Емили Гифин
Нещо синьо (8)

Глава 6

След онази вечер на дивана Маркъс престана да се съпротивлява и да се отнася към отношенията ни като към грешка. Макар че нито веднъж не ме потърси, той винаги беше на разположение, когато поисках да се видим — било то през обедната почивка или вечер, когато Декс оставаше да работи до късно. Цялото ми свободно време бе отдадено на Маркъс. А когато не бях с него, мислех за него, фантазирах си неща за него. Сексът ни беше неразумен — какъвто мислех, че съществува единствено във филми като „Девет седмици и половина“. Не можех да се наситя на Маркъс и той очевидно също беше обсебен от мен. Опитваше се да запазва хладнокръвие, но от време на време разбирах чувствата му по звученето на гласа му, когато му телефонирах или по начина, по който ме гледаше след секс, докато се излежавах гола в апартамента му.

Но въпреки ескалиращия ни роман, Маркъс нито веднъж не ми намекна да отложа сватбата. Нито веднъж. Дори когато го насилвах и го питах без заобикалки дали трябва да изпълня ангажимента си. Той просто отговаряше: „Ти решаваш, Дарси“. Или пък, дори още по-обезсърчаващо, казваше, че трябва да се омъжа за Декс. Зная, че в такива случаи говореше единствено гузната му съвест, но въпреки това ми ставаше неприятно. Макар да нямах намерение да отменям сватбата и да се наслаждавам на свободата, която вървеше редом с освободената от условия любовна афера, аз пак исках Маркъс да ми каже, че трябва да бъде с мен, че ако аз не кажа истината на Декс, той ще го направи. Такива мерки щяха да подхождат на страстната представа за нас — онази несломима, неназована сила, която ни привличаше един към друг. Но това не беше в стила на Маркъс. Въпреки че беше преодолял измяната на мъжкото приятелство, като спи с годеницата на приятеля си, той не желаеше да извърви целия път и на практика да саботира сватбата.

И тъй, годежът ми с Декс бе запазен, а аз се раздвоявах между годеника и любовника си. Напусках апартамента на Маркъс и се връщах в своя, като превключвах напълно в друга посока — грабвах, например, сватбената си папка и поръчвах триста сватбени сувенира, без да ми трепне окото. Колкото и да бях хлътнала по Маркъс, пак гледах на себе си като на част от златна двойка и вярвах, че в края на краищата, никой освен Декс не е по-подходящ за мен. Поне теоретически. Теоретически Декс превъзхождаше Маркъс. Преди всичко беше по-хубав. Ако накарате сто жени да гласуват, Декс щеше да спечели. Маркъс не беше висок, косата му не беше гъста и чертите на лицето му не бяха изваяни. В други категории Маркъс също не беше на нужната висота: не беше спретнат, имаше ужасна работна етика, не печелеше добри пари, не произлизаше от добро семейство, вкусът му не беше изтънчен, изневерявал е на бившите си гаджета и беше способен да мами приятел.

Маркъс имаше превъзходство само по онзи мъгляв, неуловим начин, който означава или много, или нищо — в зависимост кого питаш. Ние се занимавахме с неща, които не могат да бъдат изразени в писмена форма. Похотта, страстта, физическата връзка. Той беше неустоим, несъвършен и тъй нататък и аз не можех да престана да се връщам за още. Не че в действителност се опитвах. Вършех всичко с лекота, правех планове за сватбата, прибирах се вкъщи при Декс след секс до изпотяване и изтощение с неговия шафер. Уверявах се, че ще си взема дозата преди сватбата и че от сватбения ден нататък ще стана лоялна съпруга. Сега просто си живеех живота. Много хора го правеха. Защо и аз да не можех?

Разбира се, не споделих с никого за любовната си афера. Дори с майка ми, както бях правила винаги. Нито с Клеър, която дори нямаше да се опита да разбере защо изневерявах на Декс с негов близък и застрашавах бъдещето си. Да не говорим за Рейчъл. Защото тя е толкова разумна и защото по едно време си падаше малко по Маркъс.

Само веднъж бях на прага да разкрия цялата истина. Беше след като забравих пръстена си в апартамента на Маркъс и неговата чистачка го открадна. Изпаднах в паника — безпокоях се как да намеря заместител преди сватбата, безпокоях се как ще кажа на Декс, че пръстенът липсва и най-вече се безпокоях дали изобщо да се омъжа за Декс. Затова в момент на отчаяние се обърнах за съвет към Рейчъл. Тя винаги е взимала решения вместо мен дори по най-тривиални въпроси като например, дали да си купя кожени ботуши „Гучи“ с цвят на шоколад или светлокафяви (макар че навремето дори това не беше тривиално), затова знаех, че тя щеше достойно да се справи с положението, когато изпадна в нужда. Споделих и за аферата си, но омаловажих значението й, като казах, че се е случило само веднъж. Казах също, че съм спала с колега от работата. Просто исках да узная и нейните чувства, защото тогава не мислех, че истината някога ще излезе наяве.

Както винаги, Рейчъл ми даде добър съвет. Увери ме, докато ядяхме доставена китайска храна, че любовната афера е само израз на уплаха, уплаха, която само един мъж — или жена с безкраен избор — може да разбере. Накара ме да проумея, че макар първоначалната страст на силна връзка да отминава трудно, онова, което имам с Декс, е по-добро, по-издръжливо. Повярвах й и реших, че ще се омъжа за Декс.

После, една августовска вечер, около три седмици преди сватбата ми, се случи нещо, което ме накара да поставя под въпрос решението си. Имах среща с клиент, която се отложи в последния момент, затова отидох у Маркъс да го изненадам. Той още не се беше прибрал, но аз успях да склоня портиера да ми даде резервния му ключ, за да го изчакам горе. Качих се, съблякох се, като останах само с обувки с високи токчета „Маноло Бланик“ с леопардов десен и се излегнах на дивана, тръпнейки от желание той да се прибере.

След около час, почти задрямала, чух познат женски кикот в коридора и ниския глас на Маркъс, който очевидно развеселяваше компаньонката си. Бързо станах да се облека, но не успях, преди Маркъс и русокосата — която бегло ми заприлича на Стейси от „Ореол“, — да влязат. Тя имаше хубаво лице, но крушообразно телосложение и още по-лошо — носеше обувки отпреди три сезона. Тримата застанахме насред стаята — на крачка един от друг. Аз все още бях чисто гола, само по обувки.

— Дарси… изкара ми акъла — рече Маркъс. Не изглеждаше дори наполовина стреснат при вида ми в сравнение с моето безпокойство. — Лу не ми каза, че си тук.

Успях да навлека една от мръсните му тениски, метнати върху облегалката на дивана, но не и преди да уловя завистливия и критичен поглед на момичето.

— Ами, сигурно е забравил — изсъсках аз.

— Ще си тръгвам — каза русата и запристъпва назад като уловена в капан кошута.

— Добре ще направиш — рекох й и посочих вратата.

Маркъс каза:

— Чао, Анджи, ще ти…

— Ще ти се обади утре, Анджи — прекъснах го аз язвително. — Чао-чао.

Още щом вратата се затвори, аз се опитах да го ударя, докато крещях: „Негодник такъв, лъжец, опетни годежа ми, съсипа живота ми“.

Дълбоко в себе си знаех, че нямам право да съм толкова разярена, че само след няколко седмици щях да се омъжа за другиго. И все пак, в същото време се чувствах напълно в правото си. Затова продължих да му нанасям удар след удар, които той без всякакво усилие отблъскваше с ръцете или с лактите си, точно както личният ми треньор прави на тренировките по кикбокс.

Това продължи още известно време, докато накрая Маркъс се вбеси. Хвана ме за китките, разтърси ме и извика:

— Какво си си мислила, че ще стане, Дарси?

— С Анджи ли? — изхленчих аз, надявайки се, че той се кани да ми каже, че двамата с Анджи са само приятели и че нищо е нямало да се случи.

— Не — отвърна той с отвращение. — Какво си си мислила, че ще стане, след като се омъжиш? Да не би да си престанала дори да мислиш за това?

Разбира се, че бях, казах му, заемайки изведнъж отбранителна поза. Не бях очаквала такъв род въпроси.

— И?

— Дори не знам дали ще се омъжа — отвърнах жално. Естествено, че имах намерение да се омъжа, но си помислих, че имам повече право да изразя възмущение, ако сватбата ми не е сигурна.

— Добре, да приемем, че се омъжиш — каза Маркъс. — Смяташ ли, че ще продължим да се виждаме?

— Не — заявих самодоволно, макар от време на време да си представях такъв вариант.

— Господи, Дарси! — извика той. — Достатъчно кофти е, че се срещам с годеницата на мой приятел вече два месеца. Но знаеш ли, сега ще тегля чертата. Няма да спя с жена му, ако ти се въртят такива мисли.

— Нямам такива мисли — отвърнах. Ако той нямаше да отстъпи от позициите си, тогава и аз нямаше — въпреки че позицията бързо се подкопаваше.

— Тогава какво? Да не мислиш, че ще се обрека на безбрачие, след като се омъжиш? И да чезна по теб цял живот? Да се виждам с теб и Декс и непрекъснато да си мисля: „Леле, какъв щастливец е той. Де да можех да съм на негово място“.

— Не — казах, а всъщност ми харесваше темата за злочестите влюбени. На кого не му харесваше? Та нали затова историята на „Ромео и Жулиета“ е толкова обичана.

— Тогава, за бога, Дарси, какво искаш от мен? — извика по-силно той, докато крачеше напред-назад из стаята.

Обмислих за момент въпроса, после отвърнах с жалостив, слаб глас и с изражение на умиращо в снежна буря теле:

— Искам да ме обичаш.

Той издаде звук от рода на „пфу“ и ме погледна с отвращение. Всичко пропадаше. Защо изведнъж станах лошото момиче?

Седнах и издърпах тениската върху коленете си. По лицето ми се стичаха сълзи. Плачът винаги въздействаше на Декс. Маркъс обаче не се хвана.

— О, я престани да плачеш. И то веднага!

— Кажи ми, обичаш ли ме? — настоях с надежда в гласа.

Той поклати глава.

— Няма да играя твоите малки манипулативни игрички, Дарс.

— Аз не те манипулирам… Защо не отговаряш на въпроса? — Изведнъж предприех странен разпит.

— Защо ти не отговориш на моя въпрос? Добре. Кажи ми, какво значение ще има, по дяволите, ако те обичах? Кажи ми, де. А? — Лицето му беше станало червено, ръцете му се движеха във всички посоки. Освен на спортно събитие или хазарт никога не го бях виждала толкова възбуден, още по-малко гневен или разстроен.

За секунда бях пленена от силата на реакцията му, както и от думата „любов“, излизаща от устата му. Това най-много се доближаваше до някакъв вид признание за чувствата му към мен. После обаче си представих Анджи и яростта отново ме завладя.

— Добре, ако наистина ме обичаш, тогава къде се вписва Анджи? — И посочих вратата, през която слабата ми конкурентка току-що беше излязла. — Защо тя беше тук? Коя е тя всъщност?

— Никоя.

— Ако е никоя, защо тогава щеше да правиш секс с нея?

Очаквах той да отрече, но той ме погледна предизвикателно.

— Щеше ли да правиш секс с нея? — настоях да узная.

Той изчака няколко секунди, преди да отговори:

— Ъхъ. Точно това беше планът.

Забих юмрук в рамото му. Ръката ме заболя, а той дори не трепна.

— Негодник такъв. Толкова те мразя.

Той ме погледна безизразно и рече:

— Просто си върви, Дарси. Веднага. Всичко свърши. Ние приключихме. Ще се видим на сватбата ти.

Той говореше сериозно, дума да няма. Бях онемяла, направо не можех да повярвам, че всичко щеше да свърши така.

— Наистина ли това искаш?

Той се изсмя презрително.

— Някога било ли е друго освен това, което ти искаш?

— О, моооля те. Сякаш не ти беше приятна всяка секунда.

— И още как. Беше забавно — подметна той лекомислено.

— Само толкова? Забавно?

— Даа, забавно. Невероятно забавно. Истинско веселие. Мигът на живота ми… Какво искаш да ти кажа? Какво искаш от мен?

Обмислих въпроса и отговорих честно:

— Искам да ме желаеш. Да е нещо повече от забавно. Повече от просто страхотен секс. Искам да ме желаеш истински.

Той въздъхна, засмя се и поклати глава.

— Добре, Дарс, искам те. Искам те. Искам те само за себе си. Сега щастлива ли си?

Преди да успея да отговоря, той се обърна и влезе в банята, затръшвайки вратата след себе си. Изчаках минута, преди да го последвам. Вратата беше отключена. Той се беше облегнал на мивката в тъмното. На светлината, идваща от коридора, виждах лицето му в огледалото. По него беше изписана тъга, което едновременно ме изненада и смекчи.

— Да — казах тихо.

— Какво „да“?

— „Да“ на въпроса ти. Щастлива съм, че ме искаш. Аз също те обичам.

Той ме погледна обезоръжаващо. Получих отговора. Маркъс ме обичаше. Обля ме вълна на радост — чувство на триумф и страст.

— Ще отменя сватбата — рекох най-накрая.

Пак мълчание.

— Чу ли какво казах?

— Чух.

— Какво мислиш по въпроса?

— Сигурна ли си, че го искаш?

— Да, сигурна съм.

В интерес на истината, съвсем не бях сигурна, но това беше първият момент, когато в действителност можех да си представя, че го правя — да срежа дългото, надеждно въже с Декс и да започна нов живот. Може би трябваше да видя Маркъс с друга, за да осъзная, че ние с него щяхме да приключим след броени дни, ако не направех избор. Може би защото го видях облегнат на мивката в банята с тъга в кафявите му очи. Може би защото го чух да изрича думата „обичам“. И може би поради факта, че емоционалната бариера беше толкова висока, че аз нямаше къде другаде да отида, освен тук. Нямаше да отговаря на очакванията, ако бях казала друго.

След малко двамата с Маркъс правехме страстен секс без презерватив.

— Ще свърша — каза най-сетне Маркъс, дишайки тежко, след като аз го бях направила два пъти.

— Още две секунди — отвърнах, приведена над него.

— Отдръпни се. Говоря сериозно.

Но аз направих тъкмо обратното, без да ме интересува, че бях по средата на цикъла си — вероятно най-опасната част от секундата на месеца.

— Какво правиш? — извика той с широко отворени и изплашени очи. — Искаш да заченеш ли?

В този момент това ми се стори страхотна идея — съвършеното романтично разрешение.

— Защо не?

Той ми се усмихна с половин уста и ми каза, че съм луда.

— Луда по теб — уточних.

— Никога вече не го прави. Говоря сериозно.

— Добре, татенце. — Всъщност не смятах, че сме улучили джакпота с това наше усилие. Неведнъж в живота ми — особено в колежа — се случваше да забравя да изпия хапчето си или да не бъда достатъчно внимателна. И никога не бях забременявала. Дори част от мен смяташе, че не мога да забременея. Което много ме устройваше. Когато му дойдеше времето, просто щях да се кача на самолета и да ида да си избера бебе от Китай или Камбоджа. Като Никол Кидман или Анджелина Джоли. И presto^[1] щях да стана очарователно мамче със съвършено, непокътнато тяло.

— Не е смешно — усмихна се Маркъс. — Върви направи нещо. Измий се, изчишкай се или каквото там трябва, чу ли?

— В никакъв случай — отвърнах, като заврях крака под себе си — техника, която приятелката ми от гимназията, Анализе, ми беше описала, че използват с мъжа й, за да си имат бебе. — Плувайте, вие малки сперматозоидчета, плувайте!

Маркъс се засмя и ме целуна по носа.

— Откачалка.

— Да, но ти ме обичаш. Повтори го.

— Да го повторя? Изобщо не съм го казвал.

— Каза го и още как. Повтори го.

Той въздъхна и ме погледна прочувствено.

— По някакъв начин те обичам, откачалке.

Усмихнах се при мисълта, че най-накрая бях успяла. Маркъс беше пречупен. Беше мой, ако го пожелаех.

В дните, които последваха, се чувствах объркана и търсех знак, някакъв знак. Декс ли да избера или Маркъс? Брак или секс? Сигурност или забавление?

И тогава, един ден в началото на септември, седмица преди сватбата ми получих най-накрая отговор във формата на две успоредни розови линии върху пластмасова пръчица, потопена в урина.