Емили Гифин
Нещо синьо (7)

Глава 5

На другия ден се събудих с пресъхнала от текила уста и със силно главоболие. Погледнах си часовника — беше почти обяд. Предишната нощ ми беше като неясен сън. Неясен, хубав сън. Нямах търние да видя Маркъс отново. Станах, измих си зъбите, вързах си косата на конска опашка, сложих си малко руж на бузите, облякох си полата „Джуси кутюр“ с цвят на зелен лимон и къса бяла блуза с деколте и спокойно излязох да го намеря.

Той беше сам в дневната и гледаше телевизия.

— Здрасти! — поздравих го и седнах до него на дивана.

Той ме погледна, присви очи и изрече със сипкав глас:

— Добрутро. Или май е добър ден. — После отново отмести поглед към телевизора.

— Къде са другите? — попитах.

Клеър била отишла на късна закуска, а Хилари, пак от нашата компания, не се била прибирала снощи.

— Може и на нея да й се е случило нещо непредвидено — подметнах, за да разчупя леда.

— Ъхъ — изрече той сухо. — Може.

Опитах отново.

— Как се чувстваш?

— Като задник. — Той смени канала и продължи да избягва погледа ми. — Снощните питиета не бяха велика идея.

— Ооо! Разбирам. Ще се обвиняваме, че случилото се е в резултат на алкохола, така ли?

Той поклати глава и се опита да потисне усмивката си.

— Винаги съм знаел, че създаваш главоболия, Дарси Роун.

Хареса ми, че е останал с такова впечатление, но в същото време не исках да смята, че съм лека жена или че често мамя Декстър, затова реших да поправя грешката, като му заявих, че нищо подобно не ми се е случвало преди. Това, на практика, беше истина.

— Да. Е, повече няма да се случи. Върнахме се в действителността.

Липсата на каквато и да е любезност засегна чувствата ми и нарани егото ми. В края на краищата ние прекарахме една страстна нощ заедно. Страст, която не бях изпитвала от години. А може би и никога. Харесва ми да се мисля за жена на света и наистина бях правила секс на интересни места — включително, но не без да поставям граници, на един паркинг на църква, в царевична нива и в чакалнята на зъболекарския кабинет на баща ми. Но секс с гръмотевици беше за първи път и затова се ядосах, че Маркъс не отдава заслуженото на близостта ни.

— Значи съжаляваш, че се случи, така ли? — попитах го.

— Разбира се, че съжалявам.

Въздъхнах и опитах друга тактика.

— Искаш да кажеш, че… не ти е било хубаво ли?

Най-накрая той се оживи, вдигна поглед към мен и се захили.

— Не в това е въпросът, Роун.

— Не ме наричай „Роун“ — възразих. — Снощи не ме наричаше Роун.

— Снощи — заклати глава той, — беше издънка. Най-добре да забравим за случилото си.

— Не.

Той пак ме погледна.

— Не ли?

— Не. Аз няма да го забравя. То се случи. Не можем да върнем нещата.

— Знам, че не можем да ги върнем, но поне можем да ги забравим. Стана много кофти. Ти си сгодена… а Декс е мой човек… Не е редно.

— Добре — отвърнах и го изгледах критично.

Той отмести поглед настрани, после кръстоса краката си.

— Гадно се получи.

Вбесих се, задето той се притесняваше повече за Декс, отколкото за мен.

— Маркъс.

— Какво?

— Мисля, че трябва да поговорим за случилото се. За това защо се случи. — Исках да „пробвам водата“, да разбера доколко ме харесва и дали можех да го имам отново, ако поисках. А аз по някакъв начин го исках. Може би още веднъж или два пъти. Ако прегрешиш веднъж, по-лошо ли ще стане, ако го сториш още веднъж или два пъти?

— Случи се, защото пихме много.

— Не, не това беше причината. Имаше нещо много повече. Ти не беше излязъл с Клеър, нали.

Той си прочисти гърлото, но не каза нищо.

— Да речем, че няма да продължа с Декс. Тогава какво?

— Тогава най-добре отмени сватбата.

— Искаш ли да го направя?

— Не. Не казах това. Трябва да се омъжиш за Декс. — Гласът му беше толкова студен, че ми идеше да го сломя.

— Ами ако продължа с теб? — попитах и го загледах право в очите.

Той извърна поглед.

— Няма да стане.

— Защо?

— Не може да стане.

— Защо?

— Защото. — Той стана и затътри крака към кухнята, после се върна с бутилка портокалов сок. — Беше грешка. Една от тези грешки.

— Нищо ли не изпитваш към мен? — Това беше капан. Той не можеше да отрече, че има някакви чувства, иначе щеше да се окаже, че е гадняр, щом е спал с мен. Но ако признаеше, че има чувства, тогава вратата нямаше да е напълно затворена.

Той се замисли за момент и ловко се измъкна.

— Разбира се, че те харесвам, Дарси. Нали сме приятели.

— Винаги ли така правиш с приятелките си? — попитах рязко.

Той леко намали звука на телевизора, скръсти ръце и ме погледна.

— Дарс. Като цяло… снощи ми беше хубаво… Но беше кофти ход. И съжалявам за това… Беше грешка.

— Грешка? — възкликнах, придобивайки вид на крайно засегната.

— Да — отвърна той спокойно — грешка. Случка под въздействието на алкохол.

— Но все пак означаваше нещо за теб, нали?

— Аха. — Той се прозя, протегна се и се усмихна леко. — Както казах, беше ми хубаво. Но било каквото било. Край.

— Да, добре. Но ти няма да излезеш с Рейчъл отново, нали?

— Не знам. Може би. Вероятно. Защо?

— Нали? — настоях с възмущение. Той само ме погледна и отпи от сока. — Защо?

— Не мислиш ли, че се получи неудобно? Нещо като конфликт на интереси или нещо от сорта?

Той сви рамене, с което ми показа, че не вижда никакъв проблем в това.

— И няма да спиш с нея, нали? — продължих, предполагайки, по думите на Рейчъл, че още не го е направил.

Той се разсмя и рече:

— Не го изключвам.

— Сериозно ли говориш? — попитах ужасена. — Това е толкова неудобно. Ние с нея сме най-добри приятелки.

Той сви рамене.

— Добре. Виж, ще те попитам нещо. Един въпрос… Ако бях свободна, коя щеше да избереш? Рейчъл или мен? — Бях напълно сигурна в отговора, но исках да го чуя от устата му.

Той се разсмя.

— Много си настоятелна.

— Хайде, отговори ми.

— Добре. Ето ти истината — каза той важно и аз зачаках първите му нежни думи, откакто се разприказвахме. — Бих се опитал да спя и с двете наведнъж.

Ощипах го по ръката и рекох:

— Бъди сериозен.

Той пак се засмя.

— Вие двете не сте ли го правили досега?

— Не, никога не сме го правили! Мръсник такъв! Аз съм примамка за мнозина, но предпочитам да правя любов насаме… Хайде де, трябва да избереш. Рейчъл или мен?

Той пак сви рамене.

— Отърваваш се на косъм.

— На косъм заради Декс, нали? Но аз те привличам повече, нали? — попитах, очаквайки потвърждение. Не че чак толкова исках да победя Рейчъл. Беше по-скоро заради факта, че тя си имаше своя територия на действие — в кръга на интелигентните адвокати — докато това да съм привлекателна и желана от мъжете беше мое царство, мой основен източник на самочувствие. И исках — както и имах нужда — тези граници да останат ясни.

Маркъс обаче не ме удовлетвори.

— Ти си хубава по различен начин — каза той и отново увеличи звука на телевизора, за да ми покаже, че разговорът е приключил. — А сега да погледаме малко „Уимбълдън“, какво ще кажеш? Как намираш Агаси?

 

 

През останалата част на уикенда Маркъс правеше всичко възможно да ме избягва, което пък засили манията ми по него. И когато всички се върнахме в града, мислите ми за него се задълбочиха още повече. Исках не толкова да имам афера с него, колкото той да ме желае.

Но това изобщо не се случваше. Въпреки водопада от имейли и телефонни обаждания, Маркъс продължаваше да не ми обръща внимание. И тъй, някъде около седмица по-късно взех драстични мерки и отидох в дома му с цял кашон бира и „Криминале“ — филм, харесван от всички мъже. Маркъс ми отвори чрез домофона и след като се качих до апартамента му, го намерих застанал на вратата със скръстени ръце. Беше в сив клин с дупка на едното коляно и избеляла, захабена тениска. Въпреки това изглеждате съблазнително — така, както може да го види само някой, който наскоро е правил забранен секс с него под проливен дъжд.

— Е? Може ли да вляза? Донесох почерпка — казах и вдигнах касата с бира и видеофилма.

— Не — отвърна той, все още усмихнат.

— Моля те — настоях мило.

Той поклати глава и прихна, но не се помръдна.

— Хайде де? Не може ли просто да си побъбрим тази вечер? Искам да прекарам малко време с теб. Като приятели. Нищо повече. Толкова ли е нередно?

Той издаде звук на раздразнение и се отдръпна толкова, колкото да се промуша покрай него.

— Странен човек си ти.

— Просто исках да те видя отново. Като приятел. Обещавам — казах, докато оглеждах типичната му разхвърляна ергенска квартира. Навсякъде бяха разпилени дрехи и вестници. Кутия лазаня се размразяваше върху масичката за кафе. Леглото му беше неоправено, долният чаршаф се мъчеше да прикрие изкорубения матрак. До телевизора с плазмен екран имаше голям аквариум, който плачеше за хубаво измиване, и десетки видеоигри.

Той забеляза, че оглеждам наоколо.

— Не очаквах компания.

— Знам, знам. Но ти не отговаряш на обажданията ми. Трябваше да взема драстични мерки.

— Знам за теб и драстичните ти мерки — отвърна той и ми посочи да седна на футона^[1] срещу кожения му разглобяем диван. — Сядай.

— Хайде, Маркъс. Спокойно можем да седнем един до друг на дивана. Кълна се, нищо няма да се случи.

Беше лъжа и двамата го знаехме.

И тъй, някъде по средата на филма, след няколко леки, преднамерени хода от моя страна, Маркъс и аз направихме нашата втора „грешка“. И трябва да подчертая, че върху сухия, мек диван ми хареса дори повече.