Емили Гифин
Нещо синьо (14)

Глава 12

Нещата се влошиха, когато навърших трийсет години. На сутринта на рождения ми ден се събудих с първия си пристъп на сутрешно гадене. Бях в леглото с Маркъс, от по-отдалечената от банята страна, и едва се прехвърлих над него за тоалетната, преди да избълвам храната, която бях поела предишната вечер в „Роза Мексикано“. Пуснах водата в тоалетната, изплакнах си устата с „Листерин“^[1] и си измих зъбите. Нова вълна се надигна в мен и изхвърлих още червени и жълти парченца чушки. Отново пуснах водата, изплакнах си устата и си измих зъбите. После се свлякох на пода и застенах високо, надявайки се Маркъс да се събуди и да дойде да ме спаси. Нищо подобно не се случи.

Помислих си, че на негово място Декс щеше да чуе, че повръщам. Той спеше много леко, но бях сигурна, че в момент като този щеше да изпита по-голямо съчувствие. Дали Маркъс ще проявява достатъчно родителски грижи, запитах се и отново изстенах, този път по-високо. След като Маркъс не се размърда, аз се надигнах от студените плочки, върнах се в леглото и изхленчих:

— Прегърни ме.

В отговор Маркъс изхърка.

Настаних се до него и издадох още бедстващи звуци, след като погледнах часовника му. Седем и трийсет и три. А беше нагласен да звънне в седем и четирийсет и пет. Оставаха още дванайсет минути, преди той официално да ми честити рождения ден. Затворих очи и се запитах какво ли правят в момента Рейчъл и Декс — и по-важното, какво щяха да направят за рождения ми ден. Това беше техният последен шанс, както заявих с гръмки фрази на майка ми и Маркъс снощи. Не бях напълно сигурна какво да очаквам и какво искам да направят, но смятах, че едно телефонно обаждане или имейл щяха да са стъпка в правилната посока.

Рейчъл и Декс не може да не са обсъждали този въпрос. Предполагах, че Декс е предложил да ме оставят на мира, а Рейчъл — да се обадят. „Двайсет и пет години чествам рождения й ден, щеше да каже тя на Декс. Не мога просто да залича този ден“. А Декс вероятно щеше да й отговори: „Така е най-добре. Знам, че е трудно, но нищо добро няма да излезе от това“. Колко ли дълго са обсъждали този въпрос? Може би се е стигнало до спор, дори може би до разрив. За жалост нито Декс, нито Рейчъл проявяват инат и не са склонни към спорове. Тъй като и двамата са приятни по природа, бях сигурна, че са водили спокоен, разумен разговор и са стигнали до единодушното заключение как да се отнесат към годишнината от раждането ми.

Едно нещо знаех със сигурност: ако Декс и Рейчъл не ми честитят рождения ден в някаква форма, изкупление нямаше да има. Никога. Омразата ми към тях нарастваше по-бързо, отколкото плодовите мушици се размножаваха в бурканите с фъстъчено масло в часа по биология. Помъчих се да се сетя какво трябваше да докаже този опит и смътно си спомних, че беше нещо за цвета на очите. Червените очи срещу зелените. Подробностите съм забравила. Не ми се е налагало да обръщам особено внимание, имайки Рейчъл за партньор в лабораторията. Тя вършеше цялата работа. Изведнъж се запитах какъв ли цвят ще бъдат очите на бебето ми. Надявах се да са сини или поне зелени като моите. Всеки знае, че сините очи са по-хубави, поне за момиче, и това обяснява защо има толкова много песни за момичетата с кафяви очи — за да се чувстват по-добре. Заиграх се с космите по гърдите на Маркъс и се вслушах в хъркането му. Беше окосмен точно колкото трябва.

— Хммм — промълви той и ме придърпа върху себе си.

Тъй като току-що бях повърнала, не ми беше до секс, но отстъпих. Реших, че това е добър начин да започна трийсетия си рожден ден. Затова след един бърз, формален секс, зачаках той да отвори очи и да ми честити празника. Да ми каже, че ме обича. Да ме увери, че трийсет години не са много и че имам поне още цели шест години, преди да се наложи да мисля за пластична хирургия. Минаха десет, петнайсет, двайсет секунди и нито дума от приятеля ми.

— Да не заспа отново? — попитах.

— Не. Буден съм… — смънка той и замига.

Часовникът започна да звъни все по-силно и пронизително. Маркъс се пресегна и го смълча с един удар. Продължих да чакам, чувствайки се като Моли Ришуолд в „Шестнайсет свещи“, когато семейството и беше забравило за рождения й ден. Разбира се, при мен бяха минали само няколко минути, докато героинята на Моли трябваше да издържи липсата на внимание цял ден, но след всичко, което бях изтърпяла през последните седмици, след цялата травма и болка, тези минути ми се сториха дълги колкото часове. Достатъчно гадно беше, че навършвах трийсет години в ден като понеделник и бях повърнала два пъти. Но сега бащата на детето ми не можеше дори да изрече краткото, прочувствено „Честит рожден ден“ след един безсмислен секс.

— Лошо ми е — казах, опитвайки друг ъгъл за привличане на внимание. — Сутрешно неразположение. Повърнах два пъти.

Той се обърна — с гръб към мен.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита с глас, приглушен от завивката.

— Не. По-зле.

— Ммммммм. Съжалявам, любима.

Въздъхнах шумно и казах с най-язвителния си глас:

— Да ми е честит рожденият ден!

Очаквах той рязко да отвори очи и от устата му да се излее мигновено извинение. Той обаче само измънка, все още с лице, захлупено върху възглавницата:

— Честит рожден ден, Дарс. Тъкмо щях да ти го кажа.

— Щеше, друг път! Ти съвсем забрави!

— Не съм… Просто исках да ти дам подаръка — добави той; не виждах лицето му, но бях сигурна, че се хили самодоволно.

Заявих му, че не ми е забавно и че отивам да си взема душ.

— А ти на всяка цена остани в леглото — добавих — и си почивай.

След като се изкъпах, Маркъс се опита да поправи нещата, но не разполагаше с достатъчно „муниции“. Беше ясно, че още не ми беше купил нито картичка, нито подарък. Да не говорим, че беше забравил и за канелените кифлички и розови свещи, за които му бях казала, че са семейна традиция, традиция, която Декс спазваше в продължение на седем години. Вместо това ми предложи само няколко бонбона и цигари марихуана, заедно с пакет солени бисквити от снощната му поръчка от ресторанта.

— Заповядай — каза ми. — В случай че пак започнеш да чувстваш сутрешно гадене. Чувал съм, че тия неща помагат.

Запитах се къде ли е чувал за това. Дали и друга е забременявала от него? Реших да повдигна въпроса по-късно и грабнах солените бисквити от протегнатата му ръка с думите:

— По някакъв начин ти си прекалено добър за мен. Наистина, Маркъс, трябва да бъдеш малко по-сдържан. Аз не мога да се справям с тези настоятелни жестове.

— О, успокой се. Просто те подсигурих, Дарс. Ще си получиш подаръка довечера — каза той, докато вървеше гол към банята. — Сега върви да се играеш с другите деца.

— Чао — отвърнах, като обух любимите си „Марк Джейкъбс“ и тръгнах към вратата. — Приятно купуване на подаръка ми!

— Защо мислиш, че вече не съм го купил?

— Защото те познавам, господин „В последната минута“… Сериозно говоря, Маркъс. Искам да е нещо хубаво. Помисли за Петдесет и седма улица!

 

 

Когато отидох на работа, заварих Клеър в офиса ми с жълти рози и професионално увит подарък.

— Честит рожден ден, мила! — изчурулика тя.

— Запомнила си го! Какви прелестни рози!

— Разбира се, че го помня, глупи — и тя постави прозрачната ваза с цветя на бюрото ми. — Как се чувстваш днес?

Погледнах я обезпокоена, че тя ще познае, че съм имала сутрешно неразположение.

— Добре. Защо?

— Просто се питам дали е по-различно да си на трийсет — прошепна тя. След няколко седмици Клеър щеше да навърши двайсет и осем, в безопасната зона, неутрализирана от двайсет и девет.

— Донякъде — отвърнах. — Но не е чак толкова лошо.

— Е, когато човек изглежда като теб, какво значение има това дребно нещо, наречено възраст? — каза Клеър сервилно. Откакто скъсах с Декс, тя преливаше от комплименти. Това ми харесваше, разбира се, но понякога имах чувството, че те се доближават до състрадание. Тя продължи: — Ти спокойно можеш да минеш все още за двайсет и седем годишна.

— Благодаря — отвърнах с желанието да й повярвам.

Клеър се усмихна мило, докато ми подаваше подаръка.

— Заповядай. Отвори го! Отвори го!

— Реших, че ще ме караш да чакам до обяд! — казах, гледайки жадно подаръка. Клеър имаше великолепен вкус към лукса и никога не се скъпеше на щанда за подаръци. Разкъсах хартията и видях задоволителна червена кутийка на „Бакара“. Повдигнах капачето с панти и се вторачих в голямото зелено кристално сърце, нанизано на черен копринен шнур.

— Клеър! Харесва ми! Много ми харесва!

— Наистина ли? Запазих касовата бележка, ако предпочиташ друг цвят. Пурпурното също беше красиво, но реших, че това ще подхожда на очите ти.

— Точно така. Чудесно е! — В същото време си мислех, че Рейчъл вероятно щеше да избере някоя книга с ограничен тираж, на която трябваше да се преструвам, че се радвам.

— Ти си най-добрата! — Прегърнах я, като си спомних за всяко подло нещо, за всяка незначителна критика, които си бях помисляла за нея. Като например, каква лепка и досадница ставаше след повече питиета и все искаше да ме придружава в тоалетната на баровете. Как се перчеше с родния си град Грийнуич и дните си на дебютантка. Как се задържаше безнадеждно пълна въпреки всекидневните посещения във фитнес залата. Какво прави тя, често питах Рейчъл, да не би да нагъва сандвичи в съблекалнята?

— Зеленото отива на очите ти — продължи Клеър, усмихната до уши.

— Харесва ми — възхитих се на колието в огледалцето на пудриерата ми. Сърцето падаше на точното място и подчертаваше тънката ми ключица.

По-късно същия ден Клеър ме заведе на обяд. Държах включен клетъчния си телефон, в случай че Декс и Рейчъл решат, че времето за обяд е подходящо да телефонират, да се извинят, да помолят за прошка и да ми честитят рождения ден. Имах пет обаждания и след всяко позвъняване питах Клеър „Имаш ли нещо против?“, а тя помахваше с ръка и отвръщаше: „Естествено, че не. Говори.“

Всички обаждания (освен от „Блис Спа“, за да ми напомнят за масажа ми в пет), бяха от хора, които ме поздравяваха за рождения ден. Само не и Рейчъл и Декс.

Знам, че и Клеър си мислеше същото, защото всеки път ме питаше беззвучно „Кой е?“.

След петото обаждане ме попита:

— Чувала ли си се днес с Рейчъл?

— Не.

— А с Декс?

— Не.

— Колко грубо от тяхна страна да не ти се обадят на този ден и да не се опитат да оправят нещата.

— Така е!

— А мяркала ли си ги след случая в „Крейт&Баръл“?

— Не. А ти виждала ли си ги?

— Не, никой не ги е виждал — отвърна Клеър, от което се подразбираше, че мрежата и от контакти е широка. Следващото най-добро нещо след това да си наемеш частен детектив (и вярвайте ми, размишлявала съм над това), беше да имам Клеър за най-добра приятелка.

— Може би са скъсали — подметнах.

— Вероятно. От чувство за вина, ако не от друго.

— Или пък са отишли на друго екзотично пътешествие.

Тя ме потупа съчувствено по ръката и ми поръча втора чаша шардоне. Знаех, че не бива да пия, но доктор Джан беше подчертала, че мога да си го позволявам при специални случаи. Освен това сума ти френски бебета се раждаха читави, а бях сигурна, че майките им не пропускаха ежедневната си дажба вино.

— Имам малка новина за теб — започнах, като си поех дълбоко въздух от вълнение, че ще й съобщя за Маркъс. Без бременността, разбира се.

— О, така ли? — Гривните й издрънчаха, когато тя кръстоса ръце и се наведе към мен.

— Излизам с един човек — заявих гордо.

— С кого? — попита тя с широко отворени очи. Долових сянка на ревност. Клеър, да е благословено сърцето й, беше способна бързо и бурно да събира двама души, но като че ли за себе си нямаше голям прогрес.

Усмихнах се загадъчно, отпих глътка вода и избърсах червилото от чашата си с палец.

— С Маркъс — отново с гордост съобщих аз.

— С Маркъс?! — удиви се тя. — Имаш предвид Маркъс Маркъс?

Кимнах.

— Сериозно?

— Мхм. Не е ли щуро?

Някаква емоция пробяга по лицето й, но не знаех как да я изтълкувам. Ревност ли беше, че имах нов човек толкова скоро след развален годеж? Дали го намираше секси по нетрадиционен начин? Или беше разочарована? Сърцето ми се сви при мисълта за последното. Аз отчаяно имах нужда от потвърждение, че Маркъс е приемлив за член на манхатънския елит. Нуждаех се да бъда с някого, когото всеки друг желаеше.

— Кога се случи? — попита тя.

— О, скоро — отвърнах неопределено. — Малко съм… изненадана.

— Сигурно. — Помислих си, че не би била толкова изненадана, ако не беше спала непробудно онази нощ на уикенда на Четвърти юли. — Кой би си помислил?… Но аз наистина го харесвам.

— Наистина?

Този път определено долових неодобрение в изражението й.

— Защо си толкова изненадана?

— Не съм. Просто… И аз не знам. Не мислех, че Маркъс е твой тип.

— Имаш предвид външния му вид ли? И че аз изглеждам по-добре от него ли?

— Ами това и… — Клеър се замисли за по-тактично изразяване — не знам, просто всичко. Той е чудесен, забавен човек… не ме разбирай погрешно… — и гласът й заглъхна.

— Не смяташ ли, че е секси? Аз го намирам за много секси.

Клеър ме погледна с празен поглед. Отговорът й беше ясен — тя не смяташе Маркъс за секси. Ни най-малко.

— Аз пък мисля, че е — повторих и се почувствах крайно засегната.

— Тогава това е всичко, което има значение — Клеър отново ме потупа снизходително по ръката.

— Ясно — рекох, знаейки, че това не е всичко, което има значение. — Не мога да повярвам, че не го намираш за сладък.

— Ами сигурно… В известен… Не знам…

— Страхотен е в леглото — продължих, опитвайки се да убедя Клеър — и себе си, — че само този факт е достатъчен да компенсира многото му други недостатъци.

 

 

До пет часа бях получила над десетина имейла и телефонни обаждания, а върволицата от колеги, които се отбиваха в офиса ми, не спираше. Но от Рейчъл и Декс нямаше и знак. Оставаше една последна вероятност: може би са изпратили картичка, бележка или подарък на домашния ми адрес, където не бях стъпвала от няколко дни. Затова след масажа на лицето взех такси за апартамента ми, представяйки си всякакви заплахи и извинения, които положително ме очакваха. Минути по-късно взех пощата си от фоайето, отключих вратата си и огледах убежището си. Бях получила както винаги картички от родителите ми и брат ми Джеръми, от все още хлътналия по мен приятел от гимназията Блейн, от баба ми и от втората ми най-добра приятелка — Анализе. Последната картичка нямаше обратен адрес. Сигурно е от Рейчъл или Декс! Разкъсах плика и видях снимка на боричкащи се кутрета ловджийска порода в бяла кошница. Върху кошницата имаше лента с надпис „Честит рожден ден“, като всяка буква беше изписана с различен нюанс на розовото. Сърцето ми подскочи, когато разбрах, че картичката вероятно е от леля ми Кларис, която все още се отнасяше към мен като към десетгодишна. Освен, разбира се, ако Рейчъл не използваше темата „приятели от детинство“. Изпълнена с надежда, отворих бавно картичката, докато не видях издайническата десетдоларова банкнота и колебливия подпис на леля Кларис под пожеланието: „Нека денят ти бъде кошница от забавления!“.

И толкоз. Нямаше нужда да се залъгвам — моят рожден ден беше изчезнал от ума на Рейчъл и Декс, ден, за който бяхме говорили непрекъснато поне през последните пет години. Разплаках се, без да ме е грижа за подпухналите очи след редовния ми масаж на лицето. Позвъних по мобилния телефон на Маркъс, за да получа малко съчувствие.

— Къде си? — попитах го.

— Това аз трябва да знам, а ти — да познаеш — отвърна той на фона на претоварено автомобилно движение. Представих си го как подтичва по Пето авеню с ръце, пълни с пакети.

— Те не се обадиха. Никой от тях. Няма нито телефонно обаждане, нито имейли, нито картички. Нищо.

Той знаеше за какво говоря.

— Хладнокръвието на някои бивши гаджета — пошегува се Маркъс.

— Не е смешно! Можеш ли да им вярваш?

— Дарси, нали им каза, че повече не желаеш да говориш с тях? Както и че те… как се беше изразила… „са мъртви за теб“?

Не можех да отрека, че помнеше точно какво бях казала.

— Да, но… не можаха ли поне да се опитат да се покаят? Не направиха дори опит. Та това е трийсетият ми рожден ден!

— Знам, мила. И ние ще празнуваме. Затова докарай кльощавия си задник тук.

Той беше прав — задникът ми все още беше кльощав. Това ме развесели донякъде.

— Баскетболно момиче ли ще бъда?

— Какво е „баскетболно момиче“?

— Ами от ония момичета, които изглеждат така, сякаш имат баскетболна топка под блузата си. Нали се сещаш, с тънки крайници и все още хубавко личице? После топката пада и тя е, воала^[2] — отново съвършена.

— С теб ще е точно така. А сега идвай тук!

Той затвори, преди да успея да го попитам къде ще ходим на вечеря, как трябва да се облека. Е, няма опасност да се наконтя, казах си, докато изваждах от гардероба най-подчертаващата фигурата ми черна рокля, обувките с най-високи и тънки токчета „Джими Чу“ и най-прозрачната наметка и ги подредих върху леглото си. После си взех душ, изсуших си косата със сешоар, сложих си грим върху блестящата кожа, избрах неутрално червило и драматични, тъмносиви сенки за очи.

— Трийсетгодишна и аб-со-лютно изумителна — изрекох гласно на огледалото, опитвайки се да не поглеждам към малките бръчици около очите. Или да се безпокоя от факта, че губя двете си най-ценни качества: красотата и младостта. Бях изпълнена с непознато чувство на самосъмнение, което избутах настрани, когато взех банкнотата от леля Клеър за таксито и се запътих към вратата.

Петнайсет минути по-късно се промъкнах като котка в апартамента на Маркъс. Той подсвирна.

— Изглеждаш страхотно.

— Благодаря. — Усмихнах се, като видях, че той е облечен в старите си кафяви панталони от рипсено кадифе, мъхнат сив пуловер и протрити обувки. Сетих се как Клеър се беше намръщила от неодобрение, когато й казах за Маркъс. Може би това беше част от причината. Той беше толкова небрежен. Но не модно небрежен, нали разбирате, като провисналите джинси на „Долче&Габана“ със страхотен потник „Хейнс“. Просто противно небрежен.

— Не се обиждай, но ти съвсем не изглеждаш страхотно — казах, спомняйки си, че веднъж Рейчъл ми беше казала, че всеки път, когато започвах изречение с „не се обиждай“, вероятно щях да изрека нещо, което не би трябвало.

— Няма да се обидя — каза Маркъс.

— Моля те, преоблечи се и се развесели малко. Освен това кафяво и сиво не си отиват… Въпреки че Мат Лоуър^[3] успя да ги съчетае по някакъв начин.

— Няма да се преоблека — настоя той на своето.

— Хайде, Маркъс. Не можеш ли да си сложиш поне панталони в цвят каки и пуловер, купен през последните шест години?

— Оставам с това — каза Маркъс.

Поспорихме няколко секунди и накрая се предадох. Така или иначе никой нямаше да се заглежда в Маркъс. Не и докато аз бях до него. На път към вратата чух гръмотевица. Помолих Маркъс да вземе чадър.

— Нямам. — Изрече го е особена гордост към себе си. — От години нямам.

Казах му, че наистина не проумявам как може човек да няма чадър. Добре, хората непрекъснато губят чадърите си, забравят ги в магазини или в таксита, когато дъждът е спрял и се сещат едва при следващия дъжд. Но изобщо да нямаш?

— Тогава как ще остана суха? — попитах.

Той ми подаде найлонова торбичка от „Дуейн Рийд“.

— Вземи това.

— Самата елегантност — казах и я сграбчих от ръката му.

Не се очертаваше блестящо начало на вечерта.

Нещата се влошиха още повече, когато застанахме на ъгъла в напразен опит да хванем такси, което е почти невъзможно в дъждовно време. Живеейки в Манхатън, нищо не ме нервира повече от това да изпадна в безизходица на тротоара в лошо време и на много високи токчета. Когато споделих това с Маркъс, той предложи да изтичаме до метрото.

Намръщих се и му казах, че не мога да тичам на високи токчета. Освен това обувки „Джими Чу“ не са за подземния свят. После, след като най-сетне едно такси спря, лявата ми обувка така се заклещи в канавката, че се наложи да извадя крака си от обувката, да се наведа и да я издърпам. Докато оглеждах издрасканото токче, найлоновата торбичка от „Дуейн Рийд“ хвръкна и челото ми се изпръска с капки дъжд.

Маркъс се закикоти и рече:

— Обувките май щяха да послужат по-добре в подземния свят, а?

Изгледах го кръвнишки, докато той се качваше преди мен в таксито и каза на шофьора адреса. От адреса не можах да определя кой е ресторантът, но си помислих дано да е добър избор, подходящ за трийсети рожден ден.

Минути по-късно установих, че представата на Маркъс за подобаваща вечеря по повод трийсети рожден ден съвпадаше с моята представа за подобаваща вечеря по повод двайсет и шести рожден ден. Той беше избрал италиански ресторант, за който изобщо не бях чувала, на улица във Вилидж, по която никога не бих си направила труда да мина. Не е нужно да казвам, че аз бях единствената в заведението, обута с „Джими Чу“. Да не говорим, че и храната беше отвратителна. Имам предвид стар, претоплен хляб, тръснат на масата в червена пластмасова кошничка, подплатена с восъчна хартия, последван от преварена паста. Единствената причина, поради която издържах стоически и поръчах десерт, беше да проверя дали Маркъс поне за миг си беше помислил да поиска свещ за тортата ми, да направи нещо церемониално или специално. Разбира се, моето тирамису пристигна без никаква украса. Нямаше поръсени малини, нямаше тържествено поднасяне. Когато забодох вилицата в тортата, Маркъс ме попита дали искам подаръка си.

— Разбира се — отговорих и свих рамене.

Той ми подаде кутия от „Тифани“ и за момент се развълнувах. Но подобно на избора му за вечеря, той се беше провалил и на щанда за подаръци. Сребърни обеци „Елза Перети“ във формата на бобени зърна. Дори не бяха платинени или от бяло злато. Вярно, бяха от „Тифани“, но масово производство. Отново подходящи за двайсет и шести рожден ден, но не и за трийсети. Клеър се бе представила по-добре. Нейният подарък поне беше във формата на сърце, а не във формата на зеленчук, пораждащ газове.

Докато Маркъс подписваше чека, аз се въздържах да не направя подличката забележка относно малката вероятност номерът с обеците във форма на бобени зърна да е предназначен да отклони вниманието ми от диамантения пръстен, който беше скрил в джоба на коженото си сако. Вместо това му благодарих за обеците и ги поставих обратно в кутийката.

— Няма ли да си ги сложиш? — попита Маркъс.

— Тази вечер, не. — Не ми се щеше да свалям диамантените си обеци, които, по ирония на съдбата, бяха подарък от Декс за двайсет и шестия ми рожден ден.

След вечеря Маркъс и аз си допихме в „Плаза“ (моя идея), после се прибрахме в апартамента му и правихме секс (негова идея). За първи път не стигнах до оргазъм с Маркъс. Дори до тръпка. По-лошото беше, че той като че ли не забеляза това, дори когато сбърчих чело и въздъхнах — портрет на разочарована жена. Тъкмо обратното — дишането му стана дълбоко и равномерно. Той заспиваше. Денят ми започна и свърши с разочарование.

— Явно, че това не означава годежен пръстен — подметнах на висок глас.

Той не отговори, затова изстрелях друга язвителна забележка, нещо в смисъл, че спечелих нещо и загубих нещо.

Маркъс се надигна до седнало положение, въздъхна и рече:

— От какво се оплакваш сега, Дарс?

И битката започна. Аз го нарекох безчувствен, а той мен — претенциозна. Казах му, че е стиснат, а той — че съм разглезена. Заявих му, че „бобените“ обеци не са хубави. Той отвърна, че с удоволствие ще ги върне. Накрая струва ми се, подметнах, че по-добре да си бях останала с Декс. И че може би не бива да се женим. Той не ми отговори. Само ми хвърли леден поглед. Не такава реакция очаквах. Сетих се за думите на Рейчъл: „Обратното на любовта не е омразата, а равнодушието“. Изражението на Маркъс показваше пълно равнодушие.

— Искаш да се отървеш, нали! — извиках, обърнах се и заплаках тихо във възглавницата си.

Мина доста време, преди Маркъс да се размърда и да обвие ръка около мен.

— Хайде да не се караме повече, Дарс. Извинявай. — Тонът му беше неубедителен, но поне се извиняваше.

Казах му, че съжалявам за нещата, които му наговорих, особено подмятането за Декс. Казах му, че го обичам. Той също, едва за втори път, отвърна, че ме обича. Но когато отново заспа, както ме беше прегърнал, разбрах, че връзката ни не е съвсем наред. При това знаех, че от самото начало не започна наред. Разбира се, и двамата бяхме изпитали страст под дървото в Ийст Хамптън. А след това много пъти бяхме прекарвали чудесно, но какво друго правехме заедно? Напомних си, че Маркъс е баща на детето ми и си дадох обет да се постарая нещата между нас да потръгнат. Опитах се да избера име на дъщеричката ни. Анабел Франческа, Лидия Брук, Сабрина Роуз, Палома Грейс. Представих си живота ни заедно, разлиствайки страниците на албум — розовеещи снимки върху кремави страници.

Но в последните секунди, преди да заспя, в полусън, когато смяташ, че диктуваш какво сънуваш, си помислих за неодобрителния поглед на Клеър и собствените си чувства на неудовлетвореност. После умът ми се прехвърли другаде и заседна в миналото. Съсредоточи се в Декс и Рейчъл и в нещо, което никога вече нямаше да се случи.