Емили Гифин
Нещо синьо (10)

Глава 8

На сутринта след голямото фиаско с гардероба се събудих в леглото на Маркъс и в първия момент не осъзнах къде се намирам. Само веднъж бях прекарвала нощта с него, когато Декс беше в командировка в Далас, но си бях тръгнала призори на другия ден, докато беше още тъмно. Така че това на практика не се считаше за преспиване.

Тази сутрин беше различна. Всичко беше различно. Огледах се наоколо и забелязах колко ярко е сутрешното слънце в апартамента му. Имах чувството, че го виждам за първи път — и него, и Маркъс. Огледах профила му и оредяващата (но все още секси) линия на косата му, когато изведнъж ми мина през ума, че краят на нашата сага най-сетне е дошъл. С бебето на път връзката между Маркъс и мен беше свършен факт. Край на тайното връщане при Декс. Почувствах прилив на адреналин, когато предвкусих съобщаването на новината пред приятелите, колегите и познатите. Запитах се какво ли обяснение щеше да даде Декс на приятелите и семейството си. Помислих си за всички раздели на знаменитости и ми се прииска да имах говорител, който да се свърже с неговия говорител, за да се споразумеят за уеднаквяване на изявленията. И все пак след седем години си опознал другия доста добре и аз бях почти сигурна, че Декс ще запази неделикатните подробности за себе си. Затова бих могла да извъртя нещата както си искам. Обмислих какъв избор имам. Бих могла да разкажа цялата истина, да призная за връзката си с Маркъс. Бих могла обаче и да не споменавам нищо за Маркъс и да хвърля вината върху Декс и Рейчъл. Или пък да поддържам аура на загадъчност.

Беше изкусително да разглася случая с гардероба и да настроя хората против Рейчъл и Декс, но никак не ми се идеше да изглеждам като някаква отхвърлена неудачница. Трябва да опазя репутацията си в града. В края на краищата, желани жени като мен не биват изигравани. Затова реших да кажа на всички, че съм скъсала с Декс; просто ще известя, че ми е много тъжно да сложа край на връзката ни, но е за добро, понеже ние просто не сме един за друг. Ще използвам печален тон — тона „ще го преживея“. Ще предизвикам известна доза съчувствие, но и ще породя благоговение, че съм силна жена, която може доброволно да скъса с един висок, тъмнокос и красив мъж. Засега ще пропусна частта с Маркъс в уравнението. Както, разбира се, и факта, че съм бременна. Щях да направя всичко, за да се покажа като отговорна жена, а не като някоя пачавра. В даден момент моята публика ще узнае истината, но това безпокойство щях да оставя за по-късно.

Междувременнно просто ще стискам палци и ще се надявам никой да не разбере за Декс и Рейчъл. В смисъл, че те положително няма да продължат да се виждат. Беше абсолютно невъзможно. Тя не е негов тип. Той просто я е използвал в момент на дълбока тъга. Бил е изгубена душа, а тя — познато, вдъхващо утеха лице. Колкото до Рейчъл, тя просто е била пленена от това, че най-привлекателният мъж е прекосил радара й. На жена като Рейчъл такова нещо може да се случи само веднъж в живота й. Но тя ще дойде на себе си и ще се върне към средното си ниво на съществуване. Никога няма да й се удаде случай да излиза с един толкова забележителен мой бивш. Това е кардинално правило — и Рейчъл го знае много добре. Бях сигурна, че тя вече се измъчва от вина, задето е проявила мимолетна слабост. Някой ден ще допълзи обратно при мен и ще ми разкаже с убедителните си доводи колко много съжалява. И ако ми се жалва прекалено дълго и с необходимата страст, аз може и да я допусна да се върне в лоното на приятелството ни. Но ще й трябва много дълго време да спечели отново благоволението ми да бъде най-добрата ми приятелка.

Обърнах се да погледна отново Маркъс — той спеше, подпрял главата си с една ръка, а другата му ръка висеше от леглото. Челото му беше набръчкано, сякаш решаваше сложни въпроси в съня си. После устните му се издадоха съблазнително напред, подчертавайки трапчинката на брадичката му. Изведнъж лицето му се преобрази в лицето на Декс, като лицата в края на видеоклипа „Черно и бяло“ на Майкъл Джексън.

— Маркъс, събуди се — разтърсих ръката му. — Започвам да се възбуждам.

Той продължи да хърка. Наведох се и го целунах. Той издаде нисък, гърлен звук, отвори очи и промърмори:

— Добрутро, Дарс.

— Мислиш ли, че в момента те са заедно? — попитах.

— Вече ти казах — отвърна той.

Предполагам, че имаше предвид десетките „не“, които ми повтаряше снощи.

— Кажи го пак.

— Нее… Силно се съмнявам. Сигурна съм, че ти им скапа настроението и той вероятно си е тръгнал.

Реших да му повярвам.

— Добре… Но дори да е така, не мисля, че мога да отида на работа днес. Много съм разсеяна. Искаш ли и ти да се обадиш, че ще отсъстваш по болест?

За седемте години с Декс той нито веднъж не се беше обаждал в работата си, че е болен, ако наистина не му беше изключително зле. Нещата с Маркъс щяха да са различни. Нашият живот щеше да бъде по-спонтанен и забавен.

И наистина, Маркъс каза:

— Добре, насили ме. Ще си доспя.

За момент се изпълних с чувство за победа, но после осъзнах, по някакъв изопачен начин, че всъщност очаквах с нетърпение фурора, който щях да предизвикам в работата, затова изрекох с въздишка на мъченица:

— Всъщност май трябва да отида и да приключа веднъж завинаги.

— Какво да приключиш?

— Знаеш какво… Да съобщя на всички, че сватбата се отменя.

— Мммм.

Бързо му перифразирах публичното си изявление. Никакъв отговор.

— Маркъс!

— Не е нужно да казваш нищо на никого — отвърна Маркъс, като се обърна към мен. — На никого не му влиза в работата.

— Разбира се, че трябва да им кажа. Всички знаят, че се женя в събота. Някои от тях са поканени.

Възхищавах се на нехайното отношение на Маркъс към живота, но това само още веднъж доказваше, че той не прави дори минимални усилия за постигане на каквото и да било. Дори можеше да се превърне в проблем по-късно, ако той подцени желанието ми да получавам хубави неща за рождения си ден, за Коледа, за Свети Валентин и без определен повод през цялата година. Декс си знаеше „упражнението“: цветя пристигаха като по часовник всеки месец, което означаваше установен ред, а не толкова прилив на чувства, но това ме устройваше. Вниманието си е внимание. Хубавите неща са си хубави неща.

Маркъс обаче можеше да бъде научен, бях сигурна в това. Всеки мъж може да бъде научен. Аз приветствам предизвикателството да моделирам новия си приятел в отговорен — но въпреки това секси и спонтанен — съпруг и баща. Засега трябваше да го накарам да разбере, че за мен ще е огромно емоционално мъчение да съобщя новината на колегите си и ще ми е нужна подкрепата му, тоест телефонни обаждания и изпращане на имейли през този тежък за мен ден. А защо не да ме чака в апартамента си и да ми направи едно луксозно посрещане. Представих си го как прекрачва вратата с кутия от „Ермес“ и предана усмивка.

— Разбирам, че трябва да съобщиш на хората, които си поканила — заговори Маркъс. — Само че не е необходимо да обясняваш цялата история с подробности. Достатъчно е да изпратиш общ имейл и да приключиш с това.

— Но те ще ме питат какво се е случило — възразих и си помислих, че бих била разочарована, ако не го направеха. — Хората искат подробности.

— Ти, да, малка любопитна сврако, но не всички са като теб.

— Всички са като мен в света на връзките с обществеността. Вярвай ми. Работата ни е да събираме, трупаме и разпространяваме пикантни подробности. А моят случай е страхотно пикантен.

— Е, мисълта ми е, че от теб зависи дали да кажеш на хората да си гледат работата.

Отговорих, че това не е в стила ми. После бързо станах, едва удържайки желанието си да правя секс. Трябваше да свърша много неща през деня. Взех си душ, гримирах се и отворих гардероба на Маркъс, пълен с мои дрехи, които бях донесла предишната вечер. Спрях се на права пола на „Ескада“, пурпурна блуза с шпиц деколте на „Версаче“ и сандали „Ферагамо“. После надникнах в банята, за да кажа довиждане на Маркъс, който пееше с пълно гърло „Пърпъл рейн“, при това забележително добре.

— До довечера, мили! — подвикнах.

Той спря да пее и подаде глава иззад завесата на душа.

— Звучи чудесно… Ела тук и ми дай една бърза целувка.

— Не мога. Парата ще развали прическата ми — отвърнах и му изпратих въздушна целувка от вратата.

После се впуснах из оживените градски улици на път за метрото, като обмислях стратегията си как да съобщя новината. Можех веднага да кажа на Клеър — моя колежка и новата ми най-добра приятелка — че е свободна да разпространи клюката. После си спомних, че тази сутрин тя щеше да е на среща с потенциален клиент извън сградата, а нямаше да издържа да я изчакам. Така че щях да изпратя общ имейл, както бе предложил Маркъс, с подобаващ тон.

Когато стигнах в стаята си, се настаних на стола пред компютъра и бързо започнах да пиша имейла:

„Добро утро на всички. Искам само да ви уведомя, че сватбата ми в събота няма да се състои. Решението беше трудно, но мисля, че постъпвам правилно. Знам, че е малко странно да изпращам общ имейл, като се има предвид, че въпросът е толкова личен, но реших, че това ще е най-лесният начин.“

Чудесно. Силно, но емоционално. И най-важното — ясно дава сигнал, че аз отменям сватбата. Препрочетох го с мисълта, че нещо липсва. Добавих елипси накрая. Да. Съвършен щрих. Тези три малки точици ще възпроизведат звука на гласа ми, заглъхващ загадъчно. А сега тема на имейла. Дали там да пише „сватба“ или „отменена“, или „новина“? Нито едно не ми се стори подходящо, затова оставих темата празна. Но докато избирах адресите на имейлите на гостите и се приготвях да изпратя шокиращата „бомба“ в киберпространството, телефонът ми иззвъня.

— Дарси — чух задъхания, женствен глас на шефа ми. — Как си?

— Не особено добре, Кал — отвърнах с глас, загатващ „не ми е до това да приемам инструкции“. Който му беше добре познат. В това се състоеше красотата да работя за Кал. Той беше пълен балама.

— Ще дойдеш ли, ако обичаш, в заседателна зала С?

— Защо?

— Трябва да поговорим за турнира по голф.

— Веднага ли?

— Да, ако можеш. Моля те.

Въздъхнах възможно най-шумно.

— Добре. Ще бъда там при първа възможност.

По дяволите. Ако бях дошла пет минути по-рано, той щеше да отвори имейла ми и да каже на някой друг за турнира по голф. Бях сигурна, че веднъж кажех ли му новината, той щеше да я разпространи навсякъде; особено ако пролеех някоя и друга сълза. Всъщност, вероятно щях да мога да си уредя няколко свободни седмици заради моето значимо затруднение. Вероятно бихме могли двамата с Маркъс да си вземем отпуска. Посъкратих имейла си, като реших да го „поорежа“ оттук-оттам и да проверя за правописни грешки, преди да го изпратя, а после да сляза в заседателната зала. Отворих тежката врата с виновно изражение.

И се озовах пред целия личен състав на „Каролин Морган и съдружници“, събран на едно място в залата. „Изненада!“, извикаха в хор и ме обсипаха с най-сърдечните си пожелания. Гигантска синя кутия от „Тифани“ стърчеше в единия край на лакираната маса. А в другия имаше изкусителна на вид торта с бледожълта глазура и розово желе. Сърцето ми заби лудо. И ми приказвате за публика! Приказвате ми и за драма!

— Знаехме, че ще очакваш твоя купон следобед, към края на седмицата! — изписка Клеър. — Ама те шашнахме! А ти ми повярва, че днес имам служебна среща навън!

Тя беше права. Те наистина ме шашнаха. Но аз щях да им го върна. Да надмина тяхната изненада. Усмихнах се колебливо и казах:

— Не трябваше да го правите.

— Трябваше, и още как! — пак се обади Клеър.

— Не, наистина не трябваше — повторих.

Кал пристъпи към мен и ме обгърна с ръка.

— Имаш думата.

— Нямам думи. Нямам думи в буквалния смисъл.

— Невъзможно — продължи Кал. — Познавам те от години и досега не съм те виждал да изпадаш в такова положение.

Из залата се разнесе смях, потвърждавайки наистина, че аз бях най-устатата тук. Прочистих гърлото си, пристъпих крачка напред и се усмихнах престорено скромно.

— Ами… Благодаря много на всички… но… сватба няма да има. Няма да се омъжвам.

Кал и още някои се разсмяха.

— Да, да, сигурно! И ти като всички нас, клетите, женени глупаци, ще клекнеш — каза той.

Усмихнах се смело и заявих:

— Няма. Всъщност този уикенд отмених сватбата.

Като доброволка от Червения кръст по време на пожар в приют за сираци Клеър се впусна в действие:

— О, Божичко! Не е възможно! — Тя притисна длан в едното си слепоочие и ме избута навън от залата, като на път за кабинета ми обви ръка около талията ми, сякаш всеки момент щях да припадна.

— Какво, за Бога, става? — попита ме тя, когато останахме сами.

— Всичко свърши — подсмръкнах аз.

— Защо? Вие с Декс сте идеална двойка. Какво се е случило?

— Дълга история. — Очите ми се напълниха със сълзи, като се сетих за Декс в гардероба на Рейчъл. Въпреки намеренията си да не го правя, не можах да се въздържа да не й кажа. Имах нуждата от съчувствието и пълната й подкрепа. Имах нуждата да чуя от нея, че Декс не е заинтересован от скучната Рейчъл. Затова й хвърлих бомбата.

— Този уикенд ние скъсахме, а вчера хванах Декс и Рейчъл заедно.

— Какво? — Челюстта на Клеър увисна.

Кимнах.

— Каквото чу.

— В какъв смисъл „заедно“? Сигурна ли си?

— Да. Спипах ги снощи. Отидох да говоря с Рейчъл за настъпилата ситуация и Декс се оказа там, по боксерки, да се крие в гардероба й.

— Не!

— Да.

— О! Боже… мой! — Клеър закри устата си с ръце и заклати глава. — Дори… Дори не знам какво да кажа. Просто не мога… Какви, за Бога, ги мисли той? Какви ги мисли тя? Как са могли?

— Моля те, не казвай на никого. Толкова е унизително. Нали разбираш — моята шаферка!

— Разбира се, че няма. Честен кръст. — И тя направи голям кръст върху розовата си като дъвка жилетка. Даде ми няколко секунди почтително мълчание, преди пак да заговори:

— Еднократно ли е било?

— Еднократно трябва да е било, не мислиш ли?

— О, сигурна съм. Декс никога не би си паднал по нея.

— Знам. Просто не си го представям другояче. Няма начин, нали?

— Няма начин. Той просто не би могъл да скочи от теб при нея. Тя е толкова обикновена… Не знам… Знам, че е най-добрата ти приятелка, затова не искам да говоря лошо…

— Какво?! Тя вече не ми е най-добрата приятелка. Аз я презирам.

— Не те виня — каза важно Клеър, готова да заеме хубавото местенце на Рейчъл.

Аз й подхвърлих кокала, за който тя толкова мечтаеше.

— Сега ти си ми най-добрата приятелка.

Клеър плесна с ръце и ме погледна така, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Тя отдавна се мъчеше да заеме изгодното положение на моя най-добра приятелка.

Понякога открито раболепничеше. В момента тъкмо от това имах нужда и тя откликна.

— О, Дарс. Аз съм изцяло на твое разположение.

— Благодаря. Оценявам го.

— Ние ще си прекарваме възможно най-чудесно отново като свободни момичета. Какво ще правиш довечера? Хенри Фабъз ще прави щур купон в „Лотус“ по случай трийсетата си годишнина. Обезателно трябва да отидем. Той е такъв майтапчия… и е много търсен, нали знаеш? Всички ще бъдат там. Истински ще се разсееш.

— Не и тази вечер. Нужно ми е да остана сама. Дори смятам да си вървя още сега. Не мога да остана тук… и не искам някой да ме види, че плача.

— Искаш ли да дойда с теб? Сигурна съм, че Кал ще ме пусне да тръгна с теб. Можем да обиколим магазините. Шопинг терапия.

— Не, благодаря. Искам да остана сама — повторих, макар всъщност да възнамерявах да бъда с Маркъс.

— Добре — отстъпи тя видимо разочарована. — Разбирам.

— Но преди да тръгна, искам да се погрижа за този имейл. Ще ми кажеш ли какво мислиш?

Коригирането на моите имейли вършеше Рейчъл. Тя беше толкова добра в това отношение. Дадох си обет да я прогоня от мислите си. Тя е персона нон грата, докато не получа извинението й, изписано с дим на небето. Междувременно Клеър пое ролята й сериозно, надвеси се над монитора ми и прочете имейла два пъти. Накрая вдигна поглед, кимна рязко и каза, че бил добър, просто добър. Тогава натиснах „изпращане“ и тръгнах по коридора, привличайки погледите и шепота на колегите си през целия път.