Дорис Мортман
Пътуване за никъде (13)

Глава дванадесета

Когато Аманда влезе в своя апартамент, имаше усещането, че е отсъствала седмици, а не часове. Част от нея желаеше това да са били седмици; времето й, прекарано с Джейк бе толкова прекрасно. За нещастие действителността имаше начин да се натрапи дори на най-голямата идилия. Джейк трябваше да отиде до офиса си. Когато тя спомена, че днес е почивният й ден, той предложи да избягат някъде, но тя го обезкуражи. Каза му, че това е единственото време да приключи някои задължения. Или трябваше да се изпере, или да свикне с усещането да ходи без бельо. Не я изненада това, че Джейк хареса идеята.

Тъй като никога не оставяше прозорците си отворени, когато не беше вкъщи, въздухът в апартамента й бе застоял. Тя дръпна бързо пердетата, вдигна щорите, отвори прозорците и остави на златната светлина на пролетното слънце да залее всекидневната.

Докато наблюдаваше как се променят цветовете и как се освежават тъканите под влияние на слънчевата светлина, тя се зачуди какво би си помислил Джейк за нейния апартамент. Вероятно би се почувствал съвсем като вкъщи във всекидневната й, защото бе в традиционен стил. Въпреки че по-голямата част от мебелите й бяха дошли от магазини за втора употреба, калъфите, евтината тапицировка и декоративните възглавници бяха извършили чудото. Нищо не си пасваше в обикновения смисъл, но тя предполагаше, че тъкмо това придава на стаята обаяние. Широки, удобни фотьойли в кадифе с тежък тъмнозелен цвят си правеха компания с малко канапе, украсено с весело жълта, като цвят на лютиче щампа на огромни цветя и панделки. Масите и лампите се използваха по предназначение. Ако имитираха определени периоди или си пасваха с други мебели, това бе чиста случайност. Странни фигурки от порцелан бяха пръснати върху камината. От време на време, когато се сетеше за това — обикновено, след като бе разговаряла с майка си — тя напълваше вазите със свежи цветя. През по-голямата част от времето те стояха празни.

Преминала през коридора до спалнята, тя вдигна щорите и се усмихна, като си представи Джейк в тази сияйна градина. Предположи, че неговото очакване би било да открие, че живее в пещера с голи стени, с тъмни цветове и никакви глупави мебели. Вместо това, щеше да завари уютно цветно фантастично произведение, създадено като светилище.

Навсякъде, накъдето погледнеше човек — стени, завеси, кувертюри за легло, завивки, фотьойли — биваше посрещнат от същата басма в розово и яркочервено. Килими в бледи тонове се съчетаваха с кадифена ламперия и гипсови отливки на тавана. Контрастът бе осигурен от гардероба й от тъмно дърво и разнообразието от маси. Бродирани възглавници, едно малко тъкано килимче и няколко лампи с изрязани декоративни фигурки, взети от аукциони от града, допринасяха за нещо викторианско в стаята. Тя бе претрупана, украсена и женствена — точно противоположната представа, която създаваше детектив Аманда Максуел. Но тази стая не бе подредена за мрачен детектив. Това бе изпълнената детска фантазия на Аманда: място, в което едно безгрижно малко момиченце със здрави корени и връзки в обществото можеше да живее, едно малко момиченце, което имаше едни и същи приятели от детската градина до горните класове на училището, същата стая в същата къща в същия град.

Това бе също място, където една жена, идваща от мимолетното си детство, би могла да се заблуждава като мисли, че в действителност е пуснала корени. Тук тя можеше да натрупа твърде много списания и да се оплаче за твърде малкото място в килера. Можеше да отстъпи зад кориците на някой роман или да се почувства сигурна под любимото си меко одеяло. И би могла да живее сама, без да се чувства напълно отчуждена, защото смесени с нейните анонимни изящни предмети се намираха съкровища, които двете с майка й бяха събирали през годините на своите странствания.

Това бяха плячки от една игра, която бе започнала след първите им премествания. Аманда бе обяснимо разстроена от напускането на Маями. Когато след месец трябваше отново да се преместят, и после отново — два месеца след това, Бет я достраша за психичното здраве на детето. Аманда се бе затворила в себе си почти до степен на шизофрения. Без значение какво казваше или правеше, или предполагаше Бет като начин да й помогне да се приспособи, отговорът на Аманда бе: Какъв е смисълът? Отказваше да приема квартирите, в които живееха, за свой дом или да назовава с името му града, в който бяха живели. Това бе винаги къщата в „Ничията земя“.

За да измъкне Аманда от това тресавище и да й вдъхна чувство на принадлежност, Бет създаде една игра, която нарече „Издирването“. Привидно, обект на играта бе да намери джунджурийки, чийто произход не може да се установи. Истинската цел на Бет бе да създаде преносими спомени за себе си и за дъщеря си, да внуши чувството, че домът бе там, където се намираха в даден момент, а не в която сграда живееха. Нещо повече, тя искаше Аманда да се чувства, сякаш все още имаше някакво минимално количество контрол върху съществуването си, че не всичко, което правеха или притежаваха, трябваше да бъде одобрено от Службата.

Те запазваха своето ловуване за края на седмицата, като прочистваха битпазарите или щатските панаири или магазини, които използваха термина антични в твърде широк смисъл. Това бе време на отношенията майка — дъщеря, които задоволяваха нормалното желание да притежават нещо и в същото време да не нарушават правилата на „Програмата за защита на свидетелите“. Правилата на Бет постановяваха да си купуват само неща, които наистина харесват. Вкусът е начин човек да определи себе си — казваше тя на Аманда. Като налагаше тези стилистични инстинкти, Бет вярваше, че, без значение къде живееха или как се наричаха, техните покупки щяха да останат и постоянно да им напомнят за това кои са те всъщност. През годините те се развиха в тотеми на триумфа над безлицевия враг, който ги бе осъдил на техния самотен живот в „Ничията земя“. По-голямата част от колекцията от „Издирването“ остана в Калифорния при Бет, но когато Аманда се премести в този апартамент, тя си присвои онова, което счете, че би могла да използва. Над гардероба й се намираше огромно овално огледало с рамка от дърворезба, което бяха купили от една гаражна разпродажба в Спокейн. Отстрани на него стояха два свещника, единият от чист месинг, който Бет бе намерила по време на краткия им престой в Абърдийн, щата Южна Дакота, а другият, в който Аманда се бе влюбила, бе изработен от глина със синьо-бяла глазура и бе купен от един панаир около Норфок, щата Небраска. Имаше и една саксия, която бяха открили по време на една екскурзия до Портланд, щата Орегон, която Аманда напълни с циклама и я държеше върху перваза на прозореца, една порцеланова ваза от галерия на занаятите в Рапид Сити, щата Южна Дакота, и любимата на Аманда серия от детски рисунки, които Бет бе купила на Аманда като подарък за рождения й ден по време на една екскурзия до Сиатъл.

Аманда се помота на вратата на спомените си за момент, после се усмихна, върна се във всекидневната и се настани в едно от удобните й кресла. Като се огледа наоколо, тя осъзна, че този апартамент бе не само строго личен, но и бе предназначен само за самци. Аманда никога не си представяше някого тук с нея. Тези, които обичаше — Бет, Чичо Сам, Лайънъл — не биха поели риска, тях Аманда никога не канеше. Ани бе идвала тук веднъж или дваж, но дори и тя знаеше, че не трябва да идва, без да извести за това.

И все пак внезапно Аманда бе обладана от всепоглъщаща нужда да доведе тук Джейк — да му сготви вечеря и да изпълни апартамента си със свежи цветя и благоуханни свещи и музика. Пожела да прави любов с Джейк тук, в своето убежище в розово и бяло, и да види тъмната му коса да почива върху нейната възглавница с надпис: „Сладки сънища“.

Искаше да му сервира закуска в леглото върху плетен поднос, да гледат бейзболен мач по телевизията или да седят тихо до огъня и да пият вино. Това, което я озадачи, бе осъзнаването, че ако умът й се бе отворил за такава възможност, ако тя действително желаеше да склони и да го приеме в своя рай, това означаваше, че тя вярва, че може да направи всичко това, без да се тревожи, че ще бъде разконспирирана и нейната истинска самоличност — разкрита. Може би непрекъснатото напомняне от Лайънъл, че трябва да си позволи да се доверява и да бъде обичана в замяна, имаше ефект.

Като си помисли за Лайънъл, тя грабна вестника, любопитна дали Холи Брендъл бе сътворила още някоя статия, накърняваща репутацията на баща й. Аманда бе ужасена, че го бе сторила. Името на Лайънъл отново бе в сензационно заглавие на първата страница.

„БЕЪРД Е ИЗПРАЛ 8 МИЛИОНА ДОЛАРА. ЧИЗЪМ РАЗПОЛАГА С ДОКУМЕНТИ ДА ДОКАЖЕ ТОВА!“

Аманда се почувства така, сякаш бе нападната самата тя. Според статията някой бе предал пакет ценни книжа на сенатор Чизъм, които показвали, че осем милиона долара са изтекли през единствена сметка на малка търговска къща, наречена „Спеърсън, Макшейн и Партнърс“. Сметката била на името на Алберто Делла Робиа, който твърдял, че е упълномощен представител на „Юнитекс“ — една швейцарска компания, която се занимавала със суровини. Всъщност е бил член на сицилианския клон на фамилията Савиано, известен със своето обаяние и финес при изпирането на мръсни пари. Делла Робиа открил сметката през декември деветдесет и втора. През първите четири месеца на деветдесет и трета изпрал над пет милиона долара. През последните три месеца на годината прекарал през пералнята допълнителни три милиона. Правителствените агенти се опитали да разговарят с господин Делла Робиа, но той удобно изчезнал. „Спеърсън, Макшейн и Партнърс“ била посочена в списъка като дъщерна компания на „Беърд, Натансън и Спелинг“. Служителят назовал Лайънъл Беърд като един от хората, които са отговаряли за сметката.

Брадичката на Аманда се скова. Ненавиждаше тази кампания, целяща да очерни баща й, но най-големият й страх бе, че ако Холи Брендъл задълбае достатъчно дълбоко, би могла да изрови истината за това, което се бе случило — или не се бе случило — преди двадесет години. Вбесена и повече от обезпокоена, тя захвърли вестника и отиде да се обади на Лайънъл. Когато посегна за слушалката, забеляза мигащата светлинка на телефонния секретар. Имаше три съобщения.

Ако си свободна тази вечер, нека да вечеряме заедно. Лайънъл се бе опитал да звучи естествено, но тя долови оттенък, който я разтревожи. Той бе прилежен и се подчиняваше на правилата, които тя и Чичо Сам му бяха наложили, но сега показваше признаци на стрес. Тя се притесни, че ако станеше прекалено нервен, можеше да направи грешка, което би коствало всичко и на двамата.

Второто съобщение беше от Ани. Тя също звучеше леко напрегната.

Здравей, Макс, това съм аз, Ани. Виж, трябва да поговорим. Не е спешно. Добре, може би е. Не знам. Просто имам нужда да поговоря с теб. Обади ми се. До скоро.

Аманда нямаше време да го прослуша отново, преди да чуе последното съобщение.

Госпожице Максуел, тук е цветарският магазин на Калъмбъс авеню. Имаме поръчка, която бихме желали да доставим. Обадете ни се, когато ви е удобно. Телефонът ни е 555–8932.

Кой би могъл да й изпраща цветя? Ръката й леко потрепери, докато набираше номера на цветарския магазин. В мига, в който отсреща вдигнаха слушалката, тя започна да засича времето. Ако прозвучеше подозрително, искаше й се да бъде в състояние да затвори веднага, преди да завършат проследяването. След като каза коя е, гласът, който бе чула на телефонния си секретар, повтори желанието си да й достави букет цветя. Сухо попита кой изпраща цветята.

— Тайлър Грейсън — отговори мъжът. Неочаквана усмивка погъделичка устните на Аманда.

— Имам няколко ангажимента — каза тя, като се упрекна, че е толкова параноична. — Ще ги взема по пътя обратно за вкъщи.

Гласът информира, че поръчката е доста обемиста и би могла да бъде твърде обременителна за нея, но тя не промени решението си.

Позвъни на Ани, но вместо на нея попадна на телефонния й секретар. Аманда остави съобщение, в което казваше, че ще й се обади по-късно. След това позвъни на Лайънъл по клетъчния му телефон. Той също не отговаряше. Изморена да си играе на криеница с телефоните, тя реши да се заеме с домакинската работа. Грабна дрехите за пране и една чанта от пункта за химическо чистене. Тъкмо се канеше да излезе през вратата, когато телефонът й иззвъня.

— Между другото, „Янките“ са спечелили.

Все едно, че гласът на Джейк се бе протегнал през телефона и я бе помилвал на места, най-често описвани като интимни. Тя се изчерви.

— Корав отбор — смънка тя, като се огледа наоколо, сякаш някой действително бе свидетел на пълната й липса на самообладание.

— Трудно е да се повярва, че са могли да успеят, след като треньорът им напусна — нежната закачка в гласа му бе съблазнителна.

— Къде си? — попита тя, като се сви в един ъгъл на кушетката и прегърна силно една възглавница като примираща девойка.

— В офиса. Бих те поканил, за да можеш да отвлечеш тялото ми, но майка ми е тук. Ние сме близко, но не чак толкова.

— Ужасен си!

— Знам. Това е едно от най-ценните ми качества — последва миг на мълчание, миг толкова изпълнен с предчувствие, че почти се усещаше. — Вчера, снощи и тази сутрин бяха наистина невероятни, Макс. С риск да ти прозвучи банално, надявам се, че и за теб е било същото.

— Беше — искаше да каже повече. Искаше й се той да разбере колко чудесно се е чувствала, обичана от него, колко прекрасно се чувстваше дори сега, но нежните задявки не идваха лесно при нея.

Джейк го усети, но не беше човек, който да я остави да затвори телефона.

— Това ли е то? — подхвърли й с престорена недоверчивост. — Беше. Знаеш ли какво, Максуел, когато стане въпрос за лаконични отговори, надминаваш всички. Само фактите, така ли? Никакво биене на барабани и цветист език. Нищо като какъв чудесен любовник си ти, Джейк Фаулър. Никога не съм срещала толкова чувствен мъж като теб. Къде си бил през целия ми живот?

— Нищо такова — за нея бе по-лесно да се справи с интимността им с хумор. Предположи, че той го знае. — Без въображаеми прилагателни. Просто фактите. Беше чудесно. Ти беше чудесен. Десет и четири по скалата на Рихтер.

Той се засмя. Тя почти можа да види как присвива очи и онези трапчинки поставят в рамка устата му като скоби.

— Добре — каза той. — Играта с теб е трудна. Ще видя дали искам.

Той направи пауза, сякаш даваше загадка и тя имаше тридесет секунди да даде правилния отговор.

— Аз искам — призна тя.

— Добре! — гласът му се уви около нея като прегръдка. — Кога ще те видя отново? Довечера твърде рано ли е?

Тя бе разочарована до болка.

— Не мога да те видя довечера. Или която и да е друга вечер от тази седмица. Нощна смяна съм.

— Е, за твое щастие бащиното ми име не е Дракула. Мога да функционирам и през часовете на деня. Какво ще кажеш за една късна закуска утре сутринта?

— Звучи добре.

— При майка ми.

— Това звучи дори по-добре. Много искам да се запозная с майка ти.

— Не можеш да повярваш, че някой в действителност ще твърди, че съм негов, а?

— Нещо такова.

— Какво ще кажеш за единадесет? Грейс слага обяда точно в дванадесет, независимо дали има някой на масата, или не.

— Ще се видим тогава значи.

Тя въздъхна и окачи слушалката, а ръцете й все още прегръщаха възглавницата.

Какво правиш? Сърцето й затупка силно, когато се обади синдромът за защита. Държеше се като глупава ученичка, която се е размечтала, лапнала е по този мъж и е отпуснала юздите на хормоните си. Прекалено много неща се случваха, малко от тях бяха добри. Не беше сега времето да отпуска гарда си. Имаше нужда от бистра глава и силна концентрация.

Обаче това можеше да се окаже трудно, след като Джейк Фаулър бе нахлул така в живота й. В действителност той я бе пленил, беше я притеглил към орбитата си като магнитно поле. Не бе само сексът, въпреки че наистина бе регистриран високо по скалата на Рихтер, това бе усещането, че онова, което възвиси задоволяването на плътта им, бе размяна на интимност, която се среща много, много рядко. Интелигентният начин, по който той разговаряше за фотографиите й и нейната работа, като показваше как тя се разкрива във всяка област. Взаимната им липса на свенливост. Лесният начин, по който той разстилаше пластовете на своя живот. Нежният начин, който използва, за да разучи нейния. Той бе високомерен и самомнителен и действаше според собствения си кодекс за чест и справедливост, но притежаваше емоционална прямота, която привличаше силно Аманда. Как би могло да бъде другояче? Той бе рискувал доста смело да навлезе в гъсталака от тайни, сред които тя живееше, без да се плаши от гъстата заплетеност от резервираност, която я заобикаляше. Други мъже биваха уплашени от тази тъмна и мълчалива гора. Джейк изглеждаше незасегнат.

Погледът й попадна на адреса на цветаря и тя се изчерви.

Говорим за други мъже, промълви тя на себе си, изненадана, че внезапно общественият й живот изискваше употребата на множествено число.

Джейк бе нахакан и вълнуващ и със сигурност изглеждаше, че е завоювал лъвската част от сърцето й, но това бе сутринта след миналата нощ. Беше изпитала известно чувство на приятна възбуденост на сутринта след онази нощ с Тайлър. То бе избледняло. Кое можеше да гарантира, че и тази еуфория няма да избледнее?

Внезапно Аманда се почувства така, сякаш късаше листчетата на някоя маргаритка: тя го обича, тя не го обича, тя го обича, не, тя обича него, другия. Засмя се. Скоро щеше да започне да изписва името си с госпожа преди него, за да види кое ще изглежда по-добре: Госпожа Тайлър Грейсън или Госпожа Джейк Фаулър. Тя се укори, че подхранва егото си по този начин, но да обсъжда за това кой от тези чувствени мъже е по-привлекателен, изглеждаше като лукс, на който тя искаше да се отдаде малко по-дълго.

Физически и двамата я привличаха силно, съвсем естествено, нейният отговор към Тайлър не бе така конвулсивен, както реакцията й към Джейк. Интелектуално Тайлър я съблазняваше със своите познания по история и политика, както и със силната си привързаност към културни занимания. Джейк едва ли бе груб невежа. Именно подходът му към изкуството го различаваше от Тайлър и неговото тълкуване на събитията. Тайлър разглеждаше творчеството и пресъздаването в по-широки рамки, основаващи се на историческите перспективи и артистичния произход. Джейк разглеждаше почти всичко отвътре навън: Какво бе накарало даден човек да направи това и това? Дали влияние от страна на обществото, или едипов комплекс — за Джейк всичко се свеждаше до мотивацията, а всичко, свързано с миналото, бе пролог.

Емоционално Аманда чувстваше привързаност към Тайлър. Джейк я наелектризираше, но както една разединена жица, която разпръсква искри, тя можеше или да експлодира, или да съска. Познаваше Тайлър от по-дълго. Чувстваше, че го познава по-добре. Можеше да му се довери. Би ли могла да се довери на Джейк?

Повърхностно погледнато, той би могъл да я предразположи за най-голямо доверие. Беше разказвал открито и откровено за миналото си, за чувствата си, относно това, което се бе случило с баща му. Тайлър бе по-сдържан и далеч по-потаен. Аманда знаеше, че баща му е починал, когато той е бил в гимназията. Беше споменал, че майка му е починала преди малко повече от година. Но никога не я запозна с подробности. Тайлър не бе човек, който се чувства удобно като разкрива части от своя живот. Той уважаваше мълчанието на другите. Очакваше от тях да уважават неговото.

Аманда разбираше всичко това твърде добре. Опитът я бе научил, че често е по-удачно някои неща да останат неизказани, по-добре както за този, който пази тайната, както и за любопитните. Човек не може да забрави една тайна, след като вече я е научил, и тъй като придобиването на всяко ново познание предизвиква промяна, човек трябва да се упражнява в предпазливост. Промяната невинаги бе предсказуема или приятна. Тайлър никога не изследваше твърде дълбоко. Той уважаваше границите и никога не се опитваше да ги премине — качество, по-близко до собствената й личност, отколкото откритото, разпокъсано, самоутвърждаващо се поведение на Джейк Фаулър. Рано или късно човек като Джейк щеше да отстъпи пред напъна на своето любопитство и щеше да се огледа и да срине оградите, които тя бе изградила около себе си. В края на краищата той щеше да обсъди, той бе открит с нея. Защо и тя да не може да бъде открита с него?

Тя се загледа във възглавницата на скута си и ироничният смях заседна в гърлото й. Преди месец Лайънъл практически изиска от нея да си намери приятел. Сега тя имаше двама. Разбира се, благодарение на атаката на синдрома за защита на свидетелите, вместо да приеме това като благословия, тя го разглеждаше като дилема, която я раздразни.

Телефонът й иззвъня отново. Този път беше Бет.

— Здравей, скъпа! Исках просто да видя как я караш.

Разговаряха няколко минути за всичко и за нищо. Както обикновено, Бет се обаждаше от сигурен телефон от кабинета на Сам. Аманда бе проверила телефоните си за подслушвателни устройства, така че се чувстваше свободна да се разтовари. Разказа на майка си за двамата нови мъже в живота си. Както и очакваше, Бет й даде същия двусмислен отговор, както бе направила и Аманда. И двамата бяха чудесни и обезпокоителни.

Аманда обясни кой е Тайлър, как го бе познавала отпреди и какво си мислеше за него сега.

— Той е секси, очарователен, забавен и ласкател. И — додаде тя, като претегляше думите си — безопасен, предполагам.

— Ами Джейк?

Аманда се подсмихна при споменаването на името му.

— Чаровен и опасен — призна тя, неспособна да прикрие задоволството в гласа си. — Не знам какво е, но той поражда у мен усещане за себеотдаване, майко. Този мъж ме кара да изтръпвам от върха на пръстите си до корените на косата си — тя се чу какво каза, опита се да разбере как ще се възприеме и направи пауза. — Това е чувство, за което не съм сигурна, че мога да си го позволя. Особено сега.

Сърцето на Бет се сви. Зачуди се дали въобще някога щеше да дойде време, когато няма да се чувства така, сякаш е съсипала живота на дъщеря си. Когато Аманда бе по-малка, това бе лесно да се компенсира, защото бяха заедно и щастието можеше да се постигне с някой филм или разходки в парк за развлечения, или с някой ден, посветен на „Издирването“. След като Аманда се превърна в жена и се изнесе от къщи, възможността Бет да подарява на дъщеря си добро прекарване на времето и топли събеседвания бе намалена. Най-малкото, което можеше да направи за нея сега, бе да я окуражи да сграбчи здраво шанса за любов. Както винаги, въпросът, който я тормозеше, бе: на каква цена?

— Как разбра, че си влюбена в Чичо Сам? — попита Аманда, като се почувства неловко, като подрастваща.

— Мисля, че чувството бавно е пълзяло в мен — каза Бет, като се отдаде на спомени. — Сам бе грижовен и ме защитаваше, а аз имах нужда от това.

— Имала ли си любовна връзка с някой друг? Друг, освен Лайънъл, разбира се.

— Не. Не можех да си позволя да се влюбя в някой непознат — рече тихо тя, като преглътна евентуалното съжаление, което бе имала за ограниченията, които й бяха наложени.

— Как те увлече той? — продължи с въпросите си Аманда, натъжена от внезапното осъзнаване за това колко самотна трябва да се е чувствала майка й. — Той зашемети ли те от страст?

— Не — тя замълча, очевидно спомняйки си едно друго време, един друг мъж. — Но аз вече бях изпитала това.

Аманда се изчерви. Бет явно имаше предвид Лайънъл.

— Но откъде знаеш, че го обичаш?

— Любовта има много образи, Аманда. Никога не е същото. Дори ако обичаш само един мъж, характеристиките на чувствата се променят с времето и обстоятелствата.

Аманда не можеше да види как Бет прокарва върха на пръста си по една стара снимка на Лайънъл или замисления израз на лицето й.

— Със Сам е различно — обясни Бет. — Защото аз съм различна. Нуждите ми са различни. Сам ме кара да се чувствам в безопасност и сигурна. Той знае неща за мен, които никой друг не знае, което значи, че мога да бъда интимна с него както физически, така и духовно. Не знам дали в един друг живот Сам ще бъде моят избор за приятел — додаде тихо Бет, — но в този живот той наистина е такъв.

Дълго след като окачи слушалката Аманда си мислеше за техния разговор. Бет не бе много словоохотлива и не каза много, но Аманда почувства, че тя я насочва по посока на Тайлър. По-добре познат дявол, и така нататък. Аманда подозираше, че ако Бет наистина говореше с разума си, тя би й казала да не бъде с никакъв мъж, докато не хванат Бастидо и докато Сам не я увери, че опасността е преминала. Разбира се, този съвет заслужаваше внимание. Всеки би могъл да стане невинен предател. Но Аманда бе самотна толкова дълго и чувството да си свързан с някого бе толкова приятно…

Тя усети неизречения съвет на Бет, сякаш чу звучните предупреждения на Сам, дори мъничкия глас в главата й, който предупреждаваше да не се поддава на чувствата си. Обаче вътрешно се бунтуваше. Защо трябва да продължава да възпира живота си?

Сега не е време, казваше гласът като ехо от майка й.

Никога не е имало време, казваше сърцето й, като подражаваше на баща си.

Може би защото не си бе отспала, усещанията й бяха притъпени. Може би защото Джейк я бе завел на бейзболен мач, а никой не бе правил това преди. Може би защото й беше омръзнало да се връща в апартамента си сама и да реагира с подозрение, когато някой обожател й изпрати букет цветя. Каквото и да я караше да ускори решението си, Аманда избра да послуша сърцето си.

Онова, което бе научила, докато оставаше настрани и наблюдаваше как другите се радват на взаимоотношенията си, бе, че любовта не следваше правила и не се придържаше към разписания и не чакаше светът да се освободи от злото. Ако човек иска любовта в живота си, трябва да я вземе или да я изостави.

Но ако я изостави, тя можеше никога да не се върне отново.

 

 

Когато Аманда се свърза с Лайънъл, настроението му бе особено кисело. Вместо да се съгласи да вземат обичайните си предохранителни мерки, той настоя да хапнат в апартамента й.

— Искам да видя къде живееш — каза той с леко раздразнителен глас. — И честно казано, съм твърде изморен и напрегнат и се опитвам да избегна всеки лунатик, който се размотава около вратата ми. Те не заслужават вниманието, което им оказваме!

Когато Аманда се възпротиви, той обеща, че няма да кара Томсън да го доведе през града с лимузината.

— Няма да се набивам в очи — обеща той, като се опита да я успокои.

Думите му я поразиха с необмислеността си. Тя поспори с него за това дали е разумно предпазливостта да се захвърля на вятъра и направи няколко предложения, които щяха да изискват минимум усилия от негова страна, но в края на краищата той я разубеди. Единствената точка, която спечели, бе това, че вместо да си поръчат храна, тя щеше да сготви. Той щеше да донесе виното. Докато затваряха телефона, Аманда вече си мислеше за вечерята.

Десет минути преди да пристигне обаче, се появи препятствие. Гостът й на вечеря може и да бе баща й, но той бе също и изключително богатият Лайънъл Беърд. Незабавно провери всичко: от менюто — салата, печено пиле, задушени броколи и пюре от картофи с чесън — до черните си габардинени панталони и белия кашмирен пуловер с къси ръкави.

Не можеше да почисти нищо повече от това, което вече бе направила, нито пък можеше да измие с препарат още веднъж огледалните плоскости на вратата между всекидневната и кухнята. Вече бяха толкова чисти, че блестяха. Започна да придава пухкав вид на възглавниците, докато помолиха за милост. Пръсна със спрей лалетата, които бе поставила в една ваза в близост до кушетката, както и набора от рози, който бе купила, за да сложи в една глинена ваза, която украсяваше друга маса. Разкошният букет на Тайлър от пролетни цветя бе поставен точно в средата на масичката, която разделяше фотьойлите. Неговата сладка бележка бе напъхана в нощното й шкафче.

„Липсваш ми.

Тайлър“

Запали свещите на масичката за коктейли, както и една приятно ароматизирана свещ върху камината. Подреди и преподреди книгите за изкуство, които държеше върху една тапицирана табуретка за пиано пред камината, и се затормози дали Лайънъл ще има нещо против да вечерят на малката кръгла маса, която тя използваше за хранене.

През първите пет минути, когато го въвеждаше в своя дом, Аманда забрави за всичко това. Той бе чудесен гост и на нея й бе приятно, че й прави компания. Донесе й вино за вечерята, розови камелии, които тя сложи до леглото си, както и малко свежо букетче от гардении.

— То е прекрасно като вида ти — рече той, като го закачи на пуловера й.

Беше се облякъл небрежно, със спортно сако върху черни памучни панталони и кашмирен пуловер с висока яка. И двамата се засмяха на съвпадението.

Докато правеха кратка обиколка на апартамента, той раздаваше комплименти, но без намек от снизхождение или снобизъм. Дори я похвали за способността й да направи толкова много с толкова малко.

— Имаш невероятен вкус — каза й той, като повдигна ръце, огледа се наоколо и одобри всеки сантиметър от апартамента й. — Представи си какво би могла да направиш с един по-голям бюджет.

— Да, представи си — засмя се тя на не толкова тънкия му опит да повдигне отново темата за присъединяването й към „Беърд, Натансън и Спелинг“.

Въпреки резервирания й тон, тя се бе ухилила от гордост, когато го покани да седне. Докато наливаше и на двамата по чаша охладено шардоне, той повтори колко лесно би могла да се приспособи към фирмата му и колко сигурен бе, че тя ще обикне света на финансите само ако опита. Тя кимаше, когато трябва, съгласяваше се с него, когато се очакваше да направи това, но решително отклони предложението му. Тъй като не бе очаквал от нея да постъпи другояче, той сви рамене, вдигна тост за нейно здраве и по-нататък представляваше картина на задоволство.

Наредени върху масичката за коктейли пред него, се намираха панерче малки хлебчета и нарязана на филии франзела, един глинен съд, пълен с каша, която тя нарече „тапенада“, и едно мраморно плато, на което бяха сервирани разнообразни холандски сирена. Лайънъл натрупа доста голямо количество маслини, аншоа и маринована подправка от пъпки на средиземноморски храст върху хрупкавата франзела и изстена от удоволствие, когато вкусът достигна до езика му.

— Между другото — каза той, — опитвах се да ти се обадя вчера през целия следобед, снощи и тази сутрин. Къде беше? Мислех, че имаш почивен ден.

Аманда се изчерви. Лайънъл се облегна на кушетката, изгледа я подозрително и после се усмихна.

— С мъжа, който ти е изпратил тези цветя ли беше? — попита лукаво, като кимна към букета на Тайлър.

— Не — каза тя, като се зачуди откъде знае, че цветята са й подарени. — С друг.

— Добре, нека да позная кой е с цветята. И кой е този някой друг — той си помисли, че тя изглежда толкова очарователна в неудобството си, че точно в този миг му се прииска да извика от щастие за това, че е в състояние да й предложи бащинска подкрепа. — Имаме двама съперници… за които аз знам. Тайлър Грейсън и частният детектив. Как се казваше?

— Джейк Фаулър.

Нямаше нужда Лайънъл да се напъва кой знае колко. Всичко бе изписано на лицето й.

— Моето предположение е, че Тайлър е изпратил цветята. Те са изискани и скъпи и са подходящия начин един мъж да ухажва една дама.

Когато и да заговореше за Тайлър, гласът му съдържаше нотка на неодобрение. Тази вечер тя възнамеряваше да разбере защо.

— Но Фаулър е бил този, с когото си прекарала деня и нощта и следващата сутрин — той й се усмихна съучастнически. — Срещнах твоя Шерлок Холмс в галерията на Лойд Франкс. Той е приятен на вид, ако харесваш високи, с тъмна коса и с трапчинки.

Аманда въздъхна и поклати глава с присмехулна раздразнителност, като се отдаде на особеността на момента. Баща й я задяваше за това, че си има приятел. Това бе частичка от живота, която бе със силен привкус на отношение към подрастващ, но тъй като бе пропуснала да прекара тези години с него, намери този опит за болезнено приятен.

— Разговаря ли с него? — попита го, като отпи от виното и се вторачи в него през ръба на чашата си.

Той я изтезаваше със своето възпроизвеждане капка по капка на срещата, но тя го намери за мило и продължи по неговия сценарий.

— Той направи ли ти някакво впечатление?

— В действителност, да — Лайънъл не бързаше да продължи, като си приготви междувременно още един сандвич. Сдъвка го бавно, като се наслаждаваше както на ордьовъра, така и на мига. Когато свърши с цялата тази дейност, се наведе напред и постави ръце на бедрата си. — Установих, че е умен и проницателен. Наистина е, както го бе описала, малко нахакан, но за мен това е положително качество — Аманда наклони чашата си с вино към него, сякаш искаше да каже: „Трогната съм“. — А също и доста куражлия.

— Приемам, че не е коленичил пред теб.

— Едва ли — засмя се Лайънъл. — Нямаше толкова чупки на коленете му.

Аманда бе доволна.

— Не бях особено впечатлен от избора на приятелите му обаче — лицето на Лайънъл бе станало замислено. — Докато стоеше с мен, той махна с ръка на едно трио: Джон Чизъм, Памела и една блондинка, която не разпознах в него момент.

— И сега знаеш, че тя е…?

— Холи Брендъл.

Аманда пренебрегна загрижеността му с махване на ръка.

— Джейк е работил като журналист при разследване на криминални случаи. Бележникът му сигурно е пълен с мастити имена.

— Той купи един от твоите „Безрадостни изгледи“, между другото — каза Лайънъл, като върна разговора в по-приятно русло. — Каза, че фотографията резонирала с него.

Джейк бе говорил екзалтирано за всичките й фотографии, но тази, бе казал той, бе трогнала дълбоко душата му.

— Баща му е изчезнал, когато е бил малко момче. Счита се за мъртъв.

— От всички, с изключение на сина му.

— Да.

— Браво — отношението на Джейк резонираше с Лайънъл, който с готовност го свърза с някой, който бе отказал да приеме ранната смърт на един обичан човек. — Мога ли да рискувам да предположа, че този Фаулър ти е завъртял главата?

Аманда кимна, като се опита да скрие усмивката си, но неуспешно.

— Той наистина ми харесва — призна тя. — Раздрънква ми чановете.

— Ами Грейсън?

— Няколко малки звънчета.

— Тръгвай с чановете — посъветва я той.

Аманда не знаеше дали трябва да пристъпи една граница, но каза:

— Майка не се изрази толкова директно, но намекна, че харесва повече звънчетата. Мислеше, че е по-безопасен.

Лайънъл видимо се жегна. Аманда намери реакцията му за твърде поучителна. Дори след толкова много години искаше му се Бет да го обича. Очевидно чановете издържаха повече от звънчетата.

— Вероятно е права — той не изглеждаше убеден. Предположението на Аманда бе, че не иска да си противоречи с Бет. Тя бе по-добрият родител. — Вероятно е по-добре да си в безопасност, отколкото да съжаляваш.

Аманда отиде при него, наведе се и го целуна по бузата.

— Наистина ли вярваш в това?

— Нито за минута — изрева той, доволен, че го пита за искреното му мнение. — Въобще не искам да се задомиш с някой, просто защото той се чувства в безопасност. Искам да изпиташ любовта в цялата й страстна слава — той я помилва по бузата и я щипна по ухото. — Но не казвай на майка си, че съм ти говорил такива работи.

— Не е необходимо. Тя знае точно как работи умът ти. Спомняш ли си?

Лайънъл й помогна да отнесе ордьоврите и да донесе чиниите за основното на масата. Той махна корковата тапа на „Пино Ноар“, което бе купил, наля от него в две издути чаши и също ги отнесе на масата. Когато се настаниха, Аманда повдигна темата за последните обвинения на Холи Брендъл и сенатор Чизъм.

— Верни са — кимна Лайънъл, — до известна степен.

Обясни, че „Спеърсън, Макшейн и партнърс“ е името на една компания, която „Беърд, Натансън и Спелинг“ бяха купили преди десет години. Тя функционирала като отделна и все пак интегрирана единица.

— Стоковият пазар е много променлив и зареден с риск. Той се поддава на огромни печалби и бързи стокообороти, в частност, защото не е толкова строго регулиран, както другите пазари.

— Не заподозря ли нещо? — попита Аманда, обезпокоена от нарасналото вълнение на Лайънъл.

Той сви рамене разстроен.

— Никога не съм виждал тази сметка.

— Но името ти е върху нея като разпоредител.

— Името ми би се появило върху всеки номер на сметка от такава величина. Това не означава, че аз съм провеждал действителното ръководство на бизнеса или че съм имал някаква съществена роля при стратегията за управление на ценните книжа. Мъжът, който отговаря за това в „Спеърсън, Макшейн и партнърс“, е Роскоу Хардинг.

— Мислиш ли, че той е изпрал тези пари?

Лайънъл сви рамене и свъси вежди.

— Както знаеш, съществува надпревара сред ръководителите на отдели кой да бъде обявен за мой заместник. Не мисля, че Хардинг е знаел, че Делла Робиа е един от хората на мафията, но върху мъжете се оказва голям натиск. Кой знае дали някой от тях, или всичките, не биха се поддали, за да се издигнат в службата?

— Ще изпрати ли той тези сертификати на сенатора?

Лайънъл поклати глава.

— Така би си навредил сам. Освен това двамата с Роскоу имахме доста дълъг разговор по този въпрос — тонът му подсказваше, че разпит може би бе по-добрият начин да се опише тяхната среща. — Той или е станал постоянен патологичен лъжец, или неговото обяснение е правилно. Счита, че някой от организацията на Савиано е искал информация за тези документи да изтече в пресата.

— Но защо? За какво би послужило това?

— Това прави мен и приятелите ми от „Уол Стрийт“ лошите момчета и отвлича вниманието от Малкия Рей и веселата му банда престъпници — Лайънъл забарабани нервно с пръст по масата. — Това може и да е идея на Рей за разплата.

Радарът на Аманда се включи.

— Въпреки онова, за което госпожица Брендъл пише в своя вестник, „Беърд, Натансън и Спелинг“ упражнява доста здрав контрол по отношение прането на пари. Знаем, че това се върши навсякъде по „Уол Стрийт“. Знаем, че вероятно има имена в нашия списък от клиенти, които са подставени лица на престъпници или картели. Но ги проследяваме, доколкото можем. За добро или зло, бих казал — той я погледна. — Моите вицепрезиденти знаят, че ще бъдат уволнени на мига, ако разкрия, че някой от техните служители изпира пари. И това включва всички, от най-високопоставените служители до най-обикновените.

Сянката на минали грешки падна върху очите му.

— След като правителството обяви борбата срещу прането на пари за приоритетна задача и установи инструменти на контрол, ние прегледахме всички документи и закрихме всички съмнителни сметки. Не искахме да преминаваме през агонията и унижението от още един процес, така че прочистихме фирмата. Големия Рей загуби много пари, което не може да се каже, че го направи щастлив — барабаненето с пръсти по масата стана по-бързо. — И нека да не забравяме, че той обвинява майка ти за проблемите, които са обсипали неговата Фамилия и завинаги са го отстранили от играта.

Както ставаше често, Аманда се почувства обезкуражена като узна, че дори и след всичките тези години „Операция ден за изпиране“ продължаваше да предизвиква вторични разтърсвания.

— Един от неговите помощници е бил застрелян миналата нощ — сподели тя. — Представено е така, че да изглежда като типична гангстерска екзекуция, но си мисля, че латиноамериканците са се размърдали. Те искат фамилиите да се изтрепят взаимно, така че да могат да упражнят контрол върху дистрибуцията на наркотици в Ню Йорк.

— Това прави твърдението на Роскоу още по-логично.

— Съгласна съм. И така, защо пресата не се интересува от онази история?

— Защото тази изглежда по-актуална и в по-голямо съзвучие с времето — Лайънъл изръмжа с отвращение. — Постоянната преситеност от гангстерски филми е имунизирала обществото до положение, когато хората почти не се интересуват. Усещанията им са притъпени, когато става въпрос за организирана престъпност. Не само че престъпниците са отегчителни, но изглежда не са никак уместни за всекидневния им живот.

Той вдигна чашата си. Разклати я напред-назад, вглъбен в прилива и отлива на червеното бургундско вино.

— Залавянето на рафинираните престъпници е много по-добра история — продължи той някак си уморено. — Изведнъж ние се превръщаме в хората, които всички искат да видят зад решетките. Това пасва много по-добре на гнева, който всеки е натрупал към корпоративна Америка. Изкарайте тежката артилерия и ги унищожете. Накарайте ги да платят за проблемите, които са създадени от тяхната алчност. Те заработват твърде много. Уволняват твърде много работници. Те не са нищо, освен крадци в официални костюми.

Това бе солиден аргумент.

— Как мислиш, докъде ще стигне Чизъм?

Вените по врата на Лайънъл се издуха.

— Докъдето е във възможностите му. Не забравяй, че той кара влака на предизборна кампания. Имат нужда да се хванат за нещо.

— Ще помогне ли, ако се разговаря с Холи Брендъл?

— Тя ме интервюира в градската ми къща днес следобед и, честно казано, това бе колосална загуба на време. Тя не само че не може да вижда по-далеч от носа си, но и отказва дори да погледне в посока на истината.

— Мислех си, че е известен репортер по разследванията.

— В собствените си очи, може би — той поклати глава. — Истината е, че я използват. Ако го знае, не й пука, защото всяко заглавие за мен допринася за издигане на нейната популярност.

— От Чизъм ли получава цялата информация?

— По-голямата част. Но известна част идва директно от моята, извини ме за израза, жена.

— Забравих за Памела — вметна Аманда.

— Бих искал и аз да мога да забравя за нея — каза той със сатанински смях.

— И така, какво ще правиш? Просто ще си седиш и ще оставиш сенаторът и „Телеграф“ да те влачат през калта?

Лайънъл се наведе над масата и я потупа по ръката.

— Днес аз съм горещата новина, скъпа, но това ще отмине. Утре или вдругиден нещо ще ме изрита от първата страница. Ако седна да се защитавам срещу всяко едно от тези обвинения, нещата само ще се проточат.

— Не мога да си представя, че те ще се откажат от това — отрони тя.

— Не веднага. Отначало ще се опитат да откъснат къс месо. Ето защо Роскоу ще трябва да се изправи и да обясни, че е нямал представа, че господин Делла Робиа е бил разбойник от мафията с бели ръкавици.

Аманда си играеше с храната в чинията си.

— Беше ли Роскоу водещ кандидат за заместник-ръководител на фирмата?

— Да.

— Все още ли е такъв?

— Рей Савиано току-що елиминира горкия Хардинг от състезанието — усмихна се насила Лайънъл. — Не е ли това един не толкова директен начин от твоя страна да ме попиташ дали господин Цветен Аранжимент не се е придвижил нагоре в класирането?

— Е, придвижил ли се е? — попита тя, без да е притеснена от изчервяването, за което знаеше, че се появи на бузите й.

Изглежда Лайънъл проверяваше в ума си някакъв списък.

— Добре — каза той, — ето как стоят нещата с Тайлър Грейсън. Той е един от най-умните млади мъже във фирмата. Отличен ръководител е, предприемчив търговец и с най-голям принос за прибавянето на милиони долари над най-ниската граница на приходите.

— Тогава какво има в него, което толкова те кара да се чувстваш неудобно?

Изражението на Лайънъл говореше, че не знае отговора си относно Тайлър по-добре от нея.

— Не мога да се забърквам в това. Предполагам, че най-простият отговор е, че човешките му качества не отговарят на професионалните му умения. И, честно казано, като заместник-ръководител на мощна брокерска къща човек има нужда и от двете.

— Ще му откажеш ли мястото на…

— Само защото ме кара да се почесвам? — довърши той изречението й. — Вероятно не. Ние сме в една рискова професия, все пак. Но — додаде той, като се усмихна лукаво — не ме питай как ще го възприема като зет.

— О, моля те — Аманда скочи на крака и се зае с чиниите.

Лайънъл я последва в кухнята. Когато тя го погледна, той изглеждаше тъжен.

— Ще бъда ли някога в състояние да призная официално моя зет? — попита той.

Аманда преглътна вълната от емоции, която заплашваше да изригне, и се насили да отговори с усмивка, макар и колебливо.

— Докато се омъжа, ти не само ще бъдеш в състояние да подложиш на строг разпит бъдещия си зет за намеренията му, но ще можеш и да ме поведеш към олтара. Защото всеки, който е бил въвлечен в „Операция ден за изпиране“, ще бъде или мъртъв, или твърде стар, за да причини някаква неприятност.

— От твоята уста в Божиите уши — кимна той и я целуна по бузата.

— Ще вземеш ли останалите чинии, докато сложа кафето? — тя гореше от нетърпение да смени темата. Той го знаеше и се зае с чиниите й.

Тя затвори вратата на миялната машина, извърна се и бе посрещната от обектива на един фотоапарат, който се взираше в лицето й.

— Какво правиш? — тя буквално изпищя към него. — Знаеш много добре, че не бива.

— О! — той се отдръпна крачка назад и вдигна ръце нагоре. — Аманда, моля те! Не исках да те разстройвам.

— Но това наистина ме разстройва. И ти знаеш защо.

Той осъзна грешката си и я погледна като малко момче, което е било заловено да ближе глазурата на току-що изпечен кейк.

— Тези статии не ти помагат.

— Знам. Аз просто… е, исках просто една снимка от теб. Толкова ли е ужасно това? — изражението на Аманда не се промени. Той настоя. — Ще проявя лентата в Ню Джърси, близо до моя клуб. Няма да я слагам в библиотеката си или до леглото си. И няма да я използвам като коледна картичка. Какво ще кажеш?

За втори път през този ден Аманда взе решение, за което се надяваше, че няма да съжалява. Внезапно се почувства изтощена от това да претегля последствията на нещата, които обикновените хора просто правеха.

— Добре — промърмори тя, видимо раздразнена. — Само, моля те, бъди внимателен.

Лайънъл сложи ръка на талията й и я поведе към всекидневната.

— Ако толкова много те плаши, ще изхвърля цялата лента.

Цялата лента.

— Какво друго има на нея?

Лайънъл я гледаше лукаво.

— Снимките, които ти направих, когато бяхме в Уисконсин. Спомняш ли си?

Как би могла да забрави? Беше си помислила, че Сам ще експлодира, когато видя Лайънъл с фотоапарат.

— Мислех, че Сам взе онази лента от теб и я освети.

Той сви рамене.

— Приложих малък трик с ръцете.

— Което означава?

— Смених филма. Онова, което Сам унищожи, бе лента с пози, които бях заснел другаде.

Аманда го изгледа, видимо ужасена.

— Не можеш да правиш такива неща, Лайънъл. Сам искаше да ни предпази, защото имаме нужда от защита. Мислех, че си го разбрал.

— Знам — той вдигна ръцете си, като се призна за виновен. — Егоистично е и вероятно много глупаво, но те моля. Придържах се към всичките ти правила, следвах всичките ти указания. Не можеш ли да направиш на стария човек една малка услуга? Нека да имам снимка на жена ми и дъщеря ми. Вие двете сте единственото семейство, което имам.

Той се бе прицелил с този аргумент в сърцето й и бе избрал оръжията си добре: Семейство. Дъщеря. Две силни думи, два опустошаващи куршума, които направиха дупки в нейната отбрана. Нуждата й да има семейство, да бъде негова дъщеря надделя над целия контрол. Връзката стана по-мощна от страха, като направи невъзможен отказа на молбата му.

Въпреки че този мъничък глас вътре в главата й изкрещя, че това е точно онова, което трябваше да направи.