Емили Гифин
Нещо синьо (4)

Глава 2

Успях някак да стигна долу във фоайето (където осведомих портиера на сградата за най-пикантните подробности), взех такси (където отново разказах историята) и стигнах до жилището на Маркъс. Нахлух в разхвърляната му гарсониера и го заварих да седи с кръстосани крака на пода и да свири на китарата си мелодия, която наподобяваше рефрена във „Файър енд рейн“.

Той вдигна поглед към мен, по лицето му беше изписана смесица от раздразнение и слисване.

— Сега пък какво има? — попита.

Възнегодувах срещу употребата на думата сега, която навеждаше на мисълта, че аз непрекъснато изпадам в някакво кризисно положение. Не можех да задържа в себе си това, което ми се беше случило. Разказах му цялата история, без да спестя нито една подробност. Исках новия ми любим да изпадне в ярост. Или поне в шок. Но колкото и да се опитвах да го привлека към собственото си безумно състояние, той изстреля в отговор два съществени пункта: „Как може да обезумяваш, когато ние постъпихме по същия начин с тях?“ и „Нима ние не искаме нашите приятели да бъдат щастливи като нас?“.

Отвърнах му, че нашата вина няма нищо общо със случая и за бога, не, ние не искаме те да са щастливи!

Маркъс продължи да дрънка на китарата и да се подхилква.

— Какво смешно има? — попитах раздразнена. — Няма нищо смешно в създалото се положение!

— Е, може да не е за смях с ха-ха-ха, но е иронично смешно.

— Не е ни най-малко смешно, Маркъс! И престани да свириш това!

Той прекара палец по струните още веднъж, преди да прибере китарата в калъфа й. После пак седна с кръстосани крака и хващайки върховете на мръсните си гуменки, заговори отново:

— Просто не разбирам как може да си толкова бясна, след като ние вършим същото…

— Изобщо не е същото! — прекъснах го и също седнах на студения под.

— Виж, аз може и да изневерих на Декс с теб, но не съм направила нищо на Рейчъл.

— Е, да, но ние пък с нея излизахме известно време. Имахме потенциал, преди ти да се намесиш.

— Вие имахте само няколко тъпи срещи, докато аз бях сгодена за Декс. Що за човек ще вземе да се чука с годеника на приятелката си?

Маркъс кръстоса ръце и ме погледна многозначително.

— Дарси.

— Какво?

— Пред теб седи един такъв. Забрави ли? Аз бях един от шаферите на Декстър. Това говори ли ти нещо?

Подсмръкнах. Вярно, Маркъс и Декс бяха състуденти и приятели от години. Но положението беше несравнимо.

— Не е същото. Женските приятелства са по-свещени: връзката ни с Рейчъл е от памтивека. Тя беше най-добрата ми приятелка на света, а теб те включиха последен в списъка на шаферите. Декс вероятно не би те избрал, ако не му беше нужен пети мъж за моите пет шаферки.

— Леле! Колко съм трогнат!

Подминах сарказма му и продължих:

— Освен това ти никога не си се правил на светец като нея.

— Тук си права. Аз не съм светец.

— Ти изобщо не си тръгнал с годеника на най-добрата ти приятелка. Или с бившия годеник. Край. Завинаги. Дори безброй години да минат, ти пак няма да бъдеш в същото положение. И определено няма да скочиш в леглото с него само ден след като сте скъсали. — После го обсипах с още въпроси. „Смята ли той, че това ще е еднодневна връзка? Или дали са сложили начало на връзка? Възможно ли е да са се влюбили един в друг? Завинаги ли ще продължи това?“

На всички тези въпроси Маркъс свиваше рамене и отговаряше с няколко вариации на „Не знам“ и „Не ми пука“.

Аз пък на свой ред крещях: „Ами предположи! Загрижи се! Утеши ме!“.

Накрая той отстъпи — потупа ме по ръката и отговори задоволително на въпросите ми. Съгласи се, че вероятно това между Рейчъл и Декс е еднодневна авантюра. Че Декс е отишъл при Рейчъл, защото е бил разстроен. Че като бъде с Рейчъл, щял да се чувства най-близо до мен. А колкото до Рейчъл, тя просто искала да даде утеха на съкрушен мъж.

— Добре. Тогава какво ще ме посъветваш да правя аз сега? — попитах го.

— Ти нищо не можеш да направиш — отговори той и се пресегна към отворената кутия с пица, която лежеше до калъфа на китарата. — Изстинала е, но все пак си вземи.

— Като че ли ми е до ядене в момента! — Въздъхнах драматично и се проснах с разтворени ръце и крака на пода. — Така, както го виждам, имам две възможности: убийство и/или самоубийство… Ще е много лесно да убия и двамата, нали разбираш?

Прииска ми се да спре да диша при тези мои думи, но за голямо мое разочарование те изобщо не го шокираха. Само си взе едно парче пица, преви го надве и го пъхна в устата си. Задъвка пицата и с все още пълна уста изтъкна, че аз ще бъда главната и единствена заподозряна.

— И ще се озовеш в женския изправителен дом в северната част на щата Ню Йорк. Със селяшка прическа. Мога да си те представя как изпразваш кофи с овесена каша, а селяшката ти коса се вее от бриза в затворническия двор.

Замислих се над думите му и реших, че далеч повече предпочитам собствената си смърт пред селяшка прическа. Което ме наведе на избора самоубийство.

— Добре, В такъв случай убийството го изключваме. Вместо това ще се самоубия. Те истински ще съжаляват, ако се самоубия, нали? — не че наистина го мислех, казах го по-скоро да видя какъв ще бъде ефектът.

Исках Маркъс да ми каже, че не може да живее без мен. Той обаче не се хвана на въдицата за самоубийството, както Рейчъл навремето, когато бяхме в началното училище и тя обеща, че ще се наложи над избора на майка ми за класическа музика на погребението ми и ще се погрижи да бъде „Он дъ търнинг уей“ на Пинк Флойд.

— Те ще има да съжаляват, че съм се самоубила — продължих аз. — Мислиш ли, че ще дойдат на погребението ми? Дали ще се извинят на родителите ми?

— Да. Вероятно ще се извинят. Но на хората бързо им минава. В действителност понякога те дори забравят за починалия на погребението — зависи доколко е вкусна храната.

— Ами тяхната вина? Как ще живеят те с нея?

Той ме увери, че първоначалната вина би могла да се превъзмогне с помощ от някой добър терапевт. Така че, след няколко вечери на кожената кушетка и безброй въпроси, започващи с ами ако, пациентът най-накрая ще разбере, че само душа с множество проблеми би отнела живота си и че един, макар и значителен акт на предателство, не би подтикнал здравомислещ човек да скочи пред влака.

Знаех, че Маркъс е прав — спомних си как веднъж, когато с Рейчъл бяхме в девети клас, един наш съученик, Ерик Мъри, се бе застрелял в главата с револвера на баща си в стаята си, докато родителите му гледали долу телевизия. Версиите бяха няколко, но всички знаехме, че това имаше нещо общо с разправията между него и гаджето му Амбър Лусети. Тя го зарязала заради един колежанин, с когото се запознала, когато била на гости у сестра си в щата Илинойс. Никой от нас не можа да забрави момента, когато класният наставник извика Амбър да излезе от час, за да й съобщи ужасяващата новина. Никой не можа да забрави и вика на Амбър, огласил коридорите. Всички ние си представихме, че тя ще се побърка напълно и ще свърши в някое заведение за душевноболни.

След няколко дни обаче, Амбър се върна в клас и изнесе доклада си за неотдавнашния фалит на стоковия пазар. Аз току-що бях произнесла речта си, отнасяща се за магазините за хранителни стоки. Смаях се на способността на Амбър да направи такова смислено изложение, почти без да поглежда в справките си, при положение че бившият й приятел лежеше в ковчег под твърдата земя. Но компетентната й реч беше нищо в сравнение със спектакъла, който разигра, когато се появи с Алън Хайсак в „Пролетен танц“, по-малко от три месеца след погребението на Ерик.

Така че, ако исках да разруша света на Рейчъл и Декс, може би отговорът не беше самоубийството. Което ме остави с един избор: да продължа да живея своя очарователен, съвършен живот. Нали казват, че щастието е най-доброто отмъщение? Ще се оженя за Маркъс, ще родя детето му и ще продължа напред към залеза, без изобщо да се обръщам назад.

— Ей, я ми дай едно парче, в края на краищата — казах на Маркъс. — Сега ям за двама.

 

 

Същата вечер позвъних по телефона на родителите си и им поднесох новината. Обади се баща ми и аз го помолих да каже и на майка ми да слуша по другия апарат.

— Мамо, татко, сватбата се отменя. Съжалявам — изрекох стоически, дори може би прекалено стоически, защото те мигом предположиха, че вината е единствено в мен. Миличкият Декс никога не би отменил сватба една седмица преди определения ден. Майка ми даде воля на сълзите си и започна да нарежда колко била обикнала Декстър, а баща ми пък я надвикаше с неговото: „Хайде, Дарси, не прибързвай толкова“. На това място им хвърлих бомбата с гардероба. Рядко срещано мълчание надвисна над телефона, толкова пълно, че за миг си помислих, че връзката е прекъснала. Накрая баща ми заговори и каза, че вероятно е станала някаква грешка, защото Рейчъл ни би постъпила така. Отвърнах, че и аз изобщо нямаше да повярвам, ако не бях видяла със собствените си очи голия Декс в гардероба на Рейчъл. Естествено, и дума не обелих за Маркъс или за бебето. Исках да получа тяхната пълна емоционална и финансова подкрепа. Исках да хвърля вината върху Рейчъл, съседското момиче, което ги измами точно така, както измами и мен. Съвършената, заслужаваща пълно доверие, добросърдечна, лоялна, надеждна, предсказуема Рейчъл.

— Сега какво ще правим, Гари? — обърна се майка ми към баща ми с детинския си тон.

— Остави на мен — отвърна той. — Аз ще се погрижа за всичко. Дарси, не се притеснявай за нищо. У нас е списъкът на гостите. Ние ще се обадим на всички. Ще се свържем с Карлайл, фотографа. С всеки. Ти стой твърдо на позициите си. Искаш ли да дойдем с майка ти във вторник, или предпочиташ да ти пратим билет ти да дойдеш? Решението е твое, мила.

Баща ми беше в пълна бойна готовност, както винаги, когато се очакваше торнадо или снежна буря, както и когато нашата домашна полусляпа котка с изрязани нокти се шмугнеше през задната врата и изтичаше на улицата, а ние с майка ми се спотайвахме и тайничко се наслаждавахме на драмата.

— Не знам, татко. Аз не мога дори да мисля трезво в момента.

Баща ми въздъхна и рече:

— Искаш ли да се обадя на Декс? Да му влея малко разум?

— Не, татко. Излишно е. Всичко свърши. Моля те, недей. Все пак имам известна гордост.

— Негодник такъв! — вметна майка ми. — А и Рейчъл! Направо не мога да повярвам, тази малка уличница.

— Стига, това няма да помогне — смъмри я баща ми.

— Да, знам — съгласи се майка ми. — Но умът ми не го побира, че Рейчъл е постъпила по този начин. И как, за Бога, е възможно Декс да иска да бъде с нея?

— Аз знам, мамо! Няма начин те двамата да останат дълго заедно, разбра ли? Той не би могъл да я харесва, нали?

— Не, разбира се — отвърна майка ми.

— Сигурна съм, че Рейчъл е изпълнена с разкаяние — додаде баща ми. — Не е редно да се постъпва така.

— Нередно не е точното определение — възрази майка ми.

Баща ми опита отново.

— Коварно? Опортюнистично?

Майка ми се съгласи с тази преценка.

— Тя вероятно го е желаела през цялото време, докато ти си била с него.

— Знам — отвърнах, чувствайки бегло съжаление, че бях оставила Декс да си тръгне. Всеки гледаше на него като на трофей. Погледнах Маркъс, за да се уверя, че съм взела правилното решение, но той се бе вторачил в любимото си предаване.

— Рейчъл обади ли се, за да обясни или да се извини? — попита баща ми.

— Още не.

— Ще се обади — вметна майка ми. — А междувременно ти дръж фронта, мила. Всичко ще се оправи. Ти си красиво момиче. Ще си намериш някой друг. Някой по-добър. Кажи й, Гари.

— Ти си най-красивото момиче на света — потвърди той. — Всичко ще бъде наред. Уверявам те.