Дорис Мортман
Пътуване за никъде (23)

Глава двадесет и втора

Хайме Бастидо се протегна към кутията с монети встрани от количката и даде ресто на клиента, който току-що бе купил един геврек. Мъжът преброи монетите, което раздразни Хайме. Той бе наел тази количка за разносна търговия за следобеда, затова не се интересуваше от това дали бе дал на мъжа повече, или по-малко от това, което заслужаваше, но мъжът бе застанал на линията на погледа на Хайме. Как щеше да забележи жертвата си, ако идиоти като този блокираха гледката му.

— Мисля, че ми дължите пет цента — каза мъжът.

Хайме не се извини за недоглеждането и не оспори твърдението на мъжа. Пресегна се към кутията, извади една монета от пет цента и му я подаде. В замяна на такава готовност за отстъпчивост той очакваше от мъжа да си тръгне. Когато той не се разбърза, Хайме го изгледа гневно.

— Това тротоарно място не се дава под наем, амиго. Опитвам се да продавам гевреци тук.

Мъжът го изгледа намръщен, като мърмореше нецензурни думи. Погледът на Хайме бе вперен във вратата.

Смяната й свършваше в четири. Беше почти пет и петнадесет. Дори ако се бе помотала да разгледа неговото произведение, досега трябваше да е излязла. Беше сигурен, че не я е видял, и знаеше, че е в сградата. Беше наблюдавал, когато Аманда и партньорът й — Дойл, се бяха върнали в службата от прекарания по улиците ден. Дойл си бе тръгнал малко след четири.

Къде, по дяволите, е тя? Кракът му потропваше като пневматичен чук. Очите му поддържаха студено и постоянно бдение.

Една млада жена излезе през вратата. Млада. С испански черти на лицето. Страхотно тяло. Прекалено ниска.

Четирима мъже. Три жени. Всичките черни.

Двойка цивилни типове. Хайме изръмжа.

Десет минути по-късно други две жени излязоха от сградата. Едната — стара и дебела, с увиснали рамене от двете големи раздърпани чанти — приличаше на някоя полякиня, наета да почиства. Втората беше стройна и нервна.

Хайме ставаше нетърпелив. До пет и тридесет тълпата на улицата се бе увеличила, но все по-малко и по-малко хора влизаха или излизаха от сградата. Смяната на дежурството отдавна бе свършила. Работните часове бяха приключили. Тук-там излизаха групи работници, но Аманда не бе между тях. Някак си я бе пропуснал.

Изражението на лицето му стана мрачно и злобно. Беше толкова близко до отмъщението си за всичките тези години, които бе прекарал в затвора, през които живя в клетка и бе малтретиран от мъже, които бяха по-големи и в по-голяма нужда от него. Тялото му буквално се разтресе от гняв.

Но той си напомни, че затворът не бе изцяло загубено преживяване. Беше се научил да контролира този гняв. Беше се научил да забелязва враговете си по-бързо и да пази приятелите си по-дълго. И което бе най-важно, беше се научил как да оцелява. И как да чака.

 

 

Една по-възрастна жена излезе с накуцване през вратата на „Прекършеното крило“ и се насочи направо към кабинета на Сибил Уайтхол. Почука леко и влезе, когато я извикаха, и затвори вратата след себе си.

— Имам нужда от вашата помощ — заяви тя. — Преследвана съм от един убиец.

На Сибил й се стори, че разпозна гласа, но тялото, от което идваше, бе напълно непознато.

— Моля ви, седнете — покани я тя, сигурна, че умът й й прави номера.

Жената остави пазарските си чанти на пода и зае мястото срещу бюрото на Сибил. Преди Сибил да може да изрече и дума, съсухрената жена свали една сива перука, телени очила и каучукови подплънки, които я правеха да изглежда четиридесет години по-възрастна, отколкото бе в действителност. Тя развърза затворените си обувки — половинки, после изу вълнените си чорапи, последвани от подплънки за краката, които със сантиметри бяха разширили собствените й стройни нозе.

Развеселена, озадачена и уплашена, Сибил просто се бе втренчила в нея, когато една приятелка се показа от тялото на непознатата.

— Макс! Какво, по дяволите, става!

Аманда се бе преборила с решението си да дойде тук. В края на краищата бе решила, че няма избор. Това си бе един подслон, а точно от това имаше нужда. Нещо повече — имаше нужда от някой, на когото можеше да се довери. Беше виждала Сибил да помага на изпаднали в затруднено положение жени, които никога преди не бе виждала, и знаеше, че никога няма да види отново. Сибил нямаше да я предаде.

— Преследват ме. Не мога да си отида вкъщи. Това е единственото място, за което се сетих, когато ми се отвори шанс да остана в безопасност.

Сибил пребледня.

— Можеш да останеш тук колкото дълго искаш — тя излезе иззад бюрото си и прегърна Аманда, притисна я силно, като й предложи личен пристан. — Можеш да останеш вкъщи, ако това те кара да се чувстваш в по-голяма безопасност.

— Не! — Аманда избута Сибил и се отдръпна назад, сякаш се страхуваше да не зарази другата жена с фатален вирус. Отговорът й бе автоматичен и, както осъзна, малко рязък. — Благодаря ти, но не. Не бих могла да ти сторя това.

Сибил бе озадачена от това колко чувствителна и уязвима изглежда Аманда. Детектив Макс, както я познаваха тук, в приюта, бе винаги спокойна и в състояние да се контролира, обгърната от излъчване на тиха опитност. През годините Сибил се бе възхищавала на състраданието, което Макс показваше, когато даваше съвети на жените и ги обучаваше как да записват най-личните си и болезнени мигове. Тя изглеждаше някак си свързана с тях, открита за съчувствие, но без оплакване. Сякаш бе свързана с техния срам, с тяхната склонност да запазят малтретирането си в тайна и с тяхната тайна, че какъвто и ужас да ги сполети, това е следствие на тяхна собствена грешка.

Тя поведе Аманда към кушетката и каза нежно:

— Можеш ли да ми кажеш за какво става въпрос?

Аманда изглеждаше угрижена.

— Мога да ти кажа само част.

Сибил взе ръката й.

— Толкова, колкото искаш.

Отначало колебливо, Аманда разказа на Сибил историята на своя живот, съкратено, разбира се. Без да й разкрива истинската си самоличност, тя се довери, че е бивша участничка в „Програмата за защита на свидетелите“. Каза, че случаят, който я бе включил в Програмата, се отнася за наркотици, но въобще не спомена за „Операция ден за изпиране“, за Бет, за чичо си Кен или за Лайънъл. Не разкри откъде е, нито градовете, в които бе живяла, нито имената, които бе приемала. Почувства се задължена да разкаже на приятелката си за Бастидо. Описа й го, доколкото можа.

Сибил стана от кушетката и отиде до другия край на кабинета, като създаде неутрално пространство, в което можеше да смели онова, което й бе казано. Без съмнение бе разтърсена от разказа на Аманда. Всичко, което Сибил наистина знаеше за „Програмата за защита на свидетелите“, бе онова, което бе прочела във вестниците или видяла на екрана: това бе убежище за престъпници, част от разказ за бандите или бележка под линия в статия на списание за Службата или министерството на правосъдието, или война за пазара на наркотици и организираната престъпност.

Внезапно една жена, която твърдеше, че е защитен свидетел, седеше в кабинета й и търсеше убежище. Тази жена не криеше, че има измислено име, фалшиви документи за самоличност и измислена биография. На Сибил не й бе необходимо много време, за да реши какво да прави. Вътрешното й чувство казваше, че като се оставят настрана измисленото име и биография, Аманда Максуел бе същият човек, когото Сибил бе харесвала и от когото се бе възхищавала предния ден. Аманда не бе някой престъпник, нито пък принцеса на мафията. Тя бе влязла в тази програма като дете — едно невинно дете. И въпреки своята невинност, въпреки всичките тези години, прекарани в покаяние, бе преследвана от добре обучени, добре заплатени убийци.

Да си наказан, след като си постъпил правилно, да прекараш живота си в криене, докато мошениците и трафикантите на наркотици се размотават свободни — това бе несправедливо и караше Сибил да се ядосва.

Тя притвори очи и стисна юмруци, когато собствената й история се разкри пред нея. Беше наблюдавала алкохолизирания си баща да бие майка й нощ след нощ, докато бедната женица умря. Това бе неправилно и Сибил го знаеше, затова съобщи за баща си в полицията. Беше на десет години. Мислеше си, че е постъпила правилно. Но вместо да я възнаградят с добър и грижовен дом с роднини, тя бе захвърлена в системата за отглеждане на деца без родители, като се луташе от една ужасна ситуация към друга. Беше на шестнадесет, преди да открие семейство Уайтхол. Ако не беше го направила, щеше да умре.

Мег и Стан Уайтхол отгледаха Сибил и възвърнаха душевното й здраве, като я дариха с огромни дози любов, непрестанни родителски грижи, направляваха я и й служеха за добър пример. Стан Уайтхол й показа, че мъжете могат да бъдат мили, грижовни и достойни за уважение. Той я учеше повече как да действа, отколкото да реагира, да има стремеж към по-доброто, а не към по-лошото и никога да не приема просто онова, което й биваше поднесено.

— Ако не харесваш онова, което ти е сервирано, стани и си направи сама нещо — казваше й често той.

Мег се съсредоточи върху повторното изграждане на накърненото самочувствие на Сибил, като твърдеше, че младата жена трябва да гледа на себе си като на ценно допълнение към света, а не като на ужасен товар, какъвто бе свикнала да си мисли, че е. Вместо да я облича с подарени стари дрехи и да й подстригва сама косата, тя купуваше на Сибил собствени дрехи и я водеше в местните козметични салони за подстригване. Даде на Сибил един тон книги и я водеше на кино, учеше я как да се смее отново, как да плаче и да бъде сантиментална без страх, че ще й се подиграват, че е нерешителна.

И когато нещата изглеждаха сиви и Сибил се чувстваше самотна, Мег й каза да помисли за майка си на небето.

— Тя е ангелът с прекършеното крило — Мег успокои емоционално съкрушеното момиче. — И тя те търси. Защото точно това трябва да правят майките.

Сибил преглътна бучката, която се бе образувала в гърлото й. Тя бе призвана да защити жената, която бе дошла да се подслони в „Прекършеното крило“. Не можеше да компрометира тяхната безопасност, но пък и не искаше да хвърли Аманда в лапите на онези вълци, които я дебнеха извън тези врати.

— Ти си повече от добре дошла тук, Макс. Надявам се, че го знаеш.

Аманда кимна и избърса очи с ръкава си. Не се доверяваше на себе си да разговаря.

— Мисля, че и двете можем да си налеем по един чай.

Сибил отиде в кухнята. Когато се върна, късият сълзлив период на Аманда бе отминал.

— Не знаех къде другаде да отида — каза тя, като отпи от горещия чай с портокалов аромат.

— Ние затова сме тук — напомни й Сибил. — Освен това ти си голяма част от нашия успех. Задължени сме ти.

Аманда поклати глава и разтърка очи. Беше изтощена.

— Някъде в дъното на душата ми вероятно съм знаела, че рано или късно ще се стигне дотук, но не мисля, че съм вярвала, че ще бъда толкова изплашена, за да се прибера вкъщи.

— Никой не е мислил.

Аманда не каза на Сибил, че настоящият й апартамент бе единственото място, което някога бе наричала дом. Всяко друго място бе къщата в „Ничията земя“, едно непостоянно убежище, през което време се бе надявала, че това е временна фаза от живота й. Тя не каза на Сибил, че апартаментът й бе сигнал за промяна, че е намерила мъж, на когото има доверие, работа, която харесва, баща, на когото можеше да разчита, и живот, който да бъде ползотворен и защитен и в който вероятно един ден щеше да бъде щастлива. Не каза на Сибил нищо от това, защото когато погледна обезобразените снимки, тя разбра, че апартаментът й, Джейк, работата и щастливото бъдеще не бяха нищо повече от една детска мечта. Действителността бе Лайънъл, който стоеше в библиотеката си с простреляна глава. И Хайме Бастидо, който дебнеше в очакване на шанса си да я убие.

Ръцете й трепереха, когато вдигна чашата до устните си.

Сибил забеляза треперенето и се намръщи. Никога не бе виждала Аманда толкова съсипана.

— Възнамеряваш ли да отидеш до полицията?

— Не мога. Поне не сега.

Сибил искаше да може да попита защо.

— Ами работата ти? — попита тя вместо това.

— Това е вероятно единственото място, където се чувствам в безопасност — въпреки че след като получи пакета със снимките, се зачуди точно колко безопасно бе всъщност в службата й.

— Как ще влизаш и излизаш, без да те забележат?

— Мога да влизам така както съм. По време на работа съм заобиколена от толкова много въоръжени мъже, които със сигурност могат да възпрат Бастидо и неговите разбойници. Когато си тръгвам, ще се преобличам и маскирам и ще поемам по заобиколни пътища в и около града, за да съм сигурна, че никога няма да се появя тук с опашка — тя се наведе напред, постави ръце на бедрата си и впери поглед в Сибил. — Ако се наложи, ще спя на друго място. Никога не бих изложила теб или жените в този приют на риск. Надявам се, че го знаеш.

— Знам го — кимна Сибил. — Но преследвачите търсят следи.

— Мисля, че бих могла да се помотая през свободните си часове от време на време с някой приятел. Освен това моят график е непостоянен. И не планирам всичко това да продължава вечно.

— За твое добро, а и за наше, се надявам това да приключи скоро. Може би тогава ще спреш да се криеш…

Аманда отговори с кимване и усмивка, но вътрешно се почувства на девет години и отново питаше Самюъл Бейтс дали ще трябва да се крие завинаги. Той й бе отговорил, че трябва.

Тогава тя се зачуди на същото нещо, на което се чудеше и сега: Колко дълго е завинаги?

 

 

Джейк нямаше много приятели на високи постове, но, както обичаше да казва, имаше приятели, които бяха добре пласирани. Тъкмо се канеше да излезе от офиса си, когато двама от тези познати, които осъществяваха ценни контакти, се обадиха. Първата бе една жена, която работеше в телефонната компания. Тя бе по-възрастна, омъжена и достатъчно отегчена, за да счита, че извършването на обикновена услуга за един частен детектив е изключително вълнуващо.

Джейк я бе помолил да проследи обажданията до и от къщата на Лайънъл в нощта на самоубийството. Според записите на телефонната компания имаше обаждания от къщата до Ани Харт и Макс през ранния следобед и едно обаждане от апартамента на Макс до къщата в късния следобед.

Следващият интересен къс информация дойде от служител в малка, но първокласна банка, известна с дейността си по обслужването на фондове и недвижими имоти. Естествено, онова, което кажеше на Джейк, не трябваше да бъде записвано.

— „Съдружници Ийст Горъм“ ръководи две огромни сметки — капитал, предаден за доверително управление — информира мъжът. — И с двете сметки може да се разпорежда един мъж на име Самюъл Бейтс.

— Бейтс! Знаеш ли кой е този Бейтс? — попита той.

— Не. Но е изтеглил шестдесет хиляди долара преди няколко седмици. В брой.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Беърд знаел ли е?

— Разбира се. Неговите указания бяха да бъде уведомяван при всяко теглене.

— Каква бе реакцията му?

— Ядрена.

— Не си прави майтап.

— Лайънъл Беърд никога не си правеше майтап, когато ставаше въпрос за парите му.

— Този Бейтс роднина ли е, или съдружник в бизнеса?

— Нито едното, нито другото, доколкото аз знам.

— И кой е той, по дяволите?

Коя е Бет? И какви са те на Лайънъл?

— Този мъж сигурно е подставено лице на истинските ползватели. Плащат му солидна комисиона за това, че името остава на документите. Само едно подставено лице срещу голяма сума пари. Това се прави отдавна.

— Защо?

— Защото хора като Беърд не искат хора като мен и теб да знаят кой ще получи богатството им.

Той със сигурност не бе искал Памела Беърд да знае — помисли си Джейк, благодари на приятеля си и затвори телефона. Но трябваше да се признае нещо: Памела подозираше, че Лайънъл сигурно е заровил парите си в неотменяеми кредити. Очевидно имаше право. Но кои бяха ползвателите? Памела смяташе, че Лайънъл е планирал да подари пари на Макс. Бяха ли „Съдружници Ийст Горъм“ прикритието на тези пари? Ако бе така, кой бе избраният ползвател на втората сметка? Бет?

Той отключи чекмеджето на бюрото си и извади папката с материалите за смъртта на Лайънъл, и по-точно бележката, която служителите от криминалния отдел бяха намерили в кошчето за боклук.

„Изпрати цветя на Бет. Обади се на Бейтс. Намери как.“

Джейк постави найлоновото пликче, което съдържаше бележката, върху бюрото си и се загледа в нея. Бейтс беше нещо повече от подставено лице, в това бе сигурен.

Той вдигна крака върху бюрото и остави в скута си пликчето, сякаш бе талисман с телепатична сила. Ако го държеше затворено, то щеше да отвори вратата към страната на прозрението и щеше да му позволи да види онова, което дотук му убягваше. Облегна се назад, преплете ръце зад главата си и се загледа в пространството, сякаш медитирайки върху възможностите.

Лайънъл бил уведомен за изтеглянето на парите и вдигнал скандал. Извикал е Бейтс и го е нахокал. Бейтс е дошъл да види Лайънъл. Имали са спор за парите. Бейтс се е обърнал към Лайънъл и го е заплашил или физически, или с думи. Ако е било физически и Бейтс действително бе убил Лайънъл, как го е направил? Ако е с думи, с какво би могъл да го заплаши, че да е достатъчно ужасяващо за Лайънъл, за да си мисли, че смъртта е за предпочитане?

Всичко се свеждаше до тайните. Какви бяха тайните на Лайънъл? Какво би станало или кой щеше да бъде наранен, ако се бяха разкрили? И кой друг знаеше какви са тези тайни?

Като се върна към настоящето, погледът на Джейк се спря върху бележката. Почти случайно той се съсредоточи повече върху листа, отколкото върху думите. Ясно гравирано, по средата на горния край имаше едно малко червено вагонче, което бе копие на стандартните електрически влакчета „Лайънъл“. Хитро лого — помисли си Джейк, като прокара пръст по графично изобразения знак. Винаги бе считал Лайънъл Беърд за умен, проницателен бизнесмен, но никога не си бе мислил за него като за някой, който може да има толкова характерен, особен печат. Беше уникален, запомнящ се.

Вглъбената усмивка по устните на Джейк изчезна, когато си спомни, че е виждал едно вагонче, също като това, нежно положено на нощното шкафче до леглото на Макс.

 

 

— Как смееш! — гневът на Памела Беърд премина през телефона и зашлеви Холи през лицето. Тя се изчерви от горещината. — Предполагаше се, че ще подпомагаш каузата на сенатора. Вместо това ти го малтретираш!

— Не съм направила такова нещо — смънка Холи, благодарна, че не бяха в една и съща стая. — Зададох му разумни въпроси и очаквах разумни отговори. Ако той ми звучи като Джийн Кели, това си е негов проблем. Именно той избра да потанцува около тази тема.

— Лайънъл Беърд не е тема в кампанията му.

— Когато говори за танцуване — изсумтя Холи. — Наистина, Памела! Ти бе тази, която провокира мъртвия си сега съпруг в този така наречен процес. Ти бе тази, която ме захрани с цялата тази информация за „Операция ден за изпиране“, като предположи, че щом той е изпирал пари тогава, трябва да приемем, че ще изпира и сега.

Тишината от другия край бе гробовна. Холи бе сигурна, че ако притисне слушалката силно до ухото си, щеше да чуе тиктакането на бомба. Ако продължаваше да плямпа много, вероятно щеше да загуби Памела като приятелка — ако вече не беше я изгубила — и можеше да прибави влиятелната госпожа Беърд към вечно разширяващия се списък от нейни врагове, но не й пукаше. Все пак и апетитът на Холи си имаше граница.

— Кога стана толкова докачлива за това, че се нараняват чувствата на Лайънъл? — продължи тя. — Преди или след като си пръсна мозъка?

Памела не толкова отговори, колкото избухна.

— Ти, малка курво! Използва ни, за да ускориш жалката си кариера. Поигра си с нас и после, когато реши, че си се разплатила за парите ни, реши да ни продадеш.

— Ако наистина така го виждаш, Памела, не ми остава много какво да кажа, за да променя мисленето ти, но факт е, че ти ме потърси. Ти и сенаторът съставихте дневен ред, който искахте да следвам. Ти лично ми даде едно досие за Лайънъл Беърд и ме инструктира да направя от него живия, пулсиращ символ на смъртоносната алчност на „Уол Стрийт“. Направих това, което искаше. Сега Лайънъл е мъртъв, а ти се чувстваш виновна.

— Ти си тази, която трябва да се чувства виновна! — кресна афектирана другата жена. — Ти не си нищо друго, освен една наемна драскачка! Вместо да направиш правдив материал, ти го овъргаля в катран и пера, линчувайки го в този твой парцал, който наричаш вестник!

— Може и да е така, но не забравяй кой достави катрана и перата.

— Не говори така! — изкрещя Памела. — Съпругът ми е мъртъв по твоя вина — нервите й се бяха скъсали. Гласът й бе писклив. — Именно ти и твоите скудоумни статии сложиха оръжието в ръката на Лайънъл. Ще си платиш за това, което натвори, Холи Брендъл! И то скъпо!

Телефонът тресна в ухото й. Холи постави слушалката на мястото й, но вместо да бъде изплашена или разтревожена, или дори леко смутена, тя започна да се смее. Ако Памела си мислеше, че последната дума е нейна, очакваше я голяма изненада.

 

 

Бяха минали години, откакто Джейк бе ходил на наблюдение, обикновено той изпращаше някой от офиса или наемаше някого. Тъй като избягваше ненужния риск точно в този случай, не можеше да предприеме който и да е от двата подхода, без риска от много въпроси, за които не бе подготвен или на които не желаеше да отговори. Само Кейлеб Грийн знаеше плановете му, но дори Кейлеб не можеше да предвиди нищо, което би дошло като резултат от тази изследователска акция, която щеше или да осъществи, или да провали случая. Въпреки това Джейк реши, че го сърбят ръцете да понаблюдава градската къща на Лайънъл. Кейлеб му каза да продължава напред и да начеше крастата си.

Джейк бе забравил колко скучно, досадно и самотно може да бъде наблюдението. Подсигурен с един термос кафе, кесия с кифлички, кана с широк отвор за задоволяване на естествените потребности, касетофон, за да може да си прекара времето, като слуша някоя книга, записана на касета, и бинокъл за нощно виждане, той паркира колата си на срещуположната на къщата страна на улицата и се приготви за очертаващата се дълга нощ.

Провери часа: беше осем. Къщата бе тъмна. Минал бе оттук по-рано и бе забелязал, че охранителната система е включена. Кейлеб бе казал, че Тони Каландра проверявал помещенията и двора всеки ден, но в настоящия момент никой в действителност не живеел в нея. Джейк отвори един бележник да си отбележи времето, когато си спомни, че тази вечер Холи щеше да се появи по новините. Ха сега! Джейк бе обещал да ги гледа, но забрави да включи записващото видео.

Няма проблеми, каза си той. Холи сигурно ще да има касета. Или две. Или три дузини!

От това, което бе споделила, стана ясно, че бе получила обаждането веднага след нейното конфронтиращо и противоречиво появяване на разговора около кръглата маса. Отговорен служител от „Нюз Лайн“ я бе поканил да се появи на интервю в студиото на високо цененото предаване, което се излъчваше три пъти в седмицата. Щяха да дискутират темата Лайънъл, като се опитат да отговорят на въпроса, който всеки си задаваше: защо един гигант от класата на Лайънъл Беърд би посегнал на живота си. Един от организаторите на предаването — Трей Галахър, бе впечатлен от начина, по който Холи бе подхванала сенатора Чизъм, и любопитен заради увереността й, че „Операция ден за изпиране“ някак си е повлияла на трагичното решение на Лайънъл.

Джейк се усмихна. Холи вероятно бе изпаднала в екстаз, сигурна, че това е големият й удар. Джейк предположи, че това бе тъкмо онази възможност, която си бе представяла, когато се присъедини към екипа на Памела Беърд и сенатора Чизъм. За нещастие това смесено съдружие малко се бе поразклатило. Въпреки сериите силни статии, които грабваха вниманието на читателите, Холи все още бе известна като онази репортерка от „Телеграф“. Тя вероятно вярваше, че тазвечерното представление щеше да промени всичко това.

За нейно добро Джейк се надяваше, че нещата ще се обърнат така, както тя ги желае, но остана скептично настроен. Сега за сега нищо, което бе свързано със смъртта на Лайънъл Беърд, изглежда, не даваше на хората онова, което искаха.

Екипът на „Нюз Лайн“ сглоби фона със смесица от драматични възпроизвеждания и метри материали, документиращи двата процеса, драматичното свидетелстване на Синтия Стантън Беърд и огнения завършек на тази трагична история. Следваха обобщения на слуховете и обвиненията, които бяха преследвали Лайънъл през седмиците и месеците, предшестващи смъртта му — много от тях водеха произхода си от колонките, написани от Холи. По време на следващата част от предаването щеше да бъде интервюирана на живо от домакина Трей Галахър.

Тя зае мястото си и остави един помощник на продуцента да пъхне малкия черен микрофон от вътрешната страна на сакото й и да го прикрепи към ревера й. Беше се облякла изискано — морскосин костюм, кремава копринена блуза, златна карфица и обеци — но се погрижи русата й коса да бъде гладка като коприна и гримът й да подчертава фино очите и устните й. Също и полата й да е достатъчно къса, за да показва краката й, но не твърде къса, за да се превърне в предизвикателство за нейната благопристойност. Галахър бе един от петдесетте най-секси мъже от класацията в списанието Пийпъл, но гледаше на работата си много сериозно. Холи бе решена да се покаже като равна нему по красота и ум.

Трей се присъедини към нея, направи комплимент за начина, по който изглежда, пожела й успех, после погледна към обектива на камерата. Когато червената лампичка светна, той започна.

— Преди няколко седмици един от най-влиятелните мъже в тази страна, Лайънъл Беърд, се самоуби сред вихрушка от слухове и обвинения, че неговата фирма е изпирала пари на големи наркокартели. Холи Брендъл, една от онези, които засилваха тези слухове, е репортер за „Телеграф“, нюйоркския ежедневник.

Той се обърна към Холи и продължи, като й отне шанса да опровергае тънкия етикет на разпространителка на слухове, който й лепна.

— Напоследък вие казахте, че вярвате, че съществува връзка между това шокиращо самоубийство и „Операция ден за изпиране“ на един междуведомствен отряд със специално назначение, който прекъсна една основна схема за изпиране на пари от наркотици в Южна Флорида в края на седемдесетте години. Какво ви кара да мислите, че едно дело с двадесетгодишна история би имало нещо общо с неотдавнашната смърт на Лайънъл Беърд?

Изражението на Холи беше идеалния оттенък на прочувствена загриженост и журналистическа проницателност, беше го упражнявала повече от час.

— Защото ключовият правителствен свидетел в този нашумял процес е била любовта на живота на Лайънъл Беърд: неговата първа жена — Синтия Стантън Беърд — тя свъси леко вежди, като че ли тази история действително бе болезнено да се разказва. Вътрешно тя се хилеше, като си представяше как лицето на Памела се сгърчва от ревнива ярост.

— Синтия Беърд бе изключително рядко явление: изпълни благородно дълга си, като се предостави в услуга на правителството просто защото това бе правилната крачка, която трябваше да направи. Тя свидетелства в Маями срещу мощния колумбийски картел, ръководен от легендарния Раул Еспиноза, и отново в Ню Йорк срещу членове на злокобната престъпна фамилия Савиано. В деня, в който хората на Еспиноза бяха осъдени, нейната къща в северната част на Маями бе взривена — Холи направи драматична пауза. — За света Синтия и нейната дъщеря, Ерика, бяха мъртви.

Трей Галахър улови внушението и се наведе напред в очакване.

— Нима предполагате, че те не са загинали в тази експлозия?

За нея е по-добре да има нещо съществено, за да подкрепи това — помисли си Трей Галахър — или следващото нещо, което ще се вдигне във въздуха, е кариерата ми. Като знаеше, че камерата следи нея, той се почувства свободен да я погледне намръщено. Тя не бе впечатлена.

— Предполагам, че „Програмата за защита на свидетелите“ към Министерството на правосъдието е била създадена за хора като Синтия и Ерика Беърд.

Лицето на Трей беше прекрасно: шок, последван от завистническо приемане на правдоподобност. Все едно че го е репетирала.

— Напълно е възможно службите да са нагласили тази експлозия — продължи тя, като развиваше тезата си. — Колумбийските картели са известни с придирчивите си отмъщения. Също и мафията. Може би единственият начин да защитят семейство Беърд е бил да ги елиминират.

Трей пребледня, дори под добре направения му тънък грим.

— Считате ли, че Лайънъл Беърд е знаел истината?

Тя сви елегантно рамене.

— Каква е истината? — цялото й същество излъчваше състрадание. — Има хора, които мислят, че жената на Лайънъл Беърд и дъщеря му са били разкъсани на парчета и двадесет години по-късно той все още пере пари от наркотици, все още извършва същото престъпление, с което ги е убил — тя поклати глава. — Като гледах филма от тази експлозия и като знам колко много ги е обичал, не мога да си представя това.

— Вие написахте серия от статии, в които намеквахте точно това — вметна Трей многозначително. — Всъщност вие бяхте доста… груба във вашите изявления. Нима казвате, че тези обвинения са били фалшиви?

— Казвам, че не съм насочвала никакви обвинения — отговори тя, като раздели коси и се надяваше да се измъкне от капана. — Бях просто репортер за една политическа кампания.

— Кампанията за преизбирането на сенатора Чизъм — информира Трей своята национална аудитория.

— Правилно — кимна Холи. В този миг Памела трябваше да е получила апоплектичен припадък. — Но в добавка към онова, което сенатор Чизъм казваше, имаше и известен брой подобни истории, които кръжаха сред финансовите кръгове, включително и тази за Лайънъл Беърд. Писах за онези, които изглеждаха правдоподобни.

— Какво ще кажете за скандала с Делла Робиа? — Трей направи достатъчно дълга пауза, за да изнерви Холи. — И какво ще кажете за твърдението на Лайънъл Беърд, че вашата инсинуация, че е насърчавал изпирането на пари за наркотрафикантите, е било, цитирам — той погледна към бележките си: — безсрамна, заблуждаваща и с егоистични подбуди.

— Аз съм журналист. Работата ми е да правя репортажи за новините, независимо дали това се харесва на даден субект, или не, независимо дали това ускорява кариерата ми, или не — Холи се опита гласът й да прозвучи искрено, но това бе доста нестабилна почва. — Що се отнася до това дали съм била заблудена, властите започнаха мащабно разследване, отчасти и на основата на моите репортажи.

— Някакви резултати?

— По времето на смъртта му обвиненията срещу Лайънъл Беърд останаха само това, обвинения.

— Смъртта му сложи ли край на разследването?

— Не. Защото не сложи край на трафика на наркотици, на прането на пари, на войните на подземния свят, които оставят мъртви тела навсякъде по улиците на Ню Йорк.

— И така, защо да продължават да се следят тези истории? Защо да се спекулира с това дали съпругата на Беърд и детето й са загинали при онази експлозия преди двадесет години? Какъв е смисълът?

Трей мразеше да се движи по алеи без изход, но историите на Уолстрийт и гангстерските войни бяха стари. Този, другият, по-личен ъгъл бе изпълнен с риск, но това бе, което рекламираха. Рекламният му шеф считаше, че именно това ще повлияе на женската половина от зрителите. Освен това, ако Брендъл имаше нещо солидно, това можеше да предизвика продължения на предаванията.

— Смъртта на Лайънъл Беърд повдигна редица въпроси — започна Холи, като се надяваше, че не звучи толкова отбранително, колкото се чувстваше.

— Какво ще кажете за отговорите? Разкрила ли сте нещо, за да подкрепите вашите предположения?

Холи се потеше въпреки хладината, която излъчваше нейният събеседник.

— ФСЗСС едва ли ще разкрие кои са включени в „Програмата за защита на свидетелите“.

Очевидно тя отбеляза точка в своя полза, защото Трей не се обърна обратно към нея. Огромен екран зад тях внезапно се изпълни с образа на Лайънъл Беърд.

— По време на онази пресконференция, за която споменахме преди малко — поде Трей, — господин Беърд говори много прочувствено за бившата си жена и дъщеря. Погледнете.

Повториха част от пресконференцията на Лайънъл. В нея Лайънъл говореше затрогващо за смелостта, която се бе изисквала от Синтия да свидетелства. Холи се смрази, когато наблюдаваше как Лайънъл поглежда съсредоточено точно към мястото, на което бе седнала. Имаше отровно изражение. Тя потрепери, като знаеше какво следва.

— Тя го направи, защото наркотрафикантите убиха брат й. Накрая те убиха нея и деветгодишната ми дъщеря.

Червената лампичка на камера номер две светеше. Холи не знаеше дали тя е насочена към нея, защото бе вперила поглед в Трей, който очевидно бе развълнуван от това, което бе видял току-що.

— Дори и след двадесет години чувствата на Лайънъл Беърд изглеждат толкова живи — изрече той с тих и почтителен тон, в който се прокрадваше и любопитство.

Това бе нейният шанс. Холи се намеси, преди да може да й се изплъзне.

— И настоящи. Не ви ли карат да се чудите дали са живи?

— Предполагам, че…

— Помислете за това: ако са живи и ако Лайънъл Беърд е знаел за това, той също е бил мишена — тя направи драматична пауза. — Синтия Беърд е била отговорна за това, че много хора са отишли в затвора за дълго време. Нейна е също заслугата за разбиването на картела Еспиноза и за слагането на прът в колелата на бизнеса с разпространението на наркотици на фамилията Савиано.

— Това бе навремето — възрази Трей, недоволен от насоката, в която се развиваше това интервю. — Раул Еспиноза е мъртъв, а Големия Рей Савиано е постоянен жител на затвора „Джолиет“. Трудно е да се таи злоба от гроба.

— Но техните наследници са живи и са добре и живеят сред нас — не му остана длъжна Холи. — Братята Еспиноза са се преместили в Мексико. Малкия Рей Савиано ръководи фамилния бизнес тук, в Ню Йорк. И двете групировки са направили състояния, като пласират пропаин сред нашите деца.

— Но защо тогава Лайънъл Беърд би имал значение за тях? Защо ще искат да му навредят? Особено ако той изпира парите им?

— Защото фамилиите Еспиноза и Савиано са убийци с дълга памет и големи сметки за уреждане — настоя Холи, като знаеше, че или трябва да отстоява позицията си, или щеше да изглежда като глупачка. — Вярвам, че Лайънъл Беърд е предпочел да се самоубие, пред това да разкрие местонахождението на жена си и дъщеря си. Че той е умрял, за да ги запази живи.

Ако Холи бе очаквала аплодисменти или някакъв знак за подкрепа, тя бе разочарована. Отговорът на Трей в най-добрия случай бе снизходителен.

— Това е доста героично мнение — промърмори той, — но без факти, с които да го подкрепите, госпожице Брендъл, страхувам се, че звучи като плод на въображението. И не оставя на мира другата, по-популярна идея, за която, бих могъл да отбележа, вие спомогнахте да се даде тласък — че господин Беърд е предпочел да се самоубие, вместо да страда чрез унижението на един съдебен процес.

— Единственият начин да се узнае коя хипотеза е вярна — упорито продължи Холи, като опипа отново почвата — е дали Синтия или Ерика Беърд ще се появят на сцената — като пренебрегна изписания ужас на лицето на Трей, тя се извърна към камерата. — Където и да сте, моля ви се, обадете ми се. Ще запазя вашето уединение. Само ми кажете истината. Нека да изчистим името на Лайънъл Беърд така, че той да почива в мир. А вие да можете да живеете в мир.

Трей даде сигнал на режисьора да я прекъсне. Светлината на нейната камера угасна и микрофонът й бе прекъснат. Трей бързо започна да излага заключението си.

— Както винаги, истината лесно може да се изплъзне. Може никога да не узнаем какво наистина се е случило с Лайънъл Беърд или с жена му и дъщеря му. Това, което със сигурност знаем, е, че Америка е въвлечена в мощна борба срещу наркотиците — една война, която някои считат, че не може да бъде спечелена. Може би е така, но преди двадесет години Синтия Стантън Беърд изпълни дълга си и доказа, че е истинска героиня. Като показа необикновена смелост, тя застана на фронтовата линия. И плати цена, която малцина от нас биха пожелали да платят. От името на цялата признателна нация й благодарим.

Светлините угаснаха. Когато режисьорът извика: „Та това е секретно!“ Трей Галахър и целият екип на „Нюз Лайн“ втрещено загледа Холи.

— Вие луда ли се? Или просто глупава? — попита Трей, явно отвратен. — Осъзнавате ли, че току-що определихте награда за главите на Синтия Беърд и дъщеря й Ерика?

— И как съм направила това? — нима направих това? Тя не бе впечатлена от неодобрителните погледи на тези, които я бяха заобиколили.

— Намекнахте, че те определено, абсолютно, без съмнение са живи. По дяволите! Направихте всичко, освен да публикувате проклетия им адрес!

— Не, не е така! Просто изложих една хипотеза. Такава, която пасва на темата, която поставихте в предаването си, и такава, която вие за една наносекунда помислихте, че може да е съвсем достоверна.

— Това бе на живо — възмутено изрече Трей, като осъзнаваше, че е частично виновен. — И то ме прави на глупак. В действителност си мислех, че вие се основавате на нещо съществено, като представяте тази шантава хипотеза.

— Вашият екип не е искал доказателства. Не съм и предложила такива. Нито пък съм заявила по ефира, че е абсолютно сигурно, че някоя от двете жени е жива. Просто казах какво вероятно си мислят другите — тя се огледа наоколо, буквално умоляваше да разберат гледната й точка. — Искам да кажа, в действителност „Програмата за защита на свидетелите“ не е точно нова или пък строго секретна.

Те малко отстъпиха, но съвсем леко.

— Добре, не вярвам, че Лайънъл Беърд се е самоубил, за да ги предпази, но наистина биха могли да бъдат защитени свидетели.

Холи не каза нищо.

— И все пак, ако по някакво чудо те са живи, вие току-що се осмелихте да предизвикате някои наркобарони и убийци на мафията да излязат и да вземат своя пай от плът. Ако, която и да е от тези жени бъде убита, ще се намразя за това, че ви дадох трибуна. Но — довърши той, като доближи лицето си на сантиметри от нейното — вас ще намразя още повече.

Когато излезе от студиото и се отправи за вкъщи, тя осъзна, че гневната изобличителна реч на Трей отбеляза за втори път в една вечер, че тя е виновна за нечия смърт. Внезапно се притесни. Заради Синтия и Ерика Беърд, ако в действителност бяха живи.

И за себе си.

 

 

Аманда и Сибил, отпуснати върху кушетката в кабинета на Сибил, случайно включиха телевизора. След по-малко от минута предаване Сибил разбра от окаяния ужас върху лицето й коя в действителност е Аманда. Преди да има шанс да увери приятелката си, че ще запази пълно мълчание, Аманда вече бе излязла от стаята и от приюта. Сибил нямаше представа къде може да е отишла. Но се помоли в името на всичко, което й е свято, тя да се върне.

Първото нещо, което Аманда направи, бе да намери една будка и да се обади на Ани. Беше късно, но имаше нужда от дрехи и от снимките, които бе заснела в нощта на смъртта на Лайънъл. Като осъзна, че трябва да се видят на някое обществено място, но не много оживено, те се уговориха да се срещнат в дамската тоалетна на метрото на Сто седемдесет и пета улица.

Докато Ани пристигне, стана полунощ. На перона имаше съвсем малко пътници и никой в тоалетната. От къщи Ани бе донесла някои неща, от които Аманда имаше нужда, за да изкара някак си нощта и сутринта. Аманда даде ключа на Ани за своя апартамент и й обясни къде са скрити снимките. Планът й бе Ани да отиде там по някое време на другия ден. Не трябваше да ходи сама и без да е изцяло предрешена.

— Караш ме да се чувствам нервна — призна Ани.

Аманда хвана Ани за раменете и я погледна право в очите.

— Искам да бъдеш нервна — натърти тя. — Искам да се оглеждаш наляво и надясно и през рамо всяка минутка от деня. Ти си ми приятелка, Ани, и колкото и да го мразя, това те изправя пред опасност. Моля те, приеми го сериозно.

Ани кимна.

— Ще го направя — тя придърпа Аманда към себе си, но прегръдката й не можа да освободи напрегнатостта, която почувства в тялото на Аманда. Беше скована от страх и решителност. — Предаването с Брендъл ли направи нещата по-лоши?

— Можеш да се обзаложиш! Все едно, че е пуснала някой частен детектив след нас — брадичката на Аманда бе стегната, а очите й искряха от гняв. — Бих искала да удуша тази жена.

— Не и ако аз стигна първа до нея — Ани бе също толкова вбесена, но първата й грижа бе Аманда. Холи Брендъл щеше да си получи своето по-късно.

Някаква жена влезе в тоалетната и отиде до една клетка. Аманда пусна водата и изми ръцете си. Ани се занимаваше с лицето си. Никоя не проговори. Когато жената си отиде, Ани се извърна към Аманда.

— Кажи ми къде си настанена. Какво Правиш? Как мога да стигна до теб?

Аманда поклати глава.

— За теб е по-добре да не знаеш къде съм. Освен това няма да остана на едно и също място дълго време. Трябва да открия кой е убил Лайънъл.

Неизречено, но разбрано и от Аманда, и от Ани, остана: „Преди те да убият мен и майка ми.“

Като работеше бързо, Ани смени маскировката и направи лицето на Аманда такова, че бе неразпознаваемо, и си тръгна. Аманда остана още половин час в дамската тоалетна, приседнала на ръба на една тоалетна чиния, така че някой, който ползваше тоалетната или надничаше, щеше да си мисли, че клетката е празна. Когато измина достатъчно време, за да обезкуражи всеки, който би могъл да я проследи, тя извади клетъчния си телефон и набра номера на Чичо Сам. Вместо да остави съобщение или телефонен номер по начина, по който трябваше да постъпи, тя помоли настойчиво, ако е там, да дойде до телефона. Той го направи.

— Трябва да се върнеш при майка — започна направо тя, като не желаеше да слуша за цитирането на процедурата и протокола. Обясни за нелегалното пътуване на Бет до Ню Йорк, за откраднатата лента от фотоапарата, за Бастидо и за появяването на Холи Брендъл на екрана. — Майка щеше да остане няколко часа в Сан Франциско, просто за всеки случай, и после да се прибере вкъщи. Не се чувствам удобно, когато тя е сама и без охрана. Бастидо може и да не знае къде точно живее, но знае как изглежда. И само в случай, че някой ме е проследил до онзи хотел… — тя не можеше да понесе да продължи мисълта си. Вместо това му даде номера на полета. — Моля те, Чичо Сам, посрещни този полет.

Той я увери, че ще го направи и че ще се върне при нея. Като погълна страха си, Аманда се измъкна от дамската тоалетна и се качи на една мотриса към центъра на града.

Тя излезе на станцията на Седемдесет и седма улица и Лексингтън и повървя нагоре няколко пресечки, после зави на запад към Пето авеню. Седемдесет и седма улица бе оживена и й осигури известно прикритие. Като остана напълно бдителна, тя се ослушваше за шум от стъпки, оглеждаше подозрително плътните сенки. Спря се да погледа пред витрината на един магазин, после продължи, като все още наблюдаваше и се усмихваше. Доволна, че засега нямаше опашка, тя зави към Пето авеню, измина две пресечки и зави наляво към карето, където бе къщата на Лайънъл. Като се опитваше да се крие в сенките, тя пристъпваше бавно и оглеждаше осветените прозорци и затъмнените входове за очи, които можеха да бъдат в състояние да видят онова, което тя не искаше да бъде видяно.

Като смяташе, че никой не я наблюдава, тя надяна чифт гумени ръкавици и отвори чугунената врата. Придвижи се бързо, набра секретния код и отключи вратата. После я затвори след себе си и включи отново системата. Като прикриваше с длан светлината на фенерчето си, така че нищо да не се вижда през прозореца, тя намери тайната врата и се изкачи до библиотеката.

Продължително време стоя на площадката извън стаята, в която бе умрял баща й. Посегна към топката на вратата, която щеше да й позволи да влезе вътре, после се отдръпна назад, завладяна от вълни от емоции. Наведе глава и заплака застинала, неспособна да помръдне. Беше ирационално, знаеше го, но наистина се страхуваше, че като отвори тази врата, ще намери все още тялото на онзи стол — разлагащо се, разградено до късчета плът, висящи на сухожилията и костите. Картината бе толкова ужасяваща и толкова истинска, че й прилоша и тя се хвана за перилата. Като събра онова, което бе останало като резерв от сила в нея, тя пое дълбоко дъх, бутна вратата настрани и влезе вътре.

Стаята бе мрачна и миришеше на застояло. Разсеяна светлина от улична лампа проникваше вътре, като донякъде разреждаше мрака, но оставяше плътна сива обвивка. Беше студено и все пак смъртта продължаваше да се усеща във въздуха и се носеше като евтин парфюм, който отказва да изветрее. Когато очите й попривикнаха към мизерната светлина, тя забеляза, че повечето от мебелите са на мястото си. Само бюрото и столът зад него бяха преместени. И двете бяха покрити с кафяви следи от кръв и черен прах за вземане на пръстови отпечатъци.

Без да е в състояние да гледа към тях, тя насочи вниманието си надясно и направи така, че светлината от фенерчето й да е обърната към едни лавици с книги. В метрото тя се бе насилила да прегледа отново снимките, които бе направила през онази ужасна нощ с вътрешното си око. Ако имаше някакво записващо устройство в тази стая, вероятно бе скрито зад някоя редица книги, вероятно от същата страна, от която бяха и телефонните кабели. След като веднъж бе устроен комплектът кабели, да се прокара през тях друг бе лесно.

Тя прокара ръка през първия ред книги, като ги отместваше една по една, за да види дали наистина представляваха отделни части. Когато това не й разкри нищо, тя опита втория ред и после третия. Някъде по средата пръстите й най-после срещнаха препятствие. Тя насочи светлината на фенерчето върху онова, което трябваше да бъде избрани стихове от Робърт Браунинг, Елизабет Барет Браунинг, Байрон и Кийтс. Отново побутна отделните томове. Когато те не помръднаха, тя пъхна фенерчето под мишница и се опита да освободи добре прикритата кутия.

Тя бе здраво закрепена, но в края на краищата успя да я измъкне. Вътре намери касетофона. Но нямаше касета. Като освети марките, тя откри малко парченце от лента, където бе поставена касетата. Който бе отстранил касетата, вероятно бе бързал, защото я бе издърпал от устройството. Не е гледал да запази лентата, а да я унищожи. Тя пъхна ръка в джоба си да вземе найлоново пликче и пинсети. Постави внимателно парченцето лента в пликчето, затвори го, пъхна го в джоба си и побърза да върне кутията на мястото й.

Намерила бе онова, което бе търсила. Сега трябваше да се измъкне, преди да я открие някой.

 

 

Джейк почти щеше да го пропусне. Беше се взирал в къщата толкова дълго, че очите му бяха замъглени. Освен това снопчето светлина се бе появило и изчезнало толкова бързо, че щеше да бъде лесно да го пропусне заради умората. Тогава го видя отново. Определено имаше някой в къщата. И още по-точно, в библиотеката на Лайънъл. Джейк потъна в седалката си, като прикри силуета си. Постави бинокъла си върху таблото близо до волана и загледа през него, като се убеди, че има добра гледка към къщата и към улицата.

Сърцето му туптеше силно докато чакаше. Стори му се цяла вечност, но часовникът му показваше, че са изминали по-малко от десет минути, преди някой да изникне от долния етаж на къщата.

Смутителят бе висок и строен, но облечен в черно, което правеше трудно различаването на пол или някакви специфични черти. Джейк фокусира по-близко до лицето. Кръгло, леко подпухнало, може би на някой алкохолик или някой, чието тегло се колебаеше и оттам правеше плътта отпусната. И все пак тялото бе изправено, а крачката — решителна. Носеше кожено яке и, както му се стори, черни джинси, вероятно пуловер и младежка шапка като на разносвач на вестници. Не можеше да различи каквито и да са подробности. Който и да бе той, движеше се твърде бързо. Позволи на нарушителя да стигне почти до ъгъла, преди да се измъкне от колата си. Предпочете да остави вратата полуотворена, вместо да привлича вниманието, като я затръшва, и забърза след жертвата си. Но не бе достатъчно бърз. Тротоарите нагоре и надолу по Пето авеню бяха пусти. Преследваният вероятно бе завил към „Сентръл Парк“. Беше дошъл твърде късно.

Раздразнен и разочарован, той се върна в колата си, но се размисли, преди да тръгне. Може би смутителят бе забравил нещо и щеше да се върне. Може би нарушителят е бил проследен и неговата опашка можеше да провери отново помещенията. Може би…

Телефонът му прекъсна заплеснатостта му.

— Джейк. Къде си?

Сърцето му подскочи в гръдния му кош. Беше Аманда. Гласът й трепереше.

— Тъкмо бях излязъл за малко. Защо? — попита той. — Какво има?

— Трябва да те видя. Може ли да дойда до апартамента ти?

— Разбира се. След петнадесет минути?

Телефонът замлъкна.

Джейк си пожела да накара и мозъка си да заглъхне така.

Както и сърцето си да се успокои.