Емили Гифин
Нещо синьо (19)

Глава 17

През следващите няколко дни непрекъснато си пусках вдъхновяващи песни от рода на „Ще оцелея“, „Видях знака“ и други, докато си блъсках главата, за да измисля някакъв план, някакъв начин да се избавя от срама от толкова отхвърляния. Имах нужда от нов старт, от промяна на мястото на действието, от ново обкръжение. Прехвърлих в ума си списъка с контакти в града, но всеки беше по един или друг начин свързан с Декс, Клеър или с фирмата ми. Оказа се, че май нямам избор. После, точно когато отчаянието ме завладя, получих обаждане от Индианаполис. Беше от Анализе, последната останала ми приятелка.

— Здравей, Анализе! — отговорих, чувствайки се виновна, задето толкова дълго време я пропъждах от мисълта си като скучна и не отговарях на обажданията й, дори се надсмивах на живота й в предградията и на практиката й като учителка в детска градина. Особено неудобство изпитвах, задето не отидох да видя бебето й Хана, когато бях в Инди.

— Толкова се радвам, че ми се обаждаш! — казах й. — Как си? Как е Хана?

Изслушах търпеливо излиянията на Анализе за бебето и оплакването й от липса на сън. После тя ме попита как съм аз, но по тона й се подразбираше, че вече знае за неволите ми. Просто в случай, че е пропуснала някои подробности, й разказах всичко.

— Животът ми се разпадна и не знам какво да правя — разплаках се по телефона.

— О, Дарс! — възкликна тя със силния си среднозападен акцент. — Не знам какво да ти кажа. Просто… наистина съжалявам за теб.

— Ами, би трябвало — изхленчих. — Вече изчерпах всичките си възможности. И всичко е по вина на Рейчъл, нали разбираш.

Жадувах да чуя уронващ престижа коментар срещу Рейчъл, нейната друга най-добра приятелка. Дори една дума щеше да ми дойде като облекчаващ мехлем. Анализе обаче нямаше да се покаже подла, затова само зацъка загрижено с език и рече:

— Не можете ли двете с Рейчъл да се опитате да изгладите нещата? Това е толкова тъжно.

— Глупости! Не!

Анализе подметна друга забележка относно прошка, един от онези дразнещи религиозни коментари, които бяха станали нейна запазена марка, откакто се омъжи за Грег, „глашатая“ на Библията, родом от Кентъки.

— Никога! Никога няма да й простя!

Анализе въздъхна, когато зад нея Хана Джейн започна да издава дразнещ и все по-настоятелен звук: ъ-ъъ, ъ-ъъъ, ъ-ъъъъъ, за който не можех да кажа, че запали майчиния ми инстинкт.

— Във всеки случай имам нужда да сменя обстановката, нали разбираш. Помислих си за Корпуса на мира или някаква авантюра на открито, по това не ми допада. Аз обичам удобствата. Особено сега, когато съм бременна…

Тогава Анализе предложи да се върна у дома за няколко месеца, да поживея с родителите си и да родя в Индианаполис.

— Ще е толкова забавно да си тук — допълни тя. — Аз участвам в една удивителна църковна група. Ще ти хареса. Тя наистина може да ти помогне да се установиш.

— Не ми трябва да се установявам. Тъкмо обратното — трябва ми бягство. Освен това не мога да се върна в Инди. Това ще е равносилно на пълна деградация. Нали разбираш, все едно, че разпродавам, ликвидирам, разчиствам сметките си, признавам поражението си.

— Да, добре! — тя се закикоти добросърдечно. — Схванах картинката. Ние знаем, че сме едни малки картофчета, нали Хана?

В отговор Хана нададе вой.

— Разбираш какво имам предвид. На теб ти харесва там и ти се чувстваш прекрасно. Но аз не си падам по малките градове…

— Дори никак — вметна Анализе.

— На всичко отгоре с майка ми не си говорим — и й обясних като каква кучка се бе проявила тя, като чу новината ми.

— Защо не заминеш за Лондон и не постоиш при Итън? — Тя имаше предвид Итън Ейнсли, нашия приятел от гимназията, който живееше в Лондон и пишеше книга.

В мига, в който го изрече, аз намерих отговора. Той беше толкова очебиен, че се зачудих как тъй не се бях сетила първа. Ще дам апартамента си под наем и ще отпраша към добрата стара Англия.

— Анализе, това е чудесна идея! — казах и си представих как всеки ще научи за трансатлантическото ми преместване. Клеър, която си въобразяваше, че е околосветски пътешественик, щеше да се пръсне от яд. Маркъс, който щеше да се обади, за да провери как съм, щеше да се изпълни с вина и да умува след свършен факт, когато научеше, че детето му ще се роди на хиляди километри оттук. Рейчъл, която винаги е била по-близка с Итън от мен, щеше да изревнува от прякото ми свързване с нейния скъп приятел от детството. Декс щеше да се пита как е могъл да изпусне такава независима, авантюристична, смела жена.

Това беше идея, чието време беше дошло. Само трябваше да убедя Итън да ми разреши да отседна при него.

 

 

Познавах Итън от четвърти клас, когато в средата на учебната година той се премести в града. Идването на нов ученик винаги поражда голямо любопитство; всеки се вълнува от мисълта за ново познанство. Помня много добре първия ден на Итън. И сега мога да видя учителката ни, госпожа Билоун, как поставя ръка върху мършавото му рамо и обявява: „Това е Итън Ейнсли. Той идва тук от Лонг Айлънд^[1]. Нека го поздравим с добре дошъл“.

Докато всички замънкахме „Добре дошъл, Итън!“, аз се улових, че се питам къде ли се намира този остров — в Атлантическия или в Тихия океан? — и как тъй момче от тропика има толкова светла кожа и светла коса. Представих си как Итън тича полугол насам-натам, как се катери по дърветата, за да бере кокосови орехи за всяко ядене. Дали не е бил изведен оттам от някакъв спасителен отряд? И изпратен на приемни родители? Може би сега за първи път слагаше подобаващи дрехи. Предположих, че за него е мъчение да се чувства толкова ограничен.

През междучасието същия ден Итън седеше сам на тротоара и пишеше с една клечка в прахта, а ние му хвърляхме любопитни погледи. Никой не се осмеляваше да го заговори, но аз подбрах Рейчъл и Анализе и трите се приближихме до него.

— Здравей, Итън. Аз съм Дарси. Това е Рейчъл, а това — Анализе — заговорих дръзко и посочих срамежливите си приятелки.

— Здравейте — отвърна Итън и присви очи над огромните си, кръгли очила.

— Колко далече оттук е родният ти дом? — попитах го без заобикалки. Исках пълна картина за екзотичното му детство.

— Ню Йорк е на близо хиляда и триста километра оттук. — Той изговаряше ясно всяка дума, което навеждаше на мисълта, че е умно момче. Това съвсем не беше гласът, който очаквах от островитянин.

— Ню Йорк ли? — попитах смутена. — Но госпожа Билоун каза, че си от някакъв остров.

Той и Рейчъл си размениха развеселени погледи — първите от многото им по-нататъшни надменни моменти.

— Какво смешно има? — попитах възмутена. — Тя точно това каза… че си от остров. Нали, Анализе?

Анализе кимна важно.

— Лонг Айлънд — изрекоха едновременно Итън и Рейчъл с еднакво самодоволство.

Значи става дума за дълъг остров, обратно на къс, така ли? Това нищо не изясняваше.

— Лонг Айлънд е част от Ню Йорк — уточни Рейчъл с нейния глас на всезнаеща.

— О, да. Точно така. Знаех го. Просто не я чух да казва лонг — излъгах. — А ти, Анализе?

— И аз. Аз също не чух тази част.

Анализе никога нямаше да те изкара глупачка. Това беше едно от качествата й. Както и фактът, че винаги искаше да споделя всичко с всекиго. Всъщност тогава носех нейната бледорозова жилетка „Джелис“.

— Лонг Айлънд се намира в източната част на щата Ню Йорк — продължи Итън. От снизходителното му поучаване ми стана ясно, че той изобщо не ми повярва, че не съм чула думата „лонг“. Това ме наежи до крайност и аз мигом съжалих, задето направих опит да се покажа любезна пред новото момче.

— А защо се преместихте тук? — попитах внезапно, мислейки си, че би трябвало да си остане на неговия глупав остров.

Той поясни, че родителите му са се развели и че майка му, която била от Индиана, се върнала тук, за да е по-близо до родителите си, неговите баба и дядо. Разказът трудно можеше да мине за очарователен. Анализе, чиито родители също бяха разведени, го попита дали баща му е останал да живее в Ню Йорк.

— Да — отвърна Итън и сведе отново поглед към драсканиците си в прахта. — С него се виждам през празниците и през лятото.

Щях да изпитам съжаление към него — разводът ми се струваше най-лошото нещо, което може да се случи на едно дете — както ако носеше перука след облъчване срещу левкемия. Но е трудно да съжаляваш някого, който те е направил глупак, задето не знаеш един толкова значителен географски факт.

Рейчъл смени темата и започна да разпитва Итън за Ню Йорк, сякаш идеята да го заговорим беше нейна. Двамата се разприказваха за Импайър Стейт Билдинг, за музея на изкуствата „Метро пол итън“, за Световния търговски център, за всички места, които Итън беше посещавал и за които Рейчъл беше чела.

— В Индианаполис също имаме големи сгради и музеи — вметнах отбранително, определяйки Итън като един от онези досадни хора, които неизменно казват: „Там, откъдето идвам…“ После дръпнах Анализе от високопарния разговор, за да отидем да играем фор скуеър^[2].

От този ден престанах да се интересувам особено от Итън, докато той и Рейчъл не бяха включени в една академична програма, наречена „Т. Д.“ — за „Талантливите и даровитите“, започваща в началото на следващата учебна година. Мразех тази програма, мразех чувството, че съм изключена от нея. Не можех да понасям самодоволството на участниците в нея и се изпълвах с парещо негодувание всеки път, когато те затрополяха весело по коридора на път към загадъчната им стая, а после се връщаха и коментираха тъпите си експерименти — като построяване на глинени лодки, които да поберат максимален брой кабарчета. Тогава Итън беше победил с направата на плавателен съд, който побрал 18 кабарчета, преди да потъне. Спомням се, че казах на Рейчъл: „Голяма работа! Аз престанах да си играя с тесто и глина, когато бях четиригодишна“. Все гледах да я разочаровам и твърдях, че тази програма е за „абсолютни смотаняци“. И за да не излезе, че само мърморя, често напомнях на Рейчъл, че не бях приета в програмата само заради една точка, което се дължеше единствено на факта, че в деня на теста имах възпалено гърло и не можех да се съсредоточа върху нищо друго, освен върху трудното си преглъщане. (Колкото до възпаленото гърло, това беше вярно, но това за едната точка — май не, въпреки че така и не разбрах със сигурност на каква висота съм била, защото майка ми каза, че резултатът ми не бил важен и че не ми е притрябвала програма „Т. Д.“ за да бъда специална.)

Така че, като се имаше предвид раздразнението ми от превъзходството на Итън, беше изненадващо, когато по-късно той стана моят пръв най-добър истински приятел. Беше изненадващо още и защото Рейчъл си падна по него от деня, в който той пристигна, докато тогава аз бях твърдо в лагера на Дъг Джексън. Дъг беше най-популярното момче в класа ни и бях сигурна, че той и аз щяхме да станем страхотен екип, докато той не закачи снимка на Хедър Локлиър на своето шкафче, с което оповестяваше, че предпочита блондинките пред брюнетките. Сантиментът скапа настроението ми и аз реших да се огледам за друг кандидат, може би дори от по-горен клас. Тогава кльощавият, блед Итън беше много далече от мислите ми.

Но един ден, както го наблюдавах да претърсва картотеката за Перу, изведнъж съзрях у Итън онова, заради което Рейчъл винаги го беше харесвала. Той просто беше много хубав. И тогава тръгнах към него и се сблъсках с него нарочно под предлог, че търся фиша за Парагвай — едно чекмедже по-нагоре в картотеката. Той ме изгледа странно, усмихна се и показа трапчинките си. В същия този момент реших, че ще харесам Итън.

Когато по-късно същата седмица съобщих новината на Рейчъл, предположих, че ще й стане приятно, ще се зарадва, че най-накрая съм се съгласила с нея и че ще имаме още нещо общо. В края на краищата, най-добрите приятелки трябва да имат едно и също мнение по всички въпроси, особено по важните, като например, по кого да си падат. Но Рейчъл изобщо не се зарадва. Напротив, дори побесня, прояви странно чувство за собственост, сякаш притежаваше Итън. Анализе изтъкна, че тя и аз сме си падали по Дъг месеци наред, но Рейчъл не искаше и да чуе. Настояваше, че Дъг е друг случай, намуси се и замънка, че тя първа е харесала Итън.

Това беше вярно — тя наистина първа хареса Итън. Но аз виждах нещата така: ако тя го е харесала чак толкова, трябваше да направи нещо по въпроса. Да предприеме някакво действие. И под „действие“ нямах предвид да пише инициалите му на мокрото стъкло на колата на майка си. Но Рейчъл изобщо не беше по действията. Това беше моя специалност.

И тъй, няколко дни по-късно написах на Итън бележка, в която го питах дали иска да излиза с мен, като го инструктирах да отбележи едно от изписаните с „да“, „не“ или „може би“ квадратчета. За да бъда честна, включих и името на Рейчъл като четвърти избор. Но в последната минута скъсах бележката, заключавайки, че тя не бива да се облагодетелства от моя ентусиазъм. Освен това не исках да изгубя от нея, след като тя вече ме беше била на толкова други арени. В крайна сметка тя беше от „Т. Д.“. Затова пуснах бележката без нейното име и Итън задраска квадратчето с „да“. Така ние станахме двойка. Разговаряхме по телефона, флиртувахме през междучасията и в продължение на няколко седмици всичко беше много вълнуващо.

После обаче Дъг промени решението си, като обяви, че всъщност харесва повече брюнетките. И аз изоставих Итън и се върнах в играта. За щастие скъсването ни съвпадна с обсебването на Итън от чудовището от Лох Нес — седмици наред той говореше само за това, дори възнамеряваше да предприеме лятно пътешествие до Шотландия или до Швейцария или където там се предполагаше, че живее то. Така той си имаше друг фокус и затова ме преодоля сравнително бързо. Не след дълго Рейчъл също преодоля Итън. Каза, че вече не проявявала интерес към момчетата — удобно решение, понеже не можеше да се каже, че те я преследваха.

И тъй, ние си пробивахме път през прогимназията и гимназията. Анализе, Рейчъл и аз сформирахме малка клика (макар че аз се движех и в други по-популярни кръгове) и никоя от нас не спомена повече сагата за любовния триъгълник в пети клас. Като завършихме гимназия, аз продължих да поддържам връзка с Итън, но това ставаше предимно чрез Рейчъл. Те двамата се бяха сближили доста, особено по време на развода му. Итън често идваше в Ню Йорк в този критичен за него период, толкова често, че започнах да си мисля, че той и Рейчъл май ще се съберат. Рейчъл обаче отрече да има някаква романтична връзка между тях.

— Минавало ли ти е през ума, че може да е гей? — попитах я веднъж, изтъквайки близките му приятелства с жени, неговата чувствителност и любовта му към класическата музика. Тя ми отговори, че е сигурна, че не е гей и уточни, че те двамата са само приятели.

 

 

И така, обадих се на Итън в Лондон. Безпокоях се, че той ще ме отхвърли от лоялност към Рейчъл, че ще е редно да вземе нейната страна. Анализе обичаше и двете ни еднакво, но Итън определено предпочиташе Рейчъл. И наистина, когато най-накрая ми се обади, след като преди повече от седмица му бях оставила по две телефонни съобщения и му бях изпратила добре съчинени и навяващи леко отчаяние имейли, поздравът му беше кратък и колеблив.

Заложих на вълнуващо, изпреварващо нападение.

— Итън, няма да го понеса, ако ми откажеш. Просто няма да го понеса. Трябва да ми помогнеш. Знам, че си по-добър приятел на Рейчъл. Знам, че си на нейна страна — замълчах, изчаквайки го да каже, че не е на ничия страна. Но когато това не стана, продължих: — Умолявам те, Итън. Трябва да се махна оттук. Бременна съм. Приятелят ми ме заряза. Взех си отпуск от работата. Не мога да се върна у дома, Итън. Ще бъде толкова унизително. Донякъде. — Признах си всичко, поемайки риска, че ще се обади на Рейчъл и ще й каже каква неудачница съм. Но трябваше да го поема. Казах едно последно „моля те“ и зачаках.

— Дарс, това няма нищо общо с Рейчъл. Въпросът е, че просто обичам да живея сам. Не искам да имам съквартирант.

— Итън, моля те. Само за няколко седмици. Просто ще ти погостувам. Няма къде другаде да отида.

— Ами Инди? Можеш да отидеш при близките си.

— Знаеш, че не мога да го направя. Защо ти не запълзя обратно в Инди след Бранди?

Той въздъхна, но бях сигурна, че улучих струната на съпричастието.

— Няколко седмици ли каза? Колко по-точно?

— Три? Четири? Най-много шест? — и затаих дъх в очакване.

— Добре, Дарс — рече той накрая. — Може да отседнеш при мен. Но само временно. Жилището ми е малко… а и както казах, държа на уединението си.

— О, благодаря ти. Благодаря ти. Благодаря ти! — заповтарях, чувствайки се отново като някогашната победителка. Знаех, че проблемите ми щяха да се разрешат и че неговото съгласие беше еквивалент на това да ми даде шанс да подредя живота си, да му влея малко европейско очарование. — Няма да съжаляваш, Итън. Ще бъда съвършената гостенка. Дори ще готвя и ще чистя — добавих, знаейки, че нито едно от двете нямаше да се случи.

— Но запомни: краткотрайно гостуване.

— Краткотрайно гостуване — повторих. — Разбрах.

Затворих и си представих новия си живот…

 

 

„Разхождам се из калдъръмените улици на Нотинг Хил, през мъглата и слабия валеж, между късия ми пуловер с качулка и шикозните ми панталони с ниска талия наднича издутият като футболна топка корем. На главата си имам таке от шотландско каре «Бърбъри», кипнато на една страна. Красиво разрешена коса с кестеняви върхове — поздравления за най-добрия фризьорски салон в Лондон — се спуска по раменете ми. Отбивам се в очарователна сладкарница, където внимателно си избирам сладкиш с тиквен мус. Докато плащам на касата, зървам бъдещия си любим. Когато той ме поглежда над вестника си, лицето му греша в секси усмивка. Той е неимоверно красив, със силни като на Декстър черти, със светлите очи на Леър и със страхотно тяло (Баща му е от Северна Италия — оттам и сините очи; майка му е англичанка — оттам и безупречните му маниери и оксфордското образование). Името му е Алистър и той е невероятно умен и изтънчен и е супербогат. Може дори да е херцог или граф. Той ще превъзхожда Декс по всички параграфи. Ще бъде дори по-секси от Маркъс. Разбира се, той ще се влюби лудо в мен от пръв поглед. Бременността ми няма да го смути ни най-малко. Напротив, дори ще го впечатли — както бях чувала, че се случва с някои мъже от висока класа. Само седмици след първата ни среща Алистър ще поиска ръката ми. Аз ще се преместя от очарователния апартамент на Итън в огромния и безпогрешно обзаведен дом на Алистър, за който полагат грижи прислужница, готвач, месар и други.

После, една вечер в края на април, когато в Лондон ще е дошла пролетта, както си спим голи в дървеното ми легло с балдахин, служило на четири поколения, аз ще почувствам първите леки контракции. «Май че е време», ще прошепна и лекичко ще побутна Алистър. Той ще скочи от леглото, ще ми помогне да си облека кашмирената пижама, ще среше косата ми със сребърен гребен и ще повика шофьора си, преди да отпратим в лондонската нощ. После той ще остане край болничното ми легло, ще милва челото ми и ще ме целува по челото, шепнейки: «Спокойно, скъпа. Спокойно, съкровище».

Отново ще бъде любов от пръв поглед, когато види дъщеричката ми, която ще прилича на мен. Дъщеричката, която той ще поиска да осинови. «Нашата дъщеря», ще казва той на хората. Докато й поникне първото зъбче, и двамата ще сме забравили, че един груб американец е биологичният й баща. А дотогава със сигурност ще съм забравила и за Рейчъл и Декс. Ще бъда прекалено щастлива, за да се сещам дори бегло за тях.“