Емили Гифин
Нещо синьо (20)

Глава 18

През следващите две седмици бях изцяло ангажирана с приготовления и дейности, свързани предимно с уреждане на ангажиментите ми в Ню Йорк и отпътуването ми за Лондон. Пуснах тайна обява и попаднах на млада двойка, която да наеме апартамента ми. После продадох опетнения си годежен пръстен и сватбената си рокля. Когато комбинирах постъпленията си с баланса в банковата си сметка, изчислих, че имам достатъчно пари да изкарам бременността си в Лондон, без да работя дори един ден.

Най-сетне бях готова — с багаж, пълен с най-хубавите ми лични вещи — да потегля към летището за дългия си полет до Лондон. Когато се качих на борда, се изпълних с абсолютно задоволство при мисълта, че напускам града, без да кажа дума на хората, които ме бяха предали. Запътих се към мястото си в бизнес класата, обух си кашмирени чехли и потънах в дълбок и кротък сън.

Когато се събудих седем часа по-късно, самолетът летеше над зелени ливади и виеща се синя лента, която трябваше да е Темза. Сърнето ми лудо заби, като осъзнах, че започва новият ми живот. Още повече се развълнувах, когато минах през паспортното гише (увъртайки относно времетраенето на престоя си, както направих и с Итън), изтеглих британски лири от един банкомат и взех такси от „Хийтроу“ до апартамента на Итън.

Въодушевих се, докато пътувах из Лондон, чувствайки се много по-обиграна. Седях с изправен гръб и заговорих подобаващо на шофьора, вмъквайки подробности в разговора, вместо рязко да изрека само необходимите напътствия в жълтото такси у дома. Това беше цивилизована страна и в нея щях да намеря добър живот. По-културно съществуване. Хора като Мадона и Гуинет Полтроу, които можеха да живеят, където си поискат, бяха избрали да се установят в Лондон, а не в изморителния стар Ню Йорк или в Лос Анджелис. Аз имах някои значими общи неща с тези жени. Стил. Красота. Известно je ne sais quoi^[1]. Може би дори щях да се сприятеля с Мади и Гуини. Както и с Кейт Мос, Хю Грант и Ралф Файнс.

След четирийсетминутен любезен разговор пристигнах на улицата на Итън. Шофьорът излезе от таксито, заобиколи от моята страна и ми помогна за багажа, оставяйки куфарите ми „Луи Вюитон“ на тротоара. Подадох му две пурпурни банкноти от по двайсет лири и красива зелена от пет лири — всички прекомерно големи и пъстри, украсени с лика на младата кралица Елизабет. Дори парите в Англия бяха по-интересни и прекрасни.

— Заповядайте, господине. Задръжте рестото. Благодаря ви много за помощта — казах с лек реверанс. Струваше ми се, че така правят в Англия.

Шофьорът се усмихна и ми намигна.

И аз закрачих към едно добро начало. Поех си дълбоко въздух и го изпуснах, наблюдавайки парата, която излиза от устата ми в хладното ноемврийско утро. После изкачих шестте износени стъпала пред сградата на Итън, открих номера на апартамента му и натиснах бронзовия звънец до него. Чух анемично позвъняване, последвано от „Да?“ по домофона.

— Итън! Аз съм тук! Побързай! Замръзвам!

След секунди Итън ми се усмихна през конусовидното прозорче на предната врата. После я отвори и ме прегърна продължително.

— Дарси! Как си?

— Прекрасно! — отвърнах и го целунах набързо по двете му розови бузи. Прекарах ръка през косата му с цвят на мед. Беше по-дълга от обикновено и къдриците му приличаха на лъвска грива. — Харесва ми прическата ти.

Той ми благодари и каза, че нямал време да отиде да се подстриже. После се усмихна и допълни, както ми се стори, искрено:

— Радвам се да те видя, Дарс.

— Страхотно е, че и аз те виждам, Итън.

— Как се чувстваш? — Ръката му направи облекчаващ кръг по гърба ми.

Казах му, че ще съм добре веднага щом вляза и се спася от студа и почистя лицето си.

— Знаеш какви поразии причиняват дългите полети на кожата. И всичко от тоя ужасен, нециркулиращ въздух. Но поне не бях натикана във втора класа. Противно е да бъдеш с простолюдието.

— Ти си далече от простолюдието — каза той и усмивката му се стопи, когато погледна зад мен и видя багажа ми на тротоара. — Сигурно ме занасяш. Всичко онова там за няколко седмици?

Трябваше да му кажа, че планът ми далеч надхвърляше няколко седмици и че по-скоро си мислех за няколко месеца, а може би и за постоянна промяна. Но му го спестих. Докато станеше време да му кажа истината, приятелството ни щеше да е изместило връзката му с Рейчъл. Освен това щях да намеря своя Алистър за нула време.

Итън извъртя очи нагоре. После занесе двата ми най-големи куфара до стълбите.

— По дяволите, Дарс. Да нямаш труп в тоя куфар?

— Да. Рейчъл е в онзи — отвърнах, посочвайки го. — А Декс — в този.

Той поклати глава и ми хвърли предупредителен поглед, сякаш да ми каже, че няма да обижда драгоценната си Рейчъл.

— Не, сериозно. Какво си помъкнала?

— Просто дрехи и обувки. Много тоалетни принадлежности, парфюми, такива неща — отвърнах и взех по-леките пътни чанти с обяснението, че бременните не бива да носят по-тежко от десетина килограма.

— Ясно — изрече Итън, вървейки тежко към предната врата. След четири тура той прибра целия ми багаж в сградата. Последвах го в тъмното, пропито с миризмата на нафталин фоайе, застлано със зелени килими. Изглежда съм направила гримаса, защото Итън ме попита дали нещо не е наред.

— Нафталина — рекох и сбърчих нос.

— По-добре той, отколкото молци. Не би искала да ти съсипят скъпите плетени блузи, нали?

— Плетени блузи?

— Пуловери.

— Значи плетени блузи им казват тук — отбелязах с вълнение от това, че ще науча някои типични английски изрази. Може би дори щях да заговоря и с английски акцент.

Итън ме поведе към дъното на тъмен, студен коридор, после, за мое разочарование, надолу по едни стълби. Не понасях приземни апартаменти. Получавах клаустрофобия. Освен това светлината им беше неадекватна, нямаха нито тераса, нито изглед. Може би вътрешността компенсираше, помислих си, когато Итън отвори вратата си.

— Ето това е. Дом, сладък дом — рече той.

Огледах се наоколо, мъчейки се да прикрия разочарованието си.

— Предупредих те, че е малък — напомни ми и ме разведе из него с пълно равнодушие. Всичко беше чисто и спретнато и добре подредено, но нищо не успя да ми грабне окото като нещо европейско освен едни скромни корнизи, окачени на твърде високите тавани. Кухнята беше невзрачна, а банята — направо тъмна и с мокет (странно за баня, но не необичайно според Итън) и съвсем миниатюрна тоалетна.

— Симпатично апартаментче — казах с фалшива веселост. — Къде е стаята ми?

— Търпение, скъпа. Ще стигнем и дотам — и той ме поведе към една стая до кухнята. Беше по-малка от стая за прислужница в нюйоркски апартамент и единственият й прозорец беше тесен, толкова тесен, че да се промуши човек през него беше невъзможно, но въпреки това имаше корозирала решетка. Единият ъгъл се заемаше от бял скрин, който по някакъв начин беше несъвместим с белите стени — всеки правеше другия да изглежда болезненосив. До съседната стена имаше малка етажерка за книги, също боядисана в бяло, но с олющена боя, под която се разкриваше ментовозелена боя. Рафтовете й бяха празни с изключение на няколко книги с меки корици и огромна розова черупка на раковина. Нещо в морските черупки, взети от брега, винаги ме е потискало. Мразя кухия самотен звук, който те издават, когато ги допреш до ухото си, макар че винаги го правех. И наистина, когато взех черупката и чух тъпото ехо, ме изпълни тъга. Поставих я обратно на рафта, после отидох до прозореца и погледнах нивото на улицата. Нищо от гледката не ми подсказваше, че се намирам в Лондон. Със същия успех можех да съм и в Кливланд.

Вероятно Итън разгада реакцията ми, защото каза:

— Виж какво, Дарси. Ако не ти харесват условията, наоколо е пълно с хотели…

— Какво? — попитах невинно. — Дума не съм обелила.

— Познавам те.

— В такъв случай трябва да знаеш, че съм безкрайно благодарна и изключително развълнувана, че съм тук. Харесва ми мъничката ми уютна килия — засмях се. — Имам предвид — стая.

Итън повдигна вежди и ми хвърли поглед над очилата си с рамки от костенуркови черупки.

— Пошегувах се! Не е килия! — казах и си помислих, че Джон Хинкли младши^[2] вероятно е бил по-добре настанен.

Той поклати глава, обърна се и започна да бута багажа ми в стаята. Още преди да вкара и последната чанта, в стаята вече нямаше място за стоене, камо ли за спане.

— Къде ще спя? — попитах ужасена.

Итън отвори вратичката на килер и посочи надуваем дюшек.

— Вчера го купих за теб. Луксозен надуваем дюшек. За претенциозна жена.

Усмихнах се. Поне репутацията ми не беше засегната.

— Настанявай се. Вземи си душ, ако искаш.

— Естествено, че искам.

— Добре. Като се изкъпеш, ще идем да хапнем нещо.

— Чудесно! — възкликнах, мислейки си, че жилището му може и да не оправдае очакванията ми, но всичко друго щеше да ги надмине. Лондонската обстановка щеше да компенсира миризмата на нафталин и тясното ми жилище.

Взех си душ, но останах недоволна от налягането на водата и от течението, което издуваше найлоновата завеса в краката ми. Добре поне, че Итън имаше внушително количество от хубави унисекс продукти за баня. Много от тях бяха на „Кийлс“^[3], между които и лосион за почистване на лице с ананас, който винаги съм харесвала. Използвах го, като внимавах да го върна точно на мястото му, за да не се издам. Никой не обича гости, които ползват най-хубавите ти тоалетни принадлежности.

— Да не би нещо да не е наред с водата ти? — попитах Итън, като излязох от банята с най-хубавата си розова копринена роба, разресвайки мократа си коса с пръсти. — Чувствам косата си отвратително. На клечки.

— Водата тук е много твърда. Ще свикнеш… Единственото неприятно нещо е, че оставя петна по дрехите.

— Сериозно ли говориш? — попитах и си помислих, че ще трябва да давам всичко на химическо, ако е така. — Не можеш ли да се снабдиш с омекотител?

— И през ум не ми е минавало. Но ти се заеми с този въпрос.

Въздъхнах.

— Сигурно нямаш сешоар?

— Повече от сигурно.

— Е, явно ще трябва да вървя в естествения си вид. Сега няма да се срещаме с други хора, нали? Защото искам да съм в най-добрата си форма, когато ме запознаеш с твоята тълпа.

Итън се занимаваше с купчина сметки върху масата в трапезарията и беше с гръб към мен.

— Всъщност нямам тълпа. Само неколцина приятели. И не съм планирал нищо.

— Пфу! Искам първото впечатление от мен да е добро. Нали знаеш, първото впечатление е и последното впечатление!

— Ъхъ.

— Затова още днес ще отида да си купя сешоар от „Хародс“ — заявих аз.

— Аз не бих ходил чак до „Хародс“ за един сешоар. На ъгъла има магазин. „Бутс“.

— „Бутс“! Колко прекрасно! „Вашият стандартен магазин!“ Е, в такъв случай отивам да се преоблека.

— Добре — каза Итън, без да вдига поглед.

След като си сложих най-топлия пуловер и косата ми изсъхна, Итън ме заведе на обяд в един пъб близо до дома му. Заведението изглеждаше очарователно отвън: малка, стара тухлена постройка, покрита с бръшлян. Медни саксии с мънички червени цветя ограждаха вратата. Но както и жилището на Итън, вътре беше съвсем различно. Мрачно и напоено с дим, помещението беше пълно с неприятни хора с вид на работници, с мръсни ботуши и още по-мръсни нокти. Това наблюдение беше особено достойно за внимание, тъй като на входната врата имаше табела с надпис:

„Желателно е да се влиза с чисти работни дрехи.“

А близо до бара забелязах друга табелка, на която пишеше:

„МОЛЯ, УВЕДОМЕТЕ СОБСТВЕНИКА ЗА ВСЯКА ПОДОЗРИТЕЛНА ЧАНТА ИЛИ ПАКЕТ.“

— Какво означава това? — попитах Итън, сочейки табелката.

— Заради ИРА.

— Кой?

— Ирландската републиканска армия. Говори ли ти нещо?

— О, това ли било — отвърнах, спомняйки си смътно някакви терористични актове през изминалите години. — Разбира се.

След като седнахме, Итън предложи да си вземем риба и чипс.

— Не се чувствам много добре. Или е от бременността, или от пътуването. Мисля да си взема нещо по-леко. Сирене на скара, например?

— Имаш късмет. Тук правят превъзходни „крок мосю“.

— Крок господин ли? Какво е това?

— Забавно френско наименование на сандвич с шунка и сирене.

— Звучи ми вкусно — казах и си помислих, че трябва да си опресня гимназиалните знания по френски. Ще ми послужи, когато Алистър и аз отскачаме до Париж всеки уикенд.

Итън отиде да поръча на бара, което, както каза той, било практика в английските пъбове, а в това време аз прегледах внимателно един вестник, който някой беше оставил на масата. Виктория и Дейвид Бекъм или, както ги наричаха англичаните, „Пош и Бекс“, бяха на първата страница. Знаех, че Дейвъд Бекъм е голяма работа в Англия, но не го проумявах. Той съвсем не беше готин. Хлътнали бузи, твърда коса. А и не харесвах, че носи обеци на двете си уши. Изразих мнението си пред Итън, който стисна устни, сякаш Дейвид му беше личен приятел.

— Виждала ли си го как играе футбол? — попита ме той.

— Не. Кой гледа футбол?

— Целият свят гледа футбол. Оказа се, че това е най-популярният спорт във всяка страна с изключение на Америка.

— Е, що се отнася до мен, въпросният Дейвид — и потупах снимката му — не е Джордж Клуни. Само това мога да кажа.

Итън извъртя очи нагоре в момента, в който келнерката ни донесе поръчката и ни подаде по комплект вилица и нож, увити в книжна салфетка. Тя се заговори за малко с Итън за книгата му. Очевидно той се хранеше често тук. Забелязах, че жената имаше ужасно криви, пожълтели зъби. Когато се отдалечи, не се сдържах от коментар.

— Значи е вярно каквото говорят за зъболекарската работа тук?

Итън посоли рибата, чипса и купчината от зелени намачкани картофи.

— Кайли е чудесна жена.

— Не съм казала, че не е. Казах само, че има лоши зъби. Амаха — отвърнах и се запитах дали ще се засяга толкова лесно за всичко. — А защо картофеното пюре е зелено?

— Това е грах. Казват му кашав грах.

— Ужас!

Итън не отговори. Аз отхапах мъничък залък от сандвича си. Докато дъвчех, за малко не изрекох името на Рейчъл, за да извлека цялата клюка от Итън, да разбера всичко, което той знаеше за връзката й с Декс. Но реших, че трябва да пипам внимателно. Ако се впуснех в тирада, Итън щеше да млъкне. Затова след няколко минути мълчание, споменах името по повод един спомен след завършването на гимназията, свързан с нас тримата. После наклоних глава на една страна и подметнах нехайно:

— Как е Рейчъл, между другото?

Итън не лапна въдицата. Вдигна поглед от кашавия си грах и отвърна.

— Добре е.

— Само добре ли?

— Дарси — рече той, без да се хваща на широко отворените ми очи, изразяващи невинност. Беше трудно да измамиш Итън.

— Какво? — попитах.

— Няма да правя това с теб.

— Да правиш какво?

— Да говоря за Рейчъл.

— Защо? Не разбирам — казах и оставих сандвича си в чинията.

— Рейчъл ми е приятелка.

— Ти си и мой приятел, както знаеш.

Той си наля още оцет върху рибата и отговори:

— Знам.

— Анализе е приятелка и с двете ни и ще говори с мен за… случилото се — продължих, подбирайки внимателно думите си. — Защо не ми кажеш какво мислиш? Няма да се обидя. Ясно е, че си на нейна страна. — Винаги си струва да опиташ обратната психология, дори с умен мъж като Итън.

— Виж какво, Дарси, просто не се чувствам комфортно в тази тема. Няма ли за какво друго да говориш освен за Рейчъл?

— Повярвай ми, има много — отвърнах, сякаш светът ми преливаше от славна интрига, както преди да ме сполетят лошите дни.

— Ами тогава… престани да ме караш да клюкарствам срещу нея.

— Нищо такова не правя. Просто исках да говоря с теб, моя приятел от детството, за друга наша приятелка от детството и… за сегашното положение. Толкова ли е нередно?

Той ми хвърли един поглед и продължи да се храни мълчаливо. Като свърши, запали цигара, всмукна дълбоко и издуха дима в мен.

— Ей! Внимавай! Нося дете! — изписках.

— Извинявай — рече той и обърна стола си в другата посока. — Но знай, че доста ще се озориш в тази страна. Тук всички пушат.

— Виждам — огледах се наоколо. — Така вони тук.

Той сви рамене.

— Е, мога ли да ти задам няколко въпроса?

— Не, ако се отнасят до Рейчъл.

— Стига, Итън, съвсем безобидни въпроси са. Моля те.

Той не отговори и аз зададох първия въпрос.

— Говорил ли си с нея скоро?

— Съвсем скоро.

— Тя знае ли, че съм тук?

Той кимна.

— И каза ли нещо? — попитах, надявайки се да й е станало неприятно. Исках да ревнува, че съм тук, в Лондон, с нейния драгоценен Итън. Исках да я прободе мисълта, че съм навлязла в територията й. Не можех да чакам Итън да й изпрати пощенски картички от пътешествията ни до Виена, Амстердам, Барселона. Може би щях да драсна някакъв послепис на някоя от картичките. „Ще ми се да беше тук“, бих написала. За да й покажа, че съм преодоляла цялата история с Декс. Че съм продължила към нещо много по-значително.

— Не, нищо.

Издадох звук, с който исках да покажа, че се съмнявам.

Итън сви рамене.

— И какво ново при нея?

— Не много.

— Още ли е с Декс?

— Дарси. Стига вече. Говоря сериозно.

— Какво пък? Просто ми кажи! Не ми пука, че са заедно. Просто съм любопитна…

— Наистина говоря сериозно. Никакви въпроси за Декс.

— Добре, добре. Наистина е гадно, че ние с теб… двама приятели… не можем да говорим открито. Но както и да е. Ти решаваш.

— Точно така. Аз решавам. — Итън изглеждаше измъчен.

 

 

След обяда си разопаковах багажа, а Итън се оттегли в спалнята си, за да пише. Няколко пъти отварях вратата му, за да му искам още закачалки и всеки път той вдигаше поглед от лаптопа си с раздразнен вид, сякаш една дребна молба за закачалки прекъсваше потока на мислите му.

В средата на следобеда стаята ми вече беше подредена доколкото ограниченото място позволяваше. Претъпках гардероба с дрехите си, подредих любимите си обувки в две редици най-отдолу, а гримовете, тоалетните принадлежности и бельото си — върху етажерката. Тя не беше хубава, но поне вършеше работа. Тъкмо реших, че съм приключила за деня и че мога да предложа на Итън да излезем някъде, го заварих в дневната да слага някакви книжа и пакет цигари в една куриерска чанта.

— Отиваш ли някъде? — попитах го.

— Да.

— Къде?

— Излизам. Да пиша.

— Какво точно пишеш отново?

— Глава от книга за лондонската архитектура. А отскоро пиша и новела. Чакат ме също и цял куп журналистически материали. Нали разбираш, неща, с които си плащам наема.

— За какво става дума в новелата ти? — Помислих си, че моят живот ще е превъзходно четиво. Бях сигурна, че можех да му предоставя добър материал.

— За едно момче, което губи цялото си семейство в инцидент с въглероден окис и отива да живее в гората, за да се съвземе.

— Звучи бодро.

— Има изключително облагородяващо влияние.

— Щом казваш… Но трябва ли да работиш през първия ми ден тук?

— Да, трябва — отвърна той без никаква извинителна нотка в гласа.

Сбърчих чело и го попитах защо тогава не остане да пише вкъщи. Обещах му да кротувам напълно.

— Като църковна мишка — допълних шепнешком.

Той се усмихна.

— Ти? Църковна мишка?

— Стига, Итън. Моля те. Ще се чувствам толкова самотна.

Той поклати глава.

— Тук не мога да мисля.

Нищо чудно. В тази толкова тясна малка дупка, помислих си. Но вдигнах ръце и казах:

— Добре, добре. Но нали знаеш… очила и шапка не си подхождат. Избери или едното, или другото. То е като… да си сложиш прекалено много аксесоари. Поднови външния си вид.

Той заклати глава, докато го следвах до вратата.

— Къде да те намеря, ако ми се наложи? — попитах.

— Няма да ти се наложи.

— Сериозно, Итън. Къде ще бъдеш?

— Не знам. Ще обиколя наоколо, докато намеря някое кафене с добра атмосфера. Да не е прекалено тихо, но и да не е прекалено шумно. С умерена глъч. Оставих мобилния си номер в онзи бележник там — и той посочи масичката в коридора. — Звъни само в краен случай.

— Не може ли да дойда с теб?

— Не.

Въздъхнах.

— Какво да правя без теб? Не мислех, че ще бъда сама още през първия си ден тук.

Той премести чантата си на другото рамо и ме погледна, готов да ме наставлява.

— Добре, добре. Извинявай… Ще се справя.

Накрая ми връчи връзка ключове и книжка с карта на корицата.

— Малкият ключ е за предната врата. Месинговият е за горната брава. Дългият е за долната. Всички се завъртат наляво. Вземи и този пътеводител „От А до Я“. Твоята Библия за лондонските улици.

— Никак не обичам карти — казах, разлиствайки пътеводителя. — А това нещо изглежда невъзможно. Толкова много страници.

— Невъзможна си ти — отбеляза Итън.

— Кажи ми само в кои магазини да пазарувам.

— На гърба на пътеводителя има индекс. Търси Найтсбридж. В този район е пълно с магазини. „Хародс“. И „Харви Никълс“, който ще е повече по вкуса ти.

— В какъв смисъл?

— По-моден елит.

Усмихнах се. Наистина бях от модния елит.

— Колко далече е Найтсбридж?

— Пеша е далече. С такси — близо. Друг път ще ти обясня как да ползваш метрото. Сега нямам време.

— Благодаря ти, Итън — казах и го целунах по бузата. — До довечера. А междувременно ще ида да си потърся някои хубави дрехи!

— Звучи като шикозен план — отвърна той с насърчителна усмивка. Сякаш бе разбрал, че ако ще започвам нов живот, ще трябва изцяло да подновя и гардероба си.