Емили Гифин
Нещо синьо (32)

Глава 30

През следващата седмица се наслаждавах на приятното съжителство с Итън и толерирах постоянното прекъсване от страна на Джефри. Той се обаждаше през няколко часа и се отбиваше всеки ден след работа. Понякога носеше вечеря и тогава бях принудена да прекарам вечерта с него вместо с Итън (който пък бързо отиваше при Сондрин). Друг път се правех на заспала и той просто ми оставяше бележка от личното си тефтерче, което между другото беше украсено с фамилния им герб. Такова нещо щеше да ми се понрави в дните на фантазиите ми относно Алистър. Сега обаче предпочитах обикновените жълти паметни бележки на Итън. Сега предпочитах всичко, свързано с Итън.

Един следобед през трийсет и първата ми седмица Джефри се отби изненадващо по време на обедната си почивка. Бях заспала, четейки „Ю Ес Уикли“, което Анализе нарочно ми беше изпратила заедно с кутия от прословутите й овесени сладки със стафиди и шише масло за тяло за еластичност на кожата. Когато се събудих, видях Джефри да стои странно изправен на стол с права облегалка, придърпан до леглото ми. Изражението му беше същото, каквото имах и аз, докато наблюдавах спящия Итън и тогава разбрах, че сега е моментът да сложа край на нещата.

— Здравей, скъпа — каза той, като се протегна и стана. Гласът му беше нисък и загрижен. — Как се чувстваш?

— Добре. Само изморена, но в общи линии дискомфортно.

— Отби ли се господин Смит днес следобед?

— Да — усмихнах се. — Харесва ми, че докторите в тази страна правят и домашни посещения.

— И? Какво ти каза?

— Че всичко изглежда наред.

Той кимна.

— Хубаво. Имала ли си оттогава крамп, контракции?

Поклатих глава.

— Добро момиче. — Той се пресегна и приглади косата ми назад. После ми се усмихна с тънка, загадъчна усмивка и додаде: — Имам нещо за теб. — И ми подаде три диплянки за недвижими имоти с удивителни, просторни апартаменти в луксозни квартали. Мечтата ми, откакто бях дошла в Лондон. Погледът ми се спря върху описанията: пет спални, тераса, изглед към парк, действаща камина. Беше ми трудно, но му върнах диплянките. Не можех да чакам повече, не можех да рискувам тези брошури да възвърнат старата Дарси.

— Не си ли в настроение да ги разгледаш? — попита Джефри.

— Идеята не ми се струва добра — отвърнах.

— Нещо не е наред ли?

Той знаеше, че не е. Хората винаги знаят. Затърсих точните думи, съчувствените думи. Но е много трудно да захаросаш едно скъсване, когато си в леглото на друг мъж, в неговата карирана пижама. Затова избъбрих вербалния еквивалент на сваляне на лейкопласт:

— Джефри, много съжалявам, но мисля, че трябва да скъсаме.

Той прошумоля с диплянките и забоде поглед в най-горната, на която беше апартамент в Белгрейвия, който приличаше на този, в който живееха Гуинет Полтроу и Крис Мартин. Прободе ме мисълта, че ако трябваше да остана с Джефри, щях може би да стана една от дружките на Гуинет. Представих си как си поделяме дрехи, как тя ме хваща под ръка и казва: „Всичко мое е и твое“. Щяха да ни снимат за „Хелоу“. Като голям фен на „Колдплей“ Итън също щеше да бъде облагодетелстван. Представих си как синовете ми си играят с малката Епъл. Може би някой ден единият от тях щеше да се ожени за нея. Аз щях да организирам вечерята преди сватбата, Гуинет — сватбата. Двете щяхме да се чуваме по телефона всеки ден и да обсъждаме подреждането на цветята, да опитаме тортата, да избираме вината. Рязко се върнах в действителността. Дори примамката с Гуинет не беше достатъчна да промени решението ми относно Джефри.

Най-сетне той заговори:

— Заради Итън ли?

Свари ме неподготвена и нервна при споменаването на името на Итън. Не знаех как да отговоря, но накрая казах:

— Просто нямам подобаващите чувства към теб. Мислех, че имам… но… не съм влюбена в теб. Съжалявам.

Прямите, голи думи ми прозвучаха познато и аз осъзнах колко сходни бяха те с думите на Декс, когато скъса с мен. Изведнъж ми дойде наум, че независимо кога беше започнала връзката му с Рейчъл, не тя е била причината за нашето скъсване. Ние с Декс се разделихме, защото не бяхме един за друг и защото той просто е бил в състояние да се влюби в нея. Ако двамата с него бяхме стъпили на твърда почва, той нямаше да ми изневери. Осъзнаването ми подейства някак освобождаващо и ми даде възможност да преодолея още една част от негодуванието си спрямо тях двамата. Щях да се замисля над това по-късно, но засега се съсредоточих върху Джефри, изчаквайки отговора му.

— Няма нищо — най-сетне отговори той и елегантно махна с ръка.

Сигурно съм изглеждала смутена от равнодушието му, защото той доуточни:

— В момента си в много трудно положение. Да си на легло не може да не те смущава. По-нататък ще изясним нещата… След като родиш. А междувременно наистина искам да се грижа за теб. Само ми дай тази възможност, скъпа.

От устата на повечето мъже тези думи щяха да прозвучат или снизходително, или патетично-последен, отчаян опит да се задържи една връзка. Но от Джефри това беше достолепна, прагматична и искрена декларация. За част от секундата той ме спечели. В края на краищата Джефри беше моят билет за оставането ми в Лондон за дълго време. Но дори по-важното — той беше моята емоционална защитна преграда. Не е възможно да бъде преувеличена уязвимостта, която съпровожда бременността, особено обстоятелствата на моята бременност, и мога да кажа, че Джефри успокояваше голяма част от тревогите ми. Той беше добър човек, който полагаше великолепни грижи за мен и от всеки негов жест се подразбираше обещанието, че винаги щеше да го прави.

Само че аз не бях влюбена в него. Беше толкова просто. Мисълта да бъда с човек единствено по любов ми се струваше наивна и възвишена, нещо, за което винаги смъмрях Рейчъл, когато го кажеше, но сега дойдох на нейното. Затова се насилих да не се отклонявам от пътя.

— Много мило от твоя страна — казах и се пресегнах да хвана ръката му. — И не мога да ти кажа колко много оценявам твоята любезност и всичко, което направи за мен. Но ние трябва да скъсаме. Просто не е редно да оставаме заедно, при положение че нямам чувства…

После, за да подсиля мисълта си, му казах, че ще ми липсва, макар да знаех, че ще ми липсват малко повече допълнителните облаги, които вървяха с него, отколкото той. Пуснах ръката му.

Джефри примижа. Очите му бяха тъжни, но сухи. Без капка горчивина той каза, че много съжалява, задето ще ме загуби, но че ме разбира. Постави коженото си куфарче върху скута си, отвори го и прибра вътре лъскавите брошури. После стана и се запъти към вратата.

— Можем ли да останем приятели? — извиках след него, чувствайки се като обезумяла от лесното му предаване. Безпокоях се, че въпросът излезе от някогашната Дарси, от Дарси, която обичаше да й се кланят на всяка цена. Може би просто исках да запазя контрол над Джефри. Но когато той се обърна, погледна ме през рамо и отговори, че много би искал, разбрах, че намеренията ми бяха чисти. Исках да останем приятели с Джефри, защото го харесвах като човек. А не защото исках нещо от него.

По-късно същата вечер, когато Итън легна до мен и зачете статия в „Нашънъл джиографик“ за глобалното затопляне, му казах, че този следобед съм скъсала с Джефри. Разказах му всичко с изключение на въпроса му за него.

Итън ме изслуша с повдигнати вежди.

— Виж ти, не знаех, че вие двамата сте били на хлъзгава почва. — Тонът му обаче го издаде. И той, като Джефри, не беше изненадан.

Кимнах.

— Да. Просто не го усещах.

— Той добре ли го прие?

— Предполагам.

— А ти?

Свих рамене.

— Не знам. Чувствам се гузна след всичко, което направи за мен. И може би мъничко тъжна… Но в общи линии смятам, че така е по-добре, дори това да означава да се върна в Ню Йорк по-скоро, отколкото ми се иска.

Итън примигна.

— Какво каза?

— Казах, че се чувствам гузна…

— Не, не. За връщането ти.

— Аз нямам работа, Итън. Вероятно ще трябва да се върна на старата си работа, след като родя. Просто нямам пари, за да остана тук.

— Можеш да останеш колкото искаш.

— Не мога да го направя. Достатъчно ти бях в тежест… А и не е като да имаш купища пари — допълних усмихната.

— Приятно ми е да си тук, Дарси. Нямам търпение да се появят бебетата. Толкова се вълнувам. Не допускай да ставаш зависима от пари. Все ще измислим нещо. Аз имам малко спестявания.

Погледнах искреното му лице и трябваше да преглътна импулса да призная чувствата си. Не че се страхувах от това да бъда отблъсната. Беше много повече от това, чувствата ми бяха в безопасност и не мислех, че е честно да натоварвам Итън с всичко. Той вече имаше връзка. Не му беше нужно напрежението да се безпокои за мен и за евентуалното отражение на наранените ми чувства върху бременността ми.

Затова се усмихнах и казах:

— Благодаря ти, Итън. Ще видим какво ще се случи.

В съзнанието си обаче знаех, че времето ми в Лондон, както и времето ми с Итън изтича.