Емили Гифин
Нещо синьо (34)

Глава 32

През следващите двайсет и четири часа нямах представа дали е ден, или нощ. Беше просто едно размазано петно от време с Джон и Томас. Итън не се отделяше от мен, освен да отиде да вземе солени бисквити с фъстъчено масло от автомата, болкоуспокояващо от сестрите или бебешки терлички от магазина за подаръци във фоайето на болницата. Спеше на походно легло до мен, съпровождаше ме до тоалетната, изпълваше със снимки ролка след ролка черно-бели филми.

Погрижи се също така да се обадя на майка ми. Когато се възпротивих с обяснението, че съм прекалено изтощена и още не ми е до нея, той набра номера по мобилния си телефон и каза:

— Ето. Ще съжаляваш, че не си го направила.

Поех телефона точно когато майка ми се обади.

— Здрасти, мамо. Аз съм — заговорих и се почувствах сразена, още преди разговорът да е започнал.

— Здравей, Дарси. — Гласът й беше формален и скован както на Бъдни вечер.

Не си позволих да се наскърбя, вместо това бързо съобщих новината.

— Имам две бебета, мамо. — Преди тя да отговори, й разказах основното: пълните им имена, както и килограмите, колко са високи и кога се родиха. После добавих:

— Представяш ли си, мамо? Близнаци, родени в различни дни? — погледнах към Джон, който спеше върху гърдите ми, след това към Томас, който беше в ръцете на Итън.

Майка ми поиска да повторя всичко, за да го запише. Повторих го и накрая тя каза:

— Поздравления, миличка. — В гласа и се прокрадна нежност.

— Благодаря, мамо.

В това време Итън ме подкани да й разкажа за по-дребните, но в много отношения по-важни подробности и зашепна:

— Кажи й, че Джон плаче повече от Томас и че на коляното си има белег по рождение във формата на Италия. Кажи как Томас се взира в теб с едното си око.

Послушах го и макар че разговорът можеше да протече по един или по друг начин, майка ми избра да бъде приятен, почти весел.

— Измъчва ме мисълта, че си сама — продължи майка ми загрижено и със съжаление.

— Благодаря ти, мамо. Това означава много за мен… Но аз не съм сама. С Итън съм — отвърнах, не за да й противореча, а защото исках тя да разбере, че Итън играе важна роля в живота ми.

Итън се усмихна, настани по-удобно Томас в ръцете си и го целуна по мъхестата му главичка.

— Въпреки това. Никой не може да замести майката — заяви тя твърдо.

— Знам, мамо. — Думите й ме трогнаха.

— Затова ще дойда при първа възможност… В началото на юни. Веднага след сватбата на Джеръми и Лорън.

— Добре, мамо. Ще бъде наистина чудесно. Благодаря ти.

— И още нещо, Дарси.

— Да?

— Толкова се гордея с теб.

Зарадвах се да го чуя.

— Благодаря, мамо.

— Обичам те, миличка — продължи тя с пресеклив глас.

— И аз те обичам, мамо. И кажи на татко, на Джеръми и на Лорън, че обичам и тях. Наистина съжалявам, че няма да мога да присъствам на сватбата им.

— Джеръми разбира. Всички ние разбираме.

След като си казахме „дочуване“, се улових, че размишлявам върху това какво означава раждането на Томас и Джон в по-голямата схема на нещата, в структурата на семейството ни. Бях създала ново поколение. Отговорността към това беше неописуема. Очите ми се напълниха със сълзи едва ли не за стотен път, откакто постъпих в болницата.

— След като родиш, нещата вече не са шега работа — казах на Итън и избърсах сълзите си с ръкава на нощницата си.

Той ми подаде Томас и ние четиримата се скупчихме на леглото.

— Ще дойде ли да ни види? — попита той.

„Ни“ не ми убягна. Усмихнах се.

— Да. След сватбата на Джеръми.

— Как се чувстваш при мисълта да я видиш?

— Всъщност нямам търпение — отвърнах изненадана от това колко много исках да споделя Джон и Томас с нея.

Итън кимна и ми хвърли кос поглед.

— Искаш ли да се обадиш на още някой?

Сигурна бях, че има предвид Рейчъл, затова казах името й във формата на въпрос — две срички, които увиснаха в стаята, прозвучали едновременно утешително и заплашително.

— Е? Какво мислиш?

— Всъщност мисля, че ще се обадя — отвърнах решително. — После на Анализе, след това на Мег и Шарлот.

Този ред беше правилен.

— Сигурна ли си, че искаш да говориш с Рейчъл?

Кимнах. Не можех да го изразя с думи, но по необясним начин се почувствах задължена да постигна официално примирие с бившата ми най-добра приятелка. Каквото и да се бе случило в миналото или каквото и да се задаваше за нас в бъдеще, исках Рейчъл да чуе новината за раждането на Джон и Томас лично от мен. Затова побързах да набера номера й по мобилния телефон на Итън, преди да съм променила решението си. Докато слушах звъненето, не можех да реша дали исках тя да вдигне телефона, или да се включи телефонният й секретар.

Стана нещо, което не бях предвидила.

— Ало? — изрече Декс бодро.

Паникьосах се, погледнах Итън с разширени от ужас очи и оформих с устни: „Декс е“.

Той направи изразителна гримаса, после ме подкани с юмрук и прошепна:

— Хайде, говори. Кажи, че търсиш Рейчъл.

Направих го, събирайки сили, като погледнах Джон, който издаваше тих звук на смучене в съня си. Декс беше стара история. Буквално преди два човешки живота.

Поех си дълбоко въздух и казах:

— Здрасти, Декс. Дарси е. Рейчъл там ли е?

— Здравей, Дарси — отвърна формално той. После замълча, сякаш беше нещо като портиер, подозиращ неприятност от чужбина, и накрая додаде: — Да, Рейчъл е тук.

Последва нова дълга пауза и шумолене по линията. Представих си го, че закрива слушалката и я поучава с нещо от рода: „Не й позволявай да те вкарва в конфликт“.

Спомних си последния път, когато видях Декс в стария ни апартамент и ме хвана срам за лъжата, която се опитах да му пробутам. Вероятно заслужавах лошата си слава и не можех да го виня, че сега е предпазлив.

— Здрасти, Дарси — каза боязливо Рейчъл, гласът и прекъсваше от разстоянието. Беше глас, който бях чувала почти всеки ден в продължение на двайсет и пет години и се почудих, че сега ми прозвуча едновременно и познат, и чужд.

— Здрасти, Рейчъл… Имах… Исках да ти кажа нещо — избъбрих, а сърцето ми биеше лудо. — Снощи родих. Две момченца.

— Поздравления, Дарси. — Гласът й беше сърдечен и искрен. — Толкова се радвам за теб.

— Благодаря ти.

— Как се казват? — попита тя предпазливо.

— Джон Ноел и Томас Итън.

— Много ми харесват тези имена… На Итън ли ги кръсти?

— Да — отвърнах и се запитах дали Итън й беше казал колко се бяхме сприятелили с него. Ако не, тя вероятно си мислеше, че се опитвам да използвам нейната почва, за да стана близка приятелка на Итън. Това не беше извън границите на старите ми номера и отново почувствах мигновен изблик на притеснение спрямо личността, която бях някога. Все пак устоях на порива да обясня защо имената са подходящи и вместо това заговорих за други подробности около раждането.

— Как се чувстваш? — попита тя тихо.

Изпитах облекчение, като казах:

— Добре съм. Раждането не беше тежко… Просто съм много изморена, но от това, което чувам, ще ставам все по-уморена.

Разсмях се, но Рейчъл остана сериозна. Попита ме дали майка ми ще дойде да ми помага.

— Ъхъ. Току-що говорих с нея. Ти си втората, на която се обаждам.

Исках да знае реда. Исках това да се счита за мое извинение между редовете. Не ми беше до пълно изпитване на приятелството ни, но исках да й намекна, че съжалявам за случилото се между нас.

След дълго мълчание тя заговори:

— Много се радвам, че се обади, Дарси. Напоследък толкова много мисля за теб, питам се как си.

— Да. Получих писъмцето ти. И одеялцата. Толкова са специални. Много ми харесват. Благодаря ти.

— Няма защо.

— А ти как си? — попитах, осъзнавайки, че не бях готова да приключа разговора с нея. Исках да го удължа.

— Добре. Добре съм — отвърна тя някак колебливо.

— Как върви животът ти? — Въпросът ми се отнасяше до Декс, но и до всичко друго.

— Ами… най-накрая изплатих заемите си и напуснах работата си. Сега се занимавам с правни въпроси за една фондация за борба срещу СПИН в Бруклин.

— Това е чудесно. Сигурно си много по-щастлива.

— Е, да. Много ми харесва. Хубаво е да не се притесняваш за плащането на сметките си… А и пътуването с абонаментна карта не е чак толкова лошо.

Разбирах, че тя избягваше да спомене Декс по какъвто и да е повод, затова след още няколко секунди мълчание попитах:

— Добре ли я карате с Декс?

Исках да й покажа, че статуквото не ме тревожи. И макар да ми беше странно да мисля за тях като двойка, всъщност наистина се справях забележително добре с нещата. Как можех да завиждам на нечие щастие, след като се чувствах толкова удовлетворена и доволна?

Тя издаде нещо като „хмм“, помълча и рече:

— Итън не ти ли каза?

— За годежа ви ли? — предположих.

— Хм… ами всъщност… ние с Декс… се оженихме — изрече тихо тя. — Оженихме се вчера.

— Виж ти! — възкликнах. — Не знаех.

Изчаках да ме залее вълна на ревност или горчивина. Или поне солидна доза тъга. Но не. Почувствах се така, както когато четях за сватба на знаменитости в „Пийпъл“. Заинтересувана от подробностите, но не от самата сватба.

— Поздравления! — казах и едва тогава разбрах защо Декс прозвуча толкова предпазлив по телефона. Моментът беше определено подозрителен.

— Благодаря ти, Дарси — отвърна тя. — Знам, че… всичко това е много странно, нали? — Тонът й беше извинителен.

Съжаляваше ли, че се е омъжила за Декс? Или че не ме е поканила? Или за всичко?

Избавих я от неудобното положение, като заговорих:

— Всичко е наред, Рейчъл. Наистина. Радвам се за вас.

— Благодаря ти, Дарси.

Изпълних се с въпроси. Обмислих дали да ги цензурирам, но после си рекох защо пък да не питам.

— Къде се състоя церемонията? — беше първият ми въпрос.

— Тук, в града. В методистката църква на Шейсета и Парк Авеню.

— А тържеството?

— В „Дъ Ин“ в Ървинг Плейс. Бяха малко хора.

— Анализе беше ли?

— Да. Присъстваха само неколцина приятели и семействата ни… Искаше ми се да си тук, но… — гласът й заглъхна — знаех, че нямаше да дойдеш. Искам да кажа, нямаше как да дойдеш.

Засмях се.

— Е, да. Щеше да бъде адски странно, нали?

— Ами сигурно — отвърна тя плахо.

— А къде живеете двамата сега?

Каза, че си купили апартамент в Грамърси — най-предпочитания от Рейчъл квартал в града.

— Това е страхотно… А ще ходите ли на меден месец? — Сетих се за пътуването им до Хаваи, но не исках да се поддавам на негативни емоции.

— Да… Довечера заминаваме за Италия.

— О, чудесно! Радвам се, че не ви изпуснах.

— Да, аз също.

— Надявам се да прекарате хубаво. Предай и на Декс най-добрите ми пожелания.

Тя отговори, че ще го направи. После отново се поздравихме и тя каза „довиждане“. Затворих телефона и погледнах Итън през нови сълзи. От онези, които бликват, след като си преминал през изпитание.

— Щях да ти кажа — заговори Итън, — но поради твоето по-ранно раждане реших да не те разстройвам, а вчера не беше ден за това… Освен това си помислих, че е редно Рейчъл сама да ти го каже.

— Всичко е наред. Изненадващо е, че всичко е наред е… Ти сигурно си бил поканен?

Той кимна.

— Да, но изобщо не съм имал намерение да ходя.

— Защо?

— Да не мислиш, че щях да те оставя в това положение?

— Можеше.

Той поклати решително глава.

— Никога.

— Ти си по-близък с нея — продължих, може би за да проверя чувствата му към мен, но също и защото се чувствах виновна, че той пропусна сватбата на една от най-добрите си приятелки заради мен.

— По-близък съм с теб — отвърна той искрено.

Усмихнах се, без да чувствам никакво чувство за победа над Рейчъл, само невероятна близост към Итън. Запитах се дали и той чувстваше същото… или дали беше само любов към приятел.

— И виж само какво щях да изпусна — продължи той и сведе поглед към Джон и Томас.

Замислих се за двете събития: раждането на бебетата ми и сватбата на Рейчъл, които станаха виртуално едновременно от двете страни на Атлантическия океан.

— Можеш ли да си представяш, че всичко това се случи в един и същ ден? — попитах го.

Итън поклати глава.

— Честно казано, не, не мога.

— Сигурно никога няма да забравям за тяхната годишнина.

Итън ме обгърна с ръка и ме остави да си поплача още.

В деня на изписването ни от болницата Джефри се отби да ни види по време на визитацията си. Ръкува се с Итън, целуна ме по бузата и се възхити на синовете ми.

— Какъв добър човек — отбеляза Итън, след като Джефри си тръгна.

— Да, като нищо би спечелил наградата за „бивше гадже на годината“ — казах, мислейки си, че колкото и добър да беше Джефри, пак бях сигурна, че постъпих правилно, задето скъсах с него. Фактът, че нашата връзка бе преминала в приятелство, го потвърждаваше.

Сложих си жилетката, която Итън ми беше подарил за Коледа, а той пови Джон и Томас в одеялцата от Рейчъл и ги положи в двете ми ръце. После прибра нещата ни, пръснати навсякъде из стаята.

— Не искам да тръгвам — казах.

— Защо?

Помъчих се да обясня защо исках да остана завинаги в болницата — там за мен и децата ми се грижеше цяла армия от сестри и лекари. Дори завиждах на жените, на които им предстоеше раждане и казах на Итън, че съм готова да изтърпя болката отново, само и само да остана още няколко нощи там.

Итън ме увери, че няма за какво да се безпокоя.

— Ние ще се оправим, ще видиш.

Именно това „ние“ ме крепеше през онези първи луди дни и седмици вкъщи. Благодарение на него преодолях страха, че бебетата ми внезапно ще престанат да дишат, притеснението за кърменето, несигурността ми, когато ги къпех, и всички други обикновени, но очевидно непреодолими задачи. Преди всичко благодарение на него преодолях мъчението от безсънните нощи. Бях чувала родители само на едно новородено да говорят как ги изтощава липсата на сън, но да си подложена на безкраен цикъл от събуждане-хранене-преповиване на близнаци просто не е за вярване. Нека просто да кажа, че разбрах защо липсата на сън е форма на мъчение номер едно за политическите затворници.

Дните ни също не бяха по-лесни. Прането, миенето на чинии и сметките се трупаха с плашеща скорост. Храната пък изчезваше дори още по-бързо и ние често прибягвахме към отварянето на прашни консерви, вместо да закараме изнурените ни от липса на сън тела до близката бакалия. Понякога с дни не сваляхме пижамите си, а зъбите си миехме чак късно следобед. Аз определено нямах силата не само да се гримирам или да си правя прическа със сешоара, но дори да се погледна в огледалото, освен когато минавах покрай него. Тогава хвърлях изпълнен с ужас поглед към сплъстената коса, подпухналите си очи и все още останалите пет-шест кила в повече, предимно около талията.

Накратко, съвсем не беше подходящ период за романтика, и все пак тя съществуваше и разцъфтяваше между нас, очевидна и в най-дребния жест на любезност. Беше „любов като глагол“, както обичаше да казва Рейчъл. Любов, която ме правеше по-търпелива, по-лоялна, по-силна. Любов, която ме караше да се чувствам по-завършена, отколкото се бях чувствала в обаятелното ми, изпълнено с вещи „Джими Чу“ минало.

И все пак външно Итън и аз си оставахме „само приятели“. Тези две думи ме преследваха особено когато Итън излизаше през няколко дни, за да се види със Сондрин. Тя все още му беше гадже. Аз бях само негова приятелка. Разбира се, двамата бяхме приятели, които си разменяха сантиментални погледи, приятели, които спяха в едно легло, изпълнено със сексуално напрежение, приятели, които си намираха обяснение за докосването, но аз се притеснявах, че ние никога няма да предприемем онзи опасен скок на доверие към това да станем истинска двойка, постоянен екип. Сънувах кошмари с трагичен край: Итън се жени за Сондрин, а аз се връщам в Ню Йорк с Томас и Джон. Събуждах се потна, със сълзи на очи, вкусвайки скръбта и разбитото сърце, пред които щях да се изправя, ако се наложеше да прекарам остатъка от живота си, уверявайки се колко невероятни можехме да бъдем заедно, стига само един от нас да бе направил стъпка и поел риска.

Един следобед в края на април, когато двамата с Итън изведохме децата на обичайната всекидневна разходка в Холанд парк, той тържествено заяви, че снощи, докато били със Сондрин в „Бибендъм“ и ядяли стриди, той сложил край на връзката им. Изпълних се с вълнение и мисъл за благоприятна възможност. Почувствах също и неловкост между нас. Последната ни пречка бе премахната, но сега какво?

Изсмях се нервно и казах със закачлив тон:

— Доста странен начин да зарежеш някого на порция стриди, не е ли така?

— Е — подхвана Итън с поглед, съсредоточен върху алеята пред нас, — аз винаги съм бил най-находчивият… както добре знаеш.

Неговото „както добре знаеш“ ми се стори заредено със значение и ме разтревожи още повече. И запелтечих, изтърсвайки нещо за това, че не съм предполагала, че в месеците, в които няма „р“, не се ядат стриди.

— Бяхме си поръчали стриди — fins de ctair, които могат да се ядат през цялата година. Но благодаря все пак за загрижеността — добави той и се прозя с престорено равнодушие.

— За теб винаги — отвърнах, докато заобикаляхме Крикет Лон. Доста време мина и мълчанието между нас натежа.

— Как се чувстваш? — попитах го най-сетне, подбирайки внимателно думите си. — По повод скъсването ви?

Итън ме погледна с повдигнати вежди.

— Отдавна се очакваше. Просто от недоспиване все не се наканвах да го направя, нали разбираш.

Кимнах. Разбирах.

— Просто не я чувствах достатъчно близка — продължи той. — След толкова време би трябвало да я чувствам по-близка. Или поне да имам чувството, че я познавам… Например, да познавам вкуса й към музика, изкуство, храни, пътуване, литература. Но аз така и не я опознах. А може и просто да не съм държал особено много да я опозная.

Кимнах отново и забелязах, че и двамата вървяхме с по-бърза крачка и избягвахме да срещаме погледите си.

— Имаше и още нещо — изрече той нервно и се спря, за да оправи шапчицата на Джон, която се беше изместила и закриваше очите му. — Тя беше непреклонна антиамериканка. Винаги съм първият, който дръзва да критикува нашето правителство. Но когато тя го прави, целият се наежвам. Непрекъснато скърцах със зъби, за да не й отвърна: „Сега и с гъза си щеше да говориш немски, ако не бяхме ние“.

Усмихнах се, преструвайки се, че вниманието ми е било отвлечено от резултата три на три на футболния мач наблизо.

— А и миризмата и… — добави той.

— Какво? Не се къпе ли?

— Не, напротив — поклати глава той. — Много е чистоплътна. И употребява хубави парфюми, козметика… Въпросът е в естествения мирис на кожата й. Има някаква миризма, която просто не ми харесва… Нали разбираш, миризма, която не може да се определи.

— Аз имам ли миризма? Когато не съм си сложила парфюм? — Изведнъж се обезпокоих, че Итън не харесва и моята миризма и че само съм си въобразявала за нашата физическа и химическа връзка.

Итън ме погледна, беше червен като рак.

— Да. Имаш миризма — отвърна той бавно.

— И? — попитах с разтуптяно сърце.

Той спря да върви, извърна лице към мен и се вгледа в очите ми.

— Твоята ухае на цитрусови плодове. Сладникави, но не много.

Изражението му заличи и последната следа от съмнение. Вече бях сигурна — Итън ме обичаше толкова, колкото и аз него. Усмихнах се и когато той обви едната си ръка около мен, а с другата продължи да държи дръжката на количката, аз се почувствах замаяна и сякаш останах без дъх. Двамата неведнъж си бяхме държали ръцете, но този път беше различно. Този път предвещаваше нещо повече. И то не се забави. Итън ме придърпа към себе си. После затвори очи, зарови лице в шията ми и вдъхна.

— Да. Миришеш на портокал — прошепна той. — Като на портокала в коледния ти чорап на сутринта.

През цялото ми тяло премина ток и тогава разбрах какво значи да ти „омекнат коленете“. Затворих очи и силно го прегърнах. После, насред Холанд парк, в разгара на футболния мач и на фона на кучешки лай и детска глъч, ние с Итън се целунахме истински за първи път. Не съм сигурна колко дълго продължи целувката — десет секунди ли, пет минути ли или някъде там — но знам, че всичко в целия свят като че ли замря с изключение на сърцата ни, които туптяха едно до друго. Помня как топлата му ръка се плъзна под якето и блузата ми, дългите му, тънки пръсти се впиха в гърба ми. Помня, че си помислих колко силно ми се прииска да почувствам кожата му до моята.

Когато накрая се отдръпнахме един от друг, Итън изрече името ми по начин, по който никой друг не го бе изричал, гласът му бе пълен едновременно с обич и желание. Очите ми се навлажниха, когато го погледнах в очите. Той пак беше Итън, слабичкото момче от детската площадка и моят най-добър приятел. Но в същото време беше и нов човек.

— Струва ми се, че знаеш истинската причина за скъсването ми със Сондрин — рече той.

— Да, мисля, че да — прошепнах.

Съзнавах, че цялата сияех, изпълнена с предчувствието за това, което щеше да последва. Същия онзи следобед и всеки ден след него. Пъхнах ръка под лакътя му, обърнахме количката и потеглихме към къщи.