Емили Гифин
Нещо синьо (15)

Глава 13

През следващите седмици връзката ми с Маркъс продължи да се разпада. Дори сексът — крайъгълният камък на взаимоотношенията ни — започваше да става рутинен. Опитах се да си внуша, че ни пречи стресът, породен от промените в живота: предстоеше да си търсим апартамент, да планираме сватба, очаквахме бебе.

Когато попитах Маркъс защо, според него, се караме толкова, той изтъкна като причина моето „съсредоточаване“ върху Рейчъл и Декс. Каза, че се е уморил от моите вечни въпроси, че не смятал за здравословно да отдавам толкова време на размисли какво ли правят те, и че би трябвало да насоча вниманието си към собствения си живот. Обещах да говоря по-малко за тях, вярвайки, че е въпрос на седмици да престана да се интересувам повече какво правят. Но в сърцето ми се загнезди безпокойството, че това няма да е толкова просто и че независимо от усилията да оправя нещата с Маркъс, ние бяхме пред прага на скъсване.

Онова, което ме човъркаше дори повече от всяка нередност във връзката ни, беше съпътстващото ме съжаление за бебето. Много се перчех, но дълбоко в себе си не бях сигурна, че го искам. Още от тийнейджърка държах да съм слаба, красива, забавна и безгрижна. Едно бебе застрашаваше всичко това. Нямах представа в какво щях да се превърна. Да не говорим, че изобщо не се чувствах като майка.

Собствената ми майка ми се обаждаше час по час в тези преходни седмици, просто да провери как съм, гласът й беше изпълнен със съжаление и безпокойство. Да бъда без мъж за нея беше съдба, по-лоша от смъртта, затова накрая я извадих от нещастието й и й казах, че си имам нов приятел.

Бях в апартамента на Маркъс и разговарях по телефона, като междувременно си похапвах пица. Бях пропуснала вечерята, тъй като си бях взела нужната доза въглехидрати и мазнини за деня.

Когато й казах добрата новина, тя възкликна:

— Толкова скоро! — В гласа й се долавяше известно неодобрение. И гордост, че отново съм хванала юздите. — Как се казва?

— Маркъс — отвърнах, надявайки се тя да не си спомни, че имаше шафер на име Маркъс. Исках да й спестя това. Разбира се, нямах намерение да й казвам скоро за бебето.

— Чернокож ли е? „Маркъс“ ми звучи като име на чернокож.

— Не, бял е.

— От Марк ли идва?

— Не. Просто Маркъс — отвърнах, като го погледнах и му се усмихнах.

— Маркъс чий?

— Маркъс Питър Лосън — обявих гордо.

— Харесва ми цялото му име. И то много. Не бях очарована от името „Декстър“. А ти?

— И аз не особено — отвърнах, макар в действителност името „Декс“ да ми харесваше. То съдържаше известна самоувереност. Но и името „Маркъс“ — също.

— Как изглежда? Разкажи ми за него. Как се запознахте?

— Виж, мамо, какво ще кажеш да се срещнеш лично с него? Този уикенд ще си дойдем у дома. Днес запазих самолетни билети.

Маркъс рязко вдигна глава, за да ме погледне. Това беше ново за него. Още не бях успяла да му кажа за намерението ми да пътуваме.

— Фантастична новина! — възкликна тя.

Някъде зад нея баща ми я попита дали се връщам с Декс. Майка ми покри слушалката с ръка, но въпреки това я чух да му отговаря: „Не, Гари. Дарси си има нов приятел“.

Маркъс нервно прошепна нещо. Аз му дадох знак с ръка да млъкне. Той направи въображаемо хвърляне на топка за голф и промълви, че имал други планове.

Поклатих глава и с уста оформих думите: „Ще ги отмениш“.

— Добре, но ми дай малко повече информация — продължи майка ми. — Как изглежда той?

— Хубав е. Ще го обикнеш. И всъщност той е тук, до мен. Така че, трябва да затварям.

— О! Дай ми го да го поздравя — настоя тя.

— Не, мамо. Скоро ще се запознаеш с него!

— Нямам търпение.

— Ще го харесаш повече от Декс — добавих, намигайки на Маркъс. — Сигурна съм в това.

— Декс ли? — закикоти се майка ми. — Кой Декс?

Усмихнах се и затворих телефона.

— Каква е основната идея? — поиска да узнае Маркъс.

— Забравих да ти кажа, че запазих самолетни билети за Инди.

Той метна парчето пица обратно в мазната кутия и рече:

— Няма да ходя в Инди този уикенд.

— Попитах те дали имаш планове, не помпиш ли? Ти каза, че нямаш.

— Попита ме за петък или събота вечер. А аз ще играя голф в събота следобед.

— С кого? С Декс ли?

Маркъс извъртя очи нагоре.

— Имам и други приятели в този град, знаеш го.

Много малко, помислих си. Друг проблем за връзката ни. Когато бях с Декс, се движехме с голяма група приятели. А двамата с Маркъс прекарваме времето си сами, предимно в апартамента му. Знаех, че трябва да организирам парти, за да го представя, но още не бях напълно готова да дам възможност на моите изискани познати да си съставят мнение за новия ми приятел. И във всеки случай трябваше първо да му купя някои нови дрехи.

Маркъс продължи:

— Дарси, не можеш просто да планираш пътуване, без да ми кажеш. Това не е редно.

— Хайде, Маркъс. Това пътуване наистина е важно. Просто ми „подай топката“ в случая — казах, като използвах един от многото му спортни изрази.

Той поклати глава.

Положих глава върху гърдите му и додадох с най-милия си глас:

— Трябва да се запознаеш с тъщата и тъста си. Време е да разкрием връзката си.

Той въздъхна уморено и рече:

— За в бъдеще не ме включвай в глупости, без да ме питаш. Този път ще дойда.

Сякаш някога си имал избор, помислих си.

 

 

За първи път в дългата си история на връзки с мъже можех да кажа, че в действителност родителите ми искаха да харесат момчето, което довеждах вкъщи. Инстинктът им в миналото винаги беше да съдят и да не одобряват. Баща ми следваше сценария на разпитите в дневната — преданият съблюдател на спазването на полицейския час, пазителят на моето целомъдрие. Макар да съм сигурна, че той наистина притежаваше инстинкти на закрила, винаги имах чувството, че го прави предимно за показ. Колкото до майка ми, на нея й харесваше, съдейки по начина, по който щеше да го преразказва по-късно. „Видя ли как баща ти сложи Блейн на мястото му?“, беше ме попитала тя на сутринта след една среща. Според мен това й напомняше младежките й години, когато е била най-популярната девойка в нейния заспал град в Средния запад и дядо ми е трябвало да прогонва ухажорите й.

Докато баща ми не държеше на външния вид, то майка ми беше сурова, когато бяхме сами, но се разтапяше пред въпросното момче. Тя имаше високи изисквания за човека до мен. Всеки мой приятел трябваше да бъде хубав като мен и това беше основното. Освен това трябваше да е умен, макар че би подминала това качество, ако мъжът имаше пари. И трябваше да показва добри маниери. Наричах това „показно качество“ — „за да се впечатляват съседите“. Декс имаше последното в изобилие. Той беше удържал пълна победа по всички показатели.

Маркъс, от друга страна, съвсем не беше съвършен, но притежаваше едно важно качество: родителите ми силно се нуждаеха от това да го харесат. Каква беше алтернативата им? Дъщеря им да навърши трийсет и да е сама? Знаех, че тази мисъл караше и двамата да потръпват. По-точно, караше майка ми да потръпва и следователно ставаше проблем и на баща ми. На майка ми й харесваше, че имах бляскава работа и изкарвах добри пари, но тя даваше ясно да се разбере, че според нея аз трябва да се омъжа, да родя деца и да имам спокоен живот. От мен тя нямаше да чуе възражения към подобно нещо. Работата ми можеше да е приятна, но не колкото масаж в „Блис“, пазаруване в „Бенделс“ и обяд в „Боло“.

 

 

И тъй, въпросния петък ние с Маркъс заминахме за Индианаполис за важното представяне. Заварихме баща ми да чака до багажната лента, усмихнат до уши. Баща ми може да е пример за изискан човек. Гъстата му коса е винаги сресана, носи ризи и пуловери, изгладени панталони в цвят каки и мокасини с пискюли. Зъбите му светят в тъмното, както подхожда на най-добрия зъболекар в града.

— Тате! — изписках аз, докато вървяхме към него.

— Здравей, мила — каза той и разтвори обятия да ме прегърне. Подуших афтършейва му и ми стана ясно, че си е взел душ малко преди да тръгне с колата за летището.

— Толкова се радвам да те видя — казах с гласа на „татковото момиченце“, доближаващ се до бебешки говор.

— И аз, сладкишче.

Това беше рутина, която ние спазвахме цял живот. Друг начин не познавахме. Когато баща ми и аз оставахме сами за по-дълго време, ние млъквахме и се чувствахме неловко. Но пред хората влизахме в биещи на очи традиционни роли — роли, които караха и двама ни да се чувстваме удобно. Не мисля, че щях да забележа тази динамика, ако не бях наблюдавала Рейчъл и баща й. Те разговаряха като приятели.

Отделих се от баща ми и се обърнах към Маркъс, който пристъпваше от крак на крак и по всичко личеше, че се чувства изключително неловко.

— Татко, това е Маркъс.

Баща ми изправи рамене, пристъпи крачка напред и се ръкува отривисто с Маркъс.

— Здравей, Маркъс. Аз съм Гари Роун. Добре дошъл в Индианаполис. Радвам се да се запозная с теб — избоботи той с веселия си глас, с който огласяваше и зъболекарския си кабинет.

Маркъс кимна и смънка, че и на него му е приятно да се запознаят. Аз го погледнах с широко отворени очи, сякаш го питах: „Това ли е най-доброто, което можеш да направиш?“. И не се ли вслуша в „лекцията“ ми в самолета, в неуморните ми обяснения, че родителите ми много държат на имиджа? „Първите впечатления са последните впечатления“, беше един от любимите изрази на баща ми. Бях казала и това на Маркъс.

Изчаках Маркъс да каже още нещо, но той само измести поглед към багажната лента.

— Онзи багаж там твой ли е? — попита ме той.

— Да — отвърнах, като видях куфара си „Луи Вюитон“. — Моля те, вземи го.

Маркъс се наведе и го свали от лентата.

— Уууф — изрече той под носа си — четвъртият коментар относно препълнения куфар, откакто напуснахме града.

— О, Маркъс, дай на мен. — Татко се пресегна да вземе куфара ми.

Маркъс сви рамене и му го подаде.

— Щом настоявате.

Свих се от притеснение — поне да се беше опитал да възрази.

— Да, татко. Маркъс ще носи своя багаж — намесих се, като погледнах грозната му раница в граховозелено с оръфани ремъци, украсена отстрани с някакво старо Интернет-лого. Видях, че и баща ми забеляза всичко това.

— Дадено. Тръгваме — подкани ни гръмко баща ми, потривайки енергично ръце. После, когато стигнахме до БМВ-то му, той ни каза, че на идване го глобили за превишена скорост. — Беше само с единайсет километра.

— Наистина ли само с толкова, татко?

— Честна дума. Малко над единайсет. Маркъс, ченгетата в тоя град са безжалостни.

— Нали това ти разправях в гимназията! — добавих, като го плеснах по ръката. — И спрямо мен се престараваха.

— Шестнайсетгодишна да пиеш водка на паркинга на „Бъргър кинг“? Малко трудно бих характеризирал това като престараване от страна на полицията — изкикоти се баща ми. — Маркъс, много случки мога да ти разкажа за нашето момиче.

Нашето момиче. Това беше голям жест. В комбинация с веселото му настроение, непосредствено след глобата, беше само още едно доказателство за решението му да хареса новия ми приятел.

— Мога да си представя — отвърна Маркъс от задната седалка с разсеян, отегчен глас. Дали не схвана намеците на баща ми, или просто не желаеше да влезе в приповдигнатия му тон?

Обърнах се да го погледна, но лицето му беше в сянка и не можах да разгадая изражението му. През останалата част от пътя за вкъщи Маркъс на практика не продума изобщо, въпреки огромните усилия от страна на баща ми.

Когато завихме по задънената ни улица, посочих на Маркъс къщата на Рейчъл. Той издаде звук в знак на потвърждение.

— Семейство Уайт не са ли тук? — попитах баща си, като забелязах, че нито една лампа у тях не свети.

Той се пресегна да стисне коляното ми с едната ръка, а е другата отвори вратата на гаража с дистанционното.

— Не, тук са, струва ми се.

— Може би са разбрали, че си идвам у дома и не желаят да се срещнем лице в лице — казах.

— Не забравяй все пак, че вината не е тяхна — отбеляза баща ми, — а на Рейчъл.

— Знам — отвърнах, — но на практика са възпитали една предателка.

Баща ми направи физиономия, изразяваща „съвсем правилно“.

— Мислиш ли, че мама няма да възрази, ако влезем през задния вход? — попита той. Според майка ми всеки, който идва за първи път у дома, трябва да мине през предната врата — не че Маркъс би забелязал разликата.

И наистина, тя надникна в гаража и прошепна, сякаш ние с Маркъс нямаше да я чуем.

— Гари, през предната врата.

— Децата имат багаж — рече той.

Майка ми се насили да се усмихне и каза с нейния развълнуван, общителен глас:

— Добре тогава, влизайте! Влизайте!

Както винаги беше гримирана напълно — тя си „слагаше друго лице“ дори когато отиваше до бакалията. Косата й беше прибрана с украсена с камъни шнола, която й бях купила от „Барнис“, и беше облечена от главата до петите в цвят слонова кост. Изглеждаше красива и аз бях горда, че Маркъс я вижда такава. Ако се позовеше на израза, че „като остарее, дъщерята ще заприлича на майка си“, то той трябваше да е изключително доволен.

Маркъс и баща ми се заловиха да пренесат багажа ни, маневрирайки между колата и косачката за трева, докато майка ми му опяваше, че бил паркирал колата прекалено вляво.

— Ооо, точно в средата съм — възрази той с раздразнение в гласа. Родителите ми постоянно се заяждаха един с друг, което ставаше все по-често с годините, но знаех, че те ще останат заедно завинаги. Може би не от любов, но защото и двамата обичаха представата за подобаващ дом — доброто, здраво семейство. — Точно в средата съм — повтори баща ми.

Майка ми се въздържа от отговор и ни отвори широко вратата. Когато ме целуна, носът ми се изпълни с аромата на парфюм „Шанел № 5“, сложен по-обилно от обикновено. После се обърна към Маркъс, обгърна с длани лицето му и му залепи дълга целувка право по устата.

— Маркъс! Добре дошъл! Толкова се радвам да се запозная с теб.

— И аз се радвам да се запозная с вас — смънка в отговор Маркъс.

Майка ми не обича хора, които мънкат. Тайно се надявах, че срамът от посрещане на гостенин между тъмния ни гараж и пералното помещение ще я разсее и тя няма да забележи, че приятелят ми едва си отваря устата. Тя бързо ни избута към кухнята. На плота бяха сложени блюда със сирена, маслини и прословутите й соленки със скариди.

Брат ми Джеръми и приятелката му Лорън се появиха изневиделица като прелюбопитна двойка домашни любимци. Никога не се случваше някой от тях двамата да е в лошо настроение. Веднъж баща ми беше подметнал, че двамата имат два вида настроение: весело или сънено. Както се очакваше, Лорън побърза да се представи и се впусна в безсмислена история за едни от съседите ни. Познавах Лорън от бебе — тя живееше на съседната улица и Рейчъл често я наглеждаше — така че знаех, че е от момичетата, които обсебват разговора с напълно празни приказки, по-характерни за стара дама в църква, а не за двайсет и пет годишна жена. Времето, голямата разпродажба в „Джоанс фабрикс“ или последните победители на бинго в „Гуд хейвън“^[1] — частната клиника за стари хора, където тя работеше.

Когато Лорън завърши разказа си, баща ми попита Маркъс какво ще пие.

— Една бира ще ми дойде добре — отвърна той.

— Дай му охладена чаша, Гари — подсети го майка ми, докато баща ми отваряше една „Будвайзер“.

— О, не ми трябва чаша. Но благодаря, все пак — каза Маркъс и пое бутилката от баща ми.

Докато всички последвахме майка ми към дневната, с поглед му подсказах, че трябваше да приеме чашата. Лорън седна до брат ми на дивана и плътно обви ръката си около неговата. Брат ми също е малко задръстеняк, но докато оглеждах памучния пуловер на приятелката му с лого „Гуд хейвън“, избелени подрязани дънки, спортните й обувки „Кед“ без чорапи (гледка, която не можех дори да възприемам, докато беше за кратко приемлива в гимназията), за сетен път реших, че той заслужава нещо по-добро. Маркъс и аз седнахме на отсрещния диван, а родителите ми се настаниха във фотьойлите.

— И тъй — подхвана майка ми, кръстосвайки глезени. Предположих, че тя е готова да разпитва Маркъс. Чувствах се нервна, но и развълнувана, надявайки се той да се справи и да ме накара да се гордея с него. Но вместо да съсредоточи вниманието си върху Маркъс, майка ми рече:

— Лорън и Джеръми имат новина за нас!

Лорън се закикоти и изпъна напред лявата си ръка, разкривайки, доколкото можех да видя от мястото си срещу нея, диамантен пръстен с обков от бяло злато или платина.

— Изненада!

Погледнах брат си. Наистина бях изненадана. И то, защото не беше овален пръстен със скъпоценни камъни и обков от жълто злато.

— Ще се женим — потвърди Джеръми.

Маркъс ме изпревари:

— Поздравления — и вдигна бирата си.

Джеръми върна жеста с чашата си с кола.

— Благодаря, човече.

Джеръми не биваше да казва „човече“. Той просто сгафи. Не умее да преценява ситуацията.

— Поздравления — добавих и аз, но гласът ми прозвуча приповдигнат, неестествен. Станах, за да огледам пръстена и бързо прецених, че макар диамантът да имаше приличен размер, той леко жълтееше. Според мен не беше високо качество.

— Много е хубав — казах и върнах ръката на Лорън върху коляното на брат ми.

Майка ми започна да сантименталничи относно сватбата през май в Инди и сватбеното тържество в нашия кънтри клуб.

Казах им, че много се радвам за тях, устните ми бяха разтегнати в изкуствена усмивка, докато се опитвах да потисна завистта си. Запитах се как може да ревнувам от смотания си по-малък брат и това момиче с грозен бретон и дебели бедра, натъпкани в избелени дънки. И все пак, колкото и да не беше за вярване, тъкмо това чувствах. Обезпокои ме ентусиазмът на майка ми. Обезпокои ме фактът, че Лорън сякаш щеше да ме измести от фокуса на майка ми като бъдеща булка. А онова, което ме подразни най-много, беше, че тяхната пролетна сватба щеше да измести фокуса от бебето ми и мен.

— Сега ли да я попитам? — обърна се Лорън нетърпеливо към Джеръми.

— Да, давай. — Лицето на Джеръми грейна от усмивка.

— Какво да ме пита?

— Искаме да ни станеш шаферка — изчурулика Лорън. — Защото за мен винаги си била като по-голяма сестра. — Тя погледна към Маркъс и додаде: — Дарси ми е била бавачка навремето.

— Никога не съм ти била бавачка. Рейчъл беше.

— Е, да де — и усмивката и леко се стопи. Споменаването на Рейчъл помрачи атмосферата. Ефектът ми хареса — хареса ми напомнянето на всички за страданието ми. Но резултатът беше краткотраен. Усмивката на Лорън бързо се възвърна. — Но ти винаги й помагаше. И беше толкова забавна.

— Благодаря — отвърнах. — Ще се постарая.

— Значи приемаш?

— Какво да приемам? — попитах, преструвайки се на озадачена.

— Да станеш шаферка?

— О! Да. Разбира се.

Лорън плесна с ръце и изписка.

— Божичко! И искам да ми помогнеш. Имам нужда от помощта ги.

Сигурно ще го каже още веднъж, помислих си. И точно така стана.

— Ще се нуждая от помощта ти, защото ти ги умееш тия неща.

— Защо? Защото съм станала експерт по сватбите, след като планирах сватба почти цяла година? — Поредно напомняне за болката ми.

Лорън трепна, но после се съвзе.

— Не. Не затова. Просто защото имаш великолепен вкус. — Тя пак се обърна към Маркъс. — Невероятен вкус. Никой друг няма вкус като Дарси.

Това до голяма степен беше вярно. Маркъс кимна и отпи нова глътка бира.

— Затова ми е нужна помощта ти — продължи тя възбудено.

Добре. Да започнем с тия дънки. И с „Кед“. И с бретона ти. Погледнах към майка ми, надявайки се тя да мисли същото. Обикновено беше права в критиките си към Лорън, която напоследък избягваше ружа — двете кръгли петна от розово напълно липсваха от бузите й. Не че Лорън имаше особено изразени скули. Да речем, че тя не издаваше най-добрите гени. Но явно, майка ми не беше настроена за критика както обикновено; беше хипнотизирана от планирането на розовото сияние на нова сватба. Тя погледна Джеръми и Лорън с обожание.

— Лорън примираше да ти се обади. Но ние с Джеръми я убедихме да почака и да ти го каже лично.

— Радвам се, че го направи — казах безизразно.

— Ти беше права, мамо — рече Лорън.

Мамо? Добре ли чух?

Погледнах Лорън.

— Значи вече я наричаш „мамо“? — Много скоро щеше да предяви претенции към бижутата и порцелана на майка ми.

Лорън се закикоти, притисна ръката на Джеръми до бузата си, показвайки по отвратителен начин изблик на обич. Заприлича ми на реклама на „Кодак“, от която се очаква, че ще те накара да се разплачеш.

— Да. Отдавна я чувствам такава, но вече ми се струва редно да я наричам така.

— Разбирам — рекох с надеждата да прозвучи максимално неодобрително. После отместих поглед към Маркъс, който допиваше бирата си.

— Искаш ли още една? — попитах, тръгвайки към кухнята.

— Да.

Изгледах го.

— Ела с мен.

Маркъс тръгна след мен в кухнята, където можех да се откъсна от семейството си.

— Как може да не спират да говорят за тази сватба след онова, което преживях аз. Можеш ли да повярваш колко са нечувствителни всички? Исках да им кажа, че ние ще се женим. Сега вече не ми се струва редно. Вероятно защото нямам дори пръстен — добавих. Сигурно не биваше да хвърлям вината на Маркъс по този начин, но не можах да се сдържа. Да обвинявам някого ми е просто естествен инстинкт, когато съм разстроена.

Маркъс ме погледна и рече:

— Ще ми дадеш ли бира?

Отворих хладилника с такъв замах, че едно шише с кетчуп „Хайнц“ изхвръкна от преградата от вътрешната страна на вратата и падна на пода.

— Всичко наред ли е там? — попита майка ми от дневната.

— Дори екстра! — отвърнах, а Маркъс постави кетчупа на мястото му и си взе друга бира.

Поех си дълбоко въздух и двамата се върнахме в дневната, където майка ми и Лорън разговаряха за списъка на гостите.

— Двеста ми се струват достатъчно — говореше Лорън.

— Ще видиш, че двеста е почти минимумът. После списъкът бързо набъбва. Ако родителите ти поканят двайсет двойки и ние — двайсет двойки, това са осемдесет души — сметна майка ми.

— Вярно — каза Лорън. — А ми се иска да поканя и много хора от „Гуд хейвън“.

— Това поне ще намали сметката за алкохола — пошегува се Маркъс.

Лорън се разкикоти.

— Ще се изненадаш, като разбереш колко много пият. Всяка година на Коледното тържество те са почти мъртвопияни.

— Май тогава му отпускате края — подметнах.

— А те… как да кажа… чифтосват ли се? — попита Маркъс.

Неговият пръв съществен принос за разговора беше за старческия секс. Прекрасно!

Лорън пак се закикоти и подхвана разказ за Уолтър и Мъртъл и скорошната им забежка в стаята на Мъртъл. След като Лорън изчерпа романтичната случка в старческата клиника майка ми най-сетне се обърна към приятеля ми и рече:

— Е, Маркъс, разкажи ни нещо за себе си.

— Какво искате да знаете? — попита той.

Декс щеше да зададе същия въпрос, но със съвършено различен тон.

— Каквото и да е. Всичко. Искаме да те опознаем.

— Ами, аз съм от Монтана. Завърших „Джорджтаун“. Сега върша една безсмислена маркетингова работа. Това е.

Майка ми повдигна вежди и се размърда на мястото си.

— Маркетинг? Колко интересно.

— Не особено — каза Маркъс. — Но поне мога да си плащам сметките. Едва-едва.

— Никога не съм бил в Монтана — отбеляза Джеръми.

— И аз — добави Лорън.

— А изобщо били ли сте в друг щат? — смънках под носа си. После, преди Лорън да почне да разказва за пътуването в детството си до Големия каньон, добавих: — Е, какво имаме за вечеря?

— Лазаня. Мама и аз я правихме заедно.

— Ти и мама, а?

Това изобщо не смути Лорън.

— Да! И ти ще си ми сестра! Като сестрата, която никога не съм имала! Това е много, ама много чудесно.

— Ъхъ — изрекох.

— А ти, Маркъс, имаш ли братя или сестри? — попита майка ми.

— Да. Имам брат.

— По-голям или по-малък?

— С четири години по-голям.

— Колко хубаво.

Маркъс й се усмихна сковано и отпи от бутилката си. Изведнъж си спомних колко много исках да го целуна вечерта на рождения ден на Рейчъл, като го видях да пие бира на бара. Къде отидоха тези чувства?

Слава богу, времето за коктейли най-сетне свърши и шестимата се отправихме към трапезарията „Итън Алън“ на майка ми. Бюфетът с порцелан беше излъскан като огледало и пълен с нейния порцелан „Ленокс“ и поне дузина фигурки хумел^[2].

— Настанявайте се всички. Маркъс, ти може да седнеш тук — и тя посочи стария стол на Декс. Забелязах тъга в очите й. Декс й липсваше. После по лицето й премина друго изражение — изражение на решителност.

Въпреки усилията й обаче, вечерята премина потискащо. Имаше сковани въпроси от страна на родителите ми и сбити отговори, поливани с още бира, от страна на Маркъс. После той направи коментара, който щеше да остане в историята.

Всичко започна, докато Джеръми говореше за един от пациентите си — възрастен мъж, който напуснал съпругата си заради по-млада жена. С трийсет и една години по-млада от него.

— Какъв срам! — избъбри Лорън.

— Шокиращо — добави майка ми.

Дори баща ми, когото подозирах, че е имал прегрешения, поклати глава с явно отвращение.

Но по някаква причина Маркъс просто не можа да се присъедини към неодобрението на останалите от групата. Поне изобщо да не се беше обаждал, както до този момент. Вместо това обаче той реши да си отвори устата.

— Трийсет и една години, а? Това ще рече, че втората ми съпруга още няма да е родена.

Баща ми и Джеръми се спогледаха с еднакво повдигнати вежди. Майка ми се сви и продължи да поглажда столчето на винената си чаша. Лорън се разсмя нервно и рече:

— Беше наистина смешно, Маркъс. Добре го каза!

Маркъс се усмихна полусърдечно, съзнавайки, че шегата му не се е възприела добре.

Изведнъж почувствах, че не съм в настроение да спасявам вечерта или впечатлението за новия ми приятел. Станах и занесох чиниите си в кухнята — с изправен като бастун гръб. Чух майка ми да се извинява и да тръгва след мен.

— Мила, той просто се опитваше да бъде забавен — зашепна тя, докато бяхме сами в кухнята. — А може би просто се притеснява, че се вижда за първи път с родителите ти. Баща ти е способен да стряска хората.

Но ми беше ясно, че тя не вярваше на думите си. Мислеше си, че Маркъс е груб, тъп и не може да се сравнява с Декстър.

— Обикновено не е такъв — рекох. — Когато поиска, може да е очарователен колкото Декс.

Но докато се опитвах да убедя майка ми, осъзнах, че съм напълно наясно, че Маркъс по нищо не прилича на Декс. По нищо. Последните капки кафе капнаха в кафеника едновременно с една-единствена мисъл. Аз. Избрах. Погрешния.

Върнахме се в дневната, където всеки се правеше, че се наслаждава на пая с крем от ягоди от „Крауфордс бейкъри“. Майка ми се извини два пъти, че не го е опекла лично.

— На мен ми харесват пайовете от „Крауфордс“. Имат вкус на домашно приготвени — отбеляза Лорън.

Баща ми си затананика мелодия от „Шоуто на Анди Грифит“ между хапките, докато не улови кръвнишкия поглед на майка ми. След още няколко мъчителни момента казах:

— На мен не ми се яде пай. Отивам да си лягам. Лека нощ.

Маркъс стана, забарабани с пръсти по масата и също каза, че се „измита“. Благодари на майка ми за вечерята и ме последва тихомълком, оставяйки чиниите си на масата.

Заизкачвах се по стълбите пред него, после тръгнах по коридора и внезапно се спрях пред стаята за гости.

— Това е стаята ти. Лека нощ. — Бях прекалено изтощена, за да се настроя за голяма препирня.

Маркъс разтри рамото ми.

— Стига, Дарс.

— Горд ли си със себе си?

Той се захили самодоволно, което още повече ме вбеси.

— Как можа да ме изложиш така?

— Беше шега.

— Не беше смешно.

— Съжалявам.

— Не, не съжаляваш.

— Наистина съжалявам.

— Как мислиш, че трябва да им кажа, че ще се женим и че съм бременна от теб? Мъжът, който възнамерява да ме напусне след трийсет години заради друга жена? — Почувствах се уязвима, нещо, което не бях чувствала преди да забременея. Чувството беше ужасно.

— Знаеш, че беше шега.

— Лека нощ, Маркъс.

Прибрах се в стаята си, надявайки се той да ме последва. Но не стана така. Седнах и се загледах в лавандуловите стени, покрити със снимки от по-щастливи дни. Снимки, които жълтееха и се навиваха в краищата и ми напомниха колко много време е минало, колко дълъг път бях извървяла от гимназията. Вгледах се в снимката си с Рейчъл и Анализе след един футболен мач. Бях в униформата си на главна мажоретка, а те двете бяха облечени в пуловери на „Нейпървил хай“. Бузите ни бяха изрисувани с малки оранжеви лапи. Спомних си, че Блейн точно бе хванал дълъг пас, с което спечели мача и изведе отбора ни до четвъртфиналите. Помня как, като свали каската си, косата и лицето му бяха прогизнали от пот като на секси, звездата от реклама за „Гаторейд“. После, докато тълпата ревеше, той ми се усмихна до уши от страничната линия и посочи, сякаш да каже: „Това е за теб, мила!“. Като че ли всеки на онзи стадион проследи пръста му към мен.

Тогава животът беше хубав, помислих си и се разплаках. Не че толкова ми липсваше хубавото време, макар че наистина ми липсваше. По-скоро поради осъзнаването, че се превръщах в едно от ония момичета, които се чувстват тъжни, когато разглеждат гимназиални снимки.