Включено в книгата
Оригинално заглавие
Can You Keep a Secret?, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 202 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2008)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)

Издание:

Софи Кинсела. Можеш ли да пазиш тайна?

ИК „Кръгозор“, София, 2003

Редактор: Емил Танов

Коректор: Марийка Тодорова

ISBN: 954-771-072-9


На Х.

„Нямам тайни от теб.

(Е, поне не са много.)“

I

Разбира се, че имам тайни.

Естествено, че имам. Всеки си има някакви тайни. То си е съвсем в реда на нещата. Сигурна съм, че моите не са повече, отколкото на всеки друг.

Не говоря за големи, потресаващи тайни. Нямам предвид тайни от рода на „Президентът планира да бомбардира Япония и само Уил Смит може да спаси света“. Става дума за нормални, всекидневни тайнички.

Ето например няколко от моите тайни, за които се сещам в момента:

„1. Чантата ми с марка «Кейт Спейд» не е оригинал.

2. Обожавам сладко шери — възможно най-непрестижната напитка във вселената.

3. И представа си нямам как се разшифрова съкращението НАТО. Нито пък какво е това.

4. Тежа шестдесет и един, а не петдесет и един килограма, както си мисли гаджето ми Конър. (За свое оправдание ще кажа, че когато се запознавахме и стана дума за това кой колко тежи, възнамерявах да се подложа на диета. Пък и нека бъдем справедливи, разликата е само една цифричка, все пак.)

5. Винаги съм си мислила, че Конър прилича на Кен. И че с него сме малко нещо като Барби и Кен.

6. Понякога, когато с Конър сме във вихъра на страстния секс, изведнъж ме обзема адско желание да се разсмея.

7. Изгубих девствеността си на петнадесетгодишна възраст, с Дани Нъсбаум, у дома, в стаята за гости, докато мама и татко гледаха «Бен Хур» долу в хола.

8. Отдавна съм изпила бутилката вино, която татко ми подари за двадесет и първия ми рожден ден, като заръча да я оставя да отлежава двадесет години (и е убеден, че съм го послушала).

9. Сами, златната рибка в аквариума вкъщи, не е същата златна рибка, която мама и татко ми връчиха, за да се грижа за нея, докато те са в Египет.

10. Когато моята колежка Артемис ме изкара от нервите ми, тайно поливам с портокалов сок растението в саксията на бюрото й.

11. Веднъж сънувах някаква откачена лесбийска история за мен и съквартирантката ми Лиси.

12. Прашката, която нося, ме убива и ми е неудобна.

13. Дълбоко в себе си винаги съм била убедена, че не съм като всички останали и че ме чака удивително вълнуващ нов живот, при това в най-скоро време.

14. И представа си нямам какво ми говори този тип в сив костюм.

15. Пък и вече съм забравила името му.“

А се запознахме само преди десетина минути.

— Ние твърдо вярваме в логистично формираните тесни връзки с клиентите — дудни той с дразнещо носов глас — както над, така и под продуктовата линия.

— Абсолютно правилно — заявявам убедено и ведро, сякаш да му кажа „Ами да, всеки го прави, нали така?“.

Логистично. Това пък какво беше, а?

О, боже, ами ако ме попитат какво значи „логистично“?

Не изглупявай, Ема! Никой няма да вземе да те пита какво означава „логистично“. Така де, и аз съм маркетинг специалист като тях, нали? Повече от ясно е, че ги знам тези неща.

Все едно, ако пак я споменат тази дума, просто ще сменя темата. Или пък ще кажа, че съм надживяла логистичното (каквото и да значи) или нещо подобно.

Най-важното е да изглеждам самоуверена и делова. Мога да го направя! Това е големият ми шанс и в никакъв случай няма да го прецакам.

Седя в един от офисите на щабквартирата на „Глен Петрол“ в Глазгоу. От време на време хвърлям поглед към отражението си в стъклото на прозореца, за да се уверя, че изглеждам като истинска бизнес дама. Косата ми е опъната назад, нося дискретни обеци (точно както ни съветват в статиите „Как да спечелим работата, за която кандидатстваме“) и съм в страхотния си нов строг костюм на „Джигсоу“. (Така де, почти нов — купих си го втора ръка от магазина на организацията „Ракови изследвания“, приших му копче на мястото на липсващото и изобщо не си личи, че е носен.)

Тук съм като представител на „Пантера Корпорейшън“, където работя. Това съвещание е за последно уточняване на подробностите по договора с „Глен Петрол“ за промоция на „Пантера Прима“ — лансираната от нашата корпорация безалкохолна газирана напитка за спортисти с аромат и вкус на къпини. Тази сутрин долетях със самолет от Лондон специално с тази цел. (Компанията ми плаща билета и изобщо всичко!)

Когато пристигнах, типовете от отдела по маркетинг на „Глен Петрол“ на секундата се впуснаха да обсъждат надълго и нашироко промоциите за пролетени въздушни мили и колко било уморително да летиш до Вашингтон без прекъсване — с други думи, взеха да се фукат кой е имал най-най-много служебни пътувания. Мисля, че блъфирах доста успешно. (Само дето казах, че съм летяла с „Конкорд“ до Отава, а излезе, че „Конкорд“ не лети до Отава.) Истината е, че това ми беше първото пътуване във връзка с някаква сделка на компанията.

Добре де! Истинската истина е, че това беше изобщо първата сделка, която ми поверяваха. Работех вече от единадесет месеца в „Пантера Корпорейшън“ като асистент в отдела по маркетинг, но до този момент единственото, което ми даваха да правя, беше да набирам текстове на компютъра, да фотокопирам материали, да уреждам съвещанията на другите, да им нося сандвичите и да прибирам дрехите на шефа от химическо чистене.

Така че сегашната ми задача е моят голям пробив в професионално отношение. И аз се надявам тайничко, че ако се справя добре, може и да бъда повишена в ранг на специалист. В онази обява за работа, която ме привлече да кандидатствам в „Пантера Корпорейшън“, се казваше „възможност за служебно повишение след изтичането на една година“. Следващия понеделник ми предстоеше да се срещна с моя шеф, Пол, за „годишна оценка на служителя“, за която в брошурата на корпорацията се казваше, че е „идеален случай за обсъждане на възможностите за напредване в кариерата“.

Напредване в кариерата! При тази мисъл усещам сърцето ми да се свива в до болка познат копнеж. Най-после ще покажа на татко, че не съм пълна загубенячка. И на мама. И на Кери. Щях да им отида на гости и в един момент да, подхвърля небрежно: „Впрочем, повишиха ме в изпълнителен директор по маркетинга“.

На визитките ми щеше да пише: „Ема Коригън, изпълнителен директор по маркетинга“.

Или „Ема Коригън, главен вицепрезидент (маркетинг)“.

Стига само всичко да мине добре днес. Пол каза, че сделката била бетон и че за мен оставало само да кимам и да им стисна ръцете, така че дори аз съм щяла да се справя с приключването й. Е, поне дотук всичко върви наистина идеално.

Добре де, признавам си, че не разбирам деветдесет процента от това, което казват. Ама аз не разбирах нищо-нищичко и по време на устния изпит по френски на матурата, а пак получих петица, нали така?

До слуха ми достига смътно: „Репозициониране… анализ… ефективност на себестойността…“

Мъжът в сивия костюм продължава да дудне за нещо си. С възможно най-непосредствен жест протягам ръка и примъквам мъничко към себе си визитната картичка с името му, оставена на масата пред него, така че да мога да прочета какво пише на нея.

Дъг Хамилтън. Точно така. Хубаво, ще мога да го запомня. Дъг. От дъга. Фасулско. И после… Хам… нещо като ам-ам, нали? И какво се получава? Да изкльопаш дъгата, а? Шантава работа. Или пък…

Добре де, забрави! Просто ще си го запиша.

Записвам си в бележника „репозициониране“ и „Дъг Хамилтън“ и незабелязано се понамествам на стола си. О, Боже, тази прашка ми е адски неудобна. Така де, поне според мен прашките поначало са адски неудобни за носене, ама тази, с която съм сега, е наистина адски-адски неудобна. Може би защото ми е с два номера по-малка, знам ли.

Което пък вероятно се дължи на факта, че ми е подарък от Конър. Той сигурно е казал на продавачката, че тежа петдесет и един килограма. И тя е предположила, че нося осми номер. Осми номер! Ха!

(Честно да ви кажа, мисля, че тази мърла просто е искала да ми направи сечено. Няма начин да не знае, че съм послъгала за килограмите. Така де, всяка жена го прави!)

Разменяме си значи ние подаръците за Коледа, аз си отварям моя и какво да видя? Адски секси светлорозова копринена прашчица! Да, ама осми номер. Та какво да направя? Едно от двете:

А. Да си призная истината на Конър: „Прелестна е, но ще ми е малка. Аз нося по-скоро номер дванадесети и между другото не тежа петдесет и един килограма.“ Или…

Б. Да се напъхам някак си в прашката.

Всъщност напъхването не беше чак толкова страшно. Пък и после — особено на тъмно — възпалените червени черти по кожата ми почти не си личаха. Междувременно обаче се наложи скорострелно да изрежа от дрехите и бельото си всички етикетчета с размери, така че Конър никога да не разбере зловещата истина.

Излишно е да казвам, че оттогава много, много рядко съм си обувала точно тази прашка. Само от време на време ми се е случвало да я мярна как си лежи в чекмеджето ми за бельо — розовка, секси, адски луксозна — сърцето ми да се разтопи и да си кажа: „О, не може пък да е чак толкова тясна“, а после да се напъхам някак си в нея. Точно така се случи и тази сутрин. Дори за момент си помислих, че съм отслабнала, защото отначало не ме убиваше особено много.

Ама че съм заблудена глупачка!

Спецът в сиво продължава да говори, но аз вече отдавна не се и опитвам да разбера какво казва. Дочувам само откъслечни фрази: „… за жалост след репозиционирането… основно преосмисляне… необходимост да потърсим алтернативни партньорства…“

До този момент си седях най-спокойно и кимах мъдро, като си мислех, че в цялата тази работа няма нищо сложно — свършваме съвещанието, прибирам се в Лондон и си получавам повишението. Изведнъж обаче глухият глас на Дъг Хамилтън започва да прониква в съзнанието ми. За какво всъщност говори той?

„… двата продукта се разминават кардинално… стават несъвместими…“

Чакайте сега, как така „несъвместими“? И какво е имало нужда от „основно преосмисляне“? Изведнъж усещам да ме обзема нещо като тревога. Може пък това да не е празно дърдорене, а? Може би той наистина казва нещо важно. Бързо, Ема, слушай, слушай!

— Ние всички ценим високо финансовото и идейно партньорство, на което се радваха в миналото „Пантера Корпорейшън“ и „Глен Петрол“ — заявява Дъг Хамилтън. — Но, вярвам, ще се съгласите, че понастоящем двете компании очевидно вървят в различни посоки.

В различни посоки ли? Как така в различни посоки? Ама затова ли е говорил той през цялото време? Стомахът ми се свива на топка от паническа тревога. Не, не вярвам те да… Да не би да се опитват да се измъкнат от сделката, а?

— Извинете ме за момент, Дъг — обаждам се с възможно най-спокоен тон. — Аз, разбира се, изслушах най-внимателно всичко, казано досега — отбелязвам с всеобхватна, дружелюбна усмивка тип „тук сме се събрали все професионалисти, нали?“ и добавям: — Но ако обичате, бихте ли… хм… обобщили ситуацията… накратко?

„И то на разбираем английски, за бога!“, моля се мислено.

Дъг Хамилтън и другият спец се споглеждат, после той казва:

— Ние сме малко обезпокоени от вашите нравствени ценности.

— От моите нравствени ценности?!? — повтарям, обзета вече от истинска паника.

— От нравствените ценности, внушавани от продукта — натъртва Дъг, като ме поглежда малко странно. — Както вече обясних, ние тук, в „Глен Петрол“, понастоящем сме в процес на репозициониране на нашата марка и до голяма степен виждаме новия си имидж като хуманен и грижовен бензин, както го показва и детелинката от новото ни лого. И в тази светлина ни се струва, че напитката „Пантера Прима“, която набляга върху спорта и състезателността, е твърде агресивна за нас.

— Агресивна ли? — зяпвам го аз изумена. — Но, но това е плодов сок, за бога!

Не, не, пълна лудост! Продуктът на „Глен Петрол“ е даващ отровни изпарения, разрушаващ озоновата дупка, съсипващ света бензин! Докато газираната напитка на „Пантера Корпорейшън“ е най-невинен къпинов сок! Как изобщо може да бъде „твърде агресивна“?!

— Агресивни са внушаваните чрез промоцията й нравствени ценности — посочва с ръка Дъг към пръснатите по масата рекламни брошури. — Твърда решимост. Елитарност. Мъжественост. Дори самият слоуган „Не спирай!“ е повече от агресивен. И да ви кажа честно, този подход ни се струва леко отживял — Дъг свива рамене и добавя: — Не смятаме, че инициативата за съвместна промоция на нашите два продукта е уместна.

Не! Не! Сигурно сънувам. Невъзможно е да се оттеглят от сделката!

Всички в „Пантера Корпорейшън“ ще решат, че аз съм виновна. Ще помислят, че нещо съм сгафила, за да стане така, и че за нищо не ставам.

Сърцето ми бие до пръсване. Усещам лицето ми да гори. Не, не мога да позволя да се случи подобно нещо! Но какво да им кажа? Изобщо не съм подготвена. Пол каза, че сделката е бетон и че трябва само да си стиснем ръцете.

— Ние, разбира се, ще обсъдим още веднъж нещата, преди да вземем окончателно решение — оповестява Дъг, като ми се усмихва криво. — И, както вече казах, бихме искали и занапред да си партнираме с „Пантера Корпорейшън“, така че тази среща беше при всички положения полезна.

Той отдръпва стола си от масата и се готви да стане.

Не, не мога да позволя сделката да ни се изплъзне! Трябва да се опитам да ги спечеля за идеята. Трябва да се опитам да я заключа тази проклета сделка.

Да я сключа, имам предвид.

— Чакайте! — чувам се да казвам. — Аз… момент, моля! Бих искала да изтъкна няколко аргументи.

Олелеее, какви ги дрънкам?! Та аз нямам абсолютно никакви аргументи!

Мярвам оставената на масата пред Дъг Хамилтън кръгла метална кутийка — мостра на „Пантера Прима“. Грабвам я с, надеждата да ми дойде някакво вдъхновение. Опитвайки се да печеля време, скачам на крака, отивам до центъра на заседателната зала и вдигам високо кутийката, така че всички да я видят.

— „Пантера Прима“ е… безалкохолна газирана напитка за спортисти!

Спирам и оглеждам лицата им, застинали в учтиво мълчание. Усещам мускулите на лицето ми да потрепват нервно.

— Тя е… ъъъ… тя е много…

О, боже мили! Какви ги върша?!?

Хайде, Ема! Мисли! Мисли за „Пантера Прима“! Мисли за „Кола Пантера“… Мисли!… Мисли!…

Ами да! Разбира се!!!

Добре, започвам отново.

— От лансирането на „Кола Пантера“ в края на осемдесетте години напитките на „Пантера Корпорейшън“ са синоним на енергичност, вълнуващи изживявания и съвършенство — изричам на един дъх.

Благодаря ти, боже, за вдъхновението! Това са стандартните рекламни фрази за „Кола Пантера“. Преписвала съм ги толкова безкрайно много пъти, че мога да ги изрецитирам и на сън дори.

— Напитките на „Пантера Корпорейшън“ са пазарен феномен — продължавам ентусиазирано. — Логото на „Пантера“ е едно от най-добре познатите и разпространени по целия свят, а класическият ни слоуган „Не спирай!“ дори влезе в речниците! Сега предлагаме на „Глен Петрол“ изключителната възможност, да се присъедини към нашата първокласна, световноизвестна марка.

С нараснала самоувереност тръгвам да обикалям из залата, размахвайки внушително кутийката.

— Купувайки здравословната газирана напитка на „Пантера“, потребителят дава знак, че не би приел нищо, освен най-доброто — за да подчертая твърдението си, плясвам силно с другата си длан кутийката „Пантера Прима“ в ръката си. — Той очаква най-доброто от своята тонизираща газирана напитка. Той очаква най-доброто и от своя бензин. Очаква най-доброто от самия себе си!

Летя на крилете на вдъхновението! Фантастична съм! Ако Пол можеше да ме види сега, веднагически би ме повишил!

Приближавам до централното място на заседателната маса и забивам внушително поглед в очите на Дъг Хамилтън.

— Когато потребителят на продуктите на „Пантера Корпорейшън“ отвори тази кутийка, той прави избор, който оповестява на света кой е и какъв е. Приканвам „Глен Петрол“ да направи същия избор.

При тези заключителни думи трясвам кутийката на масата пред Дъг, хващам езичето й и със самоуверена усмивка рязка отварям капачето.

В следващия миг сякаш изригва вулкан.

Газираният сок с вкус и аромат на къпини избухва на вълни от кутийката, залива масата, напоява разпръснатите по нея материали с кървавочервена течност и… О, не, моля те, Боже, не!… Опръсква от горе до долу ризата на Дъг Хамилтън.

— Мамка му! — изтрисам спонтанно. — Искам да кажа, съжалявам… наистина…

— Боже Господи! — възкликва Дъг Хамилтън гневно, като скача и измъква от джоба си носна кърпа. — Остават ли лекета от този сок?

— Ъъъ… — грабвам безпомощно кутийката. — Не знам.

— Ще ти донеса кърпа — скача услужливо другият тип.

Вратата се затваря зад гърба му и в залата настава тишина, нарушавана единствено от капките къпинов сок, които се стичат от масата на пода.

Впивам очи в Дъг Хамилтън — лицето ми гори, сърцето ми бие оглушително.

— Много ви моля — изхриптявам със свито гърло. — Не казвайте на шефа ми!

 

 

И какво? В крайна сметка прецаках цялата работа.

Влача токчетата си на самоуверена и преуспяваща бизнес дама по коридорите на летището в Глазгоу и се чувствам тотално смазана. Всъщност Дъг Хамилтън се държа доста мило на раздяла. Бил сигурен, че петната щели да излязат. И нямало да каже на Пол за станалото. Но и нямало да си промени мнението относно сделката.

Първото ми голямо участие в корпоративно съвещание. Първият ми голям шанс. А ето какво става! Ще ми се да махна с ръка на всичко. Да се обадя в офиса на Пол и да кажа: „Това е, край. Никога повече няма да се върна. А между другото, аз бях виновна за онова голямо задръстване на фотокопирния апарат“.

Но не мога да го направя. За изминалите четири години това е третата нова кариера, която подхващам. Този път нещата просто трябва да потръгнат. За да докажа на самата себе си, че мога да постигна нещо. И за да мога да се уважавам и да имам самочувствие. Пък и защото дължа на татко четири хиляди лири.

— Е, какво да бъде? — чувам над главата си мъжки глас с австралийски акцент и замаяно вдигам поглед да видя откъде идва.

Бях пристигнала на летището един час по-рано от необходимото, така че се бях отправила направо към бара, където се бях стоварила омаломощено на първото свободно столче край барплота. И сега барманът висеше пред мен и ме гледаше с прикрито нетърпение.

— Ъъъ… — умът ми е абсолютно празен. Какво се поръчваше в баровете, по дяволите?!? — Ъъъ… чаша бяло вино. Не! Чакай! Всъщност… водка с тоник. Благодаря.

Австралиецът се отдалечава към другия край на барплота, а аз отново увесвам нос. В бара влиза стюардеса със сплетена на френска плитка коса и сяда през две столчета от мен. Усмихва ми се и аз също й се усмихвам вяло.

Не, просто не разбирам как другите хора успяват да се оправят с кариерата си. Ама наистина не го разбирам това чудо! Да вземем например най-старата ми приятелка, Лиси. Тя открай време е знаела, че иска да стане адвокат. И ето че сега — да-да-да-да! — Лиси е адвокат, специалист по наказателно право. А аз дори като завърших колежа нямах ни най-малка представа каква искам да стана. Първата ми работа беше като брокер в агенция за недвижими имоти. Хванах се на нея просто защото винаги съм обичала да разглеждам къщи. Пък и защото на един от панаирите за представяне на различните кариери, където най-редовно и съзнателно ходех, се запознах с една жена с невероятно хубав червен лак на ноктите, която ми каза, че изкарвала толкова много пари като брокер на недвижими имоти, че щяла да може да се пенсионира още на четиридесетгодишна възраст.

Добре, ама аз я намразих тази работа още в мига, в който започнах. Мразех другите брокери, които ни обучаваха. Мразех да казвам неща от рода на „прелестен аспект“. А най-вече мразех това, че когато хората ни кажеха примерно, че могат да си позволят да похарчат най-много триста хиляди лири, ние трябваше да започнем да им предлагаме и да им хвалим в подробности къщи минимум за четиристотин хиляди, а после да ги гледаме отвисоко, един вид: „Имате само триста хиляди, така ли? Господи, ами че вие сте пълни загубеняци!“

И така, след шест месеца напуснах и обявих на нашите, че сменям кариерата и че ще стана фотограф. Това бе направо фантастичен момент, като на филми или нещо подобно. Татко ми даде назаем пари за курса по фотография и да си купя професионален фотоапарат. Беше наистина невероятно вълнуващо! Щях да се хвърля в тази нова за мен и много творческа кариера! Щях да започна приказен нов живот!

Да, ама не. Нищо подобно не стана.

Така де, като начало, имате ли изобщо представа колко получава един асистент фотограф?

Нищо. Буквално нищо.

Аз, разбира се, не бих имала нищо против и така да работя, стига някой да ми беше предложил място на асистент фотограф. Обаче не и не, нямаше работа и това си е.

Въздишам тежко и поглеждам унилото си отражение в огледалото зад бара. Ами да, типично! Едно нещо да ми тръгне наопаки и край, всичко отива по дяволите. Ето на — косата ми, дето сутринта я изправих и опънах толкова старателно с гел, вече цялата се е накъдрила и стърчи на всички страни!

Е, поне не съм единствената, дето доникъде не стигна. От осемте души в курса ни по фотография само едно момче постигна светкавичен успех и сега прави снимки за „Вог“ и разни други лъскави списания. А останалите какво? Едно момче ходи да снима по сватби. Едно момиче изкара любовна афера с ръководителя на курса. Друго момче тръгна да пътешества по света. Друго момиче роди бебе. Трето започна работа във фабрика за детски закуски — от тези, дето ги продават с по някоя играчка във всеки пакет. А един пък стана застрахователен агент.

Междувременно аз затъвах все повече и повече в дългове, така че започнах да се хващам на всякакви временни работи и да кандидатствам за места, където плащаха истински заплати. Ето как преди единадесет месеца се озовах като асистент в отдела по маркетинг на „Пантера Корпорейшън“.

Барманът слага пред мен водката с тоник и ме поглежда изпитателно, а после ми подхвърля:

— Я горе главата! Не може да е чак пък толкова кофти!

— Благодаря — отвръщам признателно и отпивам от чашата.

И веднага ми става мъъъъничко по-добре. Точно се каня да отпия втора глътка и мобилният ми телефон зазвънява.

Стомахът ми се преобръща нервно. Ако ми звънят от офиса, ще се направя, че не съм чула. Но не, не ми звънят от офиса. На екрана е изписан домашният ми номер.

— Здрасти! — казвам, натискайки зеленото бутонче за разговор.

— Ей, как си? — долита гласът на Лиси. — Как мина?

Лиси ми е съквартирантка и най-старата ми приятелка на света. Тя има буйна черна коса, коефициент на интелигентност някъде към 600 и е най-милият човек, когото познавам.

— Пълна катастрофа — осведомявам я покрусено.

— Какво стана? Не я ли сключи тази сделка?

— Не само не я сключих, ами и залях с къпинов сок директора по маркетинг на „Глен Петрол“.

Забелязвам, че при тези мои думи стюардесата през две столчета от мен едва успява да прикрие усмивката си. Усещам, че се изчервявам. Страхотно! Сега вече целият свят знае за провала ми.

— О, милото ми! — възкликва Лиси и аз просто я чувствам как се опитва да измисли нещо позитивно, което да ми каже. — Е, поне си привлякла вниманието им — заявява най-сетне тя с категоричен тон. — Поне няма да те забравят скоро.

— Ами да, предполагам — съгласявам се мрачно. — Някой да е оставял съобщения за мен?

— Ъъъ… не. Искам да кажа, баща ти се обади, обаче… ъъъ… е, знаеш… то не беше… — проточва Лиси уклончиво.

— Лиси! Какво искаше татко?

Мълчание.

— Ами, каза, че братовчедка ти спечелила някаква браншова награда — най-сетне измърморва Лиси с извинителен тон. — Щели да го празнуват в събота, едновременно с рождения ден на майка ти.

— О, чудничко.

Отпускам се още по-тежко на столчето. Само това ми трябваше. Братовчедка ми Кери, притиснала до гърдите си сребърна купа за „Най-добър пътен агент на света, всъщност не — на цялата вселена“.

— Обади се и Конър също, да види знам ли как вървят нещата при теб — добавя бързо Лиси. — Беше много мил. Каза, че не искал да ти звъни на мобилния, да не би да те обезпокои по време на съвещанието.

— Наистина ли?

За първи път днес почувствах духът ми леко да се повдига. Конър. Гаджето ми. Моят мил, тактичен приятел.

— Той е такъв сладур! — възкликва Лиси. — Каза, че цял следобед не можел да мръдне от някакво тяхно съвещание, но че специално заради теб отложил уговорката си за тенис след работа. И пита дали ще приемеш да те изведе на вечеря.

— О! Би било чудесно. Благодаря ти, Лиси.

Затварям телефона и отново отпивам от водката, вече в много по-ведро разположение на духа.

Конър. Гаджето ми. Моят приятел.

Както казва Джули Андрюс[1]: „Когато кучетата хапят, когато пчелите жилят… достатъчно е да си спомня, че имам приятел, и нещата вече не ми изглеждат чак толкова скапани“.

Или както там го е казала.

При това не какъв да е приятел. Защото Конър е висок, красив и умен — списание „Маркетинг Уийк“ го обяви за „един от най-ярките таланти в сферата на съвременните маркетингови проучвания“.

Отпускам се, отпивам от водката и се унасям в утешителни мисли за Конър. За това как блести на слънцето русата му коса. И за вечната му усмивка. И за това как ъпгрейдва онзи ден целия софтуер на компютъра ми, без дори да съм го молила да го направи. И как… и как…

„И как… и как…“, ама в ума ми изведнъж настава пустота. Ха, странна работа. Ами че в Конър има още толкова много прекрасни неща, които ме привличат! Например… като се почне с… с дългите му крака. Ами да! И широките му рамене. И това как се грижеше за мен, когато лежах с грип. Така де, колко гаджета биха го направили, а? Именно.

Голям късмет извадих с Конър, да знаете.

Прибирам телефона, прокарвам пръсти през косата си и поглеждам часовника над бара. Още четиридесет минути до полета. Съвсем малко остава. Побиват ме ситни нервни тръпки — усещам ги да пробягват по кожата ми като малки насекоми. Пресушавам чашата си на един дъх.

Всичко ще е наред, повтарям си за милионен път. Всичко ще е съвсем, съвсем наред.

Не ме е страх. Само… само…

Добре де, страх ме. Страх ме е!

И това е още една от моите малки тайни:

„16. Страх ме е да летя със самолет.“

Никога на никого не съм признала, че ме е страх да летя със самолет. Толкова тъпо звучи. Искам да кажа, че при мен това не е фобия или нещо подобно. Не че не мога да се кача в самолет. Мога. Само че, ако има начин, бих предпочела да съм си на земята.

Навремето не ме беше страх. Но през последните няколко години постепенно взех да ставам все по-неспокойна и по-неспокойна при всеки полет. Знаем, че е абсолютно ирационално. Известно ми е, естествено, че всеки божи ден хиляди хора летят със самолет и че на практика това е дори по-безопасно, отколкото да си лежиш в леглото. Шансът да попаднеш в самолетна катастрофа е по-малък, отколкото… отколкото да си намериш свестен мъж в Лондон или нещо подобно.

И все пак… абе не ми харесва и това си е.

Май ще е добре да обърна още една водка.

Докато ни извикат за отвеждане към самолета, бях изпила още две водки и вече се чувствах много по-позитивно настроена. Ами да, права е Лиси. Поне им направих впечатление, нали така? Поне няма да ме забравят коя съм. Докато вървя по коридора с дипломатическото си куфарче в ръка, почти започвам да се чувствам отново като самоуверена и преуспяваща бизнес дама. Неколцина от хората, с които се разминавам, ме поглеждат и ми се усмихват. В отговор аз също им се усмихвам широко, усещайки да ме изпълва топла дружелюбност. Ето, виждаш ли, Ема? В крайна сметка светът не е чак пък толкова лош. Въпросът е да гледаш позитивно на нещата. В този живот всичко може да ти се случи, нали така? Човек никога не знае какво го очаква в следващия миг.

Стигам до вратата за отвеждане към нашия самолет и какво да видя? Бордовите карти ги събира същата стюардеса с френската плитка, която седеше през две столчета от мен на бара.

— Здравейте отново — усмихвам й се аз. — Какво съвпадение, нали?

Момичето ме гледа някак странно.

— Здравейте. Ъъъ…

— Какво има?

Защо ли изглежда толкова притеснена?

— Извинете, но… Знаете ли, че… — мънка тя и прави неопределен жест към гърдите ми.

— Какво да знам? — питам с учтива усмивка.

После поглеждам надолу и замръзвам със зяпнала уста.

Незнайно как копринената ми блузка се е разкопчала от само себе си, докато съм вървяла.

Сутиенът ми е изложен на показ! Моят розов дантелен сутиен! Същият, дето малко нещо се пораздърпа при прането!

(За да узнаете нещо повече за опасностите, дебнещи под път и над път съвременната делова жена, а също и как да подхождате към тях, прочетете „Маниашки наръчник на Алис К.“[2].)

Ето защо значи онези хора са ми се усмихвали. Не защото светът е прекрасен, а защото аз съм Жената с раздърпания розов сутиен. О, ужас!

— Благодаря — смотолевям и припряно, с разтреперани пръсти и пламнала от унижение, започвам да се боря с копчетата на блузката си.

— Днес май не е най-щастливият ви ден — отбелязва съчувствено стюардесата, като протяга ръка за бордовата ми карта. — Съжалявам, но на бара нямаше как да не чуя какво казахте по телефона.

— Няма нищо — успявам да лепна на лицето си нещо като полуусмивка. — Така си е, не бих казала, че е най-щастливият ден през живота ми.

Настава кратко мълчание. Стюардесата гледа замислено бордовата ми карта.

— Вижте какво… — започва тя почти шепнешком, — какво ще кажете да ви сменя класата с по-висока?

— Да ми смените класата ли? — зяпвам я слисано.

— Е, заслужавате да ви се случи и нещо хубаво, нали?

— Ама наистина ли? Но… можете ли да го правите? Просто ей така, без нищо?

— Ако има свободни места — да, можем. Но умерено и дискретно, разбира се. Пък и този полет е много кратък, така че… — стюардесата ми се усмихва заговорнически и добавя: — Но няма да казвате на никого, нали?

Отвежда ме в предната част на самолета и ми посочва с жест едно от широките, удобни кресла. Никога преди, в целия ми живот, не ми е била повишавана класата! Почти не ми се вярва, че ето, сега, тази стюардеса наистина го прави.

— Това първа класа ли е? — питам я шепнешком, оглеждайки почтително луксозната обстановка. От дясната ми страна мъж в изискан сив костюм пише нещо на лаптопа си, а две възрастни дами в ъгловите кресла си нагласят слушалките на главите.

— Бизнес класа. На този полет няма първа — отговаря ми стюардесата тихо, а после повишава глас до нормален тон: — Всичко наред ли е? Доволна ли сте?

— Идеално. Много ви благодаря.

— Няма проблем.

Момичето ми се усмихва отново и се отдалечава по пътечката, а аз напъхвам дипломатическото си куфарче под предната седалка.

Уаууу! Ама тук наистина е страхотно! Широки удобни кресла, поставки за отмора на краката и изобщо… Това пътуване ще бъде абсолютен кеф от началото до края — казвам си твърдо аз. Пристягам възможно най-безгрижно колана през кръста си, като старателно се опитвам да не забелязвам ужасените присвивания на стомаха си.

— Ще желаете ли малко шампанско?

Приятелката ми, стюардесата, се е появила отново и ми се усмихва топло.

— О, чудесно — отговарям. — Благодаря.

Шампанско!

— А за вас, сър? Малко шампанско?

До този момент мъжът в креслото до мен изобщо не ме беше погледнал. Седи извърнат към прозореца. Облечен е в поизтъркани дънки и суичър. Когато се обръща да отговори на стюардесата, мярвам тъмни очи, набола тъмна брада и дълбока бръчка на челото.

— Не, благодаря. Само чаша бренди.

Гласът му е суховат, с американски акцент. Каня се да го попитам учтиво откъде е, но преди още да си отворя устата, той отново се е извърнал към прозореца.

Чудесно, защото ако трябва да бъда откровена, аз също нямам никакво настроение за разговори.

Бележки

[1] Джули Андрюс (род. 1935 г. в Англия) — изключително популярна американска театрална и киноактриса, певица, водеща на телевизионни шоу и образователни програми, авторка на детски книги и общественичка. — Бел.прев.

[2] Как да оцелееш, да не полудееш и да откриеш идеалните обувки от Каролин Нап, ИК „Кръгозор“, 2003 г. — Бел.ред.