Емили Гифин
Нещо синьо (22)

Глава 20

Една сутрин през следващата седмица казах на Итън, че много ми се иска да излезем някоя вечер и да се позабавляваме. Настоях да ме заведе на място, по-различно от любимия му пъб и да ме запознае с негови приятели.

— В края на краищата — додадох — една бременна жена не бива да бъде принуждавана да ходи на бар сама, не е ли така?

— Предполагам — отвърна той и с неохота обеща в събота да покани приятели да излезем на вечеря.

— Да отидем на някое легендарно място!

— Рядко посещавам легендарни места. Навита ли си за малко по-шикозен гастропъб? — попита ме той, като си взе цигарите и запалката, за да излезе навън да пуши.

Не бях почитателка на пъбове, били те гастро или други, но бях готова да се възползвам от всяко предложение, затова безгрижно извиках след него.

— Където пожелаеш. Само покани най-страхотните си приятели. За предпочитане мъже!

 

 

И тъй, в събота вечер си сложих любимите джинси „Севън“ (които все още можех да закопчавам под корема), копринено сако в цвят слонова кост с брокати, нови кожени обувки „Москино“ и прекрасни обеци с турмалини^[1] във формата на капки.

— Как изглеждам?

Той ме огледа от горе до долу и отвърна:

— Добре.

— Личи ли, че съм бременна? — поинтересувах се, докато го следвах към коридора. — Или сакото ми скрива корема?

Той отново ме погледна.

— Не мога да кажа. Аз знам, че си бременна, така че според мен ти личи, предполагам. Защо? Опитваш се да го скриеш ли?

— Ами да, естествено. Не искам да стряскам подходящите за женитба мъже, преди да са ме опознали.

Видях как Итън отново извъртя очи, преди да се затича към ъгъла и да помаха на едно минаващо такси. Не бързах да го настигна, за да му дам време да престане да се блещи. Вместо това му казах, че той също изглежда много добре и добавих:

— Наистина ми харесват дънките ти „Левис“.

— Благодаря. Те са стари.

Кимнах и додадох:

— Мъжете се делят на две категории.

— В какъв смисъл? — попита той учудено.

— Такива, които носят хубави дънки, и такива, които не носят… Като не става дума за самата марка, а за това как стоят, доколко са чисти и колко са дълги. Ей такива дребни подробности. А ти, приятелю мой, си усвоил изкуството да носиш сини дънки. — Целунах събраните си палец и показалец в знак за одобрение.

Той се разсмя и прекара опакото на ръката по челото си.

— Много се бях притеснил.

Усмихнах се, поставих ръка върху бедрото му и рекох:

— Това е забавно… Къде отиваме?

— В „Адмирал Кодринггън“. В Челси.

Изтръпнах, като чух скучното име на ресторанта, но когато влязохме, той се оказа чудесен. Нямаше нищо общо с грозния квартален пъб на Итън. Около бара се бяха струпали елегантно облечени хора и аз веднага мярнах двама вероятни кандидати — единият бе облегнат на бара, с цигара в ръка, а другият разказваше нещо. Усмихнах се на разказвача. Той ми намигна и продължи да говори на приятеля си пушач. Тогава пушачът се обърна, за да види кой е заслужил намигването, забеляза ме и повдигна вежди, сякаш в подкрепа на преценката на приятеля си. Усмихнах се и на него. Еднаква възможност за всички англичани.

— Един от онези двамата ли е приятелят ти Мартин? — попитах, сочейки двамата готини мъже.

— Не — отвърна Итън, след като им хвърли бегъл поглед. — Моите приятели отдавна преминаха тийнейджърската възраст.

— Ония мъже не са тийнейджъри! — възразих, но като се вгледах, установих, че може би не са на повече от двайсет и една-две години. Това е един от проблемите на остаряването. Има осезателно забавяне на времето между това как виждаш другите и как виждаш себе си. Аз продължавах да мисля, че изглеждам на двайсет и четири.

— Тогава, къде са Мартин и Фиби?

— Вероятно вече са седнали — отвърна Итън и погледна часовника си. — Ние закъсняхме.

Итън не обичаше да закъснява и бях сигурна, че той се подразни, задето отделих толкова много време да се приготвя. Докато вървяхме към дъното на ресторанта, си спомних една вечер в десети клас, точно след като Итън беше взел шофьорската си книжка, когато покани Рейчъл, Анализе и мен на първото си самостоятелно шофиране и ни закара на кино. И тогава, като сега, ми се струва, че ми отне доста време, за да се наконтя, затова през целия път до киносалона Итън не престана да натяква неща от рода на: „За Бога, Дарси, дано не стигнем единствено за някой тъп, сълзлив романтичен филм, защото билетите за свестните ще са разпродадени!“. Накрая ми писна от неговите вербални обиди и му казах да спре веднага колата, за да сляза, въпреки че се намирахме на Огдън авеню, оживена улица, където почти никъде не можеше да се спира. От задната седалка Рейчъл и Анализе се опитаха да загладят нещата, но Итън и аз вече спорехме разгорещено. После, докато напрежението ескалираше, Итън мина на червено и едва не се блъсна в един миниван. Жената зад волана изглеждаше спретната и с хубава прическа, но това не й попречи да натисне с една ръка клаксона и да направи неприличен жест на Итън — с другата, точно когато един полицай не го спря и не му връчи първия фиш за глоба. Въпреки инцидента ние стигнахме до киното навреме и успяхме да гледаме предпочитания от Итън филм, но той често натякваше, че станалото било „емблематично за егоистичната ми същност“.

Спомних си за онази нощ със смесица от носталгия и вина точно в момента, когато Итън забеляза приятелите си.

— Ето ги Мартин и Фиби — каза той, като посочи най-близките си приятели в Лондон. Сърцето ми се сви, като ги видях, защото, честно казано, аз съдя за книгите по обложките им, а никой от тези двамата не ме грабна от пръв поглед. Мартин беше слаб, оплешивяващ мъж, с изпъкнала адамова ябълка. Носеше изгубило лъскавината си яке от рипсено кадифе с тъмни кръпки на лактите и дънки с маншети (което го постави веднага в категорията на грозните дънки). Фиби беше едра, червендалеста жена с мъжки ръце и коса като на Джулия Робъртс в „Хубава жена“ (преди преобразяването й).

Лицето ми, изглежда, е издало разочарованието ми, защото откъм Итън се разнесе звук на неодобрение, той поклати глава и мина покрай мен на път към неизисканите си приятели. Последвах го със сияйна усмивка, решавайки да извлека най-доброто от вечерта. Може би някой от тях двамата имаше готин свободен брат.

— Мартин, Фиби, това е Дарси — представи ме Итън, като стигнахме до масата.

— Дарси. Приятно ми е — каза Мартин и се изправи леко, за да се ръкува с мен. Опитах да не поглеждам към адамовата му ябълка, докато му се усмихвах престорено скромно, и казах:

— На мен също. — Докарах усвоения от Клеър престорен тон в гласа си.

Междувременно лицето на Фиби беше застинало в многозначителна лека самодоволна усмивка, заради която мигом и силно я намразих.

— Дарси. Толкова много сме чували за теб — заговори тя с глас, пропит със сарказъм и злонамерен намек.

Умът ми запрепуска. Какво ли им е казал Итън, за да е толкова самодоволна Фиби? Премислих възможностите: Бременна и сама? Не. Това не поражда самодоволство, особено от грамадна жена с оранжева коса, която можеше да се надява най-много на епруветка със семенна течност. Лентяйстваща съквартирантка? Не. Не бях в страната толкова дълго, че да получа този статус. Освен това все още бях (на косъм) финансово независима. Повърхностна нюйоркчанка? Може би това беше, но нямаше да се чувствам засрамена от това, че съм добре облечена и нося скъпи дрехи.

После ми просветна. Фиби се подсмихваше самодоволно заради Рейчъл и Декс. Итън им е разказал цялата история. И наистина, когато заговорих колко ми е приятно, че съм в Лондон, самодоволната усмивка на Фиби стана ехидна и се убедих, че тя се забавляваше с моя годеж, с това, че бившата ми най-добра приятелка ми е задигнала бившия годеник.

— Какво смешно има? Пропускам ли нещо? — попитах накрая, оглеждайки всеки около масата.

Мартин смънка, че нямало нищо смешно. Итън сви рамене и доби смутен и виновен вид. Фиби прикри усмивката си с халбата си пенеста бира „Гинес“ — подходящо питие за жена като звяр. Аз поне нямах тлъсти като наденици крайници. Поне бях хубава и не носех мъхест ръждивокафяв пуловер с висока яка; помислих си как може тя да не вижда, че я превъзхождам във всяко отношение? Докато наблюдавах как се кикоти на собствените си плоски шеги и поръчва халба след халба, за да прокара пържолата си, покрита с гъст лучен сос, се зачудих на незаслужената й самоувереност. За да покажа на Итън неудоволствието си, почти през цялото време си мълчах.

После, докато чакахме сметката, Фиби потвърди подозрението ми, като се обърна и завалено каза:

— Преди няколко месеца се запознах с приятелката ти Рейчъл. Беше толкова прекрасна.

Поех си рязко въздух и издържах на погледа й, мъчейки се да запазя спокойствие.

— О, запознала си се с Рейчъл? Тя все още е прекрасна… Итън не ми е споменавал. — Изгледах свирепо Итън, който примигна, кръстоса отново ръце и отмести поглед към съседната шумна маса.

— Да — рече той. — Маргин и Фиби се запознаха с Рейчъл, когато тя ми беше на гости…

Сърцето ми заби от възмущение, почувствах как лицето ми се изпъва и изкривява в опит да не заплача. Как смее Итън да ме кани с тези хора, след като ги е запознал с Рейчъл — и да не ме предупреди? И по-лошо, от поведението на Фиби разбрах, че Рейчъл е имала чувства към Декс още когато е била в Лондон и че е споделила това с Итън и приятелите му. Допреди тази вечер бях сигурна, че Рейчъл не е признала с подробности на Итън. Поне не и прекалено уличаващи неща. Предположих го, понеже, когато с Рейчъл бяхме деца, веднъж тя ми каза, че не разкривала нищо неудобно или спорно дори в дневника си, защото се опасявала от ранна смърт при злополука — като, например, да си изпусне сешоара във ваната или да се задави от сандвич. И нямало да понесе мисълта, че след смъртта й родителите й ще прочетат неща, които биха ги накарали да мислят по-малко за нея. „Но нали ще си мъртва“, казах и аз тогава. „Още по-лошо“, беше отвърнала тя. „Защото ако съм мъртва няма да мога да променя мнението на родителите си за мен. Това ще е тяхното последно впечатление.“

Така че, поради тогавашния непоколебим морал на Рейчъл, свързан с нейното безпокойство за това какво биха казали хората за характера й, предположих, че ако е имала чувства към Декс, преди ние с него да скъсаме, тя положително не ги е споделяла с никого. Мисля, че ми се искаше да вярвам също, че Итън, макар и по-близък с Рейчъл, беше и мой приятел и че следователно той не би скрил нищо значимо от мен. Болезнено беше да осъзная, че той вероятно знаеше не само много повече, отколкото даваше да се разбере, но и че напълно непознати в Лондон също знаеха подробности. Почувствах се като глупачка — а да се чувстваш глупаво е една от най-неприятните емоции. Изведнъж пламнах и започнах да вея на лицето си с малката си чантичка „Шанел“, изпадайки в паника, че може би Рейчъл и Декс са се срещали дори преди деня, когато ги спипах.

В опит да открия истината погледнах Фиби право в очите и попитах на по-висок от обичайното глас, дори по-висок за шумен ресторант, пълен с пияни англичани:

— Когато си се запознала с Рейчъл, тя спомена ли ти, че иска да се чука с годеника ми? Или вече се е била чукала?

Мартин доби болезнен вид, докато съсредоточено преглеждаше сметката. Итън поклати глава. Фиби издаде ликуващ кикот.

— Радвам се, че на някого тук му е много весело — казах и станах сърдито от масата. Токчето ми се закачи за крака на стола и той падна на земята. Всички — включително двамата готини двайсет и няколко годишни младежи, до които сега имаше две готини двайсет и няколко годишни момичета — се обърнаха и смутено ме загледаха. Зарових в чантичката си за пари и се сетих, че бях оставила портмонето си на пода до надуваемия дюшек. Съжалих, защото постъпката ми щеше да е много по-силна, ако хвърлех пачка банкноти, преди да си тръгна. Вместо това смънках на Итън, че ще му платя по-късно.

После се запътих към вратата, питайки се дали ще намеря пътя за вкъщи и доколко ще ми издържат краката без болка от ходенето пеша с новите обувки. Когато се озовах на тъмната улица, осъзнах, че нямам представа къде съм. Тръгнах в едната посока, после — в другата и почувствах огромно облекчение, когато Итън се показа на вратата на ресторанта.

— Дарси, изчакай ме. Трябва да платя нашата част от сметката — рече, сякаш той единствен имаше правото да е ядосан.

— Дължиш ми извинение! — извиках.

— Просто ме изчакай. Няма да се бавя. Чу ли?

Кръстосах ръце, изгледах го кръвнишки и казах, че ще го изчакам. Като че ли имах голям избор. След минута той беше отново на улицата с устни, стиснати в права гневна линия. Спря едно такси и грубо отвори вратата. Как смее да ми се ядосва! Аз бях засегнатата страна в случая. Инстинктът ми щеше да се отприщи, но аз прехапах устните си — буквално, очаквайки Итън да заговори пръв. В продължение на няколко минути той не продума, после заговори намусен.

— Ти и Фиби май чудесно си паснахте.

— Тя е такава нещастна крава, Итън!

— Успокой се.

— Не ми казвай да се успокоя! — извиках. — Как посмя да ме срещнеш с тях, при положение, че те знаят всичко за мен? Трябваше да ме предупредиш, че вече са се срещали с Рейчъл! Не мога да повярвам, че всички вие сте се забавлявали за моя сметка! А аз си мислех, че си ми приятел!

— Аз съм ти приятел.

— Тогава искам да знам какво си им казал, Итън! Кажи ми всичко, което знаеш за Декс и Рейчъл!

Мускулите на врата му потрепнаха.

— Ще говорим за това вкъщи, ясно?

— Не! Ще говорим още сега! — извиках отново, но Итън изглеждаше решителен и аз се изплаших да не насиля късмета си. Прекалено силно исках истината, за да си позволя да го разгневя. Трябваше ми цялата решимост, но успях да задържа устата си затворена през целия път до вкъщи.

Когато се качихме в апартамента, Итън изчезна в спалнята си, вероятно да се обади на Рейчъл и да й поиска разрешение да разкрие мръсните й малки тайни. Крачех из дневната, питайки се какво ли щеше да й каже. Колко ужасна беше истината. След няколко минути той се върна в дневната и започна да рови из компактдисковете си. Свалих сакото и обувките си и седнах с кръстосани крака на пода, запазвайки самообладание, докато чаках да чуя истината. Цялата истина. Итън спокойно избра компактдиск на Колдплей, усили звука повече, отколкото ми се струваше, че е нужно и се отпусна на дивана. Загледа ме със стоманен поглед.

— Добре. Виж какво — подхвана той, надвиквайки музиката. — Наистина ми писна от цялата тая каша, Дарси. Наистина, ама наистина ми втръсна.

— На мен също — отвърнах и се пресегнах да намаля звука на стереото.

Той вдигна ръка, сякаш да каже, че прекъсването не е избор.

— Добре, да говорим за това тази вечер и никога повече, ясно?

— Добре. Това е единственото, което искам преди всичко.

— Добре. Когато Рейчъл ми дойде на гости, ми каза, че… че изпитва чувства към Декс.

— Знаех си! — казах и го посочих с пръст.

— Ще ме изслушаш ли, или не?

Преглътнах силно и кимнах.

— Изпитвала тези чувства от известно време, но не от много дълго.

— Откога?

— От няколко седмици… или може би няколко месеца.

— Няколко месеца? — извиках. Той ми хвърли предупредителен поглед, сякаш се готвеше да приключим разговора. — Извинявай. Продължавай.

— Нямам кой знае колко още да казвам.

— Кога за първи път са се сдушили? — попитах, вцепенена в очакване на отговора, но трябваше да разбера колко голяма глупачка съм била.

Той помълча и отговори, че не знае.

— Сигурна съм, че лъжеш. Знам, че знаеш!

— Толкова знам — отвърна Итън, избягвайки въпроса. — Рейчъл не искаше да се чувства така. Страдаше от цялата работа. Намерението й беше да се върне в Ню Йорк и да ти стане шаферка. Беше готова да продължи напред, да се насили да превъзмогне Декс и да остане твоя приятелка. Както биха направили повечето хора на нейно място.

Сърцето ми заби в ушите. Болезнено се бях съсредоточила в едно нещо. В един факт.

— Кажи ми дата, Итън. Кога са започнали да се виждат?

Той кръстоса ръце и издиша шумно.

— Преди или след рождения ден на Рейчъл? — настоях аз. Откровено казано, не знам какво ме накара да изрека тази дата. Може би защото рожденият ден на Рейчъл е в края на май и винаги съвпадаше с началото на лятото. Можех със същия успех да кажа и Деня на загиналите във войните. Но не го казах. Изрекох:

— Рожденият ден на Рейчъл. — И по изражението на Итън разбрах, че съм улучила. Мислите ми бързо се върнаха към онази вечер, когато я бях изненадала с организирането на купон по случай трийсетгодишния й рожден ден. Изведнъж си спомних с ужас, че тогава Декс се прибра чак към седем сутринта. И ми каза, че бил с Маркъс. Маркъс го беше прикрил. Те всички са ме лъгали! Годеникът ми е прекарал цялата нощ с най-добрата ми приятелка! Месеци, преди аз да му изневеря.

Изведнъж всичко се събра в ярък фокус: работенето на Декстър до по-късно от обикновено вечер, как Рейчъл едва влачеше крака по време на сватбените ми планове, уикенда на Четвърти юли! Боже мой! Та тогава Рейчъл и Декс не дойдоха в Хамптънс! Останаха в града и са били заедно през целия уикенд. Беше прекалено ужасно, за да е истина, но бях напълно убедена, че е самата истина.

Изложих всичко това пред Итън, който не отрече нищо. Само ме гледаше без следа от съчувствие или угризение.

— Как можа, Итън? Как можа? — изхлипах аз.

— Какво как можах?

— Как можа да бъдеш приятел с нея? Как можа да ме изведеш с тия хора, които са знаели целия случай. Ти ме направи за смях! Вероятно всички вие сте се присмивали зад гърба ми!

— Никой не се е присмивал зад гърба ти.

— Да, бе. Оная побъркана крава се смя до припадък.

— Фиби е малко груба. Признавам го.

— Признай и останалото! Признай, че Рейчъл е разказала на всички вас какво ми е сторила.

Той помълча, после каза:

— Стана дума за нейната връзка с Декс. Но явно, не съм предполагал, че някой ден ще се запознаеш с Мартин и Фиби. И освен това ние не сме обсъждали ситуацията подигравателно — „ха-ха-ха, каква глупачка е Дарси“. Беше по-скоро: „Господи, доколко е кофти да изпитваш чувства към годеника на най-добрата си приятелка?“.

— Точно така. Тя наистина е страдала.

— Добре де, а ти не страда ли, когато започна да се виждаш с Маркъс? Докато все още беше с Декс?

— Не е същото, Итън — възразих.

Как ставаше така, че всеки толкова се затрудняваше да види очевидната разлика между това да се мами нечий годеник и да се чука най-добрата ти приятелка?

— Става дума не за мен и Декс, а за мен и Рейчъл. Аз никога не бих й причинила подобно нещо — продължих, шокирана, че моят стеснителен приятел я е поканил.

Той ме погледна, наклони глава на една страна и попита с усмивка:

— Наистина ли?

— Никога. — И се замислих за напълно непривлекателните бивши гаджета на Рейчъл. Бившето й и най-сериозно гадже Нейт от юридическото училище имаше смъкнати рамене и женствен глас.

— Щом казваш — рече скептично Итън.

— Как да разбирам това? Никога, ама никога не съм се опитвала да свия някое от гаджетата на Рейчъл.

Той се усмихна прикрито, като на себе си. Знаех какво си мислеше: бях излизала с Маркъс, макар Рейчъл да проявяваше интерес към него.

— О, стига, Итън. Маркъс не беше гадже на Рейчъл! Само се бяха целунали и то веднъж. Това доникъде нямаше да доведе.

— Не мислех за Маркъс.

— А за какво мислеше тогава?

— Ами… Просто мисля, че ти щеше да направиш същото на Рейчъл, ако ти се предоставеха същите обстоятелства. Ако ти се беше влюбила в някое от гаджетата й, нищо нямаше да те спре да го имаш. Нито чувствата на Рейчъл, нито това, че отнемаш мъжа на най-добрата си приятелка. Нищо.

— Не — заявих твърдо, — това не е вярно.

Итън продължи. Сега той владееше положението, облегнат на дивана и сочейки ме с показалец, докато говореше.

— Мисля, че ти имаш дълга, много дълга история за това как преследваш всичко, което пожелаеш, Дарси. Независимо какво е то. При всички обстоятелства. Досега Рейчъл винаги е била втора цигулка за теб. И ти най-безсрамно я постави в положение на придворна дама. През всичките години в гимназията тя беше изцяло на твое разположение, оставяйки те ти да се изявяваш. На теб това ти харесваше. И сега, когато това свърши, ти не можеш да го понесеш.

— Това просто… не е вярно! — изтърсих, чувствайки, че лицето ми гори. — Ти си толкова нечестен!

Итън подмина думите ми и продължи, като сега се разхождаше пред декоративната си камина.

— Ти беше звездата на шоуто в гимназията. Звездата на шоуто в колежа. Звездата на шоуто в Манхатън. И Рейчъл те оставяше да блестиш. Сега ти не можеш да отстъпиш и да бъдеш щастлива за нея.

— Да бъда щастлива за нея, задето ми сви годеника ли? Сигурно ме будалкаш!

— Дарс… ти постъпи по същия начин. Щеше да е много различно, ако ти беше дълбоко влюбена в Декс и не му беше изневерила.

— Но те го направиха първи!

— Това е неуместна забележка.

— Как може да го казваш?

— Така. Защото, Дарси, ти никога не си се замисляла за поведението си. Просто гледаш да обвиняваш всеки друг.

И после заговори за онази стара история от гимназията. Като, например, защо съм кандидатствала за „Нотр Дам“, след като съм знаела, че мечтата на Рейчъл е била да учи там и колко съсипана била тя, когато мен ме приели, а нея — не.

— Не знаех, че тя притежава „Нотр Дам“! — подметнах.

— Това беше нейна мечта, не твоя.

— Виж, дай да се разберем, тя може да сваля годеника ми, а аз нямам правото да кандидатствам в някакъв глупав колеж, така ли?

Той подмина въпроса и продължи:

— Така и така сме на тази тема, Дарси, защо не ми кажеш нещо… Наистина ли те приеха там?

— Къде дали са ме приели?

— Приеха ли те, или не в университета „Нотр Дам“?

— Да, приеха ме — отвърнах, почти вярвайки в лъжата, която казах на всичките си приятели преди толкова години. „Нотр Дам“ беше първият избор на Рейчъл, но и аз кандидатствах, смятайки, че ще е страхотно да бъдем съквартирантки. Спомням си, че когато получих писмото с отказа, се почувствах като неудачница. Затова казах тази дребна лъжа на приятелите си, а после, за да замажа положението, им съобщих, че всъщност се връщам в Индиана.

Той поклати глава.

— Не ти вярвам. Изобщо не си била приета в „Нотр Дам“.

Започнах да се потя. Откъде знаеше? Да не би да е видял писмото? Или е проникнал незаконно в компютърната система на канцеларията на „Нотр Дам“?

— Какво общо има изборът ми на колеж в случая? — извиках.

— Ще ти кажа какво общо има, Дарс. Ще ти го кажа много ясно. Ти винаги си се състезавала с Рейчъл. От онзи ден до днес. Всичко винаги е било състезание за теб. И част от това, което те яде отвътре, е, че Декс предпочете Рейчъл. Предпочете я пред теб.

Понечих да заговоря, но той продължи, думите му бяха жестоки, груби и гръмки.

— Декс пожела да бъде с нея, а не с теб. Нищо, че и ти не искаше да бъдеш с него. Нищо, че и ти му изневери. Нищо, че беше ясно, че вие двамата не сте един за друг и че си спестихте един развод, като прекратихте връзката си. Ти се съсредоточаваш само върху едно нещо: факта, че Рейчъл те победи. И това те убива, Дарс. Говоря ти като на приятел: трябва да се откажеш и да продължиш напред — приключи той със сговорчив тон.

Поклатих глава и му казах, че греши. Казах му, че никой, абсолютно никой в моето положение не би могъл да се радва за Рейчъл. Чувствах, че започнах отчаяно да искам да го накарам да види нещата през моите очи, точно както се бях опитала да направя с Маркъс.

— Ето как стоят нещата, Итън… Дори да не бяха вършили нищо зад гърба ми, дори връзката им да беше започнала след нашето скъсване, пак щеше да е… да е просто нередно. Просто не започвай връзка с бившия на приятелката ти. Точка. Защо на мъжете им е толкова трудно да го разберат? Това е основен житейски принцип.

— Тя го обича, Дарс. Това е основният житейски принцип.

— Ще престанеш ли да ме дразниш с това! Не искам да чувам повече думата обичам. Дали те се обичат няма нищо общо с въпроса… Ти не разбираш нищо от приятелство.

— Дарси. Нищо лично… и не казвам това, за да се покажа подъл, понеже ме е грижа за теб и това се потвърждава от факта, че си тук за това целенасочено гостуване — рече той и направи с пръсти кавички във въздуха на думата гостуване. — Но…

— Но какво? — попитах жалостиво, опасявайки се какво още ще чуя.

— Но мисля, че ти си тази, която не разбира от приятелство — продължи той бързо и възбудено. — И то ни най-малко. И затова седиш сега тук, останала на практика без приятели. Във война с Рейчъл. Във война с Клеър. Във война с бащата на детето ти. Във война с родната ти майка, която, доколкото зная, няма представа къде си в момента! А сега си бясна и на мен.

— Не съм виновна, че всички вие ме предадохте.

— Трябва да се погледнеш дълго и задълбочено в огледалото, Дарс. Нужно ти е да осъзнаеш, че има последствия от повърхностното ти в основата си съществуване.

— Не съм повърхностна — възразих, вярвайки си едва наполовина.

— Повърхностна си. Ти си крайно егоистична, без правилна преценка за нещата и с нелепа ценностна система.

Той отиде твърде далече. Може донякъде да бях повърхностна, но останалите му обвинения бяха абсурдни.

— Какво, по дяволите, означава това? Без правилна преценка?

— Означава, че ти си… в кой… в пети месец ли? И доколкото мога да кажа, не правиш нищо, за да се подготвиш за бебето. Нищо. Дойде в Лондон на така нареченото гостуване, но аз не виждам никакви признаци, че се каниш да се връщаш в Ню Йорк… и междувременно не направи опит да потърсиш предродилна грижа тук, в Лондон. На всичко отгоре не се храниш добре, вероятно за да останеш слаба за сметка на растежа на бебето ти. Тази вечер изпи две чаши вино. И вместо да пестиш, за да отгледаш детето си сама, ти пилееш пари на вятъра за напълно лекомислени покупки. Направо е за смайване да те наблюдавам колко си безотговорна и егоцентрична.

Аз седях, загубила и ума, и дума. Какво може да отговориш, когато някой ти казва по същество, че си кофти приятелка, безотговорна бъдеща майка и самовглъбена в себе си жена? Освен ако не броя някои от обвиненията, които съм получавала от мои любовници с рога (на които не може особено да се вярва), това беше безпрецедентна атака. Той каза толкова много нелицеприятни неща, нападна ме от толкова много ъгли, че не знаех как да се защитя.

— Взимам витамини за бременни — изрекох смирено.

Итън ме погледна така, сякаш казваше: „Ако това е най-доброто, което можеш да направиш тук, тогава приключвам с темата“. И обяви, че отива да си ляга. Изражението му говореше да не тръгвам след него, че не ме иска в стаята си.

Но за всеки случай, след като останах дълго време в дневната, за да си ближа раните и да преповтарям „конското“ му, реших да отида да проверя вратата му. Не че щях да я отворя, не — все пак имах известна гордост — просто трябваше да разбера дали наистина ме е отблъснал. Дали съжаляваше за острите думи? Дали не е смекчил мнението си за мен, след като се е разсеяло опиянението от бирата? Обгърнах с ръка стъклената топка на бравата и я завъртях. Тя не се помръдна. Итън ме бе заключил отвън. Имаше нещо в тази врата, нещо студено и непоклатимо, което ме накара да се почувствам бясна, тъжна и решителна едновременно.