Дорис Мортман
Пътуване за никъде (9)

Глава осма

Ани бе толкова нервна, че й се щеше да изскочи от кожата си. Докато слагаше още един чифт обувки в килера и преравяше отново, за да вземе други, тя се зачуди какво я бе обладало, че трябваше да повдига темата за козметична компания пред Аманда. Както обикновено, устата й работеше преди ума й и сега, за добро или зло, очакваше Лайънъл Беърд да пристигне в апартамента й след двадесет минути.

Миналата седмица, когато Аманда се бе обадила, за да каже, че Лайънъл може да е заинтересован да подкрепи една компания за козметични продукти, Ани остана озадачена. Не защото приятелката й познава всемогъщия господин Беърд — Ани отдавна подозираше, че той бе възрастният мъж в живота на Аманда — но никога не си бе представяла, че Аманда ще говори пред него за нейната козметична серия, или, което бе още по-учудващо, че той ще се съгласи да се запознае с нея.

Първоначалният план предвиждаше двете момичета да отидат в кабинета на Лайънъл заедно. Тогава Аманда бе възпрепятствана заради една допълнителна смяна. Ани все пак би предпочела да се срещне с Големия мъж в кабинета му, но рано тази сутрин неговата секретарка телефонира, за да съобщи, че господин Беърд желае да промени мястото на срещата. Той възнамерявал да дойде у тях. Това съобщение имаше същия ефект като пистолет на старта — изведнъж Ани скочи и побягна. Не само че бе препускала навред в опит да цивилизова тавана си, но беше пробвала да облече дузина различни комплекти без успех. Нейният изискан, използван за всякакви цели черен костюм — онзи, който тя носеше в скъпи ресторанти, на бизнес срещи и погребения — щеше да бъде съвършеното облекло за кабинетите на „Беърд, Натансън и Спелинг“, но едва ли бе нещо, което човек носи вкъщи.

Като измъкна единствената неизмачкана вещ, останала в гардероба, тя скупчи всичко заедно, хвърли го в килера, тръшна вратата, почисти, доколкото можа, и изтича към банята за проверка на грима в последната минута. Това бе продуктът, който щеше да продава. Не можеше да си позволи да изглежда така, сякаш си е лепнала някакво чуждо лице!

Когато домофонът иззвъня, в един луд миг тя си помисли да се престори, че не е вкъщи. За щастие разумът й се възвърна със следващия дъх. Тя натисна бутона, който позволяваше на посетителя й да влезе в сградата, и зачака нервно асансьорът да спре на нейния етаж.

Беше виждала снимка на Лайънъл Беърд в списанието „Форбс“, в „Таймс“ и в различни седмични издания, така че вече знаеше как изглежда. Когато вратата се отвори обаче, тя се отдръпна назад, съвсем неподготвена за размерите на ръста му. Стори й се по-голям, отколкото бе в действителност, по-висок, с по-широки рамене и по-добре изглеждащ. Освен това той излъчваше аура, която бе толкова завладяваща, че моментално я обездвижи.

— Може ли да вляза? — попита я тихо той. Лицето на Ани промени цвета си от слонова кост към розово и тя започна да заеква като селянка в присъствието на крал. Мразеше се за това, че звучи така безкрайно тихо, но не можеше да направи нищо.

— О, разбира се. Толкова съжалявам. Наистина. Извинете държанието ми. Влезте. Седнете. Настанете се удобно.

Тя влезе бързо в пространството, което определи като всекидневна, като се опита да го види така, както би го видял един непознат. Никога преди не бе имала посетител с подобна известност като неговата, така че й бе трудно да намери подходящото държание. Приятелите й бяха актьори и художници и други, които преживяваха от чекове, които не бяха винаги редовни или с големи суми. Малко живееха в по-богатата част на града и когато го правеха, те наемаха малки, неудобни апартаменти или квартири в блокове без асансьор. Тя не можеше да си представи внушителността, която бе препоръчителната рамка на Лайънъл Беърд.

Вместо да я последва учтиво, Лайънъл се забави на входа на тавана. Не толкова се оглеждаше настрани, колкото се опитваше да се потопи в общата атмосфера, като се помъчи да погълне целокупността на онова, което се бе появило пред него. Когато най-после се придвижи навътре, крачката му съответстваше на блуждаещите му очи. Вместо да продължи с обхващане в широта, погледът му сега се спираше върху отделни детайли и единични вещи: прозорци като на склад, покрити с леки, бели пердета, една голяма, примитивна маса за коктейли, която изглежда заемаше цялото място за сядане, два парцаливо шикозни стола, балансирани от официална кушетка в стил „Бийдърмайър“^[1].

Отгоре върху фалшиво старинен бюфет бяха изкусно подредени повече от дузина различни свещници в една, както той предположи, специфична приумица, като всеки съдържаше по една свещ, намираща се на различен етап на топене.

Единият ъгъл, където той прие, че Аманда и Ани правят своите фотографии, се издигаше като мини сцена, препълнена с различни театрални реквизити: флорентински трикрилен параван, огромна гръцка урна, палма в саксия, един стол в стил Луи Четиринадесети с позлатена рамка, куп от огромни възглавници за под в лъскави дамаски, изобилно украсени брокати и кадифета с дебели ресни. Топове от тъкани, всеки с мострена лентичка, която висеше свободно като закачка, се събираха в букет на едната стена.

В близост се надуваха шивашки манекени, натруфени в изобилие от модни парчета. На отсрещната страна — висящ под едно огромно огледало, което изглеждаше като дошло от някоя зала, имаше също толкова голяма маса, окичена с поставки за перуки. На всяка от тях бе сложена по една старателно украсена с шапка перука, която бе допълнена с митично лице, създадено от изобилието от бурканчета, съдове, тубички и четки, които покриваха останалата част от масата. Пред този козметичен пир стояха две табуретки, на които бяха поставяни гримовете на създаваните образи. Зад тях една дървена закачалка за шапки във викториански стил бе отрупана с chapeaux^[2], като се почне от богато украсените с пера а ла Мария Антоанета до една бейзболна шапчица, върху която откровено бе избродирано: „Не, нямаш шанс!“.

— Домът ти е очарователен — каза той, като зае мястото, което му бе предложено.

Това не бе определението, което тя би използвала, за да опише квартирата си, но Ани все пак му благодари и му предложи питие: уиски, вино, кафе, минерална вода, сода, чай — горещ или айс.

Лайънъл, като забеляза наблизо една бутилка в кофичка за изстудяване на вино, рязко прекъсна изброяването й, като я посочи.

— Мога ли да я отворя? — попита я, като се страхуваше, че ако треперещите й ръце хванат тази бутилка, щеше да последва трагедия.

— Станах нервна отпреди един час — обяви тя, докато се отпускаше на фотьойла срещу него. — Мисля, че ще подлудея. Ще ме предупредите, ако достигна това състояние, нали?

— Разбира се.

Лайънъл наля и на двамата по една чаша и я подкани да се включи. Докато тя отпиваше от виното, той продължи огледа на младата жена, за която дъщеря му твърдеше, че е най-добрата й приятелка в Ню Йорк. Тя бе привлекателна, както бе казала Аманда, и както Бет я бе описала, също толкова странна. Очевидно бе страстна колекционерка и въпреки че паричните й ресурси бяха ограничени, вкусът й бе еклектичен и изненадващо изчистен. И докато вероятно си мислеше, че той вири нос спрямо всичко, което е без марков етикет, намери нейния стил за доста привлекателен. Облечена в черно еластично трико, черни мокасини и мъжка официална риза с маншети и обърната яка, тя излъчваше не само доверие, но и загатваше за дарба.

— И така, как и защо човек става гримьор художник? — попита той, като забеляза фантазьорската сбирка от преспапиета от части на лица, които заемаха един ъгъл от масата: пиринчени устни и очи, мраморни усти в различни форми, няколко носове и дори едно глинено ухо.

— Лесно е. Започнах да рисувам лицето си, когато бях на пет години и оттогава не съм спирала — тя се засмя при спомена за онези дни. — Намерих чекмеджето с гримове на майка ми и помислих, че е пълно с вълшебства. Имаше толкова много от онези цветни пръчици и тубички, с които да си играя, и така и направих. Нацапах себе си, мивката, една или две стени и одеялото върху леглото ми. Мислех си, че всичко изглежда красиво. За нещастие родителите ми не бяха съгласни — тя се засмя отново.

Лайънъл хареса звука на нейния смях, той бе жив и искрен, без престореност и въздържание. Ако тя можеше да повлияе на дъщеря му само по един начин, той се надяваше, че ще научи Аманда да се смее също толкова свободно.

— Предполагам, че си била наказана за този твой творчески изблик?

— Нека просто да кажем, че тяхната артистична чувствителност не бе толкова развита, колкото моята.

— Преминала ли си някакво официално обучение, или си изгладила уменията си чрез опит и грешки?

— И двете — каза Ани. — Имам степен бакалавър на изящните изкуства по театрално гримиране. Когато дойдох в Ню Йорк, имах голям късмет да поработя за няколко постановки на Бродуей и да почиракувам при няколко майстори на занаята. В свободното си време, а аз разполагах с много, обикалях различни козметични щандове из града. После, когато получих тази работа по сапунените опери, което пък доведе и до стремеж към Еми^[3], и оттам до наистина страхотна реклама, което пък ме наведе на мисълта да капитализирам моята внезапна слава — тя се усмихна широко. — Това е резюмето. Готов ли сте за предизвикателството да направите някаква стъпка?

— Не съм свършил с резюмето — тонът на Лайънъл бе рязък и пресече въздългия й монолог. — Този доста бърз разказ за твоя стаж бе развлекателен, но повърхностен. Личната препоръка на Аманда Максуел има определена тежест, но ние обсъждаме възможността за финансиране на сериозно бизнес начинание.

Ани бе обезкуражена и това си пролича.

— Аз нямах предвид… Съжалявам, ако съм се показала незряла, но… е, аз…

Лайънъл пъхна ръка в джоба си и й връчи един както изглеждаше официален формуляр.

— Бъди така любезна да го попълниш.

Тя кимна безмълвно. Това не бе начинът, по който тя искаше да продължи това интервю. Сведе поглед, като избягна онова, което прецени като критичен поглед, и проследи безкрайния списък от въпроси. В кое училище е учила? Коя е обслужващата я банка? Вземала ли е някога каквито и да са заеми? Ако да, някои останали ли са неизплатени? Кои са предишните й работодатели? Колко дълго се бе задържала на всяка месторабота? Притежавала ли е собствен бизнес? Ако все още функционираше, какви бяха печалбите и/или загубите от него? Ако пък работата е закрита, какво бе станало с нея? На кого трябва да се обадят за бизнес препоръки? Ами за писмени характеристики? Живи ли са родителите й, или починали?

Сърцето й задумка лудо в гърдите й. И преди беше правила грешки, но тази бе върхът! Какво си беше въобразила тя? Че човек като Лайънъл Беърд просто ще влезе, ще хареса цвета на червилото й и ще й връчи чек за три или четири милиона долара? Че няма да проследи с необходимото усърдие миналото й и финансовото й състояние? Аз не разсъждавах — крещеше един глас в главата й.

— Аз съм гримьор художник, а не корпорация, господин Беърд — каза тя, като се опита да измести центъра на разговора, без да звучи сякаш е отчаяна или победена. — Нямам неща като допълнителна или финансова биография, или коефициент на успеваемост. По дяволите, понякога се питам за моя коефициент на интелигентност! — избъбри тя, като подчерта изречението си с колеблива усмивка.

Когато той продължи да се взира в нея с очакване, тя си пое дълбоко дъх, организира мислите си и продължи със затруднение:

— Нямам впечатляваща финансова биография, господин Беърд, сигурна съм в това. Но имам идеи, талант и вътрешно познание за клиентите си. Такава биография следва да имате предвид — онова, което ви показва колко съм добра и какво правя. Онова, което ви показва колко усърдно бих работила, за да направя моята идея реалност и вашите инвестиции — печеливши.

Пое дълбоко дъх.

— Вие сте финансов магьосник. Това е факт. Знаете най-добре как да разширите даден бизнес, но при цялото ми уважение, господине, вие въобще не познавате моята работа. А аз я познавам. Знам, че бих могла да произведа солиден продукт, да го предложа правилно и в края на краищата да накарам жените да го купуват. Защо? Защото моята серия спомага за един естествен, младежки вид, който прави жените от всички възрасти красиви. И знаете ли какво, господин Беърд? За повечето жени, независимо дали са богати, или бедни, от града или от предградията, на младежка възраст, или пред менопаузата, да изглеждат красиви е тяхната основна грижа.

Надяваше се, че той не е забелязал, че трепери. Надяваше се също, че няма да й се изсмее в лицето.

Той не го направи. Но нито пък я окуражи. Вместо това се върна към данните от финансовия формуляр.

— Добре осъзнавам вашата квалификация, госпожице Харт. Ако не бяхте жизнеспособна, не бих си правил труда да идвам днес тук. Сега, въпреки вашите красноречиви аргументи, все още продължавам да настоявам за съвсем елементарна информация. Със сигурност вие знаете номера на вашата социална осигуровка и имената и адресите на миналите си работодатели — Ани би предпочела по-мил, по-нежен тон, но Лайънъл остана хладен, съсредоточен и конкретен. — Сигурен съм, че разбирате, госпожице Харт. Не давам пари в заем на непознати — той посочи към формулярите, които се размотаваха в ръката й. — Моля ви. Попълнете ги добросъвестно.

За ушите на Ани тези думи означаваха край. Лайънъл Беърд щеше да си тръгне. Вероятно щеше да бъде учтив и да я накара да му изпрати това обратно по пощата. От уважение към връзката й с Аманда щеше да почака дължимото време, после щеше да се обади и да каже: благодаря, но се отказвам.

Ани понечи да се изправи, за да може да го придружи до вратата, но Лайънъл се бе облегнал назад на стола си и лениво отпиваше от виното си. Когато тя го изгледа въпросително, той се усмихна.

— Тъй като предполагам, че няма да ти отнеме много време — изрече той любезно, — ще почакам.

 

 

Същия ден Аманда бе планирала да вечеря с Лайънъл в градската му къща. Тъй като смяната й свърши в осем, тя реши да отиде там направо от работа. Взе си душ в банята до съблекалнята, смени си дрехите с едни джинси, памучна фланелка и обемист пуловер, който заличи по-женските й форми, и едно кожено палто, което би могло да се облича от двата пола. И за да продължи илюзията за двуполовост, щом влезе в таксито, напъха косата си под една бейзболна шапка и вдигна яката на палтото си. Таксито я остави на три пресечки от Лайънъл, пред една огромна сграда с апартаменти на Трето авеню. В случай че някой я бе проследил, тя реши да влезе в сградата и да попита пазача за посоката към някакъв безобиден адрес.

След като се спотайва там, доколкото бе възможно, тя се отправи за градската къща, като пое по невъобразимо заобиколен маршрут. Щом пристигна, тя позвъни на задния вход и зачака Томсън да й отвори да влезе.

— Бих искала само веднъж да дойда през предната врата — каза тя, като въздъхна леко, когато Лайънъл я посрещна.

— Скоро, миличко — той я прегърна силно и й заговори нежно, така че никой друг не можеше да го чуе. — Скоро Хайме Бастидо и другите ще бъдат заловени, кошмарът ще свърши и ние ще сме свободни да бъдем ония, които сме: баща и дъщеря.

Когато се разделиха, той я помилва по бузата и после нежно я ощипа по ухото. Това бе закачка от миналото, което й напомни, че чудесата наистина се случват, че отново се бяха намерили. Стига тя да повярва, че картите показват още едно чудо.

Вечеряха в библиотеката — едно място, което създаваше далеч по-интимна обстановка и следователно бе по-удобно от официалната трапезария в другия край на коридора. Облицована богато с махагон, опасана от лавици с подвързани с кожа книги и мебелирана в наситени тонове на вечнозелено и винено, стаята излъчваше атмосфера на безгрижно съзерцание.

Аманда прие с възторженост предложеното й от Лайънъл вино. След като потъна в един от фотьойлите отстрани на камината, тя отпи от чашата „Совиньон Блан“ бавно, като се наслаждаваше на студената му свежест върху езика си. Лайънъл й се усмихна, като я наблюдаваше как отмаря с крака върху една табуретка, видимо отпусната. В началото неговият свят и начин на живот й бе толкова чужд, че бе почти невъзможно да си отпочине в дома му и в любимите му леговища. Той си спомни колко напрегната и нервна бе изглеждала тя — рядко способна да отговори или да се засмее, без продължително да се чуди дали постъпва правилно. За щастие тя се приспособяваше.

— Бих те попитал как мина денят ти, но не мога да си представя, че е бил друг, освен ужасен.

Аманда трепна. Едно от повикванията й бе до един дом, където малко дете бе малтретирано от приятеля на майка му. Мъжът, надрусан с пропаин, бе набил тримесечното бебе, защото плачело, докато той се опитвал да прави секс. Когато писъците на бебето се усилили поради побоя, той го пуснал в съд с вряла вода. Майката, също упоена от наркотици, се паникьосала и изтичала навън от апартамента. Един съсед извикал полиция. Докато пристигне помощ, приятелят й изчезнал, а бебето умряло.

Аманда искаше да намери спокойствие чрез виното.

— Не довършихме нашия разговор оня ден за Тайлър Грейсън — каза тя, като смени темата. — Защо те беше толкова яд на мен, че съм обядвала с него?

— Не знам — призна той. — Може би съм ревнувал — усмихна се, но Аманда усети, че не й казва всичко. — Нека да забравим за вчерашния обяд и да се придвижим към днешната вечеря — предложи той, като я покани да го придружи до масата в далечния край на стаята. — Освен това нямам търпение да ти разкажа за моя ден. Със сигурност той не бе толкова пълен с новини като твоя, но бе доста интересен.

По време на обикновена вечеря със сьомга на скара и задушени зеленчуци те обсъдиха срещата на Лайънъл с Ани Харт.

— Честно казано, мисля, че твоите инстинкти са правилни: нещо липсва — каза той неохотно. — Радвам се, че Сам настоя да я проверим.

Аманда побутна храната в чинията си. Беше се надявала Лайънъл да й каже, че е сгрешила, че Ани Харт е почтена и че синдромът за защита е проработил излишно в Аманда. Да се проследи най-съществената част от жизнения път на Ани чрез ФБР бе чисто предателство спрямо приятелството им и това я разстрои. Тя нямаше много приятели, така че се притесняваше да наруши тази връзка. И все пак самозащитата се бе превърнала в необходимост, която вземаше предимство пред всичко друго.

Лайънъл се опита да бъде убедителен, но докато не се установеше със сигурност, че тя не представлява заплаха за дъщеря му, не се интересуваше за това дали ще накърни чувствата на Ани Харт.

— Беше изключително нервна.

— Ти си я смутил — Аманда отговори рязко и отбранително.

— Вярно е, но не трепереше, преди да й връча документите. До този момент тя изглежда бе завладяна от моята така наречена известност. Държеше се доста свободно и бе приказлива — Лайънъл се върна отново към впечатленията си. — Всъщност си призна наивността, че някой ще финансира проекта й, без да направи задълбочена проверка — изведнъж лицето му се озари. — Може би това е добра новина.

— Какво, искаш да кажеш?

— Един обигран внедрен шпионин би очаквал щателно разследване и би подготвил да пусне в ход някоя добре репетирана история.

— Ами ако аз преувеличавам нещата и размесвам пропорциите? Ами ако Ани просто е страхотно момиче с голям талант и малко мечти, които кръжат над главата й?

— И двамата се чувстваме неловко, но ще спим по-леко — Лайънъл потупа ръката на Аманда, сякаш да й напомни какъв бе претекстът на всичко това. — И освен това, ако е чиста, възнамерявам изцяло да я подкрепя в бизнеса й. Независимо от това какво си мисли тя, аз зачитам таланта и съм предприемчив с парите.

Гърлото на Аманда се сви, а очите й овлажняха.

— Благодаря ти — прошепна.

— За мен е удоволствие — когато го изрече, той се удиви на величието на това сдържано изказване. Съмняваше се, че Аманда ще може някога изцяло да разбере колко удоволствие му доставя.

От момента, в който тя влезе в орбитата му, завладя галактиката, която представляваше неговото съществуване. Понякога му се струваше, че е невъзможно да си поеме дъх, без да си мисли за нея или да си представи лицето й, или да се чуди къде е и какво прави. Радостта, която тя му доставяше, бе толкова голяма, че той практически бликаше от екзалтация. Копнееше да я потопи в удоволствията на богатството му, а това изискваше титанични усилия да не го направи. Въздържанието едва ли бе негов познат спътник и все пак Лайънъл разбираше, че ако я залее с лукс, това просто щеше да задоволи неговата нужда да дава, а не нейното желание да притежава. Единственият лукс, за който тя наистина копнееше, бе спокойствието, чувството да е в безопасност, да е свободна да води живот, без да бъде потискана от обременителната ризница на подозрението и страха. Неговият проблем бе, че това спокойствие не можеше да бъде купено.

— Добре ли си? — попита Аманда, угрижена, че Лайънъл бе мълчал толкова дълго и че очите му бяха овлажнели.

Появи се тиха усмивка.

— Добре съм — увери я той. — Наистина съм добре.

Аманда кимна, но като Лайънъл и тя се бе размислила за тяхната връзка. За нещастие мислите й бяха по-мрачни, отколкото тези на баща й.

— Една от причините, поради които се усъмних в Ани — каза тя, — беше, че без някакви солидни факти тя изглежда знаеше всичко за теб, с изключение на името ти. Дали е свързана с Бастидо, или с някой от бандитите, тук в Ню Йорк, или просто е имала късмет да отгатне, но като я взех на мушка, умозаключенията ми подсказаха, че сме станали невнимателни — тя знаеше колко много може да го нарани това, затова се поколеба за секунда. — Няма да можем да се виждаме. Не и докато това не се разреши.

— Не! — Лайънъл категорично поклати глава и удари с юмрук по масата. — Няма да позволя животът ми да бъде определян от сенки.

Никой от тях не бе забелязал Томсън на вратата. Когато Лайънъл го видя, той го изгледа намръщено, което накара възрастния мъж да се изчерви.

— Извинете, сър. Помислих, че може да поискате нещо друго.

Аманда се зачуди откога стоеше там и какво бе чул.

— Когато имам нужда от нещо, Томсън, ще ти позвъня — раздразнението на Лайънъл бе очебийно. Томсън бързо излезе.

— Трябва ли да се тревожа за него? — попита Аманда, а устните й бяха свити от безпокойство.

Лайънъл разтърка очи, сякаш го бе хванало главоболие.

— Не — каза той. Когато вдигна поглед, изглеждаше изтощен. — Поне аз не мисля така.

— Откога работи за теб?

— От двадесет и три години — Лайънъл направи набързо мисловна проверка, като оцени дългосрочната служба на своя иконом. — Той е напълно лоялен, Аманда. Знам, че си мислиш, че лоялността може да бъде купена и никой не е изключение от това правило, но вярвам, че Томсън ми е верен.

Аманда се надяваше да е прав.

— Колко охранители имаш? — попита тя, като смени темата.

— Трима: Бруно Витале, Ал Хефлин и Тони Каландра. Бруно и Тони Са с мен отпреди горе-долу пет години. Ал е относително отскоро, но той е бивше ченге и всичките му препоръки бяха проверени.

Аманда кимна. Лайънъл знаеше, че и тримата щяха да бъдат проверени отново.

— Знам, че това е трудно — каза тя, като сниши глас в случай, че Томсън или някой друг се разтакаваше из коридора, — но тези хора биха купили или биха заплашили всекиго. Може и да не си директно въвлечен, Лайънъл, но си бил женен за Синтия и си работил в „Натансън и Спелинг“. Не забравяй това. Защото те не са го забравили.

Лайънъл погледна встрани, като не искаше да остави Аманда да види, че вината му бе изписана в очите. Той не бе забравил брака си. Или онова, което бе станало в „Натансън и Спелинг“. Или въвличането му в случая.

— Купих си пистолет — призна той тихо. Аманда не отговори. Просто се вторачи в него, като зачака за по-пълно обяснение. — Вярно е, че обикновено разчитам на моите охранители за защита, но реших да се вслушам в съвета ти и да се науча да се защитавам.

— Наистина ли? Научи се да се защитаваш, така ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Взел ли си уроци за правилния начин за стрелба с оръжие?

С някой друг Лайънъл можеше да се похвали за случая, като се надява да остави впечатлението, че просто се срамува от това да е добър стрелец, но Аманда бе твърде посветена, с големи познания за съвременните оръжия. Той поклати глава.

— Какво си купи? — тя се опита да запази неутрален и безпристрастен тон, но езикът на тялото й пищеше от неодобрение.

— Калибър двадесет и две.

— От така наречените Специална Събота Вечер? — Липсата на доверие подчерта думите й и се изписа върху лицето й. — Знаеш ли колко близо трябва да бъдеш до някой нападател, за да му причиниш каквото и да е увреждане с двадесет и втори калибър?

— Знам, знам. Но нека да ти кажа как разсъждавах — възпря я Лайънъл. — Ако някоя изненадваща атака дойде от охранителите ми, бих могъл да имам оръдие в джоба си и това щеше да е без значение. Щях да съм мъртъв, преди да мога да докосна каквото и да е оръжие. Ако нападателят ми е непознат, всичко, което трябва да направя, е да произведа единичен изстрел и моите охранители ще се погрижат за останалото.

В това имаше логика, но Аманда продължи да обсъжда темата.

— По-добре да те науча как да боравиш със „Смит и Уетсън Чийф“.

Този пистолет с къса цев и с леко сплескан връх бе известен сред полицаите като оръжие за след дежурство. Докато повечето от членовете от полицейското отделение на Ню Йорк, включително и Аманда, предпочитаха техните деветмилиметрови полуавтоматични, които бяха на въоръжение в полицията, гореспоменатият бе малък, компактен и можеше лесно да се скрие. Пистолетът на Аманда бе обикновено в кобура, закрепен на колана, но гледката караше Лайънъл да се чувства неудобно. Тази вечер тя го бе оставила в чантичката си, която лежеше на кушетката зад нея. Тя се протегна и взе отново своя пистолет — един револвер с лъскав стоманен барабан и гладка дървена дръжка.

— Това е истинско оръжие — каза тя, като го постави върху масата пред Лайънъл. — Достатъчно е малък, за да го скъташ, и достатъчно мощен, за да ти спаси живота.

— В действителност — каза той, откликвайки на внезапен спомен — аз вече имам един тридесет и осми калибров — Аманда бе изненадана. — Беше ми даден като подарък преди години. Тъй като, както можеш да видиш, изпитвам омраза към пистолетите, го сложих някъде настрана.

— Може ли да го видя?

Той стана и отиде до бюрото си. От едно заключено чекмедже изкара стар револвер „Смит и Уетсън“, калибър тридесет и осми. Когато го донесе до масата и го сложи пред нея, очите й се разшириха от одобрение. Беше изключителна изработка, със златна инкрустация на дръжката вместо обичайните шарки. Сравнен със съвременните оръжия, като нейния служебен полуавтоматичен например бе същото като да говориш с носталгия за едно друго време, когато пистолетите и пушките бяха главни герои в уестърните и филмите за добрите момчета срещу лошите момчета, а не за днешните заглавия.

— Кой е направил тази инкрустация? — попита Аманда, докато обръщаше пистолета, и се възхити на ръчната изработка. От двете страни на дръжката се намираха позлатените инициали на Лайънъл, заобиколени от разкошни завъртулки, които изглежда бяха част от герб. Това бе дизайн, ценен за Бат Мастерсън или Бил Хичкок или който и да е друг от героите от пионерското минало на Америка. Но не изглеждаше подходящ за Лайънъл Беърд.

— Мъжът, който ми го подари, бе голям почитател на оръжията. Аз изтъргувах една собственост чрез кредитни средства, която го направи много, много богат. Той искаше да ме възнагради, затова ми даде нещо, което в очите му трябваше да бъде съкровище. Тъй като бе истински син на Тексас, това бе пистолет. Що се отнася до инкрустацията, тя бе изработена от най-добрия гравьор в страната — Лайънъл погледна Аманда, нетърпелив да види реакцията й. — Един фалшификатор, който излежаваше петнадесетгодишна присъда в затвора.

И двамата се радваха на здравия смях, който последва.

Аманда взе пистолета и завъртя барабана. Някой го поддържаше смазан и излъскан. Вероятно Томсън. Тя го взе в ръка и почувства тежестта му. Нейният глог имаше дръжка от пластмаса и бе много по-лек. Нейният тридесет и осми калибров бе с къса цев, със сплескан връх. Този имаше по-дълга, по-традиционна цев. Тя вдигна револвера, насочи го встрани от Лайънъл и присви очи.

— Имаш ли амуниции за него? — попита тя.

Лайънъл сви рамене.

— Нямаше да знам какво да купя — призна той.

— Трябват ти специални. Аз ще ти ги купя — каза тя, като все още разучаваше пистолета. — Ето. Вземи го в ръка по този начин — тя му показа как се държи пистолет. — Хвани го така, че захватът да е високо в извивката между палеца и показалеца ти. Така нивото на ръката ти е изравнено с това на цевта и прицелването става по-лесно — Лайънъл кимна, но изглеждаше бдителен. — Не слагай пръста си върху спусъка. Постави го отстрани. Така няма да има нещастни случаи.

Тя му подаде пистолета. Той го прие, но предпазливо, сякаш току-що му бяха подарили нещо съвсем противно.

— Носиш ли пистолета си навсякъде, където ходиш? — попита той, затруднен от непохватността си и от неудобството си да носи оръжие.

— Да. От мен се изисква да нося оръжие дори когато не съм на работа. Има едно или две изключения, но като цяло всеки член на полицейското отделение на Ню Йорк е въоръжен, независимо дали е в униформа, или не.

— И двата ли пистолета държиш вкъщи?

— Заедно с една „Ремингтън“ с дванадесетмилиметрово дуло.

Лайънъл пребледня.

— Интересно — въздъхна той, като остави пистолета си до този на Аманда. — Мислех, че боравенето с оръжие ще е инстинктивно. Че само защото съм мъж, не само че би трябвало да узная веднага как да го държа, но и да се почувствам въодушевен от мощността и контрола, съответстващи на такъв предмет. Истината е, че го намирам за потискащо.

— Добре е, че си нервен — усмихна се сухо Аманда, като върна своя пистолет в чантата. — Оръжията са способни да причинят смърт при докосване с един пръст. Ако не знаеш как да боравиш с тях, би могъл да се забъркаш в някоя каша, като убиеш някого случайно. Или да се нараниш. Ето защо двамата с теб ще прекараме известно време на учебното стрелбище. В края на краищата — додаде тя, като се усмихна този път окуражително — знанието е сила.

Лайънъл отвърна на усмивката й, а после въздъхна.

— Ти промени живота ми по много начини, скъпа моя Аманда. И всичко за по-добро. Това обаче може да бъде единствената област, в която промяната не създава подобрение.

— Разбирам твоето колебание и го зачитам. Всеки ден се занимавам с вредата, която нанасят оръжията. Нямам намерение да те превръщам в някой уличен бандит на Уолстрийт, но ако притежаваш оръжие, Лайънъл, трябва да знаеш какво да правиш с него.

— Добре, но повярвай ми — рече той с лице, което все още изразяваше резервираност, — бих могъл да прекарам сто часа на учебното стрелбище. Но никога няма да се почувствам удобно с пистолет в ръка.