Лий Майкълс
Магията на езерото (1)

Първа глава

Ресторантът бе наскоро построен и се смяташе за един от най-модерните в Минеаполис и Сейнт Пол, затова по обяд бе винаги препълнен. И днес непреклонният оберкелнер отпращаше групи разочаровани посетители, ала щом видя Александра, суровото му лице се разтопи в усмивка:

— Госпожице Джакъби, ей сега ще ви намеря маса. Делова среща с клиент ли имате?

— Не, Джордж. Идвам за тържеството на госпожа Адлър. На бебешкия прием.

— В залата направо. И поздравете баща си от мен!

— С удоволствие… щом го видя. — Алекс бавно си запроправя път сред масите. Спря за миг на вратата, смаяна от бъркотията и веселието в залата.

Закъсня не по вина на секретарката си. Шарън й позвъни според нарежданията — петнайсет минути преди началото на тържеството, но Алекс искаше да прегледа материалите по случая, върху който работеше, а после проведе и онзи неотложен телефонен разговор…

Естествено, събралите се десетина млади жени бяха започнали без нея. Шведската маса бе все още подредена, но купчината използвани чинии подсказваше, че бяха приключили с обяда и всеобщото внимание бе насочено към същността на приема — струпаните на масата пакети с пъстроцветни опаковки.

Джоана Адлър вдигна очи от миниатюрната пижамка, която тъкмо измъкваше от кутията, и възкликна:

— Ето я и Алекс Джакъби! Нима се е откъсвала от поредния казус, за да ни удостои с присъствието си? Трогната съм до дъното на душата си, честна дума!

— Не започвай пак, Джоана — сбърчи носле Алекс. — Забрави ли колко пъти аз съм те чакала за обяд? — Тя взе чиния и си сипа препълнена лъжица салата от раци, добави филийка ръжен хляб и стрък маруля.

— Кога ли ни е стигало времето? — Джоана стана от мястото си и тръгна към Алекс. Походката й бе загубила обичайната си грациозност, а роклята не можеше да скрие напредналата бременност.

Не бяха се виждали от няколко седмици и Алекс неволно премигна от удивление.

— Знам, нося се като танк, имам чувството, че скоро ще се затъркалям. — Джоана радушно прегърна Алекс. — Ако знаех, че ще дойдеш, щях да изчакам с отварянето на твоя подарък. Чудесен е, Алекс. Ще го запазя като скъп спомен завинаги, няма да го давам на малкия, за да не го счупи.

— Радвам се, че ти е харесал — промълви Алекс и напрегна паметта си. Преди няколко дена помоли Шарън да потърси подарък за бебето на Джоана. А после? Шарън каза ли й какво е купила?

Алекс с болка си помисли за подаръка, който възнамеряваше да направи специално за това бебе. Преди седем месеца, когато Джоана й съобщи радостната вест, й се стори, че има предостатъчно време да изпълни замисъла си — да ушие малко юрганче от разноцветни парчета. Веднага набави материалите.

Но половин година се оказа недостатъчна. Алекс бе подценила заетостта си в службата и финото синьо-розово юрганче остана наполовина скроено, прибрано в шкафа до канапето в апартамента й. И щеше да стои там до следващото разчистване на къщата, когато щеше да го изхвърли, за да не й напомня за поредното неосъществено добро намерение.

Тя преглътна тъжната въздишка. В качеството си на кадрови директор в банково инвестиционна фирма, Джоана сама знаеше как лети времето, когато си на отговорна длъжност.

— Излизам в отпуска по майчинство за шест седмици — сподели Джоана, докато разтваряше розовата опаковка на друга кутия. — Да ви призная иска ми се да остава вкъщи известно време.

Чуха се удивени възклицания. Алекс мълчаливо се присъедини към тях. Кадрови директор да домакинства?!

Джоана застана с ръце на кръста:

— А вие питали ли сте се… Някоя от вас замисляла ли се е какви усилия ми коства обуването на чорапогащник всяка сутрин? Сега ще имам дребното удоволствие да ходя боса, когато си поискам!

Оберкелнерът се появи с телефон в ръка:

— Госпожице Джакъби, за вас е.

Алекс обърна гръб на смеещата се група.

— Извинете ме, но сметнах за необходимо да ви уведомя, че господин Морган ви търси. — Гласът на Шарън звучеше тревожно.

Прииска й се да изругае. Шефът й Невил Морган знаеше отлично, че е на тържествен обяд с приятелки; лично му го съобщи предния ден. Независимо от това, щом някой от съдружниците в престижната фирма „Пенс Уитфийлд“ щракнеше с пръсти, подчинените му скачаха и зарязваха всякакви странични ангажименти.

— Идвам веднага, Шарън — примирено рече Алекс. Последните две хапки от деликатесната салата й загорчаха. — Връщам се на работа — съобщи тя. — Ще ме извините, но напоследък в службата е доста напрегнато.

— И малко изнервено, бих казала, след като изгониха Кейн Форестал — подметна русокоса жена, застрахователен агент.

— Как така „изгониха“? — учуди се Алекс. — Той е в отпуска.

— Много колегиално! — разсмя се жената. — Съдружниците от „Пенс Уитфийлд“ не излизат в отпуска, Алекс. Разправят, че са го уволнили.

— Нищо чудно — намеси се друга млада жена, търговски директор. — Последната му сделка едва ли е зарадвана някого в „Пенс Уитфийлд“. Да се изложи така…

— Клиентът ни остана доволен от развитието на нещата — сконфузено каза Алекс.

— Да се откаже от поглъщането на конкурентно предприятие, когато всички предпоставки са налице? — Гласът звучеше язвително. — Алекс, не бъди наивна. С Кейн Форестал е свършено. Някой многообещаващ младок скоро ще седне на мястото му.

— Той е в отпуска — повтори Алекс.

Ала разговорът отекваше в съзнанието й, докато бързаше към бляскавия небостъргач, в който на цели три етажа се помещаваше най-крупната юридическа фирма в Минеаполис и Сейнт Пол. „Съдружниците от «Пенс Уитфийлд» не излизат в отпуска.“ Вярно. Русокосата бе права. Никой не отсъстваше със седмици като Кейн Форестал…

Не е твоя работа, смъмри се Алекс. Тя бе обикновен служител в „Пенс Уитфийлд“ и не бе длъжна да знае къде е Кейн Форестал и какво прави в момента. Освен това той бе експерт по сливането и поглъщането на предприятия, а тя постъпи при адвокатите, занимаващи се главно със завещания, имения и попечителства. Контактите им се изчерпваха със съвместната работа по едно-единствено дело и няколкото незначителни разговора на коледния банкет, пред кафе машината, във фоайето и по пътя към гаража. Коя е тя, за да я известяват с какво се е заел Кейн Форестал!

Щом Алекс влезе, Шарън вдигна поглед от монитора на компютъра си:

— Господин Морган каза веднага да отидете в кабинета му. Не спомена защо ви търси, но в обедната почивка свика заседание на групата. Ето протокола, който донесе секретарката му.

— По дяволите — измърмори Алекс, — казах му, че ще отсъствам.

— Приятелката ви хареса ли кристалното бебешко шише?

— О, да. Значи това си купила? — отвърна Алекс, без да вдига очи от листа. — Каза, че подаръкът е чудесен. Благодаря, Шарън. Без теб съм загубена. — Тя приглади стегнатата си френска плитка и се запъти към кабинета на Невил Морган.

Няма нищо страшно, ще видиш, мислено се успокояваше тя. Случвало се е и друг път шефът да вика насаме някой от адвокатите, за да обсъдят бъдещ проект.

Като един от единайсетте съдружници в „Пенс Уитфийлд“, Невил Морган разполагаше с просторен, ъглов кабинет с ламперия, дебел килим и впечатляващ изглед към центъра на Минеаполис, откриващ се от прозореца зад бюрото му.

Среброкосият адвокат тъкмо оставяше телефонната слушалка, когато секретарката му въведе Алекс.

— Извинете, че пропуснах заседанието — каза тя, — ако знаех, щях да променя плановете си.

— Не беше наложително да присъстваш. Но, разбира се, не бих желал да ти стане навик да пропускаш сбирките на групата. Извиках те по друг повод. — Невил Морган се облегна назад с широка усмивка и й посочи стол. — Александра, какво ще кажеш да прекараш няколко седмици в Дулут?

Дулут?! Как ли би реагирал, ако му каже истината? Не че имаше нещо против Дулут, никога не бе ходила там; известно й бе само, че е малко градче на западния бряг на езерото Сюпириър, чиято най-значима атракция изглежда бе пристанището за превозване на желязна руда. Алекс не виждате нищо примамливо.

Ала знаеше добре, че въпреки въпроса, няма избор, затова седна и покорно скръстя ръце върху бележника си:

— С удоволствие. Какво ще правя там?

Невил Морган се усмихна самодоволно:

— Знаех, че мога да разчитам на теб, Александра. Става дума за имение, разбира се. Един дългогодишен наш клиент, Джефри Уинтъргрийн почина неотдавна и тъй като остави богат имот, изпълнителят на завещанието — племенникът му Пол — иска правна консултация. Освен това един от наследниците заплашва да оспори завещанието, като се надява да получи по-голям дял. Така че за да сме сигурни, че нищо не е пропуснато…

Алекс едва сподави стона си при мисълта какво я очаква.

— Ще ти трябват поне няколко седмици да уредиш нещата и да подготвиш първоначалната документация. На първо място трябва да се справим със заядливия наследник. Естествено, можеш да се консултираш с мен по всяко време.

Алекс кимна. Това бе стандартна процедура, през която минаваше всеки бъдещ адвокат. Редовите адвокати се ровеха в хартиите, вършеха черната работа, а старшите съдружници упражняваха надзор и се включваха едва в заключителния етап.

— Ако срещнеш трудности, можеш да се обърнеш за помощ и към Кейн — добави Невил Морган.

Това пък защо? Никога не би й хрумнало да търси съвет от Кейн Форестал относно имения и завещания. Несъмнено той също би се справил с документацията, но в подобна дейност се специализираха редовите адвокати от „Пенс Уитфийлд“, а не шефовете. Да не би да са го понижили? Или, уморен от сливането на предприятия, е пожелал да бъде преместен в друга група? Или…

— Всъщност това е заповед, Александра — поясни Невил Морган.

Тя мълчаливо осмисли намека и накрая попита:

— Искате от мен при най-малкото затруднение да потърся Кейн?

— Малко, голямо… — Той махна с ръка. — Няма значение. Просто намери повод, за да му се обадиш.

— Къде да го намеря? — недоумяваше Алекс.

— В Дулут. Къде другаде?

— Какво прави там? — намръщи се тя.

— Живее в схлупена къщурка на северния бряг на езерото и не говори с никого.

— Ясно. Но щом не говори…

— Всъщност говори, но говори безсмислици. Казал е на секретарката ми, че ще чисти плажовете известно време.

— Ще чисти плажовете?! — Гласът й се извиси в писък от изненада. — Да не е… болен?

— Душевноболен, имаш предвид? За бога, не! Убеден съм, че по този начин се самонаказва.

— Самонаказва се? За какво?

— Той провали последната си сделка с „Куадренгъл“ и иска да ни покаже, че съжалява. Честно казано, има за какво да се разкайва. Но ние сме разумни хора. Никой не е безгрешен. Всеки от съдружниците е правил по някоя лоша сделка и Кейн го знае. Тъй че едва ли седи там, за да си ближе лютите рани. Наумил си е нещо. Затова искам да отидеш и да разбереш какво всъщност иска.

Алекс надраска името си в ъгъла на бележника.

— Боя се, че все още не ви разбирам.

— Той казва, че не знае дали въобще ще се върне във фирмата.

— Но това е абсурдно.

— Точно така. Ако искаше да напусне, досега да го е направил, но официално се води в отпуска. Трябва да разбера към какво се стреми, за да му предложа необходимото и да го върна тук, където му е мястото. Сделки в неговата област има по цял свят и все него чакат.

Алекс замислено загриза нокътя на палеца си:

— Защо пращате мен, господин Морган? Няма ли да е по-добре, ако отиде някой, който го познава?

— Що за посредник си, Александра? Да не смяташ, че е по-разумно да изпратим някой от съдружниците, та Кейн да се почувства незаменим?

Което не е далеч от истината, продължи наум мисълта му тя.

— Освен това ти имаш основателен повод. В момента в Дулут няма нито данъчни проблеми, нито крупни финансови сделки, нито банкрути, за да изпратим човек от друга работна група.

— А ако той действително не смее да се върне заради провала си?

— Кажи му, че вече сме му простили. Съмнявам се обаче, че ще се задоволи с толкова малко. — Столът на Невил Морган изскърца при ставането му. Очевидно смяташе разговора за приключен, ала Александра упорито продължи да седи.

— Щом ме пращате да посреднича, трябва да знам какво сте готови да му предложите, иначе е безсмислено да ходя.

— Склонни сме да му дадем много. Очаква го повишение, но не е нужно да му го казваш. Ако иска по-голям кабинет, нова секретарка, по-висока заплата…

— Въпреки провала с „Куадренгъл“?

— Всеки може да сгреши. Кейн няма да допусне друг провал, следващия път ще е непогрешим. — Той тръгна към вратата. — Между нас да си остане, Александра, съдружниците са готови на всичко, в разумните граници, за да върнат Кейн на работа. Следобед ще имаш инструкциите ми по имението Уинтъргрийн. Досието по случая е у секретарката ми.

Алекс кимна разсеяно. За миг бе забравила официалния повод за пътуването си.

— Справиш ли се успешно, ще получиш добра характеристика, която може да ускори движението ти нагоре по стълбицата, нали ме разбираш? — Той я потупа по рамото. — Дръж ме в течение, Алекс. Разчитам на теб.

 

 

Беше почти девет часа вечерта, когато тя приключи с разглеждането на текущите дела, пъхна инструкциите на Невил Морган в куфарчето си и излезе от кантората. Първоначално подкара към апартамента си, но някъде по средата на пътя промени намерението си и зави към района на Минеаполис, в който бе израсла. Паркира колата на пустия паркинг пред неголям ресторант и влезе.

„Джакъби“ не се бе променил ни най-малко от детските й години, когато идваше след училище, изсипваше чантата си и се покатерваше на крайния висок стол пред бара, за да си пише домашните под зоркия поглед на баща си. Дори миризмата бе същата — остър аромат на подправки, пушено свинско и кисело зеле от кухнята, примесен с тежкия дъх на пълните бирени халби.

Мъжът зад бара — едър, с оловно сива коса и щръкнали мустаци, престана да търка чашата и изгледа Алекс от глава до пети. За момент й се стори, че ей сега ще изръмжи: „Къде са ти книгите, момиче?“ Ала Гюс Джакъби каза критично:

— Заприличала си на вейка.

— Имам много работа, татко. — Тя се качи на стол пред бара.

Гюс се замисли над думите й и поклати глава:

— Работата никому не вреди. Но нередовното хранене — то вреди! Ще хапнеш нещо, нали? — Без да дочака отговора й, той отвори вратата към кухнята и се провикна: — Една хубава порция за мойта Алекс!

Тя се усмихна. Беше като ехо от детството. По чудо не се бе превърнала в дебелана. Е, добре, рече си тя, гладна съм, пък и в „Джакъби“ правят най-хубавия шницел в цял Минеаполис.

Гюс взе халба и я напълни от крана зад бара.

— Дръж! — Той протегна пенливото питие към нея.

— Не на празен стомах, татко.

— Пий! Бирата е полезна. Богата е на витамини. И става на кръв. — Той се зае отново с търкането на чашите. — Какво те води насам, и то в делничен ден?

— Утре заминавам в командировка. Ще отсъствам поне две седмици.

— Този път къде?

— В Дулут.

Един от келнерите се появи с препълнен поднос. Изглежда готвачът бе решил да й предложи голяма порция от всяко ястие, което се приготвяше в кухнята. Тя отвори навитата на руло салфетка и взе вилицата.

— Дулут — изсумтя Гюс. — Не можаха ли да измъдрят нещо по-добро твоите префърцунени адвокати? Защо не те пратят в Ню Йорк? Или в Париж? Или в Токио?

— И в Дулут хората имат проблеми от правно естество, татко. Работата е отговорна. Изисква много такт и дипломатичност. Но ако успея, ще докажа на съдружниците, че притежавам необходимите качества. Господин Морган недвусмислено намекна, че това е сериозна заявка за по-висока длъжност.

— Да не би и той да заминава за Дулут? — присви очи Гюс.

Алекс преброи наум до десет.

— Съвсем не. Ако мислиш, че намекът му е бил да преспя с него, дълбоко се лъжеш. Подобно поведение е не само аморално, но и незаконно, татко.

— Много неща са незаконни — заяви цинично Гюс, — но въпреки всичко съществуват.

Търпението й започваше да се изчерпва:

— Остави тези грижи на мен. Аз съм адвоката, забрави ли?

— Как ще забравя! Нали аз те гледах, докато изкара юридическото училище. Помни, момичето ми! Не се оставяй да те пратят някъде и да те забравят. Дулут! — пак изсумтя той.

— Няма да ме забравят, татко. Вярвай ми. — Тя избута с вилицата макароните към ръба на чинията. — Джордж ти праща много поздрави.

— Кажи му, че като му омръзне да се прави на изискан оберкелнер, с удоволствие ще го вземем обратно при нас.

Алекс се усмихна.

— Непременно. — Тя отпи от бирата. Май имам бъдеще в уреждането на трудови въпроси, помисли си. Получих две задачи в един ден.

В бара влезе мъж на средна възраст. Гюс напълни нова идеално чиста халба и я плъзна по бара към новодошлия с думите:

— Познавате ли дъщеря ми, тя е първокласен адвокат?

Алекс кимна учтиво на човека. Такъв си беше Гюс, откакто го помнеше. Майка й почина от рак, когато бе десетгодишна и той я отгледа сам. Хокаше я по всякакъв повод, ала не криеше гордостта си, щом говореше за нея пред чужди хора.

— Като стана дума — каза Гюс, — раздадох всичките ти визитки, Алекс.

Тя измъкна десетина от чантата си и му ги подаде. Отдавна се бе отказала да го убеждава, че „Пенс Уитфийлд“ и „Джакъби“ нямат обща клиентела.

Гюс разгледа една от картичките — класически оформено бяло картонче, изпъстрено с черни букви.

— Нищо особено — отбеляза той. — Защо не сложат снимката ти или нещо по-специално? — Той излъска още една чаша и я постави на полицата зад бара. — Намерих онова нещо, дето майка ти оправяше юрганите с него. Нали го искаше? Горе на шкафчето й е.

— Ах, да! Благодаря, татко, но… — Алекс не довърши. Бе го помолила за обръча преди няколко месеца, когато все още се надяваше да завърши бебешкото юрганче. Ала Гюс бе сменил темата, сякаш, дори след толкова години, нямаше сили да рови в нещата на жена си и Алекс бе предпочела да не настоява. Сега обаче, след като се бе постарал да го потърси, тя не можеше да захвърли усилията му на вятъра.

— Благодаря, татко — каза тя меко и се пресегна през бара да го погали по бузата. — Ще се кача да го взема. После си тръгвам. Трябва да поспя, за да мога да потегля утре рано.

— Дулут — почти с отвращение повторя той. Тя му се усмихна от прага, а той викна подире й: — Не забравяй да се храниш!

 

 

Веднъж напуснала пределите на Минеаполис, Алекс не можеше да обърка пътя. Еднообразието на бетонното платно се нарушаваше само тук-там от градче, борова гора или великолепен изглед към някое от десетте хиляди езера на Минесота. Движението по магистралата бе дотолкова улеснено, че тя насочи мислите си към Дулут и двете задачи, които й предстояха.

От инструкциите на Невил Морган личеше, че имението на Джефри Уинтъргрийн можеше да създаде сериозни неприятности, дори без разправиите около завещанието. Не бе елементарен претекст, за да я пратят в Дулут.

Ала Алекс се бе сблъсквала с подобни проблеми през трите години стаж в „Пенс Уитфийлд“ и имаше известен опит в разрешаването им. Въпросът с Кейн Форестал обаче бе нещо съвсем ново.

— Изпращат аматьор да преговаря с човек, който е сключвал сделки по цял свят — измърмори тя. — Същинско безумие!

С такова самочувствие доникъде не се стига, смъмри се Алекс. Щом Невил Морган бе избрал нея, явно бе преценил, че може да се справи. И, стига да успее, той практически й обеща да я направи съдружник в най-близко бъдеще. Може би, преди да е навършила трийсет, а дотогава имаше само още три години…

Алекс зърна табелата на Дулут, тъкмо когато изкачи един хълм, а от другата страна започваше дълго спускане в най-гъстата и лепкава мъгла на света. Видимостта бе не повече от десет метра, пътните знаци изобщо не се виждаха, но тя се страхуваше да намали скоростта, за да не би някой, по-запознат с района, да налети отзад върху колата й.

Обикаля из града близо час, преди да открие къщата, където секретарката й бе уредила да отседне.

Когато Шарън й препоръча частния пансион, Алекс възприе идеята скептично. Имаше нужда от уединение, за да работи, а не от приказлива хазяйка; как щеше да се оправя без обслужване по стаите или най-малкото без ресторант на разположение. Ала Шарън я увери, че е по-скоро странноприемница, отколкото частен дом, и предлага необходимия за по-дълъг престой уют.

Алекс се впечатли от пръв поглед. Домът бе необикновен — внушителна тухлена постройка от времето на Гражданската война, сгушена сред борова горичка на дискретно разстояние от улицата. Мъглата й придаваше призрачен, но не зловещ вид.

Тя се регистрира в книгата за гости и последва пиколото с куфара и портативния компютър до стаята. Шарън не бе щадила средствата на „Пенс Уитфийлд“; бе й резервирала цял апартамент с голяма баня и всекидневна. Алекс огледа луксозната мека гарнитура, бюрото, леглото с балдахин и въздъхва блажено. Помоли пиколото да й донесе чай и вдигна телефона.

Най-напред реши да потърси Кейн Форестал. Защо да отлага? След седмия звън Алекс прекъсна връзката:

— Чудесно! — измърмори тя. — Пропуснах да попитам господин Морган как се разговаря с човек, който не вдига телефона. — Тя се загледа в адреса, който Невил Морган й бе дал. После си спомни мъглата. Но защо, внезапно се зачуди тя, някой ще излиза от къщи без наложителна причина в такова време? Ядосана, Алекс отново набра номера на Кейн Форестал и остави телефона да звъни. Десет, двайсет, двайсет и пет…

Чу се щракване и след моментно колебание плътен глас каза:

— Форестал.

Алекс винаги бе смятала гласа на Кейн Форестал за неоценимо богатство. Беше едновременно ясен, мек и плътен като кадифе. Но сега прозвуча малко троснато, сякаш го бе събудила.

Тя погледна часовника. Не, няма да се извинява, дори ако го е вдигнала от леглото! В един часа на обяд?

— Господин Форестал, аз съм Александра Джакъби. Обаждам ви се, защото…

— Какво им липсва на господата от „Пенс Уитфийлд“ днес? — В тона му се долови насмешка. Алекс прехапа устни и каза предпазливо:

— Боя се, че не ви разбирам. Аз съм в Дулут по работа. Става дума за едно имение. Невил Морган предположи… — Тя дочу тих женски глас да казва: „Да си тръгвам ли, Кейн?“ Без да закрива слушалката, той отговори: „Разбира се, че не. Разговорът не е важен.“ Нещо изскърца до него. Алекс с досада помисли, че е пружината на леглото. Значи не е спял… Ето защо й се наложи да набира два пъти и да изчаква двайсет и пет иззвънявания, докато й отговори. Тя продължи невъзмутимо: — Той предположи, че може би познавате семейството. Името на клиента е…

— От къде на къде ще го познавам?

— След като живеете тук, допуснах…

— Адвокатите никога не допускат нищо, госпожице Джакъби. Невил не ви ли каза, че съм отшелник тук?

Алекс стисна слушалката:

— Господин Форестал, действително имам нужда от вашия съвет.

— Не виждам защо. — Той звучно се прозя. — Вие сте достатъчно компетентна.

— Поласкана съм, господин Форестал, но…

— О, не го приемайте лично. Не ви правя комплимент. Нямаше да сте в „Пенс Уитфийлд“, ако не бяхте компетентна. Тъй че вършете си работата, госпожице Джакъби. Убеден съм, че ще се справите отлично.

И затвори телефона.