Емили Гифин
Нещо синьо (5)

Глава 3

По ирония на съдбата Рейчъл беше тази, която ме запозна с Декс. Те двамата бяха състуденти по право в Нюйоркския университет. Рейчъл настояваше, че не е постъпила във факултета, за да излиза с момчета, а за да учи и прехвърли приятеля си Декс, най-предпочитания мъж в кампуса, на мен.

Помня много добре този момент. Двете с Рейчъл бяхме в един бар във Вилидж и чакахме Декс да дойде. Когато той влезе, аз инстинктивно разбрах, че Декс е специален. Той наподобяваше мъжа от лъскавата реклама на „Ралф Лоурън“ — присвил очи от слънцето на борда на ветроход или наведен и потънал в размисли над шахматна дъска с бучащ огън зад гърба му. Бях сигурна, че той не би допуснал да ходи размъкнат или да се търкаля пиян, не би ругал пред майка си, че използва скъп афтършейв — и може би разтворен бръснач за по-специални случаи. Бях сигурна, че обича опера, че може да реши всяка кръстословица в „Таймс“ и че поръчва отлежало порто след вечеря. Кълна се, че разбрах всичко това от пръв поглед. Разбрах, че той е моят идеал — изтънченият мъж от Източното крайбрежие, който ми беше необходим, за да пресъздам манхатънска версия на живота на майка ми.

Същата вечер двамата с Декс хубаво си побъбрихме, но трябваше да минат седмици, преди той да ме покани на среща — което само ме предизвика да го искам още повече. Веднага щом се обади, аз скъсах с момчето, с което ходех тогава, защото бях сигурна, че нещо голямо се задава. И се оказах права. Декс и аз бързо станахме двойка и нещата тръгнаха по безупречен начин. Той беше безупречен. Толкова безупречен, че аз се чувствах мъничко недостойна за него. Знаех, че съм възхитителна, но понякога се безпокоях, че не съм особено умна или интересна за човек като Декс и че разбереше ли той какво всъщност представлявам, можеше и да не ме пожелае повече.

Рейчъл не помогна в случая, защото, както винаги, тя като че ли имаше начин да подчертае моите недостатъци, да изтъкне апатията и безразличието ми към темите, които тя и Декс подхващаха с голям интерес: какво се случвало в страните от Третия свят, за икономиката, кой какво отстоявал в Конгреса. Мисълта ми е, че и двамата слушаха NPR.^[1], за Бога. Пълна досада. Дори от звука на гласовете по тази станция очите ми направо се изцъкляха. Каквото и да говореха. След като няколко месеца демонстрирах престорен интерес за неща, които почти не ме интересуваха, реших да си призная всичко. И тъй, една вечер, когато Декс се беше вглъбил в някакъв документален филм за политически събития в Чили, аз грабнах дистанционното и смених канала.

— Ей! Аз гледам филма! — каза Декс.

— До гуша ми дойде от бедни хора — заявих и пъхнах дистанционното между краката си.

Декс захихика леко.

— Знам, Дарси. Те наистина могат да бъдат много досадни, нали?

Изведнъж осъзнах, че колкото и съдържателен да беше Декс, той като че ли нямаше нищо против моето повърхностно понякога отношение към света. Нито към неизвинителното ми увлечение да купувам качествени стоки и да се забавлявам. Напротив, мисля, че той дори се възхищаваше на искреността и прямотата ми. Може и да не бях най-задълбочената от момичетата, но не бях фалшива.

Основното е, че Декс и аз имахме своите различия, но аз го правех щастлив. И през повечето време бях добра и лоялна приятелка. Само два пъти преди Маркъс позволих разбирането ми за противоположния пол да прерасне в нещо повече — което според мен е достоен за възхищение рекорд за седем години.

Първата ми маловажна забежка се случи преди няколко години с Джак, нахакан, двайсет и две годишен мъж, с когото се запознах една вечер в бар „Лемън“, където бяхме отишли да пийнем по нещо с Рейчъл и Клеър — най-добрата ми приятелка от работата и най-голямата връзкарка на Източното крайбрежие. Рейчъл и Клеър бяха толкова различни, колкото Лора Ингълс^[2] и Парис Хилтън, но и двете ми бяха приятелки и двете нямаха гаджета, така че ние често излизахме заедно. Във всеки случай ние трите седяхме на бара и си бъбрехме, когато Джак и приятелите му непохватно се доближиха до нас. Джак беше най-дружелюбният от групата, излъчваше момчешко настроение и чар, разказваше преживяванията си в отбора по водна топка на „Принстън“, където доскоро учил. Аз тъкмо бях навършила двайсет и седем и се чувствах малко изморена и стара, затова бях поласкана от интереса, който Джак прояви към мен. Затова отчетох вниманието му, докато приятелите му (не особено приятна версия на Джак) ухажваха Клеър и Рейчъл.

Ние отпивахме от коктейлите и флиртувахме и към края на вечерта Джак и компанията му пожелаха да намерим по-оживено местенце (което доказа теорията ми, че броят на баровете, които сменяш, е обратнопропорционален на възрастта ти). И тъй, взехме таксита с намерението да открием един купон в Сохо. Но, пак по младежки, се оказа, че Джак и момчетата му разполагат с погрешен адрес и погрешен телефонен номер на приятеля на приятеля, който прави купона. Стигна се до нелепото положение всички да се обвиняват един друг. „Копеле, не мога да повярвам, че оплеска нещата“ и т.н. Озовахме се на Принс Стрийт в студа, готови да се разотидем. Рейчъл и Клеър си тръгнаха първи, като взеха заедно такси до Ъпър Ийст Сайд. Приятелите на Джак се качиха на следващото с твърдото намерение да открият купона. И така, Джак и аз останахме сами на улицата. Бях пияна и Джак, изглежда, лапна въдицата, когато го целунах неангажиращо няколко пъти. Не беше кой знае какво. Наистина не беше. Поне не и за мен.

Както се очакваше, на другия ден нетърпеливият сладък Джак ми се обади два пъти и ми остави безброй съобщения на мобилния телефон. След третото му обаждане се свързах с него и му признах, че имам сериозен приятел и че не бива да ми се обажда повече. Добавих, че съжалявам.

— Разбирам — рече той, звучейки съкрушен. — Приятелят ти е късметлия… Ако някой ден скъсаш с него, обади ми се.

Той ми даде служебния, домашния и мобилния си телефон и аз разсеяно ги записах на гърба на менюто за китайска храна за вкъщи, което по-късно същата вечер изхвърлих.

— Добре. Чудесно. Благодаря ти, Джак. И още веднъж, съжалявам.

След като затворих, ме прободе чувство на вина — запитах се защо ми трябваше да целувам Джак. Нямаше особен смисъл. Единственото, което влизаше в сметките, беше: Искам ли на този етап да целуна това момче, или не? И понеже отговорът беше „да“, го направих. Не знам. Може би бях отегчена. Може би ми липсваха дните, когато Декс беше луд по мен. За миг се обезпокоих, че случката с Джак е доказателство за проблем в нашата връзка, но после реших, че целувката си е просто целувка. Не е голяма работа. Дори не си направих труда да споделя с Рейчъл за Джак. То мина и замина — нямаше смисъл да я наблюдавам как си придава важност, както беше направила навремето, когато изневерих на съучениците и съколежаните ми.

След случката с Джак останах дълго време, почти година, пример за идеална приятелка. После обаче срещнах Леър — нашата фирма за връзки с обществеността даваше обяд за представяне на нова линия спортни облекла, наречена „Емълайн“. Леър беше прелестен модел от Южна Африка, с кожа с цвят на карамел и толкова сини очи, че отиваха невероятно добре на зеленикавосиния спортен екип, който представяше.

След като ми се усмихна два пъти, аз се доближих до него.

— Е, трябва да знам — надвиках музиката, — изкуствени ли са?

— Кои?

— Очите ти. Със сини лещи ли си?

Той се засмя с мелодичен южноафрикански смях.

— Подиграваш ли се, не. Мои са си.

— „Подиграваш“ ли каза?

Той кимна и се усмихна.

— Толкова е старомодно. — Огледах краищата на роговиците му, за да се уверя, че говори истината. И наистина, липсваха издайническите ръбове на лещите. Той се разсмя отново и показа възхитителни бели зъби. После протегна ръка.

— Аз съм Леър.

— Леар? — попитах, плъзгайки ръка в неговата, която беше силна и топла.

— Леър — повтори той и пак прозвуча като Леар. — С „ъ“, разбра ли?

— Аха! Леър. Какво приятно име. — И си представих нас двамата, сгушени в малко скривалище. — Аз съм Дарси.

— За мен е удоволствие, Дарси — каза той и огледа партито, което подготвях от месеци. — Това се казва събитие.

— Благодаря — отвърнах гордо. После заговорих на професионален жаргон. Неща за това как предизвикателствата ще накарат клиента да се чувства изключителен в днешния конкурентен пазар.

Той кимна важно, после се поклони.

— Но… — разсмях се аз и тръснах съблазнително тъмната си коса. — Но в същото време е много забавно. Запознавам се със страхотни хора като теб.

Ние продължихме да разговаряме, прекъсвани от време на време от мои колеги и други гости. Колежката му Кими, облечена в розов пухкав клин е тъмносиньо 69 на едното бедро и същото 69 на гърдите си, се приближи на няколко пъти и направи снимка на Леър с дигиталната си камера.

— Усмихни се, сладък — казваше тя, а аз правех всичко възможно да вляза в кадър. Но въпреки увертюрите й, Леър нито веднъж не отклони вниманието си към нея и нашият флирт прерасна в по-сериозен разговор. Той ми разказа за родния си дом в Южна Африка. Признах, че не знам нищо за тази страна, освен че преди Нелсън Мандела да бъде освободен от затвора, е имало апартейд. Докато Леър ми обясняваше повече за политиката на Южна Африка, за проблема с престъпността в родния му град Йоханесбург и за удивителната красота на националния парк Кругер, ми стана ясно, че той е много повече от едно красиво лице. Добави още, че работел като модел единствено за да си плати обучението, пропускайки думата шивашки.

След приема двамата с Леър се качихме заедно в такси. Намеренията ми бяха чисти в основни линии — исках само една необвързваща целувка на улицата. Леър обаче прошепна в ухото ми: „Дарси, би ли се съгласила да дойдеш с мен в хотела ми?“. И аз просто не можах да му устоя. Отидох с него до „Палас“, убедена, че ще стигнем само до малко милувки.

И това кажи-речи беше всичко, което правихме. После около три сутринта аз станах, облякох се и му казах, че трябва да се прибирам. Всъщност можех да остана, защото Декс беше в командировка, но да преспя с мъж ми се струваше истинска изневяра. А дотогава не се смятах за измамница. Въпреки че според мен първоначалният тест за това дали си измамила е доста ясен: ако партньорът ти би могъл да види видео на случилото се, дали ще си помисли, че си го измамила? Алтернативният тест е: ако ти можеш да видиш видео с твоя партньор в същата ситуация, би ли си помислила, че той те мами? И в двата случая аз чисто и просто щях да се проваля. Онази нощ не прекрачих тази ярка сексуална линия и се гордеех с този факт.

Онази нощ оставих един копнеещ Леър и след няколко седмици страстни и дълги имейли постепенно престанахме да общуваме и накрая напълно изгубихме връзка. Въпросната вечер започна да избледнява в съзнанието ми — аз почти забравих за онези невероятни очи, докато веднъж не го зърнах в бели боксерки да ми се усмихва от един билборд насред Таймс Скуеър. Тогава извиках във въображението си подробностите от нашата среща и се запитах какво ли щеше да се случи, ако бях скъсала с Декс заради Леър. Представих си се, че живея в Йоханесбург сред слонове и бандити и реших още веднъж, че беше по-добре нашето приятелство да си остане в „Палас“.

Няколко месеца по-късно ние с Декс се сгодихме и аз си дадох обет да му бъда вярна завинаги. Нямахме кой знае колко допирни точки и невинаги ме караше да потръпвам. Но все още беше удивително изгодна партия и добър човек на всичкото отгоре. Щях да се омъжа за него и да живея щастливо в Ъпър Уест Сайд. Е, може би накрая щяхме да се преместим на Пето авеню, но като се изключат такива маловажни прищевки, животът ми беше предначертан.

Само дето не бях включила Маркъс в плана.