Емили Гифин
Нещо синьо (35)

Епилог

Две години по-късно

Беше ярък летен ден в Лондон. Аз чакам в Холанд парк, облечена в кремава дълга рокля от шифон, толкова мека, че не можех да спра да я докосвам. Роклята е с шпиц деколте на гърба, а отпред е набрана над бюста и е украсена с блещукащи мъниста. Полата пада свободно — романтично и семпло — и се вее леко от бриза. Жената в сватбения магазин в Кенсингтън ми каза, че моделът бил вдъхновен от времето на Едуард, което означаваше, че Итън би харесал роклята. Тя беше първата, която пробвах, но когато знаеш, че нещо е подходящо, просто си сигурен.

Когато струнният квартет започва да свири, аз надниквам зад ъгъла на „Белведере“ в градините и си позволявам да зърна Итън. Бяхме се разделили за двайсет и четири часа, но за нас това беше огромен промеждутък. Дали от тази раздяла, дали от костюма му „Армани“ и от емоцията на деня, той ми се вижда по-красив отвсякога. Чувствам стягане в гърдите и си поемам бързи, плитки глътки въздух, за да не се разплача. Не бива да развалям грима си толкова рано. За момент ми се приисква да се облегна на баща си или да ме следва шаферка. Но не, бях взела правилното решение. Ще вървя сама до олтара, не напук или за да се самоизтъквам, а по-скоро да представлявам свой личен символ на това докъде съм стигнала.

Поемам си дълбоко дъх и завивам зад ъгъла на път към градините. Сега Итън се вижда целият. Лицето му издава, че той ме намира за красива, а аз нямам търпение да го чуя да изрази чувствата си с думи по-късно. Никой не може да изразява себе си така, както той. Не свалям очи от него. Накрая заставам до него.

— Здрасти — прошепва той.

— Здрасти — прошепвам в отговор и свещеникът започва да говори.

Церемонията е кратка, въпреки че часове наред двамата с Итън репетирахме клетвите си. Запазихме някои традиционни части, останалото отхвърлихме, но всяка дума е пропита с наше собствено значение. Накрая очите на Итън са влажни и зачервени. Той се навежда напред и нежно докосва устните ми. Аз отвръщам на съпруга си също с целувка, запечатвайки мига, слънцето върху кожата си, уханието на полски цветя в арката край нас, ръкопляскането и щракането на фотоапаратите и тържествените ноти на Бетовеновата „Ода на радостта“.

Имам чувството, че летя, когато Итън и аз се обръщаме, ръка за ръка, с лице към гостите си. Виждам първо майка си, която попива очите си с дантелена кърпичка. До нея седи баща ми и държи Томас и Джон. Родителите ми са развълнувани, че съм намерила истинската си любов и то в лицето на писател, възпитаник на „Станфорд“, чиято книга за намирането на любовта на неочаквани места стана бестселър. Съмнявам се, че родителите ми ще се променят някога — за тях парите, материалните неща и външният вид винаги ще са от значение, но знам също, че част от нашето недоразумение е било в резултат на безпокойството и мисълта за детето им. Сега разбирам тези чувства.

Докато Итън и аз вървим по градинската алея, ние се усмихваме на другите гости. Виждам брат си и Лорън, която вече е бременна… Майката и бащата на Итън, между които, както си пролича по време на снощната вечеря преди сватбата, отново пламна любов… Анализе, Грег и сладката малка Хана, която скоро ще навърши три годинки… Мартин и новата му приятелка Луси… Фиби, която в крайна сметка успях да приема и почти я харесвах след няколко коктейла… Шарлот и Джан с Натали… Мег, Йоси и техния син Лукас… Джефри и Сондрин, които за голямо забавление на Итън и мен, наскоро се сгодиха.

После виждам и тях на задния ред — Рейчъл и Декс с тяхната дъщеричка Джулия, копие на майка си, но с тъмната, къдрава коса на Декс. Облечена е в розова набрана рокличка, която й бях изпратила за първия й рожден ден. Когато минавам покрай тях, посочвам синия копринен кант от износените бебешки одеялца на Томас и Джон, с който сега е вързан сватбеният ми букет от бели лилии. Рейчъл и аз не говорим често, но аз й казах за плана ми да използвам панделката като „нещо синьо“ на сватбата си. Усетих я, че тя се трогна и остана доволна, че има косвен принос за нашия ден.

„Прелестна си!“, оформя тя с устни към мен.

Декс ми се усмихва, почти прочувствено, и аз му отвръщам с радостно кимване. Трудно е за вярване, че с него сме били седем години заедно. Сега за мен той не е нищо друго освен познат с изключително хубава коса.

Когато стигаме края на алеята, се обръщам с лице към Итън и двамата поемаме Томас и Джон от ръцете на баща ми, който ни следваше с тях.

— Вече женени ли сме, мами? — питат с английския си акцент, който не бяха научили вкъщи.

— Да! — засмивам се.

— Да! Женени сме! — допълва Итън.

Най-сетне!

Мислите ми се връщат към онзи есенен ден, когато Итън ми предложи. Бяхме за един уикенд в Единбург, за да отпразнуваме новата ми работа — събирах средства за една организация за осиновяване на деца. След като си взехме стая в хотела, решихме да се качим на Артърс Сийт, малка планина с изглед към древния град. Когато спряхме да си починем на склона и да се възхитим на просторния изглед в краката ни, Итън ми връчи мъничко парче хартия, толкова изтъркано, че беше като кадифе. След като се вгледах по-внимателно, успях да видя, че това е бележката, която му бях дала в пети клас. Бележката с текста „Ще излезеш ли с мен?“ и е отбелязаното с „да“ квадратче, изписано с червен молив.

— Къде, за Бога, изнамери това? — попитах, замаяна от мисълта, че той е запазил най-старото парченце от съвместната ни история.

— Открих го в една кутия със стари книжа — усмихна се той. — Мислех, че съм ти го върнал, но явно не съм, нали?

— Не. Ти просто ми отговори с „да“ в междучасието. Не помниш ли?

— Май не. — Итън кимна и додаде: — Обърни го.

Обърнах листчето и видях, че той беше написал собственоръчно въпрос.

„Ще се омъжиш ли за мен?“

Вдигнах поглед към него, стресната. После се разплаках и отвърнах: „Да, да!“. Ръцете на Итън трепереха леко, когато той извади малка кутийка от джоба на якето си, отвори я и сложи на пръста ми блестящ диамантен пръстен.

— Не е нужно да даваш обети или да си свързан генетично, за да бъдеш семейство. Ние вече сме — каза той. — Но аз искам да го направим официално. Искам да го направим да е завинаги.

После, като човек, който винаги държи да улови момента, той протегна ръка и направи годежната ни снимка. Знаех, че косата ми е разчорлена от вятъра и че носовете и на двама ни са червени и сополиви от студа, но не ме беше грижа. Бях се научила да не се вторачвам в такива повърхностни неща, а да оценявам стойностните. Знаех, че всеки път, когато погледнех тази снимка на планината в Шотландия, нямаше да видя никакви несъвършенства, само щях да се сещам за думите на Итън. Искам да го направим официално. Искам да го направим да е завинаги.

И тъй, през този радостен юнски ден, под небе, толкова синьо, че изглеждаше като боядисано с пистолет, ние сме точно това: официално семейство, на път да остане такова завинаги.

По-късно, след като всички отидохме в „Белведере“ за брънч с шампанско, тостовете за Итън и мен започнаха. Някои се шегуват за романа ни от пети клас. Други обясняват трескавия ни живот с това, че сме родители на близнаци и се чудят как се справяме. Всички казват колко се радват за нас.

После, когато си помислям, че тостовете са приключили, Рейчъл се изправя колебливо и прочиства гърлото си. Изглежда нервна, но аз просто знам колко мрази да произнася речи.

— Нищо не може да ме направи по-горда или по-щастлива от това да бъда свидетел на двама толкова близки приятели — започва тя, вдигайки поглед от бележката в ръката си и обгръщайки с поглед залата. — Познавам Дарси и Итън едва ли не от памтивека, така че знам какви чудесни хора са те. Знам също, че двамата са още по-чудесни заедно. — Тя млъква, очите й срещат очите на Итън, после моите. — Предполагам, че всичко се свежда до силата на истинската любов и истинското приятелство… — Тя вдига чашата си, усмихва се и додава: — Наздраве за Итън и Дарси, за истинската любов и истинското приятелство.

Когато всички ръкопляскат и отпиват от шампанското, аз се усмихвам на Рейчъл, мислейки се, че го каза съвсем правилно. Любов и приятелство. Това е, което ни прави такива, каквито сме, и което може да ни промени, ако му позволим.