Дорис Мортман
Пътуване за никъде (8)

Глава седма

На десети януари седемдесет и седма, по средата на яростна снежна буря, бащата на Джейк Фаулър — Арчи, тръгна за работа и не се върна никога повече вкъщи. Майка му — Грейс, уведоми полицията, която го търси в продължение на седмици, без да намери тяло или каквото и да е, което да обясни отсъствието му.

В първата седмица на май любимият на Арчи бежов додж дарт, модел шейсет и девета, с подвижен таван, бе намерен в един двор за скрап в Хобокън, Ню Джърси. Когато с усилие отвориха багажника, намериха едно лошо размазано, силно разложено тяло с дупка от куршум в черепа, която изглежда бе направена от оръжие калибър двадесет и две. Специалистите по съдебна медицина казаха, че тялото е на мъж, чиито жизнени характеристики — височина, тегло, възраст — съответстваха на тези на Арчи Фаулър. Те идентифицираха нишките, взети от долната част на багажника — същите, които биха могли да останат от вида вълна с цвят на морскосиньо, какъвто костюм Арчи бе облякъл в деня на изчезването си. Сравниха и чифт обувки от „Джонстън и Мърфи“, скрити под предната седалка, с един чифт, за който се знаеше, че е продаден на жертвата. Не беше намерено обаче оръжието на убийството. По колата не бяха открити отпечатъци, с изключение на тези на Арчи. И тъй като всички зъби бяха извадени от устата на жертвата, не можеше да се направи сравнение със съществуващите данни за зъбите на Арчи.

Семейството бе потресено. Арчи бе приятен мъж, който бе добре познат на съседите. Винаги обичаше да се шегува и да се усмихва, готов да подпише чек или да подаде ръка за помощ и никой не можеше да си представи причината, поради която би могъл да бъде убит, освен ако това не бе обикновен грабеж, само че завършил зле.

Детективите работеха по друга версия.

Арчи бе счетоводител в частна фирма с брат си. Повечето от клиентите им бяха дребни бизнесмени и хора с различни професии — лекари, адвокати, зъболекари — обикновени практикуващи, които живееха и работеха близо до тях в Бруклин. Когато ги разпитаха, някои от тях си спомниха, че са открили случайни несъответствия: тук — пропускане на сметки, по които има да се получават пари, там — погрешно оставени депозити. Ако някой от тях бе събрал две и две, със сигурност щеше да получи три. Арчи можеше да бъде даден под съд, но по всяка вероятност нямаше да го убият.

Полицията разрови по-надълбоко и откри, че Арчи бе имал рискована странична работа, за която брат му и жена му не знаеха нищо. Той бе държал счетоводните книги на няколко дейности, ръководени от престъпната фамилия Савиано. И според един счетоводител от икономическата полиция се бе облажил достатъчно, за да събере тлъста пачка. И да създаде мотив за убийство.

Докато това изглеждаше най-вероятният сценарий, съществуваше още възможността Арчи да е напуснал града с парите и да е оставил някой друг да бъде заровен на негово място. За да приключи с това, полицията разпитва надълго и нашироко майката на Джейк, претърси апартамента за пари, като я притисна за инвестиции и възможни скрити банкови сметки. Разпитваха я за брака им, за сексуалния им живот, къде бе ходил Арчи вечерно време, когато е твърдял, че е на работа, и с кого. Разпитаха и брата на Арчи — Ангъс, който бе вбесен от унижението, на което бяха подложени той и неговото семейство, и вредата от всичко това върху репутацията му. Подложиха на разпит дори Джейк и по-малката му сестра — Джослин. Накрая никой не знаеше нещо повече от очевидното, никой не успя да открие нещо за незаконно присвоените пари, а специалистите по съдебна медицина не можеха да твърдят с абсолютна сигурност, че тялото в моргата е — или не е — на Арчи Фаулър. Болезнено бе да се затворят досиетата при една загадка, но след месеци разследване из тъмните и лични кътчета, които не разкриха нищо, изглежда всички искаха да оставят Арчи Фаулър да почива в мир.

Всички, освен Джейк. Той бе на четиринадесет години. Не само че не можеше да повярва, че баща му е мъртъв, но и не вярваше, че той бе направил нещо, което да допринесе за собствената му смърт. В ума му имаше просто твърде много парченца от мозайката, които не пасваха. Как се бе озовала колата на Арчи в „Хобокън“ и защо бе отнело толкова време, за да я открият? Ако всичките тези пари бяха незаконно присвоявани толкова години, къде ги бе скътал той, преди да избяга? Защо нямаше банкови документи или ключове за сейф? Сам ли бе тръгнал? Ако не, защо нямаше никакво доказателство за някаква афера? Ако това тяло не бе на Арчи, чие бе то и как се бе озовало в багажника на неговата кола? Ако обаче тялото бе на Арчи, кой можеше да твърди, че бандитите са го убили? А защо не онзи, който му е откъртил зъбите? Или Ангъс? Той бе един от онези, които се бяха облагодетелствали най-много от смъртта на Арчи. Освен че имаше възможност да поеме клиентите на Арчи и да сложи в джоба си сто процента от печалбата, когато бяха започнали заедно работата си, бяха направили застраховка за живот на всеки от тях и сега, при смъртта на Арчи, Ангъс наследяваше двеста и петдесет хиляди долара.

— Ангъс е кариерист — измърмори Джейк. — Може би е имал нужда от тези пари от застраховката, за да купи на глупавата си жена нов кадилак или още едно палто от норки.

Когато Грейс се опита да защити девера си, Джейк й напомни, че Арчи бе оставил своите лични застрахователни полици невалидни и единственото изплащане щеше да бъде това за бизнеса на Ангъс.

— Той знае, че сме напълно разорени — изсумтя Джейк с отвращение. — Предложил ли е да ни помогне? Не мисля. Попитал ли ни е дори дали някак ще се оправим? Не мисля. Искам ли въобще да видя отново тлъстото му лице? — вече крещеше той. — Не мисля!

След известно време Грейс и Джослин престанаха да слушат безкрайното теоретизиране на Джейк за това какво може би се бе случило с Арчи и кой го бе извършил. Джослин бе на дванадесет и беше твърде заета да се бори със загубата, за да спори с Джейк за неща, които не биха върнали обратно баща й. Що се отнася до Грейс, тя се бе заловила с по-големите неща. Вместо осигурителни полици или ценни книжа, или солидна банкова сметка, Арчи бе оставил след себе си купчина неплатени сметки и начин на живот, който за нея щеше да бъде невъзможно да поддържа с учителската си заплата. Без неговите приходи нещата щяха да бъдат трудни. Когато Джейк я притисна защо е приела лесно версията на полицията за случилото се, тя се нуждаеше от цялото си самообладание, за да не възроптае срещу неспособността на съпруга си да бъде в достатъчна степен мъж, баща, брат, партньор, приятел.

Вместо това тя каза, че разбира колко тежка е за Джейк мисълта, че баща му би могъл да извърши онова, което предполагаше полицията. Потвърди, че споделя шока му и промълви, че е смутена от мисълта, че Арчи бе крал пари от хора, които са имали доверие в него, и което бе по-лошо — че е работил за фамилията Савиано. Но полицията бе открила счетоводни книги, които потвърждаваха тези обвинения. Един-единствен изстрел от двадесет и втори калибър в главата бе типичен за гангстерските екзекуции. А и фамилията Савиано доказа връзката си, като изпрати огромен букет в погребалното бюро.

— Дали ти харесва, или не — каза му тя, — логиката е такава.

Джейк почувства, че това е лесният изход.

С някак нехарактерна разпаленост Грейс го увери:

— На никого не е лесно след смъртта на баща ти, но ако трябва да вървим напред — а ние ще вървим напред — ще трябва да престанем да мислим за нея.

Джейк никога не престана, защото намери съюзник в лицето на баба си. Клара Фаулър бе другата, която не бе подготвена да приеме твърдението, че Арчи бе напуснал този свят преждевременно и срамно. Тя чувстваше, че опасенията на Джейк заслужават внимание, главно защото не можеше да повярва, че нейният обичан Арчи би оставил майка си да жалее за своя син или да обяснява ужасните неща, за които е обвинен, че е извършил. Ужасното бе, че тя нямаше предвид кражбата от фамилията Савиано — те бяха гангстери и заслужаваха онова, което им бе сторено. Тя имаше предвид твърдението, че Арчи се бе занимавал с тъмни дела и бе мамил брат си и съседите.

В продължение на години Клара и Джейк вярваха, че грешат всички, освен тях двамата. Отиваха до някой ъгъл и шепнеха за нещо, което бяха прочели или чули, или допускаха, че може да е възможно. Опитаха се да присъединят и други към тях, но Грейс непоколебимо отказа дори да слуша, да не говорим за това да вземе под внимание, което и да е от техните умствени странствания. Веднъж обаче те настояха.

Клара и три от приятелките й отидоха на екскурзия до Карибите. Когато корабът им пристана в Аруба, жените слязоха, като планираха да прекарат деня в пазаруване. Докато се скитаха около пазара, Клара можеше да се закълне, че видя Арчи. Тя му извика, той се обърна и в продължение на един дълъг миг те се взираха един в друг. После, както твърдеше Клара, той се е забързал надолу по улицата, гмурнал се в една алея и изчезнал, докато тя пристигне там. Тя отишла в полицията, разказала им своята история и поискала да й помогнат да намери сина си. Накарали я да попълни формуляр за изчезнали хора, който, както Джейк подозираше, са скъсали в мига, в който са чули сирената на отплаващия кораб.

През годините видението на Клара, както го нарекоха, стана част от легендата за Фаулър, главно защото Клара не бе известна с въображението си. Тя бе винаги реалист, повечето имигранти бяха такива. Ако не друго, тя бе винаги обвинявана, че отказва да надникне зад онова, което бе директно пред нея. Когато тя настоя, че е видяла Арчи на онзи остров, някои помислиха, че просто е заимствала самозалъгването от внука си. Джейк — казваха те — младеж, обзет от мисълта за пречистване на бащината си смърт, вероятно трябва да е промил мозъка на обикновено чувствителната Клара.

Други, които знаеха, че Клара обикновено приема нещата за чиста монета, включително и човешките прегрешения, не бързаха толкова да отхвърлят видението й като мираж на една стара жена. Може би синът й беше жив. Може би си е имал свои причини да напусне семейството си. Може би беше болен и бе избягал, за да спести мъката на близките си. Може би бракът му не беше толкова добър, както бе казала Грейс. Може би…

Клара, която започна да живее заради тези може би, се връщаше в Аруба всяка година, докато почина.

В своето слово на гроба й Джейк каза, че баба му е починала от разбито сърце. Грейс чувстваше, че Клара просто бе изтощена от преследването на една химера, изправена пред безкраен лабиринт от еднопосочни улици без изход.

И все пак, като остави свекърва си да почива в мир, Грейс усети, че се учудва кой се бе отзовал на името на Арчи, когато Клара бе извикала.

 

 

На Джейк му бяха нужни поне три седмици, за да удържи на обещанието си и да накара Аманда да дойде на изискана вечеря в неговия апартамент, и то не защото не се беше опитвал. Когато й се обади след първата им среща, тя бе извън града. Остави съобщение на телефонния й секретар и в продължение на няколко дни си играеха на телефонна гоненица. Когато най-после я улучи и й отправи покана, тя изглеждаше склонна, но я отклони. През онази седмица тя трябвало да работи на смени от два след полунощ до осем. В началото на следващата седмица се зае с един случай, който изискваше извънредна работа. Друг път бе заета. Най-накрая тя му се обади.

— Какво ще кажеш за довечера?

— Ако твоят прозорец е отворен, скъпа, то аз съм готов! — той бе развълнуван, беше си помислил, че тя го отбягва. — Какво ще кажеш за седем?

— Трябва ли да нося рокля?

— Абсолютно! Обещах ти изискана вечер, нали си спомняш?

— Знам, но…

— Освен това — продължи той, сякаш признаваше таен грях — аз събирам информация и извън офиса. И съм ценител на женските крака.

— И?

— И докато никой разумен мъж не би казал, че изглеждаш по-малко ефектно в панталони, има някои членове на мъжкия род, които предпочитат женските форми да останат непокрити. За съжаление аз съм един от тях.

Аманда се усети, че се изхили тихичко. Имаше навика да я кара да прави това.

— Ще се видим в седем — приключи тя.

 

 

Звънецът на вратата на Джейк звънна в шест часа.

— Размина ли се с моите сигнали? — започна той, докато отваряше вратата, като очакваше да види Аманда. Оказа се, че посетителят е бившата му любовница Холи Брендъл.

Висока, руса и изключително елегантна в черното си трико и дългия, свободен пуловер, тя се засмя, когато съзря престилката му.

— Готвачът любовник, предполагам? — тя прекрачи покрай него в апартамента, а очите й зашариха за признаци на чуждо присъствие.

— Няма ли да влезеш? — попита Джейк саркастично, докато ръката му все още беше на вратата, а тялото му бе обърнато към коридора, където тя бе стояла само преди секунди. — Колко мило, че се отби.

Той затвори вратата, обърна се и загледа как Холи се настани удобно на кушетката.

— Забрави да кажеш радвам се да те видя — тя постави ръка на облегалката на кушетката и зае поза на собственичка, което не бе съвсем неочаквано. Двамата с Джейк бяха близки повече от три години. Бяха прекратили връзката си преди две години. Тя бе разстроена от отказа на Джейк да се обвърже и го повтаряше често. Което го накара да побърза да й каже сбогом.

— Някой друг път, може би. — Джейк не направи опит да скрие нетърпението си.

— Съзнавам, че трябваше да се обадя, но си помислих, че нашата предишна… интимност… ми дава правото на някои привилегии.

— Така беше — кимна той, като пренебрегна предизвикателната поза, която бе заела. — Когато имахме интимна връзка. Сега, ако не възразяваш… — той махна с ръка по посока към вратата. Беше неин ред да го пренебрегне.

— Всъщност тук съм по работа — Джейк скръсти ръце на гърди и я изгледа подозрително. — Препоръчах те на сенатор Чизъм — Джейк почти се усмихна на триумфиращата нотка в гласа й.

— Като какъв?

— След нашето интервю — имах специално интервю, нали знаеш, двамата със сенатора си бъбрехме и той спомена случайно, че има нужда от насрещно разследване за опонента си. Казах му, че правиш такива неща. Той прояви интерес. Мислех, че и ти ще бъдеш заинтересован.

Тя сви грациозно рамене. Къдрица копринена руса коса падна върху челото й. Приглади я с пръсти назад бавно и съблазнително, като знаеше, че когато ръката й е вдигната, пуловерът й ще се обтегне върху гърдите й. Джейк бе сигурен, че бе практикувала това движение десетки пъти пред огледалото, но въпреки това реагира, като попи цялата панорама, която му бе предоставена: изкусително тяло, котешки зелени очи, широка, чувствена уста. Беше забравил колко секси е Холи. По телевизията и на снимки тя изглеждаше много по-стегната, сякаш нейната бледа, с цвят на слонова кост кожа бе направена от мрамор, а не от мека, кадифена плът.

— „Фаулър и компания“ винаги могат да обслужват нови клиенти. Благодаря ти, че си ни споменала — той направи лек, грациозен поклон за препоръката, но миналият опит му показваше, че някакъв скрит план се промъква иззад щедростта на Холи. — Той ли ще ми се обади? Или аз трябва да му се обадя?

— В действителност — каза тя, като направи ново шоу, докато оправи кръстосаните си крака, намести пуловера си и после кръстоса крака отново — казах му, че ще уредя един обяд — усмихна се престорено свенливо. — Мислех, че няма да имаш нищо против.

Джейк не обичаше да разговаря с бъдещи клиенти в присъствието на външни лица. Частните разследвания имаха по-голям успех, ако подробностите оставаха частни. Той се намръщи.

— Кой друг ще бъде на този обяд, освен мен и сенатора?

Холи изглеждаше като ужилена, но след това, както Джейк знаеше, че ще стане, зае отбранително положение. За една жена, която бе безусловно красива, несъмнено интелигентна и здраво захванала се с журналистика, тя имаше повече притеснения за несигурност, отколкото обувки — които се нареждаха на второ място в списъка й от чувства — точно след амбицията.

— Ако нямаш нищо против, аз ще ви представя и след това ще си отида — тя се изправи, очевидно засегната. — Мразя да осквернявам атмосферата.

Метна модната си чантичка на рамо и се отправи към вратата.

Джейк се протегна да я хване за ръката.

— Съжалявам, Холи. Не исках да прозвучи така. Просто…

— Виждам, че бързаш с последните приготовления за вечерята ти за двама. Разбирам. Извини ме за безпокойството — и тя продължи към вратата с черти, замръзнали от контролирани емоции.

Джейк бе виждал това лице стотици пъти преди — когато бе забравял да се обади по телефона или когато не бе направил комплимент за начина, по който тя изглеждаше, или когато не бе в състояние да предвиди нуждата й да бъде успокоена, или похвалена, или да прави любов. Холи не търпеше никаква форма на противопоставяне или критика, дори ако това бе с добри намерения. Това бе недостатък, който подкопаваше повечето от личните й връзки и бе направил престоя й в „Ню Йорк Таймс“ труден. С ума си тя разбираше, че е задължение на издателя да критикува нечия работа. Емоционално, виждаше всяка забележка с червен молив като шамар. В края на краищата тази стояща над всичко, нарцистична чувствителност и болезнената й амбиция станаха причина за уволнението й. И отблъснаха Джейк.

— Тази вечеря практически се готви сама — каза той, като смекчи интуитивно тона си. Нейната егоцентричност бе дразнеща, но безпомощността й винаги предизвикваше съчувствие. Той взе ръката й и я отведе обратно на кушетката, което бе точно онова, което тя искаше от него. Знаеше това и все пак го направи. Джейк Фаулър бе добро момче.

— Измина доста време. Осветли ме.

Холи се нацупи за момент, преди да отговори.

— Ами, сигурна съм, че знаеш, сега съм репортерка в „Морнинг Телеграф“ — Джейк кимна. Беше виждал няколко нейни статии. — Такова облекчение е да бъдеш във вестник, който има желание да осигури място за истории зад основните заглавия.

Тя отново вдигна нос във въздуха и изсумтя, сякаш престоят й в „Таймс“ бе едно упражнение в еднообразие, а „Телеграф“ бе път, който водеше към наградите „Пулицър“. Това бе добър ежедневник със значителен брой читатели и нарастваща репутация, но не беше „Ню Йорк Таймс“.

— Каква е историята зад разследването на Чизъм? — попита Джейк. — Различна от това, което неговият сътрудник, занимаващ се с проверка на общественото мнение, му казва, че всяка история за наркотици прави впечатление?

Холи не обърна внимание на цинизма му, като повдигна веждата си.

— Не бъди такъв грубиян, Джейк! Сенаторът е искрено загрижен и прави законно усилие да спре притока на наркотици. Взел е на мушката финансовата общност, защото вярва, че те са онези, които са създали крайпътните камъни по пътя на едно многозначително законодателство.

Думите й звучаха като репетирани, сякаш бе изцяло погълнала някоя от високопарните речи на Чизъм. Джейк се зачуди какво ли бе обещал сенаторът в замяна на това извънредно самоуверено представяне в пресата.

— Хей! — подвикна той, като се опита да я укроти. — Господинът може да е попаднал на нещо. Търсете парите, както казвам винаги.

Холи се изправи, а държанието й стана хладно.

— Ти винаги си толкова пренебрежителен и критичен… Никой никога не може да се сравни с твоите високи стандарти, нали, Джейк?

Той поклати глава, а лицето му изразяваше раздразнение.

— Не казах това, Холи. Не слагай тези думи в устата ми. Твоят човек е в предизборна борба. Половината от фъшкиите, които тези политици изхвърлят за наша консумация, са изцяло неверни, а другата половина е открита лъжа. И ти го знаеш!

Холи се бе отправила към вратата. Преди да се обърне към него, тя допълни вида си с една спокойна, изпълнена с достойнство осанка.

— Можеш сам да прецениш нивото на искреност на сенатора, когато се срещнеш с него. Ще ти се обадя за подробностите.

Тя си тръгна, преди да може да й се възпротиви — което и двамата знаеха, че той не възнамерява да направи.

 

 

Холи бе обзета до такава степен от искрено възмущение, че не забеляза жената, която изкачваше четирите етажа, докато двете не се сблъскаха. Не бе нещо повече от побутване, но те спряха за секунда, размениха си по едно извинете, изгледаха се взаимно по онзи бърз, но обстоен начин, по който го правят жените, и продължиха по пътя си. Холи слезе надолу няколко стъпала, спря и погледна назад и нагоре. Като прие, че това е приятелката на Джейк, на Холи й се прииска да има още една минута, за да разгледа жената, която сега имаше за своя съперница.

Не хареса това, което видя. Не че видът на жената не се понрави на Холи. И двете бяха високи, добре оформени момичета, с елегантни прически и лек грим. Холи обаче стигаше до крайност, когато ставаше въпрос за шик, тя би се обзаложила, че нито една от дрехите на червенокосата нямаше престижен етикет. Но Госпожа Безименна притежаваше нещо, което го нямаше у Холи — нещо, което Холи искаше отчаяно, но изглежда не можеше да си купи, или да заеме, или да се научи: жената, която влизаше в апартамента на Джейк, имаше изражение, което говореше, че тя знае коя е — и се чувства удобно с това.

Холи я намрази мигновено.

 

 

Апартаментът на Джейк изненада Аманда. Не беше много по-голям от нейния, но бе по-уютен. Всекидневната бе просторна, с горяща камина, около която бяха наредени красиви мебели в единия край, и с една малка кухня, поместена зад полустена в другия. Два високи прозореца, с фини бели завеси, стигащи до пода, определяха пространството между тях. Пред прозорците се намираха обикновени железни поставки за цветя, върху всяка от които имаше саксия с разкошни бели орхидеи. Тя никога не можеше да си представи, че Джейк Фаулър е любител на такива капризни цветя, които изискваха доста грижи. Освен това никога не си бе представяла, че може да си прави труда за свещи или снимки, но и от двете имаше много, поставени из стаята.

— Ти ме измами — намръщи се Аманда, като посочи ризата от черна коприна и черните панталони на Джейк. — Каза, че трябва да нося пола, а ти щеше да бъдеш облечен в костюм.

— Казах също, че ще си поръчаме пица — той й се ухили и трапчинките му се появиха. — Излъгах.

Тя погледна встрани от него към кръглата дървена маса, която предположи, че е приготвена за вечерята. Около масата имаше столове и музиката бе пусната леко като фон, но нямаше прибори, нямаше цветя, нямаше признак, че ще се сервира храна. Тя се зачуди дали нямаше да вечерят навън. Изведнъж усети приятната миризма, която изпълваше стаята.

— Ти готвиш? — попита тя, неспособна да скрие удивлението си.

— Ние готвим — поправи я той и я поведе към готварската печка, където вряха два огромни съда. — Когато бях във факултета по право, живях с едно момче, чиито родители имаха ресторант в Рим — каза той, като връчи на Аманда една дървена лъжица с дълга дръжка, посочи голямата тенджера и я инструктира да разбърква. — Това е специалитет „Салепичи“. Знам, че ще искаш да си го направиш вкъщи, но… — рече разколебано той, като протегна ръка, сякаш да я предпази от това тя да се хвърли върху него да го моли — рецептата е тайна, която съм се заклел да отнеса в гроба.

Аманда повдигна вежда, като прие предизвикателството му.

— Ако е вкусно толкова, колкото хубаво мирише — подразни го тя, — мисля, че това може да се уреди.

Джейк сви устни, като преценяваше тази не толкова забулена заплаха.

— Забравих, че споделям кухня с жена, която носи оръжие! — преди тя да се усети какво става, той пъхна ръка под сакото й, а ръцете му я обходиха от ръцете до бедрата й, като я потупваха. Завърши огледа си, изправи се и с едва сдържана усмивка информира: — Просто проверявам.

— В чантата ми е — отговори тя, без да пропусне и един кръг от движението на лъжицата или да снеме очи от него.

— Моят е в едно чекмедже в спалнята. Сега, след като сме установили местоположението на респектиращите ни оръжия, ще пожелаеш ли да те освободя от сакото ти?

Той протегна ръка. Аманда постави лъжицата върху плота, свали сакото си и го връчи на Джейк, който изсвири одобрително. Тя носеше една от своите Малки черни рокли. Тази — с изцяло открити рамене, от черно жарсе, бе най-елегантната — и най-секси — от всички, които имаше. Въпреки че не би го признала на никое живо същество, беше искала да изглежда страхотно тази вечер. Като съдеше по изражението на Джейк, беше успяла.

— Определено изглеждаш великолепно — възкликна той, без да се смути от възхищението си. Погледът му се плъзна надолу. — И както подозирах, детектив Макс, имаш изключителни крака!

— Бих могла да ти го кажа.

— Да, предполагам, че би могла. Но за да повярваш, трябва да видиш.

Аманда се усмихна, когато той повдигна капака на едната тенджера и погледна съдържанието й. Разбърка някакви парченца в червен сос. Съдът, за който тя се грижеше, съдържаше нещо гъсто, гладко и жълто.

— Царевична храна — той пъхна една друга лъжица и заяви, че след малко ще бъде готово. — Продължавай да разбъркваш!

Тя се подчини, а той отвори една бутилка вино. Наля малко в една чаша, погледна я на светлината и опита, като задържа виното малко върху езика си, преди да го глътне, и позволи една усмивка на задоволство да озари устата му. Доволен от избора си, той й подаде охладеното „Chenin blanch“ я покани да отпие. Беше превъзходно.

— Не знам, Фаулър. Готвач. Познавач на вино. Орхидеи. Шопен. Ти просто си пълен с изненади тази вечер — лицето й се изви в гримаса, сякаш бе погледнала в бъдещето и бе видяла нещо ужасно. — Няма да започнеш да пееш по някое време, нали?

— Само ако ме помолиш.

Тя се засмя.

— Не задържай дъха си.

Докато разбъркваха, те разговаряха. Той я попита за живота й извън работата. Тя му разказа за заниманията си с фотография и в момент на слабост — за предстоящата си изложба. Когато той обеща да я посети и тя обясни, че няма да е там, той пропусна това като нещо, което няма значение.

— Мога да отида сам — обяви той с престорено раздразнение.

Аманда му се усмихна и си представи мимолетната картина — Джейк Фаулър и Тайлър Грейсън стоят един до друг пред един от нейните портрети. Бяха толкова противоположни по физика и темперамент, сякаш бяха герои на Шекспир. Зачуди се какво толкова в нея ги привличаше. Дали бе нещо, което и двамата притежаваха, или тя се представяше различно пред всеки от тях? Вероятно се бе вглъбила в собствените си размишления, защото гласът на Джейк я стресна.

— Нима се самохипнотизира с това бъркане? — попита той, като леко пое лъжицата от ръката й.

— Сигурно съм се унесла нещо.

— Може би трябва да премина към пеене.

Аманда бе изплашена, ужасена и изложена на опасност.

— О, моля те! Всичко друго, но не и това — примоли се тя.

— Отдръпни се назад, жено!

Аманда се подчини, като наблюдаваше развеселена как Джейк повдигна тенджерата, която тя разбъркваше, от печката и се приближава до масата. Той наклони съда и започна да излива пастообразната смес върху масата.

— Какво правиш? — изломоти Аманда ужасена. Не беше забелязала, че има специална дъска върху масата.

Той се усмихна, но не каза нищо, докато обикаляше и разстилаше златната храна, която ставаше все по-голяма, и изведнъж мистериозно спря на около три сантиметра от ръба на масата. Когато тя застана отстрани като зашеметена манекенка, той запълни дупката, която бе оставил в средата, със съдържанието на втората тенджера — смес от говеждо, телешко и агнешко в гъст доматен сос. После постави една малка спомагателна масичка отстрани на столовете, върху която сложи зелена салата, чаша за вино, салфетка и прибори.

Настани я на един стол, напълни чашата й с вино „Chianti reserve“ и после обяви тържествено:

— Това, красива госпожице, е начинът, по който се сервира полента^[1] в Италия. Mangia.^[2]

Аманда изглеждаше смутена.

— С голямо удоволствие бих mangia, но не знам как.

— Яж от средата навън — обясни той, като взе една лъжица и една вилица в ръка. — Грабни малко от месото, прибави малко от кашата и се наслаждавай!

Аманда се почувства като тригодишно дете, което яде нова храна за пръв път. Трябваха й няколко опита, за да свикне, но след като това стана, тя засия от умението си. Не можеше да си спомни да се е забавлявала толкова много от едно хранене и сподели това с домакина си.

— Радвам се — каза той, като не направи опит да скрие желанието си да бъде похвален. — Исках тази вечер да бъде специална.

— Такава е — отговори тя, като се опита да потуши бурята от чувства в нея. — Много специална.

Настроението се повиши, докато двамата отпиваха от виното и продължиха да се опознават взаимно. Откриха, че споделените им интереси стигат далеч зад телевизионните полицейски драми и стари филми. И двамата харесваха класическата музика, соловите изпълнения на комици, редките посещения на постановки на Бродуей, предпочитаха планините пред плажовете, както и обикновените гевречета. И двамата се занимаваха с йога и бяха тренирани в бойното изкуство — Аманда бе почитател на таекуондо, а Джейк — на карате, и двамата притежаваха черни пояси. Аманда предпочиташе бейзбола пред увлечението на Джейк по футбола, но и двамата харесваха баскетбола, особено отбора „Ню Йорк Никс“. Джейк обичаше да прекарва свободното си време в различните клубове, където ходеше често, докато Аманда предпочиташе да се спуска по склоновете. Неговият единствен опит със ските бил толкова унизителен, че той се бил заклел, че никога няма да доближи до някоя писта, но се съгласи да опита отново, ако тя отиде с него на танци.

Когато се навечеряха, изчистиха всичко и Джейк предложи да се разположат на кушетката. Преди това той реши да стъкми малък огън. Аманда се извини и се отправи към тоалетната. Между всекидневната и спалнята имаше малка галерия. Три стени бяха запълнени със скици с молив. Някои се оказаха определено карикатури, други бяха рисувани набързо, а трети бяха сериозни портрети. Беше сигурна, че поне две от скиците бяха правени от художници, работили в полицията.

Възнамеряваше да попита Джейк за това, но когато се върна във всекидневната, той се занимаваше с една съскаща машина за капучино и тя се разсея от няколко стари снимки върху камината.

— Кои са тези? — попита тя, като посочи към една с двама възрастни и две деца, който бяха направили гримаси пред фотоапарата.

Джейк не й отговори веднага. Вместо това се зае със съдържанието на подноса, който бе донесъл от кухнята. В средата на масичката за коктейли той постави чиния с бишкоти, бутилка с „Vin Santo“, в което те да се потапят, и две чаши. Приготви двете чаши капучино, поръси канела и настърган шоколад върху бухналата бяла пяна и подаде на Аманда купичка със захар на бучки. Като предположи, че той отлага, Аманда запълни времето си, като се задълбочи в ритуала с бишкотите и остави сладките да се топят в устата й, докато чакаше Джейк да реши какво иска да й каже за тази снимка, ако въобще й кажеше нещо.

— Това бе семейство Фаулър — гласът му бе примесен с горчивина. Стана от стола си и донесе снимката до масата. — Това е баща ми, Арчи. Това е майка ми, Грейс. Това е сестра ми, Джослин. А този красив приятел съм аз — опита се да представи нещата безгрижно, но усмивката му бе пресилена, а погледът му — потъмнял.

Тя се усмихна с нежност, която го трогна.

— Бил си очарователен, няма съмнение в това — тя погледна отново към снимката. Той въобще не можеше да си представи колко много му завижда тя за спомени като този. — Ако съдя по тази снимка, произлязъл си от весело семейство.

Джейк кимна.

— Аха. Бяхме. Някога.

Тя се досети, че това е трудна тема за него. Мислеше си, че знае защо.

— Баща ти починал ли е?

По-късно той реши, че вероятно бе заради нейната близост или уханието й, примесено с виното и топлината от камината. Каквато и да бе причината, през следващите няколко часа той се разтовари от историята за баща си, като разкри всичко за изчезването на Арчи, тялото в багажника на колата и нежеланието на Грейс да се усъмни във версията на полицията относно неговото изчезване.

— Не вярвам хората просто така да напускат лицето на земята — произнесе той, като призна, че единственото нещо, което поддържаше настоятелния му оптимизъм, бяха несвързаните приказки на баба му, която се бе заклела, че е видяла своя син на една улица на някакъв карибски остров.

Аманда намери разказа му за по-вероятен, отколкото можа да каже:

— Мислиш ли, че е жив и днес?

Джейк сви рамене и отпи от капучиното си. Очите му бяха вперени в огъня.

— Има ли връзка между баща ти и полицейската сбирка в онзи коридор? — попита тя.

— Искаш да кажеш дали това е клон на бюрото за изчезнали хора? — усмивката му бе мимолетна. — И да, и не. Една от тези скици бе направена от някакъв художник от полицията в опит да намери свидетели, които може да са виждали баща ми — това не изненада Аманда. — Обсъждането, което продължаваше в семейството ми по този повод, бе доста разгорещено и отчасти глупаво по някое време, но години по-късно аз осъзнах, че именно това обсъждане обогати въображението ми с познанията за образите и самоличността. Никога не съм си мислил, че скицата има точна прилика с баща ми. Майка ми считаше, че това е отлична приблизителна изработка. Баба ми каза, че тя не е справедлива спрямо Арчи. Ангъс мислеше, че той изглежда прекалено мил. Сестра ми считаше, че е изобразен като прекалено зъл — Джейк се изхили по начина, по който хората правят, когато са осъзнали нещо, и чакат останалата част от групата да се включи. — Порази ме това, че скицата никога не се е променяла. Именно начинът, по който ние виждахме Арчи, я правеше различна за всеки от нас. Предполагам, че това е нещо в очите на зрителя.

Пак се засмя тихо и горчиво.

— И все пак бях заинтригуван от идеята как ние виждаме хората, които са най-близки до нас, и започнах да колекционирам рисунки. Някои са на хора, които познавам. Други са на известни личности. А някои са на изчезнали хора, които са ме наемали да открия.

— И откри ли ги?

Джейк кимна.

— Всички, с изключение на баща ми.

Аманда копнееше да изкаже съчувствието си. Тя бе знаела, че баща й е жив, и все пак, когато бе на четиринадесет, надеждите й да види Лайънъл изглеждаха също толкова далечни, колкото и шансовете на Джейк да проследи Арчи.

Сякаш почувствал, че бе тръгнала да посети едно самотно място, Джейк протегна ръка и тя я усети върху рамото си. Той милваше кожата й, докато говореше за празнотата в сърцето си, там, където бе живял баща му.

— От времето, когато бях на четиринадесет години, вярвам, че Арчи Фаулър е жив и е добре, и се разхожда по някой плаж, облечен в отвратителен плажен костюм в тюркоазно и розово, и пие пина колада.

Той впери очи в нея, без да се срамува от чувствата, които бяха изписани върху лицето му. Не беше мъж, който се доверява лесно — тя го знаеше, и все пак в този момент той копнееше да я остави да види неговата уязвимост и да й довери притесненията си.

— В някакъв момент си мислех, че съм се убедил: отдам ли се на идеята, че той е бил мъжът в колата, това не само щеше да бъде решаващ акт на нелоялност, но и форма на крайно дезертьорство, порок, за който нямаше да има опрощение. В края на краищата — промърмори вече почти на себе си — един добър син никога не изоставя баща си.

Аманда почувства как сълзи напълниха очите й. А една добра дъщеря изоставя ли баща си? Една добра дъщеря оставя ли баща си да вярва, че тя и майка й са загинали при експлозия?

Джейк забеляза сълзите й и незабавно се зае да ги избърше. Пръстите му ги изтриваха нежно от бузите й, после за кратко докоснаха устните й. Аманда задържа дъха си, като че ли това щеше да удължи удоволствието на мига.

— Съжалявам, Макс. Не исках да бъда толкова депресиращ. Надявам се, че това не е развалило вечерта ни.

Аманда почти се засмя. Това бе една от най-интимните вечери, които бе прекарвала с мъж.

— Не е възможно да развалиш тази вечер — каза тя. — По скалата от едно до десет нивото й е единадесет. Наистина. Прекарах чудесно.

Със забележимо облекчение Джейк взе лицето й в ръце и я целуна.

— Надявам се, че не си мислиш, че с тези сладки приказки ще ме прикоткаш да ти дам рецептата за тази полента, защото няма да стане. Аз съм мъж, който държи на думата си.

— Не можеш да обвиниш едно момиче, че се е опитало — каза тя, когато той я целуна отново.

Ръцете му се плъзнаха по тялото й и тя разбра, че трябва да вземе решение: или да си тръгне, или да спи с него.

— Трябва да тръгвам.

С изключителна неохота се изтръгна от прегръдката му и стана от кушетката.

— Ела — каза той, като взе сакото и кобура й от гардероба. — Ще те изпратя до вас.

— Само на няколко пресечки е. Не е необходимо — възпротиви се тя, озадачена как бе реагирала на усещането на ръцете му, когато й помогна да облече сакото си.

— Необходимо е — той наметна едно сако, изгаси свещите и отвори вратата. — Ако те изпратя до вкъщи, ще свикна да те целувам за лека нощ — тя се засмя, докато заслизаха по стълбите. — Хей! — додаде той. — Грейс Фаулър не е отгледала глупаво дете.