Дорис Мортман
Пътуване за никъде (11)

Глава десета

„ЧИЗЪМ ТРЪГВА НА ВОЙНА СРЕЩУ УОЛСТРИЙТ

от Холи Брендъл

В реч пред водачите на общината на Лонг Айлънд сенаторът Джон Чизъм даде тържествен обет, че ще започне повсеместна битка срещу онези, които са отговорни за внасянето на наркотици в щата Ню Йорк, независимо от това дали са уличници, или са облечени в скъпи костюми! Като говореше под приветствията на тълпата, той предизвика финансовата общност да изясни ролята си в разпространението на тези прахообразни убийци на деца. Според сенатора причината войната срещу наркотиците да претърпи такъв крах е провалът на правителството да стовари юмрука си е устата на звяра. Той постави вината върху съпътстващата липса на затегнати законодателни мерки против разпространението на наркотици и в частност върху властта и влиянието на банковото лоби.

Трафикантите на наркотици не броят парите си, те ги теглят — каза той, като се надяваше да даде сигнал за тревога на обществеността за количеството пари, които се изпират чрез финансовата общност. Време е някой да изложи на показ онези, които лично се облагодетелстват от липсата на смислена обществена политика. Време е някой да каже НЕ на Уолстрийт и ДА, на нашите деца!

За да се видят нещата в истинската им светлина, сенаторът напомни на аудиторията, че преди двадесет години бе създаден един важен междуведомствен отряд със специално назначение — «Операция ден за изпиране», с целта да издири онези, които изпират пари за наркотрафикантите. Това бе по времето, когато наркотиците от Колумбия течаха като чешмяна вода в Маями и броят на свързаните с наркотици смъртни случаи в цялата страна бе стигнал до небето. Беше се надигнал голям обществен протест и призиви да се защитят границите ни и да се накажат всички, които бяха замесени.

Като отговор на това обществено недоволство — и за да докаже, че «Операция ден за изпиране» е имала успех — правителството организира два публични процеса — единият в Маями, а другият — в Ню Йорк. Общо деветнадесет души бяха осъдени, осемнадесет излежават текущо или вече са излежали присъдите си. В добавка четирима души бяха убити в страхотна експлозия след приключването на процеса в Маями: двама федерални агенти, ключовият свидетел на процеса Синтия Стантън Беърд и нейната деветгодишна дъщеря Ерика Беърд.

Иронията, според един надежден източник, който настоява да остане анонимен, е, че в първоначалните си показания под клетва Дъглас Уелч — служителят от «Натансън и Спелинг», обвинен в кражбата на борсови сертификати в полза на криминалната фамилия Савиано, обвинил Лайънъл Беърд — бивш съпруг на правителствения свидетел от първостепенна важност, за това, че е в центъра на прането на пари, което е ставало през този период. Той твърдял, че господин Беърд е знаел за сделките му с престъпниците, но е гледал настрана. Господин Уелч приел, че в замяна на това мълчание от него се е очаквало да мълчи за действията на господин Беърд.

Според свидетелските показания на Уелч Лайънъл Беърд съзнателно се е оставил да бъде използван като перач на пари за трафикантите на хероин. Той е бил потърсен, защото «Натансън и Спелинг» е имала достъп до международните канали за трансфери на пари и защото господин Беърд е бил високопоставен служител, който е изпълнявал нареждания за големи прехвърляния на суми за клиенти, опериращи с швейцарските банки. Уелч обяснил начина, по който е работила схемата: една швейцарска банка издавала нареждане за пакет ценни книжа на стойност около сто хиляди долара — количество, достатъчно голямо, за да се счита подозрително, и обещавала, че куриер ще плати в деня на сделката. На тази дата един банков куриер връчвал на господин Беърд чанта, пълна с пари в брой. Вместо да откаже сумата и да докладва на властите за сделката, господин Беърд изпращал борсовите сертификати в Швейцария и захранвал специална банкова сметка, регистрирана на името на фиктивна чуждестранна компания.

Когато Лайънъл Беърд бил разпитан за тази сделка, той твърдял, че въобще не се е усъмнил, защото бил извършвал многократно бизнес с човека, който контактувал с него — вицепрезидент на въпросната швейцарска банка. Нито една от предишните им търговски връзки не била съмнителна. Той заявил пред министерството на правосъдието, че очевидно е бил заблуден. И тъй като изглежда нямало конкретно доказателство, което да противоречи на това твърдение, освен думите на господин Дъглас Уелч — един признат за крадец служител, който според казаното от Лайънъл Беърд се е пазарил за по-лека присъда, срещу Лайънъл Беърд не бе предявено обвинение и не бе образуван процес.

Господин Уелч бе осъден, но въобще не влезе в затвора. Той извърши самоубийство в деня на присъдата.“

Реакцията на първата страница на „Морнинг Телеграф“ бе земетръсна. Представители на Уолстрийт, особено онези, които са имали нещо общо с процесите, се скриха зад дебели врати и отказаха да говорят с медиите. Адвокатите в министерството на правосъдието не можеха да бъдат намерени за коментар. Никой, който е бил замесен дори косвено, не искаше да разговаря по темата. С изключение, разбира се, на сенатора. Джон Чизъм тръбеше навсякъде, че отрича да е захранил Холи Брендъл, с каквато и да е информация за Лайънъл Беърд, но каза:

— Ако е бил заблуден, да се надяваме, че е станал по-умен на база на опита си.

— Обвинявате ли Лайънъл Беърд в пране на мръсни пари днес? — попита един репортер, като душеше за друг, по-пикантен ъгъл на иначе обикновената политическа статия.

— Не отправям никакви лични обвинения — разграничи се Чизъм. — Онова, което казвам, е, че в отсъствието, на каквито и да е закони срещу изпирането на пари, наоколо всичко се превръща в клоака. Докато разговаряме, няколко фирми от „Уол Стрийт“ са под разследване. „Беърд, Натансън и Спелинг“ е само едната от тях.

Вбесен, Лайънъл Беърд се барикадира в градската си къща. Ако Холи Брендъл бе някъде около него, щеше да я удуши, без да се замисли и за секунда. Това, което би направил с Джон Чизъм, не можеше да се опише с думи.

Трябваше да признае, че тази атака бе поставена на сцената доста умно. Твърденията на Чизъм съдържаха достатъчно истини, за да бъде трудно за Лайънъл да я опровергава. През деветдесет и втора година бе създаден един отряд със специално назначение, известен като „Операция Елдорадо“, за да се рови из пазарите на ценни книжа и стоковите борси, за да се разбере дали брокерите съзнателно инвестират мръсни пари. От коментарите на Чизъм Лайънъл прие, че Елдорадо все още функционира. Преди няколко години бяха разкрити няколко виновни брокери, двама от които работели за престъпен клон в Панама. Те не бяха обаче, както Чизъм се опитваше да внуши, служители на „Беърд, Натансън и Спелинг“.

Въпреки че беше бесен, че репутацията му е пожертвана на олтара на избирателната кампания на врага му, на кладата бяха поставени далеч по важни неща. Да се възобнови онова дело в днешно време, бе повече от безотговорно. Ако тази така наречена репортерка искаше да слухти и да задълбочи своето изследване, защо не бе проверила в министерството на правосъдието или в местните структури на полицията, или в Националната служба за борба с наркотиците, преди да напише този боклук. Освен ако не бе напълно откачена, тя трябваше да знае, че ако се търси някаква сензационна развръзка, то хвърлянето на малко светлинка върху скритите жила в най-добрия случай щеше да бъде безсмислено, а в най-лошия — смъртоносно.

Всеки път, когато погледнеше към снимката на Синтия и Ерика отпреди двадесет години, която бе отпечатана заедно със статията, представата за дома им, избухнал в пламъци, проблясваше пред погледа му и той преживяваше отново ужаса на този миг. Фактът, че не са били в тази къща, когато е избухнала, не намаляваше страданието му. Те бяха в също такава опасност сега, както и тогава, дори и още повече, благодарение на тази статия.

Той фучеше в спалнята си като звяр в клетка, като ръмжеше, вършееше с ръце, думкаше по мебелите и стените, сякаш физическият контакт щеше да потуши яростта му. Откъде бе взела тази Брендъл информацията си за Уелч и онзи борсов трансфер? Кой й бе дал снимката на Синтия и Ерика? През кратките мигове на размишления Лайънъл осъзна, че преписите от процеса бяха обществено достояние и вестниците в цялата страна разполагаха със снимки на Синтия и Ерика. Тя би могла да ги измъкне от всеки архив. Но защо да ги въвлича в това? Защо да извиква Уелч от света на мъртвите? Положително имаше достатъчно наркотици по улиците, за да може Чизъм да представи идеята си, без да преразказва стари истории като „Операция ден за изпиране“. Защо не провеждаше кампанията си в настоящето и не оставеше миналото на мира?

Отчаяно му се прииска да се обади на Аманда — доколкото му бе известно, тя дори не бе видяла това — но се бе зарекъл никога да не й се обажда от този телефон. И с цяла орда репортери, които се бяха настанили пред вратата му, той не можеше да излезе от къщи, за да намери монетен телефон, без да бъде бомбардиран. Внезапно си спомни, че Сам Бейтс му бе дал някакъв номер, който да използва в спешен случай. Що се отнасяше до Лайънъл, този бе повече от спешен.

Когато Бейтс отговори, Лайънъл му прочете статията — не можеше да я изпрати по факса, без да остави следа — и се увери, че е постъпил правилно. Сам щеше да засили охраната на Аманда и Бет.

— Искам да прикрепя към теб един човек — каза той на Лайънъл. — Ще се държи на разстояние и ще бъде дискретен.

— Аз вече си имам охранители. Но ти благодаря — Лайънъл направи пауза. — Може и да не изглежда така, Бейтс, но аз оценявам твоята загриженост, особено за Бет и Аманда. Знам, че тя е далеч по-голяма, отколкото изисква задължението ти, и съм ти благодарен.

— Казах ти в Уисконсин — отвърна Сам след миг на неловко мълчание. — Обичам тези две жени. Бих направил всичко, за да ги защитя. Както и онези, които те обичат.

Поговориха няколко минути за Бастидо — службите бяха почти сигурни, че е при братята Еспиноза в Мексико — както и за мъжете от „Хъдзън Нешънъл Банк“. Те бяха освободени от затвора преди години, но Лайънъл все още се чудеше дали жаждата им за отмъщение ще бъде утолена някога.

— След освобождаването им от затвора те бяха дълго време под наблюдение. Нищо от онова, което видяхме, не ни накара да смятаме, че могат да представляват заплаха, но в светлината на последните години сме прикрепили агенти към тях. Дотук те все още изглеждат чисти.

— Това е все някакво облекчение.

— Недей да се чувстваш много удобно, Лайънъл. Все още имаме да се тревожим за онези Савиано.

— Мислех, че Рей Савиано излежава доживотна присъда в „Джолиет“ — каза Лайънъл, като прерови паметта си. — Свидетелските показания на Бет изпратиха някои от неговите помощници в затвора, но тя нямаше пръст в осъждането му.

— Вярно е, но има някои хора в организацията, като синът на Рей е един от тях, които считат, че процесът „Операция ден за изпиране“ е отслабил фамилията, като е насадил страха пред закона сред дребните служители.

— Онези, които са направили донесение срещу Савиано.

— Правилно.

Лайънъл въздъхна.

— Мислиш ли, че Малкия Рей е по следите на Бет?

— Възможно е. Проблемът е, че бандитите винаги са замесени в толкова много неща, че е трудно да отделиш точно на коя вендета е дадено предимство.

— Има ли някакви новини за Ани Харт? — Гласът на Лайънъл бе унил.

— Съжалявам. Не трябваше да се проточва толкова дълго. — Сам звучеше разсеяно.

— Наред ли е всичко? Бет добре ли е? Не криеш ли нещо от мен?

— Бет е добре. Казах ти всичко.

— Нещо те тревожи, Бейтс. Мога да го усетя в гласа ти.

— Сестра ми е с диагноза рак на матката.

Тонът на Сам бе неразгадаем както обикновено, но звучеше напрегнато. Лайънъл се трогна от очевидното усилие на другия мъж да потисне вълнението си.

— Има ли нещо, с което да мога да помогна? — попита Лайънъл с искрена загриженост. — Аз съм в борда на няколко реномирани болници тук и в Чикаго. Мога да те уверя, че тя ще бъде в ръцете на най-добрите специалисти в тази област.

— Докторът, който е извършил операцията, се радва на доста добра репутация.

— А болницата?

— Възможно най-добрата в Сиатъл.

— Обсъждали ли сте следоперативното лечение?

— Поне шест месеца химиотерапия.

Лайънъл направи пауза, като се опита да го каже по най-добрия начин.

— Сам, ако имаш нужда от, каквато и да е финансова помощ, това не е проблем. Разбра ли?

На Сам му бе нужна минута, докато отговори. Когато го направи, гласът му звучеше странно, забързано, сякаш внезапно изгуби търпение да завърши този разговор.

— Ужасно благородно от твоя страна, но вече съм се погрижил за това.

В бърз ред той побърза да увери Лайънъл, че докладът му за Ани Харт ще му бъде изпратен през следващите един-два дни, че ще предаде поздрави на Бет от Лайънъл и че скоро щяха отново да се свържат.

Дълго след като остави слушалката на мястото й, Лайънъл размишляваше за резкия начин, по който бе приключил разговорът им. Искаше му се да отдаде нетърпението на Бейтс на нежеланието му да разкрие подробности за болестта на сестра си или на притеснението, че Лайънъл му предлага финансова помощ. Но Лайънъл бе чул нещо друго в гласа на агента. Или бе фалшиво перчене, или наранена гордост, или нещо изцяло несвързано с това, той не знаеше. Но нещо не бе както трябва.

 

 

Памела Беърд не беше се чувствала толкова добре, откакто започна да взема хормонални заместители. Да види снимката на Лайънъл на първата страница на „Морнинг Телеграф“, да прочете дръзките инсинуации за неговата роля в едно скандално мошеничество за пране на пари, да знае, че в същия този момент той вероятно разговаря по телефона с адвокатите си и си блъска главата да изработи становище, което да отрече участието му — тогава и сега — бе просто направо прелестно.

Пиеше кафето си с широка усмивка на лицето. Само преди няколко минути се беше обадил Джон. След като я обсипа с възхвали, той изрази изненадата си, че не го е предупредила предварително.

— Мислех, че така е най-добре. В края на краищата — изгугука тя — твоята враждебност към Лайънъл едва ли е тайна, скъпи. Много по-добре е, че наистина си изненадан. Ако се окажеше, че ти си замислил тази история, пресата просто щеше да пропусне обвинението, като го обяви или като кампанийно риторично, или за състезание по тестостерон.

Тя каза, че е подала тази информация на Холи, за да го представи в положителна светлина и да осигури контекст за посланието му. Той прие това, както тя знаеше, че ще направи, защото неговото его изискваше да вярва, че предаността й е абсолютна. Истината бе: това бе важно нападение от войната й с Лайънъл Беърд. Каквато и изгода да извлечеше Джон, това си беше чисто вторичен резултат.

Тя едва можеше да дочака да се намеси с решаващ удар.

 

 

Фреда Макдугъл нямаше добър ден. Телефоните не спираха да звънят от седем часа, когато тя пристигна на работа. Ако не беше си помислила да се разпореди за допълнителна охрана на фоайето, преди да излезе от апартамента си, беше сигурна, че щеше да бъде посрещната от цяла армия от микрофони, насочени в лицето й като пушки.

Винаги успешен полеви генерал, Фреда извика две секретарки от обединението, които да пресяват обажданията за Лайънъл, постави четирима допълнителни охранители на различни места на тридесет и осмия етаж и се настани точно в центъра срещу кабинета на Лайънъл, а защитните й механизми бяха вдигнати в бойна тревога. До времето, когато Лайънъл премина по коридора и се изравни с бюрото й, звукът на стъпки бе достатъчен да направи ръмженето й да звучи като на ротвайлер.

— Как успя да се промъкнеш в сградата, без да те видят? — попита тя, като го последва в кабинета му.

— Майстор съм на маскирането — отвърна той, като й подаде палтото си.

В действителност бе излязъл от градската си къща от таен вход, което му бе позволило да се качи в колата си, без да бъде видян. Като се сви на задната седалка, изглеждаше, че шофьорът му потегля самичък. Потеглиха към един дистрибутор на ролс-ройс в „Ийст Саид“ и влязоха в сервизния гараж. Шофьорът му застана отзад, докато чакаше да отстранят една малка повреда. Докато тълпата от репортери се втурна към бедния човечец, Лайънъл излезе от изложбената зала за автомобили и се отправи за близката станция на метрото.

— Излязох от метрото и влязох в сградата без въобще някой да ме види. Те не търсеха човек, който има карта за градския транспорт — обясни той, сияещ като дете, което си играе на криеница.

— Това не е игра, Лайънъл! — Фреда се вторачи в него с неодобрение. — Тези хора са хищници и няма да те оставят сам, докато не получат онова, което искат.

Страхът й беше искрен, както и загрижеността й за неговата безопасност. Като се почувства виновен, Лайънъл осъзна, че словоохотливостта му е неподходяща.

— Съжалявам, Фреда. Имаш право. Това определено не е игра. Благодарение на Чизъм тази брантия — репортерката, е тръгнала на лов за вещици и аз съм един от тези на мушката.

— Какво ще правим?

Лайънъл седна на стола зад бюрото си, облегна се назад и се ухили.

— Ще дадем пресконференция.

— Какво!

— Когато човек е върху галопиращ кон, трябва да сграбчи поводите или рискува да бъде хвърлен.

Фреда направи пауза, размисли върху идеята му и както винаги, изпита страхопочитание пред своя работодател.

— Абсолютно си прав — кимна тя, като се изхили, защото още веднъж бе от печелившия отбор. — Кой мислиш, че захрани с всичките тези глупости прекалено усърдната госпожица Брендъл?

Лайънъл се наведе напред и я погледна право в лицето.

— И двамата знаем, че нейният надежден, но анонимен източник не е никой друг, освен твоята приятелка и упорита моя бивша съпруга.

Фреда премести значителната си тежест от единия крак върху другия.

— Знам, че вие двете имате добри взаимоотношения — продължи той, като отказа да я освободи от своя визуален катинар. — Очаквам от Памела да е нелоялна към мен. Тя е жена за презрение. Но не очаквам това от теб, Фреда.

— От време на време обядваме заедно — призна тя неохотно. — И вярно е, че тя разпитва понякога за теб, но — побърза да добави тя — мисля, че е, защото все още те обича.

— Какво й казваш?

— Нищо, което тя да не може да намери, като чете клюките по вестниците — изражението й не се бе променило, откакто бяха започнали разговора. Нейната неспособност да предусеща настроението му бе обезпокоителна. — Никога не бих говорила за бизнес с нея. Или каквото и да е, свързано с „Беърд, Натансън и Спелинг“. Надявам се, че вие знаете това, господине.

Тя не беше го наричала господине от години. Изглежда сега бе подходящото време да се върне към предишните си навици.

— Ами Дъглас Уелч? Разговаряла ли си с някого извън офиса за него?

Фреда се изчерви. Беше забравила, че Лайънъл знае за краткия й любовен роман с господин Уелч. Това бе типична история между колеги, която бе започнала на едно коледно празненство и бе прекъснала доста преди изгонването му през юли. Тя знаеше, че Уелч е женен, но той бе казал, че жена му не го разбира. Фреда бе прекалено неопитна — и изпитваше твърде голяма нужда — за да разпознае най-стария проблем на света. Лайънъл й внушаваше твърде голямо страхопочитание, за да приписва някакво значение на факта, че бе измъкната от работата си като стенограф и издигната до превъзнасяната позиция на главна секретарка точно по време на „Операция ден за изпиране“. След осъждането на Дъглас и последвалото го самоубийство тя се зачуди на това съвпадение, но не бе освободена или понижена в длъжност, затова реши, че е била издигната по заслуги, а не за да бъде подкупена.

— Разбира се, че не! — отрече тя с възмущение. — Не мога да повярвам, че дори сте си го помислил.

— Атакувано е доброто ми име, Фреда, което ме накара да помисля за много неща — той продължи да се взира в нея, но очите му бяха станали празни. Когато проговори, гласът му потрепери, сякаш отекна от някоя дълбока, тъмна кухина. — Включително и възможността, че в момент на изключителна слабост може да съм казал на Памела какво пронизва този тъжен период от моя живот.

Той стисна зъби, сякаш се опитваше да задържи каскадата от чувства, които се стремяха да излязат на повърхността.

— Глупаво, взех за дадено, че всичко, заобикалящо смъртта на жена ми и дъщеря ми, е неприкосновено — отново той се вторачи във Фреда. Този път очите му бяха широко отворени, но в тях блещукаше гняв. — Очевидно съм грешал. Няма нищо свещено.

Фреда усети как горещината на яростта му премина през стаята и я обхвана като огнена вихрушка. За нрава на Лайънъл се носеха легенди и тя многократно бе свидетел на опустошителността му от първа ръка, но обикновено той бе предизвикван от немарливо мислене, мързелив подход към клиентите, неспособност на някой аналитик да разтълкува тенденциите или някакъв фатален недостатък в бизнеса, който можеше да бъде причина „Беърд, Натансън и Спелинг“ да загубят съревнованието с друга финансова къща. Рядко Фреда бе виждала тази ярост да бъде по повод на статия в някой вестник, дори и такава, която поставяше под съмнение репутацията му, през годините той бе клеветен много по-лошо отколкото сега и не бе отговарял с такава ожесточеност.

Когато излезе от кабинета му и се зае с подготовката на пресконференцията, тя се размисли дали яростта му бе породена от враждебното съперничество със сенатора Чизъм, от неустановените му чувства към Памела или от нещо по-дълбоко. Това я тревожеше през повечето време сутринта, защото, доколкото познаваше Лайънъл, само нещо, свързано със Синтия Стантън и Ерика Беърд, можеше да предизвика такъв необуздан гняв. А те бяха загинали преди двадесет години. Нали?

 

 

Приемната зала на седмия етаж бе претъпкана. Повече от сто кореспонденти, представляващи всички медии от различните таблоиди до трите големи телевизионни канала, седяха рамо до рамо, с готови бележници и касетофони. Зад кулисите Лайънъл Беърд видя как Холи Брендъл влезе в залата и как премина между редовете, сякаш й пригласяха празнични фанфари. Като отметна коса с жест на репетирана небрежност, тя намери централното място на първия ред, което й бе запазено от един лакей на „Телеграф“, настани се между репортерите от „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“, като че ли й бяха равни и нейното привилегировано място й се падаше по право, после поздрави онези, които бяха около нея, като домакиня, като явно се наслаждаваше на известността си. Нямаше никакво съмнение, че се бе възгордяла от увереността, че тя бе силата, която бе заставила Голиат да излезе на арената.

Тя има право, помисли си Лайънъл със завист. Ако не бе нейната статия, нямаше да има пресконференция. Замисли се дали да не спука балона й, като не й обърне внимание, но реши, че това може да подейства като бумеранг. Раздразнителността можеше да се изтълкува като признание, че това, за което тя намекваше, може да се окаже правдоподобно. Целта му бе да предотврати бъдещи материали, свързани с „Операция ден за изпиране“ и нейния провал. С тази мисъл Лайънъл кимна да затворят вратите. Без всякакво въведение той застана на сцената. Десетки светкавици го посрещнаха, когато зае мястото си зад една дървена катедра. Телевизионните камери се взираха в очакване. Той не мигна и демонстрира завидно самообладание.

След като фотографите направиха първоначалните си снимки, започна. Погледът му бавно обходи насъбралото се множество. Когато стигна до Холи Брендъл, очите му станаха стоманени.

— Свиках тази пресконференция, защото не желая да бъда пушечно месо за нечия си кауза — заяви той без усукване. — Не мога да си позволя да ме вдигат на балон в кампанията за преизбирането на сенатор Чизъм или да бъда трамплин за нечии амбиции за кариера.

Мнозина, които познаваха Холи, наостриха уши, за да чуят реакцията й. Тя остана с широко отворени очи, изправени рамене и високо вдигната глава, но лицето й бе станало яркорозово.

— В сутрешния брой на „Телеграф“ Холи Брендъл намеква, че преди двадесет години съм извършил престъпление и не съм се спрял пред нищо, за да прикрия престъпното си поведение. Тя намеква също, че тези усилия по невнимание са причинили смъртта на ценен служител. Нито едно от тези въображаеми предположения не е вярно.

Отново обходи с поглед помещението, преди да продължи.

— Ще потвърдя онова, за което свидетелствах навремето: вярвах, че въпросната сделка е законна. Бях имал с посочения швейцарски банкер многократни взаимоотношения и нито едно от тях не бе предизвикало каквито и да е законни или свързани със сигурността последствия. Никакъв намек, за каквато и да е непочтеност. Нямах причини да вярвам, че точно тази сделка бе по-различна от онези, които я предшестваха. И тъй като знаех, че не съм извършил престъпление, следва, че не съм замислял, планирал или осъществявал никакви опити за прикриване.

Всеки път, когато правеше пауза, щракаха толкова много фотоапарати, че издаваха звуци, сякаш имаше нападение от насекоми. Лайънъл, който бе изключително наясно с медиите, остави на фотографите достатъчно време, за да направят снимките си, в замяна, когато започна да говори отново, те се въздържаха от снимане.

— Дъглас Уелч наистина извърши престъпление — гласът на Лайънъл внушаваше, че онова, което казва, бе абсолютна, неотменима истина. — Той открадна стотици хиляди долари от „Натансън и Спелинг“ и ги предаде на представителите на криминалната фамилия Савиано, за да плати дълговете си от хазарта. Призна в съда, под клетва. Според госпожица Брендъл аз съм знаел за неплатежоспособността на господин Уелч, знаел съм за връзките му с организираната престъпност и съм знаел как възнамерява да разчисти дълговете си. Нищо от това дори не е близко до истината.

Той я изгледа и позволи на лицето му да се изпише отвращение.

— Дъглас Уелч работеше като дребен чиновник в „Натансън и Спелинг“. Тъй като двамата с него не бяхме колеги, които разговарят ежедневно, не е имало начин да зная тези подробности. Познанството ни беше бегло. Доколкото знам, той бе скромен семеен мъж, който си вършеше сносно работата. Не знаех за неговата пристрастеност и следователно не съм бил наясно с проблемите му със Савиано. Не съм си държал езика зад зъбите относно далаверите му, защото не съм знаел за тях. Не съм го молил да мълчи за моите бизнес отношения, защото не съм бил наясно, че върша нещо, за което трябва да си затварям устата.

Жлъчна горчивина изпълни гласа му. Тялото му, почти подчинено на настроението му, се наведе леко напред.

— Колкото и гнусни да са тези твърдения в неточността си, онова, което намерих за най-жалко, е безсрамната, заблудена, обслужваща самата нея инсинуация на госпожица Брендъл, че днес одобрявам, и всъщност окуражавам, изпирането на пари за наркотрафикантите. Това е смущаващо в своя фалш и явно престъпно по своята безсърдечност.

Лайънъл сграбчи с ръце краищата на катедрата и обходи аудиторията с поглед, изискващ пълно внимание. Гласът му прогърмя в малкия амфитеатър.

— Преди двадесет години бившата ми съпруга се почувства задължена да се постави в услуга на правителството и да свидетелства точно за такива процедури. Това бе действие, изискващо изключителна смелост. Тя го направи, защото трафикантите на наркотици бяха убили брат й. Накрая те убиха и нея, и деветгодишната ми дъщеря.

За секунда залата бе абсолютно безшумна, сякаш някой бе натиснал бутон за изключване силата на звука на всеки глас, на всеки фотоапарат, на всеки молив, на всяко поемане на дъх. Всички очи бяха вперени в Лайънъл, който стоеше пред тях, без да се срамува от емоционалното си разголване.

— Не съм прал пари за бандитите тогава, не го правя и сега — той се вторачи в Холи. — Парите от наркотици не са мръсни, госпожице Брендъл. Те са отвратителни, защото винаги има невинна кръв по тях — устната му се изкриви в отвращение. — Вие и Джон Чизъм трябва да се засрамите от себе си!

С това той се обърна и слезе от сцената. Пресконференцията бе свършила.

 

 

Рей Савиано никога не си бе мислил, че ще доживее деня, когато ще се съгласи с всичко, което казва Лайънъл Беърд, и все пак, докато наблюдаваше запис на пресконференцията на Беърд, Рей почти извика ура. Този красноречив дявол бе прав: Холи Брендъл се бе забъркала в нещо, което не е трябвало. Тя не само че бе изровила една неприятна история, но бе насочила нежеланата светлина на прожекторите върху един рискован бизнес на фамилията Савиано, който бе най-добре да остане в сянка.

Рей не обичаше светлините на прожекторите. Дори още по-малко харесваше заглавия като това, разкази за криминални фамилии, които забогатяват от убийството на деца чрез наркотици дразнеха дори най-преситената част на масите. Това ги караше да мислят, че полицията не си върши работата, което ги караше да се чувстват несигурни, което ги разсърдваше и ги пращаше да изискват от политиците да отнемат полицейските значки, или, което е още по-лошо, пенсиите. Действия като това задължаваха федералните агенти да излязат на улицата и да вършат геройства. Те щяха да внедряват тайни агенти, да поставят клопки, да упражняват насилие върху информаторите, за да спрат потока от наркотици. Щяха да продават имунитет на умните момчета, които знаеха достатъчно как да доказват обвинения и да предлагат постоянна защита на предателите, които желаеха да издадат своите шефове. По един или друг начин някой щеше да направи така, че да изглеждат добри, като отидат в затвора. Рей знаеше. Нали по този начин попадна в „Джолиет“.

Излежаваше шестата си година от доживотната присъда и с изключение на два часа дневно, когато му позволяваха да се разхожда сам в двора, той бе заточен в една килия в единичен сектор. Беше му разрешено да гледа телевизия, да чете колкото вестници поиска, да използва телефон и да има право на контролирани посещения. Което беше добре, защото въпреки поставянето му зад решетките, продължаваше да държи ръка върху бизнеса на Фамилията.

Той вземаше големите, дългосрочни решения. Синът му, Малкия Рей, се занимаваше с текущите проблеми и вършеше добра работа, като се имат предвид границите на интелигентността му. Вярно е, че бе стъпил върху доста пръсти по своите изпълнени със самохвални подвизи пътища и че в момента бе забъркан в криза на управлението, но кой ръководител на фирма не се бе сблъсквал с криза, когато изгражда една империя? Със сигурност Лайънъл Беърд бе надвил доста врагове в ония дни. Те вероятно не бяха увивали главите си в цветни носни кърпи и не бяха си слагали златни обеци и татуировки. Нито пък размахваха мачете и автомати Узи като момчетата на Blanca Muerte, но си има различни ходове за различни хора.

Като „Беърд, Натансън и Спелинг“ фамилията Савиано бе една организация, която доста често се сблъскваше с финансови и териториални предизвикателства. Лайънъл решаваше проблемите си, като пускаше акции и като излапваше конкурентите си. В миналото методите на Големия Рей бяха по-груби, но въпреки противоречащите доказателства, представени на процеса, той и останалите донове бяха намалили убийствата. Бяха се научили да бъдат гъвкави, да се специализират и да се конкурират. Убийството стана последен прийом, а не първа стъпка.

Тогава бандите се преместиха в града и заплашиха статуквото. Бандите бяха различни от Фамилиите. Да нарушиш закона, бе едно — това бе необходимо в процеса на осъществяване на бизнеса — но бандите действаха без всякакво чувство за принадлежност или кодекс на поведение. Те биха застреляли своите врагове пред майките им. Биха откраднали от съседите си. Биха лъгали приятелите си. И събираха типове от кол и въже в редиците си.

За нещастие бандите не бяха единствения проблем на фамилията Савиано. Някогашните доходни дейности — събирането на боклука, солидния бизнес в „Гармънт дистрикт“, „Фултън фиш маркет“, „Явиц сентър“ — които осигуряваха както пари, така и нископлатена работа за потенциални войници, вече не бяха под техен контрол. Много от традиционните им източници на приходи — порнографията, проституцията, хазарта, също пресъхваха благодарение на една кампания за пречистване от страна на един прекалено усърден, но изненадващо ефективен майор. Като развързаха ръцете на полицията да прави всичко, което е необходимо, за да намали толкова много от стандартните действия, възможностите за печалби спаднаха значително. Мафията бе притисната.

Принос за това свиване имаше и възрастта. На петдесет и седем Рей бе един от най-младите кръстници. Съвременниците му бяха средно към седемдесетгодишни. Водачите на главните нюйоркски престъпни синдикати бяха или болни, или умиращи, затворници, или работещи за властта. Заместниците им бяха, според мнението на Рей, неспособни. Те не зачитаха същите стари ценности както бащите си. Липсваше им лоялността, с която Коза Ностра се гордееше. И изглежда предпочитаха насилието пред управлението.

Рей прекара двучасовата си разходка разтревожен от дългосрочните последствия от пресконференцията на Лайънъл. Новинарите от всички канали предвиждаха ново разгръщане на гангстерски войни. Какви глупаци бяха! Войните бяха започнали преди месеци, но се водеха в странични улички и задни проходи. Ако медиите считаха, че публикации като тази щяха да спрат съперниците да се избиват едни други, значи си бяха наивни, както винаги. Ако не друго, този начин на отразяване на събитията щеше да предизвика папагалите, както и да увеличи броя на схватките. Тази относително лична война щеше да избухне по авенютата и булевардите, където живееха гражданите. И след като преброяването на труповете включеше невинни хора, полицията щеше да предприеме атака, която щеше да направи трудно да се предприема каквото и да е, с изключение на едно отдръпване назад и борба до смърт. Фамилията Савиано не можеше да си позволи да направи нито едното, нито другото, богатствата им бяха стигнали до най-ниското си ниво. И тъкмо по тази причина Рей бе разпоредил на сина си на първо време да се свърже с онези проклети мексиканци. Той не обичаше да си има работа с хора, които не бяха от неговия ранг, но наркотиците бяха едни от малкото оставащи крави, откъдето можеха да се доят пари, владеенето на пазара на пропаин щеше незабавно да влее в дейността му огромно количество пари. Нямаше да позволи планът му да бъде провален от някаква си дребна репортерка, която си мислеше, че може да стигне където си искаше, като сводничи на един изчерпан политик. Големия Рей трябваше да неутрализира тези истории, каквото и влияние върху хората и служителите на реда да имаха те. Трябваше да нападне бързо и да удари здраво, защото утре можеше да се измисли нещо ново и пропаинът да остане вчерашна мода.

Преди да се върне в килията си, той подкупи пазача и се обади на Малкия Рей, за да се осведоми какво става. Нищо добро — беше отговорът. Кланът Еспиноза наливаше пропаин в Щатите по-бързо, отколкото течеше петролът през тръбопроводите. Те искаха да се продава бързо, за много пари и без намесата на властите. Ако фамилията Савиано не можеше да се справи с това, кланът Еспиноза щеше или да се закачи за друга фамилия, или да даде на своите съотечественици изключителни права.

Върнал се в килията си, Рей обмисли няколко възможни решения. Единият вариант бе да пази ръцете си чисти и да остави Лайънъл Беърд да се погрижи за онази досадница Брендъл. В края на краищата Беърд я беше унижил пред колегите й и пред аудиторията в цялата страна. Но личност като нея нямаше да слезе от сцената доброволно. Такива жени вирееха от скандалната си известност: кажи каквото и да е, но само напиши правилно името ми и ме снимай откъм най-добрата страна.

Савиано изсумтя с отвращение. Навремето подобни статии щяха да изчезнат бързичко, защото щяха да запушат устата на автора им по един или друг начин. От само себе си се разбира, че един такъв удар щеше да бъде мръсна работа — Беърд я бе направил твърде видима, за да бъде отстранена без големи последствия — но едно задълбочено изследване можеше да разкрие предишни грешки или провинения. Ако по някакво чудо тя беше чиста, със сигурност щеше да има някой, на когото тя държи и който има неприлична тайна, която двамата не биха искали да се разкрива.

За нещастие въпросът какво да се прави с Холи Брендъл бе в ръцете на Малкия Рей и никой не можеше да каже как щеше да го разреши. Малкия Рей бе част от едно ново, егоцентрично поколение, което се интересуваше само от пари и от власт. Те не зачитаха неща като лоялност, уважение и традиция, пренебрегваха ги като отживелици от една друга епоха, която няма нищо общо с тях. Големия Рей потрепери, като си представи какво биха казали за това неговите наставници. Бяха разглезени твърде много тези деца. Бяха отгледани с разкошни коли и готови пари. Хранеха се в най-добрите ресторанти и спяха с жени от висшето общество. Тези млади жребци не бяха проверявани по начина, по който бе проверяван Рей — като се справяше лично с враговете на Фамилията и следваше заповеди, дори и това да отнемеше известно време. И все пак си мислеха, че са непобедими. И защо не? Придаваха им някакъв романтически ореол по телевизията и по филмите и това ги караше лесно да повярват, че обществото е очаровано от идеята за „Бандита“. Че са защитени от арести и от злини посредством силата на известността си. Че дори тъпите ченгета си мислят, че са недостижими. Те считаха, че онова, което виждат на екрана, е взето от живота.

Но Рей знаеше, че е по-различно. Истинският живот беше горещ куршум, който разкъсва плътта. Истинският живот бе да лежиш на улицата и да се взираш в небето, докато кръвта изтича от дупка в главата ти. Истинският живот беше внезапна смърт.

Или по-лошо — бавно разлагане, което става зад стените на някой затвор.

На Малкия Рей му хареса идеята, че пресата е по следите на тази история, Големия Рей бе доловил това по гласа му. Какво би могло да бъде по-вълнуващо от това да тръгнеш срещу подобните на Лайънъл Беърд и един американски сенатор? То бе далеч за предпочитане пред това да се бориш с шайка шпиони от Лос Анджелис. Рей си помисли, че звездата му изгрява. Вярваше, че колкото повече статии издаде „Телеграф“, толкова по-широк щеше да бъде неговият автоматен откос. Колкото повече народ бъде сплашен от набезите на бандитите, които щяха да се излеят върху ценните им домове, толкова по-бързо името му щеше да блесне в аналите на войните на мафията. Както весело подхвърли баща му, вече го наричаха Плакатния герой за хулиганите от поколение Х.

Какъв наивник бе само! Беше толкова зает да слуша собствената си преса, че бе глух за факта, че Холи Брендъл току-що бе започнала да бие барабана, който щеше да въведе полицейското управление на Ню Йорк, ФБР и всяка друга правителствена агенция във войната, която той бе започнал. Което щеше да разори фамилията Савиано и да разбие братята Еспиноза. Което щеше да направи по-трудно за всички да изпират печалбите си. Малкия Рей бе известен с перченето си по улиците на Малката Италия и големите си приказки, но той нямаше и най-малката представа как да води една война. Ако фамилията Еспиноза измъкнеше тежката артилерия, Малкия Рей щеше да бъде надхитрен и победен. Вероятно щеше и да бъде убит.

Големия Рей седна върху нара и зарови лице в ръцете си. Между изцепките на празно самохвалство той чу и нещо друго в гласа на сина си, нещо дори по-тревожно от безпочвеното му грачене — неуважение. Беше го очаквал, но се надяваше, че ще дойде по-късно. Беше в затвора, без каквато и да е възможност за излизане на свобода под гаранция. Враговете му знаеха това. Синът му също го знаеше. Това бе факт от живота, който не подхранваше подчинението. Докато все още го считаха за „Устремния дон“ и старите приятели от бизнеса се отнасяха към него с почтителност, младото поколение малко го беше грижа за един мъж, чиято свобода е ограничена от решетки.

Независимо от всичко Големия Рей нямаше никакво намерение да види целта на живота си разрушена и своята фамилия — опозорена. По един или друг начин възнамеряваше да спаси скапания задник на сина си. Щеше да посее няколко семена, за да измести фокуса на статиите на Брендъл и да премести светлината на прожекторите някъде другаде. Щеше да помоли за няколко услуги. Щеше да се свърже с някои равни нему хора и да се опита да ги убеди, че с обединени усилия биха могли да неутрализират противниците си без кървава баня.

Но първо трябваше да си изясни някои неща. Холи Брендъл бе изкарала на бял свят тази статия, защото лансираше кампанията на Джон Чизъм. Това бе ясно и разбираемо. Тя очакваше да подхрани собствената си репутация, като я прикрепи към кауза, която не е за изпускане. Но защо трябваше Лайънъл Беърд да налапа стръвта? За кого осигуряваше фронт той?

Няма значение, мислеше си Рей, като изглаждаше първата крачка от плана си за игра. Ако си отвориш устата близо до провесила се кукичка, едно нещо е сигурно: ще бъдеш уловен.