Дорис Мортман
Пътуване за никъде (18)

Глава седемнадесета

Анхел Родригес, наричан още Хайме Бастидо, бе седнал в далечния ъгъл на барплота в едно западнало кафене на Девето авеню и Тридесет и осма улица. Разположено на ъгъла срещу автогарата „Порт Оторити“, мястото бе винаги отрупано с преминаващи пътници, хора, които си заравяха носовете във вестниците или се взираха в чиниите си. Имаше малко или почти никакви разговори. Най-силните звуци бяха от тракащите чаши върху чинийките и цвърченето на мазнината в тигана. Никой не идваше дотук, за да се сприятели с някого. Със сигурност никой не идваше заради обстановката или храната. Това бе място, където човек влизаше да си убие времето или на пристигане, или на заминаване.

Хайме наблюдаваше вратата, докато гризеше парче от изгорял тост. Заради имплантацията челюстта му не се движеше толкова свободно, както някога. Раздразнен от това неудобство, той поля сухия хляб с кафе, което имаше вкус, сякаш бе направено от кал. Искаше му се да го изплюе в лицето на начумерената крава, която му го бе поднесла, но се въздържа. Трябваше да остане в анонимност. Освен това — мислеше си той, като изсипа още едно пакетче захар в отвратителната черна течност — аз съм колумбиец. Знам вкуса на хубавото кафе. Не може да се очаква от тази нещастна селянка да знае разликата.

Докато отхапваше по малко от лигавите пържени яйца, мазния кренвирш и прегорелите долнопробни картофи, които имаха цена от първокласен ресторант, един мъж седна на стола до него и си поръча същата закуска.

— Поискай добре да изпържат яйцата — посъветва Хайме.

— Чу го — каза непознатият на кравата. — Направи така, че яйцата да са добре изпържени.

Едрата жена се вторачи в Хайме, промърмори един-два епитета под носа си, после излая нещо неразбираемо на обкръжения готвач, който се потеше в малката кухня зад плота.

— Имаш ли нещо против да пазиш вестника ми, докато отида в тоалетната?

— Няма проблеми — кимна Хайме. — Свърши си работата.

Мъжът се отправи към тоалетната. Няколко минути по-късно, когато кравата донесе храната му, той все още не беше се върнал.

— Къде отиде той? — попита тя Хайме и жената от другата страна на барплота. И двамата свиха рамене. Като изръмжа нещо за безделниците, тя тресна чинията върху плота. Ако мъжът се върнеше, щеше да е добре, ако яденето му е студено. Някой от другия край извика за още кафе. Като изръмжа още веднъж, тя грабна една кана и се втурна нататък.

След като тя се отдалечи заедно с раздразнението си, Хайме си присвои вестника на мъжа. Пъхна пръсти в сгънатите страници и намери вътре един плик, който незабавно пъхна в джоба на сакото си. След като взе пратката, можеше да си отпочине и да си довърши закуската. Вдигна чашата си и върху предната страница на вестника се разля кафе. Няма значение — помисли си Хайме, като горната му устна се изви леко. — Никой няма да дойде да си го потърси.

След като замаца капките от кафето, Хайме погледна в „Телеграф“ и се изхили. Три дни след смъртта си Лайънъл Беърд бе все още главното събитие. Истории за него запълваха първата страница. Хайме прочете набързо някои от тях, заинтригуван, но само повърхностно. Беше доволен, че мъжът е мъртъв, но Лайънъл не беше Беърд от списъка на издирваните от него.

На страница десета обаче имаше една статия, която грабна вниманието му. Мексиканските власти бяха задържали член на скандално известния клан Еспиноза, като търсеха да му стоварят обвинение за търговия с наркотици и други след ареста му за незаконно притежание на пистолет на един граничния пункт на магистралата.

Хайме се засмя на висок глас. Това обаждане, което бе направил от Денвър до граничния пункт, бе направило магията. Емилио Еспиноза — най-малкият от четиримата братя, бе арестуван.

Статията продължаваше с това, че остава неясно дали мексиканските агенции за борба с наркотиците са събрали достатъчно доказателства, за да осъдят Емилио Еспиноза, тридесет и две годишен, за работата му с картела на по-големите му братя, който един висш американски служител нарече организация за трафик на наркотици от глобален мащаб, но оставали с надежда. Това бе, защото техният Анхел бе обещал да им предостави цялата информация, от която имаха нужда, за да поставят Емилио и останалите момчета на Еспиноза на топло, за доброто на другите.

Той бръкна в джоба си и извади молив и лист хартия на редове, върху която бе надраскал няколко имена. С размах задраска с една черта името на Емилио Еспиноза през средата. Широко дотолкова, доколкото му позволяваше здраво закърпената му челюст, той се усмихна. Един е зачеркнат от списъка. Хайме постави парчето хартия и молива обратно в джоба си, после взе плика със снимки, който куриерът бе оставил за него. Като ги държеше така, че никой друг да не може да ги види, той прегледа снимките. Имаше само петнадесет. Очевидно горкият Лайънъл се бе застрелял, преди да има шанс да изщрака останалата част от лентата. Хайме се изхили на собствената си шега, но само за миг. След като прегледа няколко снимки без значение — на хора, които се забавляваха на някакъв бал с маски, усмивката мигновено бе изтрита от лицето му.

Срещу него се хилеше онази кучка, Синтия Стантън. Косата й бе по-къса и бе остаряла, но той би я познал навсякъде. Как би могъл да я забрави? В продължение на седмици адвокатите му се опитваха да я убедят да не свидетелства, а неговите помощници отправяха заплахи срещу нея и семейството й, но нищо не остана скрито. Когато тя не се поддаде на всичко това и се появи в съда, Хайме се бе вторачил в нея, предизвиквайки я да свидетелства. Но тя бе отвърнала на погледа му. Прие неговото предизвикателство, качи се до мястото за свидетели и го окошари!

Бяха изминали повече от двадесет години, откакто се бяха изправили един срещу друг в Маями, но времето в затвора минава бавно. Враждебността загноя като нелекувана язва. Ако трябваше, можеше да минат още двадесет години, но той и Синтия Стантън все някога щяха да застанат един срещу друг отново, само че този път той щеше да е от другата страна. Ухили се на образа, който приличаше на жената, която съсипа живота му, и скръцна със зъби, като не обърна внимание на болката в челюстта му. Мислеше си, че е в безопасност, преместена в някакъв малък град, по средата на нищото, защитена от мощната Служба. Но не беше в безопасност. Без значение къде и колко време щеше да му отнеме, той щеше да намери начин да стигне до нея.

Като изръмжа, тъй като гневът, натрупван с години, започна да ври, той прегледа набързо другите снимки, като ги пляскаше силно върху плота, една по една. Синтия върху някаква кушетка. Синтия до една камина. Синтия, която се радва на добър живот, докато той се бореше да оцелее всеки божи ден. Синтия, сложила ръка върху рамото на някаква млада жена с червеникавокафява коса. Синтия и същата жена правят маймунджилъци пред обектива. Хайме взе една от снимките и я разгледа по-отблизо. Никога преди не бе виждал тази жена и все пак нещо му изглеждаше познато. Беше му нужно известно време, но изведнъж бе сигурен, че знае точно коя е.

— Оле, оле — промърмори той като дете, което е получило неочакван подарък. — Изглежда, че малката Ерика Беърд е съвсем пораснала.

 

 

Джейк излезе от станцията на метрото на Лексингтън авеню, повървя една пресечка и зави на изток по Шестдесет и седма улица. На разстояние половин каре от северната страна се намираше деветнадесети полицейски участък. Крачките му станаха по-бавни и той се поколеба, преди да влезе вътре. Чувстваше се виновен, че идва тук, след като бе прекарал нощта с Аманда. И все пак фактът, че бе с нея, засили неговата решителност да докаже, че онова, за което намекваше Памела, не е нищо друго, освен невярно предположение на една жена, която имаше нужда да оправдае своята ревност чрез безпочвени обвинения.

Той си бе тръгнал от Аманда в два часа сутринта, изморен и заситен, както мъж, завладян от една жена, може да бъде. Бяха правили любов във всекидневната и после се преместиха в спалнята й — едно уютно място, откъдето струеше повече женствеността й, любовта към цветята и прекрасните неща, предпочитанията й към розово и надиплените материи, и свещите, които изпълваха въздуха с благоухание. Като лежеше до нея в удобното легло, той си пожела да може да удължи нощта, да предотврати настъпването на утрото, да остане там в тихата капсула на арестуваното време. Както винаги, реалността нахлу рязко. Тя трябваше рано да застъпи на смяна, с него не можеше да заспи. Галантен както винаги, той я целуна за лека нощ и се върна в апартамента си, който изведнъж му се стори празен и студен.

Спа, но на пресекулки. Лентата в главата му се въртеше, първо напред с шеметна бързина, като препускаше към заключения, след това се връщаше назад и отново премисляше нещата. Когато се събуди, осъзна, че има много слухове, няколко предположения, няколко фалшиви пътеки, но много малко факти.

Първата му спирка тази сутрин бе офисът на Лайънъл. Памела се бе обадила предварително и бе уведомила Фреда, която му връчи ксерокопия от дневника на Лайънъл за последните шест месеца и следващите няколко седмици. Джейк помоли и получи списък на телефонните обаждания — както входящи, така и изходящи — и съобщенията за седмицата, предшестваща неговата смърт. Като внимаваше за предупрежденията на Памела, той бе любезен, правеше комплименти на Фреда и обеща на изключително сътрудничещата госпожа Макдугъл, че ще я държи в течение на всичко, което разкрие по време на разследването си. Естествено, тъй като сега бяха приятели, тя се почувства задължена да сподели мнението си по въпроса за жената, известна като Макс.

— Господин Беърд никога не говореше за нея — сподели Фреда. — И аз знам, че госпожа Беърд счита, че тази жена имаше вредно влияние върху него, но да ви кажа истината, тя направи Лайънъл щастлив.

— Откъде знаете това?

Тя бе поразена. Нима една майка не познава собственото си дете?

— Освен госпожа Беърд аз бях човекът най-близо до Лайънъл. Всъщност вероятно познавах настроенията му по-добре от всеки друг, включително и от госпожа Беърд. В края на краищата прекарвах повечето от времето си с него.

Ако не ставаше въпрос за един мъртвец и за жена, в която той се влюбваше, Джейк можеше да намери това драматично състезание между секретарката и вдовицата на Лайънъл за забавно.

— Кога започна тази връзка? — попита той.

Тя се забави малко, за да помисли.

— Не си спомням точно кога Макс влезе в живота му, но от шест месеца, или нещо такова, той изглеждаше видимо спокоен, сякаш от раменете му бе паднала тежест. Знам, че това е клише, но май е единственият начин, по който мога да го опиша. Докато сенатор Чизъм започна да го атакува в пресата, Лайънъл се държеше като непукист. Нищо не го тревожеше. Не казвайте на госпожа Беърд, че сте го чул от мен, но мисля, че това се дължеше на новата любов в живота му.

Ако Фреда имаше лични съжаления, че не е била избраницата, тя ги скри умело. Джейк оцени това.

— Виждали ли сте го някога с нея?

— Веднъж. Той я доведе тук. Каза, че е специалист по изкуството, която му помага да прибави някои фотографии към неговата колекция. Нямах причина да поставя това под съмнение и затова не го направих — тя свъси вежди. Това не бе привлекателен жест. — Наистина си помислих за странно, че тя не остави визитка и че той отказа да ми даде адрес или телефонен номер, където да може да бъде открита.

— Молил ли ви е да му правите резервации за вечеря?

— Рядко. Това също бе странно. Обикновено аз уреждах тези неща за господин Беърд.

— Но от време на време вие все пак сте го правила?

Тя кимна, все още засегната, че е била пренебрегвана.

— Предполагам, че искате да знаете къде и кога.

— Това може да е от полза. Какво ще кажете за почивките? За уикендите? Правила ли сте резервации за нещо такова?

Тя потупа с пръст брадичката си. Нещо, което бе направила, без да мисли, изведнъж, изглежда, стана любопитно.

— В действителност няколко пъти ме помоли да резервирам хотелски стаи в града. Този човек живееше в най-разкошната къща в града. Защо би имал нужда от хотелска стая?

— Защо, наистина? — повтори Джейк. Госпожа Макдугъл се оказа същински извор на информация. — Ако нямате нищо против, бих искал да получа също и тези дати и места.

Тя не отговори. Все още преравяше умствения си склад.

— Знаете ли какво друго е странно? Някъде към края на март, началото на април той ми каза, че ще ходи извън града в края на седмицата, но не ме помоли да му резервирам хотел или стаи за екипажа на самолета му. Не се погрижих за кола или билети за театър. По дяволите! Той дори не ми каза къде отива!

Април. Джейк си спомни как играха на криеница по телефона с Аманда някъде тогава. Беше се обаждал в апартамента й няколко пъти, като се опитваше да си уреди среща, но не можа да я намери. Разстроен, той се обади в криминалния отдел. Дойл го информира, че е извън града. Джейк трябваше да провери собствения си регистър на телефона, за да разбере кога точно е било това. Но дори и да бе в края на същата седмица, това можеше да се окаже нищо друго, освен съвпадение.

За нещастие Джейк нямаше особено доверие на съвпаденията. Затова бе дошъл до деветнадесети участък.

Дежурният сержант се обади горе и попита дали детективите Грийн и Морън са там някъде.

— Детектив Грийн каза да се качите.

По пътя си Джейк махна с ръка на няколко униформени полицаи и няколко детективи. Той работеше често в района, затова познаваше повечето от служителите тук. Те малко си придаваха вид, че не искат да споделят информация с него, но тъй като той им помагаше винаги, когато можеше, въпреки този си вид те връщаха услугата, когато могат.

— Здрасти — избъбри той, като протегна ръка към Кейлеб Грийн. — Благодаря, че ме прие.

Грийн се дръпна назад, сякаш някое извънземно бе нахлуло в сградата.

— Джейк Фаулър да казва благодаря още преди дори да сме седнали? Какво не й е наред на тази картина?

— Лицето ти, първо на първо — Джейк преглътна заяждането му и взе един стол.

Грийн въздъхна.

— Чувствам се много по-добре сега — той зае отново мястото си зад бюрото, като натъпка остатъка от една кифла в устата си и изсипа отгоре й малко кафе. — Морън излезе да събере малко данни за едно убийство, по което работеха заедно с Малдонато. Какво има, Фаулър?

— Ангажираха ме да разследвам случая със самоубийството на Беърд.

Грийн сплете ръце зад главата си и постави крака върху бюрото. Въобще не изглеждаше изненадан.

— От вдовицата Беърд?

— Позна.

— Какво има за разследване? Човекът си е пръснал мозъка.

— Мисля, че тя се опитва да събере колкото се може повече амуниции, преди завещанието да бъде легализирано.

— Човекът се е гръмнал. Ако тя все още е законната госпожа, получава своя дял. За какво й са амунициите?

— Лайънъл Беърд бе умен човек. Да се оспори завещанието му, би било трудно.

Грийн не се трогна от положението на вдовицата.

— Значи тя наема друг адвокат. Защо би наела теб?

Джейк сви рамене.

— Влязла й е муха в главата. Мисли, че това е някакъв вид злонамерено подпомогнато самоубийство.

— И ти искаш отново да се заема с това?

— Казах й, че доказателствата сочат самоубийство. Тя настоява, че е убийство. Както при доктор Кеворкян, без разрешение.

Кейлеб помисли минута преди да отговори, заради което Джейк го харесваше. Той бе ченге, което не бързаше да прави заключения, дори те да се взираха в лицето му.

— Злонамерено подпомогнато самоубийство — той повтори фразата и се размисли върху нея, преди да реши, че е подходяща. — Това е добро, Джейк — той му отправи бърза небрежна усмивка, после се навъси.

— Знаеш, че официално този случай е приключен.

— А неофициално?

— Видях този мъж на местопрестъплението — очите на Кейлеб станаха мътни, сякаш зрението му се бе върнало в библиотеката, където Лайънъл бе прекъснал живота си. — Знам какво сочи съдебномедицинската експертиза, но и аз самият трудно възприемам тезата за самоубийство.

— Защо?

— Двамата с теб боравим с оръжие през цялото време. Този мъж не е карал собствената си кола и не си е наливал сам кафе. Та защо не е прибегнал към сънотворни или да се е обесил с един от модните си колани? — изглеждаше истински озадачен, като се опитваше да състави картина на последователността на събитията. — Можеш ли да си представиш да пъхнеш едно от ония оръжия в устата си и да натиснеш онзи спусък? — той потрепери. Като патрулиращ полицай Кейлеб Грийн бе стрелял с оръжие много пъти. Веднъж бе убил човек. Осъзнаваше бруталната сила на оръжията.

— Не — съгласи се Джейк. — Но самоубийството е трудно да се предвиди. Чувал съм за случаи, когато хората са щастливи и се чувстват като риба във вода в един момент, и после, без предупреждение, те превъртат, отиват в някоя друга стая и свършват работата.

Кейлеб кимна. Беше разследвал няколко такива случая.

— Двамата с теб не го възприемаме, защото упорити магарета като нас не могат да повярват, че няма друг изход и друг ъгъл да опита човек — Джейк въртеше в ръцете си един пръстен с герб. Арчи му го бе дал за четиринадесетия му рожден ден. — Казват, че хората, които се самоубиват, дори насила, са с такава невероятна физическа болка, че не се страхуват от въже или от бръснач, или от оръжие. За тях това носи облекчение.

— Предполагам — Грийн все още не го възприемаше.

— Докъде е стигнал Морън с това?

Кейлеб се засмя.

— Знаеш го Морън. Богат мъж се гръмва. Твърде лошо. Следващият случай.

— А ти?

— Вярваш или не, Фаулър, радвам се, че се появи тук — специалитетът на Джейк бяха случаите, които в отдела са прекратени, но бе останала някаква вратичка на съмнение. — Съгласен съм с медицинската експертиза: Беърд е дръпнал спусъка. Но нещо в този случай намирисва.

Грийн звучеше точно както Памела. Джейк не мислеше, че Кейлеб ще бъде доволен от сравнението.

— И така, какво искаш да направиш по случая?

— Не мога да се занимавам с това в служебно време.

— Разбрах те — Джейк сниши глас. — Вече съм се захванал, Кейлеб. Запознай ме с основните неща. Ще те държа в течение.

— Добре, но не си пъхай носа, където не ти е работа, и след това да разправяш, че аз съм ти дал зелена светлина.

— Имаш думата ми — Грийн кимна. Вярваше на честната дума на Джейк. — Какво откри, когато отиде в къщата? — Джейк търсеше някакъв знак, някакво телефонно обаждане или запис на телефонния секретар, нещо, което би могло да ужаси — или съсипе Лайънъл Беърд отвъд границата на разумното.

— Нямаше предсмъртна бележка и нямаше никакви съобщения. Той си е бил вкъщи и очевидно е отговарял на телефонните обаждания. Върху бюрото му имаше някакви бизнес документи. Изглежда е работил върху тях — Грийн стана отново замислен. — Имаше и един екземпляр на „Телеграф“, който също лежеше там.

Кейлеб взе от една папка снимка на пространството около бюрото, която бе направил Харпо, и я показа на Джейк.

— Той вече бе видял този брой — промърмори Джейк недоверчиво.

— Знам, но пръстът му сочи към заглавието, като някое дяволско проклятие.

Джейк взе снимката и я погледна още веднъж, този път по-внимателно. Пръстът, който сочеше към вестника, бе на жертвата, но Джейк бе забелязал едно име върху документите. То звънна в главата му като камбана. Ани Харт бе приятелка на Аманда.

— Какво има в тези документи? — попита той. — Нещо, което би могло да сложи този стар „Смит и Уестън“ в лапата му?

— Съмнявам се. Всички са за започване на съвместен бизнес в областта на козметиката с тази Ани Харт. Освен ако това не е бил начинът на Беърд да излезе от сянката и да се обяви за член на „Хора на момчетата“, те са без значение.

Джейк се разрови из паметта си да си спомни образа на Ани Харт. Аманда му бе дала описанието й, така че той да може да се огледа за нея в галерията. Стори му се, че я бе забелязал, но бе зает с разглеждането на произведенията на Макс и бе зърнал Ани Харт за кратко.

— Разпитахте ли я?

— Да. Гримьор за някаква сапунена постановка. Трябвало е да се срещне с Беърд за вечеря, за да подпишат споразумението. Чакала в ресторанта, но той въобще не се появил. След това е получила телефонно обаждане и си тръгнала.

— Кой й се е обадил по телефона?

— Сервитьорът каза, че е била жената, с която са дошли в ресторанта с госпожица Харт и с която е трябвало да вечерят заедно с господин Беърд — Грийн почука с един молив по бюрото си. Кръвта на Джейк се смрази във вените. — Когато Беърд закъснял повече от час, другата жена си тръгнала. Повече не се върнала.

— Знаем ли коя е била? — Джейк задържа дъха си, въпреки че знаеше отговора.

— Аманда Максуел. Фотографът от криминалния отдел. Спомняш ли си я?

Джейк се насили да изглежда изненадан.

— Трудно е човек да забрави Макс — той преглътна трудно. — Какво е правила тя там?

И още по-важно, къде е отишла Макс, когато е излязла от ресторанта? Защо не се е върнала обратно? И защо не му бе споменала нищо от това?

— Харт твърди, че са близки приятелки. Очевидно Макс ги е запознала с Беърд — като съдеше по изражението на Кейлеб, това го бе заинтригувало. — Как, по дяволите, въобще се е свързала тя с хора като Беърд?

Джейк остави това да премине покрай ушите му. В действителност и той не знаеше.

— Както и да е — продължи Грийн, — тъй като вечерята е трябвало да отбележи някакво тържество, Макс е била поканена да отиде с тях.

Джейк се завъртя неудобно. Ани Харт излизаше на преден план не само защото познаваше Аманда, но също и затова, че Аманда познаваше Лайънъл толкова добре, че да му съдейства при бизнес сделка. Очевидно не чувстваше нужда да държи отношенията на приятелката си в тайна. Памела знаеше за Аманда и Лайънъл. Както и Фреда. Единственият, който не знаеше за запознанствата на Аманда с мъртвия сега Лайънъл Беърд, бе мъжът, който спеше с нея.

— Сервитьорът каза, че Беърд го е помолил да сложи бутилка шампанско в съд с лед, което изглежда потвърждава частта за празненството — той направи пауза, като барабанеше по бюрото. — Знаеше ли, че Аманда Максуел се занимава с художествена фотография в свободното си време?

Джейк нямаше намерение да разказва на Кейлеб интимните подробности от своята връзка с Аманда, но в случай, че се разкриеше по-късно, че са се познавали, той щеше да изгуби цялото доверие, ако излъжеше направо. Да размеси фактите обаче, му изглеждаше приемливо.

— Да. Ходих на една изложба в галерията в Челси, където имаше изложени някои нейни работи. Тя е добра.

Кейлеб леко присви очи.

— Не се майтапиш, нали? — в неговите очи изкуството и убийствата не можеше да се смесват.

— Тя прави онези снимки с костюмите, където се преоблича като някоя известна личност и след това се фотографира. Странно е, но е интересно.

— Харт твърди, че тя е направила грима за фотографиите на Макс.

— Звучиш ми така, сякаш не си много сигурен в нея.

— То е, защото съм сигурен, че не съм сигурен.

Джейк се плесна отстрани по главата, сякаш ушите му бяха запушени.

— Хайде, казвай.

— Беърд я е проверил чрез Бюрото.

— Какво?

— Предполагам, че човекът е бил внимателен, защото се е канел да инвестира много пари в бизнеса й.

— Предполагам, че не говориш за бюрото за отпускане на кредити.

Гейлеб се изхили.

— Говоря за агенти, Фаулър.

— Че защо ще я проверява чрез ФБР? Имала ли е досие?

— Била е кристалночиста.

— Тогава какво е търсил?

— Ако знаех това, нямаше да имам нужда от теб сега, нали?

Джейк направи поклон на Кейлеб.

— Може ли да получа копие от доклада? — Джейк си помисли, че ако проследи някои от отговорите, щеше да научи причината за въпросите. Кейлеб каза, че ще му го изпрати по факса. — Защо на Морън харесва идеята за самоубийство?

— Според него Беърд си е играел със съдбата. Първо планира вечеря с шампанско и всичко останало. После моли охранителя си да мине почти през целия град до Малката Италия, да му донесе вечеря, която няма намерение да яде. Мики счита, че Беърд се е забавлявал с идеята да се самоубие от дълго време. Да, не. Да, не. Нещо от този сорт. Когато най-накрая решава да го направи, той изкарва Витале извън къщата, преди да изгуби контрол над нервите си.

— Потвърждава ли се разказът на този мъжага?

— Аха — Кейлеб погледна бележките си. — Засекли са го в „Ил Кортиле“ около осем часа. Свидетелите твърдят, че е бил на бара, където е приказвал високо и се е държал грубо — той разлисти друга страница. — Имало е обаждане на 911 в девет часа и шест минути. Нашите момчета са пристигнали в девет и дванадесет. Витале е влязъл в девет и двадесет.

— Не искам да казвам това, Кейлеб, приятелю, но Мики вероятно е трябвало да го задържи.

Грийн поклати глава.

— Беърд изпраща охранителя си далеч, за да може да си пръсне главата? Каква е разликата дали Витале е на горния етаж, или в Малката Италия? Слагаш този пистолет в устата си, дръпваш спусъка и няма кой да те спаси.

— Самоубийството не е рационално действие.

— Безусловно. Но обикновено има някаква причина за това. Не можем да я разберем в този случай. Беърд не е имал никакви дългове. Не е имал хронична депресия. Проверих това при личния му лекар. Не е страдал от фатална болест и не е вземал сънотворни — Кейлеб вдигна ръце нагоре. — Освен нападките на Чизъм и Брендъл в пресата, животът на този мъж е бил приятен.

— Ами старите му врагове? Колеги, които да са му имали зъб? Не беше ли предприел реорганизация на „Беърд, Натансън и Спелинг“?

— Да, но вицепрезидентите са гледали да се издигнат. Ако някой от тях е бил замесен с убийство, те щяха да се избият един друг, а не да убиват Беърд.

— Ами жени? Може би наистина е имало скандално избухване на някоя сексапилна млада дама на хоризонта?

Грийн сви рамене.

— Би могло — той си спомни нещо. — Намерихме бележка в кошчето му за боклук — той се порови из папката, докато намери парче смачкана хартия, която бе изгладена и запазена в найлонов плик. Подаде го на Джейк.

„Изпрати цветя на Бет. Обади се на Бейтс — намери как.“

— Какво разбираш от това?

— Предполагам, че може би Бет му е била приятелка. Скарали са се. Той е гледал да се помирят чрез цветята.

— Бейтс икономът ли е?

— Не. Той се казва Томсън. И никога не е чувал за Бет. Или за Бейтс.

Джейк намери това за интересно. Може би Памела и Фреда грешаха. Бет е била жената, която е огряла живота на Лайънъл, и той е държал връзката си в тайна, докато приключи разводът му.

— Възможно ли е Бет да е притиснала Беърд? — попита той, като използва теорията на Памела и замести Макс с Бет. — Като например разкриване на нещо мръсно пред обществото?

— Защо не? — сви рамене Кейлеб. — Няма да е първата жена, която да хване някое татенце за гащите и да не го изпуска.

— Проверил си тефтера с адресите, записите на телефона и всичко останало?

— Никаква Бет. Никакъв Бейтс.

— Тази бележка в деня на самоубийството ли я е написал?

Кейлеб кимна.

— Томсън каза, че кошчето е било празно сутринта.

— Какво друго?

— Едно от чекмеджетата на бюрото бе отворено.

— Възможно е там да е бил пистолетът.

— Възможно е. Имало е брава, но не намерихме ключа.

— Нещо друго, което да липсва, а е трябвало да бъде там?

— Всъщност не. Но в същото чекмедже е имало един фотоапарат. Отворен и празен.

— Обикновено хората изкарват лентата и затварят апарата.

— Освен ако не бързат.

— Томсън каза ли дали е виждал лента, която да е проявявана напоследък?

— Не. Дори не е знаел, че Лайънъл притежава фотоапарат.

Аманда не бе вечеряла снощи, защото е била затворена в тъмната си стаичка. Не би могло да й отнеме пет часа, за да прояви снимките, които бе направила при Грейс. Джейк отново се зачуди къде бе отишла Аманда, след като е излязла от ресторанта.

— Какво мислиш, че е имало на тази лента, Кейлеб?

— Не знам, но както ми се струва, било е достатъчно важно за някого, за да я открадне.

— Преди или след като Лайънъл си е пръснал мозъка?

— Добър въпрос — Кейлеб впери кафявите си очи в Джейк. — Върви и намери отговора.

Джейк кимна. Стана бавно и стисна ръката на Кейлеб. Раменете му бяха увиснали, а сините му очи — тъмни и бдителни.

— Знаеш ли какво ме плаши? — каза той. — Памела Беърд ми изглежда все по-малко и по-малко ексцентрична.

 

 

Късно същата нощ екип на спешна помощ доведе един пациент в спешния кабинет на болницата „Ленъкс Хил“. Един господин на около шестдесет и пет години беше бит жестоко по гърдите и главата. Като изпадаше в безсъзнание и отново идваше на себе си, той имаше три счупени ребра, вътрешен кръвоизлив, който налагаше хирургическа намеса, и пулс, който бе силно ускорен и неравномерен. В добавка към стандартното разпореждане за рентгенови снимки при случаите на телесна повреда дежурният лекар, като се страхуваше от сърдечна криза, нареди да се направи и електрокардиограма. Чакаха резултатите, когато изведнъж мъжът, чиято самоличност бе установена като Рийд Томсън, отвори очи и дръпна за панталоните медицинската сестра, която седеше до него.

— Обадете й се — изграчи той, а отчаянието му даваше сила на гласа, отслабен от наранения ларинкс.

Сестрата се наведе близо до устата му, така че той да не се напряга.

— Да се обадя на кого? — той бе казал името си на екипа, но нямаше начин да се свържат със семейството му или с приятели. Като се има предвид степента на нараняванията му, щеше да бъде добре да имат поне един телефонен номер.

— Макс. Криминалният отдел. Моля ви! — очите му умоляваха сестрата да му обърне внимание и да не отхвърли указанията му като бълнуване на човек с намалени умствени способности. — Макс. Нюйоркски криминален отдел. Доведете я. Моля ви! Трябва да я видя.

— Добре — каза тя, като взе ръката му в своята. Изглеждаше толкова изнемощял и уплашен. Никога нямаше да разбере как някой би могъл да нанесе такъв побой на мъж на неговата възраст.

— Моля ви!

— Ще се обадя. Не се тревожете. Тя ще бъде тук, когато се събудите след операцията.

Той огледа лицето й като сапьор, който търси истината.

— Имате думата ми, господин Томсън. Която и да е тази Макс, ще я намеря.

Усмивка пробяга по подутите му устни. Секунда по-късно той изпадна в безсъзнание.

Беше четири часът сутринта, когато Томсън излезе от операционната, пет и половина, докато престоя в интензивното. Клепачите му потрепериха, когато се люшкаше между съзнателния и несъзнателния свят. Силни стържещи и жужащи тонове осигуряваха музикалния съпровод, докато една нежна ръка държеше неговата. Някакъв глас, който изглеждаше смътно познат, го подтикна да се събуди.

— Томсън — каза гласът. — Това съм аз, Макс.

Той се опита да се усмихне, но не можа. Понечи да отвори очи, но това също се оказа трудно. Като събра всичките си сили, той повдигна клепачите си така, че да може да я вижда.

— Добре дошъл обратно — каза тя, като нежно го помилва по челото. То бе едно от малкото места, които не бяха скрити зад бандажи или сонди.

Очите му се навлажниха. Беше доволен, че е жив, облекчен да види, че и Макс също е жива. Опита се да говори, но запасът му от енергия бе малък. Докато Макс държеше една сламка до устните му и го насърчаваше да пийне вода, една медицинска сестра провери най-важните му органи и увеличи потока на глюкозата, която му преливаха.

— Лекарите казаха, че ще се оправиш — Когато Макс попита какво се бе случило, всичко, което можаха да й кажат, бе, че някакъв бабаит от тежка категория бе използвал Томсън за боксов чувал.

Томсън се унесе за известно време. Аманда продължи да държи ръката му. Болеше я много да го гледа така. Като съдеше по многобройните жестоки контузии, травми и разнородни рани, за които се бе погрижила сестрата от интензивното, Макс разбра, че онзи, който се бе потрудил да пребие Томсън, е бил професионалист. Устата му бе подпухнала, долната му устна бе сцепена и на брадата си имаше лошо ожулване. Първият удар бе имал за цел да го зашемети и обезсили. Като имаше предвид възрастта на Томсън и жестокостта на удара, Макс бе сигурна, че е успял. Повечето от нараняванията на Томсън бяха вътрешни. Тези удари бяха нанесени, след като не бе отговорено на някои въпроси.

За Макс обаче нападението над Томсън отговори на един важен въпрос: „Смъртта на Лайънъл не бе самоубийство.“

— Той искаше името и адреса ти.

Гласът му бе толкова слаб, че отначало Макс не го чу. Тя все още бе объркана от това какво означаваше това нападение. Томсън стисна ръката й.

— Той искаше името ти. Адресът — преглътна трудно. Гърлото му бе сухо.

Макс му даде още вода.

Отговорено бе и на друг важен въпрос: убийството на Лайънъл бе свързано със случая, който бе поставил нея и Бет в „Програмата за защита на свидетелите“. Макс стискаше зъби.

— Кой искаше името ми, Томсън?

Той завъртя очи. Нямаше представа. Тя не бе и очаквала, че ще има.

— Аз не казах…

— Знам, че не си — прекъсна го тя, силно учудена от смелостта, която бе показал този мъж. Той бе джентълмен на един друг джентълмен — човек, чиято цел в живота бе да поддържа атмосфера на царска изисканост в един свят, който бе станал изключително груб и елементарен. Почувства се виновна, като знаеше, че нейното минало му бе сторило това. Като се насили да се съсредоточи върху настоящето, тя размисли върху онова, което Томсън би могъл и не би могъл да знае за нея. Много малко, освен ако Лайънъл не му бе казал нещо без нейно знание. Известно му бе името й, Аманда Максуел, и това, че работи в криминалния отдел, когато сестрата от регистратурата се бе обадила, един от дежурните детективи бе извикал Макс и бе предал информацията, отнасяща се за Томсън. Той не знаеше номера на домашния й телефон или адреса й, никога не я беше вземал от къщи. Когато я водеше да се срещне с Лайънъл, я вземаше пред някой голям хотел или оживен ресторант, където една паркирана лимузина не би привлякла внимание. Тя потрепери при мисълта, че Томсън е бил подложен на такава болка без никаква причина.

Той се унесе за малко. Когато се събуди, изглеждаше по-силен.

— Коя си ти? — попита я.

Аманда помисли, че успокоителните бяха погодили номер на разсъдъка му. Търпеливо, тя отвърна:

— Макс. Аманда Максуел.

Главата му се залюля от една страна на друга.

— Искам да кажа в действителност. Коя си ти?

Сърцето на Аманда започна да бие силно.

— Не знам какво имаш предвид.

— О, да, знаеш — той облиза устните си. Тя можа да види колко трудно бе това за него. — Защо господин Беърд пазеше всичко, свързано с теб, в толкова дълбока тайна?

Той заслужаваше да знае истината, но за да го защити, тя я задържа в себе си.

— По-добре е, ако не знаеш.

— Засега — каза той, като се съгласи да не настоява. — Но когато се измъкна оттук…

Аманда просто се усмихна, благодарна, че я разбра.

Той изпъшка и сестрата влезе, за да му бие една инжекция. Аманда приближи стола си до леглото му и още веднъж взе ръката му в своята.

— Томсън, съжалявам за всичко — каза тя, като се обля в сълзи. — Бих искала да мога да предотвратя това.

— Знам — очите му бяха мили, когато се втренчиха в нея. Той не обвиняваше, той питаше.

— Би ли могла да предотвратиш самоубийството на господин Беърд?

Въпросът я порази силно. Ръката й скри очите й, когато заплака. Беше негов ред да я успокои. Потупа я по ръката. Тя се опита да се овладее отново.

— Не съм сигурна, че е било самоубийство — промърмори тя, нетърпелива да види неговата реакция.

Лекарствата оказваха своето въздействие и той трябваше да се бори, за да мисли ясно.

— Съгласен съм. Той изглеждаше добре. Щастлив — Потупа ръката й отново. — Ти го направи щастлив.

Макс се усмихна. Би могла да разбере от тона на гласа му, че Томсън знае, че не е била любовница на Лайънъл. Беше любопитна да види за коя я смяташе той, но не бе време за този разговор.

— Томсън. Има ли нещо, което трябва да знам за деня, когато Лайънъл умря?

— Трудно е да си спомня — болезнено бе да го наблюдава как се бори с успокоителните и болката.

— Знам. Почини си — тя почака, докато той търсеше в мъглата.

— Не съм сигурен, но предния ден господин Беърд трябваше да се срещне с господин Тайлър Грейсън. Господин Грейсън не успя да дойде. Може би се е отбил в неделя. Аз не бях там. Не знам.

— Каза ли на полицията за това?

— Не. Току-що си спомних.

Аманда си спомни колко объркан бе Тайлър, когато се бе отбил при нея, колко съсредоточен бе той върху причините за самоубийство. Беше ли възможно да е казал нещо на Лайънъл? Нещо, което бе направило смъртта му желана? Или необходима?

Когато погледна към Томсън, той бе изпаднал в дълбок сън. Тя остана с него до седем. Трябваше да тръгва, за да може да стигне в службата до осем. Стана. Той отвори очи. Изглеждаше неориентиран, после уплашен, сякаш не искаше тя да тръгва.

— Ще се върна довечера — обеща му тя.

— Не! — очите му се разшириха и дишането му стана усилно. — Опасно е.

Той имаше право. Те щяха да наблюдават. Тя потупа ръката му окуражаващо.

— Добре. Но ще се обадя и ще се осведомя как си.

Той кимна. Тя си помисли, че се усмихна, но бе трудно да се каже. Наведе се, целуна го по челото и излезе на пръсти от стаята му. Беше щастлива да види, че докато бе с Томсън, полицията бе поставила охрана. Тя го разпозна като един от униформените служители от деветнадесети полицейски участък.

С мисълта, че някой може да е вече вън пред болницата — ако имаше някой, който наблюдава стаята на Томсън — тя реши да излезе през аварийния изход. Беше твърде рано за посетители и продавачи, така че главното фоайе щеше да бъде празно. Спешният кабинет рядко оставаше без хора. Тя подпъхна косата си под шапката си на почитател на „Янките“, натъпка якето си от криминалния отдел в раничката и заслиза надолу по стълбите към първия етаж. Поразмотава се малко от задната страна, докато един екип на спешна помощ не се впусна стремглаво през вратите с оживелите от катастрофа в натоварения трафик на Ийст Ривър драйв. Посред суматохата тя се измъкна през вратата и пое по права линия към станцията на метрото.

Както Аманда подозираше, имаше някой, който наблюдаваше предния вход. Той я пропусна. Но друг един мъж я забеляза, когато пресече улицата на път да посети Рийд Томсън. Той я улови с крайчеца на окото си тъкмо когато тя зави към Лексингтън авеню: висока и грациозна, с решителна походка и обемиста черна найлонова раничка, преметната през лявото й рамо, и с авиаторски очила. Той би разпознал този силует навсякъде, но ако имаше някакво съмнение, то шапката й не можеше да бъде сбъркана. В края на краищата той й я бе купил и бе изкривил козирката й, точно за нея.

 

 

В Лос Анджелис слънцето залязваше, когато Сам влезе през вратата на апартамента на Бет. Пощенският му адрес бе едно студио в другия край на града, но повечето от дрехите на Сам, както и сърцето му, бяха тук. Тъй като всекидневната гледаше на запад, оранжева омара се процеждаше през прозореца, като къпеше стените и хвърляше топъл блясък върху бежовите като слонова кост тонове на декора. Отначало тишината бе толкова пълна, че той си помисли, че стаята е празна, но после носът му долови нейния лек парфюм на пачули^[1]. Тя бе в ъгъла, скрита в сянката. Седеше изправена в един стол, предназначен за по-отпускаща поза. Изглеждаше така, сякаш бе стояла в същото положение в продължение на часове, отправила взор към вратата, в очакване той да се върне и да пресече прага.

— Къде беше? — гласът й бе студен, обвиняващ.

— Чух за Лайънъл — каза Сам, като остана до вратата, като се опита да схване състоянието й.

Бет не отговори. Очевидно нямаше намерение да го направи, докато той не отговори на въпроса й.

— Посетих сестра ми, Гейл. Болна е — той се намръщи при клишето. — Има рак на матката. Беше оперирана преди няколко седмици. Исках да бъда с нея.

Бет кимна. Никога не бе виждала сестрата на Сам. Той бе споменал за нея може би два пъти за двадесет години. Тъй като тя никога — до днес — не разпитваше къде ходи Сам или какво прави, когато не е с нея, нямаше представа колко често бе посещавал Гейл, или дали въобще го бе правил. Но Сам никога не я бе лъгал. Неговата груба откровеност бе едно от нещата, които обичаше и мразеше в него. Щом бе казал, че сестра му е болна, значи наистина бе така.

— Ще се оправи ли? — попита Бет.

— Надявам се — той прекоси стаята тревожно, като коленичи от едната й страна. — Ти добре ли си?

Тя поклати глава и сълзите се застичаха по бузите й.

— Не, не съм. Ужасно, ужасно съм тъжна.

Той я погали по бузата.

— Съжалявам, че не бях с теб, когато си разбрала.

— Аз също.

Той чу нотката и съжали за нея, но някак си нещата не можеха да се променят.

— Икономът на Лайънъл — Томсън — е бил пребит.

Сам не бе чул за това.

— Казаха ли го по новините?

— Не. Аманда се обади преди около час. Онзи, който го е направил, е искал да узнае името й и адреса й — челюстта на Сам изтръпна. — Томсън не е знаел адреса й. Отказал да им даде името й — Бет звучеше тревожно, сякаш тя също бе нападната от някой грубиян.

— Службата вероятно не е била информирана, защото в полицейското управление на Ню Йорк не знаят, че трябва да се обадят на нас.

Тъй като Аманда се бе завърнала в Ню Йорк и се бе отказала от покровителството на „Програмата за защита на свидетелите“, Службата не следеше за нейното движение или за активността на преследвачите й. Сам знаеше, че за Бет това е техническа подробност.

— Мислиш ли, че някой трябва да ги запознае? — очите й бяха като от стъкло и изразяваха решителност.

— Бет, Лайънъл извърши самоубийство. Полицейското управление на Ню Йорк няма причина да свързва побоя над Томсън със смъртта на Лайънъл.

— Мислиш ли, че те са свързани?

— Със сигурност изглежда подозрително.

Бет изглеждаше склонна да подъвче малко тази тема, преди да продължат.

— Аманда иска от теб да не допуснеш тялото на Лайънъл да бъде освободено за погребение.

Сам не бе доволен от тази молба и му пролича.

— Има ли проблем? — онази нотка се бе върнала. — Защо иска да бъде задържано?

— Докато не се убеди, че смъртта на Лайънъл е от собствената му ръка, не иска да го погребват. В случай че отново им се наложи да направят аутопсия, или нещо такова.

— Какво е решила?

Бет се вторачи в него.

— Тя ще направи онова, което си я учил да нрави: ще пази гърба си!

Вълнението й бе истинско и Сам се трогна и се почувства виновен. Понякога забравяше, че Бет не е просто една добре изглеждаща учителка от колежа, която му бе любовница от дванадесетина години. Тя бе и защитен свидетел. Над главата й висеше тежест, както и над главата на дъщеря й. Имаше право да бъде разтревожена.

— Ще разговарям с Аманда, после ще се обадя на властите в Ню Йорк — той отговори на въпроса в очите на Бет. — Ще се уверя, че никой няма да свърже обаждането с Макс.

Бет кимна. Тогава очите й се замъглиха и тя го напусна. Въпреки че тялото й остана на стола, духът й бе тръгнал нанякъде.

— Започна се — промълви тя тихо. — Знаех си, че ще се случи. Знаех си, че Рики и аз никога няма да се освободим от това.

В гласа й се долови нотка за капитулация, която Сам не бе чувал преди, и това го изплаши. Той вярваше, че Бет бе преживяла тежките мъки, защото още от началото бе възприела силна и решителна философия: човек не може да промени миналото, но може да изгради бъдещето си. Тя поддържаше също и едно доверие в системата. Решението й да свидетелства бе правилно, справедливостта възтържествува и въпреки трудностите, съпътстващи преместванията, Службата щеше да защитава нея и дъщеря й така, че да могат да живеят добър и порядъчен живот.

Внезапната смърт на Лайънъл премахна всякакво удобство, което бяха постигнали през годините. За Бет Лайънъл бе повече от нейна първа любов и първи съпруг. Той представляваше една котва към миналото, един жив символ на това какъв бе животът преди и това коя бе тя преди. След като той си отиде, нямаше никой, освен Аманда, да й напомня, че Синтия Стантън Беърд въобще съществува.

Освен онези, които искаха да я убият.

— Нищо няма да се случи на теб или на Аманда — той изпитваше нужда да й напомни, че Рики Беърд не съществуваше повече и да я увери, че той е тук, за да ги защитава.

— Лайънъл имаше охранители, които го защитаваха двадесет и четири часа в денонощието. Нещо се е случило с него. Защо не с нас!

Тя гледаше право в него, но Сам усети, че все още е на онова друго място, в онзи личен ад, който само двете с Аманда оценяваха.

— Бет, смъртта на Лайънъл е трагична. Знам каква загуба е за теб и Макс, но, моля те, не му приписвай неща, които не заслужава — той видя разпаления й гняв и се опита незабавно да го потуши. — Звучи пренебрежително, но аз не мисля по този начин. Запознах се с Лайънъл. Разговарях с него няколко пъти след това. Той бе забележителен човек, Бет.

Пламъкът угасна, сълзите се стичаха по бузите й в тъжна каскада на капитулация.

— Вие с Лайънъл се преоткрихте отново напоследък. Знам, че това раздвижи всички чувства. Естествено, знам, че вие двамата си кореспондирахте, но се обзалагам, че тези писма са нямали нищо общо с бизнеса или с проблемите му със сенатор Чизъм или някой извън Аманда, както и това какви чувства изпитвахте един към друг — той избърса очите й и повдигна брадичката й така, че тя да го гледа право в лицето. — Истината е там, Бет, че ти не познаваше Лайънъл много добре. Всичко онова, което знаеш, е, че има смекчаващи вината обстоятелства. Той може да е имал неблагополучия в бизнеса или болест, или…

— Лайънъл не се е самоубил — тонът й бе остър, решителен, нетърпящ какъвто и да е аргумент в полза на противното. — Той не би направил това. Особено сега.

Сам се зачуди дали нейното убеждение идваше от нещо, което Лайънъл бе писал в онези писма. Или това бе просто отрицание на безутешните. Какъвто и да бе коренът му, Бет се нуждаеше от успокояване.

— Ще прикрепя двама наши служители към Макс. И ще те отведа в безопасна къща.

Той очакваше да види лицето й окъпано в облекчение и възраждане на вярата й в поддържащата я система. Вместо това прочете примирение със съдбата и безнадеждност.

— Казах на Аманда, че ще обещаеш това. Че Службата ще ни скрие отново — Бет погледна в очите на Сам. Собствените й изглеждаха безжизнени. — Знаеш ли какво ми каза тя?

Сърцето на Сам спря. Беше виждал твърде много от тези ситуации, за да не знае как се чувстваха Бет и Аманда.

— Тя каза: „Не остана място, където да се крия.“

Бет сграбчи ръцете на Сам в своите и го притегли толкова близко, че шепотът прозвуча като заповед:

— Кажи ми истината. Тя права ли е? Свършиха ли местата, където да се крием?

Той искаше да й каже не, да заяви, че Службата винаги може да ги премести в средата на друга „Ничия земя“ и да им предостави нова самоличност. Но действителността бе, че понякога, независимо от най-добрите усилия на Службата, свидетелите бяха в невъзможност да сменят още една кожа.

— Не знам — изрече честно. — Възможно е.