Дорис Мортман
Пътуване за никъде (10)

Глава девета

В шест часа Лойд Франкс се страхуваше, че четирите жени, които кръжаха около рецепцията, могат да се окажат единствените негови посетители. Към осем един внезапен наплив от любопитни за култура хора слезе от Челси и го достраша, че няма да му стигне виното и площта. Галерията не само че гъмжеше от нюйоркски знаменитости, които действително разговаряха за изкуство, но и шоуто почти бе продадено. Фотографиите бяха изключителни — Лойд наистина имаше необичаен усет за таланта, — но не качеството на снимките или инвестиционният потенциал на определени художници осигуряваше подтика да се купува. Витаеше някаква хипнотизираща аура, която обгръщаше това шоу, и тя се бе оказала завладяваща. Всяка фотография бе съсредоточена върху един-единствен човек, който се характеризираше или чрез костюма, или чрез декора, или чрез своята самовглъбеност. Взети като група, те съставляваха сложен колаж от социални митове и персонални характеристики, които приканваха посетителя да изследва неговата или нейната психика, като задава лични въпроси, на които само този конкретен индивид може да отговори. Освен това единствено лично.

От едната страна на предното отделение по-известните като Софи Кол, Нан Голдин и Синди Шърмън представиха темата на изложбата „Кой съм аз“? На отсрещната стена трима неизвестни фотографи правеха своя дебют. Както предполагаше Лойд, четирите „Огледални образи“ от Анонимната авторка предизвикваха най-голям отзвук. Нейните фотографии, както и тези на по-известни нейни предшественици, бяха силно видоизменени автопортрети. Разликата бе, че тези бяха съзнателно заснети през някаква замъгленост. Това не бяха бездиханните, с изчистени линии „Исторически портрети“ на Синди Шърмън, в които тя закачливо променяше архивните ценности и с насмешка предизвикваше авторитета на старите майстори. Или грубите, заврени в лицето ви перспективи на Нан Голдин, която ви предизвикваше да анализирате коя е тя или какъв живот води, без да сте изследвали себе си.

Жените във всеки от тези портрети на „Анонимната“ се бяха втренчили в огледалото, като че ли отражението бе на някой напълно непознат. Тъй като лицата бяха леко замъглени, възникваше въпросът: кое е отражението, кое е тялото? Кое е реалност, кое е фантазия? Единствената определеност бе, че във всички и образът, и вероятно самият художник ясно копнееше да бъде всеки друг, освен себе си.

Джейк бе очарован от работите на Аманда не само заради художествената им стойност, но също и заради начина, по който те я характеризираха. Външно около нея имаше някаква загадъчност, но той бе обработил това по професионален навик. Повечето детективи инстинктивно бяха подозрителни към другите и изключително предпазливи по отношение на себе си. Но тези портрети показваха една жена, заразена с хронически случай на недоверие, една жена, решена да остане неопределена и двусмислена в свят, който изискваше яснота и откровение. И все пак, докато със сигурност превъплъщението й бе подчертаният мотив на цялата тази изложба, Джейк предположи, че има и друга причина портретите на Аманда да събират най-много публика.

Нейните образи правеха знак от едно време, когато жените традиционно са били категоризирани като нежни същества. И въпреки митичната крехкост, изразена чрез костюмите и премените им, те не се появяваха като девойки, изпаднали в отчаяние. В тях имаше леко доловима решителност, която показваше, че те могат да се грижат за себе си. Че нямаха нужда от някой герой, който да дойде на бяла колесница и да ги освободи. Че биха използвали маскировка, женски хитрини, увъртания и всякакви други похвати, които са необходими, за да спасят себе си.

Джейк не бе изненадан, че толкова много жени бяха омаяни от тези снимки. Той предположи, че те усещаха прилика между себе си и героините на Аманда. Повечето от тези жени бяха обществено ангажирани, но и те разчитаха на костюма и грима, за да създадат приятно впечатление за себе си. Те също оцеляваха посредством преоткриването.

Джейк можеше да се отдаде на идеята да се скрие зад един самоизграден образ. Той правеше това всеки ден. Както можеше да се предположи, така правеха и повечето от хората в тази зала. Това кои са те всъщност, им казваше образът, който ги гледаше обратно от огледалото, образът, който те искаха да бъде видян от обществото. Това, което наистина бяха, вероятно бе разголената душа, която само се подаваше иззад сигурността на затворените врати.

Джейк се представи като дързък, самоуверен частен детектив, който, изправен пред всичко това, се страхуваше малко. Това, от което се страхуваше — да не бъде изоставен и необичан — рядко, ако въобще някога биваше, изваждано на показ. Интересно, помисли си той. В нощта, когато Аманда дойде на вечеря при него, той й каза далеч повече, отколкото бе възнамерявал. Тя, от друга страна, не бе разкрила нищо. Бяха обсъждали миналото като въведение към настоящето, но само по начин, който се отнасяше към него и изчезването на баща му. Някак си въобще не се добраха до човека зад значката й или разказа й, който би я характеризирал като жена.

Интересът му към детектив първа степен Максуел нарасна, когато той влезе във втората галерия. На централната стена, точно срещу всички, които влизаха в тази зала, се намираха половин дузина матирани фотографии с размери осемнадесет на двадесет и четири инча, подходящо наречени „Безрадостни изгледи“. Окачени без рамки, те представляваха изключително задълбочено изследване на изолацията на човека. Не местата или образите приковаха вниманието му, а състоянието на тези места и образи. Джейк си мислеше, че разбира какво представлява животът на улицата, но застанал пред тези документални кадри, той изведнъж осъзна, че неговото разбиране е било само интелектуално. А разбирането на Аманда бе емоционално.

Обзе го неизмерима тъга. Сякаш оплакваше живота, който тези хора бяха загубили, и може би онова, което бяха пожертвали. Докато очите му се разхождаха от една снимка към друга, вълнението му нарастваше, както и объркващото усещане, че ги познава. Той бе направил кариера, търсейки изчезнали хора, но при всеки случай някой го бе наемал, за да намери онези, които търсеше. Никой не търсеше хората на Аманда. Бяха наистина изоставени: необичани от техните семейства, нежелани от съседите си, отхвърлени от обществото. Бяха безлицеви непознати, които драпаха за едно мизерно съществуване в анонимност. Това, което правеше тези фотографии толкова силни, бе болезнената истина, че дори ако тези хора бяха гледали директно в обектива, те пак щяха да си останат непознати без лица.

Джейк потрепери при внезапната, неканена мисъл, че може би баща му се бе превърнал в един от тях. Наведе глава, обзет за миг от неочаквана скръб.

— Бях започнала да си мисля, че никога няма да те открия сред тази тълпа — Холи Брендъл се озова до него. Ръцете й бяха скръстени в поза на раздразнение и това настроение отекна в гласа й. — Не ти ли е хрумнало да ни потърсиш?

— Честно казано, не — промърмори Джейк, възмутен от нейното нахалство.

— Сенатор Чизъм чака в другата зала — натърти тя, като че ли той трябваше да е предусетил пристигането им.

— След минута — чувстваше се странно свързан с тези образи. Не му се искаше да се отдръпне.

— Трябва ли да се правиш на толкова недостъпен? — изсумтя тя, като се опита да говори тихо. — Опитах се да уредя тази среща за обяд, но ти бе твърде зает — очите й се ококориха в учудване. — Сякаш един американски сенатор няма да прави нищо по-добро от това да се навърта наоколо и да чака Джейк Фаулър да намери пролука в програмата си. Помолих те да се присъединиш към нас за коктейла, но не, ти трябваше да дойдеш на тази културна проява. И така, аз склоних сенатора и госпожа Беърд да се срещнат с теб тук. Е, те са тук от двадесет минути. Къде, по дяволите, беше? — Холи сякаш бе готова да тропне с крак.

— Добре, добре… — примирен със съдбата си, Джейк последва Холи в предната зала, като си проправяше път през тълпата.

В абсолютния център на галерията бяха застанали Джон Чизъм и Памела Беърд, които се здрависваха и разговаряха любезно с минаващите. Докато се приближаваше към тях, Джейк преценяваше двойката. Сенаторът бе мъж, чието его бе винаги на показ и имаше нужда да бъде възнаградено, но въпреки това той внушаваше доверие, което Джейк можеше само да предполага, че произтича от дългото съприкосновение с богатството и властта. Госпожа Беърд, от друга страна, се чувстваше по-малко удобно, по-малко уверена в правото си да бъде в центъра на нещата. Желанието бе наяве и Джейк предположи, че тя би се борила да защити своето място, но начинът, по който очите й шареха наоколо, го накара да си помисли, че вътрешно тя се тормози, че нейният захват за добрия живот не е толкова здрав, както би искала.

— Извинете ме — избъбри Холи, като практически разблъскваше хората по пътя си. — Сенатор Чизъм, госпожо Беърд, това е Джейк Фаулър.

Мъжете се здрависаха и последва късичък, но оживен разговор. Когато стана ясно, че няма начин да се избегне прекъсването, сенаторът и Джейк изместиха разговора си навън. Холи гореше от нетърпение да се повлече след тях, но чувстваше, че не може да остави Памела Беърд да стои сама. За нещастие усещането й за спазване на протокола не бе реципрочно. Точно когато двете жени влязоха във втората зала, Памела забеляза Лайънъл и само с едно безцеремонно извинение изостави Холи на собствените й планове.

— Какво искаш, Памела? — Лайънъл дори не си направи труда да се извърне. Беше познал парфюма й.

— Искам да знам кога ще подпишеш онези документи.

— Тези фотографии са невероятни…

Лайънъл не можеше да откъсне очи от снимките на Аманда. И по-конкретно една от тях — младо момиче, което отмаряше върху матрак на някакъв мръсен тесен пасаж — го държеше като прикован. Не можеше да си представи какво е да се чувстваш изцяло изоставен на милостта на стихиите, както човешки, така и природни. Очевидно Аманда можеше и това причини болка в сърцето му.

— Доста са предизвикателни — призна Памела, като ги погледна за пръв път. Нещо в тях й се стори познато, но нямаше време да потърси в паметта си къде може да ги е виждала преди. — Зададох ти въпрос, Лайънъл, и на него трябва да се отговори.

Той се извърна с лице към нея, а очите му бяха толкова студени, че замразиха въздуха около тях.

— Ще подпиша тези документи, когато в тях се заговори за неща по начина, по който аз искам.

— Ти си жесток, Лайънъл…

— А ти си алчна. Подписала си съвършено валидно предбрачно споразумение. Фактът, че си решила, че си направила лоша сделка за себе си и искаш да промениш условията, не отнема валидността на оригиналния документ. Що се отнася до мен и що се отнася до съда, ти си била в пълно съзнание в момента на подписването на това споразумение и следователно то остава във вида, в който е написано.

Памела се изчерви от възмущение. Понечи да спори, но Лайънъл я спря с изражение на пълна нетърпимост.

— Не съм аз този, който бърза да встъпва в брак — напомни й студено. — Помисли за това следващия път, когато почувстваш нужда да пришпориш адвоката си да ме притеснява с безпочвени искания.

Извърна се от нея с брутална решителност и тя разбра, че дори и да изкрещи в ухото му, той няма да отговори. Отвратена от това, че я отхвърля, тя събра онова, което бе останало от достойнството й, отметна глава назад в показ на равнодушие и отмина.

Когато забеляза Холи Брендъл, усмивка се плъзна по устните на Памела. Тя можеше и да не е в състояние да победи Лайънъл в съда на правото, но адски бе сигурна, че ще му го върне в съда на общественото мнение.

 

 

Ани наблюдаваше действието отстрани. Беше се колебала дали да присъства на откриването — и да рискува да се срещне лице в лице с Лайънъл Беърд, — но в края на краищата бе решила, че не може да остане настрана. Беше помогнала да се организира тази вечер. Освен това тук бяха изложени работите на приятелката й и тази приятелка се бе опитала да направи нещо чудесно за нея. Аманда не бе виновна за това, че Ани не бе обмислила добре нещата. Двете с Аманда бяха говорили няколко пъти след злощастното посещение на Лайънъл на тавана й, но след първоначалното „Как мина?“ и „Какво мислиш за него?“, двете млади жени стигнаха до безмълвно споразумение: щяха да изоставят тази тема, докато не се появеше нещо конкретно за обсъждане. Това бе преди десет дни. Нямаше никаква вест от Лайънъл — нито конкретна, нито каквато и да е друга.

Когато забеляза Лайънъл в тълпата, тя се зарови в средата на една група, за която знаеше, че в нея няма да попадне погледът му. Той бе твърде от класа, за да се остави да се заглежда в тайфа от лошо облечени младежи, сред които изобилстваха онези, които си пробиваха дупки навсякъде и се татуираха. Скрита безопасно сред тази блуждаеща тълпа, тя го наблюдаваше как застава смирено пред всяка от фотографиите на Аманда и как се възхищава на присъствието им, сякаш бяха икони, а не фотографски прочит на опустошенията от самотата.

Намираше го за всяващ страх, но бе доволна, че Аманда бе въвлякла Лайънъл в живота си. Неговото богатство не само можеше да изпълнява мечти, но тя се досещаше, че можеше дори да изтрие някои от нейните кошмари. И ако се съди по изменчивото състояние на Аманда напоследък, тя имаше много от тях. За себе си Ани осъзна, че въпреки неловкото положение от първоначалната им среща и голямата вероятност той да отхвърли молбата й за финансова помощ, тя би искала да опознае Лайънъл Беърд. Ако оставим другите, по-дълбоки причини настрани, той бе толкова различен от всички други, с които се бе срещала някога, че бе силно заинтересована и покорена от него.

Произходът й бе толкова скромен, че трябваше да признае, че въображенията й за това как някой от това стъпало на обществената стълбица направлява живота си, бяха вероятно наситени със стереотипи. Ако й се отдадеше възможност, тя би искала да узнае дали той ходи на кино, или само присъства на културни събития. Дали гледа ситуационни комедии, или само включва малкия екран за бизнес съобщения и последните борсови новини. Дали е страстен и внимателен, когато се люби, честен или нечестен, когато преценява чувствата си.

Не за първи път Ани съжаляваше за собственото си безчестие и обмисляше да направи пълни самопризнания. Знаеше, че ще се наложи да плати определена цена, но по-зле отсега не можеше да се чувства. И може би, мислеше си тя с надежда, истината действително щеше да ги освободи.

Проблемът бе, че никога нямаше да разбере, докато не опита.

Лайънъл зърна Ани в мига, в който тя влезе в галерията и Лойд Франкс връхлетя върху нея за едно ексцентрично посрещане. Той я видя как оглежда тълпата, като вероятно търсеше него, и се изгуби сред тайфа от посредствени хора. Знаеше, че тя си мисли, че се е размесила с тях, но компанията й представляваше пример за преднамерено отегчение. Впечатлението му за Ани Харт бе, че тя не познава значението на думата отегчение, което бе точно онова, което бе харесал в нея: нейния нахакан ентусиазъм, ненаситното й любопитство и неизчерпаемата й нужда да се обгради с хора и неща, които я правят щастлива.

Това, което не харесваше, бе неопровержимото усещане, че тя лъже за нещо. Докато би трябвало да се е почувствал донякъде облекчен, че информацията, от която имаха нужда, бе предстояща, мисълта, че единствената приятелка може да бъде предрешен враг на дъщеря му, силно разстрои Лайънъл. Беше си имал работа с много вълци в овча кожа в живота си, но тези шарлатани бяха готови да го лишат от положението и от приходите му. Биха искали да го видят покорен и беден, но не непременно мъртъв. Внезапно Лайънъл разбра, че не може да остане в една стая с Ани Харт.

Той се обърна и се отправи за втората зала, когато до него се приближи Тайлър Грейсън.

— Лайънъл — възкликна той, като протегна ръка. — Не очаквах да те видя тук.

Лайънъл прие поздрава и като си спомни, че дъщеря му харесва Грейсън, се усмихна.

— Обичам да правя неочаквани неща. Освен това през последните няколко години станах голям почитател на фотографията. Ами ти?

— Когато е добра като тази, е трудно да не си почитател — отвърна Тайлър. Той посочи към „Огледални образи“ на Аманда. — Тези са забележителни, не мислиш ли?

Лайънъл кимна, като преглътна желанието си да се наслади на очевидния фотографски талант. Той окуражи Тайлър да бъбри за това как чувства тези снимки, в сравнение с работите на Синди Шърмън, така че да може да разучи младия човек. Да е баща бе все още ново чувство за Лайънъл, което означаваше, че трябва да работи по-усърдно с нещата, които вероятно идваха инстинктивно при мъжете, чиято връзка с дъщерите им не е била прекъсвана. Но тъй като обичаше Аманда толкова неистово, нищо не бе твърде трудно или досадно.

Въпреки че Лайънъл си бе изградил предварително мнение за някои схващания на Тайлър Грейсън, той се опита да отхвърли настрана преценките, взети от бизнес взаимоотношенията им, и да погледне на него така, както един баща може да гледа на потенциалния кандидат за дъщеря му. По общо признание Тайлър Грейсън бе с приятна външност, обличаше се добре, държеше се като джентълмен, имаше впечатляваща биография и въпреки че чувството му за хумор не бе на необходимата висота, притежаваше определено сдържан чар, който можеше да се счита за привлекателен. Ако трябваше да гласува само за тези качества, Тайлър щеше да бъде повече от приемлив.

Но Лайънъл наистина познаваше и друга страна на човека с подходящи качества господин Грейсън. Той го знаеше като силно амбициозен и съсредоточен върху себе си. От опит той оценяваше това като отрицателно. Знаеше също, че Тайлър често демонстрира твърдоглавие и неподатливост и приема критиката като лично оскърбление — друга отрицателна бележка в скалата на Лайънъл. Беше умен — Лайънъл му признаваше това, но превъзхождащият разум не гарантираше живот без предизвикателства. От време на време някои нямаше да бъдат съгласни с него, а можеше да се окажат прави. Дори Лайънъл, който не бе жалил сили да се защити срещу честите обвинения в неподатливост, се придържаше към възможността, че случайно дори и той може да направи грешка.

Един или два пъти в началото на тяхното сътрудничество Лайънъл бе водил Тайлър на обяд. Мислеше, че ако го опознае по-добре, можеха да установят по-голяма хармония и следователно по-ефикасни работни взаимоотношения. Но Тайлър се оказа изключително потаен. Изглежда се чувстваше неудобно, когато разговаряше за друго, освен по служебни теми. Лайънъл се опита, но семейство, приятели, обществен живот и повечето от дейностите извън професионалния план бяха табу. В края на краищата Лайънъл заключи, че си губи времето. Тайлър Грейсън бе просто един служител, а не перспективен приятел или инвестиционен партньор. Ако криеше минало провинение, срамуваше се от смущаваща семейна връзка или се опитваше да докаже нещо на някой родител, който не го одобрява, отхвърлила го любовница или на света като цяло, това си бе негова работа и негов проблем. Ако се разпростреше и засегнеше професионалните му изяви, тогава, и само тогава това щеше да стане проблем на Лайънъл.

— Между другото, коя бе твоята приятелка на обяд в Уотър клъб? — попита Лайънъл, като се надяваше, че ще прозвучи като относително безобидно запитване. — Беше прекрасна.

Тайлър се поколеба. Лайънъл предположи, че умението му да пази тайна се бореше с нуждата му да се представи по-добре пред своя работодател. В момента не можеше да реши коя страна иска да победи.

— В действителност — започна бавно Тайлър — тя е жената, която е виновна за тези учудващи фотографии. За нещастие тя иска да остане анонимна, така че не мога да ти кажа коя е.

— Наистина ли? — Лайънъл симулира изненада. Също и поздрави Грейсън за начина, по който намери да се представи в добра светлина, без да предаде довереничката си. — Е, следващия път, когато я видиш, моля те кажи й, че е спечелила един нов обожател.

— Ще го направя — кимна Тайлър, като прикри удоволствието си.

— Ако ме извиниш, мисля да разгледам останалата част от изложбата. Ще се видим утре.

Няколко минути по-късно Лайънъл забеляза, че Тайлър си бе отишъл.

 

 

Тракането на касовия апарат бе толкова силно в главата на Лойд Франкс, че се страхуваше, че се чува ясно в цялата галерия. Продадени бяха всички фотографии. Три от тях бяха купени от Лайънъл Беърд. Тъй като прочутият господин Беърд никога преди не бе удостоявал галерията на Лойд с присъствието си, Лойд се канеше да го намери и да полюбезничи с него. Богатите покровители не се намираха, така да се каже, под път и над път.

— Забравих да попитам, господин Беърд. Има ли някое специално време, когато бихте искали да ви ги доставим? — всяко време между девет и седемнадесет бе удобно за Лайънъл. — Просто за да съм сигурен, че всичко ще върви гладко, възнамерявам да ги доставя лично — продължи Лойд. Да разглежда замечтано разкошни резиденции бе едно от хобитата му. Беше чувал за градската къща на Лайънъл и нямаше търпение да я види.

Лайънъл мразеше раболепието, но хареса Франкс, така че устоя на импулса да му отговори грубо. Вместо това той посочи един от безрадостните изгледи на Аманда.

— Това действително ли е продадено, или само е запазено?

Беше една трогателна снимка на бездомен мъж, застанал с гръб към фотоапарата. Главата му бе наведена под тежестта на обстоятелствата. Облечен в парцаливо палто и смачкана мека шапка, той носеше кожено куфарче и си проправяше път сред лабиринта от кошове за боклук и просмукани от алкохола уличници и изглеждаше като бизнесмена, какъвто някога беше. Късметът го бе загърбил и вероятно нямаше да се върне при него, и все пак имаше някакво тъжно достойнство във фигурата му, което заслужаваше уважение. По Божията милост, сякаш казваше фотографията.

— Продадено е — обади се един непознат глас. Лайънъл се извърна и се озова лице в лице с висок мъж, облечен изцяло в черна униформа, която ставаше да се носи навсякъде. В неговия случай тя бе от кожа и вълна.

Лойд Франкс извиваше нервно глава от единия към другия, като се опита да измери нивото на раздразненост на Лайънъл. Бързо ги представи един на друг.

— Господин Беърд, това е Джейк Фаулър, добър приятел на галерията и господинът, който купи точно тази фотография. Джейк, това е Лайънъл Беърд.

И двамата мъже бяха чували един за друг. И двамата се опитаха да скрият този факт.

— Джейк е частен детектив, който свърши малко работа за мен. Отлична работа всъщност.

— Патрулиращ безделник — предложи Джейк, като начин да изясни ангажиментите си.

Устата на Лайънъл се изви в полуусмивка. Разбра как този мъж би могъл да се понрави на Аманда. Фаулър бе нахакан, но без хитруване.

— Означава ли това, че бих могъл да се събудя някой ден и да ви открия да се спотайвате в храстите пред къщи?

— Само ако си платите изцяло.

— Вие колекционер ли сте, господин Фаулър?

Джейк се засмя.

— Едва ли — каза той, като не направи абсолютно никакъв опит да впечатли Лайънъл.

— И защо побързахте да купите тази фотография, ако нямате нищо против въпроса ми? — Лайънъл бе любопитен да чуе дали Джейк ще спомене за познанството си с Аманда.

Както и Тайлър бе направил, Джейк се поколеба, но поради съвършено различни причини. Опитваше се да сгъсти вулкан от емоции в едно кратко съждение.

— Нека да кажем, че резонира с мен.

— Достатъчно честно е — кимна Лайънъл, като забеляза сянката, която замъгли светлината в очите му, и начина, по който прехапа вътрешната страна на устната си. — Този фотограф има извисена чувствителност, не мислите ли?

Джейк разгледа бавно портретите.

— Той или тя е бил/а там — каза той. — Това е специален вид самота. Сурова и жестока. И не знам как бихте я разпознали, ако не сте я преживели.

Джейк видимо се оттегли в бърлогата си. Лайънъл си помисли, че знае къде бе отишъл Фаулър и съжали, че го бе насочил натам.

За щастие Джейк се разсея от някой, който му махна. За нещастие ръката, която му махна, принадлежеше на една красива блондинка, която стоеше с Памела Беърд и Джон Чизъм. Лайънъл си помисли, че усмивката на Джейк бе малко пресилена. Чизъм кимна в тяхната посока. Лицето на Памела бе лишено от изражение. Лайънъл би искал да разбере коя е жената и какво правеше с бившата му жена и сенатора, но нямаше да разпитва Фаулър, особено пред Лойд Франкс.

Когато блондинката започна да общува с Джейк посредством сигнали с ръце, Лайънъл се отдръпна от размяната на информация, която се водеше, като попита Франкс:

— Докога продължава това изложение?

Лойд отговори и в следващите няколко минути Лайънъл бе зает с подробностите по продажбите. Когато блондинката, Памела и Чизъм си тръгнаха, той се обърна към Джейк.

— За мен беше удоволствие, господин Фаулър. Наслаждавайте се на вашата фотография.

— Вие също, господин Беърд — каза Джейк, като стисна ръката на Лайънъл.

Докато наблюдаваше заминаването на Лайънъл, Джейк се възхити от сдържаността на този мъж. Беше очаквал от него да го попита как се е запознал с Памела Беърд, защо бе махнал с ръка на сенатора Чизъм за добър вечер и коя бе тяхната спътничка. Вероятно бе изпитал леко любопитство за връзката на Джейк с тях. Обикновено мъжете като Лайънъл Беърд не оставяха любопитството си незадоволено. Ако искаха да знаят, те питаха и очакваха да им бъде отговорено. Той не го направи.

А това възбуди любопитството на Джейк.

 

 

Смяната на Аманда свърши в два сутринта. Това бе една ужасна нощ. Винаги бе така, когато жертвите бяха деца. Тази вечер бе работила по три различни случая на убийство. Една разправия между банди бе довела до случайна смърт, когато заблуден куршум бе преминал през един прозорец и бе убил едно бебе, което спяло в детското си креватче. Имаше убийство и самоубийство, при което някакъв мъж, разстроен от провала на брака си и новия любовник на жена си, се втурнал в техния апартамент с карабина с рязана цев и покосил бившата си жена, новия й любовник и три деца, на възраст от шест месеца до четири години. След това обърнал оръжието към себе си.

Най-ужасен бе последният случай: четирима младежи, здраво надрусани с пропаин, бяха изпълнили сатанински ритуал над тялото на едно шестгодишно момче. След като бандата се гаврила и изнасилила момчето, те го дрогирали, оставили го в пропито с урина креватче в мазата на една необитавана сграда в Ийст Вилидж, извадили очите му, изрязали пентаграма на гръдния му кош с бръснач и изсипали капки восък от свещ и кръвта на пиле върху обезобразеното му тяло. Медицинската експертиза щеше да установи истинската причина за смъртта, но от изсъхналата кръв около ноздрите му и онова, което изглеждаше като пяна около устата му, Аманда подозираше, че детето е било свръхдозирано с пропаин, с който са го натъпкали, преди да почувства острието на бръснача. Призля й, докато си мислеше, че в действителност се бе молила това да бъде причината за смъртта.

Пийт Дойл бе в един екип с нея тази вечер. Никой от тях не заговори, докато излязоха от асансьора в щаба на службата за криминални прояви. Вече бяха прекарали достатъчно време, давайки воля на гнева си към едно общество, което отглежда деца, способни да извършват такива злодеяния с други деца. За Пийт нощи като тази бяха особено трудни. Той бе разведен и по общо признание бе сваляч, но всички знаеха, че неговите две деца бяха светлината на живота му. Аманда бе попитала как един любещ баща би могъл да понесе сцена като тази, на която току-що се бяха натъкнали.

— Работата ни е да намерим доказателството, което ще осъди извергите, които са извършили това — каза той с непривична тържественост. — Ако свършим работата си наистина добре, те ще напуснат улиците и ще бъдат заключени зад решетки, където им е мястото — той погледна към нея с очи на куче пазач, бдителен и безкомпромисен. — Което означава, че те никога няма да имат шанса да направят това с моите деца.

Когато излязоха от асансьора, настроението им отрази като огледало мъжделивата, мрачна светлина на фоайето. В тишината стъпките им създадоха неясно ехо. Аманда бе до такава степен потънала в собствените си мисли, че едва чу името си. Едва когато Пийт я побутна, тя забеляза Тайлър да стои до вратата и да чака.

— Мислех, че може би ще искаш да те откарам до вкъщи — заговори той директно на Аманда, като кимна учтиво на партньора й.

— Би било чудесно.

Тонът й бе толкова равен, че Тайлър се зачуди дали това е добра идея. Тя не изглеждаше доволна от внезапното му появяване, както се бе надявал той, въпреки че бе изключително изпита и бледа.

— Трудна нощ? — попита я.

Тя и Пийт си размениха погледи.

— Би могло да се каже — лаконичният отговор на Пийт направи Тайлър дори още по-несигурен в решението си.

— Не исках да се натрапвам.

Аманда се намеси в неловката ситуация и топла усмивка озари лицето й.

— Пийт, това е един мой добър приятел, Тайлър Грейсън — Тайлър отвърна на усмивката й и си позволи да се отпусне. — Тайлър, това е любимият ми партньор от екипа, Пийт Дойл.

Пийт протегна ръка да се здрависа с Тайлър, после се ухили злобно на Аманда.

— Винаги съм знаел, че си луда по мен, Макс — той се обърна към Тайлър и го дръпна заговорнически настрана. — Тя отрича това, но в сърцето си — той се потупа по гърдите, за да го подчертае — аз го знам.

— Вие сте щастливец — рече Тайлър, като се подсмихна на страстното чувство на драматизъм на този мъж.

Тримата излязоха навън, размениха си обичайните любезности и после се разделиха. Пийт се отправи за паркинга, а Тайлър поведе Аманда към едно БМВ, паркирано на завоя.

— До утре, Макс! — Пийт й смигна, докато махаше с ръка за довиждане. — Радвам се, че се запознахме, Тайлър.

Тя чу начина, по който Пийт подчерта произношението на името Тайлър. За Дойл то бе като име от избирателен списък и той предпочиташе единичните срички като Боб или Фил, или Том, или… Макс.

— Току-що ме осъди на седмици непрекъснато дразнене — каза тя на Тайлър, когато й отвори вратата.

— Той изглежда достатъчно безобиден.

Освен ако ти не си един от типовете, за които той вярва, че трябва да се заличат от списъците на човечеството, помисли си тя. Все още виждаше лицето му, когато забеляза как онова малко момче лежи на прогизналите матраци. Ще заловим тези негодници, които са извършили това — бе промълвил той на Аманда — и те ще се изпържат на електрическия стол.

Щом се настани в колата на Тайлър, тя проследи маневрата на Пийт с осемгодишното му субару на улицата. Когато премина покрай тях, той повдигна вежди, сви устни, повдигна брадичка и й отправи един от погледите си, които означаваха: Е, представи си, че… Тя се засмя. Щеше да й се подиграва и за беемвето.

Когато Тайлър запали двигателя, се извърна и погледна към нея.

— Би ли искала да си отидеш направо вкъщи? Искаш ли чаша кафе, или чаша вино? Или искаш да прекараш нощта с мен? — втренченият му поглед бе мек и приканващ. — Едно от горните? Или всички, може би?

— Не искам да се прибирам направо вкъщи — промълви тя. — Но чаша вино звучи супер — направи пауза, не за да го подразни, а защото не скланяше лесно за интимност. Тази вечер обаче имаше нужда от нещо, което да й възвърне радостта от живота — нещо, което би я уверило, че светът, който тя населява, не е изцяло грозота и насилие и убийства. — Както и прекарването на нощта с теб — допълни тя.

Той я целуна нежно. Брадата му я погъделичка по лицето.

— У вас или у нас?

— При теб.

Тя отговори бързо, инстинктивно. Аманда рядко позволяваше на някой да надникне в дома й. Беше се научила на това още от дете. Един съсед или един приятел би могъл да се почувства свободен да си пъха носа и да разглежда отблизо снимките, спомените и други неща, които биха могли да я издадат.

— Сигурна ли си? — на Тайлър му се стори, че забеляза следа от извъртане в очите й, ако не в гласа й.

— Абсолютно.

Той се усмихна, сякаш го бе удостоила с комплимент и някак си това я направи тъжна. Искаше й се да е просто, като У нас или у вас, но не беше. Искаше й се да му каже истината, но не можеше. Как можеше да му каже: Искам да отида в твоя апартамент, защото там е по-безопасно. Защото съм преследвана от наемни убийци и не искам те да те виждат или да знаят името ти, или да знаят, че те харесвам. Защото всеки, който е около мен, е в опасност.

Вместо това, тя се насили да се усмихне и каза:

— В чантата си имам друг комплект дрехи. И някак си ми се струва, че твоят запас от вина е много по-добър от моя.

Той се засмя.

— У нас да бъде!

 

 

Апартаментът на Тайлър бе разположен на Ийст Енд авеню и имаше гледка към реката. Въпреки че той настояваше, че е съвсем скромен и със скучна архитектура от шестдесетте години, с малки поправки от страна на дизайнери, Аманда го намери за чудесен. Завидя му за големия простор, хареса го и го определи като компактен. Въпреки че бе истина, че L-образното му разположение го правеше да изглежда като кутия, Тайлър го бе разчупил, като бе превърнал по-малкото пространство в кабинет, който бе с подобен дизайн като на всекидневната.

— Не правя вечерни партита вкъщи — смънка той, като обясни защо бе елиминирал трапезарията. — Моите развлечения са определени: единствено разходи и сметки.

Начинът на оцветяване — омекотяващо бледожълто, кафяво и черно, създаваше цялостната атмосфера. Удобните кушетки с изчистени линии бяха станали по-меки с чортовите възглавнички — с точно определени места, както забеляза Аманда. Два фотьойла от бук и тръстика, тапицирани в черна кожа, заемаха пространството във всекидневната, докато двата стола с ниски облегалки приканваха в кабинета. Разположени тук и там, впечатляващи антики подчертаваха декора, както и една отделна скулптура. В подкрепа на личната мантра на Тайлър всичко под контрол нямаше никакви странични аксесоари или меки тъкани, които биха могли да загубят първоначалната си форма или да бъдат забравени не сгънати.

Тайлър я въведе в кухнята, която бе другата подценена част от апартамента. Вграден в една ниска ниша се намираше малък хладилник, в който имаше около три дузини бутилки с вино.

— Единственото ми дребно удоволствие — поясни той, като взе една бутилка от горния рафт. — Тъй като студеният въздух се спуска надолу, белите вина са отдолу, а червените отгоре — после й показа избора си — едно „Brunello di Montelcino“ — което знаеше, че ще й хареса.

Наистина й хареса. Усмивката й бе спонтанна, но с условие.

— Не мога да сложа това разкошно питие от грозде на устните си, преди да си взема един душ — каза Аманда. — Имаш ли нещо против?

— Едва ли — каза той, като я обгърна с ръка и я поведе към спалнята. — Нужно ли ти е нещо? Сапун? Шампоан? Някой, който да ти изтрие гърба?

— Една дълга фланелка или халат ще свършат работа.

— Всяко твое желание е заповед за мен.

Той измъкна един копринен халат от гардероба, взе няколко чисти хавлии и чифт чехли. После й позволи малко уединение.

Когато тя излезе от банята, той се бе съблякъл по фланелка и копринено долнище на пижама и се бе излегнал на леглото. Осветлението бе намалено. На една масичка до леглото бе поставена бутилката вино, две чаши с формата на балон и една чиния, в която имаше като че ли prosciutto^[1].

— Изглеждаш невероятно — прошепна той с истинско благоговение при вида й.

Косата й бе влажна и без прическа, небрежно прибрана зад ушите й. Лицето й бе без грим и блестеше, както и частта от плът, която той успя да види под халата с индийски мотиви, който покриваше голотата й. За секунда той се върна обратно във времето на тяхното първо утро във Флоренция. Тогава също бе дошла при него от душа, но не беше се избърсала. Беше оставила това на него. Той почувства, че се възбужда само като си помисли за това.

Вероятно тя бе усетила реакцията му, защото пристегна копринения халат около себе си, преди да легне до него в леглото. Той бухна няколко възглавници и я подкани да се облегне на тях. После наля виното, подаде й едната чаша и вдигна своята за тост.

— За повторното обединение — каза.

Тя чукна чашата си с неговата и се усмихна, преди да остави кадифеното вино да се плъзне по езика й и надолу в гърлото й. Той й подаде резенче от пъпеш, увито в proscuitto. Тя отхапа от него и се наслади на комбинираните вкусове на шунка и узрял, сладък пъпеш. Шепотът й бе почти сладострастен.

— Не е честно! — възпротиви се тя. — Знаеш, че не мога да устоя на един мъж, който ме съблазнява с вино и prosciutto.

— В действителност точно на това разчитах — измърка той, като се наведе към нея и я целуна нежно. И двамата се усмихнаха и изпиха виното си, като преживяваха отново своя роман и предчувстваха бъдещето.

— Ходих в галерията на Лойд тази вечер — каза Тайлър. Аманда кимна. Нея повече я заинтересува как да му подаде резенче шунка. — Снимките ти са изумителни — продължи той, като се опитваше да се съсредоточи. — И аз не бях единственият, който мисли така.

— Наистина ли?

— И последната от фотографиите на „Анонимната“ бе продадена. Още през първия час, бих могъл да добавя.

— Мисля, че съм впечатлена от себе си.

— И трябва да бъдеш — Тайлър разви едно парче от тънко нарязана шунка и й го подаде. Тя го сдъвка бавно, поля го с малко вино, после облиза устни, като се наслади на удоволствието. — Дори Лайънъл Беърд купи някои от твоите работи.

— Той е бил там?

Тя очакваше, че ще бъде, но й стана извънредно приятно, като разбра, че наистина бе отишъл.

— Както и бившата му жена и новият й приятел, сенатор Джон Чизъм. Повярвай ми, моментът бе тъкмо за снимка, когато се срещнаха там.

Аманда се засмя, като си представи Лайънъл и Чизъм, разположени в средата на една художествена галерия. Памела вероятно е била на върха на славата си. От всичко, което Лайънъл й бе разказал за техния брак, Аманда не считаше, че Памела щеше да се разведе изгодно, въпреки публичните й признания за любовта й към сенатора. Само Лайънъл да щракнеше с пръст в нейна посока, и тя вероятно щеше да счупи всички рекорди при връщането си при него.

— Някой друг, когото бих могла да познавам? — когато осъзна, че си мислеше за Джейк Фаулър, тя се смути. Беше практически гола в леглото на един мъж. Как можеше да си мисли за друг?

— Лойд ме запозна с Ани Харт — Тайлър поклати глава. Споменът бе отпечатал лукава усмивка на устните му. — Тя е най-голямата ти почитателка или поне така казва.

— Тя е добра приятелка — Аманда се надяваше, че когато Сам получи резултатите от проверката си, това все още щеше да бъде вярно. — Всъщност тя е тази, която ме представи на Лойд.

— Това ми казаха и двамата.

Докато отпиваше от виното си, той наблюдаваше жената до него. Тъкмо в този миг тя бе самото задоволство: влажна коса, чиста, блестяща кожа, полузатворени очи. По-рано през вечерта той бе видял друга нейна страна. Безрадостните й фотографии бяха за това какво е да си без приятели и окаян, да се чувстваш носен от течението и откъснат от света. Той направи връзка, защото също бе прекарал известно време на този остров на изолация.

— Трябва да се съглася с тях за едно нещо — промълви той, като се остави да бъде завладян от сластолюбивото усещане, че се влюбва. — Ти си много талантлива, Аманда Максуел. Иска ми се само да беше дошла тази вечер, за да можеш да почувстваш вълните на възхищение и признание, които се носеха из онази галерия.

— Чувствам го от теб и ми е достатъчно — с уста, все още влажна от виното, тя го целуна. — Благодаря ти — прошепна. — Имах нужда от това тази вечер.

Той не можеше да говори, но желанието му бе очевидно. Постави чашата й върху масичката и я взе в ръцете си, като облиза виното от нейните устни и го опита от езика й.

Прегръдката му завладя Аманда с интимност, която намери за силно еротична. Беше имала този мъж преди. Беше чувствала ръцете му върху тялото си, устата му върху плътта си, мъжествеността му вътре в себе си. Той бе позната стока, а не някой непознат, когото да разглежда подробно или да анализира, или от когото да се пази. Тайлър я целуна и тя отвърна на целувката му без колебание. Той плъзна ръце под копринените сгъвки на халата и тя развърза широкия платнен колан с висящи краища, като му осигури достъп. Той изхлузи коприната от раменете й и тя му предложи гърдите си. Той започна настървено своя пир с тях, сякаш бе изтощен от глад. Тя изстена леко, когато почувства как отговаря на ощипването на зъбите му, докосването на устните му, на нежното бодване на брадата му. Беше изминало толкова време, откакто някой я бе милвал така. Егоистично, тя се наслади блажено на симфонията от усещания, които той разпали, и им отвръщаше все по страстно поради чудовищността на досегашните й лишения. Само докосването на пръстите му или на езика му, или на устните му възбуждаха цялото й същество, сякаш хиляди единични нервни окончания бяха свързани заедно: възбуждаш едно, наелектризираш всичките.

Устата му се придвижи нагоре, намери устните й и ги взе в плен. В същото време ръцете му поеха друга посока, привлечени към горещината, която се усилваше в слабините й. Ръцете й последваха подобен маршрут, като заровиха в слипа му и потърсиха потвърждение на привлекателността му. Той пулсираше от страст и тя извика леко, когато почувства силата на неговото желание.

Той изстена и бързо свали дрехите си.

— Господи, колко ми липсваше — прошепна й, точно преди устните му да се съединят с нейните.

Аманда знаеше, че трябва да му каже колко добре се чувства и какъв чудесен любовник е той и колко прекрасно бе, че отново е с него, но не се осмели да говори. Чувстваше се твърде уязвима, за да рискува да произнесе дори една-единствена дума. Едната можеше да доведе до друга и докато тя се чувстваше по-свободно с Тайлър, отколкото с всеки друг мъж, с когото се бе срещала оттогава, това усещане за свобода се отнасяше само за тялото й. Можеше да му даде това, но не и повече.

Когато той легна върху нея, тя обви ръце около врата му и повдигна бедрата си, като възпламени неотложността, която заплашваше да ги обземе изцяло. Аманда почувства отново благословията на миналия опит. Напълно осведомени за езика на взаимната жар, те се движеха в съзвучие, като оставяха кресчендото да се издигне в темпо, което доставяше удоволствие и на двамата. Когато го остави да влезе в нея, умът й се изпразни от всички мисли и тя се отдаде на собствената си чувственост, като вземаше, оставаше се да бъде завладяна и яздеше през сладострастната буря на човешкото съвкупление.

Когато свършиха, тя се почувства изтощена и все пак някак си странно освежена. Беше забравила какво е да се държиш като жена. Тайлър й помогна да си спомни и затова му беше благодарна. Наведе се над него и го целуна. Той се усмихна.

— Беше съвършено — измърка тя.

С върха на пръстите си той я потупа по бузата.

— Ти си съвършена.

— Далеч съм от това. Просто говори тестостеронът — Аманда се засмя, но вътрешно се почувства виновна. Интимността изискваше определена честност. Може би страстта й бе откровена и открита, но тя самата не бе.

— Може би е така — Тайлър се облегна на лакът. Когато очите му се вторачиха в нея, изражението му изведнъж стана сериозно. — Съгласен съм, че никой не е съвършен, но животът е кратък. Трябва да ценим нощи като тази, защото не знаем кога и дали ще имаме друга такава.

Той се наведе към нея и я целуна, но сега почувства целувката му различно, сякаш една врата се бе отворила и една свещ бе изгасена. Аманда познаваше това чувство: един дух бе влязъл в стаята. Въпросът бе от чие минало бе дошъл духът? От неговото. Или от нейното?

 

 

Тази сутрин Аманда се прибра вкъщи в седем часа. Тя влезе в апартамента си, провери за подслушвателни устройства и възможни нарушители, после натисна бутона на телефонния секретар.

„Каквото не си ми разказала за себе си, твоите фотографии ми го казаха. Те ми показаха душата ти и тя е красива. Ще си поговорим скоро.

Джейк.“

Аманда се усмихна почти лекомислено и моминско изчервяване оцвети бузите й.

Когато се отправи към спалнята си, мина покрай едно огледало и се спря. Жената, която погледна към нея, бе непозната. Тя бе щастлива, сияеща от светлината, която само любовта може да създаде. Аманда се усмихна мило на жената. Щастлива, е — помисли си тя. Беше млада, красива, неомъжена, живееше и работеше в Ню Йорк. Изложба от нейни фотографии бе посрещната с възторг от критиката. И двама много привлекателни господа се интересуваха от нея. Единият току-що бе правил страхотна, безгранична, силно завладяваща любов с нея. Другият — вярваше тя — щеше да бъде щастлив да има същата тази възможност.

Аманда отново разгледа лицето си в огледалото. Това, което я отличаваше от жената в коридора, бе, че тази жена изглеждаше толкова… нормална. Заля я ревност, когато затвори очи и отчаяно се опита да задържи онова усещане, че си обикновен, че се приспособяваш добре и си щастлив. Накрая разбра, че е безнадеждно. Тайлър беше прав. Тя трябваше да оцени онова, което бе почувствала тази нощ. Защото тя нямаше да продължи. Не можеше.

Защото животът не бе съвършен. А тя не беше като другите нормални хора.