Емили Гифин
Нещо синьо (13)

Глава 11

Апартаментът ми не се опразни особено много, след като Декс се изнесе, но той беше взел кухненската маса, две лампи и един скрин. Зарадвах се, като видях, че ги няма, особено селската чамова маса. Възнамерявах да търся някаква с по-изчистен, по-съвременен вид, която щеше да отива на елегантния апартамент в многоетажна сграда с хубава гледка, който двамата с Маркъс щяхме да купим. Добре че се отървах от традиционния вкус на Декстър, от предпочитанието му към довоенните сгради с много очарование, но без килер.

И тъй, около две седмици след деня, в който щеше да е сватбата ми, аз завлякох Маркъс да разглеждаме мебели. Взехме метрото до Петдесет и пета и „Лекс“ и тръгнахме по Медисън авеню за „Крейт&Баръл“. Вълна на тъга ме обзе, когато отворих стъклените врати, защото си спомних последното ми идване с Декс в магазина за сватбени подаръци. Споделих спомена с Маркъс, който имаше подходящ отговор за подобни спомени.

— Ах, добрите стари времена — отвърна той, докато ме следваше до втория етаж. Там вниманието ми веднага бе привлечено от правоъгълна маса от черешово дърво с изтънени крака. Точно така си представях нашата маса, но и през ум не ми е минавало, че ще я открия толкова лесно. Прокарах ръка по гладката повърхност.

— Страхотна е. Харесва ли ти? Как я намираш? Представи си я с тапицирани столове. Нещо в лимоненозелено, може би?

Маркъс сви рамене.

— Разбира се. Звучи чудесно. — Той гледаше нещо зад мен. — Ъъъ, Дарси… Рейчъл и Декс са тук — добави той с тон, който ме убеди, че не се шегува.

— Какво? — Замръзнах на място и кълна се, сърцето ми спря за няколко секунди. После заби като лудо. — Къде? — прошепнах.

— Точно зад теб. До онзи диван, кафявия.

Обърнах се бавно, предпазливо. И наистина, там, вляво от мен, на по-малко от десет метра, беше врагът, който разглеждаше плюшен диван с цвета на бебешко ако. И двамата бяха облечени с обичайното за събота спортно облекло — джинси и гуменки. Декс носеше, както винаги в такива дни, сива трикотажна риза, а Рейчъл — морскосиня плетена блуза, която й помогнах да избере миналата година от „Блумингдейлс“. По-точно, през уикенда, преди Декс да ми предложи. Преди цял век!

— О, по дяволите! Как изглеждам? — зарових в страничното джобче на чантата си „Прада“ за пудриерата си и си спомних, че в последната минута, преди да изляза, я извадих да се напудря и я оставих на масичката за кафе у Маркъс. Нямах огледалце. Затова трябваше да разчитам единствено на Маркъс. — Как изглеждам?

— Изглеждаш чудесно — увери ме той. Погледът му отскочи обратно към Рейчъл и Декс.

— Какво правим? Да се махаме ли оттук? — Коленете ми се подкосиха, когато се облегнах на бъдещата ми маса. — Май ще ми призлее.

— Защо да не си побъбрим с тях — предложи безизразно Маркъс. — Ще бъде навременна, зряла постъпка.

— Да не си луд? Изобщо не ми се бъбри!

Маркъс сви рамене. Декс се беше обадил на Маркъс преди два дни, за да му каже, че „не изпитва лоши чувства и да предаде поздрави за бебето“. И двамата се впуснали в подробности, но никой от тях не споменал мен или Рейчъл, Маркъс каза, че разговорът бил тягостен, но траял по-малко от три минути. Каза още, че се подразбрало, че с приятелството им е свършено; дори за мъже нашата сага идвала в повече, за да бъде подмината.

— Добре, Дарс. Да изчезваме оттук — съгласи се Маркъс. — На мен също не ми е до такава среща. — Той посочи стълбището зад мен, водещо към приземния етаж. Имахме лесен за измъкване път. Беше ясно, че Декс и Рейчъл още не ни бяха видели. Те разговаряха весело и изглеждаха напълно разсеяни в съвпадението на века при покупка на мебели.

Прииска ми се да се обърна и да тръгна надолу по стълбите, но нещо ме възпираше. Имах чувството, че наблюдавам някаква страшна сцена от филм на ужасите. Хем не искаш да видиш разчленяването на момичето, хем разперваш пръсти пред очите, за да го зърнеш. Скрих се зад един библиотечен шкаф и издърпах Маркъс до себе си. Двамата застанахме да наблюдаваме Рейчъл и Декс, които се преместиха до друг диван, малко по-близо до нас. Този беше по-квадратен от предишния и по моему — по-добър избор. Декс го огледа и направи физиономия. Беше прекалено модерен за вкуса му. Изтълкувах физиономията му за Маркъс. Видя ли, той не харесва чистите линии. Видя ли?

— Дарси, изобщо не ми дреме какъв диван ще си купят.

— Те ще си купят? Искаш да кажеш, че правят обща покупка?

— Те купуват. Той купува. Тя купува — каза Маркъс, сякаш спрягаше глагол в час по френски.

— Тя добре ли изглежда? Струват ли ти се щастливи?

— Хайде, Дарс. Да си вървим.

Продължих да ги гледам, вътрешностите ми се преобръщаха.

— Кажи ми — настоях. — Тя по-хубава ли изглежда от обикновено? Не е ли по-слаба?

Рейчъл и Декс се върнаха при техния скучен кафяв диван. Тя седна и се облегна самодоволно. После вдигна поглед към Декс и му каза нещо. Той беше с гръб към нас, но го видях как кимна, прекара пръсти по облегалката на дивана и ги спря почти до главата й. После се наведе и започна да разлиства цветните мостри върху масичката за кафе до дивана.

— Как мислиш, дали ще заживеят заедно? — попитах.

— Откъде мога да знам?

— Той спомена ли ти нещо от този род, когато разговаряхте?

Маркъс въздъхна.

— Сто пъти ти предадох всяка дума от разговора ни.

— В такъв случай подменя нашия диван, нали? А тя просто му помага, нали?

Той пак въздъхна, по-тежко този път.

— Не знам, Дарси. Може би. На кого му пука?

— Виж какво, престани да губиш търпение с мен, господинчо. Това е важно. — Насочих пръст към тях, после ги огледах по-настоятелно, запечатвайки всяка подробност. Преди три седмици те бяха хората, които познавах най-добре. Най-добрата ми приятелка и годеника ми. Сега ми се струваха непознати или отчуждени любими същества, които не съм виждала от години. Когато Рейчъл извърна глава, забелязах, че косата й е подстригана леко на етажи — радикално отстъпление от обичайните й еднакви краища.

— Харесва ли ти косата й така? — попитах Маркъс.

— Да, чудесна е — отвърна той разсеяно.

Изгледах го с поглед, означаващ „Грешен отговор“.

— Добре де, ужасна е, грозна е.

— Я стига. Погледни я! И ми кажи честното си мнение! — Чувствах се като обезумяла, искаше ми се Клеър да е тук. Тя щеше да намери нещо за критикуване. Гуменките. Косата. Нещо.

Маркъс пъхна ръце в джобовете си и отмести поглед към Рейчъл.

— Според мен си е същата.

Поклатих глава.

— Не. И двамата изглеждат по-добре отпреди. На какво ли се дължи? Може би на факта, че измина доста време?

После, когато Декс седна да Рейчъл, ми светна. Декс беше почернял. Дори Рейчъл беше загубила обичайната си бледост. Осъзнаването сви сърцето ми. Те са били заедно на Хаваите! Ахнах.

— О, Боже мой! Те имат тен. Тя е отишла на моето пътешествие до Хаваите! Тя е отишла на моя меден месец! О, Боже мой! Боже мой! Ще ида при тях! — Чували сте хората да казват, че гневът може да те заслепи и в този момент това се потвърди. Падна ми пердето, когато направих крачка към тях.

Маркъс ме хвана за ръката.

— Дарс… не отивай. Хайде просто да си вървим. Веднага.

— Той ми каза, че ще унищожи билетите! Как смее тя да ходи на моя сватбен месец! — Разплаках се. Една двойка до нас ме погледна, после погледна към Декс и Рейчъл.

— Нали ми каза, че той ти ги е предложил? — възрази Маркъс.

— Изобщо не е там работата! Аз не бих те завела на Хаваите!

Маркъс повдигна вежди, сякаш да обмисли думите ми.

— Да… гадно е в известен смисъл — призна той. — Имаш право.

— Тя е била на моя меден месец! Що за откачена кучка ще тръгне на медения месец на приятелката си? — Гласът ми стана по-висок.

— Аз си тръгвам. Още сега. — Той заслиза по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж и тъкмо когато се обърнах да го последвам, видях още по-болезнена гледка: Декс се навеждаше да целуне Рейчъл. По устата. Почернели, щастливи, влюбени потенциални купувачи на диван.

Очите ми се напълниха със сълзи, когато се втурнах по стълбите, подминавайки Маркъс, подминавайки другите стоки и озовавайки се навън на Медисън авеню.

— Разбирам — каза Маркъс, когато ме настигна. За първи път той като че ли изразяваше съпричастност към мъката ми. — Сигурно ти е много тежко.

Любезните му думи ме разплакаха още повече.

— Не мога да повярвам, че тя е била на Хаваите — рекох, дишайки дълбоко и учестено. — Що за човек може да постъпи така? Мразя я! Искам да умре!

— Не говориш сериозно — вметна Маркъс.

— Добре. Може и да не е смърт, но искам цялата да се покрие с неизлечимо акне. — Смятах, че неизлечимо акне е дори по-лошо от смърт.

Маркъс обгърна раменете ми с ръка и двамата пресякохме неправилно Шейсета улица и едва не се сблъскахме с доставчик на велосипед.

— Просто забрави за тях, Дарс. Има ли значение какво правят?

— Има! — изхлипах, мислейки си, че няма лъжа: Декс и Рейчъл са двойка. Не можех да се правя, че не са. Заля ме вълна на угризение. За първи път започнах да се питам дали не трябваше да остана с Декс — дори само за да попреча Рейчъл да е с него. Когато връзката ми с Маркъс започна, морето ми се струваше до колене и не се замислях особено. Но след като бях видяла бившия си годеник как пазарува мебели, отново ме връхлетя идеалният му образ.

Маркъс спря такси и ми помогна да се кача. Плаках през целия път по Парк авеню, представяйки си Рейчъл и Декс във всички сцени, които бях запомнила от брошурата за меден месец: двамата отпиват шампанско в джакузи… усмихват се на хавайски празник над печено прасенце сред местни танцьори, мятащи огън… веселят се в тюркоазната вода… правят секс под кокосово дърво.

Помня, като казах на Декс, че ние сме по-хубави от всяка от двойките на меден месец, снимани за брошурите. Декс се беше засмял и бе попитал откъде тази скромност у мен.

— Искаш ли да прекараме медения си месец на Хаваите? — попитах Маркъс, когато се прибрахме в апартамента му.

— Каквото пожелаеш — отвърна той и се хвърли на леглото, после ме повика да отида при него.

— Като се замисля, по-добре да отидем на някое по-екзотично място. Хаваите беше избор на Декс, а ако питаш мен, Хаваите е изтъркан избор.

— Аха — отвърна той с израз на лицето, който говореше „искам секс“. — Всички ходят на Хаваите. А сега, идвай тук.

— Тогава къде да отидем? — продължих аз, докато се настанявах до него.

— В Турция, Гърция, Бали, Фиджи. Където пожелаеш.

— Обещаваш ли?

— Дааа — отвърна той и ме притегли към себе си.

— А ще си вземем ли нов, голям апартамент? — И огледах чисто белите стени, претъпкания килер и огромната му стереоуредба, бълваща жици из целия издраскан паркет.

— Разбира се.

Усмихнах се тъжно, но с надежда.

— Междувременно обаче — додаде той, — знам как да те накарам да се почувстваш по-добре.

— Само една секунда — отвърнах и взех безжичния телефон до леглото му.

Маркъс въздъхна и ми хвърли раздразнен поглед.

— На кого се обаждаш? Не им се обаждай!

— Не се обаждам на тях. Приключих с тях — излъгах. — Обаждам се в „Крейт&Баръл“. Искам масата.

Рейчъл може и да ми беше откраднала Декс и пътешествието ми до Хаваите, но бях адски сигурна, че ще имам по-хубава маса.

Но дори масата (която беше на склад) и сексът с Маркъс (който беше невероятен) не помогнаха с нищо за подобряване на настроението ми. Просто не можех да повярвам, че Рейчъл и Декс са заедно… Че връзката им е действителна. Толкова действителна, че двамата ходят заедно да купуват диван. Толкова действителна, че да заминат за Хаваи.

И от този ден нататък бях изцяло обсебена от Рейчъл и Декс. Имаше двама души, които бях изключила напълно от живота си и в същото време мислех, че ние тримата никога не сме били толкова безизходно и неизменно обвързани един с друг.