Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Something Blue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Емили Гифин. Нещо синьо

ИК „Инфодар“, София, 2008

САЩ. Първо издание

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-0312-32385-1

История

  1. — Добавяне

Глава 19

Итън се оказа прав. „Харви Никълс“ беше съвсем по вкуса ми. Започнах с „Хародс“, но той ми се видя прекалено голям и претъпкан с туристи, почти както в „Мейсис“ у дома. „Харви Никс“, както чух да се изразява една млада англичанка точно пред входа на Слоун Стрийт, беше по-малък и повече наподобяваше бутик — напомняше ми на „Хенри Бендел“ или „Барнис“ в Ню Йорк. Бях на седмото небе, докато обикалях от щанд на щанд, събирайки различни съкровища от „Стела Маккартни“, „Долче&Габана“, „Алигзандър Маккуин“, „Жан-Пол Готие“ и „Марк Джейкъбс“. После хвърлих още няколко нови имена в тази гама — бях се натъкнала на великолепни зимни дрехи от моделиери, за които изобщо не бях чувала.

Следобедът бе помрачен единствено когато установих, че вече не мога да се напъхам в моя номер дрехи. Бях бременна в седемнайсетата седмица и първоначално натрупаните килограми вече ме бяха изстреляли два номера по-нагоре, но когато и той не ми стана, се паникьосах. Огледах дупето и бедрата си в огледалото в пробната, после симулирах стария тест с молив — заставаш с прибрани крака, поставяш молив между бедрата си и гледаш дали той ще се задържи там, или ще падне. С облекчение установих, че все още имаше достатъчно място — моливът щеше да падне. Затова как можеше размерът ми да се е променил толкова значително само за една нощ? Подадох глава от пробната и повиках продавачката, облечена с обикновена кожена пола и оранжеви ботуши от изкуствена кожа.

— Извинете, но размерите на „Драйс Ван Нотън“ не са ли малко по-различни от другите? — попитах я.

Тя се разсмя мелодично.

— Американка ли сте?

Кимнах.

— Да, мила, по-различни са. Вие номер четири ли носите?

— Да — отвърнах гордо. — Нормалният номер. По напоследък купувам номер 6.

— Тук той обикновено отговаря на номер десет.

— О, слава богу! — казах с облекчение.

— Да ви донеса ли друг размер от избраните дрехи?

Кимнах с благодарност, върнах й каквото бях взела и я попитах дали ще може да добави към другите дрехи и пола като нейната. После зачаках полуоблечена в пробната и огледах малката издутина на корема си. Като че ли се бе увеличила значително за една нощ, но тялото ми все още бе стегнато и стройно. Бях занемарила строгия си спортен график преди сватбата, но реших, че ако внимавам с храната, мога да поддържам фигурата си поне още няколко месеца.

Най-сетне продавачката се върна и изписка:

— О, Боже, вие сте бременна! В кой месец сте?

— В четвърти и няколко дни — отвърнах и погладих издутината си.

— Изглеждате поразително за четвърти месец — измърка тя с шикозния си акцент.

Благодарих й и се отдръпнах, за да й направя място да закачи дрехите с новия размер. Час по-късно вече купувах пет удивителни тоалета, които биха накарали Клеър да ми завиди. Докато плащах с кредитната си карта „Виза“, си спомних, че покупката ми излезе много по-скъпа в долари, отколкото в лири, но си казах, че няма да си правя труда да изчислявам. Просто ще се преструвам, че харча долари. А и какво бяха няколко хиляди долара на фона на всичко останало? Нищо. Не и когато мислех за старта на новия ми живот. Това беше инвестиция.

Докато инвестирах в себе си, сметнах, че може да се уредя с два чифта „Джими Чу“, които в крайна сметка бяха много практични, тъй като можех да ги нося по време на бременността си, дори да се прибера с тях от болницата заедно с Алистър до мен.

Излязох от „Харви Никс“ и намерих обратния път към Слоун Стрийт, където посетих приятелите си: „Кристиан Диор“, „Валентино“, „Ермес“, „Прада“ и „Гучи“ и открих със задоволство, че всеки магазин имаше малко по-различна стока от същите магазини в Ню Йорк. Затова се почерпих с една прелестна жълто-кафява кожена чанта „Гучи“ с възможно най-красивия месингов обков — чанта, каквато не бях виждала в Ню Йорк.

След покупките спрях едно такси и се върнах в апартамента на Итън. Бях изтощена, но възбудена от покупките си и нямах търпение да му покажа какво бях открила, превзела и направила своя собственост. Итън още го нямаше, затова си налях чаша ягодов шербет и включих телевизора. Установих, че Итън има само пет канала и накрая избрах да гледам поредица от невероятно скучни британски комедии и едно риалити шоу във фризьорски салон. Най-накрая, малко след десет, Итън се прибра.

— Къде беше? — попитах го с ръце на хълбоците.

Той ме погледна, докато изхлузваше чантата си на пода.

— Да пиша.

— Цялото това време?

— Да.

— Наистина ли? Миришеш на бар — казах и зарових нос в сакото му. — Не подценявай способността ми да купонясвам само защото съм бременна.

Той вдигна ръка и присви сините си очи.

— Не съм купонясвал, Дарс. Работя в кафенета. В задимени кафенета. Нали ти казах.

— Щом казваш… Но трябва да знаеш, че умрях от скука тук. И от глад. Цялата вечер съм само на един шербет. А не бива да пропускам хранене, когато съм бременна.

— Можеше да ядеш без мен. Тук има разни неща… а и на Хай Стрийт е пълно с места за хранене. Занапред ти препоръчвам едно хубаво ливанско заведение на име „Ал Дар“… Те не правят доставки за вкъщи, но можеш да се обадиш предварително и да отидеш да си вземеш поръчката.

Малко ме подразни, че не е по-грижовен, но реших да не се цупя. Вместо това му направих мини модно ревю и му показах всичките си покупки, като се въртях и позирах, докато той гледаше новините. Получих много бегли комплименти, но иначе не прояви особен интерес към нещата ми. Дори при един репортаж за самоубийствен атентат в Ерусалим ми направи знак да млъкна, като вдигна ръката си на сантиметри от лицето ми. Тогава изоставих мечтата си за общуване с него и се прибрах в стаята си, за да надуя дюшека си. Малко по-късно Итън се появи на вратата с чаршаф, одеяло и малка ниска възглавница.

— Значи си се справила с това? — попита той, посочвайки дюшека.

— Да — отвърнах, както си седях в края и леко се друснах. — Той има малка помпа. С нея е много по-лесно, отколкото с уста.

— Казах ти, че е луксозен.

Усмихнах се, прозях се и любезно поисках целувка за лека нощ.

Итън се наведе и ме целуна по челото.

— Лека нощ, Дарси.

— Лека нощ, Итън.

След като затвори вратата, аз загасих лампата и се помъчих да се настаня удобно на дюшека, като намествах и пренамествах възглавницата и одеялото. Но не можах да заспя, независимо че бях толкова уморена от дългия полет. След като се въртях цял час, взех одеялото и възглавницата и се затътрих към дневната, надявайки се диванът там да е по-удобен. Но не беше. Беше къс за мен и отчайващо засилваше нуждата да изпъна колене. Като необходимостта да се почешеш на някое интимно място, когато си сред хора. Опитах да провеся крака от края на дивана, но облегалките се оказаха прекалено високи и след няколко минути с повдигнати крака, изпитах чувството, че кръвта се събира в главата ми. Седнах, разциврих се високо и се загледах в притихналата, тъмна стая.

Оставаше ми само един избор. Както се бях загърнала с одеялото, тръгнах на пръсти по коридора към стаята на Итън и доближих ухо до вратата. Чух, че радиото му свири и осъзнах, че тишината в стаята ми е част от проблема ми. Бях свикнала с приспиващия шум на трафика в Ню Йорк. Почуках леко, надявайки се той да е все още буден и да пожелае да поговорим за няколко минути. Нищо. Почуках отново, по-силно. Пак нищо. Завъртях топката на бравата. Беше отключена. Отворих вратата и прошепнах името на Итън. Никакъв отговор. Приближих се до леглото и се взрях в него. Устата му беше леко отворена, ръцете му — под едната му розова буза.

Поколебах се и го повиках с нормален тон:

— Итън?

Когато и този път не се размърда, заобиколих и отидох от другата страна на леглото. Там имаше достатъчно място за мен и аз се настаних до него, върху покривката, както бях загърната с одеялото. Въпреки че предпочитах дълъг разговор, изведнъж се почувствах по-малко самотна само заради усещането, че съм близо до познат от детството приятел. Вече заспивах, когато почувствах движение. Отворих очи — Итън беше присвил очи в мен.

— Какво правиш в леглото ми?

— Моля те, нека да остана. Чувствам се толкова самотна в онази стая с решетка на прозореца. А и мисля, че надуваемият дюшек не е полезен за гърба ми. Съжали се над едно бременно момиче. Моля те.

Той издаде звук на раздразнение, но не възрази. Затова, естествено, насилих късмета си. „Тръгни си, докато имаш преднина“, е съвет, който никога не съм била в състояние да следвам.

— Може ли да се пъхна под завивките при теб, моля те? Нуждая се от ласка, толкова отчаяно, че ще се пръсна.

— Не драматизирай. — Той изсумтя уморено, но се отдръпна леко, като ми остави част от завивките.

Махнах одеялото си и се наместих до него, като се сгуших до слабото му, жилесто тяло.

— Никакви съмнителни помисли — промълви той.

— Никакви съмнителни помисли — отвърнах весело, мислейки си колко е приятно да имаш за добър приятел мъж. Бях благодарна, че двамата никога не бяхме правили секс — затова никак не ми беше странно да съм в едно легло с него. Ако не се брои началното училище, ние бяхме стигали до близост само веднъж. Случи се по време на срещата ни по случай десетгодишнината от завършването на гимназията. Бях леко пийнала и изведнъж ме връхлетя една мисъл — може би беше осъзнаването, че Итън, макар и доста непохватен в гимназията, беше станал най-популярното момче в класа. Всеки искаше да разговаря с него. Това ме накара да го оценя и поставя на изцяло друго ниво. Затова сигурно съм се увлякла за няколко секунди и съм си помислила, че вероятно ще е забавно да се сближа с него. Подробностите са се размили, но си спомням, че си играех с къдриците му и му предложих да ме закара до вкъщи. За щастие Итън показа суперчовешко въздържание в името на приятелството ни. Или може би той наистина беше гей. И в двата случая границите на приятелството ни бяха ясни — което беше добре.

— Радвам се, че съм тук — прошепнах щастливо.

— Да, аз също — отвърна той неубедително. — А сега заспивай.

Укротих се за няколко минути, но после ми се дочишка. Помъчих се да се въздържа, колебаейки се дали да стана. Накрая нуждата ме принуди, станах и се спънах в купчина книги до леглото.

— Дарси!

— Извинявай. Не мога повече да стискам. Чишка ми се. Бременна съм, нали помниш?

— Ти може да си бременна, но аз пък страдам от безсъние. И дано да мога да заспя след всичките ти щуротии. Утре ме чака много работа.

— Извинявай. Обещавам да кротувам, като се върна. — И се втурнах по коридора към тоалетната. Когато се върнах в спалнята, Итън отново повдигна завивките за мен, без да отваря очи.

— А сега мирувай. Иначе те връщам обратно в килията ти. Говоря сериозно.

— Добре, ще мирувам — обещах и се сгуших отново до него. — Благодаря ти, Итън. Имах нужда от това. Наистина имах нужда.

 

 

През следващите две седмици всекидневието ми остана същото: По цял ден обикалях магазините и откривах все повече и повече бутици: „Аманда Уейкли“ и „Бети Джексън“ на Фулам Роуд, „Браунс“ на Саут Молтън Стрийт, „Каролин Чарлз“ на Бийчам Плейс, „Джоузеф“ на Олд Бонд Стрийт и „Никол Фархи“ на Ню Бонд Стрийт. Купих си фантастични маркови неща: пъстри шалчета, красиви плетени блузи, шикозни поли, необичайни дамски чанти и страхотни обувки. После потърсих изгодни покупки на Оксфорд Стрийт — „Некст“, „Ривър Айланд“, „Топ Шоп“, „Селфридж“ и „Маркс&Спенсър“ — защото винаги съм смятала, че е напълно ефективно да комбинираш по-евтини дрехи с висша мода. Дори видимо посредствените дрехи могат да изглеждат направо фантастично, ако бъдат съчетани с висококачествени и носени с увереност.

Всяка вечер се прибирах с покупките си и чаках Итън да свърши работата си за деня. После отивахме да си вземем храна за вкъщи или пък той приготвяше нещо, след което гледахме малко телевизия и разговаряхме. Когато станеше време залягане аз винаги отивах първо в стаята си, като се правех, че се опитвам да заспя на надуваемия дюшек, преди отново да се прехвърля в леглото му. Итън се вбесяваше, но аз бях сигурна, че тайничко му се нравеше компанията ми.

На третата ми сряда в града, след доста настояване от моя страна, Итън най-накрая обеща да си даде свободен ден и да излезе с мен.

— Страхотно! Какъв е специалният случай? — попитах.

— Хм. Денят на благодарността. Помниш ли този празник? Или прекалено дълго си в Англия?

— О, Боже! Съвсем забравих за Деня на благодарността — отвърнах, осъзнавайки, че от дни не бях поглеждала календар, нито бях разговаряла с някого от къщи. Трябваше да се обадя на родителите си или на брат си и да ги уведомя, че не съм в Ню Йорк и почувствах задоволство при мисълта, че щях да стана главна тема за разговор по време на вечеря на другия ден.

— Какво искаш да правим? — попита ме Итън.

— Ами, магазините ще са отворени, нали? Защото тук не е празник.

Той направи физиономия.

— Още ли ще пазаруваш?

— Може да пазаруваме за теб — предложих, опитвайки се да го примамя. — Обичам мъжките дрехи. — И си помислих за моментите, в които пазарувах за Декс и колко прекрасен изглеждаше той в дрехите, които комбинирах за него. Сега, когато само Рейчъл му помагаше, бях сигурна, че носи единствено дрехи от „Банана рипаблик“[1]. Гардеробът му определено щеше да западне без мен.

— Щеше ми се да си направим една хубава, дълга разходка край Темза. Или в Риджънтс парк. Била ли си там?

— Не. Но навън е студено. Наистина ли искаш да прекараме деня на открито?

— Добре. Какво ще кажеш за някой музей? Била ли си в Националната галерия?

— Да — излъгах, защото не ми се ходеше там. Музеите ме отегчават, а слабата светлина ме потиска. Излъгах също защото не исках да ми натяква за броя на дните, които съм прекарала в магазините вместо в музеите. Ако повдигнеше тази тема, имах рационален готов отговор: музеите и катедралите няма да отидат никъде, докато модата се променя всяка секунда.

— О, така ли? Не ми спомена, че си била — възкликна той с известно подозрение. — Какво ще кажеш за крилото „Сейнсбъри“[2]?

— О, много ми хареса. Защо? А ти какво мислиш за него? — Отклоняването винаги е добра техника, когато човек послъгва.

— И на мен ми харесва… Писах материал за него.

Придобих замислен вид.

— За какво беше материалът?

— О! Ами за това как модернистите го критикуват, защото те предпочитат простотата в архитектурата. Нали знаеш, „по-малко е повече“… докато постмодернистите, включително Робърт Вентури, американецът, който го е проектирал, смята, че една конструкция трябва да е в синхрон с околната среда… затова стаите в това крило отразяват културния контекст на ренесансовите творби в него. — Итън говореше развълнувано, независимо от скучната тема.

Той продължи:

— Така имаш този величествен интериор с всички видове неща към него, като тази перспективна илюзия, където тия подредени арки се смаляват в далечината, точно както е в Скала Реджия в двореца на Ватикана… понеже по думите на Вентури „По-малкото е скучно“.

— Ъхъ — кимнах. — По-малкото наистина е скучно. Тук трябва да се съглася с Вентури.

Итън нагласи очилата си и рече:

— Принц Чарлс също. Като видял първоначалните проекти за много по-прост проект от модернистите, направил коментар, че крилото ще бъде „чудовищен карбункул[3] на лицето на многообичан приятел“.

Засмях се.

— Не знам какво е „карбункул“, но не ми звучи приятно. Ще ми се Рейчъл да има такъв на носа си.

Итън подмина забележката ми и ме попита коя картина в Националната галерия ми е харесала най-много.

— О, няма да мога да посоча само една.

— Видя ли „Вечеря в Бмаус“[4]?

— Да. Брилянтна.

— Ами „Портрет на семейство Арнолфини“ на Ян ван Ейк?

— О, и тя ми хареса — отвърнах, подавайки му топката.

— Забеляза ли надписа на задната стена в картината?

— Опресни ми паметта.

— Надписа над огледалото… Преводът на английски е: „Ян ван Ейк беше тук“ и наистина можеш да видиш отражението му в огледалото, заедно с двойката, която се жени, и друг гост. Винаги съм се питал защо Ян ван Ейк е искал да включи собствения си образ в тази картина. Според теб какво се е опитвал да каже?

Изведнъж ме изпълни чувството, че съм в колежа и ме изпитва професорът по история.

— Хм. Не знам.

— Аз също… но те кара да мислиш… И не ти ли харесва, че е толкова огромна тази картина? Тя доминира в залата.

— Ъхъ. Наистина е огромна.

Итън поклати глава и се разсмя сърдечно.

— Говориш пълни глупости, Дарс. Картината е съвсем мъничка. Изобщо не си била в Националната галерия, нали?

Отметнах косата от лицето си и се усмихнах глуповато.

— Добре. Не съм. Хвана ме. Знаеш, че не си падам по музеите, Итън! Предпочитам истинския живот пред това да се разхождам из тъмни зали заедно с група задръстени американски туристи. — Това звучеше като добро извинение. Като ония хора, които твърдят, че не четат вестници, защото новините са потискащи. Навремето и аз подкрепях това становище.

— Съгласен съм, че когато си в нов град, не е нужно да прекарваш всеки момент в музей, но ще пропуснеш много, ако пренебрегваш всички музеи… Но така или иначе, ще ми се да ти покажа нещо от Лондон. Нещо, различно от „Хародс“ и „Харви Никълс“. Какво ще кажеш?

Помислих си, че това, което наистина искам, е да се върна в „Джоузеф“ за коженото сако, на което устоях онзи ден. То струваше повече от четиристотин лири, но класиката е вечна и за такава покупка никога не бих съжалила. Бях сигурна, че ще свърши, ако не отида още утре. Но ми хареса идеята да прекарам деня с компания, затова щом Итън искаше лондонска култура, нямах нищо против.

 

 

На другия ден Итън ме събуди в осем часа, говорейки възбудено за онова, което е планирал за деня. Взехме си душ, облякохме се бързо и в девет поехме към Кенсингтън Хай Стрийт. Беше студен, сив ден и когато си сложих лилавите кожени ръкавици, обточени със заешка кожа, попитах Итън защо винаги е много по-студено, отколкото е действителната температура.

— Поради влажността на въздуха — отвърна той. — Затова студът те пронизва въпреки множеството навлечени дрехи.

— Да — отвърнах, потръпвайки. — Направо пронизва до мозъка на костите. Добре, че си обух ботуши.

Итън издаде звук на одобрение и ние забързахме, за да се стоплим. След минути се озовахме на входа на Холанд парк, и двамата леко задъхани.

— От всички паркове този ми е любимият — каза Итън с грейнало лице. — Той излъчва такава интимна, романтична аура.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш нещо, Итън? — пошегувах се и обвих ръката му със своята.

Той се усмихна, извъртя очи нагоре и отблъсна ръката ми.

— Да. Каня се да ти предложа. Как разбра?

— Надявам се, че в джоба си имаш квадратно изсечен диамант. Много си падам по брилянтните шлифовки.

— Те ли са кръглите? — попита той.

— Да.

— По дяволите! Аз пък ти купих овална шлифовка с равна плоскост. Е, тогава май ще трябва да си останем приятели.

Изкикотих се.

— Май да.

— Както и да е. А това — посочи той поляната — е Крикет лоун.

— И хората играят крикет на това игрище?

— Исторически, да. Аз също съм гледал няколко пъти крикет тук, но по-често се играе футбол. А през лятото игрището се превръща в грамадна площ за отмора. Хората постилат навсякъде одеяла. Достатъчно е градусите да стигнат петнайсет и британците ще наизлязат да правят слънчеви бани… Моето местенце е точно там — той посочи една сенчеста площ край игрището. — Нееднократно съм дремвал под сянката на дървото.

Представих си го с различните му бележници как се опитва да пише, но сънят го оборва. Помислих си колко ще е хубаво да идвам тук през лятото с него и бебето ми на обеден пикник. Когато стигнахме до горния край на игрището, близо до един театър на открито, си представих колко бих била доволна да излизам с Итън. После си помислих за Рейчъл и ми се прииска тя да види снимка с нас двамата как се разхождаме из лондонски парк сутринта на Деня на благодарността. Запитах се какво ли правеха тя и Декс, дали са заминали за Индианаполис за празника. Може би са в кухнята на родителите на Рейчъл, седят до прозореца с изглед към нашата къща с по чаша кафе.

Опитах се да не си развалям доброто настроение и прехвърлих вниманието си отново към Итън, който изливаше какви ли не факти, както обикновено. Каза ми, че паркът обхващал някогашни терени на Холанд Хаус, място за обществени и политически събития в града. По време на Втората световна война било бомбардирано и разрушено. Сега предоставяло подслон на няколко пауна, които сме щели да видим.

— О, обожавам пауните.

Той ме стрелна с поглед и се подсмихна.

— Ти ми приличаш на паун.

Отвърнах му, че приемам това за комплимент.

— Не се и съмнявам. — После ми посочи един ресторант на име „Белведере“. Там правели фантастичен брънч и ако слушам, може и да ме заведе там.

Зад ресторанта се простираше красива градина, която, както каза Итън, била създадена от лейди Холанд през 1790 година с първите английски далии. Попитах го как помни толкова много имена, дати и факти и дали не пълни ума си с непотребна информация.

Отговори ми, че историята не е непотребна информация.

— Непотребна информация е всичко, което поглъщаш от модните списания. Непотребна информация е да знаеш коя знаменитост с кого е скъсала и защо.

Започнах да му обяснявам, че днешните знаменитости са утрешните исторически личности, но той ме прекъсна:

— Я виж! Паун!

И наистина, една прелестна птица с яркосини и зелени окраски крачеше наперено в оградена тревна площ, разперила опашка като талисмана на NBC.

— Ах, че е красив! — възкликнах. — С удоволствие бих носила палто в тези цветове.

— Ще го имам предвид, когато тръгна да ти купувам коледен подарък.

Макар да знаех, че се шегува, ми стана приятно да чуя, че споменава Коледа. Надявах се да удължа престоя си поне дотогава. Ако останех до празника, щях да съм напълно свободна да остана в дома му до раждането на бебето. Той положително нямаше да ме изгони, когато съм в последните три месеца.

— Ето, това е любимото ми място в парка. Японската водна градина, построена по време на японския фестивал — продължи той.

Изкачихме няколко стъпала и по пътя за градината минахме покрай една табела.

— Нали е прекрасна? — попита Итън, като се спряхме на входа на градината.

Кимнах. Малък свят сам по себе си, мъничката градина беше заобиколена от каменна стена и имаше малко езерце, пълно с риба, водопад, малък пешеходен мост и огромни, подобни на бонзай растения. Казах на Итън, че цялата атмосфера ми напомня на градината на господин Мийаги в „Карате кид“. Той се изкикоти и ме поведе по пешеходното мостче. Спря се от другата страна и седна на една дървена пейка. После затвори очи, постави ръце зад тила си и рече:

— Това е най-тихото място в Лондон. Никой не идва тук. Дори в топлите дни ми се струва, че единствено аз разполагам с него.

Седнах до него и го видях как си поема дълбоко въздух с все още затворени очи. Бузите му розовееха, от краищата на морскосинята му вълнена шапка се подаваха къдрици и изведнъж ме изпълни чувство на привличане. Не беше онова физическо привличане, което чувствах към Маркъс, нито обективното ми възхищение, което питаех към Декстър. Беше повече преливаща обич към един от малкото останали ми приятели в света. Итън беше едновременно връзка към миналото ми и мост към новия ми живот и ако чувството на благодарност те кара да поискаш да целунеш човек, в този момент изпитах непогрешим порив да направя точно това. Разбира се, въздържах се, налагайки си да престана с лудите си изпълнения. Итън не беше мой тип и освен това последното, което исках, беше да наруша споразумението ни за съвместно съжителство (и спане).

След малко Итън рязко стана.

— Гладна ли си?

Отвърнах „да“ и ние поехме обратно към Кенсингтън Хай Стрийт, подминахме апартамента му и се отбихме в една чайна на Райтс Лейн на име „Мъфин Ман“. Вътре беше занемарено, но уютно, с малки масички и столове и келнерки с престилки на цветя. Избрахме маса до прозореца и поръчахме печени сандвичи, чай със сметана и бисквити. Докато чакахме угощението си, се заговорихме за бременността ми. Итън ме попита кога е било последното ми посещение при лекар. Казах му, че е било точно преди да дойда да живея при него и че следващото наближава.

Итън долови неволната ми грешка и повдигна вежди.

Да живееш при мен?

— Имах предвид да ти погостувам — уточних и бързо смених темата, преди да ме е попитал кога си тръгвам и да установи, че съм си купила еднопосочен билет. — На следващия преглед ще се разбере пола на детето… Но аз вече знам, че е момиче.

— Как така? — попита Итън в момента, в който келнерката донесе поръчката ни.

— Просто имам много силно чувство. Господи, надявам се да е момиче. Напоследък не съм голям фен на мъжете. С изключение на теб, разбира се. И на гейовете.

Той се разсмя.

— Ти не си гей, нали? — Стори ми се, че това е възможно най-подходящият момент за отваряне на тази тема.

— Не, не съм — усмихна се той и поклати глава. — За такъв ли ме мислеше?

— Ами… нямаш си приятелка — казах гласно, а си помислих: „И изобщо не ми се нахвърляш“.

Той пак се засмя.

— Но и приятел си нямам.

— Съвсем логично… Не знам. Имаш добър вкус, знаеш толкова много за изкуството. Може би заради Бранди си се разочаровал от жените.

— Тя не е причина да се разочаровам от всички жени.

Огледах лицето му, но не разгадах изражението му.

— Аз дразня ли те?

— Ни най-малко — отвърна той, докато си мажеше бисквитата с масло.

— О, слава Богу! Не би ми било приятно да дразня най-добрия си приятел в света.

Искаше ми се той де се поласкае, може би дори да ми отвърне „Ти също си ми най-добрата приятелка“. Но той само се усмихна и отхапа от бисквитата. След почивката за чай Итън отново ме поведе към Кенсингтън Хай Стрийт и към станцията на метрото.

— Метрото ли ще вземем? — попитах. — Защо не такси? — В Ню Йорк не бях особена любителка на метрото, винаги предпочитах такситата и не промених този си навик и в Лондон.

— Примири се, Дарс — и той ми подаде розов билет. — И не го губи. Ще ти трябва на излизане от другата страна.

Казах му, че не намирам тази система за добра.

— Сигурно много хора ще загубят билета си по време на пътуването и ще загазят на излизане.

Итън пъхна билета си в процепа, мина през въртящата се преграда и заслиза по стълбите. Последвах го и се озовах на много студена, външна платформа.

— Замръзвам — казах и потрих една в друга ръкавиците си. — Защо нямат затворени платформи?

— Престани да се оплакваш, Дарс.

— Не се оплаквам. Просто отбелязвам, че денят е много студен.

Итън вдигна ципа на якето си от агнешка кожа догоре и погледна към коловоза.

— Мотрисата за Съркъл Лайн идва — каза той.

След минути ние седяхме във вагона, женски глас с много учтив британски акцент съобщи коя е следващата станция.

— Кога предупреждават да се внимава за разстоянието между вагона и перона? — попитах. — Или не го правят?

Итън се усмихна и поясни, че го правят на станциите, където това разстояние е голямо.

Погледнах картата на метрото над нас и попитах къде всъщност отиваме.

— На Черинг Крос. Ще посетим някои важни места, включително Националната галерия. Знам, че не си падаш по музеите и жалко. А трябва. Ще видиш платна на Търнър[5], Сьора[6] и Ботичели[7], независимо дали искаш, или не.

— Искам — отвърнах искрено. — Моля те, просвети ме.

И тъй, този следобед ние разгледахме забележителностите на Лондон. Спряхме се край Колоната на Нелсън в средата на Трафалгар скуеър, където между всички хора и гълъби получих урок за военноморската победа на лорд Хорейшо Нелсън[8] над французите. (Итън се изуми, като му признах, че изобщо не знаех, че французи и англичани са били противници.) Влязохме в любимата църква на Итън — „Сейнт Мартин ин дъ фийлдс“, известна със социалната си активност. После отново си направихме почивка за чай в „Кафе ин дъ Крипт“, намиращо се в сутерена на църквата. Оттам продължихме към Националната галерия. Итън ме запозна повърхностно с любимите си творби и трябва да призная, че останах много доволна. Коментарите му правеха картините интересни. Имах чувството, че виждам нещата през неговите очи, забелязвах подробности в цветовете и формите, които иначе бих подминала.

Прибрахме се вкъщи след мръкване и си приготвихме нетрадиционна вечеря за Деня на благодарността — сьомга, аспержи и кускус. След като се нахранихме, се вмъкнах в леглото до Итън и му благодарих за обиколката из Лондон.

Той се обърна с лице към мен и ме изгледа странно и сериозно.

— Пак заповядай, Дарси.

— Това беше най-хубавият ми Ден на благодарността — добавих и с изненада установих, че сърцето ми бие учестено. Погледите ни се срещнаха и мислите ми се върнаха към онзи момент в парка. Запитах се дали понякога Итън изпитва някакво влечение към мен. И дали в момента го изпитва.

Но когато той рязко се извърна настрани и се пресегна да загаси лампата си, а после се настани по-далече от мен, си казах, че съм луда. Вероятно хормоните от бременността ми ме карат да си въобразявам разни неща.

След няколко минути Итън каза с тих, приглушен от възглавницата глас.

— Аз също прекарах хубаво, Дарси.

Усмихнах се на себе си. Значи може това да не е бил най-хубавият Ден на благодарността за Итън, но поне се уверих, че този ден щеше да ме възнагради с още няколко седмици в Лондон. Итън все още нямаше да ме накара да си събирам багажа.

Бележки

[1] Марка всекидневно неофициално облекло. — Бел.ред.

[2] Сграда в рамките на Националната галерия, дарение от лорд Сейнсбъри. — Бел.ред.

[3] Гнойно възпаление на мастна жлеза (мед). — Бел.ред.

[4] Картина на италианския художник Караваджо. — Бел.ред.

[5] Уилям Търнър (1775–1851) — английски живописец, представител на Романтизма. — Бел.ред.

[6] Жорж-Пиер Сьора, френски художник, основател на неоимпресионализма, развива техниката на поантилизма. — Бел.ред.

[7] Алесандро (Сандро) Ботичели (1445–1510) — италиански живописец от Флорентинската школа, творил по времето на ранния Ренесанс. — Бел.ред.

[8] Британски адмирал, известен с участието си в Наполеоновите войни и най-вече с битката при Трафалгар, в която губи живота си. — Бел.ред.