Нора Робъртс
Нежно откритие (1)

ПЪРВА ГЛАВА

Тази жена не се отличаваше с търпимост към околните. Отлагане на срокове и извинения почти не търпеше, а случеше ли се да ги приеме, то това не предвещаваше нищо добро за отсрещната страна. Чакането — както в този случай — постепенно разваляше настроението й до точката на замръзване. А при Сидни Хейуърд леденият гняв бе много по-опасно явление от кипящата ярост. Един хладен поглед, една фраза, изречена с леден тон, караха отсрещния да изтръпва. А тя добре познаваше тази реакция.

В момента младата жена крачеше напред-назад из новия си кабинет на десетия етаж в административната сграда в центъра на Манхатън. Носеше се като фурия от единия до другия ъгъл на мекия бежов килим. Всяко нещо заемаше отреденото му място: книжа, папки, календар за насрочените срещи, визитници. Дори върху махагоновото бюро с лъснат до блясък обков цареше абсолютен ред, писалките и моливите лежаха в строй ни редици на плота, готовите бележници се мъдреха в спретната купчинка до телефона.

Външният вид на жената отразяваше старателната прецизност и елегантната наредба на кабинета. По бежовия й костюм не се забелязваше и най-мъничка гънка, кройката подчертаваше стройните крака. В тон с облеклото си тя носеше само перлена огърлица, изящни обеци и елегантен златен часовник — всички тези допълнения твърде дискретни, но с безспорно качество. А като една от фамилията Хейуърд тя бе откърмена и възпита на неизменно да проявява тези достойнства.

Червеникаворусата й коса бе вдигната на тила и прихваната със златна шнола. Бледите лунички, обичайни спътници на тъй светлата кожа, бяха почти невидими под лекия слой пудра. Сидни смяташе, че трябва да ги крие, защото я правят да изглежда твърде млада и уязви ма. Високи, добре очертани скули, волева, леко вирна брадичка и малък прав нос. Това аристократично лице бе бледо като порцелан, мекота имаше само в очертанията на устните, които твърде лесно можеха да се извият в сърдита гримаса; огромните й сивосини очи често заблуждаваха хората, че тя е наивно безхитростно създание.

Сидни отново погледна часовника, бавно изпусна дъха си, сетне приближи до бюрото. Тъкмо посягаше към телефона, когато се разнесе жуженето на интеркома.

— Да.

— Госпожице Хейуърд. При мен е един мъж, който настоява да се срещне с човека, който отговоря за проекта „Сохо“. А вашата среща за четири часа…

— В момента е четири и петнайсет — отсече Сидни с тих, но нетърпящ възражение тон. — Поканете го при мен.

— Да, госпожице, но това не е господин Хауингтън.

Ето, че Хауингтън бе предпочел да не се явява лично.

Раздразнението накара Сидни макар и едва забележимо да вирне брадичка.

— Поканете го — повтори тя и изключи интеркома. Значи си въобразяват, че тя по-лесно ще склони пред някой от подчинените. Сидни пое дълбоко дъх и се при готви да смаже вестителя.

Дългите години строго възпитание й помогнаха да се овладее и да не зяпне от удивление, когато мъжът влезе. Не, неговото не можеше да се нарече влизане, поправи се тя. Той просто доплува в кабинета й. Същински пират, придвижващ се по палубата на разлюлян от вълните кораб, на когото липсваше само черната превръзка през окото.

Тя съжали, че не бе проявила предвидливостта да даде предупредителен изстрел.

Първоначалното й смайване нямаше нищо общо с факта, че мъжът притежаваше дивашка привлекателност, макар това определение да му подхождаше напълно. Буйната черна грива, стегната на тила с кожена връвчица, по никакъв начин не смекчаваше мъжественото му изражение. Лицето бе слабо с изострени черти, кожата — с цвят на старинна златна монета. Дълбоко разположените очи бяха черни като косата. Около пълните устни се виждаше набола брада и тя му придаваше опасно грубо изражение.

Макар да не надвишаваше метър и осемдесет, при влизането му нейният изящно мебелиран кабинет заприлича на куклена къща.

На всичкото отгоре носеше работни дрехи. Прашни джинси, фланелка и обелени тук-там обувки, които оставяха кални следи по светлия килим. Дори не са си направили труда да изпратят някой служител от администрацията, помисли си Сидни и стисна устни. Пред нея стоеше обикновен работник, който дори не се бе постарал да се преоблече преди разговора с нея.

— Вие ли сте Хейуърд? — Дръзкият глас, в който се долавяше славянски акцент, извика образа на безстрашен единак, който приближава горящия в тъмата огън със затъкнат в колана камшик.

Романтичното видение я накара да отвърне с ненужна острота.

— Да, аз съм. А вие закъсняхте.

Мъжът насреща й едва забележимо присви очи.

— Тъй ли?

— Да. Ще ви бъде от полза, ако добиете навика да носите часовник. За мен времето е ценно, господин…

— Станисласки. — Мъжът пъхна палци в гайките на джинсите си, пристъпи от крак на крак, но не от неудобство. — Сидни е мъжко име.

— Очевидно грешите — отбеляза Сидни и вдигна вежди.

Едва сега мъжът бавно я огледа, със смесица от любопитство и раздразнение. Стори му се сладка като торта с глазура, ала той не бе оставил работата си, за да си губи времето с коя да е жена.

— Очевидно — съгласи се той. — Смятах, че Хейуърд е някой плешив старец с побелели мустаци.

— Имате предвид дядо ми.

— Е, в такъв случай искам да се срещна с дядо ви.

— Това не е възможно, господин Станисласки, тъй като дядо ми почина преди близо два месеца.

Дързостта в очите му бързо премина в съчувствие.

— Съжалявам. Много боли, когато загубиш близък.

Сидни не можа да си обясни, защо от всички думи на състрадание, които бе изслушала, единствено изреченото от този непознат успя да я трогне.

— Да, така е — отвърна тя. — А сега заповядайте, седнете и нека се заловим за работа.

Студена и недостъпна като луната. Толкова по-добре, помисли си мъжът. Това щеше да го предпази от всички неуместни помисли — поне докато постигне онова, което искаше.

— Изпратих безброй писма до дядо ви — започна той и се настани в един от не твърде удобните столове пред бюрото, чиято направа напомняше времето на кралица Ана. — По всяка вероятност последните са забутани някъде в неразборията, съпътстваща смъртта.

Странен начин на изразяване, рече си Сидни, и все пак определението е съвсем точно. Собственият й живот се бе обърнал с главата надолу през последните няколко месеца.

— Кореспонденцията трябва да бъде адресирана до мен. — Тя се изправи в стола си и скръсти ръце. — Както знаете „Хейуърд Ентърпрайзис“ се е спряла на няколко фирми…

— За какво?

Сидни се постара да прикрие колко й е неприятно, че я прекъсват.

— Моля?

— За какво са ви тези няколко фирми?

Ако в този момент бе сама, тя щеше да въздъхне и да затвори очи. Ала в присъствието на непознатия само забарабани с пръсти по бюрото.

— Какъв пост заемате вие, господин Станисласки?

— Пост ли?

— Да, да, с какво се занимавате? — Нетърпението в гласа й го накара да се усмихне. Зъбите му бяха искрящо бели, макар и не съвсем равни.

— Питате с какво се занимавам ли? Работя с дърво.

— Дърводелец ли сте?

— Понякога.

— Понякога — повтори тя и се отпусна назад. Сградите зад нея сякаш са опитваха да пробият плътната синева на небето. — Навярно ще можете да ми обясни те защо „Хауингтън Кънстръкшън“ праща един дърводелец за свой представител.

Стаята ухаеше на лимон и розмарин и тези аромати настойчиво му напомняха за горещината, жаждата и обхваналото го нетърпение, което бе не по-малко от нейното.

— Бих могъл да ви обясня… ако действително бяха ме изпратили.

Отне й един дълъг миг, додето проумее, че мъжът няма намерение да я обиди с нахалството си.

— Вие не сте от „Хауингтън“, така ли?

— Не. Казвам се Михаил Станисласки и живея в една от вашите сгради. — Той преметна мръсната си обувка върху набитото с прах коляно. — Ако имате намерение да наемете „Хауингтън“, на ваше място бих премислил решението си. Веднъж се случи да работя за тях, ала те твърде много обичат вратичките в закона.

— Извинете за момент. — Сидни рязко натисна копчето на интеркома. — Жанин, каза ли господин Станисласки, че представлява „Хауингтън“?

— О, не, госпожице. Той просто помоли за среща. Хауингтън се обади преди десетина минути за промяна в часа на срещата. Ако искате…

— Остави. — Сидни отново се отпусна в стола си и се загледа в мъжа, който се усмихваше насреща й. — Както изглежда, изпаднала съм в заблуждение.

— Ако искате да кажете, че сте допуснали грешка, да, така е. Дойдох да поговорим за вашата жилищна сграда в Сохо.

Сидни изпита неудържимо желание да прокара пръсти през косата си.

— Идвате с оплакване на наемател.

— По-точно казано с оплакванията на не един и двама наематели — поправи я той.

— Сигурно ви е известно, че сте длъжен да спазите определената за такива случаи процедура.

Мъжът повдигна вежда.

— Вие сте собственик на сградата, нали?

— Да, но…

— В такъв случай отговорността е изцяло ваша.

Сидни застина.

— Добре зная каква отговорност нося, господин Станисласки. А сега, ако обичате…

Той се изправи едновременно с нея, ала не отстъпи нито сантиметър.

— Дядо ви даде определени обещания и заради него вие сте длъжна да ги удържите.

— Онова, което трябва да направя — с леден тон отбеляза Сидни, — е да управлявам тази компания. — А тя все още се учеше. — Можете да кажете на другите наематели, че много скоро „Хейуърд“ ще наеме предприемач, тъй като добре съзнаваме каква голяма част от имотите ни се нуждаят от ремонт и реконструкция. Апартаментите в Сохо ще бъдат ремонтирани, когато му дойде времето.

Усетил отказа, мъжът не промени нито изражението си, нито тона, нито стойката.

— Изморихме се да чакаме да ни дойде редът. Искаме само онова, което ни бе обещано, и то сега.

— Ако ми изпратите списък с вашите желания…

— Това отдавна е направено.

— В такъв случай довечера ще прегледам папките.

— Папките не са хора. Прибирате парите от наема всеки месеца, а за хората не мислите. — Той опря ръце на бюрото и леко се наклони напред. Сидни долови смесения мирис на дървени стърготини и кожа, който й се стори неуместно привлекателен. — Някога виждали ли сте сградата, или пък хората, които живеят в нея?

— Разполагам, с доклади — понечи да се оправдае Сидни.

— Доклади! — презрително изсумтя мъжът. — Разполагате със счетоводители и адвокати, седите си тук в този приятен кабинет и разлиствате книжа. — С рязък жест той прати по дяволите и нея, и убежището й. — И все пак нищо не знаете. На вас не ви е студено, когато отоплението не работи, нито пък сте принудена да изкачвате петте етажа, когато асансьорът се повреди. Не ви се случва да се тревожите дали ще потече топла вода, нито пък се притеснявате, че инсталацията е твърде стара, за да издържи още дълго.

Никой досега не й бе говорил по този начин. Абсолютно никой. Несдържаният й нрав вече караше кръвта й да кипи. Караше я да забрави, че насреща й стои един твърде опасен човек.

— Грешите. Имам грижата за всичко онова, което изброихте. И възнамерявам в най-скоро време да оправя нещата.

Очите на мъжа проблеснаха, присвиха се, същинска сабя, приготвена за удар.

— Не за пръв път чувам това обещание.

— Сега обещанието давам аз и нямате основание да твърдите, че се повтарям.

— А от нас се очаква да ви повярваме. На вас, която от леност или страх, дори не смеете да направи оглед на собствеността си.

Лицето й доби мъртвешка бледност, единствен израз на бушуващия вътре в нея гняв.

— Достатъчно обиди изслушах за един ден, господин Станисласки. А сега или ще намерите сам изхода, или ще повикам охраната да ви помогне.

— Зная пътя — безизразно заяви мъжът. — Но чуйте какво ще ви кажа, преди да си тръгна, госпожице Хейуърд. Постарайте се до два дни поне да започнете изпълнението на тези обещания, иначе ще занимая с въпроса инспекцията по строителството, а и пресата.

Сидни изчака мъжът да излезе и едва тогава отново седна мястото си. Бавно извади един лист от чекмеджето си, който старателно накъса на малки парченца. Загледа петната, оставени от ръцете му по лакирания плот на бюрото, сетне извади нов лист, който също така внимателно накъса. Възвърнала донякъде самообладанието си, тя натисна копчето на интеркома.

— Жанин, донеси ми всичко, с което разполагаме по проекта „Сохо“.

 

 

Час по-късно Сидни отмести встрани папките и проведе два телефонни разговора. Първият имаше за цел да отмени плановете й за вечерта. А за втория се свърза с Лойд Бингам, помощник изпълнителен директор, работил доскоро за дядо й, а сега за нея самата.

— Хвана ме в последната секунда — обяви Лойд, като отвори вратата на кабинета й. — Тъкмо бях тръгнал да излизам. С какво мога да ти бъда полезен?

Сидни го погледна само бегло. Лойд бе привлекателен амбициозен мъж, който проявяваше видимо предпочитание към италиански шивачи и френска кухня. Още ненавършил четирийсет, той се развеждаше за втори път, а и с особена готовност приемаше да придружава дами от висшето общество, които харесваха този русокос хубавец с добре отработени маниери. За Сидни не бе тайна, че мъжът бе работил дълго и упорито, за да достигне този пост, а през последната година, когато дядо й заболя, се бе разпореждал като пълновластен господар.

За Сидни не бе тайна и друго: че този мъж се отнасяше с неприязън към нея, защото тя седеше зад бюрото, което той смяташе, че му се полага.

— За начало можеш да ми обясниш защо досега нищо не е предприето за апартаментите в Сохо.

— Сградата в Сохо ли? — Лойд извади цигара от тъничка златна табакера. — В списъка ми е.

— Където фигурира вече близо година и половина. Първото заведено писмо с подписите на наемателите носи дата отпреди две години и включва двайсет и седем конкретни оплаквания.

— Сигурно в същата папка си забелязала, че не малък брой от тези оплаквания са надлежно удовлетворени. — Мъжът издуха тънка струйка дим и се настани в един от столовете срещу бюрото.

— Не малък брой — повтори Сидни. — Например поправката на котела за парното. Наемателите смятат, че е необходимо той да бъде подменен.

Лойд махна неопределено с ръка.

— Нова си в тая игра, Сидни. Скоро ще научиш, че наемателите винаги искат нещо ново, по-хубаво и по-голямо.

— Може и така да е. И все пак едва ли си струва да поправям котел отпреди трийсет години, който ще се повреди само след два месеца. — Тя вдигна ръка, преди да я е прекъснал. — Счупени парапети по стълбището, олющена боя, хладка, наместо гореща вода, повреден асансьор, изпочупен санитарен фаянс… — Тя вдигна очи. — Мога да продължа, но не е необходимо. Ето тук има нареждане, подписано от дядо ми и предназначено за теб, в което изрично е записана молбата сам да се заемеш с поправката и поддръжката на тази сграда.

— Което и направих — процеди Лойд. — Добре знаеш, че болестта на дядо ти стана причина през последната година компанията да се обърне с главата надолу. Тази сграда е една от многото, които бяха негова собственост.

— Тук си прав. — Гласът й бе тих, ала лишен от всякаква топлота. — Също така зная, че носим отговорност, както юридическа, така и морална, пред наемателите, независимо дали сградата е строена в Сохо или Сентръл Парк Уест. — Тя затвори папката, сложи длани отгоре и с този жест красноречиво заяви правото на собственика сам да взима важните решения. — Не искам да мислиш, че се готвя да ти се противопоставя, Лойд, но държа да разбереш, че съм решила лично да се заема с тази сграда.

— Защо?

Сидни му се усмихна снизходително.

— Не мога да кажа със сигурност. Може би смятам, че е крайно време да си изцапам ръцете и особено ще се постарая да оправя тази сграда. А междувременно бих искала да прегледаш отчетите от строителните фирми и да ми представиш становище. — Тя му подаде следващата папка. — Приложила съм списък на сградите, като съм ги подредила по важност. Ще се видим в петък в десет часа, за да доуточним нещата.

— Добре. — Мъжът угаси цигарата си, преди да се изправи. — Сидни, надявам се, няма да се обидиш, но според мен жена, която е прекарала по-голямата част от живота си в пътуване и попълване на гардероба си, не знае как се управлява бизнес и как се извличат печалби.

Всъщност тя се обиди, но за нищо на света нямаше да го покаже.

— В такъв случай най-добре е да се науча, нали? Приятна вечер, Лойд.

Едва когато вратата се затвори, тя се осмели да погледне ръцете си. Те видимо трепереха. Той имаше право, за всеки един от недостатъците й. Ала нямаше откъде да знае колко много й се иска да се докаже именно тук, да направи нещо полезно с онова, което бе наследила от дядо си. А нямаше откъде да знае и какъв ужас изпитва пред вероятността да разочарова семейството си. Отново.

Преди да си е дала възможност да промени решението си, тя пъхна папката в куфарчето и напусна кабинета. Тръгна по широкия, боядисан в бледи пастелни тонове, коридор с приятни акварели и клонести фикуси, отмина дебелите стъклени врати, които отделяха помещенията на компанията. Взе своя личен асансьор, който я отведе в сутерена. На излизане кимна на човека от охраната.

Горещината я заля като тежка лепкава вълна. Макар да бе едва средата на юни, Ню Йорк бе връхлетян от горещ циклон с температури и влажност, които се покачваха с всеки час. Трябваше само да прекоси платното, за да намери убежище в чакащата я кола, защитена от жегата и шума. Даде адреса на шофьора, след което се отпусна на седалката и се приготви за пътуването до Сохо.

Всички, седнали този ден зад воланите на коли и камиони, се чувстваха нещастни и бяха готови да се разкрещят при най-лекото предизвикателство. Бавното движение обаче обещаваше да даде на Сидни време за размисъл. Не знаеше със сигурност какво ще предприеме, когато се озове на мястото. Нито пък имаше представа как ще реагира, ако отново застане лице в лице с Михаил Станисласки.

Трябваше да признае, че бе успял да й направи впечатление. Интригуваща външност, пламтящи очи, пълна липса на фалшива любезност. А най-лошото бе, че според материалите в папката той имаше пълното право да прояви грубост и нетърпение. През последната година бе писал писмо след писмо и всяко от тях бе посрещано с поредното несигурно обещание.

Може би дядо й бе допуснал грешка, запазвайки в пълна тайна своето заболяване. Сидни разтърка слепоочията си и съжали, че не бе взела поне аспирин, преди да напусне кабинета.

Каквото и да се бе случило преди, сега тя бе поела нещата. И имаше твърдото намерение да се отнесе към наследството си с нужната отговорност, а и да понесе последствията, колкото и неблагоприятни да се окажеха те. Тя затвори очи и изпадна в нещо като полудрямка, додето шофьорът си пробиваше път през центъра на града.

 

 

Уединил се в апартамента си, Михаил дялкаше фигурка от черешово дърво. Нямаше представа защо продължава да упорства. Не работеше с желание както обикновено, но все пак му бе приятно, че има с какво да се занимава.

В мислите му присъстваше единствено тя. Сидни. Хладно пренебрежение и гордост, рече си той, наследени от някой далечен прадядо аристократ. Макар че заедно с цялото семейство бе дошъл тук в Америка още като съвсем малък, той смяташе, че добре познава корените си. Прадедите му бяха украински цигани, страстни и избухливи, които не хранеха ни най-малко уважение към авторитета, поддържан от огромно богатство.

Михаил се смяташе за американец… освен в случаите, когато му бе по-удобно да се възприема като руснак.

Дървени спиралки се сипеха по пода. По-голямата част от жилището му бе заета с парчета дърво, едно пънче от дъб, ножове, свредла, чукчета, бургийки, щипци. Малко гърненце в ъгъла приютяваше безброй четки. В стаята миришеше на безир и стърготини.

Мъжът отпи бира направо от шишето и се облегна назад, за да прецени какво се е получило. Фигурката още не беше готова, защото засега представляваше само външна форма, лишена от чувство или внушение. Михаил прокара пръсти по грубите нарези, по жилките на дървото, като смътно долавяше през отворения прозорец шума от уличното движение, приглушената музика и нечии викове.

През последните две години му бе провървяло, тъй че сега той обитаваше едно от по-големите и по-модерни жилища. Харесваше му да живее тук, в този шумен квартал с пекарна на близкия ъгъл и жените, които разменяха безобидни клюки на пейките, от които в по-късните часове ги изместваха мъжете.

Той не изпитваше нужда да си сложи мокет, огромна вана, или кухня с всички удобства. Неговото единствено желание бе да има покрив, който не тече, душ с топла вода и хладилник за бирата и мезето. А в момента не разполагаше с нито едно от тези неща. Тъй че госпожица Сидни Хейуърд не биваше да си мисли, че днешната им среща ще бъде и последна.

На третото почукване той вдигна поглед и в същия миг в стаята влетя съседката му на етажа.

— Какво става? — усмихна се той.

Кийли О’Брайън затвори, подпря се на вратата и въздъхна.

— Получих ролята. — В следващия миг се втурна, заобиколи масата и буйно прегърна Михаил. — Получих я! — Тя го целуна звучно по бузата. — Получих я! — Целувка и по другата буза.

— Нали ти казах да не се плашиш. — Михаил разроши късата й пепеляворуса коса. — Вземи си бира да отпразнуваме случая.

Момичето тръгна към хладилника. Беше обута в предизвикателно къси яркозелени шорти.

— Толкова много се бях притеснила преди прослушването, че започнах да хълцам. Изпих цял литър вода, та по време на прослушването без малко да повърна. — Тя хвърли капачката по посока на кофата за боклук, сетне надигна бутилката. — Е, все пак я получих. Ще бъде страхотен сериал. Името ми ще е на шесто или седмо място в надписите, но пък ме убиват чак в трета серия. — Тя отпи глътка, сетне нададе продължителен неистов писък. — Ей така пищя, когато серийният убиец ме сгащва на улицата. Мисля, че тъкмо този писък свърши работа.

— Дума да няма. — Както обикновено, нейният забързан говор го забавляваше. Момичето беше на двайсет и три, с привлекателно стройно тяло, живи зелени очи и сърце, необятно като Големия каньон. Ако Михаил не се чувстваше като неин по-голям брат още от първия ден на запознанството им, той по всяка вероятност отдавна би я поканил в леглото си.

— Ей, искаш ли да си поръчаме китайска храна, пица или нещо друго? — попита Кийли, като отново надигна бутилката. — Имам замразена пица, но фурната ми пак не работи.

Това простичко признание отново предизвика пламъци в очите на Михаил.

— Днес ходих при Хейуърд.

Бутилката застина в ръката на момичето.

— Лично ли? Искаш да кажеш, че се срещнахте очи в очи.

— Да. — Михаил остави инструментите и ги бутна встрани, за да не повреди фигурката.

Впечатлена от новината, Кийли се настани на перваза под прозореца.

— Гледай ти! Хайде, разказвай, какво представлява той?

— Той е покойник.

Момичето се задави, облещи очи насреща му и взе да се удря в гърдите.

— Покойник? Ти да не си…

— Да съм го убил ли? — Този път Михаил прихна. И тази черта на Кийли безкрайно му допадаше — нейното непресъхващо желание за драматични преживявания. — Не, но обмислям план за убийството на наследника Хейуърд — неговата внучка.

— Новият хазяин е жена? Как изглежда?

— Много красива, много студена. — Гримаса изкриви лицето му, когато той отново прокара пръсти по топлото дърво. — Има червени коси и бяла кожа. Сини очи като замръзнало езеро. Заговори ли, наоколо започват да падат ледени висулки.

— Богатите — отбеляза Кийли — могат да си позволят да се държат студено.

— Казах й, че й давам два дни, преди да отида в инспекцията по строителството.

Този път Кийли се усмихна. Колкото и да се възхищаваше от Михаил, тя чувстваше колко наивен е той.

— Пожелавам ти успех. Може би трябва да възприемем идеята на госпожа Бейфорд и да обявим стачка на наемателите. Естествено, в такъв случай рискуваме да ни изхвърлят, но какво от това… — Тя надникна през отворения прозорец. — Да знаеш само каква кола е спряла долу. Трябва да е линкълн или нещо подобно… Има и шофьор. От задната врата слиза някаква жена. — По-скоро развълнувана, отколкото обхваната от завист, Кийли изпусна дълга въздишка на одобрение. — Имам чувството, че разглеждам някое списание, една жена, която разбира от бизнес. — Все така усмихната, тя хвърли поглед през рамо. — Май твоята ледена принцеса е проявила неблагоразумието да ни посети.

 

 

В този момент Сидни оглеждаше сградата отвън. Приятна гледка, помисли си тя. Също като някоя възрастна жена, запазила своето достойнство, а и сянка от младежката си красота. Керемиденочервеното бе избледняло до меко розово, позацапано тук-там от сажди и изгорели газове. Боята се лющеше, на места зееха по-малки и по-големи дупки, ала всичко това можеше лесно да се заличи. Тя извади бележник и започна да си записва.

Чувстваше погледите на мъжете, седнали отпред на стълбите, но се престори, че не ги забелязва. Доста е шумно, отбеляза наум. Повечето прозорци бяха отворени и от вътрешността се носеха безброй шумове — надути докрай телевизори, транзистори, плачещи бебета, неукрепнало сопрано пееше някаква ария. Безбройните неудобни балкончета бяха претъпкани със саксии, велосипеди и пране.

Сидни засенчи очи и вдигна поглед нагоре. Повечето от парапетите бяха ръждясали, доста от вертикалните пречки липсваха. Тя се намръщи, сетне забеляза Михаил, надвесил се от прозореца, до него се бе подпряла ослепителна русокоса красавица. Тя му кимна хладно, сетне отново се върна към бележките си.

Щом се насочи към входа, насядалите по стъпалата мъже се отместиха, за да й направят път. В малкото преддверие беше мрачно и нетърпимо горещо. Прозорците сякаш нарочно бяха замазани с блажна боя. Износеният паркет на пода беше изподраскан и мръсен, а и пропит с неприятната миризма на гнило. Сидни нерешително погледна към асансьора. Някой бе поставил саморъчно изготвен надпис над бутона за повикване: „Надежда всяка тука оставете“.

Заинтригувана, Сидни натисна копчето и се заслуша в скърцането и свистенето. Въздъхна нетърпеливо и допълни още нещо в бележника си. Отчайваща картинка, отбеляза наум. Сградата отдавна трябваше да бъде подложена на преглед от комисия и собственикът Хейуърд — надлежно глобен. Е, сега тя представляваше фирмата „Хейуърд“.

Вратите на асансьора се отвориха със скърцане и отвътре излезе Михаил.

— Дошли сте да направите оглед на тази необятна империя? — попита той.

Сидни довърши започнатата бележка и едва след това вдигна очи, за да срещне погледа му. Е, поне беше се облякъл — ако това изобщо можеше да се нарече облекло. Износената бяла фланелка беше скъсана на ръкава и имаше петна отпред.

— Споменах ви, струва ми се, че ще прегледам документацията. След което реших, че най-добре ще бъде, ако сама дойда да видя сградата. — Тя погледна към асансьора, сетне отново към мъжа пред себе си. — Вие или сте много смел, или твърде глупав, господин Станисласки.

— По-скоро вярвам, че каквото има да става, то неизбежно ще стане.

— Може би. И все пак предпочитам никой да не използва асансьора, преди да бъде ремонтиран или подменен.

Мъжът пъхна ръце в джобовете на джинсите си.

— А може ли да разчитаме, че това някога ще се случи?

— Да, в най-скоро време. Ако правилно си спомням, в писмото си споменавате, че перилата са изпочупени.

— На най-опасните места съм ги подменил.

— Вие? — сбърчи чело Сидни.

— Тук живеят доста деца и старци.

Простичкият отговор я накара да се засрами.

— Разбирам. След като сте се нагърбили с ролята на представител на наемателите, няма да е зле да ме разведете и да ми покажете най-критичните точки.

Щом поеха нагоре по стълбите, тя забеляза подменените перила, чистото дърво под ръцете й действаше окуражително. И тя си записа, че един от наемателите се е погрижил да предотврати опасността от злополука.

Михаил чукаше от врата на врата. Него хората посрещаха възторжено, нея — враждебно. От много апартаменти ги лъхваше апетитна миризма. Предложиха й щрудел, кифлички, гулаш, пилешки крилца. В някои от оплакванията прозираше горчивина, в други отчаяние, ала Сидни сама се убеди, че онова, което Михаил бе изложил в писмата, не бе преувеличено.

Докато стигнат третия етаж, вече й се виеше свят от горещината. На четвъртия тя отказа предложените спагети и кюфтенца — учудена как изобщо някому може да хрумне да готви в такава жега — и прие само чаша вода. Побърза да си запише колко оглушително дрънчат тръбите. Когато се озоваха на петия етаж тя вече с отчаяние мечтаеше за леден душ, чаша студено „Шардоне“ и блажения уют на собствения си апартамент, снабден с безотказна климатична инсталация.

Михаил забеляза, че лицето й пламти от горещина. По време на последното изкачване я бе чул да се задъхва и това му достави удоволствие. Нищо нямаше да й стане на кралицата, ако зърне как живеят поданиците й. Запита се защо ли не съблече поне сакото си, или пък да разтвори едно-две от копчетата, целомъдрено пристегнали блузата й.

Не му стана приятно, като осъзна мисълта, че с удоволствие би сторил това вместо нея.

— Смятах, че поне някои от наемателите биха могли да си позволят климатична инсталация — отбеляза Сидни, усетила лепкава струйка да се спуска по гърба й. — От онези, които се монтират на прозорците.

— Електрическата инсталация няма да издържи — отвърна Михаил. — При всяко пускане бушоните гърмят. — Най-лошо е по коридорите — небрежно продължи той. — До там изобщо не достига въздух. А тук в по-високите етажи е направо ад. Както знаете, горещият въздух се издига нагоре.

— Известно ми е.

Пребледняла е като платно, отбеляза мъжът и изруга.

— Свалете си сакото.

— Моля?

— Бъдете благоразумна. — Той дръпна лененото сако от раменете й и започна да тегли ръкавите.

Към нетърпимата задуха се прибави и гневът от грубостта на мъжа и Сидни усети как черни кръгове заиграват пред очите й.

— Престанете.

— Твърде глупаво постъпвате. Това тук не ви е пансион за девици.

В докосването му нямаше нищо предизвикателно и все пак й подейства объркващо. Тя блъсна ръцете му в момента, когато получи свобода на действие. Без да й обръща внимание, Михаил я побутна към вратата на собствения си апартамент.

— Господин Станисласки — рече тя задъхано, но с достойнство. — Няма да допусна да ме опипват.

— Съмнявам се дали изобщо знаете какво означава това, ваше височество. Кой ли мъж би пожелал мигом да се превърне в ледена статуя. Седнете!

— И не възнамерявам дори…

Той просто я бутна в близкия стол, сетне погледна към Кийли, застанала на вратата на кухнята със зяпнала от изумление уста.

— Донеси й вода — гласеше кратката му заповед.

Дъхът в гърдите на Сидни секна. На стола до нея бе включен вентилатор, който поохлади пламтящата й кожа.

— Вие сте най-грубият, най-зле възпитаният, най-непоносимият мъж, с когото някога съм била принудена да се срещна!

Михаил взе чашата от Кийли и без малко да плисне съдържанието й в красивото лице на своята посетителка.

— Пийте.

— За Бога, Михаил, имай малко милост — осмели се да продума Кийли. — Та тя изглежда ужасно. Искате ли мокра кърпа? — Вълнението не и попречи да се възхити на копринената блуза с цвят на слонова кост, прихваната с мънички перлени копчета.

— Не, благодаря, нищо ми няма.

— Аз съм Кийли О’Брайън, петстотин и втори.

— Фурната й не работи — вметна Михаил — и до нейния апартамент не достига топла вода. Покривът тече.

— Само когато вали. — Кийли направи опит да се усмихне, но не получи отговор. — Май е време да се омитам. Приятно ми беше да се запознаем.

Когато останаха сами, Сидни започна да отпива от водата на бавни глътки. Михаил не се бе оплакал от собствения си апартамент, ала от мястото, на което седеше, тя зърна протрития линолеум в кухнята, малкия вехт хладилник. А нямаше сили да възприеме останалото.

Без съмнение държанието му бе напълно лишено от тактичност, ала в крайна сметка той беше в правото си, а нейната компания се бе оказала неизправната страна.

Той приседна на кухненския плот и проследи как бавно лицето й възвръща нормалния си цвят. Почувства облекчение. В коридора за момент се бе уплашил, че тя ще припадне. И вече се упрекваше, че се бе държал като простак.

— Искате ли да хапнете нещо? — Говореше отсечено, дори леко неприязнено. — Мога да ви направя сандвич.

Сидни си припомни, че в момента трябваше да бъде на вечеря с един от последните достойни ергени, на когото се бе спряла майка й.

— Не, благодаря. Доколкото разбирам нямате особено високо мнение за мен, права ли съм?

Той сви рамене и тя отбеляза, че това му е нещо като тик.

— И все пак не мога да отрека, че мислих за вас.

Младата жена свъси вежди и остави чашата. Беше се изразил тъй красноречиво, че дори лишен от въображение човек би се досетил какво иска да каже.

— Казахте, че сте дърводелец, нали?

— Понякога работя и като дърводелец.

— Имате ли разрешително?

Мъжът присви очи.

— Разрешително за работа имам, да. За поправки, ремонт, реставрация, такива неща.

— В такъв случай разполагате със списък на хората, с които сте работили — електротехници, водопроводчици и други такива.

— Да.

— Чудесно. Значи разбирате от поправки, включително и довършителни работи, бояджийство, поставяне на плочки, контакти, инсталация на разни уреди. До една седмица очаквам да ми донесете своя списък. — Тя се изправи и взе намачканото си сако.

Той не помръдваше, проследявайки я как премята сакото на ръка и вдига куфарчето си.

— И после?

Сидни го изгледа хладно.

— После, господин Станисласки, вашите думи ще бъдат подкрепени с моите пари. Смятайте, че сме сключили договор.