Дорис Мортман
Пътуване за никъде (16)

Глава петнадесета

В далечината нещо избръмча, сякаш гладно насекомо се бе настанило върху прекрасно парченце кожа. Аманда размаха ръка из въздуха, а целта й бе замъглена от съня. Бръмченето стана по-силно, по-заплашително. Сепната, Аманда се измъкна от ръцете на съня си, седна в завивките и грабна своята „Ремингтън“, която стоеше като пазач до леглото й. Зареди я и я насочи, напълно готова да унищожи всеки и всичко, което се осмелеше да изпълни пространството на вратата към спалнята й. Дъхът й идваше на кратки, нервни изблици, но очите й бяха твърдо вперени напред. Почака смутителят да се покаже сам, но порталът остана празен. Аманда се пребори да проясни главата си. Противното пищене бе настоятелно. Най-накрая го разпозна — звънецът от входа на сградата, и си позволи да издиша. Изхлузи се от леглото и като държеше пушката от едната си страна, се запъти към домофона.

— Кой е? — попита.

— Тайлър. Трябва да те видя.

— Дай ми една минутка.

— Добре. Ще почакам тук долу, ако искаш.

— Моля те.

Аманда изтича до банята, изми се, навлече тънки панталони и тениска, пъхна своя „Ремингтън“ под леглото и пусна Тайлър да влезе. Докато той изкачваше трите етажа, тя сложи кафе. Когато отвори вратата, очите му бяха подпухнали, видът на лицето му бе като неопечено тесто. Имаше нужда от кафе точно толкова, колкото и Аманда.

— Чу ли за Лайънъл Беърд?

Той премина покрай нея в апартамента й, сякаш бяха по средата на някакъв разговор, вместо в началото. Беше развълнуван и се разхождаше из всекидневната, като че ли избирането на място за сядане представляваше огромна дилема. Огледа кушетката и столовете, като възприемаше, размишляваше, чакаше някой от тях да му направи предложение. В края на краищата седна на кушетката и пак продължи да не го свърта. Сложи една възглавница зад гърба си, друга под лакътя си и после ги пренареди отново. Аманда го съжали за безпокойството му. Като оставим настрана шока от това, че някой, когото е познавал, се е самоубил, Лайънъл беше от „Беърд, Натансън и Спелинг“. Персоналът сигурно жужеше от загриженост кой ще поеме управлението, как ще се отрази това на компанията, клиентите, индивидуалните работни места, резултатите. Мъжете в съперничество за ръководител съдружник вероятно трябваше да са практически шизофреници. Повечето, като Тайлър, бяха възхвалявали в лицето Лайънъл, а в същото време шушукаха за най-различни негови недостатъци зад гърба му. Сега той бе мъртъв и те се чувстваха притеснени, може би дори изпълнени с разкаяние. В същото време една огромна възможност току-що им се бе предоставила.

— Чух за това снощи от екипа, с който работих — каза прозаично Аманда.

— Той се е самоубил — лицето на Тайлър изразяваше недоверие. — Защо би го направил?

— Нямам представа.

— Нито пък аз — промълви той, като изглеждаше разколебан и слисан.

Аманда се извини и отиде към кухнята. Беше й по-лесно да разговаря с него от разстояние. Тайлър изглежда не забеляза нейното отсъствие. Беше твърде зает да преживява. И размисля.

— Веднъж чух, че хората, които извършват самоубийство, не искат да умират, те просто искат да сложат край на болката. Каква болка, мислиш, е измъчвала Лайънъл?

Аманда се наведе над мивката и преглътна трудно. Трябваше да установи контрол над емоциите си. Всички щяха да говорят за Лайънъл. Трябваше да намери начин да се владее на обществени места.

— Този мъж имаше всичко. От какво ли би могъл да бъде депресиран?

На Аманда й се прииска да има отговор. Тя сложи кафето върху един поднос и го занесе във всекидневната. Какъвто си беше галантен, Тайлър стана, взе подноса от ръцете й и го постави върху масичката за коктейли. Аманда наля вдигащото пара кафе и предложи на Тайлър тост и черешово сладко. Той отказа, но тя имаше нужда да похапне, за да издържи.

— Апартаментът ти е чудесен — каза Тайлър, като направи плах опит за учтив разговор.

— Благодаря — тя хвърли поглед през рамо към букета, който той бе изпратил. — Твоите цветя със сигурност освежават обстановката.

Той кимна и се усмихна за кратко, но мислите му продължиха да се носят другаде. Както и нейните. Тя си мислеше за цветята на Тайлър и си спомни за розовите камелии, които стояха на нежно бдение до леглото й. Погледна към Тайлър, който седеше от другата страна на кушетката, и видя Лайънъл, който пиеше вино, дразнеше я за приятелите й, правеше й комплименти за тапицировката й. Като се страхуваше, че може да се увлече и да предизвика нежелани въпроси, тя сведе поглед и духна кафето си.

— Това е крайният резултат от себелюбието — промълви Тайлър. — Бум! Ти си извън твоето нещастие, докато някой друг разчиства бъркотията, която си оставил след себе си.

Аманда се сви при неговата преднамерена критика. Искаше да защити Лайънъл срещу обвиненията на Тайлър, но не успя да намери гласа си. Освен това не мислеше, че Тайлър очаква отговор. Той сякаш водеше разговор със себе си.

— Имаше всичко, за което да живее — продължи той.

— Доколкото ти знаеш — уточни Аманда, сякаш тя също вярваше, че Лайънъл не е посегнал сам на живота си. Честно казано, в този момент не знаеше какво да си мисли.

— Вярно е. Познавам го само от работата му. Всичко, което знаех за личния му живот, идваше от колонките за клюки във вестниците и списанията.

— Това не е точно надежден източник, бих казала.

Тайлър гледаше глупаво, сякаш току-що бе хванат да чете някакъв таблоид.

— Мислиш ли, че новината за онзи мъж, Делла Робиа, го е подтикнала към крайна стъпка? — ако Аманда трябваше да говори за това, реши, че може да получи отговор и на собствените си въпроси.

— Може би. Понякога хората посягат на себе си по силата на вътрешен импулс — Аманда го изгледа подозрително. — Нещо ги подтиква, нещо, което заплашва да ги опозори или да ги унижи. Смъртта се явява като единствения възможен изход и те го приемат.

— Доказателствата толкова уличаващи ли бяха?

— Само за хората, които не разбират от този бизнес.

— Хора като мен, имаш предвид.

Тайлър се усмихна снизходително.

— С цялото ми дължимо уважение, да. Хора като теб. Виж, ние сме в един период, свързан с покачване на цените, когато инвеститорите поемат големи рискове, защото очакват големи печалби. Тонове пари текат през Уолстрийт в момента. Кой може да каже колко от тях са били изпрани?

— Съзнателно или несъзнателно?

— И двете.

Аманда се зачуди дали ръцете на Тайлър овлажняват някога.

— Откъде мислиш, че Холи Брендъл получава информацията си?

Тайлър сви рамене.

— Източниците биха могли да бъдат много. Не забравяй, че Лайънъл Беърд не бе Господин Добродушност. Създал си е доста врагове по пътя на изкачване на служебната стълбица.

Аманда трепна. Когато Лайънъл бе жив, тя можеше по-добре да се справи с коментари като този. Ако Тайлър бе забелязал изчервяването й от неудобство, той не го направи на въпрос.

— Кой знае… Може да е бил прав, като е приел, че бандитите са предали онази информация на Чизъм. Това е напълно възможно. Те биха предпочели да раздухат пресата за Лайънъл Беърд, отколкото за онова, което е намислил Малкия Рей Савиано.

Аманда си представи онези две момчета, които лежаха мъртви в двора на училището. Почти можеше да види ужаса в очите на техните майки, когато са им съобщили какво се е случило. Тези момчета може да са били пласьори или дори убийци, но бяха също и синове на майките си.

— Добре ли си? — попита Тайлър, като започна да се тревожи за печалната маска, която изглежда бе залепнала на лицето й.

Тя свъси вежди.

— Работата ми винаги е пред очите ми — въздъхна глухо. — Толкова голяма част от нея е свързана със смъртта…

— Не исках да те потискам — рече със съжаление Тайлър. — Аз бях… не знам, ошашавен от новината. Имах нужда да поговоря с някого и си помислих за теб — той се усмихна. Тя направи опит да отвърне на усмивката му. — В действителност мисля си за теб много — призна й. Светлосивите му очи бяха вперени в нея. — В случай че не си се досетила: влюбвам се отново в теб, Аманда Максуел.

Аманда не знаеше дали да се засмее, или да заплаче. Не знаеше дали това е една от Божиите шеги, но тъкмо когато животът й се сгромолясваше около нея, двама невероятни мъже бяха направили стъпка, за да й направят признание в любов.

— Трогната съм, Тайлър, наистина, но сега не е точно времето… Не мога да ти обясня, но…

Като търсеше подходящите думи, Тайлър си направи бързо собствени заключения.

— Увлечена си по някой друг ли? — беше толкова унил, че тя не можеше да не бъде поласкана.

— Не съвсем — тя се разбъбри, защото не искаше да отблъсне Тайлър. Искаше просто да го сложи върху някоя лавица, докато този ураган, каквато представляваше животът й, поутихне, за да можеше да го погледне като ухажор. — Поради причини, които не бих искала да ти разкривам сега, единственият, по когото съм увлечена през тези дни, съм аз, а аз съм труден човек.

— Добре, няма да те притеснявам, но запомни, че не се отказвам лесно.

— Разчитам на това…

Той погледна към часовника си, като вероятно търсеше елегантен начин да си тръгне.

— Трябва да се връщам в офиса. Едва ли е необходимо да казвам, че там цари пълен хаос.

— Обзалагам се, че е така — една мисъл я споходи. — Как се оправя Фрийда Макдугъл с всичко това?

— Тя нарочно произнесе името неправилно, като се надяваше той да сметне, че въпросът й е прозвучал под напора на момента.

— Фреда — поправи я той. — А ти откъде я познаваш?

— Гледах как я интервюират по телевизията оня ден. Нещо за някаква си любовна афера, която е имала със служител, който предпочел да се самоубие, вместо да отиде в затвора.

— Дъглас Уелч.

— Помислих си, че тя разказваше така, сякаш Лайънъл Беърд е любовта на живота й, а не Дъглас Уелч.

— Тя вероятно е украсила цялата тази история.

— Наистина ли? Мислиш ли? Защо би го направила?

— Погледни я — каза Тайлър с открита неприязън. — Тя е толкова грозновата. Вероятно го знае. Може би иска светът да си мисли, че невинаги е била отегчителна стара мома, че някога е била желана жена, която е имала страстна любовна връзка. Кой може да каже? Кой наистина го е грижа? — внезапно, нетърпелив да си тръгне, той стана. — Съжалявам за безпокойството.

Аманда взе лицето му в своите ръце и го целуна нежно.

— Въобще не си ме обезпокоил, Тайлър. Хареса ми много да пия кафе с теб.

— Беше хубаво — промълви той, като я целуна, не искаше да се отдели от нея. Тя го наблюдава как тича надолу по стълбите, заключи вратата след него и се върна в спалнята си. Изморена и разстроена, легна в леглото, като се опита да намери утеха в своето гнездо в розово и бяло. Обърна се към нощното шкафче, където стояха розовите камелии, протегна се и погали венчелистчето на един от цветовете. Меката като кадифе материя предизвика такива силни спомени, че очите й се напълниха със сълзи.

Направи усилие да си представи отново Лайънъл жив, но образът му в смъртта бе твърде силен. Колкото и да се опитваше, не можеше да изтрие гледката с тялото му върху оня стол, напоено в собствените си нечистотии, опръскано с парчета от собствения си мозък. Просто гледката бе твърде отвратителна, за да размишлява, и все пак умът й отказваше да я отстрани или дори да позаглади ръбовете й. Тя си помисли, че потискането трябваше да защити психиката от болката, да изтрие онова, което бе твърде трудно за понасяне. Защо умът й настояваше да й представя този вид на Лайънъл така натрапчиво?

Може би защото въпреки преобладаващата сила на доказателствата, тя не вярваше, че той може, или би постъпил така със себе си. Или с нея.

 

 

Памела Беърд бе съкрушена от мъка. Предната нощ, по време на непоносим промеждутък на безсъние, филмът, който гледаше, бе прекъснат с новинарски бюлетин. Снимката на Лайънъл се появи на екрана и сърцето й щеше да се пръсне в гърдите й, съмнително бе по това време да съобщят за някоя от неговите успешни бизнес сделки. Тя сграбчи пижамата си и я притисна до тялото си, сякаш хладът, който усети, можеше да бъде париран от една украсена с пух от марабу нощница. Когато коментаторът изрече: „Смъртта на Лайънъл Беърд очевидно е резултат от самопричинена огнестрелна рана…“, Памела чу един писък. Притисна ръце към ушите си, но пищенето не спря. Необходимо й бе известно време, за да осъзнае, че самата тя издава този проглушаващ ушите писък.

Когато истерията й утихна, тя телефонира на Джон и му предаде ужасяващата новина. Половин час по-късно той бе в апартамента й, с лекар, който й предписа успокоително.

— Ние ли му сторихме това? — прошепна тя все още трепереща.

— Не, скъпа — искаше да я успокои, но на някакво ниво искаше да убеди и себе си, че те наистина нямаха вина. Той не харесваше Лайънъл, но никога не бе пожелавал смъртта му. Да остане без средства, може би. — Лайънъл е гостувал на демони.

Памела се съгласи, разплакана. Всички знаеха, че Лайънъл със сигурност се измъчваше от смъртта на първата си жена и дъщеря. Разбира се, само Памела знаеше докъде се простира тази негова рана. Тя бе огромна, вездесъща и натрапчива. Дори когато двамата с Лайънъл бяха на върха на страстта си, тя можеше да почувства, че канонизираната Синтия Стантън Беърд лежи до тях.

Въпреки че Лайънъл бе настоявал, че чувствата му са породени от мъка, Памела чувстваше и известно количество вина. Тя заключи, че ако можеше да разкрие произхода на тази вина, да я смекчи и да я отстрани от брака си, Лайънъл щеше най-накрая да остави скъпата, покойна Синтия да почива в мир и да гледа на Памела като на истинската любов на своя живот. С тази благородна цел в главата тя се сприятели със злочестата госпожица Макдугъл. Естествено, Фреда бе твърде щастлива, че може да подхрани Памела с подробности за работите на Лайънъл по онова време, като украсяваше спомените си със слуховете около възможната му връзка с нейния любовник, Дъглас Уелч.

Дълго време Памела бе пазила тази информация скътана в едно надписано отделение: в случай на нужда. Заплашена и наранена, тя можеше да бъде само много щастлива да се гмурне в своя тайник и да захрани с тези слухове Холи Брендъл. Което бе предизвикало серията от статии в „Телеграф“. Което пък можеше на свой ред да е ускорило смъртта на Лайънъл.

Тя започна да плаче, почти обзета от конвулсии.

— Ако нещо, което сме направили, е сложило това оръжие в ръката му — изхлипа тя, като не можеше да си се представи да съществува в един свят без Лайънъл, дори още по-неспособна да се справи с осъзнаването, че може в някаква степен да е виновна, — никога няма да мога да си го простя. Или на теб.

Джон настръхна.

— Лайънъл е направил сам това със себе си, Памела. Нямаме нищо общо със смъртта му, разбираш ли го?

Памела разбра само, че мъжът, когото бе обичала, си бе отишъл, и че мъжът, с когото беше в момента, не можеше да е по-малко угрижен.

Джон остана с нея докато тя заспа, после предпочете да си тръгне, вместо да срещне ордата репортери, които със сигурност щяха да се настанят край къщата на Памела до сутринта. Памела щеше да бъде разстроена, когато се събуди, но той трябваше да се грижи за кампанията си. Когато Лайънъл бе жив, да го очерни бе в негова полза. Сега, когато бе мъртъв, да лансира тази история бе задължение. Е — размисли Джон, — ако не можеш да кажеш нещо хубаво… кажи възможно най-малко.

Въпреки успокоителното сънят на Памела бе на пресекулки. Приятни сънища се смесваха с отвратителни кошмари, когато подсъзнанието й се вкопчи във въпроса за причината за смъртта на Лайънъл. Сънят създаде една измислена история, в която тя игра героинята, която дебне противниците и убива престъпниците, които търсеха как да навредят на нейния герой. От време на време престъпникът показваше едно лице, понякога то бе нейното. Памела се мяташе и обръщаше, като се опитваше да избяга от самовнушената вина. Подсъзнанието й вероятно запълваше дълбочините, за да намери опрощение на греховете й, защото в някакъв момент тя издълбаваше името, Макс, и рисуваше лицето на дявола върху нея. Памела гонеше образа от тази млада фурия, като търсеше как да я изтрие от сънищата си, но безлицевата магьосница продължаваше да я преследва. Коя бе тя? Нима просто нейната младост бе задържала Лайънъл в такова робство? Или имаше нещо друго, нещо далеч по-скрито и коварно?

Когато най-после Памела се събуди, беше сякаш окъпана от триумф, не само защото бе взела връх над врага си, но и защото бе успяла да се изчисти от вината си. Това не бе моя грешка стана мантра, която тя повтаряше отново и отново, като смиваше от себе си всяка отговорност и прехвърляше вината върху младата жена, в която, по думите на Фреда, Лайънъл бе влюбен до уши.

Докато пиеше чая си и се надяваше, че лайката ще успокои разклатените й нерви, Памела работеше над установяване на достоверността на теорията си, че онази хитра лисана носи някаква отговорност за кончината на Лайънъл. Когато си припомни собствените си срещи с Лайънъл през последните шест месеца, тя призна, че той се бе държал войнствено с нея, но това не бе новост за него. Лайънъл никога не е бил човек, с когото да се живее лесно. Тя приписа част от възгрубите му обноски на процедурите по развода им: той се проявяваше като почти хулиган, защото без значение какво говореше, тя никога не повярва, че наистина иска да разтрогне връзката им. Считаше, че той я наказва за това, че е с някой друг. Когато преценеше, че е страдала достатъчно, той щеше да я помоли да скъса с Джон — което тя щеше да направи на мига — и тогава щеше да я покани отново в живота си и леглото си.

Изглежда срещите им доста неочаквано се превърнаха в заяждания. Той спря да отговаря на телефонните й обаждания. Беше рязък, когато разговаряха. Говореше й грубо, озъбваше й се, понякога бе жесток, като онази нощ в галерията, когато бе толкова ужасен, че тя нямаше друг избор, освен да го накаже, като разкаже всичко, каквото знаеше, на Холи Брендъл.

Като си мислеше за това сега, то й изглеждаше очевидно. Точно по времето, когато Макс навлезе в живота му, той стана необичайно загадъчен за това какво прави и с кого. За един мъж, който никога не се бе срамувал да парадира с многото жени в живота му, това би трябвало да бъде сигнал за тревога. Фреда, която знаеше за последното му увлечение, би трябвало да е разтревожена за това колко потаен бе станал. Памела, която бе осведомена за последната любовница на Лайънъл, би трябвало да разбере, че такава крайна сдържаност от тайни наслади бе знак за тревога. И двете трябваше да обърнат повече внимание на Макс.

Докато те не правеха нищо, освен да кършат ръце, тази жена омайваше Лайънъл, оплиташе го, изсмукваше от него всичко чувствително и го оставяше незащитен и уязвим. Тогава вероятно тя го бе принудила да направи неща, с които той не би могъл да живее, насилила го е, докато той нарани хора, без които не можеше да живее — като нея, насилвала го е, докато накрая е нямал друг избор, освен да сложи пистолет в устата си и да натисне спусъка. Това бе единственото обяснение, до което можа да стигне Памела: Дяволът бе направил това с него.

Разтреперана, Памела се гърчеше под завивките и търсеше убежище и отговори. Като не намери нито едното, нито другото, тя остави мислите си да препускат и почти се превърна в зрител, докато прескачаше над препятствията, с които бе осеяно недалечното й минало, и я караха да се препъва: финанси, зависещи от волята на друг, несигурност, ревност, несподелена любов, която я бе принудила да направи ужасни неща просто за да си отмъсти. Гневът потисна мъката и самобичуването й и тя обвини Лайънъл за всичко. Беше негова грешка, че тя се бе превърнала в стара вещица, негова грешка, че се бе съюзила с най-големия му враг, негова грешка, че толкова се бе отчаяла, че изкара мръсните му ризи на показ, негова грешка, че техният брак…

Памела подскочи така, сякаш някой бе запалил огън под краката й. Погледът й бе тревожен, а дъхът й беше застинал някъде между дробовете й и носа й. Техният развод. Зелените й очи се присвиха, когато цветът се върна на бузите й и устата й се изкриви в широка, неестествена усмивка. Двамата с Лайънъл не бяха разведени. Това я правеше негова вдовица. И негова наследница.

Тя грабна телефона и набра номера на адвоката си. Той бе чул новините и бе предвидил позвъняването й. Да, тя и Лайънъл бяха все още женени. Според закона това й даваше право на достатъчно голяма част от собствеността на Лайънъл, независимо дали той й бе завещал нещо, или не. Да, Памела Беърд Ричардсън щеше да получи онова, което й се полага.

Тогава тя се обади на Джейк Фаулър, защото искаше Макс да получи онова, което пък се полага на нея.

 

 

Бет помисли, че ще полудее. Сам бе извън града. Не можеше да се свърже с Аманда. А Лайънъл бе мъртъв. Знаеше, че не трябваше да нарушава съществуващия ход на събитията, но и не бе в състояние да преподава в клас. Обяви, че е болна, защото точно такава беше.

От момента, в който чу за смъртта му, тя остана прилепена до телевизора, като превключваше каналите, търсеше новини или коментари. Слушаше всекиго и всички, които имаха да кажат нещо за самоубийството му. Може би някой щеше да й обясни защо този мъж бе посегнал на живота си. Както всички други и тя бе в недоумение.

Онзи Лайънъл Беърд, за когото се бе омъжила, никога нямаше да посегне на живота си, той бе твърде себелюбив, за да повярва, че светът може да съществува без него. Лайънъл Беърд от днешно време, когото познаваше, бе по-мек, по-доволен човек — мъж, който се наслаждаваше на втория шанс, който животът му бе дал, един мъж, който гледаше напред, а не бе нечия изгубена душа, която се взира в край без изход.

Аманда не го знаеше, но след срещата им в „Уисконсин“ Лайънъл бе свикнал да й пише — чрез Службата, разбира се. В повечето от писмата си пишеше за Аманда: или споделяше с Бет каква изключителна млада жена е тяхната дъщеря, или я питаше що за дете е била. Пасажите бяха огрени от гордост от изкуството й и, макар и неохотно, за това колко добра е тя в онази своя вампирска дейност, която нарича работа. Той я бе информирал за изложбата й в галерията, беше й изпратил снимки на безрадостните пейзажи, които той бе купил, и изрезки от списанията. Беше разказал надълго за срещите си с Ани Харт, като бе осведомил Бет както за добрите си впечатления от нея, така и за резервираността си. И я държеше в течение на всеки разговор, който бе провел с дъщеря си за бъдещия зет. Седмици преди Аманда да бе имала онзи разговор с Бет за чановете и звънците, Лайънъл й бе доставил удоволствие с неговата версия за биографиите на двамата мъже. Беше направил така, че и двете да звучат с твърде характерни индивидуални особености, за да послужат за сватбен материал, но Бет прие, че това е, защото Лайънъл не можеше да понесе мисълта, че Аманда ще бъде предадена в ръцете, на който и да е друг мъж — освен в неговите.

Той често я разпитваше за нея, като балансираше по опнатото въже между любопитството и питането. Познавайки Лайънъл, Бет оцени усилието, което му струваше, да не изглежда като господар. Правеше му чест, че той успяваше, и затова тя отговори на всичките му въпроси, с изключение на онзи, който остана незададен: „Би ли могла да ме обикнеш отново?“

Въпреки че не би признала това пред никого, включително и пред Аманда, неговите писма я караха да се чувства като безгрижна девойка. Лайънъл бе един романтик и докато я ухажваше, наистина между редовете, чувството, вложено в писмата, бе живо и осезаемо. Дотолкова, че бе засегнато и самолюбието на Сам. Той изпращаше тези писма, знаеше за съществуването им, но защото Бет ги считаше за лични, не знаеше нищо за съдържанието им.

Нормалната процедура изискваше тя да върне тези писма на Службата. Бет се подчини, но заобиколи правилата. Чете писмата толкова пъти, докато запомни всяка дума, после ги наряза пред Сам, вместо да му даде възможност да ги прочете. Това разтревожи Сам и той й го каза, но засегнатото му честолюбие не убеди Бет да сподели размишленията на Лайънъл с него. Сам не я насили. Знаеше от опит как да постъпи. Той и колегите му бяха научили Бет как да прикрива емоциите си, ако станеше нужда. Да избегнат ситуация, когато тя станеше неудобна или заплашителна. Бяха я тренирали да върви, без да се обръща назад. Ето защо, ако Сам имаше някакви възражения, той си ги запази за себе си.

Всичките тези години под друга самоличност бяха твърде трудни за Бет, но я бяха закалили. Товарът на продължителното криене бе тежък. Понякога опасенията, потиснатостта и трудностите се изграждаха, втвърдяваха се в една дебела защитна черупка, в която бе почти невъзможно да се проникне. Като някоя костенурка Бет си показваше главата навън и пълзеше бавно през ежедневието. Но когато светлината бе твърде ярка или усетеше опасност пред себе си, или просто не искаше да се справи с играта на отгатване, каквото представляваше животът й, тя се връщаше отново в онова тъмно и тихо място, където можеше да бъде сама. И да бъде такава, каквато е.

Писмата на Лайънъл се превърнаха в покана да се изплъзне от това тежко бреме. Свободна, дори и само за тези кратки минути, които й бяха нужни, за да ги прочете, те позволиха на Бет да се върне обратно в онези години, когато родителите й и брат й бяха живи, когато двамата с Лайънъл бяха едно семейство, когато най-големият проблем, който имаше, бе да жонглира с куфарче, бебе и торба с продукти от магазините. Свободна да се разхожда между ограниченията на тези страници, тя си позволи да помечтае да заживее нормален живот, да прави нещата, които правеха обикновените семейства, като например споделяне на истории за миналото и показване на снимки на роднини и честно общуване с приятели.

Тя обичаше Сам и се съмняваше, че би го напуснала някога заради Лайънъл, но както бе казала на Аманда: Сам бе нейният избор в този живот. Ако този живот се промени, можеше да има и друг избор. Можеше да вземе и други решения.

Лайънъл бе мъртъв. Сега тя никога нямаше да ги узнае.

 

 

Във фотографското ателие за едночасови снимки имаха много работа. Беше почти пред затваряне и служителят на гишето бе изморен и сърдит. Той вземаше квитанциите на клиентите, намираше снимките им, прибираше парите им и се прехвърляше на следващите, нетърпелив да изпразни ателието, така че да може да си отиде вкъщи. Един мъж плати за снимките си и отстъпи настрани, за да може да ги разгледа набързо. Никой не му обърна никакво внимание, защото не изглеждаше, че има нещо нередно. Повечето от хората преглеждаха снимките си, преди да излязат от ателието. Бяха любопитни да видят какво бе уловено на лентата.

Но този мъж не бе като повечето хора. И това не бяха неговите снимки.