Емили Гифин
Нещо синьо (17)

Глава 15

На другия ден се огънах и направих немислимото — обадих се на Декс. Беше жалка и отчаяна стъпка, но не можеше да се отрече — бях станала жалка и отчаяна.

— Здравей, Декс — заговорих, когато той вдигна служебния си телефон в „Голдман Закс“.

След издадения от него звук, който приличаше или на смях, или на покашляне, последва тишина.

— Дарси се обажда.

— Познах те.

— Как си? — попитах, стараейки се да запазя гласа си равен.

— Добре. А ти?

— И аз… съм добре. Просто се питах… дали може да поговорим? В момента удобно ли е?

— Ами… Всъщност трябва да излизам…

— Добре тогава, а по-късно? Искаш ли да се видим след работа?

— Не съм сигурен — побърза да отговори той.

— Моля те. Наистина имам нужда да поговоря с теб за нещо.

Още щом изговорих думите, осъзнах, че вероятно Декс вече не го е грижа за моите нужди. И наистина, той повтори:

— Не съм сигурен.

— Защо?

— Просто не смятам, че идеята е добра.

— Заради Рейчъл ли?

— Дарси — ядоса се той, — какво искаш?

— Просто имам нужда да те видя. Не може ли просто да се видим? Моля те. Искам да говоря с теб. Сигурна съм, че тя ще разбере — добавих, искайки да чуя от него, че вече не се вижда с Рейчъл. Че те са скъсали. Жадувах да чуя тези думи.

Вместо това той отговори:

— Рейчъл няма да възрази да се видя с теб.

Твърдението не изясняваше нищо. То можеше да означава, че тя е сигурна във връзката им. Можеше да означава, че такава връзка няма. Реших да не го притискам. Засега.

— Ами тогава защо да не се видим?

— Дарси, ти трябва да продължиш напред.

— Аз продължавам. Просто имам нужда да поговоря с теб за нещо.

Той въздъхна и се предаде.

— Добре. Когато кажеш.

Засиях. Планът ми проработи. Той отстъпи, защото тайничко също искаше да ме види.

— Да се видим в нашия апартамент в осем — предложих.

— В нашия апартамент?

— Знаеш какво имам предвид.

— Не. Там няма да дойда. Избери друго място.

— Къде например? — попитах и си помислих дали нямаше предвид някой хубав ресторант. — Ти предложи.

— Какво ще кажеш за „Сешън 73“?

Отбелязах наум факта, че барът се намираше само на пресечки от апартамента на Рейчъл.

— Защо там? — попитах подличко. — Да не би това да е често посещаваното ти място в Ъпър Ийст Сайд?

— Дарси, стъпваш по тънък лед. — Той често използваше тази фраза на шега пред мен. Обля ме вълна на носталгия и се запитах дали и той не изпитва същото.

— Защо да не се видим в апартамента?

— Не насилвай късмета си.

— Но аз искам да ти дам някои неща.

— Какви неща? Аз си взех всичко.

— Има един кашон с твои неща. Неща от шкафа.

— Какви например?

— Географски карти, брошури, няколко писма…

— Можеш да ги хвърлиш.

— Не можеш ли просто да дойдеш в апартамента? Ще поговорим десет минути, ще ти дам нещата ти и ще си тръгнеш.

— Не. Донеси ги в „Сешън 73“.

— Кашонът тежи. Не мога да го повдигна, камо ли да го нося през целия път…

— О, да. Нали си бременна — каза той с горчивина.

Добър знак; нямаше да изпита мъка, ако все още не го беше грижа.

— Добре, ще намина при теб в осем часа. Моля те, приготви нещата.

— Добре. До довечера, Декс.

 

 

По-късно същия следобед след работа се отбих набързо в „Бенделс“, откъдето си взех фамозен кашмирен пуловер с цвета на морска зеленикава пяна, който стоеше опънат на гърба ми. Декстър много харесваше гърба ми. Все ми казваше, че имам най-хубавия гръб и че го харесвал, задето е толкова силен и че нямал никакви тлъстини около сутиена ми. Рейчъл определено има по-пълен гръб, помислих си, докато бързах по Пето авеню за часа си във фризьорския салон „Луис Ликари“. След страхотната прическа се преоблякох в тоалетната на салона. Исках да съм готова, в случай че Декс отидеше в апартамента преди мен.

Така и стана. Когато се прибрах, той вече беше там — седеше на предната веранда и разлистваше някакъв документ. Изглеждаше прелестно. Сърцето ми затуптя както първия път, когато го видях в онзи бар във Вилидж преди толкова много години. Слънчевият му загар беше избелял, но кожата му продължаваше да блести. Имаше маслинена кожа, за която всяка жена би ревнувала. Съвършен, равномерен цвят, без никакъв дефект. Бакенбардите му бяха малко по-дълги от обикновено и това му придаваше по-секси вид. Хареса ми леката му промяна. Но със или без бакенбарди Декс беше прелестен. Трябваше да си го върна.

— Здравей, Декс — казах и бавно се усмихнах. — Подранил си.

Декс направи гримаса и метна документа в коженото си куфарче. После го затвори шумно, стана и ме погледна право в очите.

— Здрасти, Дарси.

— Да се качим — и тръгнах възможно най-съблазнително по стълбите за третия етаж. Декс не обичаше, че ползвах асансьора за три етажа, затова му показах, че хората се променят. Той ме последва мълчаливо, после зачака със сериозно изражение да отключа вратата. Пристъпих навътре, но той остана на прага.

— Е? Няма ли да влезеш? — попитах и продължих към дивана.

— Къде са ми нещата? — попита той, без да прави крачка.

Извъртях очи нагоре.

— Но, моля те, влез и седни. Искам да поговорим за секунда.

— Имам работа в девет часа.

— Добре де, сега е едва осем.

Той се огледа нервно наоколо. После въздъхна, тръгна към мен и приседна в самия край на дивана, като постави куфарчето между краката си. Спомних си за всички онези моменти, когато той се тръсваше точно на това място, изритваше обувките от краката си и се облягаше назад. На този диван бяхме вечеряли безброй пъти, бяхме гледали стотици филми и телевизионни предавания, дори бяхме правили любов няколко пъти в началото на връзката ни. Сега той изглеждаше не на място и скован. Беше толкова странно.

Усмихнах му се в опит да променя настроението.

— Дай да приключваме, Дарси. Трябва да вървя.

— Къде отиваш?

— Това не ти влиза в работата.

— С Рейчъл ли ще излизаш? Как са нещата между вас? — Надявах се да чуя, че прибързаният им роман — основан на наранени чувства и неясноти, — се е провалил и е разрушил приятелството им.

Декс каза:

— Да не се впускаме в шарадата на въпроси за това кой как живее, сякаш сме приятели.

— Как да разбирам това?

— Коя част не ти е ясна?

— Това, че не сме приятели.

— Ние не сме приятели.

— С теб бяхме заедно седем години и не сме останали приятели? Просто така?

Той дори не трепна.

— Да. Точно така.

— Остави въпроса дали сме приятели, защо не можеш да ми кажеш дали си все още с Рейчъл? Какво толкова има? — Млъкнах, молейки се той да каже: Не ставай глупава. Ние с Рейчъл нямаме връзка. Онзи следобед беше нещо, което просто се случи… Или още по-хубаво… за малко да се случи. Дори може би си бях въобразила слънчевия им загар в „Крейт&Баръл“.

— Нищо — каза той. — Просто смятам, че ще е най-добре да не обсъждаме личния си живот. — Той хвана дръжката на куфарчето си и се заигра с нея.

— Защо? Мога да го понеса. Ти не можеш ли?

Той издиша шумно, поклати глава и отвърна:

— Добре. Щом настояваш. Нещата между Рейчъл и мен вървят много добре. Дори прекрасно.

— Значи на практика се срещате?

— Видя ли? Ето защо не искам да обсъждам живота си с теб. — Декс потърка с ръка челюстта си.

— Добре — подсмръкнах. — Хайде да вземем нещата ти. Те са в спалнята. Помниш къде е, нали?

— Иди да ги донесеш. Ще чакам тук.

— Декс, моля те. Просто ела с мен.

— Не. Там няма да влизам повече.

Въздъхнах и затътрих крака към спалнята, където бях възнамерявала да го прелъстя след някоя и друга чаша вино. Това очевидно нямаше да се случи. Затова взех една кутия за обувки, метнах чифт „Джими Чу“ върху леглото и затършувах в бюрото, за да извадя книжките с инструкции. Една за странния калкулатор, който той беше купил за домашния си кабинет. Друга за стереото. И няколко карти на окръг Колумбия, където живееше баща му. Сложих нещата в кутията за обувки. После, колкото да я направя по-тежка, сложих в нея наши годежни снимки, една от които в скъпа сребърна рамка. Знаех, че тя беше една от любимите на Декс с мен, затова се бях изненадала, че беше взел други снимки с нас, а тази беше оставил. Върнах се обратно в дневната, тръшнах кутията пред него и рекох:

— Ето!

— Това ли е тежкият кашон, който не можеш да носиш? — попита той с отвращение. Стана и се накани да тръгва.

Именно тогава всичко проникна в съзнанието ми и се разплаках. Декс наистина излизаше с Рейчъл. Той си тръгваше, за да се види с нея. Замолих го през сълзи:

— Не си отивай. Моля те, не си отивай — и се питах колко ли пъти ще изговоря тези думи.

— Дарси — започна той и седна отново. — Защо правиш това?

— Не мога да се въздържа — отвърнах и издухах носа си. — Толкова ми е мъчно.

Той въздъхна силно.

— Държиш се така, сякаш аз ти докарах това до главата.

— Именно ти ми го докара.

— Ти също си го докара. Забрави ли? — и посочи корема ми.

— Добре. Ясно. Аз също. Но… — напрегнах се да измисля начин да го задържа още малко. — Но ми трябват някои отговори, преди да продължа напред. Трябва ми пълно приключване. Моля те, Декс.

Той ме загледа равнодушно. Очите му говореха: „Нямаш избор, ако си мислиш за продължаване по-нататък. Аз не участвам“.

Въпреки това зададох въпроса си:

— Кога точно започнахте да се срещате? В самия ден, когато ние с теб скъсахме ли?

— Дарси, това е напълно несъществено вече.

— Кажи ми. От утеха ли имаше нужда? Затова ли отиде при Рейчъл?

— Дарси, престани. Искам да си щастлива. Искам ти и Маркъс да сте щастливи. Не можеш ли да поискаш същото за мен?

— Ние е Маркъс скъсахме — изтърсих. Цялата ми гордост излетя през прозореца.

Декс повдигна вежди, устните му оформиха началото на въпрос: кога или може би защо. Но той го смени с:

— О! Съжалявам да го чуя.

— Липсваш ми, Декс — проплаках аз. — Искам отново да се съберем. Няма ли някакъв начин?

Той поклати глава.

— Не.

— Но аз още те обичам — обвих ръка около него. — И мисля, че между двама ни още има нещо…

— Дарси. — Той се отскубна грубо от мен, чертите му добиха морализаторски вид. Познавах добре лицето му. То изразяваше „търпението ми се изчерпа“. Беше онова лице, с което ме гледаше, когато бях поставяла този въпрос десетки пъти. — Сега съм с Рейчъл. Съжалявам. Няма шанс да бъдем отново заедно. Точка.

— Защо си толкова жесток!

— Нямам намерение да съм жесток. Ти просто трябва да го знаеш.

Захлупих лице в дланите си и захълцах по-силно. После изведнъж ме осени идея. Беше ужасно, подло нещо, но реших, че нямам друг избор. Престанах да плача, хвърлих му кос поглед и изрекох:

— Детето е твое.

Декс остана равнодушен.

— Дарси, дори не прави такива опити. Детето не е мое и ние и двамата го знаем. Нали те чух какво сподели с Рейчъл. Знам кога за последен път правихме секс.

— Бременността е била по-напреднала, отколкото си мислех. Твое е. Защо според теб скъсахме с Маркъс?

— Дарси — повиши тон той. — Не го прави.

— Декс. Детето е твое. Лекарката ми направи ултразвук, за да потвърди възрастта на зародиша. Станало е по-рано, отколкото съм смятала. То е твое — продължих да настоявам, шокирайки дори себе си с тази безчестна тактика. Казах си, че по-късно ще се покая. Сега просто ми трябваше още време с Декс. Можех да си го върна, ако имах достатъчно време да впрегна магията си. Той нямаше да може да ми устои, както направи Маркъс. В края на краищата Маркъс беше невъзможен, странен по отношение на задълженията си. Но Декс е бил мой завинаги. Не може да не са останали някакви чувства.

— Ако лъжеш затова, направо е непростимо. — Гласът му почти трепереше, очите му бяха широко отворени. — Искам истината. Още сега.

Поех си въздух, изпуснах го бавно и без да свалям очи от него, излъгах отново.

— Твое е. — Изпитах срам.

— Знаеш, че ще искам доказателство.

Облизах устни, запазих спокойствие.

— Да. Абсолютно. Искам да си направиш кръвна проба. Ще видиш, че е твое.

— Дарси.

— Какво?

Декс обхвана главата си с ръце, после прекара пръсти през гъстата си, тъмна коса.

— Дарси… Дори наистина да е мое, искам да разбереш, че бебето няма да промени нещата между нас. Никак. Схвана ли?

— Какво точно значи това? — попитах, макар да беше пределно ясно накъде биеше. В крайна сметка Маркъс беше изтъкнал същото снощи. Номерът ми не мина.

— Между нас е свършено. Край. Никога няма да се получи между теб и мен. С бебе или без бебе. Сега съм с Рейчъл.

Загледах го и почувствах как в мен се надига ярост. Всичко беше толкова невероятно! Крайно немислимо! Как можеше той да е с Рейчъл? Станах и отидох до прозореца, опитвайки се да се успокоя.

— Е, кажи веднага истината. Мое ли е?

Обърнах се и го погледнах. Той нямаше да се огъне.

За седем години опознаваш човека до себе си — и знаех, че веднъж вземе ли решение, нищо не е в състояние да му въздейства. Той стисна зъби. Не ми даваше никаква друга възможност. Освен това, колкото и нагла да бях, знаех, че никога нямаше да се измъкна от тактика като тази, дори като временна мярка. Нещата се развиха толкова ужасно, че се почувствах още по-зле, задето опитах този начин.

— Добре — казах и вдигнах ръце. — От Маркъс е. Доволен ли си?

— Всъщност да, Дарси. Доволен съм. Не, точната дума е възторжен съм. — Той стана и гневно насочи пръст към мен. — И фактът, че излъга за такова нещо, потвърждава…

— Извинявай — прекъснах го. Плачех отново. — Знам, че наистина беше подло… Просто не знаех какво да правя. Всичко при мен се разпада. И… и… ти си с Рейчъл. Завел си я на нашия меден месец! Как можа да я заведеш на нашия меден месец? Как можа да постъпиш така?

Декс мълчеше.

— Завел си я, нали? Двамата сте отишли на Хаваите?

— Билетите не можеха да се върнат, Дарси. Дори хотелът беше платен — поясни той с виновен вид.

— Как можа да го направиш? Как? После пък ви видях в „Крейт&Баръл“ да избирате диван. Така разбрах за Хаваите. Бяхте почернели и двамата. И избирахте диван… Почернели от слънцето, щастливи и купувахте диван. — Вече бръщолевех пълни глупости. — Заедно ли живеете?

— Още не…

— Още не? Значи се каните да го направите? Сериозно ли говориш?

— Дарси, моля те. Престани. Ние с Рейчъл не сме го направили, за да те нараним. Както и ти не забременя, за да ме нараниш. Нали така? — попита той с неговия тон, означаваш „моля те, бъди разумна“.

Погледнах отново през прозореца към купчина боклук на тротоара. После отново отместих поглед към него.

— Моля те, върни се при мен, Декс — изрекох тихо. — Моля те. Дай ми още един шанс. Бяхме заедно седем години. Нещата вървяха добре. Ще си простим един на друг и ще продължим напред. — Приближих се към него и понечих да го прегърна. Той се скова и отдръпна като кутре, съпротивляващо се на пламенно дете, което иска да го вземе.

— Декс? Моля те.

— Не, Дарси. Ние не си принадлежим. Не си подхождаме.

— Обичаш ли я? — попитах под носа си, искрено очаквайки той да каже „не“ или че не знае, или че няма да отговори на този въпрос.

Той обаче отвърна:

— Да. Обичам я.

По очите му разбрах, че не го каза, за да ме уязви, каза го от чувство на преданост към нея. Той изразяваше обвързаност, решителност. Беше Декс — добрият човек, верен на новата си приятелка. Почудих се колко бързо някогашната преданост, за която са нужни години, за да се изгради, можеше да се скъса и замести с нова. Знаех, че съм го загубила, но исках отчаяно да си върна малко парченце от сърцето му. Да го накарам да почувства дори капчица от онова, което беше изпитвал към мен.

— Повече отколкото обичаше мен ли? — попитах, очаквайки малка частица.

— Не го прави, Дарси.

— Трябва да знам, Декс. Наистина искам да знам отговора на този въпрос — настоях, мислейки си, че за няколко седмици той не би могъл да я обикне повече, отколкото обичаше мен, когато ми предложи брак след седем години връзка. Просто не беше възможно.

— Защо трябва да знаеш, Дарси?

— Просто така. Кажи ми.

Той се загледа за момент в масичката за кафе, без да мигне — така правеше, когато беше зашеметен. После обходи с поглед апартамента, очите му се спряха върху маслена картина с порутена къща с колони, заобиколена от терасовидни полета и един самотен дъб. Бяхме я купили заедно в Ню Орлийнс в самото начало на връзката ни. Бяхме платили за нея близо осемстотин долара, което за онова време беше доста голяма сума, тъй като Декс все още следваше, а аз току-що бях почнала работа. Тя беше първата ни голяма покупка като двойка — безрезервно потвърждение на обвързаността ни един към друг. Като купуване на общо куче. Помня, че стоях в галерията и се възхищавах на картината ни, а Декс ми каза, че му харесвал начинът, по който следобедните сенки падат върху предната веранда. Каза още, че здрачът бил любимото му време на деня. Двамата се усмихнахме един на друг, докато ни увиваха картината. После се върнахме в хотела, където се любихме и си поръчахме бананов десерт със сладолед от менюто на рум сървиса. Нима беше забравил всичко това?

Май че аз бях забравила тези моменти, когато тръгнах с Маркъс. Но сега си спомних всеки такъв случай. В мен нахлу съжаление. Погледнах отново Декс и повторих въпроса.

— Обичаш ли я повече, отколкото обичаше мен?

Зачаках.

Тогава той кимна и каза тихо, почти като шепот.

— Да, повече. Наистина съжалявам, Дарси.

Загледах го невярващо, опитвайки се да проумея какво казва — как е възможно да обича Рейчъл толкова много. Тя не беше особено хубава. Не беше и особено забавна. Какво имаше тя, което аз нямах, освен няколко мизерни точки повече в коефициента за интелигентност?

Декс заговори отново:

— Мога да кажа, че в момента си в голямо затруднение, Дарси. Част от мен иска да ти помогне, но просто няма да стане. Не аз съм нужният ти човек. Имаш приятели и семейство, към които трябва да се обърнеш… А сега наистина трябва да тръгвам. — Гласът му беше далечен, погледът му — разсеян. След няколко секунди той щеше да си тръгне, да вземе такси и да прекоси парка, за да се види с Рейчъл. Тя щеше да го посрещне на вратата с кафявите си очи, изпълнени със съчувствие, ще разпита за подробности за срещата ни. Просто я чувам да го пита: „Как мина?“ и да го гали по косата, докато той й разказва всичко. Как съм излъгала за детето, как после съм се молила, как накрая съм се разплакала. Тя щеше да се изпълни едновременно със съжаление и отвращение към мен.

— Добре. Изчезвай. Не искам повече да говоря с теб или с нея — заявих, съзнавайки че бях казала почти същите неща в апартамента на Рейчъл. Този път думите ми имаха разводнен, слаб ефект.

Декс прехапа устна.

— Моля те, стегни се — рече той, взе куфарчето си и кутията за обувки с боклуци, които изобщо не му бяха притрябвали. После стана и излезе от стария си апартамент, напускайки ме завинаги.