Емили Гифин
Нещо синьо (3)

Глава 1

Гадно прецакване.

Това беше един от любимите изрази на малкия ми брат Джеръми, когато бяхме деца. Той го използваше, когато се наслаждаваше на честите сбивания на автобусната спирка или в коридорите на прогимназията; тогава с висок и възбуден глас възкликваше: „ФРАС-ПРАС! Ама че гадно прецакване, човече!“, а устните му заблестяваха от слюнка. После енергично започваше да удря юмрук в другата си свита длан, преливайки от удоволствие от себе си. Но това беше преди много години. Сега Джеръми е зъболекар, работи заедно с баща ми, и аз съм сигурна, че от десет години насам нито е ставал свидетел, нито са му разказвали подобен случай, нито той самият е бил подложен на гадно прецакване.

Не се бях замисляла за този израз допреди известно време — допреди онова паметно пътуване с такси. Току-що си бях тръгнала от жилището на Рейчъл и заразказвах на шофьора за ужасяващото разкритие.

— Леле! — възкликна той със силен акцент, който го издаваше, че е от Куинс. — Ама вашата приятелка доста гадничко ви е прецакала, а?

— Да — извиках, ближейки раните си. — Точно така направи.

Лоялната, надеждна Рейчъл, моята най-добра приятелка от двайсет и пет години, която винаги слагаше моите интереси на първо място, или поне се обвързваше с тях, ме беше — ФРАС-ПРАС! — гадно прецакала. Прати ме в трета глуха. Елементът на изненадата на нейното предателство беше онова, което вътрешно ме изгаряше най-много. Фактът, че изобщо нищо не бях подозирала. Беше толкова неочаквано — все едно да видиш как куче-водач води неотлъчно слепия си, доверчив господар срещу товарен камион „Мак“.

В интерес на истината нещата не бяха толкова прости, колкото ги изкарах пред шофьора на таксито. Но аз не исках той да се подлъже в преценката си — преценка на онова, което Рейчъл ми беше причинила. Да, бях допуснала няколко грешки, но не бях изменила на приятелството ни.

Беше седмицата преди предвидения за сватбата ми ден и аз се отбих у Рейчъл, за да й кажа, че сватбата ми е отменена. Годеникът ми Декс пръв изрече трудните думи — че може би не бива да се женим, — но аз бързо се съгласих, защото имах връзка с Маркъс, един от приятелите му. Едното нещо доведе до друго и след една много страстна нощ аз забременях. Всичко беше невероятно трудно за възприемане и аз знаех, че най-трудната част ще бъде да призная на Рейчъл за случилото се, защото в началото на лятото тя проявяваше умерен интерес към Маркъс. Двамата бяха излизали няколко пъти, но романът им постепенно приключи, когато, без тя да знае, започна моята връзка с Маркъс. През цялото време се чувствах ужасно — задето мамя Декс и дори още повече, задето лъжа Рейчъл. И все пак бях готова да се пречистя пред най-добрата си приятелка. Бях сигурна, че тя ще ме разбере. Както винаги.

И тъй, стоически стигнах до жилището на Рейчъл в Ъпър Ийст Сайд.

— Какво има? — попита ме тя, като отвори вратата.

Почувствах се комфортно при мисълта колко утешително и познато прозвучаха тези думи. Рейчъл беше по майчински най-добрата приятелка, по-майчински настроена от собствената ми майка. Спомних си колко често през годините ми беше задавала този въпрос — когато слязох от подвижния капак на покрива на татковия автомобил по време на гръмотевична буря или когато белите ми дънки „Гес“ целите се оцветиха, защото ми дойде неочаквано. Тя винаги беше на разположение с нейното „Какво има?“, последвано от „Всичко ще се оправи“, изречено с авторитетен тон, който ме караше да чувствам, че е права. Рейчъл бе способна да оправи всичко. Да ме накара да се почувствам по-добре, когато никой друг не успяваше. Дори в този момент, когато може би щеше да се разочарова, че Маркъс е предпочел мен пред нея, бях сигурна, че тя ще се справи достойно с положението и ще ме увери, че съм избрала правилния път, че нищо не става случайно, че аз не съм подла, че съм постъпила правилно, задето съм следвала сърцето си, че тя ме разбира напълно и че в крайна сметка Декс също ще ме разбере.

Поех си дълбоко въздух и се вмъкнах в подредената и гарсониера, докато тя бъбреше нещо за сватбата, че била насреща, готова да ми помогне с последните приготовления.

— Сватба няма да има — изтърсих аз.

— Какво? — Устните й пребледняха, впоследствие и цялото й лице. Наблюдавах я как се обърна и седна на леглото. После ме попита кой я е отменил.

Това ме върна в дните на гимназията. След всяко скъсване, което тогава винаги ставаше публично достояние, и момчета, и момичета питаха едно и също: „Кой го направи?“. Всеки искаше да знае кой е изоставеният и кой изоставяше, за да се знае върху кого да се хвърли вината и кого да съжаляват. Казах й нещо, което никога не бих казала в гимназията, защото, ако трябва да съм честна, мен никога не са ме изоставяли.

— Беше взаимно… Е, технически беше Декстър. Днес сутринта ми каза, че не може да го направи. Не бил сигурен, че ме обича. — Извъртях очи нагоре. В онзи момент не вярвах, че такова нещо е възможно. Мислех си, че единствената причина Декс да ме изостави, е, че е започнал да чувства нарастващото ми безразличие. Пасивността, която настъпва, когато си влюбена в друг.

— Шегуваш ли се? Това е лудост. Как се чувстваш?

Оглеждах сандалите си „Прада“ на розови райета и мъниста и розовия лак на ноктите си, в топ със сандалите, и дълбоко въздъхнах. После й признах, че имам връзка с Маркъс, пропъждайки чувството си за вина. Вярно, Рейчъл имаше кратка лятна свалка с Маркъс, но изобщо не беше спала с него, а и от седмици двамата не се бяха целували. Така че, новината едва ли би я разстроила чак толкова.

— Значи си спала с него? — попита отново Рейчъл със странно висок глас. Бузите й порозовяха — признак, че е ядосана, — но аз продължих, разкривайки всички подробности: как започна връзката ни, как сме се опитали да я преустановим, но не сме успели да преодолеем лудото привличане помежду ни. После пак въздъхнах дълбоко и й казах, че съм бременна от Маркъс и че възнамеряваме да се оженим. Успях да пророня няколко сълзи, но Рейчъл запази хладнокръвие. Зададе ми няколко въпроса, на които и отговорих честно. После й благодарих, че не ме е намразила; чувствах се невероятно облекчена, че въпреки дълбоката промяна в живота ми, аз пак имам своя пристан, своята най-добра приятелка.

— Да… не те мразя — отвърна Рейчъл и прибра един кичур коса зад ухото си.

— Надявам се и Декс да го приеме спокойно. Поне доколкото Маркъс позволи. Той ще го мрази известно време. Но Декс е рационален. Никой от нас не го направи умишлено, за да го нарани. Просто се случи.

После, тъкмо когато щях да я попитам дали ще бъде шаферка на сватбата ми с Маркъс, целият свят се срути върху мен. Разбрах, че нищо вече няма да е същото, нито че нещата са били такива, каквито съм ги мислила. Защото в този момент видях часовника на Декс върху нощното шкафче на най-добрата ми приятелка. Несъмнено беше неговият скъп „Ролекс“.

— Какво прави часовникът на Декс върху нощното ти шкафче? — попитах, надявайки се тайничко да получа логично и благоприятно обяснение.

Вместо това обаче тя сви рамене и запелтечи, че не знаела. После каза, че всъщност това е неин часовник, че и тя има такъв. Което не беше правдоподобно, защото бях търсила този часовник месеци наред, а после купих и нова верижка от крокодилска кожа, за да бъде напълно оригинален. Освен това, дори да предположим, че беше поразително нов „Ролекс Ойстър Пърпетюъл“, гласът й трепереше, лицето й стана по-бледо от обикновено. Рейчъл прави много неща добре, но умението да лъже не е сред тях. Така че, разбрах. Разбрах, че най-добрата ми приятелка на света с извършила неописуем акт на предателство.

Останалото се разви в забавен каданс. На практика можех да чуя звуковите ефекти, които акомпанираха „Бионичната жена“, един от любимите ми сериали. Един от любимите ни сериали, защото всички ги бях гледала с Рейчъл. Станах, грабнах часовника, обърнах го и прочетох надписа на глас: „С цялата ми любов, Дарси“. Почувствах езика си удебелен и тежък в устата си, като си спомних деня, в който дадох часовника да бъде гравиран. Тогава се обадих на Рейчъл по мобилния си телефон и я попитах какво да напиша. „С цялата ми любов“ беше нейното предложение.

Втренчих се в нея, но тя продължаваше да мълчи. Само ме гледаше с големите си, кафяви очи и с вечно рошавите вежди, събрани над тях.

— Какво става, по дяволите? — попитах спокойно. После изкрещях същия въпрос, осъзнавайки, че Декс вероятно също е тук и се крие някъде. Минах покрай нея на път за банята и дръпнах завесата за душа. Нищо. Тръгнах да проверявам в гардероба.

— Дарси, недей — каза тя, облягайки гръб на вратата му.

— Отдръпни се! — изкрещях. — Знам, че той е вътре.

Тя се отдръпна и аз отворих гардероба. И наистина, той беше там, клекнал в ъгъла, облечен само по раираните си тъмносини боксерки. Също подарък от мен.

— Лъжец такъв! — изкрещях, чувствайки, че дишането ми се учестява. Бях свикната на драми. Та аз живеех от драмите. Но не и драми от този род. Не такива, над които нямах контрол от самото начало.

Декс излезе и започна да се облича спокойно, пъхайки първо единия, после другия си крак в джинсите, след което предизвикателно дръпна ципа нагоре. По лицето му нямаше и следа от вина. Сякаш го обвинявах само, че ми е откраднал завивките или че яде от сладоледа ми „Чери Гарсия“ от „Бен&Джери“.

— Ти ме излъга! — креснах отново, този път по-силно.

— Сигурно ме будалкаш — изрече той с нисък глас. — Върви на майната си, Дарси.

През всичките години, прекарани заедно, Декс никога не ми е казвал такова нещо. Аз бях тази, която прибягваше до такива думи в краен случай. Не и той.

Опитах отново.

— Каза, че нямало друга между нас. А чукаш най-добрата ми приятелка! — изкрещях, без да съм сигурна срещу кого да се изправя по-напред. Бях съкрушена от двойното предателство.

Исках да чуя от него: да, нещата изглеждат кофти, но развратничество не е имало. Отричане обаче не последва. Вместо това той каза:

— Това не е ли като „присмял се хърбел на щърбел“, Дарс? Ти и Маркъс, а? И чакате дете? Май е редно да те поздравя.

Не можех да възразя нищо на това, затова просто размених ролите ни и рекох:

— Знаех го през цялото време.

Беше пълна лъжа. Нито за миг не съм си представяла подобно нещо. Шокът беше неописуем. Но това е пример за гадно прецакване; да си прецакан, както и да е, но така гаднярски боли много. Те ми бяха нанесли страхотен удар, но и аз нямаше да им се дам.

— Мразя ви и двамата. И винаги ще ви мразя — заявих, съзнавайки, че думите ми звучат немощно и детински, както навремето, когато бях петгодишна и казах на баща ми, че обичам дявола повече от него. Исках да го шокирам и ужася, но той само се закикоти на изобретателната ми иронична забележка. Декс също като че ли само се развесели от моето изявление, което ме вбеси до сълзи. Казах си, че трябва да побягна от апартамента на Рейчъл, преди да съм започнала да крещя. На път към вратата чух Декс да казва:

— О! Дарси?

Обърнах лице към него.

— Какво? — изсъсках, молейки се той да каже, че всичко е било шега, голяма каша. Може би и двамата щяха да прихнат и да заявят как е възможно да съм си помислила такова нещо. Може би дори и тримата щяхме да се прегърнем.

Той обаче каза само:

— Може ли да си получа обратно часовника, моля?

Преглътнах силно и метнах часовника, целейки се в лицето му. Предметът обаче улучи стената, плъзна се по дървения под и спря на сантиметри от босите крака на Декс. Вдигнах поглед от часовника към лицето на Рейчъл.

— А ти — рекох й, — не искам да те виждам повече. За мен ти си мъртва!