк — тя застана до вратата като айсберг в топъл анцуг.

Обезсърчен и завладян от чувство на вина, но осъзнавайки това в момента, в който нямаше нищо повече, каквото може да каже или да направи, той се съгласи да си тръгне. Но нямаше намерение да я оставя сама.

Нямаше такова намерение и мъжът в колата.

 

 

Грейс Фаулър се шляеше из кухнята и се отправи към хладилника. Когато отвори вратата, бе доста изненадана. Джейк седеше на масата, загледан навън през прозореца.

— Кафето е готово — обяви той, като посочи небрежно към кафе машината върху плота, като че ли присъствието му в този час бе нещо обичайно. — Направих го преди няколко минути.

Грейс погледна към часовника — шест часа, и към сина си. Лицето му бе като облак от покаралата брада, но тя се разтревожи от сивите кръгове под очите му. Ако не го познаваше по-добре, щеше да каже, че това упорито момче е стояло тук и е плачело в тъмното. Без да каже и дума, тя си наля малко кафе и се присъедини към него на масата. Известно време стояха в общително мълчание.

Когато Грейс се разсъни малко повече и като реши, че Джейк е прекарал достатъчно време в униние, тя попита:

— На какво дължа това рядко удоволствие?

— Арчи е мъртъв.

— Знам това, скъпи.

— Е, добре, сега и аз го знам — каза той развълнуван.

Той разтърка очи и наведе глава, скърбейки за един баща, който бе умрял преди двадесет години, скърбейки също за една мечта, която бе умряла само преди няколко часа.

Грейс приглади косата му с пръсти, по същия начин, както го правеше, когато бе малко момче.

— Какво се е случило? — попита тя. — Защо изведнъж реши да приемеш истината?

— Нямах избор. Някой, на когото имах доверие, ми го представи по недвусмислен начин. Но — каза той с пренебрежителен към себе си смях — както съм сигурен, че не можеш да си го представиш — приех го лесно.

Грейс се усмихна.

— Не, сигурна съм, че не си го направил — тя го погали по бузата. Искаше да го успокои, но болката му отиваше отвъд лечебната сила на една майчина целувка. — Какво ти бе казано и от кого?

Той предаде информацията, която Макс бе изровила. Грейс не бе разтревожена, защото не бе изненадана. Тя беше разтревожена обаче от изражението на лицето му, когато спомена името на Аманда. Страданието от любов бе едно, страхът — друго.

— Откъде е получила тази информация? И защо имаш толкова нещастен вид?

Той й разказа за Щайнмец и за това колко неадекватно бе реагирал. Призна за избухването си и за излизането си с трясък, но пропусна частта за това, че бе потърсил утеха в обятията на Холи Брендъл. Когато й разказа за това, че е вярвал, че тя е всъщност Ерика Беърд, Грейс онемя. Той й предаде всичко, което знаеше, всичко, което бе подозирал, какво бяха намерили с Пийт в апартамента й, върху какво работеха двамата с Кейлеб и за всеки погрешен ход, който бе направил.

— Провалих всичко — завърши той, като очевидно съжаляваше, за всичко случило се и за невъзможността да стори нещо, за да го поправи. — Открих я. Казах й, че я обичам. Извиних й се — той направи усилие да се усмихне. — Предложих й се като спасител. И бях безцеремонно изхвърлен. Можеш ли да си го представиш?

Грейс се засмя, защото той искаше така, а не защото бе намерила онова, което й казваше поне за мъничко забавно.

— Сега тя не само не ме иска като приятел, но е решена да се бори с лошите сама — погледът му потъмня. — И знаеш ли какво, мамо, тя не е параноичка. Навън лошите наистина са насочили оръжие срещу нея. Буквално.

— Защо не потърсите помощта на полицията? — попита Грейс. — Нали Кейлеб вече е уверен, че Лайънъл Беърд е бил убит. Дори и да не е сто процента сигурно, че Макс е Ерика Беърд, след като нейният апартамент е бил разтършуван, това трябва да е достатъчно, за да поиска защита от полицията.

Джейк беше на същото мнение. През по-голямата част от нощта се бе опитвал да разбере защо Аманда не се бе обадила в полицията, защо не бе подала сигнал до ФБР или Службата, защо избягваше да сподели всичко това.

— Мисля, че Макс оприличава тази ситуация на многоглав змей. Отсечеш ли едната глава, друга заема мястото й. Предполагам, че тя иска да открие тялото, основата от която расте цялата тази убийствена враждебност и да я унищожи. Ако го стори, ще може да продължи по-нататък живота си. Ако не го направи, никога няма да бъде свободна.

— И вие никога няма да бъдете заедно — додаде Грейс, като разрови корена на сърдечната му болка.

— Вероятно не.

— Тогава й помогни. Направи каквото трябва — Грейс взе ръцете на сина си в своите и го погледна дълбоко в очите. — Тя го заслужава.

Джейк кимна и целуна ръката на майка си, признателен, както винаги, за нейната любов и подкрепа.

— Съгласен съм. Сега трябва просто да набележа какво да правя и как да го направя.

— Ще успееш. Имам ти доверие — рече обичливо.

Грейс, като стана от стола и отиде отново до хладилника.

— Но преди да направиш каквото и да е, ще закусиш!

 

 

Аманда бе изтощена. Посещението на Джейк я бе оставило раздразнена в една емоционална вихрушка — в една минута нещата бяха ясни, в следващата те бяха обърквани с толкова много други мисли и чувства, че всичко се превръщаше в мъгла. Като се оставят настрана озадачаващите новини, които бе донесъл за Бастидо и които тя все още се опитваше да смели, трябваше да се справи и с неговото обяснение в любов и силното внушение, че знае коя е — и че не му пукаше от това. Сама и преследвана, изкушението да му признае и да обедини усилията си с него бе силно, но тя устоя. Навремето си мислеше, че може да се довери изцяло на Джейк. Сега бе обзета до такава степен от съмнение, че не се доверяваше на никого, включително и на себе си. Все пак беше се доверила на Тайлър Грейсън.

След като си отиде Джейк и след като се наплака добре, тя включи телевизора и започна да сменя каналите, докато накрая намери онзи, който предаваше новини през цялата нощ. Интервютата с Холи бяха препредавани отново и отново. Беше повече от това, което Аманда можеше да понесе, защото прекалено много показваха Холи Брендъл на екрана, но след като изгледа първото й интервю, тя разбра къде Джейк би могъл да свърже нещата, които знаеше, с нещата, които Холи предполагаше, и как бе достигнал до Ерика Беърд. В друго време можеше и да се раздразни, чудейки се на кой друг може да е казал, кой друг може да се е досетил коя е тя, но сега нямаше значение. Имаше значение само кой бе убил Лайънъл.

Рано на следващата сутрин, след като се осведоми за Бет, чието състояние бавно, но сигурно се подобряваше, тя си тръгна от жилището на Джимбо, въоръжена с план. Ако бе в състояние да затвори очи за повече от двадесет минути без прекъсване, можеше да бъде по-бдителна, но главата й бе толкова задръстена с възможни действия и противодействия, че въобще не забеляза бежовата кола, която неизменно стоеше паркирана от другата страна на улицата, нито мъжа в нея, който пиеше кафе и дъвчеше кифла с лице, скрито зад авиаторски огледални слънчеви очила.

Тъй като нейният план се нуждаеше от известно прецизиране, реши да вземе автобус вместо метрото. На ъгъла на Второ авеню тя взе номер петнадесети и бе доволна, че успя да намери празно място отзад. Ако бе погледнала през огледалото за обратно виждане, щеше да забележи бежовата кола да се движи след автобуса, но тя бе твърде съсредоточена в това, което бе пред нея.

На Четиридесет и втора улица слезе и се отправи на запад. Целта й бе сградата на „Телеграф“ и по-специално офиса на Холи Брендъл. Аманда влезе във фоайето и се озова срещу огромно бюро и няколко охранители, които изглежда вземаха работата си много на сериозно.

— Тук съм, за да се срещна с Холи Брендъл — съобщи тя.

— Имате ли определена среща?

— Не, но е важно да я видя.

— Ще трябва да се обадим горе, за да видим дали ще я открием.

Мъжът зад бюрото натисна няколко бутона и почака някой горе да отговори. Тъкмо се канеше да каже на Аманда да се отмести, когато тя го помоли да й подаде телефона.

— Моля.

Тя се извърна с гръб към охраната и доближи слушалката близо до устата си.

— Обажда се Ерика Беърд — изрече тя с равен глас.

Тишина, предвещаваща буря, туптеше в ухото й, когато Холи проговори:

— Откъде да знам, че сте тази, за която се представяте?

— Не можете да знаете. Ще трябва да ме приемете, като разчитате на думата ми. По същия начин, както очаквате аудиторията да ви възприеме, когато говорите.

— Качете се горе, където можем да разговаряме. Аз съм на двадесет и седмия етаж.

— Аз съм във фоайето. Можем да поговорим в някое кафене — тя подаде телефона обратно на охранителя и му се усмихна любезно.

— Благодаря.

Отиде до един ъгъл, обърна се с лице към асансьорите и зачака. Не й се наложи да чака дълго. След минутки Холи нахлу във фоайето, погледът й се спираше на всяка жена, която виждаше. Отне й минута, докато се спре на Аманда. Когато го направи, лицето й отрази шок и после разпознаване.

— Видях ви…

— На стъпалата на къщата на Джейк Фаулър — Аманда побърза да спести встъпленията. — Не съм тук да обсъждаме господин Фаулър.

— Разбирам.

— Тук съм, защото изглежда твърдо сте решила да измъкнете мен и майка ми от нашата грижливо поддържана анонимност. Почти толкова решена, колкото бяхте, когато съсипахте баща ми — тонът й бе рязък.

Лицето на Холи стана червено от справедливия гняв на Аманда. Тя се опита да обясни.

— Просто се опитах да осмисля една трагедия.

Аманда вдигна ръка като знак стоп.

— Не ме оскърбявайте, като ми подхвърляте вашите добронамерени глупости, госпожице Брендъл. Единственото нещо, което се опитвахте да направите, бе да ускорите вашата кариера — тя не скри презрението си. — Е, това трябва да бъде вашият щастлив ден, защото аз съм тук да ви предложа голям удар: едно интервю с умрялата преди години Ерика Беърд.

— Как искате да…

— Искам да отидем в едно много оживено кафене, където няма да бъда преследвана от някой от вашите оператори или записана от скрит касетофон. Докато се подготвя да изляза пред обществеността, ще го направим по моя начин или въобще няма да го направим.

— Съгласна съм!

Двете жени излязоха от сградата на Четиридесет и втора улица. Беше малко след девет, а трафикът бе в пиковия си период. Най-близкото кафене бе на Четиридесет и първа улица, точно до Второ авеню. Вървяха бързо до края на карето, завиха надясно, след това повървяха още малко и завиха зад ъгъла. Входът бе на около десет метра.

Внезапно Аманда чу пронизващо скърцане на гуми. Погледна през рамо точно когато бежовата кола зави зад ъгъла, като отряза завоя и се насочи директно към тях. Тя протегна ръка и сграбчи Холи, като се опита да я изтегли към сградата, но Холи се паникьоса и се дръпна точно когато колата промени посоката си надясно. Аманда с ужас видя как стотиците килограми метал се удариха в тялото на Холи и го подхвърлиха във въздуха като парцалена кукла. Аманда бе блъсната към земята от удара, като изкълчи глезена си и тресна главата си върху тротоара. Колата излетя нагоре по улицата и изчезна, преди тя да може да види номера й.

Хората на булеварда чуха шума и започнаха да се събират. Като пренебрегна болката в глезена, Аманда си проправи път там, където лежеше Холи, натисна с пръсти шията й и напипа пулса й, едва се долавяше. Тялото й изглеждаше изкривено, сякаш бе претърпяло сериозно счупване на кости. Лицето й бе бледо, а тя беше в безсъзнание. Аманда се разтревожи, че може да изпадне в кома или да се случи нещо по-лошо.

Озърна се да помоли някой да се обади на 911, когато две полицейски коли се приближиха. Тя стана, отстъпи назад и се смеси забързано с насъбралото се да гледа множество. Един от полицаите попита какво се е случило. Петима души заговориха изведнъж, като я освободиха от задължението. Когато линейката пристигна и се увери, че Холи е в добри ръце, Аманда се възползва от суматохата и си тръгна. Колкото и да мразеше да напуска без време едно местопрестъпление, не можеше да си позволи да бъде разпитвана.

„Гранд Сентръл Стейшън“ бе само на няколко пресечки. Правейки всичко възможно да не привлича внимание, тя крачеше с тълпата, като се придвижваше бързо нагоре към Четиридесет и втора улица, доколкото глезенът й можеше да позволи. Пресече Вандербилт и си проправи път през входните врати. Задържа дъха си, когато слизаше надолу по стълбите. Тъй както бе обичайно за Ню Йорк, тя бе избутвана с лакти и настъпвана от постоянни пътници, които бързаха да стигнат там, закъдето се бяха запътили. Един убиец можеше да забие нож в ребрата й и да избяга, преди някой да забележи.

Когато стигна главното ниво, очите й огледаха широкото подземно пространство, каквото представляваше „Гранд Сентръл Стейшън“, като преценяваше мъжа, който пиеше кафе хей там и оглеждаше жената, която си купуваше вестник от друго място. Логиката я предупреди за безполезността да търси една химера. Но последните няколко минути противоречаха на този съвет. Враговете без лица, които я преследваха през целия й живот, внезапно имаха лица. И имена.

След като обиколи на зигзаг изходи, стъпала, входове за метрото, тя спря пред един павилион и си купи бутилка вода, като помоли и за голямо парче лед. После от един сувенирен магазин си взе два шала с отпечатани изгледи от Ню Йорк. След това намери дамската тоалетна.

Като се пъхна в последната клетка, тя събу обувката си и превърза глезена си възможно най-стегнато, като се надяваше да спре подуването. После постави малко лед във вълненото шалче и го завърза. Да намери начин да охлади глезена си на такова малко пространство бе сложно, но като нямаше къде да отиде, трябваше да бъде изобретателна. Настанявайки се върху тоалетната чиния, тя вдигна наранения си крак, изпъна го срещу стената и постави пакетчето с лед близо до нараненото място. Взе няколко хапчета, опита се с останалата вода да си измие дланите, по които имаше охлузвания, и се застави да успокои нервите си. Беше почти невъзможна задача. Беше съсипана, разтревожена и разгневена. Отначало Лайънъл. После Бет. Сега Холи Брендъл. Дори Хайме Бастидо. Свързани като халки на смъртоносна верига. Кога ще дойде моят ред? запита се безмълвно, докато разглеждаше раната си. И как? Щяха ли да я смажат? Щяха ли да я застрелят? Щяха ли да я отровят? Или просто щяха да я изплашат до смърт?

— Не! — изсъска тя на демоните, които се опитваха да обземат душата й. — Не!

Като се опитваше отчаяно да си възвърне вътрешната сила, тя затвори очи, изключи шумовете и бърборенето на другите жени, които идваха и си отиваха, и си пожела да спре да дълбае към смъртта и да се запознае отново с живота.

Бавно, заредена с отколешен гняв, Аманда отвори очи. Зачака да изсъхнат сълзите й и да се върне огънят. С него дойдоха и ясните очертания на един план и решителността й да го реализира докрай.

Отнеха й баща й. Опитаха се да й отнемат майка й. Тази сутрин посегнаха и на нея. Но тя нямаше да се предаде лесно. И нямаше да бъде сама.

Излезе от станцията на метрото и намери един банкомат. Докато чакаше да събере парите си, се намръщи. Банковата й сметка беше нищожна. Трябваше да се върне на работа или щеше да я изгуби. Скоро — каза си тя, като влезе в сградата, в която се помещаваше „Беърд, Натансън и Спелинг“. Скоро и това ще свърши.

Когато излезе от асансьора на етажа, на който бе управлението, беше посрещната от един човек от охраната, който искаше да знае коя е, при кого отива и защо. Аманда знаеше, че това е против правилата, но въпреки това показа значката си.

— Тук съм, за да се срещна с госпожа Макдугъл по въпрос, свързан със смъртта на господин Лайънъл Беърд.

— Ще я уведомя, че сте тук — кимна човекът от охраната и се отправи към телефона.

— Бих предпочела да не го правите — искаше да изненада Фреда. Не й се щеше тя да уведоми Памела Беърд или полицията. — Бих предпочела отговорите й да бъдат спонтанни — обърна се тя като служител на реда към служител на реда. Той помисли малко и после се съгласи. Аманда му благодари с поглед. — Знам къде е кабинетът й.

Тя премина по коридора, като гледаше право напред и избягваше контакт с всеки, който би могъл да си спомни, че бе идвала тук и преди. Когато стигна до офиса на Лайънъл, тя се спря, като се увери, че Фреда няма посетители. Разговаряше по телефона. Аманда почака докато приключи разговора, после влезе.

— Трябва да поговорим — обяви тя със сериозен тон.

Фреда бе сащисана. И нервна.

— Какво правите тук?

Протегна ръка към телефона. Аманда взе слушалката от ръката й и я тръшна на мястото й. Тъй като Фреда изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изпищи, Аманда дръпна сакото си настрани, като разкри пистолета си.

— Не прави никакви глупости — предупреди я късо. Фреда кимна безмълвно. — Сега нека да отидем в кабинета на Лайънъл и да си побъбрим.

Фреда се отдръпна от бюрото си, изправи се и тръгна бавно към вратата. Аманда застана точно зад нея. В мига, в който влязоха вътре, Аманда затвори вратата и после я заключи.

— Седни, Фреда — собственическият й тон видимо подразни по-възрастната жена. Явно тя гледаше на кабинета на Лайънъл като на свое владение и на Аманда като нарушител.

— Това посещение разстройва ли те?

— Да.

— Защо?

— Защото не трябва да идвате тук.

— По чие разпореждане? На Памела Беърд?

— Знаете, че тя е вдовицата на господин Беърд.

— Противопоставена на неговата любовница?

— Ами да!

— Ти си била любовница на Дъглас Уелч. Това прави ли ни еднакви?

Фреда се изчерви до корените на косите си. Ръцете й бяха свити в юмруци.

— Какво искате? — попита рязко тя.

— Искам да ти задам няколко въпроса.

— Ами ако не искам да им отговоря?

— Виж, Фреда. Нека да спрем да се дебнем. Ти си била права, ако си подозирала, че разказът на Лайънъл за това, че съм дилър по изкуствата, бе прикритие — жената срещу нея имаше самодоволен вид. Аманда почти я съжали. Очевидно това да бъде права, бе нейното утвърждаване по пътя към славата. — Аз съм детектив от полицейското управление на Ню Йорк — Аманда отново показа значката си.

Балонът на Фреда от самопоздравления се спука. Нервността й се възвърна.

— Тук съм, защото Лайънъл не се е самоубил. Той е бил убит.

Пийт наистина бе потвърдил присъствието на саксинихлонин и мъничката рана от инжекция на тила му, точно под линията на косата му.

— Какво! Това е глупаво! Това е… — изведнъж тя не можа да си поеме дъх. Ръката й се вдигна към гърдите й. Отвори широко уста, докато дробовете й се напълниха с кислород. — Не мислиш, че аз…

— Не, не мисля — Аманда побърза да я успокои, че не е заподозряна и че няма да я арестуват. — Но наистина имам нужда от помощта ти, за да разбера кой е направил това.

— Ами ако откажа?

Интересно, помисли си Аманда. Кого защитава тя? Жената, която твърди, че е вдовица на Лайънъл и благодетелка на Фреда? Или сина на бившия й любовник?

— Ти няма да направиш това, Фреда. И знаеш ли защо? Защото ти обичаше Лайънъл. И той ти липсва. И ти не можеш да разбереш защо би поискал да се самоубива.

Аманда бе напипала струната. Очите на Фреда се напълниха със сълзи. Наистина беше обичала Лайънъл и той ужасно й липсваше, но нямаше да показва скръбта си пред Аманда. За нея по-младата жена бе натрапница и не й бе дала причина да мисли другояче.

— Вие нямате право да бъдете тук! — изломоти тя, като я прониза с поглед.

— О, имам — Аманда се облегна на вратата и скръсти ръце на гърдите си. — Аз съм дъщерята на Лайънъл, Ерика.

За миг изглеждаше, че Фреда ще получи сърдечен удар — толкова синьо стана лицето й. Аманда се помоли да не й се налага да вика линейка за втори път в един и същ ден. Но нормалният тен на Фреда се възвърна след секунди. Както и враждебността й.

— Докажете го — процеди тя, като се обяви за арбитър на това какво е истина и какво е лъжа.

Аманда въобще не беше смутена. Фреда не би приела едно твърдение просто така, без да изисква някакво доказателство в подкрепа.

— Кучето ми се казваше Чекърс. Баща ми ме наричаше Рики. Рожденият ми ден е шестнадесети януари и всяка година на тази дата ти изпращаше букет от рози на гробището за моя гроб, а Лайънъл те караше да слагаш букет от розови камелии на бюрото му за спомен. Рожденият ден на майка ми е четиринадесети ноември. Той й изпращаше момини сълзи.

— О, Боже мой! — изражението по лицето на Фреда имитираше цветно колело. Тя бе озадачена, втрещена и после внезапно, почти истерична. — Знаех си! — възкликна тя. — Казах на Памела, че има нещо в теб, което караше Лайънъл да бъде извън себе си от радост. Тя не искаше да слуша това, но от мига, в който ти влезе в живота му, той се промени.

Тя скочи от стола си и прегърна Аманда като отдавна забравена леля. После изведнъж, също толкова рязко, се отдръпна.

— Наистина ли мислиш, че някой е убил Лайънъл? Искам да кажа, баща ти.

Тя се изчерви, без да знае как да се държи и какво да каже.

— Нямам нищо против да му казваш Лайънъл. И да, наистина мисля така.

— Какво мога да направя, за да ти помогна?

Аманда й се усмихна признателно.

— Първо, можеш да ми отговориш на един личен въпрос — Фреда се изчерви дори още повече и Аманда предположи, че жената се канеше да признае любовта си към Лайънъл. Тя предотврати разкриването на тайната й като попита: — Срещала ли си някога сина на Дъглас Уелч?

Фреда прегрупира силите си.

— Не — погледна я озадачено тя. — Момчето никога не е идвало в офиса, и аз, естествено, не бях добре дошла на погребението.

Интересно, помисли си Аманда. Съдейки по отговора на Фреда, жената нямаше представа кой е Тайлър Грейсън. Очевидно той бе склонен да крие истинската си самоличност, както и Аманда.

— Лайънъл знаеше ли?

— Защо питаш?

— Ако си е мислил, че Лайънъл е трябвало да защити баща му, или да е можел да предотврати арестуването му по някакъв начин, би могъл да натрупа доста враждебност през годините.

Фреда наведе очи и поклати глава.

— Трябвало ли е Лайънъл да защити Дъглас Уелч? Той наистина вярваше, че Лайънъл знае за продължаващото изпиране на пари.

Възможно е, помисли си Аманда.

— Той казваше, че Лайънъл не го е било грижа, защото искал да стане съдружник. Колкото по-добри резултати постигал, толкова по-големи ставали и шансовете му за издигане.

Аманда си спомни, че Тайлър бе споменал почти същото за стремежа си към по-високо положение в обществото.

— Лайънъл ми бе казал, че бил обзет от фикс идеи за безопасност.

Езикът на тялото на Фреда показа колко доволна е тя от смяната на темата.

— Той се превърна в параноик, след като ти и майка ти бяхте… когато си мислеше, че сте убити — тя все още трудно възприемаше факта, че пред нея стои Ерика Беърд.

Аманда нямаше време да притъпи изумлението й.

— Веднъж ми спомена, че кабинетът му и библиотеката в градската му къща били свързани, така че да може да записва срещите си.

— Това е вярно.

— Къде е тук записващото устройство?

— В действителност то е скътано в компютъра — Фреда отиде до бюрото на Лайънъл и се ухили дяволито. — Микрофонът е тук — каза тя, като посочи към една от писалките, поставени в комплект „Алфред Дънхил“ за писалки.

Аманда се усмихна.

— Умно.

— Той си мислеше така.

Изведнъж на Аманда й хрумна нещо.

— Ако той е имал среща в дома си, записващото устройство било ли е свързано с този компютър?

— Да — Фреда разбра за какво си мисли Аманда.

— Тогава ти имаш паролите за тези файлове.

Лицето на Фреда посърна.

— Не. Когато Лайънъл искаше нещо от някоя от тези срещи да бъде възпроизведено, той ми носеше касетката от къщи и аз работех от нея.

— Фреда, искам да ми направиш една услуга.

— Каквато поискаш.

— Имам нужда да държиш всички, ама наистина всички, да не влизат в този кабинет, докато аз се опитам да вляза в този файл.

— Мислиш, че записите могат да ни разкрият какво се е случило с Лайънъл, нали?

— Убиецът може да бъде върху тези записи, Фреда — каза тя, като седна на стола на Лайънъл и включи компютъра. — До края на деня, заклевам се, ние ще знаем точно кой е той.

 

 

— Както обикновено, Фаулър, ти нарушаваш всяко писано правило — изръмжа Кейлеб, когато се настани в една от кушетките в офиса на Джейк. — Каквото имаш да казваш, трябва да го кажеш в централата. И аз не трябва да бъда тук.

— Моят офис е по-хубав от твоя. Там имате прекалено много заети хора. И Грейс прави по-хубаво кафе от Морън.

Вратата се отвори и влезе Пийт. Той се огледа и подсвирна:

— Симпатяги! Предполагам, че работата на частния детектив е за предпочитане пред прочистването от покварените — той взе кафето, което му подаде Джейк, и се здрависа с Кейлеб. — Ах, още един партньор по криминалистика. Джейк със сигурност знае как да организира парти, нали?

Той се настани до Кейлеб на кушетката и двамата зачакаха Джейк да започне. Никой от тях не разбра защо Джейк бе настоявал за секретност, докато той не пусна бомбата си.

— Нашата обща приятелка, Аманда Макс, всъщност е Ерика Беърд.

Трябваха му петнадесет минути, за да премине през всичко онова, което знаеше, и онова, което бе подозирал, но бе решил, че е време да накара тези двама мъже да побързат. Пийт бе особено объркан от това разкритие. Той бе дал правото на Макс да пази самоличността си за себе си. Не можеше да понесе мисълта, че е преследвана от убийци. Но това, че бе в „Програмата за защита на свидетелите“, наистина отговаряше на ужасно много въпроси.

Но то също и възбуждаше ужасно много въпроси, главният, от който бе защо Джейк не иска да разширява тяхната малка операция.

— Девет баби — хилаво дете. А девет ченгета? — той вярваше, че ще е необходимо твърде много време за полицейското управление на Ню Йорк, ФБР и ФСЗСС, за да координират персонал и планове. — Макс няма и минутка свободна.

— И Бастидо си намери майстора — вметна Пийт, като застана на страната на Джейк. — Което означава, че някой друг е там навън и се цели в нашето момиче.

— Точно така.

— Добре — кимна Кейлеб. — Кой мислите, че е той?

— Не съм сигурен, но мисля, че имам следа.

— Заедно ли работим? — попита Кейлеб, спомняйки си минал опит. — Или поотделно?

— Хей! Аз съм човек на деветдесетте. Заедно сме — Джейк побърза да се усмихне и после се залови за работа. — Когато Хайме Бастидо бе осъден през седемдесет и осма, той бе изпратен в един федерален затвор в Северна Флорида. Двама от неговите съдружници в бизнеса бяха изпратени там в средата на осемдесетте и създадоха доста неприятности на Хайме, така че той бе преместен — погледна колегите си. — В „Джолиет“, където според моите източници се е сприятелил не с кого да е, а със самия Големия Рей Савиано.

— Мислех, че Големия Мъж е изолиран в отделна килия — вметна Пийт.

— Това беше преди да се е наложило да го изолират. Бях се обадил на едно много надеждно ухо, прекарал известно време в „Джолиет“. Той ми каза, че всички са знаели за приятелството между Рей и Хайме. Рей приказвал, че синът му е скапаняк. Хайме му дал някакъв съвет, кой знае какъв. Все пак те са били в затвора. Фактът, че и двамата са мразели Синтия Беърд, вероятно е служил като друга допирна точка за обединение.

Той измърмори бързешком всичко това, после продължи.

— Не може да бъде случайно съвпадение Бастидо и Малкия Рей да са имали интимен разговор. Може би, Големия Рей е изпратил Бастидо до Ню Йорк, за да обработи малко сина му. Може да е обещал на Бастидо, че ако направи процъфтяваща фамилията Савиано, те ще го направят кръстник.

Кейлеб се наведе напред и постави ръце на бедрата си, когато свърза тези новини с няколко свои собствени.

— Малкия Рей бе заловен миналия ден. Едно от обвиненията, повдигнати срещу него, бе конспирация за убийство на гореспоменатия сеньор Бастидо.

Пийт сви рамене.

— Не мога да си представя, че Малкия Рей е щастлив от това някой непознат да завземе короната му. Мога да си представя как елиминира конкуренцията.

Кейлеб се съгласи теоретично с Пийт.

— Не ме интересува тяхната битка за его. Тя няма нищо общо с Макс или Лайънъл Беърд — напомни Джейк на приятелите си.

— На повърхността, може би — поклати глава Пийт, — но имате двама разбойници в леглото, заедно, с един общ враг.

— Мога да разбера защо Бастидо и Савиано може да искат да хванат Макс — изсумтя Кейлеб, като размишляваше на висок глас. — Но защо ще убиват Лайънъл Беърд?

— Не съм сигурен. Може би Беърд е вярвал в това, което е казал. Може би е отказал да направи каквото и да е пране. А тези мъже не обичат това.

— Освен това — намеси се Пийт — самоубийството на Беърд открадна първите страници от вестниците, като измести кървавата война, която се води за разпространението на онзи боклук, мръсния пропаин. Един богат мъж, който си пръска мозъка, е по-интересен от бедните отрепки наркомани, които си събират червата, разпилени по улиците от алчни пласьори и движеща се в колона друга измет.

— Може би и двете — Джейк сви нетърпеливо рамене. — Това няма значение сега. При цялото ми дължимо уважение Лайънъл Беърд е мъртъв. Моята грижа е да запазя дъщеря му жива.

Пийт долови особена нотка в гласа на Джейк. Той улови погледа му и кимна, сякаш сигнализираше: няма значение какво ще ни струва, ще я пазим.

— Когато момчетата в Бруклин заловиха Малкия Рей, те конфискуваха и списък на „Златните Правила“ — по тона на Кейлеб можеха да разберат, че той им предава секретно сведение, но вече бе подкрепил Джейк в началото. Нямаше да е честно да го изостави сега.

— Добре. Ще се престоря на ням — изръмжа Пийт.

— Обяснявай.

— Отнасяй се с другите така, както искаш да се отнасят с теб — Кейлеб разглеждаше организираната престъпност като чума за обществото. Списъци като този бяха част от обяснението. — Този списък съдържа имена на обикновени хора, които са попаднали в безизходица — хора, на които бандитите са направили специални услуги. Номерът е, че очакват други услуги в замяна.

— Можеш ли да направиш копие на този списък? — Кейлеб извади лист от джоба на сакото си и го подаде на Джейк. — На какво друго се натъкна?

— Един от моите сътрудници прекара цял предобед в библиотеката, като прерови всичко за „Операция ден за изпиране“. Като сравни имената на различните действащи лица с нашата база данни тук, той откри, че синът на Дъглас Уелч е един от вицепрезидентите на Лайънъл Беърд: Тайлър Грейсън.

Любопитството на Пийт и Кейлеб нарасна.

— Той се върнал обратно в библиотеката да получи всичко, каквото може за Уелч, и попаднал на една книга с полицейски фотографии — младият мъж бе казал на Джейк, че библиотекарят бил раздразнен, защото книгата е била оставена в едно отделение заедно с купчина други книги на същата тема. Джейк знаеше, че това бе Макс. — Погледнете това.

Той отвори книгата със снимката на самоубилия се Уелч. И двамата мъже забелязаха приликата между неговото местоположение и позата, в която бе намерен Лайънъл Беърд. И двамата мъже се зачудиха за Тайлър Грейсън.

— Някои от моите източници казват, че са чули, че Беърд е бил този, който е посочил Уелч — рече Кейлеб, като най-накрая намери място къде да вмести тази новина. — Освен това, когато разпитах Томсън, иконома, след като бе изписан от болницата, той каза, че Грейсън е бил в дома на Беърд в деня на самоубийството му. Този мъж трябва да бъде заловен, Джейк.

— Съгласен съм, но ако го арестуваме, той ще излезе още на другия ден под гаранция… и ако наистина е убил Беърд, ще преследва Макс като хрътка. Какво ще кажеш да му сложим една опашка?

Кейлеб поклати глава. Той бе твърде добро ченге, за да остави главен заподозрян да се разхожда свободно.

— Двадесет и четири часа — помоли Джейк. — Дайте ни двадесет и четири часа и ако не сме заловили него или който и да е там…

— Кое те прави толкова сигурен, че този случай ще е готов за развръзка?

Болката на Джейк бе осезаема.

— Защото Макс вече е готова за развръзка. Тя се е разболяла от тичане и криене и пазене на гърба си.

— Какво мислиш, че ще направи тя? — Пийт бе изнервен толкова, колкото и Джейк.

— Единственото нещо, което може да се направи. Ще направи себе си мишена.