Емили Гифин
Нещо синьо (25)

Глава 23

На сутринта се обадих на господин Мур, доктора, когото Мег и Шарлот ми препоръчаха. Оказа се, че му се е освободил един час тази сутрин, затова взех метрото до Грейт Портланд Стрийт и с помощта на пътеводителя „От А до Я“ стигнах до кабинета му на Харли Стрийт в красив квартал със стари градски къщи, повечето от които изглеждаха превърнати в лекарски кабинети.

Отворих тежката червена врата на кабинета на господин Мур и влязох в мраморно фоайе, където рецепционистката ми подаде да попълня формуляр и ми посочи чакалня с камина. След минути една пълничка жена на възраст, която се представи като Беатрикс, акушерка на господин Мур, ме поведе от чакалнята нагоре по виеща се стълба до друга стая, която изглеждаше така, сякаш е трябвало да бъде преградена с дебел шнур като в музей.

Беатрикс ме представи на доктора, който се изправи иззад махагоновото си бюро, пристъпи напред и любезно подаде ръка. Поех я и огледах лицето му. С високите скули, вдлъбнатите очи и интересния си римски нос той изглеждаше направо красив. Беше облечен в елегантен морскосин костюм и зелена вратовръзка. Посочи ми с брадичка едно кресло пред бюрото му и ме покани да седна.

И двамата седнахме и не знам защо аз изтърсих:

— Очаквах да ви видя с бяла престилка.

Той се усмихна едва забележимо и каза:

— Бялото не е моят цвят. — Изисканият му акцент като че ли трансформира приятелската му забележка в стих от Шекспирова пиеса.

Беатрикс смотолеви, че ще се върне след малко и господин Мур започна да ми задава любезни, опознавателни въпроси: откъде съм, кога съм пристигнала в Англия и кога ми е терминът. Отговарях честно на въпросите, като му казах, че съм забременяла неочаквано, че съм скъсала с приятеля си и съм дошла в Лондон за ново начало. Казах му още, че терминът ми е на трийсети април и че не съм била на лекар от няколко седмици насам.

— Правили ли са ви ултразвук? — попита той.

Смутих се, като отговорих „не“, защото си спомних, че пропуснах часа си за ултразвук, определен в десетата седмица от доктор Джан.

— Е, днес ще го направим и ще проверим всичко — каза господин Мур и си записа бележка в картона ми.

— Ще можете ли да кажете пола му?

— Да… стига и бебето да помогне.

— Наистина ли? Днес?

— Мхм — кимна той.

Сърцето ми заби лудо от вълнение и от мъничко страх. Щях да видя дъщеря си за първи път. Изведнъж ми се прииска Итън да беше тук.

— Тогава да се приготвим. Какво ще кажете? — каза господин Мур.

Кимнах.

— Идете зад онзи параван, съблечете се от кръста надолу и се качете на стола. След малко ще дойда заедно с Беатрикс.

Кимнах отново и отидох да се приготвя. Свалих полата си, съжалих, че не си бях направила кола маска на бикини зоната. Щях да оставя недобро първо впечатление в безупречно облечения господин Мур. Но когато се качих на стола и се загърнах плътно с хартиеното покривало, се окуражих, че той е виждал и по-лоши случаи. След минути докторът се върна с Беатрикс и почука на преградата, която отделяше стаята за прегледи от неговия салон.

— Готова ли сте? — попита той.

— Готова съм — отговорих.

Господин Мур се усмихна, когато се настани на едно малко столче до мен, а Беатрикс застана съвестно зад мен.

— Добре тогава, Дарси — заговори господин Мур. — Ако обичаш, смъкни се малко надолу и сложи краката си върху опорните стъпала. Ще прегледам шийката на матката ти. Ще почувстваш слаб натиск.

Той си сложи латексови ръкавици и опипа шийката ми с два пръста. Примигнах, когато го чух да казва:

— Шийката е затворена и дълга. Чудесно. — След това свали ръкавиците и ги пусна в малко метално кошче за боклук, смъкна надолу книжното ми покривало и намаза корема ми с гел. — Извинявам се, че гелът е малко студен.

— Няма нищо — отвърнах, благодарна, че е толкова внимателен.

Той започна да плъзга ултразвуковата сонда по корема ми, докато на екрана се появи замъглено черно-бяло изображение. Отначало то изглеждаше само като мастилено петно, такова, каквото използваха психиатрите, но после различих глава и ръка.

— О, Боже мой! — извиках. — Тя смуче мъничкия си палец, нали?

— Хммм — каза господин Мур, а Беатрикс се усмихна.

Едва не се задавих, като им казах, че никога не бях виждала подобно чудо.

— Тя е съвършена — казах. — Нали е напълно съвършена?

Господин Мур се съгласи.

— Голяма красота е — смънка той, после присви очи в екрана и бавно задвижи сантиметър по сантиметър сондата по корема ми. Изображението изчезна за миг, после пак се появи.

— Какво? — попитах. — Какво виждате? Момиче е, нали?

— Само един момент… Трябва да се вгледам по-внимателно. После ще направя някои измервания.

— Какво ще измервате? — попитах.

— Главата, корема и бедрената кост. После ще огледаме мозъка, камерите на сърцето и тъй нататък.

Изведнъж ми хрумна, че може нещо да не е наред с дъщеря ми. Защо не помислих за това по-рано? Съжалих за всички чаши вино, които бях изпила, за кафето, на което не можех да устоя сутрин. Ами ако съм й навредила? С нетърпение наблюдавах ту екрана, ту господин Мур за издайнически изражения. Той спокойно прегледа различните части на бебето ми, изговаряйки на глас числа, които Беатрикс записваше в картона ми.

— Това нормално ли е? — питах след всяко число.

— Да, да. Ужасно, красиво нормално е.

В този момент „нормално“ прозвуча като най-прекрасната дума в английския език. Не беше нужно дъщеря ми да е красива като мен. Не беше нужно да е изключителна във всяко отношение. Исках само да е здрава.

— Е, готова ли си да чуеш голямата новина? — попита ме господин Мур.

— О, знам, че е момиче. Нито за момент не съм се съмнявала, но умирам да чуя потвърждение, за да започна да купувам розови неща.

Господин Мур въздъхна шумно през носа си, цъкна с език и рече:

— Ами… Трябва да те предупредя, че розовото едва ли ще е най-добрият избор.

— Какво?! — възкликнах и се напрегнах да видя по-добре изображението на екрана. — Не е ли момиче?

— Не. Няма да имаш момиче — поясни той и се обърна към мен с горда усмивка, която предполагаше, че момчето винаги е предпочитаният пол.

— Значи момче? Сигурен ли сте?

— Да, сигурен съм. Ще имаш момче… — той посочи екрана с десния си показалец, а с другата ръка продължаваше да държи сондата върху корема ми. — И „още“ едно момче.

Той извърна глава от екрана и ми се усмихна широко, очаквайки реакцията ми.

Умът ми се завъртя бясно и се спря върху една дума, доскоро обикновена, която сега се изпълни с безумно, ново значение: близнаци. Успях да произнеса въпрос:

— Две бебета?

— Да, Дарси. Бременна си с две момчета — усмивката на доктора стана още по-широка. — Поздравления.

— Трябва да има някаква грешка. Погледнете отново — настоях. Той сигурно грешеше. В нашия род близнаци нямаше. А и не бях взимала никакви средства за плодовитост. Не исках близнаци. Още по-малко — момчета близнаци!

Господин Мур и Беатрикс си размениха многозначителни погледи, после захихикаха сдържано, по английски. Именно тогава си помислих, че те просто ме пързалят. Въртят ми някакъв жесток, малък номер. Да кажат на една неомъжена янки, че ще има близнаци. Чудесен номер! Итън ме беше предупредил, че чувството за хумор в Англия е доста различно.

— Шегувате се, нали? — попитах, напълно изумена.

— Не — отвърна господин Мур. — Съвсем сериозен съм. Ще имаш две момчета. Поздравления, Дарси!

Надигнах се до седнало положение, покривалото ми се изхлузи и полетя към пода.

— Но аз исках момиче. И то едно. А не две момчета — настоявах, без изобщо да ме интересува, че съм напълно гола от кръста надолу.

— Е, да, но тези неща не могат да се поръчват като ментов пай — каза господин Мур с принудена усмивка, като се наведе, вдигна покривалото ми и ми го подаде.

Загледах го свирепо. По никакъв начин не оцених аналогията му, нито явното му задоволство.

— Никога ли не сте грешили за тия неща? — попитах отчаяно. — Чувала съм, че се случва понякога. Никога ли не сте правили грешка?

Господин Мур отговори, че е „напълно сигурен“, че ще имам близнаци. После обясни, че понякога момичетата се бъркат с момчета, но обратното рядко се случва.

— Значи сте сигурен?

С търпението на Ани Съливан, която учи Хелън Келър^[1] на азбуката, той посочи плаващото изображение на екрана. Две тупкащи сърца. Две глави. И два пениса.

Разплаках се — всичките ми представи за всички хубави и розови неща се изпариха и се замениха с ужасните спомени за по-малкия ми брат Джеръми. Как вибрираха устните му, когато издаваше безкрайни, монотонни звуци като на булдозер. Щях да преживявам това двойно. Беше невъобразимо.

Господин Мур явно почувства нарастващото ми отчаяние и със съчувствен тон поясни, че новината за близнаци често се посреща с чувства, по-различни от открит оптимизъм.

Преглътнах сълзите си с усилие.

— Това е грубо омаловажаване.

— С времето се свиква — отбеляза той.

— Значи две момчета? — попитах отново.

— Две момчета — потвърди той. — Еднояйчни близнаци.

— Как, за бога, се е случило?

Господин Мур прие въпроса буквално, защото ми преподаде бърз урок по биология, сочейки екрана и обяснявайки, че бебетата ми си поделят една плацента, но има два плодни сака.

— Или диамнионични монохорионни близнаци — допълни той. — Което означава, че оплодената ти яйцеклетка се е разделила между четири и седем дни след зачатието.

— По дяволите! — прошепнах.

Той натисна един бутон и ми обясни, че ще ми извади ултразвукова снимка. После задвижи сондата и отново щракна. Подаде ми две снимки: едната с надпис Бебе А, а другата — Бебе Б. Взех ги е неохота от ръката му. Господин Мур ме попита дали искам, като се облека, да изпия чаша ментов чай с Беатрикс, която се доближи до масата и ми се усмихна.

— Не. Не, благодаря. Трябва да вървя. — Станах и се облякох възможно най-бързо.

Докторът се опита да ме придума да се върна на стола за по-нататъшни пояснения, но аз трябваше да се махна оттук, нерационално вярвайки, че кабинетът му и импозантната му викторианска официалност бяха превърнали момиченцето ми в момченце, което после бяха удвоили. Ако избягах, може би всичко щеше да се подреди от само себе си. Ще отида да потърся друго мнение. Положително има добър американски лекар в Лондон. Някой, който ще има титлата „доктор“, за Бога!

— Съжалявам, господин Мур — запелтечих, — но трябва да си вървя.

Господин Мур и Беатрикс ме наблюдаваха как привърших да се обличам, взех си чантата и на път към вратата казах на доктора, че ще чакам да ми изпрати сметката и че много му благодаря. После се озовах отново на Харли Стрийт, онемяла от новината, поднесена от господин Мур, и изложена на хапещия лондонски ситен дъждец.

Вървях из града замаяна, думата „близнаци“ думкаше в слепоочията ми. Тръгнах по Бонд Стрийт, оттам към Мраморната арка, после към Найтсбридж. Вървях, докато долната част на гърба ми не ме заболя и ръцете и пръстите на краката ми не изтръпнаха. Не се отбих в нито един магазин, колкото и изкусителни да бяха витрините. Не спрях никъде освен за няколко минути в „Старбъкс“, когато силно заваля. Помислих си, че познатият тъмнооранжев и пурпурен декор ще ми предостави малко утеха. Но не стана така. Не ме успокоиха и горещият шоколад и кифличка, които лакомо изгълтах. Мисълта, че нося едно бебе беше плашеща. Сега вече направо умирах от страх. Как щях да се грижа за близнаци или дори да ги разпознавам? Чувството беше сюрреалистично.

Към три часа, тъкмо когато започна да се стъмва, се прибрах вкъщи премръзнала и изтощена.

— Дарси? Ти ли си? — чух Итън да пита от спалнята си.

— Да — извиках в отговор, докато събличах сакото си и изритвах обувките от краката си.

— Идвай!

Тръгнах по коридора и отворих вратата на стаята му. Той лежеше на лекото с отворена върху гърдите му книга. Лампата до леглото му хвърляше топла мека светлина върху русата му коса, също като ореол.

— Може ли да седна? Малко съм мокра.

— Разбира се, че може.

Седнах с кръстосани крака в края на леглото, разтрих ходилата си и потреперих.

— Хвана ли те дъждът? — попита той.

— Да. Малко. Цял ден ходих из града — казах жаловито. — Забравих да си взема чадъра.

— Неразумно нещо за Лондон.

— И тъй. Няма да повярваш какво ми се случи днес…

— Ограбиха ли те? — попита той, барабанейки с пръсти по гръбчето на книгата.

— Не. По-лошо.

Итън се закикоти.

— Нима има нещо по-лошо от това да ти откраднат чантата „Гучи“?

— Не е смешно, Итън. — Гласът ми трепереше.

Усмивката му изчезна, той затвори книгата и я подхвърли на леглото до себе си.

— Какво се е случило?

— Сутринта бях на лекар…

Той седна и по лицето му се изписа загриженост.

— Всичко наред ли е с бебето?

Разкръстосах краката си и ги свих пред гърдите си, подпирайки брадичка върху коленете си.

— Всичко е наред с… бебе-тата.

Итън ококори очи.

— Бебета ли?

Кимнах.

— Близнаци?

— Да. Близнаци. Еднояйчни близнаци.

Итън се вторачи в мен за секунди, после ме попита дали не го будалкам.

— Изглеждам ли весела?

Ъгълчетата на устата му трепнаха, сякаш едва се сдържаше да не се засмее.

— Не е смешно, Итън… И моля те, не ми казвай, че съм си го заслужила. Защото, повярвай ми, вече си помислих, че това е наказание. Може би задето съм показала известно фриволно държане в Манхатън. Или прекалено много пазарувах… Или съм се надсмивала над нечия външност. Или задето правих секс с Маркъс зад гърба на Декс… И Бог показа неодобрение към мен и хоп, нещо раздели ембриона ми… и ми поднесе два еднояйчни мъжки близнака. — Разплаках се. Новината наистина беше стигнала да съзнанието ми. Близнаци. Близнаци. Близнаци.

— Дарси, отпусни се, мила. Нямаше да кажа нищо такова.

— Тогава защо се усмихваш?

— Усмихвам се, защото… съм радостен.

— Радостен си, че съм изиграна?

— Не, Дарс. Радвам се за теб. Ако едно бебе е благословия, тогава ти имаш двойно по-добра съдба. Две бебета! Това е едно малко чудо! А не наказание. — Думите му звучаха убедително, тонът и изражението му — още повече.

— Така ли мислиш?

— Не мисля, а знам… Това е чудесно.

— Но как ще се справя?

— Ти само го пожелай.

— Не знам дали мога.

— Разбира се, че можеш… Виж. Я си вземи един горещ душ, облечи си топла пижама, а аз ще ти приготвя нещо за вечеря.

— Благодаря ти, Итън. — Почувствах се утешена още преди да съм свалила влажните си дрехи. Загрижеността на Итън беше едно от качествата му, които най-много ми харесваха. В това отношение имаше нещо общо с Рейчъл. Спомних си как Рейчъл носеше шамфъстъци в къщи всеки път, когато имах нужда от истинско развеселяване. Тя знаеше, че шамфъстъците бяха любимите ми ядки, но най-хубавата част беше как тя винаги приемаше ролята на лешникотрошачка и ми подаваше обелени ядка след ядка. Помня, че си мислех колко по-вкусни са, когато не прекъсваш дъвченето, за да ги белиш. Предложението на Итън да ми приготви вечеря ми напомни за онези дни с шамфъстъците.

— Хайде, влизай под душа и почвай да измисляш имена на момчета. Уейн и Дуейн може да се окажат най-уместни. Какво ще кажеш?

Закикотих се.

— Уейн и Дуейн Роун… Добре звучи.

По-късно същата вечер, след като с Итън изядохме домашно задушеното говеждо и прекарахме доста време да се възхищаваме на сладките, еднакви профили на момченцата ми на снимките им от ултразвука, ние си легнахме.

— Как така нито веднъж не прекара нощта у Сондрин? — попитах, докато се пъхах под завивките.

Итън загаси лампата, легна до мен и отговори:

— Връзката ни още не е сериозна.

От „още“ нещо ме прободе, но изрекох само:

— О! — и смених темата.

След продължително мълчание Итън прошепна.

— Още веднъж поздравления, Дарс. Две момчета. Впечатляващо!

— Благодаря ти, Итън — отвърнах и почувствах, че едно от моите момченца ме срита.

— Чувстваш ли се по-добре от това?

— Съвсем мъничко може би — отвърнах. Още не се вълнувах от новината, но поне вече не я възприемах като проклятие или наказание. — Благодаря ти, че се показваш радостен от този факт.

— Наистина съм радостен.

Усмихнах се на себе си и плъзнах крак върху прохладните чаршафи към ледените ходила на Итън.

— Обичам те, Итън. — Затаих дъх, обезпокоена, че макар да изпуснах „аз“ в „Аз те обичам“ (което винаги прави излиянието безопасно и платонично), пак казах прекалено много. Нямах намерение да създавам впечатлението, че искам нещо повече от приятелството му.

— Също те обичам, Дарс — каза Итън и размърда пръстите на краката си до моите.

Усмихнах се в тъмнината, пропъдих безпокойствата си и потънах в много дълбок и кротък сън.