Емили Гифин
Нещо синьо (29)

Глава 27

В навечерието на Нова година Итън, Сондрин, Джефри и аз излязохме за първи път заедно. Джефри беше направил резервация за „Гордън Рамзи“ — елегантен ресторант на Слоун скуеър — най-подходящото място за специални случаи. Докато се хранехме, не преставахме да хвалим новата френска кухня. Джефри я определи като „сюблимна“, а Сондрин я нарече „симфония от аромати“. Намерих и двамата за претенциозни, въпреки точното описание на моето печено свинско шкембе от западния регион с кьопоолу от патладжани и печената шотландска яребица със задушено червено зеле на Итън — която аз опитах неведнъж.

За жалост междуличностната динамика не излезе извън рамките на храната. Според мен мярката за успеха на двойните срещи е доколко добре се разбират жените, а между Сондрин и мен просто не се създаде настроение. На повърхността всичко изглеждаше съвсем приятно. Тя се държеше изключително мило с мен и разговорите с нея вървяха съвсем непринудено, но често се долавяше и снизхождение от нейна страна. Сякаш си мислеше, че имам нужда от насърчение във всяко отношение. Поне четири пъти каза: „Изобщо не ти личи, че си бременна“, което вече не беше вярно. В действителност си личеше, че съм бременна и аз се чувствах удобно в новата си форма. А всеки път, когато станеше дума за работата й като куратор, тя се обръщаше към мен и измъркваше: „Сигурна съм, че и ти ще си намериш работа много скоро!“.

Освен това имах ясното чувство, че Итън й беше казал каква купонджийка съм била навремето, защото тя непрекъснато ме разпитваше за любимите ми клубове, моделиери, вина и хотели. Разбира се, аз продължавах да харесвам тези теми, но бих се зарадвала да се спомене нещо и за неродените ми синове.

Взаимоотношенията между Итън и Джефри също изглеждаха напрегнати под приятелската външност. Ако трябваше да се басирам, щях да кажа, че Итън смяташе Джефри за прекалено сдържан и безцветен, а пък Джефри в общи линии се дразнеше от приятелството ми с Итън и особено от необичайното ни спане заедно. Това беше и причината за първото ни спречкване миналата вечер. Стана въпрос, че съм спала в леглото на Итън по време на празниците и Джефри сега беше мълчалив, почти намусен. След като го склоних да говорим за проблема, той ми каза, че било „малко повече от доста странно“ да спя в едно легло с приятел мъж. Уверих го, че връзката ми с Итън е сто процента платоническа и се чувствах облекчена, че говоря самата истина, но бях убедена, че той продължи да го смята за заплашително. Това ставаше очебийно всеки път, когато по време на вечерята опитвах от храната на Итън. След третата хапка Джефри агресивно ми предложи да вкуся и от неговото предястие и когато отказах, на него му стана неприятно. Сякаш беше моя вината, че не ми хареса как звучи „филе от лаврак, увито в пармека шунка“.

Но четиримата привършихме вечерята, после продължихме в „Анабелс“, клуб с ограничен достъп на Баркли скуеър, където към нас се присъединиха десетина-дванайсет приятели на Джефри от хайлайфа. Сондрин беше в стихията си сред елегантната тълпа и счете за необходимо да разговаря с всеки от непознатите, предимно с мъжете. Поведението й ми беше познато, защото и аз го бях правила много пъти — тя показваше на Итън, че е желана и от други мъже. В един момент, когато я видях, че е погълната в разговор с един джентълмен в смокинг, който много приличаше на Франк Синатра, попитах Итън дали му е неприятно. Той ме погледна с объркан вид и попита:

— Защо? Защото разговаря с онзи мъж ли?

Кимнах.

Той погледна Сондрин, лицето му беше като маска на безразличие.

— Не, ни най-малко — добави и сви рамене.

Не можех да не се почувствам доволна от отговора му. Желаех му щастие, но не и да е влюбен до уши, а изглежда, че случаят не беше такъв.

Джефри, от друга страна, изглеждаше, че е лапнал по мен. Представи ме гордо на всичките си приятели. Час по час ме издърпваше настрана и ме питаше как се чувствам и дали имам нужда от нещо. И точно преди полунощ, когато тълпата отброяваше оставащите до Новата година секунди, той ме целуна страстно, завъртя ме в пълен кръг и надвика тълпата:

— Честита Нова година, скъпа!

— Честита Нова година, Джефри! — отвърнах изчервена и щастлива да посрещна една паметна година с моя елегантен английски любим. Но не можех да не се чувствам и разсеяна — питах се какво става между Итън и Сондрин. Огледах помещението и ги зърнах седнали на един диван, хванати за ръце, а Итън поръчваше още питиета на един сервитьор. Докато ги наблюдавах, ми се прииска той да срещне погледа ми. Когато накрая това стана, аз дискретно му изпратих въздушна приятелска целувка. Той се захили и ми отговори по същия начин. Изведнъж ме обзе силно желание да бъда до него, да си разменим първите думи през Новата година. Исках да му благодаря за всичко, за това, че се показа толкова добър приятел, когато имах най-голяма нужда от това.

Точно в тази секунда Джефри прошепна в ухото ми:

— Влюбвам се в теб, Дарси.

Цялата настръхнах. Думите на Джефри бяха отговорът на всичките ми желания. Но докато се окопитя да му отговоря същото — че и аз се влюбвам в него — улових отново погледа на Итън и думите просто не можаха да излязат от устата ми.

 

 

По-късно същата нощ, след като се разделихме с Итън и Сондрин, аз правих любов с Джефри в леглото му. Чувствах, че независимо от възбудата му, мислите му бяха другаде.

— За бебетата ли се тревожиш? — попитах го накрая. — Сигурен ли си, че това все още не е опасно?

— Да, изобщо не е опасно — отвърна той задъхан. — Но все пак се безпокоя.

Като доказателство на думите му ерекцията му спадна и той ми каза, че предпочита само да ме прегръща.

— Нещо против?

Отговорих му, че не, но че и аз малко се безпокоя. После, след продължително мълчание, той изрече думите направо:

— Дарси, аз те обичам. — Дъхът му беше топъл в ушите ми и можех да кажа, че косъмчетата на врата ми настръхнаха. Този път му прошепнах, че и аз го обичам. После изброих наум всички причини: обичах го заради неговата любезност; обичах го, задето е удивителна партия, макар че все още беше уязвим и това го правеше несигурен; и преди всичко го обичах, защото той ме обичаше.

 

 

Докато зимата в Лондон се изнизваше и терминът ми наближаваше, Джефри все повече трепереше над мен. Сякаш беше прочел всякаква литература за това как мъжът да се отнася с бременна жена. Водеше ме в най-известните ресторанти: „Мирабел“, „Асаги“ и „Петрус“. Обсипваше ме с подаръци: скъпа Маркова козметика и бельо, които оставяше на леглото си и се правеше на не по-малко изненадан от мен, когато ги виждах на излизане от банята. Уверяваше ме, че с всеки изминал ден ставам все по-красива и твърдеше, че не можел да види пъпчиците (или „петната“, както ги наричаше още) по носа и брадичката ми. Непрекъснато говореше за бъдещето ни. Обеща да ме заведе на екзотичните места, на които бил ходил: Ботсвана, Будапеща, Бора Бора. Обещаваше ми прекрасен живот и ме караше да се чувствам жена с късмет.

И все пак, докато всяка вечер лежах до него, не можех да се отърся от чувството, че нещо не е наред. Че независимо колко безупречно се подреждаше животът ми, нещо липсва. Бях напълно сигурна, че е свързано с бедственото ми финансово положение. Никога в живота си не се бях тревожила за пари. Дори в колежа и през първите си дни в Ню Йорк, преди да започна работа като барманка, трябваше само да се обадя по телефона на баща ми и той разрешаваше проблема, като ми изпращаше телеграфически няколкостотин долара или нова кредитна карта. Сега обаче беше невъзможно да се обадя на баща ми, така че накрая преглътнах гордостта си и признах пред Джефри за състоянието си. Гласът ми беше пресеклив от срам, когато му казах, че новият ми гардероб стопи спестяванията ми.

— Не се безпокой за пари, скъпа — каза той. — Аз мога да се грижа за теб.

— Не искам да го правиш — отвърнах, като избягнах да го погледна в очите.

— Но аз искам.

— Много мило. Благодаря ти. — Лицето ми почервеняваше все повече. Знаех, че трябва да приема помощта му, но не беше лесно. Казах му, че ми липсва работа, за да се чувствам напълно независима.

Той ме увери, че след като родя, ще си намеря чудесна работа.

— Ти си умна, талантлива, красива. Когато бебетата станат на шест месеца, ще можеш да започнеш отново да си търсиш работа. Аз ще те свържа с толкова много хора… А междувременно… съм на твое разположение.

Усмихнах се и пак му благодарих. Убедих себе си мислено, че не използвам Джефри. Обичах го, а обичаш ли някого, не го използваш. Така си е. Освен това знаех, че един ден ще му се отплатя по някакъв начин.

Същата вечер отидох да си легна извънредно облекчена, че проведох този труден разговор, облекчена, че имах предпазна мрежа, когато изхарчех и последната си лира. Душевното ми спокойствие обаче трая кратко и само след няколко дни топката в стомаха ми се върна с пълна сила.

Този път споделих опасенията си с Шарлот и Мег, докато пиехме чай в апартамента на Шарлот. Седяхме край малката й кухненска маса и наблюдавахме Натали, която пренебрегна голямото си разнообразие от играчки и предпочете да разхвърля тиганите и тенджерите в кухнята. Представих си какъв по-голям хаос можеха да създадат заедно с още една Натали.

— Просто не знам какво ми има. Но нещо ме яде отвътре.

Шарлот кимна.

— Просто си разтревожена за раждането и майчинството. За всичко, което ти предстои. И подобни гледки няма да ти се разминат! — Тя посочи Натали, извъртя очи нагоре и се засмя.

— Това трябва да е — съгласи се Мег, която току-що беше оповестила чудесната новина, че и тя е бременна. Но беше в първите седмици, обзета от тревоги да не пометне. — Все има нещо, за което да се тревожи човек — допълни тя.

— Мхм — подкрепи я Шарлот. — Отговорността, която ти се стоварва на плещите, те накара да се чувстваш малко несигурна.

— Може и да сте прави, момичета — казах и споделих кошмарите си как губя или забравям някъде едното, а понякога и двете си бебета. Бях сънувала също за синдрома на внезапната смърт при новородено, отвличания, „Изборът на Софи“, смъртоносни пожари, цепнато небце и липсващи палци, но изгубването на бебе беше основният мотив. В един от сънищата си просто бях свила рамене и бях споделила с Итън: „Ох, добре поне, че остана едното, и то напълно прилича на изгубеното“.

— Напълно е нормално да имаш такива сънища — отбеляза Шарлот. — И аз имах такива. Те ще отминат… Просто се съсредоточи в приготовленията за майчинството. Така ще се почувстваш по-уверена.

През следващите няколко седмици следвах съвета й, като се обаждах на нея и на Анализе за други съвети. Освен това четох статии и книги за родителската философия, за кърменето и графика. Записах се също в курс по раждане, където научих всичко: от това как да дишам по време на раждането до това как да къпя бебетата си.

Но въпреки всички уверения, които получавах, и подготовката си за майчинството, пак се чувствах несигурна. Наистина нямах представа на какво се дължи, но мислите ми винаги се отплесваха към Итън. Напоследък почти не го виждах. Всеки път, когато отивах в апартамента му да си взема някои дрехи, той вече беше излязъл — или да работи, или беше у Сондрин. Или по-лошо, понякога чувах дрезгав смях, идващ от стаята му. Не ревнувах, защото бях много щастлива със своята връзка. По-скоро ме пробождаше мисълта, че ми липсва начинът, по който преди вървяха нещата. Предполагам, така се чувства човек, когато негов близък приятел се впусне в романтична връзка, която заплашва приятелството ви — или поне всекидневната му същност. Смътно помнех, че се чувствах така, когато Рейчъл прекарваше цялото си време с гаджето си от юридическото училище — Нейт. Уверявах себе си, че независимо от промените през идващата година, Итън и аз винаги ще си останем близки. По-близки, отколкото бяхме преди да се преместя в Лондон. Просто трябваше да положим усилия да се виждаме. Затова, след като мина една седмица, без да се засичаме, аз позвъних на мобилния му телефон и му предложих да се видим за вечеря само двамата.

— Струваш ми се унила — отбеляза Итън, докато вадеше от пакетите взетата за вкъщи тайландска храна.

— Да, малко, може би — признах. — Мисля, че се дължи на всички промени на хоризонта. Мег и Шарлот твърдят, че е нормално да имам лоши мисли.

Той кимна и започна да прехвърля вечерята от еднократните опаковки в чинии.

— Така е. Животът ти ще се промени драстично. — И след като се замисли за секунда, добави: — А може и да е заради неуредения ти конфликт с майка ти?

— Не — възразих и духнах горещия си залък. — И не мисля, че е дори заради Рейчъл, ако и това си мислиш. — Гледах го в очакване да каже нещо повече по въпроса. Още не ми беше казал — а и аз не бях питала — какво си говориха на Коледа. Което ме устройваше. Не исках потвърждението на годежа й да разстрои деликатното равновесие на живота ми. Продължих: — Не знам. Не мога да определя какво точно чувствам. Но нещо не е наред.

Той предположи, че вероятно имам нужда да свия гнездо.

— Мисловно си подготвена, но… трябва да го направиш и физически. — След глътка бира добави: — Май ще трябва да подредим детската стая. Смятам да я боядисам този уикенд.

Усмихнах се развълнувана, че той продължава да ни иска, но след известно колебание попитах:

— Ами Джефри?

— Какво Джефри?

— Той може да поиска да се преместя при него. Напоследък говори, че възнамерява да потърси по-голям апартамент — казах нервно, сякаш по някакъв начин предавах Итън с намерението си да се изнеса. Двамата бяхме извървели дълъг път, откакто му се бях обадила от Ню Йорк като обезумяла, за да го помоля да му погостувам за няколко седмици.

Итън се опита да вземе парченце зелена чушка с пръчиците.

— Това ли искаш? Да живееш с Джефри? — попита той с изненада.

— Защо го казваш по този начин?

— Не го казвам… Имам предвид… Просто не знаех, че нещата между вас са станали толкова сериозни. Явно, че се е стигнало много бързо дотам.

Почувствах, че му отговорих с отбранителен тон, че да, нещата между нас стават сериозни и че Джефри е всичко, което съм търсила.

— Стига да си щастлива… Единствено това искам за теб.

— Щастлива съм.

Итън доби замислен вид, когато сложи в устата си от кафявия ориз. Сдъвка го, преглътна, отпи бира и продължи:

— Все още мисля, че трябва да вървим нататък и да боядисаме стаята ти… За всеки случай.

— В случай, че скъсаме с Джефри ли?

— Не, не това имах предвид. Просто… в случай, че нещата между вас с Джефри се проточат по-дълго от момента, в който сметнете, че сте готови да заживеете заедно. При всички случаи искам децата да имат стая и тук.

— Това е толкова мило, Итън. Ти си изключително добър приятел.

И тъй, докато Джефри работеше на повикване през уикенда, Итън боядиса стените на стаята в синьо, положи нов пласт бяла боя върху етажерката за книги и постави едно до друго креватчетата, които бях купила преди няколко седмици. Междувременно Мег и Шарлот ме заведоха да купя още принадлежности от първа необходимост: пелени, кърпи, шишенца, биберони, памперси, двойна детска количка, като включих всички покупки в последната си кредитна карта. Но докато плащах, Мег и Шарлот ме изненадаха — бяха ми купили прелестни и много скъпи сини платнени постелки за креватчетата и подходящо перде за малкото прозорче на стаята.

— Видяхме те как им се възхити — каза Мег.

— Много ви благодаря, момичета — казах и приех подаръците.

Това ми напомни за Рейчъл — тя винаги проявяваше щедрост, каквато аз приемах за даденост в егоистичното си минало.

— Няма за какво — казаха те почти толкова радостни, колкото бях и аз самата.

Казах им каква късметлийка съм с приятелки като тях в Лондон.

 

 

По-късно същата вечер, когато двамата с Итън довършихме детската стая, аз му благодарих отново.

Той се усмихна.

— Сега по-добре ли се чувстваш?

— Да — отвърнах.

Той облегна ръка върху ръба на детското креватче на Бебе А.

— Видя ли? Няма нищо, което едно бясно харчене на пари да не може да изцери.

Засмях се и му казах, че е прав.

— Да. Нищо, което една малка синя постелка да не може да освежи.

Но докато слагах някои неща в пътната чанта, за да ги занеса в апартамента на Джефри, се изпълних със силното подозрение, че нещата не са толкова прости.