Емили Гифин
Нещо синьо (30)

Глава 28

Имах своето Богоявление в деня на Свети Валентин.

Моя беше идеята да излезем отново с Итън и Сондрин. Макар първото ни усилие да не се увенча с особен успех, исках да опитам отново. Отначало Джефри възрази, каза, че предпочитал да бъде само с мен. Казах му, че там, откъдето идвам, Денят на св. Валентин е моден, любителски празник, който не оправдава очакванията, и следователно имаме два избора: да го подминем и да си поръчаме пица или да прекараме вечерта с друга двойка. Казах му, че нямам намерение да бъда една от ония глупави двойки, седнали сами на маса, облечени в розово и червено, които лакомо поръчват фиксирано меню на по-висока цена, и че вечеря навън с друга двойка ще приведе в хармония целия този празник. Той с неохота се съгласи и направи резервация за четирима за „Дафнис“, италиански ресторант в Южен Кенсингтън.

Вечерта на четиринайсети Джефри и аз се качихме в колата и пристигнахме в ресторанта точно навреме. Сондрин и Итън се появиха с половин час закъснение и видът им — разчорлени коси, пламнали бузи и смутен израз — издаваше: „Току-що правихме секс“. Разбира се, не можах да се въздържа да не натрия носа на вечно точния Итън с въпроса си:

— Какво правихте досега вие двамата, та закъсняхте толкова?

Сондрин, със самодоволна усмивка, се показа изключително доволна от себе си, а Итън смънка виновно:

— Ужасен трафик. Наистина съжалявам, приятели.

Повдигнах вежди и подметнах:

— Ъхъ, трафик. Да бе.

Междувременно Джефри намери управителя и го уведоми, че компанията „най-накрая се е събрала“. На път за масата ни се впуснахме в незначителни приказки — от онези, в които жените винаги вметват някои задължителни комплименти. Аз се възхитих на ниските обувки „Шанел“ на Сондрин, а тя пък ми каза за милионен път колко прекрасно изглеждам. После пипна корема ми, без да иска разрешение (нещо, което не разрешавах на никого, освен на Итън и Джефри) и каза с приповдигнат тон:

— Толкова е вълнуващо! — Думите й не прозвучаха искрено. Може би защото си спомних, че казах нещо подобно на Анализе по време на бременността й, а в същото време си помислих „По-добре ти, отколкото аз, сестро“.

— Колко още ти остава? — попита Сондрин.

— Джефри каза, че за близнаци продължителността на бременността е трийсет и шест, трийсет и седем седмици, така че предполагам, остават ми още шест седмици.

Джефри вдигна поглед от листа с вината и ме погледна с възхищение. Напипа ръката ми под масата и преплете пръсти с моите.

— Едва издържаме на напрежението — рече той.

Видях как лицето на Итън се изпъна — изражение, което придобива, когато е разстроен, и устните му трепнаха. Запитах се какво ли си мисли. Просто в случай, че се е почувствал изключен от изреченото от Джефри „ние“, казах на Сондрин:

— Да, вече наистина започвам да го чувствам реално. Особено след като двамата с Итън подредихме детската стая миналия уикенд. Стана прелестно. Видя ли я вече?

— Не — отвърна тя сковано и погледна Итън. Сега беше неин ред да се подразни. Можех да й съчувствам. Ако аз излизах с някой мъж, нямаше да искам приятелката му и нейните близнаци да живеят в апартамента му. И тя направи същото, каквото бих направила и аз — предизвика отговор от Джефри, несъмнения й съюзник.

— А ти виждал ли си стаята? — попита го тя.

Тактиката проработи, защото устните на Джефри се свиха в права линия.

— Не — отвърна той, — още не съм я виждал… Много бях зает напоследък… а и нали търся апартамент. Искам да намеря по-голям, с повече стаи.

Лицето на Сондрин светна.

— Ти и Дарси ще заживеете заедно?

Джефри издърпа ръката си от моята, сложи я върху масата и ме погледна с израз, който беше английският еквивалент на „по дяволите!“, а аз казах:

— Да, смятаме да заживеем заедно.

— Повече е от „смятаме“, скъпа… Ние активно се готвим за това, нали?

— Точно така — потвърдих, — такъв е планът.

Неловко мълчание се възцари на масата, всички ние се усмихвахме един на друг, после сведохме съсредоточен поглед към менюто. След минута сервитьорът се появи и взе поръчките ни. Оказа се, че всички сме си поръчали филе миньон, средно опечено. Сондрин и Джефри като че ли смятаха, че поръчването на четири еднакви стека, е нещо като нарушение на етикета, затова в последния момент двамата промениха решението си: Сондрин си поръча морски костур, а Джефри — агнешки врат.

По време на вечерята и четиримата полагахме огромни усилия да поддържаме оживен разговор, но както в навечерието на Новата година, така и сега се чувстваше непогрешимо напрежение, долавяха се много изкуствени усмивки. В основни линии никой не прекарваше особено добре и аз имах чувството, че това ще е последният ни път заедно четиримата.

После, точно преди да пристигнат десертите, аз станах от масата с извинението, че за първи път от две седмици се въздържам да чишкам толкова дълго. За мой ужас Сондрин каза, че и тя ще дойде. Тръгнахме към тоалетната през лабиринта от натруфени двойки и тя се опита да завърже разговор, като каза колко удивителна двойка сме били аз и Джефри. Не можах да се насиля да й отговоря със същото, затова само й благодарих. Именно тогава, когато се обърнах да пусна водата, видях в нея яркочервена ивица. За миг се смутих. После разбрах — аз кървях. Паникьосах се и се избърсах. Върху тоалетната хартия се появи друго кърваво петно.

Следващите няколко минути ми бяха като в мъгла, но си спомням, че ахнах толкова силно, че Сондрин попита дали всичко е наред. Отвърнах й: не, не е наред. Почувствах как сърцето ми бие учестено, когато приседнах върху студения порцеланов ръб на тоалетната чиния.

— Какво има, Дарси? — попита Сондрин на фона на шума от автоматичната сушилня за ръце и радостна женска глъч.

Успях да кажа:

— Кървя. — И просто останах права в кабинката, със смъкнати до глезените ми пликчета, стискайки краката си един до друг, сякаш бебетата щяха да паднат. През цялото време пред очите ми се изредиха откъси от книгите за бременни, които бях прегледала набързо. Едва ли не виждах думите на страниците от изрази като: „ниско разположена плацента“ и „преждевременно разкъсване на околоплодния мехур“, дори ужасяващото съкращение ЦИЗМБ, което означава Център за изследване на загуба при многоплодна бременност. Не можех да си поема дъх, камо ли да стана и да изляза от кабинката.

След няколко минути чух по-силна глъч, когато Сондрин оповести, че в тоалетната влиза мъж. Тогава разпознах гласа на Джефри, последва почукване по вратата на кабинката ми. Успях някак си да стана, вдигнах пликчетата си и отворих вратата. До Джефри стоеше Сондрин, а до умивалниците няколко други зяпнали жени.

— Миличка, какво има? — попита ме той.

— Тече ми кръв — казах, чувствайки се прималяла от звученето на думите.

— Много ли? — попита той със събрани вежди.

Обърнах се и посочих надолу. Червени следи се разливаха върху водата и я правеха плашещо розова.

Джефри погледна и заговори с умерено спокойствие. Каза ми, че кървенето през третото тримесечие, особено при два плода, не е необичайно. Успокои ме, че всичко ще се оправи, но трябва да отида в болница.

— Веднага ли? — попитах.

— Да. Итън вече изкарва колата ми.

— Значи е сериозно, така ли? Ти си изплашен, нали?

— Не, не съм изплашен, любима.

— Възможно ли е да загубя бебетата?

— Не.

— Сигурен ли си?

Знаех, че той не може да е сигурен за такова нещо, по ми олекна, като го чух да отговаря с „да“.

— Ако родя сега, те ще оживеят ли?

Той ми каза, че нямало да се стигне дотам, но ако се случи, щели да оживеят, защото съм била достатъчно напреднала в бременността си. „Всичко ще бъде наред“, не преставаше да повтаря той, като обгърна с едната си ръка раменете ми, а с другата хвана лакътя ми и ме изведе от тоалетната и през залата за хранене, покрай масата ни със сервирания прекрасен десерт. На входа Джефри подаде кредитната си карта и рече:

— Имаме спешен случай. Много съжалявам. Ще пратя някого да вземе картата ми.

 

 

Пътуването до болницата ми беше като в мъгла, но си спомням, че успявах да мярна в огледалото за обратно виждане част от бледото, разтревожено лице на Итън. Помня също как Джефри продължаваше да ме успокоява, че всичко ще бъде наред. Най-вече си спомням мислите си, че ако нещо се случи, ако нещата не се оправеха, нямаше да понеса скръбта.

Когато пристигнахме в болницата, двамата с Джефри веднага влязохме в една малка стая в родилното отделение и зачакахме лекарят да дойде. Господин Смит се появи след минути, поговори с Джефри за кратко, преди да ме прегледа. Докато ме опипваше отвътре, лицето му изразяваше пълна съсредоточеност. Джефри крачеше до мен.

— Какво? — попитах. — Какво става?

Господин Смит ми каза, че въпреки кървенето, шийката ми е все още затворена. Джефри показа облекчение, но във всеки случай аз зададох на господин Смит въпроса:

— Това значи ли, че бебетата са добре?

— Да. Но ще трябва да ви прегледам на феталния монитор, за да съм напълно сигурен — отвърна той и направи знак на сестрата. Потръпнах, когато тя вдигна болничната ми нощница и прикрепи изводите на три монитора около корема ми. Поясни, че единият монитор ще измерва контракциите, а другите два ще проследяват сърдечните удари на бебетата. Държах се за студената рамка до леглото ми и непрекъснато я питах дали ги чува.

Джефри ме успокояваше да бъда търпелива, че бебетата са все още малки и че понякога е нужно време, за да се долови сърдечният ритъм. Аз чаках и продължавах да си мисля най-лошото. Най-сетне радостен галопиращ звук изпълни стаята. После още един. Две тупкащи сърца. Две отделни тупкащи сърца.

— Значи и двете бебета са живи? — попитах с разтреперан глас.

— Да, скъпа. — По лицето на Джефри се разля широка усмивка. — И двете са добре.

В този момент на облекчение нещо в ума ми прещракна и аз разбрах какво ме беше тревожило напоследък. Беше толкова ясно. Може би всякакво критично положение би свършило тази работа — да те накара да видиш нещата такива, каквито са. Или може би се дължеше на връзката ми със синовете ми — да чувам свистящия звук на техните движения и тупкането на мъничките им сърчица. Или пък беше чувството на огромна благодарност, което изпитвах за чудото, че в мен живееше не едно създание, а две. Каквото и да беше, аз осъзнах нещата в този момент точно тук, в болничната стая.

За всеки случай попитах Джефри дали ще има нещо против да повика Итън.

— Ни най-малко — отвърна той. — Ще ти го пратя, а ние двамата с господин Смит ще си поговорим. — Той се наведе и ме целуна по челото, после излезе от стаята заедно с партньора си.

След малко Итън отвори вратата и тръгна колебливо към мен. Очите му бяха влажни, сякаш беше плакал или се беше мъчил да не се разплаче.

— Джефри ти каза, нали? Всичко е наред.

— Да. Каза ми. — Итън приседна предпазливо в края на леглото. Стисна крака ми през чаршафа.

— Тогава защо изглеждаш толкова разтревожен?

— Не знам… Просто ти ме разтревожи… — гласът му заглъхна.

Повдигнах малко горната половина на леглото си и разперих ръце, за да му подскажа, че искам прегръдка. Итън откликна и допря буза до моята, а ръцете му ме обгърнаха. От тази простичка, но задушевна прегръдка в сърцето ми се затвърди една проста истина: аз бях влюбена в Итън.