Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (1)

1.

Фийб Съмървил възмути всички, когато дойде на погребението на баща си с френски пудел и унгарски любовник. Тя седеше край гроба като филмова звезда от петдесетте, с малък бял пудел в скута, а продълговати слънчеви очила с рамки, обсипани с кристали, скриваха очите й. Присъстващите на погребението трудно можеха да решат кой изглежда по-неуместно — идеално подстриганият пудел, който се кипреше с атлазени панделки, с цвят на праскова на ушите, или невероятно красивият унгарец на Фийб, с неговата дълга конска опашка, украсена със синци, или самата Фийб.

Пепеляворусата коса на Фийб, изкусно прошарена с платиненорусо, се спускаше над едното й око, подобно на Мерилин Монро в „Седемгодишна страст“. Пълните й, влажни устни, покрити с прелестно, божуренорозово червило, бяха полуотворени, докато тя се взираше в лъскавия черен ковчег, където се съдържаха останките на Бърт Съмървил. Беше облечена в светлобежов костюм с подплатено копринено сако, но скандалното бюстие в златист металик, което носеше под него, беше по-подходящо за рок концерт, отколкото за погребение. А и тясната й пола със златна верижка за колан (на едната й халка висеше подрънкващ смокинов лист) беше цепната отстрани до средата на добре оформеното й бедро.

Фийб беше за пръв път в Чикаго след бягството си, когато беше осемнайсетгодишна, така че само малцина от присъстващите на погребението бяха срещали шантавата дъщеря на Бърт Съмървил. Но след историите, които бяха чували за нея, никой не се изненадваше, че Бърт я е лишил от наследство. Кой ли баща би искал да остави собствеността си на дъщеря, която е била любовница на мъж, по-възрастен от нея с повече от четиридесет години, дори и този мъж да е известният испански художник Артуро Флорес! Ами притеснението от онези картини? За човек като Бърт Съмървил картината на голо тяло си беше картина на голо тяло, а фактът, че дузините абстрактни портрети, на които Флорес беше нарисувал Фийб, сега красяха стените на музеи по цял свят, не беше смекчил мнението му.

Фийб имаше тънка талия и слаби, добре оформени крака, но гърдите и хълбоците й бяха закръглени и женствени — едно връщане към почти забравеното време, когато жените са изглеждали като жени. Имаше тяло на палавница — тяло, което дори и на тридесет и три би могло да бъде прихванато през кръста и изложено на стената на някой музей. Имаше тяло на празноглавка, без значение беше, че умът в него е високоинтелигентен, тъй като Фийб беше жена, рядко преценявана по нещо друго, освен външността.

Лицето й не беше по-обикновено от тялото й. В чертите й имаше нещо объркано, въпреки че беше трудно да се каже точно какво, след като носът й беше прав, устните — добре очертани, а лицето й беше с правилна форма. Може би причината беше в страхотно съблазнителната миниатюрна бенка на скулата й. Или пък в очите й. Онези, които ги бяха видели преди тя да ги скрие зад очилата с кристалните рамки, бяха забелязали как ъгълчетата им са дръпнати нагоре, някак прекалено екзотично, за да подхождат на останалите черти на лицето й. Артуро Флорес често беше подчертавал тези очи като въглени — понякога ги рисуваше по-широки от хълбоците й или пък ги разполагаше върху прекрасните й гърди.

По време на погребението Фийб изглеждаше хладна и сдържана, въпреки че юлският въздух беше натежал от влага. Дори и водите на близката река Дюпейдж, която течеше през някои от западните предградия на Чикаго, не облекчаваха жегата. Тъмнозелен навес засенчваше гроба и редиците столове за официалните лица, разположени в полукръг около черния абаносов ковчег. Но навесът не беше достатъчно голям, за да предпази всички присъстващи и голяма част от добре облечената тълпа стоеше на слънцето. Вече започваха да се оклюмват, не само от жегата, но и от силното ухание на почти стоте венци. За късмет церемонията беше кратка и тъй като след нея нямаше да има прием, скоро щяха да имат възможност да се насочат към любимите си барове, за да се разхладят, а и да се порадват тайничко, че този път е бил редът на Бърт Съмървил, вместо на някой от тях.

Лъскавият черен ковчег лежеше на земята върху зелен килим, поставен точно пред мястото, където седеше Фийб, между петнайсетгодишната си природена сестра Моли и братовчед си Рийд Чандлър. Върху полирания капак бяха поставени бели рози, във формата на звезда, украсени с небесносини и златисти панделки — цветовете на „Чикаго Старс“, отбора от Националната футболна лига, който Бърт беше купил преди десет години.

Когато церемонията свърши, Фийб грабна белия пудел, изправи се на крака и пристъпи под потока от светлина, който запали златистите нишки на бюстието й, а кристалите по рамките на очилата й заискряха. Ефектът беше ненужно драматичен за жена, която и без това имаше достатъчно драматичен вид.

Рийд Чандлър, тридесет и пет годишният племенник на Бърт, стана от стола до нея и се приближи до ковчега, за да положи едно цвете. Природената сестра на Фийб, Моли, го последва притеснено. По всичко изглеждаше, че Рийд е поразен от мъка, ако и да не беше тайна, че той ще наследи футболния отбор на чичо си.

Фийб постави покорно своето цвете върху ковчега на баща си, като отблъсна старата горчивина. Какъв смисъл имаше? Докато беше жив, тя не успя да спечели обичта му и сега вече можеше да се откаже от усилията си. Пресегна се, за да докосне утешително по-малката си сестра, която й беше толкова чужда, но Моли се отдръпна, както винаги, когато Фийб се опитваше да се сближи с нея.

Рийд застана отново до Фийб и тя инстинктивно отстъпи. Въпреки всички благотворителни фондации, в които той участваше сега, тя не можеше да забрави какъв тиранин беше като дете. Отмести очи от него и се обърна към присъстващите с възбуждащ, леко дрезгав глас, който някак прекалено идеално подхождаше на страхотното й тяло.

— Много мило, че дойдохте. Още повече в тази жега. Виктор, сладурче, би ли взел Пух?

Тя подаде малкия бял пудел на Виктор Жабо, който подлудяваше жените не само с екзотичната си, красива външност, но и защото в това великолепно унгарско парче имаше нещо изключително познато. Много малко от тях разпознаха в него модела, участвал в национална рекламна кампания за мъжки джинси с разрошена коса, изпъкнали, лъщящи мускули и отворен цип.

Виктор взе кучето.

— Разбира се, скъпа — отговори той с акцент, който въпреки че се забелязваше, беше много по-слаб, отколкото на сестрите Габор, а те бяха живели в Щатите много повече десетилетия от него.

— Милото ми — измърка Фийб, но не на Пух, а на Виктор.

Лично Виктор смяташе, че Фийб малко преиграва, но той си беше унгарец и имаше склонност към песимизъм, затова й изпрати въздушна целувка и я изгледа разчувствано, докато наместваше пудела в ръцете си, заемайки стойка, в която най-добре изпъкваше идеално оформеното му тяло. От време на време завърташе глава, за да може слънцето да улови сребърните мъниста, дискретно вплетени в драматичната конска опашка, която се спускаше до една четвърт от гърба му.

Фийб протегна изящната си ръка с божуренорозови нокти, завършващи с бели полумесеци, към внушителния сенатор, който се приближаваше към нея и го погледна така, сякаш той беше някое особено апетитно парче говеждо печено.

— Сенаторе, толкова съм ви благодарна, че дойдохте! Знам, че сигурно сте много зает и това е страхотно мило.

Пълничката, побеляваща съпруга на сенатора й хвърли един подозрителен поглед, но когато Фийб се обърна, за да я поздрави, жената се изненада от топлотата и дружелюбността на усмивката й. По-късно тя щеше да забележи, че Фийб изглежда по-спокойна, когато е с жени, отколкото с мъже. Любопитно, за една толкова очевидно съблазнителна мацка. Е, цялото семейство си беше особено.

За браковете на Бърт Съмървил с момичетата от заведенията в Лас Вегас можеше да се напише история. Първата от тях, майката на Фийб, беше починала преди години, докато се опитваше да роди на Бърт сина, за когото той толкова жадуваше. Третата му съпруга, майката на Моли, беше загинала преди тринайсет години при катастрофа с един малък самолет за Аспен, където смяташе да отпразнува развода си. Само втората съпруга на Бърт беше жива все още, но тя не би пресякла улицата, за да присъства на погребението му, да не говорим пък да долети чак от Рено.

Тъли Арчър, многоуважаваният координатор на защитата на „Чикаго Старс“, остави Рийд и се приближи до Фийб. С бялата си коса, прошарени вежди и нос, покрит с червени венички, той изглеждаше също като безбрад Дядо Коледа.

— Ужасно нещо, госпожице Съмървил! Ужасно! — Той прочисти гърлото си с едно ритмично прокашляне. — Май не сме се срещали. След всичките години, през които се знаехме с Бърт, е необичайно да не сме се срещали с дъщеря му. От доста време бяхме заедно с Бърт и той ще ми липсва. Не че винаги сме били на едно мнение. Понякога беше дяволски упорит. Но все пак доста време бяхме заедно…

Той продължаваше да разтърсва ръката й и да бъбри, без въобще да погледне към нея. Всеки, който не се интересуваше от футбол, би се учудил как е възможно някой, който е почти изкуфял, да тренира професионален футболен отбор, но онези, които го бяха виждали, когато работи, никога не правеха грешката да подценяват треньорските му способности.

Все пак, той обичаше да говори и затова като видя, че думите му нямат свършване, Фийб го прекъсна.

— Толкова сте миличък, че го казвате, господин Арчър! Направо сте бонбонче.

Тъли Арчър беше наричан с много имена през живота си, но никога не го бяха наричали бонбонче, така че това обръщение го остави безмълвен за известно време, а може би точно това беше и нейното намерение, защото тя веднага се обърна встрани, но само за да види цял полк чудовищни мъже, готови да изкажат съболезнованията си.

Те пристъпваха притеснено от крак на крак, обути в обувки с размера на малки параходи. Стотици килограми живо месо, с бедра като стеноломи и яки вратове върху огромни рамене. Ръцете им бяха вкопчени една в друга пред тях като куки за абордаж, сякаш очакваха всеки миг да засвирят националния химн. Чудноватите им, прекомерно големи тела бяха напъхани в небесносините спортни сака с емблемата на отбора и в сиви панталони. Капчици пот от обедната жега блестяха по лицата им, като цветът на кожата се менеше от синкавочерен до бял със слънчев загар. Като роби от плантацията, играчите на „Чикаго Старс“ от Националната футболна лига бяха дошли, за да отдадат почит на човека, който досега беше техен собственик.

Един от мъжете, с дръпнати очи и почти без врат, по-подходящ за водач на метеж в силно охраняван затвор, пристъпи напред. Очите му бяха така втренчени в лицето на Фийб, че ставаше съвсем ясно с какво усилие удържа погледа си да не се плъзне надолу към забележителните й гърди.

— Аз съм Елвис Креншоу, защитник. Наистина съжалявам за господин Съмървил.

Фийб прие съболезнованията му. Защитникът отстъпи, поглеждайки с любопитство към Виктор Жабо, докато минаваше покрай него.

Виктор стоеше само на метър-два от Фийб, заел стойка на Рамбо — нелек подвиг, като се има предвид, че в ръцете си държеше не Юзай, а един малък, бял пудел. Но все пак той беше сигурен, че стойката оказва своето въздействие, защото почти всички жени в тълпата го поглеждаха. Само да можеше да привлече вниманието на онова съблазнително същество с прелестния задник и денят му щеше да бъде съвършен.

За съжаление съблазнителното същество с прелестния задник беше спрял пред Фийб и не обръщаше внимание на никой друг.

— Госпожице Съмървил, аз съм Дан Кейлбоу, главен треньор на Старс.

— Е, здравейте, господин Кейлбоу — пропя Фийб с глас, който се стори на Виктор като смесица между Бет Мидлър и Бет Дейвис, но пък той беше унгарец и какво ли разбираше.

Фийб беше най-добрата приятелка на Виктор в целия свят и той би направил всичко за нея — привързаност, която той доказваше със съгласието си да участва в тази ужасна шарада като неин любовник. Но в този момент нямаше нещо, което да иска повече от това, да я измъкне от неприятностите. Тя изглежда не разбираше, че си играе с огъня, като флиртува с този пламенен мъж. Или пък знаеше. Когато Фийб се чувстваше притисната в ъгъла, тя вкарваше в действие множество оръжия за отбрана, но те рядко бяха правилно подбрани.

Дан Кейлбоу не пропусна да хвърли един поглед на Виктор, така че за унгареца не беше трудно да го определи като един от онези влудяващи мъже, които се отнасяха с пълно безразличие към въпроса за един по-различен начин на живот. Жалко беше, но Виктор прие всичко с присъщото му добро настроение.

Фийб може и да не разпозна Дан Кейлбоу, но Виктор следеше американския футбол и знаеше, че Кейлбоу е един от най-избухливите и най-много спорещи куотърбекове в Национална футболна лига. Преди пет години беше спрял да играе и беше станал треньор. Миналата есен, по средата на сезона, Бърт беше уволнил главния треньор на „Старс“ и на негово място беше взел Дан, който тогава работеше за конкурентния отбор „Чикаго Беърс“.

Кейлбоу представляваше едър, рус лъв, който се държеше със самочувствието на човек, който няма търпението да се съмнява в себе си. На ръст малко надвишаваше Виктор, който беше метър и осемдесет и три, и изглеждаше по-мускулест от повечето професионални куотърбекове. Имаше високо чело и орлов нос. Долната му устна беше малко по-пълна от горната, а в средата на брадичката му имаше неголям бял белег. Но най-омайващата му черта не бяха интересните му устни, гъстата му светлокестенява коса или мъжественият белег на брадичката му. Не, това бяха морскозелените очи на хищник, които в този миг изучаваха горката Фийб така напрегнато, че Виктор не би се учудил, ако кожата й започнеше да пуши.

— Наистина съжалявам за Бърт — продължи Кейлбоу. В произношението му все още личеше, че е прекарал детството си в Алабама. — Много ще ни липсва.

— Много мило, че го казвате, господин Кейлбоу.

Към дрезгавия глас на Фийб бяха прибавени леко екзотични нотки. Виктор осъзна, че в репертоара й от изкусителни женски гласове е навлязла и Катлийн Търнър. Фийб обикновено не използваше толкова много интонации, затова Виктор беше сигурен, че тя е смутена. Не че тя щеше да позволи на някого да забележи това. Трябваше да поддържа репутацията си на прелъстително парче.

Вниманието на Виктор се върна отново на главния треньор на „Старс“. Спомни си прочетения някъде прякор на Дан Кейлбоу от времето, когато той играеше — Леда. Бяха му го дали заради смразяващата липса на съчувствие към противника. Виктор не можеше да обвинява Фийб, че се чувства неспокойна в негово присъствие. Този мъж беше страхотен.

— Бърт истински обичаше играта — додаде Кейлбоу — и беше приятно да се работи с него.

— Сигурна съм, че е било така.

Всяка удължена сричка беше като оставящо без дъх обещание за похот, обещание, което Виктор много добре знаеше, че Фийб няма никакво намерение да изпълни.

Когато тя се обърна и протегна ръце към него, той наистина осъзна колко е изнервена. Досети се, че тя иска Пух като средство за отвличане на вниманието, затова пристъпи напред. Но тъкмо когато тя пое животното, някакъв камион от поддръжката влезе в гробищата, като издрънча и изплаши пудела.

Пух изджафка и изскочи от ръцете й. Кучето беше стояло неподвижно твърде дълго, затова хукна през тълпата, като джафкаше високо и размахваше опашка така бясно, че всеки момент тя можеше да излети със свистене, като изстреляна.

— Пух! — извика Фийб и стартира след малкото бяло куче, точно когато то се блъсна в тънките крака на една метална подложка за огромен букет от гладиоли.

Фийб не беше сред най-атлетичните създания, дори и при идеални условия. Тъй като тясната пола представляваше допълнително затруднение, тя не успя да настигне кучето и да предотврати катастрофата. Цветята се разлюляха и се разпиляха назад, събаряйки един венец, притиснат до тях, който пък от своя страна разбърка голяма гирлянда от гергини. Букетите бяха наредени толкова гъсто, че беше невъзможно да падне някой, без да събори друг. Цветя и вода се разлетяха навсякъде. Онези от присъстващите, които стояха наблизо, отскочиха, опитвайки се да предпазят дрехите си, при което се сблъскаха с нови букети. Като плочки от домино, всяка кошница закачаше съседната, докато земята заприлича на някакъв лош сън.

Фийб махна слънчевите си очила и откри екзотичните си очи с цвят на въглен.

— Спри. Пух! Спри, по дяволите! Виктор!

Виктор вече се беше спуснал към отсрещната страна на ковчега, опитвайки се да изпревари безчинстващия пудел, но в бързината си се препъна в няколко стола, които от своя страна излетяха към друга група букети и така поставиха началото на нова верижна реакция.

Една дама от Голд Коуст, която се смяташе за специалист по малките кучета, тъй като притежаваше шиацу, скочи към подлуделия пудел, но се спря внезапно, когато Пух отпусна опашка, оголи зъби и излая — същинско куче-терминатор. Пух обикновено беше изключително приятно куче, но дамата имаше лошия късмет да си сложи „Итърнити“ на Келвин Клайн — ухание, което Пух мразеше, откакто една от приятелките на Фийб, цялата заляна с него, го нарече помияр и го срита под масата.

Фийб, чиято цепната отстрани пола показваше доста повече от бедрото й, отколкото беше прилично, се шмугна между двама защитници. Те явно се забавляваха, докато тя ръкомахаше към пудела.

— Пух! Тук. Пух!

Моли Съмървил, унизена от спектакъла, който сестра й разиграваше, се опита да се скрие сред тълпата.

Фийб се извърна, за да избегне един стол, но тежкият златен смокинов лист, който подрънкваше на колана й, се блъсна в онова нейно място, за което са измислени смокиновите листа. Тя се пресегна, за да го хване, преди да я е наранил завинаги, но подметките й от гьон, който лесно се плъзгаше, настъпиха букет от водни лилии. Краката й се изплъзнаха изпод нея и с едно излетяло от устните й ахване тя падна.

При вида на господарката си, която се пързаляше по задник, Пух забрави за заплашително парфюмираната дама. Погрешно приемайки действията на Фийб като покана за игра, кучето се разлая извън себе си от радост.

Фийб се опитваше безуспешно да се изправи на крака, като при това осигуряваше на кмета на Чикаго и на няколко от членовете на „Беърс“ — конкурентното дружество, пищен изглед на цялото си бедро. Пух изтича между краката на един натруфен спортен радиокоментатор и се втурна по столовете покрай гроба, точно когато Виктор се приближаваше от другата страна. Кучето обичаше да си играе с Виктор, затова джафканията му станаха още по-пламенни.

Пух стартира веднага, но се спря внезапно, когато видя, че на пътя му се изпречват преобърнати кошници с цветя и една обширна площ с мокра трева — застрашително препятствие за животно, което мразеше да си мокри лапите. Тъй като не можеше да продължи, той скочи на един от сгъваемите столове. Когато той се разлюля, кучето изджафка нервно и скочи на съседния, а оттам на гладка, твърда повърхност.

Цялата тълпа ахна, когато се разлетяха бели рози и панделки в небесносиньо и златно. Всички замлъкнаха.

Фийб, която тъкмо беше успяла да се изправи на крака, замръзна. Виктор изруга тихо на унгарски.

Пух, винаги чувствителен към хората, които обичаше, наклони глава на една страна, сякаш се опитваше да разбере защо всички гледат към него. Усети, че е направил нещо много лошо и започна да трепери.

Фийб затаи дъх. За Пух не беше добре да се нервира. Припомни си последния път, когато това се случи, и забързана пристъпи напред.

— Не, Пух!

Но предупреждението й дойде твърде късно. Треперещото куче вече приклякваше. С извиняващо се изражение на малкото си космато лице, той започна да пикае върху капака на ковчега на Бърт Съмървил.

 

 

Имотът на Бърт Съмървил беше построен малко след хиляда деветстотин и петдесета върху десет акра земя в Хинсдейл — богато предградие на Чикаго, разположено в сърцето на окръг Дюпейдж. В началото на двадесети век окръгът беше земеделски, но десетилетията си течаха и малките градчета се сливаха, като образуваха една гигантска спалня за директорите, които пълнеха служебните влакове и те ги отнасяха до града всеки ден, а също и за инженерите, работещи във високотехнологичните предприятия, изникващи покрай магистралата Изток-Запад. Тухлената стена, която обграждаше имението, беше обгърната постепенно от сенчести улици.

Като дете Фийб прекарваше много малко време във внушителния дом в стил „Тюдор“, разположен между дъбовете, кленовете и орехите на западните предградия. Бърт я държеше до лятото в един частен интернат в Кънектикът, после я пращаше на лагер за момичета, с ограничен достъп. При редките посещения у дома, къщата й се струваше прекалено тъмна и потискаща и когато два часа след погребението се изкачваше по витата стълба към втория етаж, тя реши, че тук не се е случило нищо, което да промени мнението й.

Обвиняващите очи на слона, убит нелегално по време на едно от африканските сафарита на Бърт, гледаха към нея откъм бежовите тапети на върха на стълбището. Раменете й се отпуснаха съкрушено. Бежовият й костюм беше изцапан с петна от тревата, а фините найлонови чорапи, които обгръщаха краката й, бяха мръсни и скъсани. Русата й коса стърчеше във всички посоки, а и божуренорозовото червило беше изядено отдавна.

Лицето на главния треньор на „Старс“ се върна неканено в мислите й. Той беше онзи, който махна Пух от ковчега, като го сграбчи за врата. Когато й подаваше кучето, зелените му очи я гледаха хладно и обвиняващо. Фийб въздъхна. Блъсканицата на погребението на баща й беше още една бъркотия в живота й, който и без това беше пълен с тях. Искаше всички да разберат, че не й пука от това, че баща й я е лишил от наследство, но както обикновено, беше отишла твърде далече и всичко се беше обърнало срещу нея.

Тя се поспря на върха на стълбището, замислена дали животът й щеше да бъде различен, ако майка й беше жива. Вече не мислеше често за майката, която не помнеше, но когато беше едно самотно дете, тя си създаваше прекрасни илюзии за нея — красивата жена, която би й дала цялата обич, от която баща й я лишаваше.

Чудеше се дали Бърт въобще е обичал някого истински. Като цяло, той не харесваше особено жените, а още по-малко пък пълничкото несръчно момиченце, което на всичко отгоре нямаше високо мнение за себе си. Откакто се помнеше, той все й казваше, че е безполезна, но сега тя реши, че може и да е бил прав.

На тридесет и три годишна възраст, тя беше безработна и почти без пари. Артуро беше умрял преди седем години. През първите две години след смъртта му тя се занимаваше с изложбите на картините му в различните градове, но след като цялата колекция остана за постоянно в парижкия музей „Д’Орсе“, тя се премести в Манхатън. Парите, които Артуро й беше оставил след смъртта си, изчезнаха постепенно, подпомагайки разходите за медицинска помощ на много от приятелите й, починали от СПИН. Не съжаляваше за парите. Няколко години работи в малка, но достъпна само за определен кръг хора галерия в Уест Сайд, където се представяха изключително авангардни творби. Но миналата седмица възрастният й работодател беше затворил вратите за последен път, като я остави без работа, докато търси нова насока за живота си.

В главата й проблесна мисълта, че вече й е уморително все да скандализира хората, но се чувстваше прекалено неустойчива за самоанализи, затова продължи към стаята на сестра си и почука на вратата.

— Моли, Фийб е. Мога ли да вляза?

Изминаха няколко секунди преди Фийб да чуе приглушеното, кисело: Предполагам.

Тя си даде смелост и натисна бравата, после влезе в стаята, която беше нейна през детските й години. През няколкото седмици, когато живееше тук, стаята беше затрупана с книги, остатъци от храна и касети с любимата й музика. Сега тя беше идеално подредена, каквато беше и притежателката й.

Моли Съмървил, петнайсетгодишната природена сестра, която Фийб почти не познаваше, седеше на един стол до прозореца, все още облечена в безформената кафява рокля, която носеше на погребението. За разлика от Фийб, която беше пълна като дете, Моли беше изключително слаба, а тежката й тъмнокестенява коса, дълга до брадичката, се нуждаеше от добър фризьор. Освен това тя не беше хубава. Кожата й беше бледа и матова, сякаш никога не е виждала слънце, а чертите й бяха дребни и съвсем обикновени.

— Как си, Моли?

— Добре.

Тя не вдигна поглед от книгата, която лежеше отворена в скута й.

Фийб въздъхна. Моли не криеше, че я ненавижда, но през годините те се бяха виждали много рядко и Фийб нямаше представа защо е така. Когато се завърна в Америка след смъртта на Артуро, тя ходи няколко пъти до Кънектикът, за да види Моли в училището, но Моли беше толкова необщителна, че тя най-накрая се отказа. Все пак продължи да изпраща подаръци за рождения й ден и за Коледа, както и, от време на време, по някое писмо, но всички те останаха без отговор. Голямата ирония беше, че Бърт я лиши от всяко друго наследство, освен от онова, което би трябвало да бъде най-голямата му отговорност.

— Да ти донеса ли нещо? Нещо за ядене?

Моли поклати глава и помежду им се възцари мълчание.

— Знам, че се получи лошо. Наистина съжалявам.

Момичето повдигна рамене.

— Моли, трябва да поговорим, така че и за двете ни ще бъде по-лесно, ако ме погледнеш.

Моли вдигна глава от книгата си и отправи към Фийб празен, търпелив поглед, който накара Фийб да се почувства сякаш тя е детето, а сестра й е възрастният човек. Искаше й се да не беше отказвала цигарите, защото сега отчаяно се нуждаеше от цигара.

— Знаеш, че сега съм законният ти наследник.

— Господин Хибърд ми го каза.

— Мисля, че трябва да поговорим за бъдещето ти.

— Няма за какво да говорим.

Фийб сложи зад ухото си една непослушна къдрица.

— Моли, не е нужно да се връщаш в лагера, ако не искаш. Ще ми бъде приятно, ако утре дойдеш с мен в Ню Йорк да прекараш там остатъка от лятото. Наела съм апартамента на един приятел, който сега е в Европа. Разположен е на страхотно място.

— Искам да се върна.

Бледата кожа на Моли говореше на Фийб, че на сестра й не й е по-приятно в лагера, отколкото е било на самата нея.

— Можеш да го направиш, ако наистина искаш, но знам какво е да се чувстваш така, сякаш нямаш дом. Спомни си, че Бърт изпращаше и мен в училището в Крейтън, а всяко лято ме караше да вървя на лагер. Мразех го. В Ню Йорк е много забавно през лятото. Може да прекараме чудесно и да се опознаем по-добре.

— Искам да отида на лагер — повтори Моли упорито.

— Съвсем сигурна ли си?

— Сигурна съм. Нямаш право да ме спираш да се върна там.

Въпреки враждебността на детето и главоболието, което обхващаше слепоочията й, Фийб нямаше желание да изоставя темата толкова лесно. Тя реши да пробва нова тактика и кимна към книгата в скута на Моли.

— Какво четеш?

— Достоевски. През есента ще го изучавам самостоятелно.

— Впечатлена съм. Това е доста тежко четиво за петнадесетгодишна.

— Не и за мен. Аз съм доста умна.

На Фийб й се искаше да се усмихне, но Моли изказа твърдението толкова небрежно, че това не й се удаде.

— Вярно. В училище се справяш добре, нали?

— Имам изключително висок коефициент за интелигентност.

— Да си по-умна от другите може да бъде както благословия, така и проклятие.

Фийб си спомни травмиращото време в училището, когато самата тя беше по-умна от много от съучениците си. Още нещо, което я караше да се чувства по-различна от останалите.

Изражението на Моли въобще не се промени.

— Благодарна съм за интелигентността си. Повечето момичета в класа ми са тъпачки.

Въпреки че Моли се държеше като отвратителна малка позьорка, Фийб се опита да не я съди. Тя по-добре от всеки друг знаеше, че на дъщерите на Бърт Съмървил се налагаше да намерят свой собствен начин да се справят с живота. През юношеството си криеше несигурността си зад пълнотата. По-късно се превърна в скандална личност. Моли се криеше зад ума си.

— Извини ме, Фийб, но съм стигнала до много интересно място и искам да продължа да чета.

Фийб пренебрегна явната покана на момичето да си върви и направи нов опит да я убеди да дойде в Манхатън. Но Моли отказа да промени решението си и най-накрая Фийб трябваше да признае поражението си. Приготви се да напусне стаята, но се спря на прага.

— Ако имаш нужда от нещо, ще ми се обадиш, нали?

Моли кимна, но Фийб не й повярва. Детето би предпочело да глътне отрова за плъхове, отколкото да се обърне за помощ към недостойната си по-голяма сестра.

Тя се опита да се отърси от потиснатостта си, докато слизаше надолу. Чу, че Виктор говори с агента си по телефона във всекидневната. Нуждаеше се да остане за малко сама, за да събере мислите си, затова се вмъкна в кабинета на баща си, където Пух беше заспал в едно кресло, разположено пред шкаф за оръжие със стъклени врати. Пуделът повдигна пухкавата си бяла глава, после скочи от стола, като поклащаше пухкавата си опашка и хукна по килима към господарката си.

Фийб се отпусна на колене и притисна кучето до себе си.

— Хей, палавнико, ама днес я свърши една, а?

Пух я близна извинително. Фийб започна да завързва отново панделките на ушите на кучето, защото се бяха развързали, но ръцете й трепереха и тя изостави това занимание. И без това Пух отново щеше да ги развърже.

Това куче беше срам за своята порода. Мразеше панделки и нашийници с кристали по тях, отказваше да спи в кучешкото си легло и въобще не беше придирчиво към храната. Мразеше да го подстригват, да го решат или да го къпят и не искаше да носи дрешката с монограм, която Виктор му подари. Дори не беше добър пазач. Миналата година, когато ограбиха Фийб посред бял ден, Пух през цялото време се отъркваше в краката на крадеца, като молеше да го погалят. Фийб зарови глава в меката козина на кучето.

— Под маската на симпатично, породисто куче, ти не си нищо повече от помияр, нали, Пух?

Внезапно Фийб загуби битката, която беше водила цял ден и изхлипа. Помияр. Точно това беше. Наконтена като френски пудел.

Виктор я откри в библиотеката. С повече такт от обикновено, той се престори, че не забелязва, че тя плаче.

— Фийб, миличка — извести той меко, — тук е адвокатът на баща ти, за да се срещне с теб.

— Не искам да виждам никого — подсмръкна тя, като се мъчеше безплодно да намери кърпичка.

Виктор извади тъмносиня кърпичка от джоба на сивото си копринено сако и й я подаде.

— Рано или късно ще трябва да говориш с него.

— Вече го направих. Той ми се обади в деня след смъртта на Бърт за настойничеството на Моли.

— Може би това има нещо общо с имуществото на баща ти.

— Нямам нищо общо с това.

Тя издуха шумно носа си в кърпичката. Винаги се преструваше, че не я интересува дали баща й я е лишил от наследство, но беше болезнено да има толкова очевидно публично доказателство за презрението на баща си.

— Доста е настоятелен.

Виктор взе чантичката й, която тя беше оставила в креслото, където спеше Пух, и я отвори. Чантичката беше от Джудит Лийбър, малка и почти като нова. Беше я открил в едно магазинче в Ийст Вилидж. На дъното видя сгушен десерт „Милки уей“ и изгледа Фийб неодобрително. Бутна го настрани, извади гребена й и среса косата й. След като свърши с това, извади комплекта с гримовете й и червилото й. Докато тя оправяше грима си, той остана загледан в нея да й се любува.

Виктор смяташе, че странните черти, които бяха вдъхновили едни от най-добрите творби на Артуро Флорес, са много по-привлекателни от лицата с пухкави устнички на кльощавите модели, с които той позираше. И други мислеха същото, включително и известната фотографка Аша Белкоа, която преди известно време беше направила няколко снимки с Фийб.

— Махни тези скъсани чорапи. С тях сякаш си от хора на някой бедняшки приют.

Когато тя повдигна полата си, за да направи онова, което й каза, Виктор върна гримовете в чантичката й. После оправи колана й със смокиновия лист и я придружи до вратата.

— Не искам да се срещам с никого, Виктор!

— Няма да се предадеш точно сега.

Черните й очи се изпълниха с паника.

— Няма да издържа още дълго.

— Защо тогава не престанеш да се опитваш? — Той погали с палец бузата й. — Хората може да не са толкова злоради, колкото си мислиш.

— Не мога да приема някой да ме съжалява.

— Предпочиташ всички да те мразят ли?

Тя си сложи една наперена усмивка, когато се пресегна към бравата.

— Презрението не ми пречи. Съжалението не мога да понасям.

Виктор се загледа в дрехите, които бяха толкова неподходящи за случая и поклати глава.

— Горката Фийб! Кога ще престанеш да създаваш себе си?

— Когато се получи каквото трябва — промълви тя тихо.